Григор Гачев
Ортодокс (3)

— 3 —
МЕЖДУ КАПКИТЕ

— Ох! Ама че тъмница! Глупчо, ставай от мен веднага!

— Не съм ти глупчо. Пусни ме, и ще стана.

Претъркулих се настрани от нея. Не бях разбрал кога сме паднали.

— Къде си изкомандвала трансмитера да ни закара?

— На Океания.

— Това какво е?

— Свят, който целият е океани и коралови атоли. Ще ти хареса страшно. Палми, бананови дървета, маймуни — истински рай… Ти защо дойде?

— Исках да те спра, да не пострадаш със счупения трансмитер… И тук също ли е зима?

— Тук е вечно лято, глупчо! Като съмне, ще видиш.

— Сухата шума по земята я усещам и без да е съмнало. И е студено за лято. — Очите ми вече бяха попривикнали към тъмното. Забелязах как луната просветва ниско между клоните на дърветата. — Виж, натам има поляна или нещо подобно.

— Внимавай да не е лагуната, или външния риф.

— Тези пък какво са?

— Вода. Много. И с акули в нея.

— А какво е акули?

— Ама наистина си глупчо. Едни големи риби, с много зъби и те лапват на един залък.

— Хм… При нас си представяме рая иначе.

Ръка за ръка излязохме от гората. Оказа се, че сме били на двайсетина крачки навътре. Пред нас се простираше голо поле, осветено от луната. А в далечината, ясно видими на светлината й, се издигаха зидове, които не можех да сбъркам.

— Има ли на Океания манастири? Дето да са точно като тези от Ортодокс?

— Не. Там да не са луди?… Защо?

— Значи не сме на Океания. Разваленият трансмитер ни е върнал обратно на моя свят. При манастира ми. — Посочих й го.

— Това се казва скапана работа! — Изглеждаше здравата вкисната. Стана ми жал за нея.

— Нищо. Тук си нямаме акули, ама и зъбите на вълците си ги бива. Пък и тези на кучетата-пазачи, ако ги поядосаш. Не могат да те лапнат на един залък, ама на отделни хапки се справят чудесно. Става малко по-бавно, ама пък ако не те почнат от главата, можеш да гледаш. Даже и да пищиш, за разнообразие…

— Ти на това разнообразие ли му казваш?!

— Добре де, да мълчиш за разнообразие.

— Сърдечно благодаря. А сега давай да се прехвърляме на Океания! — Тя затвори очи и стисна трансмитера.

Бързо се вкопчих в ръката й, за да не замине без мен. Постояхме така малко. Накрая попитах:

— Ще тръгваме ли скоро?

— Нещо не е наред — прошепна тя. — Трансмитерът не ще да работи.

Почакахме още малко. След това още.

— Да го вземат дяволите! — изсъска накрая тя. — Скапана тъпа повредена джаджа!

— Дай аз да пробвам.

— На ти! Ако изобщо разбереш как става! — Тя тръсна трансмитера и тапата в ръцете ми. Пъхнах тапата в ухото си, затворих очи и се зачудих какво трябва да направя. Как ли действа тази щуротия?… Представих си как прекрачвам през врата като в житието на свети Йосиф Водителя и се оказвам в стаята на Христина. Отворих очи — бяхме си на полето.

— Как ни прехвърли миналия път?

— Казах наум „Прехвърли ме на Океания“. Ама сега каквото и да казвам, не прави нищо.

— Значи се е доповредил. Или поне в момента не работи.

— И сега какво ще правим? На такъв задръстен свят като твоя ще умра от скука!

Огледах звездите.

— Нощта тепърва започва. Може да е добре да се приберем в манастира.

— И да бием всичкия този път пеша? Това са поне три километра!

Внезапно откъм гората се разнесе вълчи вой.

 

— Сигурно бяха далече, но човек няма как да е сигурен. Бягат бързо — обяснявах задъхано, докато думкахме по портата. — Много ли ти се видя пътят?

Христина не отговори.

— Кой се е разхлопал така? — изграчи сънено брат Танас откъм другата страна на портата. — Спешно болен ли водите?

— Бягаме от вълците — отговорих аз.

— Петърчо?! Влизай бързо. Откъде идваш? А това момче с теб кое е?

— Не съм ти момче! — тросна се Христина, преди да успея да й сшъткам.

Брат Танас се опули:

— Що тогава си с такива дрехи?… Ти, Петърчо, влизай. Момичето не може да замръкне тук — това е мъжки манастир. Така е речено.

Запремислях бързо.

— Тъмно е вече — замръкнахме извън манастира. За влизане след това нищо няма речено.

— Ама и да осъмне не може тука!

— След сутрешната молитва ще излезем извън манастира за изгрева…

— Абе ти с манастирските правила ли се подиграваш? — намуси се брат Танас.

Уплаших се, но нямаше как:

— Без нея не влизам. Остане ли отвън, ще я изядат вълците.

Брат Танас сбърчи чело и се замисли за малко.

— Добре де, влизайте. Ще питам обаче игумена за нея.

Игуменът слезе да ни види лично. Физиономията му беше сериозна, но очите се смееха.

— Петърчо, калпазанино, къде беше? Ако знаеш какво наказание ще ти наложа! Къде е момичето? Танасе?

— Момичето е другото момче.

Христина метна на брат Танас убийствен поглед. Игуменът го забеляза, и се намуси:

— Защо си с момчешки дрехи? Не знаеш ли, че е неправедно? И коя си, откъде си?

— Ъъъъ… дълга история, отче игумене — намесих се аз. — Става ли да я разкажем утре? Капнали сме и двамата. Хем ще могат да ни чуят всички.

— Добре. Бягай в килията си. А това момиче…

— И аз отивам с Петърчо — прекъсна го Христина.

Игуменът зяпна от такава безцеремонност.

— Откъде-накъде?

— Ние такова, отче игумене… страх ни е — изръсих аз.

— От какво бре, чадо?

— От, ъъ, самодиви и караконджоли — тръснах първото, което ми хрумна. — Брат Танас се промуши между нас и игумена, и използвах момента, за да настъпя Христина. — Гониха ни, и такова… Абе, такова. Страх ни е да сме сами, отче игумене.

— Кога са ви гонили?! — разтревожи се игуменът.

— Допреди малко, през гората — обади се и Христина.

— Да не ме лъжете нещо?

— Честен кръст… отче игумене. — Христина се прекръсти несръчно. Добре, че в тъмното игуменът не я забеляза, че се кръсти с цяла шепа.

— Чак толкова близо до манастира… А уж Йоаникий служи очистителна служба преди няма половин година. Знаех си аз, че е добре да не я служи сам… Самодиви или караконджоли?

— И самодиви, и караконджоли, отче игумене — засъчинявах аз. — Самодиви в бели дрехи, и дърветата прозират през тях. И въртяха дяволски хора между дърветата. И черни караконджоли с копита и опашки като на дяволи. Гониха ни и се опитваха да ни хванат, и едвам се измъкнахме. Добре, че се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви.

— Чудно, че са свършили работа. Никодим казваше, че както си ги научил, самодивите направо ще измрат. От смях… Много ли бяха?

— Страшно много. Цялата гора беше пълна с тях. Повече, отколкото мога да броя — изблещих очи аз.

— И караконджолите също — допълни въодушевено Христина. — Направо се прескачаха.

Игуменът се подсмихна.

— Добре, виждам, че сте си глътнали езиците. Напоследък май всички нещо… От мен да мине, ще ви оставя да спите заедно. Вървете.

— Отче игумене, такова… Да не би те такова… Не това такова, ами другото такова. Право тук, в манастира — обади се иззад него брат Танас. — Не е ли по-добре да ги разделим?

— Много са малки още за другото такова, Танасе. Затова и съм съгласен. Даже предпочитам тя да е при Петърчо — него единствен в манастира със сигурност няма да въведе в изкушение. Само им дай едно зебло, да си направят параван в килията, и още един сламеник. Пък утре ще му мислим…

 

— Тоя ваш манастир по „Омагьосания лабиринт“ ли е строен? — оплака се Христина, докато слизахме сутринта за молитва. — Имам чувството, че още малко и ще срещнем себе си как излизаме иззад някой ъгъл.

— Манастир като манастир, какво му е? — ядосах се аз. — Вълците ли предпочиташ?

— Ще са рай в сравнение с тук!

— Знам, каза ми вече какво е за вас рай. А след тях ще видиш и нашия рай.

— Няма. Хората, които се сблъскват с вълци, се делят на две…

— На изядено от вълците и кокали. Какъв е този твой омагьосан лабиринт? Стига си се цупила, де.

— И какво са се заяли за дрехите ми тия малоумници? За едни дънки и фланелка…

— На нашия свят жените носят рокли. Така е наредено от Бога.

— Не помня да ми го е нареждал.

— Ако отец Никодим извади пръчката, ще си спомниш, че и отгоре… Знаеш ли сутрешната молитва?

— Да бе, ние само евангелия учим!

— Тогава ме гледай по време на молитва и повтаряй заедно с мен. Сега, на влизане в черквата, се прекръсти. С три пръста… Отдясно наляво, а не отляво надясно! Ако те види някой от монасите… Дай да седнем тук, най-отзад. Дано не ни обърнат внимание.

В манастира обаче се беше разчуло, че съм се върнал, и всички монаси от вратата се оглеждаха и идваха право при нас.

— Я се дръжте както подобава! — скара се протоигуменът, застанал пред олтара. — След закуска Петърчо ще ви разправя колкото щете. Влизай бързо, Андроник, че почваме! Идва ли вече Онуфрий?

— Къде е Петърчо? — промъкна се през входната врата отец Андроник и запровира шишкавото си телосложение към нас. — Я, къде си се скрил! Къде беше? И кое е това момче с теб?

— Не съм ти момче! — скастри го ядосано Христина.

— Я… А! Помощ! Помоооооооощ! Самодивата! Помощ! Самодиватаааа! Помоооооооощ!

Всички се обърнаха към нас. Отец Андроник прескочи няколко скамейки пъргаво като млад елен и хукна към вратата. На прага се спъна и се претърколи навън.

— Какво става, Андроник? — чу се отвън гласът на отец Онуфрий. — Защо крещиш?

— Помощ, отче Онуфрие! Самодивата! Кълна се в Бога и евангелието, тук е! Видях я с очите си! Кълна се, бягай да се спасяваме!

— Не думай! Бързо в черквата тогава!

— Ама тя е в черквата!

— Глупости! Още малко, и в олтара! Стой, върни се!… Самодива в манастир, и то в черквата! Господи, дай просветление на горкия Андроник, излекувай му главата, прочисти му ума… — Гласът на отец Онуфрий премина в мърморене, той влезе и притвори вратата.

Отпред игуменът и протоигуменът се съвещаваха. Не можах да чуя какво решиха, но започнахме молитвата и без отец Андроник. Накрая специално се помолихме за здраве и просветление на монашеското братство. Христина се правеше усърдно, че се моли, но често се захилваше, а по време на молитвата за просветление трябваше да я настъпвам два пъти, за да престане. След втория път се опита да ме ритне, улучи крака на скамейката и спря да се смее.

 

Отец Андроник не се появи за закуска, което смая и разтревожи всички в манастира — никой не помнеше той някога да е пропускал ядене. Търсиха го сума ти време, докато го открият — влязъл в черковния олтар през един заден прозорец и свит под главния трон. Игуменът нареди да го доведат, и махна на мен и Христина:

— Седнете зад вратата, така че Андроник да не ви вижда, като влезе. Геласие, застани пред тях. Друг освен теб и Андроник май няма да може да ги скрие и двамата.

Отец Геласий промърмори нещо обидено, но се подчини.

— Как се е наврял под трона, един Господ знае — пъшкаше отец Йероним, докато двамата с отец Никодим водеха под ръка отец Андроник. — Додето го извадим…

— А как се е покатерил през прозореца, сигурно и Господ не знае — промърмори отец Геласий. — Мен и сатаната да ме подгони, няма да мога.

Христина вдигна вежди, но не каза нищо.

Отец Андроник още мигаше на парцали, а като го изправиха срещу игумена, съвсем си глътна езика.

— Ти, монахо Андроник, евангелието чел ли си? — започна със спокоен и благ глас игуменът. Не го бях чувал да говори чак така кротко и равно досега. Отец Андроник се вцепени — сигурно също не го беше чувал. Или може пък да беше, де да знам.

— Да, отче игумене!

— А житието на Йосиф Водителя, и Указанията му за благочестив живот?

— Наизуст ги знам, отче игумене!

— А като ги знаеш наизуст, как така не помниш какво пише вътре за самодивите и светите места? Един път е простено на човек да го налегне умопомрачение, дори монах да е. Ала упорството ти тогава възмути всичките ти праведни братя. А сега втори път бръщолевиш глупости! И шум и безпорядък сееш, и сутрешната молитва нарушаваш — да не говорим, че не се върна да се помолиш! А пък че влезе в черковния олтар като разбойник — за това Господ да те съди! Аз каквото и наказание да ти наложа, ще е малко!… Самодива в черквата — кой човек с ума си може дори да го помисли!

— Аз… няма повече, отче игумене! Моля те, помилуй ме!

— Грешен си, Андроник, затова и те лъжат сетивата. Разбираш ли го?

— Разбирам, отче игумене! Грешен съм, покайвам се!

— Сега наясно ли си, че и да видиш изчадие адово в манастира, няма го там, и твое е заблуждението?

Отец Андроник хлъцна и светкавично се огледа наоколо. Игуменът обаче се прокашля, и той отново се смръзна:

— Наясно съм, отче игумене!

— Да видим! Момиченце, как ти беше името? Христина? Я ела тук.

Отец Андроник подскочи и понечи да се дръпне, но отец Никодим го сръга в ребрата и му просъска нещо, и той се укроти.

— Това пред тебе, Андроник, самодива ли е?

— А, ооо, ъъ, не, отче игумене! Сетивата ме лъжат! Няма такава тука!

Благостта малко по малко изчезна от лицето на игумена, и той тихо и много бавно преброи до десет. След това впи поглед в отец Андроник така, че отецът се присви като ударен.

— Да го ущипя? — попита Христина. — Ако трябва, и повече пъти.

Наоколо се понесе шушукане. Успях да различа „ще й откапят ръцете“, а също и „вратата на килията“, и май „главата“.

Отец Андроник стисна зъби и вдигна очи към небето — сигурно се молеше. След това си пое дъх и изгледа Христина малко по-спокойно.

— Верно, че прилича на истинско момиче… Отче игумене, може ли да я пипна?

— Тома Неверни си ми се извъдил! Пипай… Ама внимавай как!

Отец Андроник отново изхълца и се дръпна, но се укроти, като отец Никодим пак му просъска нещо. След малко колебание боязливо докосна ръкава на Христина. След това много внимателно я хвана за ръката. Накрая я пипна по челото.

— Е, Андроник?

— Истинска е, отче игумене. Не е самодива. — Отецът си отдъхна шумно, и по лицето му бавно пролази плаха усмивка.

— Ха добрутро! Още нещо да искаш?

Отец Андроник постоя малко, и очите му бягаха нагоре-надолу. Накрая отвори уста:

— Може ли да я помоля нещо, отче игумене?

— Зависи какво, грешнико! Давай да те чуем.

— Ами… Може ли да си дръпне ушите и да се изплези?

Всички се спогледаха недоумяващо. Игуменът въздъхна и кимна към Христина:

— Пробвай.

Христина с неподправено удоволствие опря палци до ушите си, размърда пръсти, опули се и се изплези. Отец Андроник отскочи назад, повличайки другите двама отци, и изписка.

— Какво ти става, Андроник? На стените ли говорих преди малко? — От гласа на игумена направо капеше мед. Отец Андроник застина на място:

— Добре съм, отче игумене, добре съм! Ама… Наистина е същата! Като две капки вода са!

— С кого, Андроник?

— Със са… Онази, другата, дето…

— Самодивата? Дето не си я виждал, нали, Андроник!

— Точно така, отче игумене! Със самодивата, дето не съм я виждал!

 

— Нещо недоспали ми се виждате — огледа ни критично игуменът.

— Почти не сме мигнали, отче игумене. Голям страх брахме миналата вечер. — И двете не бяха лъжа — само дето нямаха връзка. Цяла нощ обмисляхме какво точно ще разказваме, и на какви въпроси какво да отговаряме. А пък вълците…

— Успокойте се. Тук сте на благочестиво и богуугодно място, далеч от безпросветието и опасностите, от които идвате — усмихна се игуменът. — Хайде, разказвайте.

Христина скръцна със зъби, но се сдържа. Цареше мъртва тишина — чуваше се как оттатък в залата за болни отец Андроник се моли за просветление пред чудотворната икона на Богородица.

— Ами аз… не вярвах, че знам молитвите за отпъждане на самодиви чак толкова зле, колкото ми каза онази вечер отец Никодим. И реших да изляза вечерта и да потърся някоя самодива, че да я прогоня.

— Като гледам, си намерил. Андроник ще потвърди — тръсна отец Геласий.

Всички прихнаха. Христина скръцна със зъби, огледа се и оклюма.

— Не се сърди на отец Геласий, дете — намеси се игуменът. — Шегаджия е, но има добро сърце.

— Ако имаше какво да метна… — промърмори тихичко Христина. Добре, че няма, помислих си. Току-виж уцели игумена, нищо че е в обратната посока. — Само да се върна и да докопам компютър…

— Прескочих оградата, и отидох в гората — продължих аз. — Там обаче нямаше никой, и се изгубих в тъмницата. По някое време минаха едни хора с двуколка и фенер. Разказах им, че търся самодиви, и те ми казаха, че на няколко дни път оттук имало, и обещаха да ме закарат.

— Що за хора бяха? — обади се брат Танас изотзад.

— Анатемосани, какви други? — отговори вместо мен отец Никодим. — Помъкнали са го да го гледат при тях, и да се похвалят после какви добри дела вършат — изгубени деца гледат.

— Пътувахме два-три дни, и срещнахме друга каручка с някакви техни познати. Те водеха Христина и още едно момче, незлобиво от Бога. Чух ги, като разговаряха — отивали да молят за опрощение. Тези другите дадоха нещо на тези с мен, и ме взеха да водят и мен, обратно към нашия край. Бях много ядосан, че няма да се пробвам срещу самодиви, и реших да бягам. Запознах се с Христина — и тя искаше да бяга. Вчера вечерта спряхме да нощуваме в гората наблизо. Другото момче имаше още един кат дрехи, тя ги облече тайно, за да не ни познае който ни види, и побягнахме. Онези с каруцата ни усетиха и тръгнаха да ни гонят, ама едва минахме стотина крачки, и наоколо се напълни със самодиви и караконджоли. Самодивите бяха с бели рокли, светеха на тъмно и играеха дяволски хора. Караконджолите бяха черни, с рога, опашки и копита. Като изпод земята извираха. Караконджолите наобиколиха тези от каруцата, не знам какво стана с тях. Самодивите подгониха нас, ама аз се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви, и ги повтарях непрекъснато. Погониха ни, след това ни оставиха, но пък чухме как ни наближават вълци. Докато бягахме от тях, излязохме от гората, и видяхме манастира. Това е.

— Казвах ли ти аз, че ще ти потрябват молитвите срещу самодиви? — тържествуващо заяви отец Геласий. — Видя ли, че ти спасиха живота?

— Чак пък живота — обади се намусено отец Йероним. — Мен ако питате, всичките тия самодиви и караконджоли са им се привидели от страх из тъмното. Най-много да са видели вълците, и да…

— Йерониме, да си виждал вълци с бели рокли, които светят на тъмно и играят дяволски хора? — засегна се отец Геласий.

Христина го погледна разсеяно, и внезапно очите й светнаха и по лицето й плъзна доволна усмивка.

— Изобщо не съм виждал вълци, ама това не значи, че ги няма! — опъваше се през това време отец Йероним.

— Като не показваш нос извън манастира, няма да си ги виждал я! А аз два пъти съм виждал живи самодиви с очите си! Така де, не живи, а каквито са там. Ти ще ми спориш!

— Речено е, че на страха очите са големи — не се предаваше отец Йероним.

— Абе ти кого имаш предвид, бе? — настръхна отец Геласий.

— И така да е, пак е добър урок — прекрати спора игуменът. — Наситили ли сте се вече на самодиви и караконджоли, или искате пак да ги видите?

— Чуя ли само, че ги има някъде, веднага ще бягам по-надалече — заяви Христина. — Не ща изобщо да ме приближават! Честна дума!

— Чак пък толкова! Да не те е страх да не идват специално да те вземат? — вдигна иронично вежди игуменът. Монасите наоколо се разсмяха.

— Ако искате да знаете, точно така е! — заяви обидено тя, преди да успея да я настъпя. Смехът се усили.

— Не се смейте на детето! Пренаплашена е, затова говори така — застъпи се за нея отец Геласий. — Като научи молитвите за отпъждане на изчадия адови, ще видите как ще престане да се бои от тях!

Христина пак промърмори нещо, не разбрах точно какво.

— А ти каква си и откъде си? — попита я игуменът. За всеки случай я настъпих леко.

— Ами, аз съм си родена и израсла там, при безбожниците. Нямам баща и майка, не знам какво е станало с тях — заповтаря Христина наизустеното през нощта. — И понеже много исках да живея на истински набожно място, избягах с Петърчо.

— Браво! — рече смаяно игуменът. — Нашите грешници, ако не са болни, с тояга не можеш ги закара до манастира! Това се казва набожно момиче!

— Смирена душа е, отче игумене, затова — мъдро отбеляза отец Геласий. — Родена е за монахиня.

Христина промърмори още нещо, пак не чух какво.

— Хубаво, Геласие, ама тук сме мъжки манастир. До година-две ще почнете да се зазяпвате по нея — поклати глава игуменът. — Ще пратя брат Йоан да я закара с една каруца до „Света Евтимия“, още днес. Така ще…

Потропах с пръсти по скамейката — това беше уговореният сигнал. Двамата с Христина скочихме и се хванахме за ръцете:

— Отче игумене, не щем да се разделяме! Страх ни е!

— От какво бе, Петърчо! И теб ли тепърва да уча за светите места? — навъси се игуменът.

— Много им е дошла миналата нощ, отче игумене — обади се отец Никодим. — Дай да изчакаме седмица-две, докато им помине.

— Не ща да се отделям от Петърчо — добави Христина. — Освен него никого си нямам на този свят.

— Те да не би все пак нещо такова, отче игумене? — обади се пак брат Танас. — Не другото такова де, знам че са малки, ама да не би… третото такова?

— Какви са тия друго и трето такова? — полюбопитствах аз.

— Ами… ъъъ… нищо, нищо — замига на парцали брат Танас.

— И вчера на портата говореше за другото такова — да не сме го правели! То какво е?

— Нищо, нищо…

Христина беше скрила лице в ръцете си и раменете й се тресяха.

— Нищо прави ли се? И какво му е страшното да правиш нищо в манастира? Зимно време, освен че се молим, какво правим по цял ден? Кажи де, брат Танасе! Така или иначе някой ден отец Никодим ще ме учи на него. Защо да не го знам отсега?

Всички изгледаха отец Никодим. Той се изчерви, не знам защо — дотогава не го бях виждал да се изчервява — и махна с ръка мълчаливо.

— Кажете, де, какво мълчите! — упорствах аз. — Нали искате да се изуча? Или искате да съм невежа? Няма да ставам за монах тогава! И отец Никодим ще се прочуе като лош учител!

Околните се късаха от смях. Отец Никодим отчаяно се опитваше да ги успокои, но май се смееха и на него.

— Я всички млъквайте!… Прав е Никодим — да изчакаме седмица-две, докато им мине страхът. Пък после ще… ще решаваме. Точка! — отсече игуменът. — Не може обаче Христина да си губи времето през това време. Да се хваща да учи.

— Урааа! Ще учим заедно! — не можа да се сдържи Христина.

— Няма как да учите заедно — усмихна се игуменът. — Разбирам желанието ти, но трябва да започнеш отначало. Петърчо е… хм, все пак учил малко.

— Ама аз съм учила! И не толкова малко!

— Така ли? Я кажи вечерната молитва!

Христина зяпна.

— А за преди ядене? А за благодат на нивята? А неделната?… Виждаш ли? А какво си учила? Сигурно нечестиви работи.

Христина внезапно си глътна езика. Помисли малко и кимна.

— Уви, ще трябва да започнеш отначало. Онуфрие, ще й бъдеш ли наставник?

Отец Онуфрий поклати глава:

— Много съм стар вече, отче игумене…

— Точно затова!

— Не мога, отче игумене. Ако беше за старост, да й дадем за наставник отец Марин — на него само Господ му знае годините…

— Прав си, той вече и тях не помни!

— Или отец Евлоги. И той е над стоте, и умът му е по-бистър и от моя…

— Само дето няма сили и да яде сам! Надали му остава повече от месец сред нас. А ако е за над стоте — не ги ли правиш и ти тази година?.

— Тя ще ме настигне бързо, отче игумене — намесих се.

— Ако има кой да я учи по цял ден. А ние сме заети хора, служим на Бога.

Христина запуши уста и с двете си ръце.

— Аз ще я уча! Ще й помагам за всичко.

— Глупости! — заяви отец Никодим. — Няма житие на светец, което да не си проспал. Ако не си ни единственият послушник на тая възраст… Нищо не знаеш както трябва.

— Ще уча ученето й заедно с нея, щом е нужно!

— И ще си зарежеш твоето учене. Филанкишията ли ще става монах вместо теб? Не разрешавам.

— Няма! Ще учим, ако трябва, и в неделя след черква!

— Глупости — поклати глава отец Никодим. — Това да го видя с очите си, няма да го повярвам.

— Да видим тогава!!! — В следващия момент се усетих, че държа тон и тропам с крак на наставника си. Всички наоколо обаче се смееха. Не знам какво му беше смешното.

Отец Никодим отиде до игумена и си зашепнаха нещо. Честичко поглеждаха към нас с Христина и се подсмихваха. Накрая игуменът стана и дойде при нас:

— Добра е идеята ти, Петърчо. Грижиш се за Христина, все едно ти е сестричка…

— Тя ми е — изпуснах се аз.

— Аз съм — заяви в един глас с мен Христина.

В следващия миг и двамата се сепнахме, но вече беше късно.

— Нали нямаше майка и баща? — вдигна вежди протоигуменът.

— Ние такова, отче… докато бягахме от изчадията адови през гората… — засъчинявах аз напосоки.

— И решихме, че измъкнем ли се от тях, ще сме си брат и сестра — добави Христина. — Хубаво е да си имам брат на този свят.

— То ако ставаше така… — поклати глава игуменът.

— А е похвално, отче игумене — внезапно взе наша страна протоигуменът. — Речено е, че брат брата не храни, но тежко му, който го няма. А и тя от анатемосани идва — бива ли да я оставим сама? Устами младенца глаголет истина…

Игуменът, протоигуменът и отец Никодим се събраха и си поговориха още малко. Накрая игуменът дойде пак при нас.

— Обявявам ви за брат и сестра пред Бога и в името Божие, с църковно обявено роднинство. Ясно ли е?

— Ясно е — отговори Христина заедно с мен. След това ме настъпи лекичко и ме погледна въпросително.

— Да видим тогава какви брат и сестра ще сте. Отец Никодим прие да е наставник и на двама ви. Учете заедно… ако Петърчо успее да те научи на нещо. Не вярвам много.

— И аз — въздъхна тежко протоигуменът. Отец Никодим поклати скептично глава така, че му се разкопча горното копче на расото. Пак се ядосах.

— Ще видим!

— Наистина ще видим. И трябва да намерим на Христина по-подходящи дрехи. В манастира няма със сигурност — не ми е известно някой тук да е носил рокли. Да ви хрумва нещо, братя?

Христина се омърлуши.

— Да й ушия, отче игумене? — обади се услужливо брат Харалампий. — Нали знаеш, сръчен съм с иглата.

Чуха се няколко хлъцвания и възклицания. Игуменът отчаяно поклати глава:

— А, не, не, няма нужда, Харалампие. По-добре ще е тя да се справи сама. Момиченце, нали умееш да шиеш?

— През живота си не съм пипвала игла — ухили се до уши Христина и леко вирна нос.

— Наистина ли? Не може да бъде.

— Честна дума!

— Тюх, докъде са подивели тия Безбожници. Добре, че се измъкна от тях… Нека ходи засега така. — Игуменът се направи, че не забелязва отчаяните жестове на брат Харалампий. — Хем ще прави по-малко впечатление и на външни хора, и на братството, хем ако иска да е облечена нормално, ще се научи да шие. На колко години си?

— На осем.

— Я не ме лъжи! Трябва да си поне на десет, ако не и на повече.

— Вие ли ми знаете годините по-добре, или аз? Ох!

— Петърчо, стига си я ритал! — скара ми се игуменът. — Така ли се прави със сестра? Даже когато не е възпитана както подобава! Ти, Никодиме, вярваш ли й?

— Ако му беше родена сестра, охотно щях да го повярвам — сви рамене отец Никодим. — Като му знам соя… Пък и като идва от Безбожници, може и тя да греши. Кой знае?

Христина пак отвори уста, но се усети и я затвори.

— Добре де, добре — предаде се игуменът. — Хайде сега, време е за богоугодни дела.

 

— Сега какво ще правим? — попита Христина, когато отец Никодим ни поведе към залата за болни.

— Първо ще ти покажем как лекува иконата на Богородица. Да видиш какви чудеса сторва силата на вярата — обясни отец Никодим. — След това сядаме да учим основните молитви.

Христина направи физиономия като когато видя какво се закусва в манастира.

— Влизайте и сядайте тихо. — Отец Никодим ни посочи скамейките близо до вратата. — Отивам да викна първите болни за днес.

— Защо иконата е екранирана? — попита ме тихо Христина.

— Какво ще рече това?

— Обкована отвсякъде с метал. Само лицето и ръката се виждат.

— Това се казва риза на иконата. Сребърна е, с инкрустации от времето на основаването на манастира. Иконата се е появила тук чудотворно, никой не знае откъде и как. И оттогава лекува болни — заобяснявах аз.

— Дрън-дрън!

— Ще видиш.

— А какво е църковно обявено роднинство?

— Третият вид роднинство освен кръвното и брачното… Знаеш ли какво е брак? Женитба? Нашето роднинство е такова, само дето вместо мъж и жена сме брат и сестра. Сега моите тате и мама са и твои. Точно като това на вашия свят е, дето твоите татко и мама са и мои.

— Нашето не е църковно роднинство, а гражданско осиновяване. Разлика от земята до небето.

— Все същата работа. Само дето на вашите свещеници им викат другояче. Сигурно съветници, щом са Съвет?

Отец Никодим въведе в стаята брадат мъж, подпрян на патерици. Единият му крачол се люлееше празен. Зад него вървеше едра, устата жена, която не спираше да приказва:

— … скалата да вземе да се търкулне, и от всичките точно на моя некадърник да откъсне крака, отче! То бива, бива, ама неговото хич никъде го няма! Не стига че…

— Че не носи достатъчно в къщи, и че не се грижи за теб, разбрах, за пети път го повтаряш! — тросна се отец Никодим. — Излез сега малко, да го питам нещо! На теб ти казвам, излез!… Него го остави тук, ще ми трябва. Абе казах ли нещо? Брей, че неразбрано женище… Я кажи сега, човече, ти какви грехове имаш?

— Като да нямам големи, отче — замисли се мъжът. — По други жени не хойкам, че моята жив ще ме изяде. Тя и така, де… Не съм мързелив, работя колкото мога, почитам Бога, уважавам свещениците… Пиех допреди две години, ама спрях…

— Изобщо ли? Нещо не ми се вярва.

— Капка не кусвам вече, отче. Една вечер се бях напил здравата, всичко ми се виждаше двойно. Прибирам се и си мисля какво ли ще ме прави жена ми, и като влязох, гледам — и тя на две жени станала! И оттогава, значи…

— Добре, добре, вярвам ти. — Отец Никодим отиде до вратата. — Жено, влизай вътре! Вървете се молете пред иконата, да видим какво ще стане!

Двамата застанаха пред иконата и наведоха глави.

— Пред икона се коленичи, маскари такива! — скастри ги отец Никодим. — Ама ха! Или не, ти по-добре остани прав, Богородица вижда, че с патериците не става…

— И как ще го излекува този иконата? — прошушна ми иронично Христина.

— Като му порасне нов крак, естествено. Да виждаш друг начин да се излекува откъснат?

— Я стига си ме поднасял! Още не съм ти го върнала за оня път, дето детето било без ръка. Всички ме взеха на подбив, като ходих да разпитвам!…

Внезапно крачолът на панталона на сакатия изплющя — и той не беше сакат вече! Стоеше на два здрави крака, и не смееше да пусне патериците.

— Някой от вас зарекъл ли се е нещо? Обещал ли си е нещо? — попита отец Никодим.

— Аз… — обади се жената. — Отче… а задължително ли е да го направя?

— Ако не искаш мъжът ти пак да осакатее.

— Че какво му беше толкова, без крак като без крак…

Мъжът й внезапно вдигна едната патерица и я халоса по гърба:

— Ако ще съм без крак, поне да има за какво! Я казвай какво си обещала!

Жена му го гледаше и не вярваше на очите си.

— Кажи какво си обещала, жено! — намеси се и отец Никодим. — Че Богородица както лесно връща крак едному, така лесно и взима другиму.

— Ооо… Че ако се оправи, няма да му се карам повече — призна си тя. — Ама отче, така не става! Как ще се разбирам с него сега?

— Не знам, ваша си работа — забута ги към изхода отец Никодим. — Брат Танасе! Брат Танасе, чуваш ли ме? Води следващите, аз ще водя послушниците да учат.

Христина гледаше иконата с широко отворени очи.

— Я виж ти! Такова нещо и в Спешния център няма!

— Това е то. Да видиш колко по-силна е вярата от машините ви — гордо заявих аз.

Очите на Христина искряха, и тя непрекъснато се обръщаше да оглежда иконата, докато излизахме.

 

— Как завършваше Господната молитва? — попита Христина, докато се качвахме след вечерната молитва към килията ми. — И нине, и присно, и во веки веков, амин? На какъв език са молитвите?

— На свети черковен. На него са и житията. Това е езикът на черквата ни, всеки образован човек го знае. Останал е от времето на Христос, или някъде там. Скучен е, ама трябва да се учи.

— Хич даже не е скучен! Все едно живея в някоя приказка. Истински манастир с истински монаси, молитви, старинни езици и какво ли не. Даже истински вълци. Само храната ви на нищо не прилича, ама като поогладнееш, и тя се яде. Класът ми с почивката им по атолите трева да пасе.

— Те нали си имат там акулите? Дето гълтат на един залък?

— Те бяха на нашите атоли, не на Океания. А и за акулите… Наистина ги има, ама са генно модифицирани. Не нападат хора.

— Какво значи генно модифицирани?

— Амиии… Много е сложно да ти го обясня. — Влязохме в килията. — Да пробваме пак трансмитера?

Тя се помъчи малко с него, после пробвах и аз, но не се получаваше.

— Нищо. След като и при Отговорника не е работел от време на време, а после пак е проработвал, значи и при нас може.

— А ако се е повредил съвсем? Или ако е нарочно?

— Ще ни намерят и ще ни приберат, рано или късно. И май по-рано, отколкото ми се ще. И ще ни вземат трансмитера. Така че предпочитам първо да се нащурувам тук.

Почвах да разбирам как се чувстват родителите й.

— Като направиш някоя щуротия в манастира, и опиташ пръчката, ще ти мине мерака. Какво точно смяташ да правиш?

— Като начало искам да видя оная икона, екранираната. Да разбера как работи. Сто на сто вътре има някакъв компютър, така че… — На вратата се похлопа, и Христина млъкна.

— Тук ли си, Петърчо? А Христина? — обади се отец Андроник отвън.

— И двамата сме тук, отче. Ще влезеш ли?

Отецът беше разрошен и раздърпан още повече, отколкото сутринта. Притвори вратата зад себе си и се обърна към Христина:

— Аз… идвам да се извиня. Прощавай, че те нарекох самодива. Лъжа издумах.

— А, няма нищо, отче…

— Сигурно съм те обидил страшно!

— Не, не си…

— Ами! Никой благочестив човек няма да търпи да го обиждат на адова сила.

Христина се чудеше какво да отговори.

— Сигурно си бил уплашен, отче — обадих се аз. — Христина разбира това, и не ти се сърди. Нали?

— Ужас беше, деца мои. Откакто за пръв път видях самодива в килията ми, всяка нощ сънувам кошмари. Изтормозиха ми душата. — Лицето на отец Андроник беше много сериозно, и наистина изглеждаше измъчен. — Затова и така… припознах се в черквата. Извинявай, момиченце, грешен съм пред теб. Искам ти прошка.

Христина не знаеше къде да се дене от срам.

— Няма нищо, отче. — Тя помисли миг-два. — Виждам, че си, ъъъ, благочестив и достоен монах, и се надявам никога повече да не те посети самодива. Или караконджол, или друго такова нещо… И искам и аз да ти поискам прошка.

— Ти пък за какво? — учуди се отецът.

— Ами защотооо… защото ти се смях. И се веселих на нещастието ти.

— Няма нищо, дъще, простено да ти е. — Отец Андроник се усмихна тъжно. — Сигурно съм бил много смешен — да разправям, че може да има самодива в черквата.

Двамата с Христина си премълчахме.

— Докато се молих тази сутрин пред иконата на Богородица, се замислих къде ли е грехът ми. — Отец Андроник притвори замислено очи. — И разбрах, че ще да е чревоугодието. Затова и реших — отсега нататък ще ям само колкото е угодно Богу. Дано това ме отърве от проклетото нечестиво видение. Дано не видя самодива никога повече!

— Убеден съм в това, отче Андроник! — заявих гордо аз. Наистина бях, поне докато Христина е далече от компютри.

Щях да добавя и още нещо, но си глътнах езика. Внезапно в ъгъла до вратата, точно зад гърба на отеца, се появи майката на Христина — облечена в бяла самодивска рокля, и светеща в бяло. Изглеждаше ама точно като сестричката ми, когато се появяваше в килията, само че пораснала. Приликата направо ме смая. Христина също я видя, и се опули.

— Разбрах и друго — продължаваше умислено отец Андроник. — Прав е игуменът. Не само съм грешен и сетивата ме лъжат. Но и като им вярвам, задълбочавам греховете си още повече. Тази сутрин стигнах дотам да пропусна молитва, и да оскверня черковния олтар. Чудя се дали не е добре да помоля да ми наложат за наказание поне един месец строг пост и молитва. Твърде мек беше игуменът към мен днес.

Зад гърба му майката на Христина с пръст на уста правеше отчаяно знаци, и сочеше отец Андроник. В първия момент помислих, че жестикулира към него. След това се сетих, че е към някой, който не се вижда, и е някъде пред нея. За момент изчезна, след това отново се появи — висока чак до тавана, и още по-ясно видима. Направи отчаяна физиономия и отново заразмахва ръце.

— И разбрах още, че ми се явяват силите на злото, защото съм слаб духом. А трябва да стана силен. — Отец Андроник отвори очи. — Защо ме гледате така? Какво има?

— Възхищаваме се на прозрението ти, отче — увери го Христина и лекичко се изчерви. — Говориш като мъдър и благочестив монах, и те гледаме с уважение.

— Не ме славослови, дъще, не съм го заслужил. Трябва да се науча да бъда по-силен от греховните си сетива. Постоянно ме лъжат. Срам ме е да си го призная, но дори в момента ми се струва, че виждам сянката си пред себе си, очертана от самодивска светлина. И че обърна ли се, ще видя същата самодива, да прави към мен лъстиви жестове. Но сърцето ми твърдо знае, че измама е това, и че отърва ли се от греха си, и тя ще спре да ме преследва.

Зад гърба му майката на Христина отчаяно кършеше ръце и даваше знаци.

— Не мога да ви опиша какво дяволско усещане е. Просто чувствам как обърна ли се, и ще видя самодивата застанала зад мен, да ми прави нечестиви знаци. Не ме гледайте с такъв страх, с ума си съм и знам, че там няма нищо. Но все имам чувството, че е там… Преди беше малка, колкото теб. Затова сигурно и се припознах. Сигурно тогава грехът ми не е бил толкова голям. Ала след като днес оскверних олтара, сигурно ще да е пораснала чак до тавана…

Зад него майката на Христина си скубеше косите.

— Извинете ме, деца, досадих ви с разкаянието си. Виждам, че вече зяпате наоколо. — Отецът се надигна. — Заричам се, че вече сила адова повече не ще ме уплаши!

— Отче Андроник, а… такова… — Само да не погледне назад, че…! — Отче, а… а сигурен ли си, че онази самодива не си я сънувал? Виждал ли си я повече от веднъж?

Монахът спря и се замисли.

— Само веднъж. А дали не съм я сънувал… Всичките братя се опитват в това да ме убеждават, ама все си мисля, че не съм. Не бях още заспал, и греховни мисли за чревоугодия се въртяха из ума ми. Затова и ми дойде това наказание… Лека ви нощ, и Бог да ви пази!

Точно в мига преди отецът да се обърне, майката на Христина внезапно изчезна. Той отвори вратата и посегна да излезе, но внезапно се обърна към нас. На лицето му светеше усмивка:

— И имам вече първия знак, че съм на праведен път! Докато говорех с вас, все ми се преструваше, че виждам самодивска светлина пред себе си — а в момента, в който си тръгнах опростен и чист, тя изведнъж изчезна! Благодаря ти, Господи!

Когато отец Андроник затвори вратата, Христина измъкна трансмитера от джоба си и бързо го заразтръсква:

— Намерили са ни! Проклета джунджурия, оправяй се по-бързо! Да изчезваме, преди да са ни пипнали и прибрали!

— Уви, Христинче, няма да можем лесно. — Гласът на майка й беше тъжен. Вдигнахме поглед — тя отново се беше появила до вратата. Приближи се до нас и седна на нещо невидимо:

— Отговорникът на Ортодокс е вдигнал скандал за цялата история с нарушенията на Конвенцията, и особено за последното — пристигането ти тук. Заплашил е Съвета ни, че ако вече допуснем и най-малкото нарушение, ще поиска да ни лишат от статута на Релеен свят.

— Тоест?

— Имам съвсем малко време. Поисках от съвета възможност да се свържа с теб — официално ми отказаха, но татко ти е уговорил за пет минути нелегална връзка да си затворят очите, стига да помогне да се приберете. Накратко, забранено ни е да доближим манастира. Ако вие гъкнете нещо за друг свят, ние отнасяме последствията. Длъжни сме да ви приберем веднага щом намерим как, но това да го намерим си е наш проблем. Така че или трябва да излезете достатъчно далече от манастира, или да се приберете с вашия трансмитер. Който спокойно може да ви пренесе в някоя магмена цепнатина на Хефест, или върху някой ледник на Мидгард по време на виелица, и пак да откаже после. Бягайте от манастира, ние ще ви приберем!

— За нищо на света! — озъби се Христина.

— Господи, защо ме наказа с такава дъщеря! Откъде се извъди такъв инат?

— Питай дядо, той ще ти обясни откъде. Какво става с него?

— Той е в дъното на цялата работа, обзалагам се на каквото искаш! Играят си някакви мръсни селекционно-политически игрички, и ви местят като пешки! Мислиш ли, че трансмитерът ти наистина е повреден? И че случайно те е закарал точно тук, или че случайно не работи вече?

— Ако е така, значи няма опасност да ни стовари където не трябва — намесих се аз. — Отговорникът ще се погрижи за това.

— На вас ви е интересно, но на мен — не! Да си зарежа децата на някакъв примитивен свят, без квалифицирано лечение, сред мръсотии и миазми? Няма да стане!

Христина помълча миг-два. След това започна кротко:

— Мамо, помниш ли, като ми обясняваше защо си се отказала да си Аугментирана?

— Искаш да кажеш, че вече го разбираш ли? Знам, но полза няма.

— Искам да кажа, че обвиняваш другите в свой недостатък.

Изображението я зяпна.

— За дядо ти си дете, точно както аз за теб. И когато си дошла на Академия, ти си се отказала от много повече от квалифицирано лечение и чистота. Избрала си смърт в страшно кратък за него срок. Това обаче е твоят избор, и той го е приел. А ти не приемаш моя избор, който е просто да се видя за малко на свобода. Така ли ме учиш кой от вас двамата е по-справедлив, и кого да слушам?

Майка й отпусна бавно глава. След това, без да каже нито дума, се разплака.

— Мамо… не плачи. — В очите на Христина също проблясваха сълзи. — Ще се прибера скоро, и аз не искам да оставам завинаги тук. Ще ми омръзне… И Петърчо ще ме пази, докато съм тук. Нали?

— Разбира се. Нали си ми сестричка. По законите и на твоя, и на моя свят.

Майка й протегна ръка. Христина се приближи, и двете се опитаха да се прегърнат. Не се получаваше, но те не обръщаха внимание. Поплакаха си малко, докато изображението внезапно не изчезна.

 

— … И се въртели около тях демони изкусители, и им показвали целия свят наоколо, само и само да спрат от пътя си. И много спрели — четеше напевно отец Никодим. — И предлагали на много от тях да станат и те демони, с дяволски сили в тях, и много се съблазнили. И както някога апостол Петър трижди се е отрекъл от Господа, така те трижди трябвало да се отрекат от света заради Господа, за да го намерят. И много не посмели. И когато и последният верен избрал пътя си, и се врекъл на Бога и вярата, Йосиф Водителя се изправил, както Мойсей навремето, и заповядал: „Разтвори се, за да минат избраниците Божии!“ И се разтворил пред него въздухът, и се появила сияйна врата, през която се виждала обетованата земя…

Вратата на килията се отвори, и влезе игуменът.

— Върви ли ученето, Никодиме? Учи ли се Христина?

— Учи се похвално, отче игумене — усмихна се отец Никодим. Не знаех, че помни как се прави. — Запомня нещата отведнъж, и никога не се съмнява в чудесата. Разбира ги така добре, все едно ги е видяла с очите си. Ако и Петърчо се учеше така, щях всяка вечер да благодаря на Бога. Само дето много немирни са, ама и това все е по негова вина. Таман почне тя да пита нещо, той вземе та я настъпи или сръчка. И тя често му отвърне, и по десет пъти на ден ги разтървавам.

— Ти преди не беше излишно търпелив, Никодиме. Пръчките в манастира свършиха ли?

— Не са, отче игумене, ама как да им свалиш гащите един пред друг?

— Добре, разбрах. Ела сега да те питам някои неща, дето не са за пред послушници…

— Видя ли бе, глупчо! — заяде се Христина, когато вратата се затвори. — И тук ме бива повече от тебе!

— Затова ли пита сутринта отец Йероним на молитва, преди да целунеш кръста, дали го де… дезинфекцират?

— Нали е прибор за обществено ползване? Хигиенните правила изискват…

— А, и често ли го мием попита.

— Вярно, че беше глупаво. Личеше му отдалече мит ли е някога…

— И дали ако го изтъркаш с четка няма да му падне светостта…

— Откъде да знам кръстът ли е попил повече святост, или мръсотията по него?

— И дали като кръстът я излъчва, светостта му не намалява. И дали периодично му я доливаме, и от какво.

Христина се ядоса.

— Ами ти като се сети за Арканус и пита отец Никодим има ли роднини Светия дух, и колко големи са? И дали не ги държат в кутии? Глупчо…

— А ти като се заяде после, че Светият дух имал баща или син или и двамата, в зависимост от тълкуванието? И като пита дали като Господ си е баща и син едновременно, това не е кръвосмешение?

— А ти като пита дали всяка земя си има свой Господ? И ако е един за всички, как смогва навсякъде, и колко пъти е мрял на кръста? И дали затова трябва да може да възкръсва?

— Ти пък го пита и като Господ е трима в един, дали това не е вид лудост? Как го каза? Раздвоение на личността…

— А той отрече, без дори да ми чуе доводите!

— Естествено. Как ще е раздвоение, като са трима? Добре, че се беше хванал за главата, та не чу за Господ и любовницата…

— Ти пък знаеш ли какво е любовница?

— Разбира се. Нечестива жена, която примамва женени мъже.

— Не ги примамва тя, а те сами ходят при нея! И знаеш ли изобщо защо ходят?

— Ъъ, сигурно за някакви нечестиви деяния. Събират се заедно, и… и… — Като се замислих, не знаех какво точно правят. Или ходят да берат нощем дяволски билки, или свалят луната в котле… Трябваше непременно да питам отец Никодим. — И какво си се зачела толкова в тия жития?

— Интересни са. Не разбираш ли за какво става дума в житието на Йосиф Водителя например?

— Същото е като това за Мойсей от Библията. Какво му е интересното?

— Кандидати за свят, който не позволява свободно напускане, е трябвало да докажат адекватността и ориентираността си.

— Какво значи това?

— Да опишат света около тях. Да опишат подробно какво очакват, ако настояват, и какво, ако се откажат. И да се подпишат на три места за заявено желание, с по един месец време между подписите. Учили сме го по история. А вратата към този свят — повечето трансмитери работят по точно този начин.

— Значи се учиш добре по история?

— Ами! Бях се ядосала здравата на историчката, задето ме натопи, че изтрих контролните. И й подправих холото за точно този урок. Да видиш какъв скандал направи после. Тъкмо обясняваше какви велики хора са били прародителите ни, и на холото през трансмитерния портал замаршируваха орангутани…

— Какво е орангутани?

— Вид животни. Амииии… Приличат малко на вашите караконджоли. Нямат рога и копита, но са космати, и не помня имаха ли опашки.

— Те ли са вашите караконджоли? И кой ги праща да ви изследват?

— Глупчо такъв! Вашият Йосиф Водителя с гаранция е разбирал повече от тебе! Ако можеше да си поговорим с него…

— Може, ама не ни ли е рано?

— … … А ако можеше да стане без да умираме?

— Ако той вампиряса ли? Пак не ща. Май даже още повече.

— Светците вампирясват ли? Не може ли примерно да възкръсне?

— Ако можеше да възкръсне, щеше да е Господ. А дали вампирясват светците, де да знам. Ама ако… то обикновен човек да вампиряса е страшно, а светец сигурно съвсем. — Пред очите ми изникна образ: свети Йосиф Водителя, като на голямата икона в черквата, с кръста в едната ръка и Библията в другата, и с дълги извити нокти, кръвясали очи и вампирски зъби като на рисунките от житията. Май беше добре да питам отец Никодим освен за любовницата и какво става, като вампиряса светец.

— Какво сте се кротнали? — обади се отец Никодим, докато влизаше. — Точно между две сбивания ли сте?… Оставям ви сега да учите сами. Довечера ще ви изпитам да разкажете житието.

— Отче, а ако привършим по-рано, може ли да ида да се помоля на екра… иконата на Богородица? — бързо попита Христина.

— Петре, ако я настъпиш още веднъж, ще си легнеш без вечеря! Може, разбира се. Да не си се разболяла нещо?

— А, не, не, тоест да… Нещо не ми е добре.

Отец Никодим я изгледа подозрително, но не каза нищо.

 

Отец Никодим така и не дойде да ни изпита на житието. Видях Христина чак на вечеря. Отначало помислих, че прави такава физиономия заради храната, но и след това, на вечерната молитва, беше кисела.

— Казвай сега, какво си се омърлушила! — попитах я, като се прибрахме в килията.

— А, нищо особено. Малко ме боли глава. — Тя изтръска металната тапа от ухото си и я пъхна под края на сламеника.

— Нали щеше да ходиш да се молиш на иконата на Богородица? Да не си търсила дали в нея няма компютър?

— Ако знаеш само какви неща има в нея! Сядай малко.

— Благодаря, не ми се седи.

— Тя е корпусът за някаква специализирана апаратура. Вътре има аналитичен приемник като този в трансмитерите, и излъчвател, който нямам представа как работи — сигурно пак е подобен на трансмитерните. И компютър, който ги управлява.

— Счупила си я?!

— Не съм я пипала изобщо, глупчо такъв!

— Тогава откъде си разбрала какво има вътре? Просветление ли ти е дошло? — заядох се аз.

Христина ме изгледа подозрително.

— Опитах се да се свържа с компютъра през комуникатора, и налучках канала за сервизна връзка. Само дето системата е… малко защитена. Разбрах само общото устройство.

Това вече не го преглътнах лесно.

— Ти… да не искаш да кажеш, че и иконата е направена от вас? И че сте я оставили тук, за да ни лекува, и да помага за укрепване на религията?

— Не е наша — призна тя с нежелание. — Сигурно са я направили Безтелесни, или поне Аугментирани. Не вярвам някой на моя свят да знае точно как тя лекува.

— А трансмитера може ли да го излекува?

— Не знам, май не. Май е само за хора… Абе ти няма ли да седнеш?

— Нещо не ми се седи… — Внимателно се отпуснах на хълбок на сламеника.

— И не ти се и лежи по гръб, като гледам. Да си имал след вечеря среща с пръчката на отец Никодим?

— Ами… малко.

— И защо?

— Питах го нещо.

— И за един въпрос те е бил с пръчка?!

— За два… Хайде да спим.

Новата ми сестричка заспа мигновено, но аз не можех да мигна от болката — отец Никодим май беше здравата ядосан… Накрая ми хрумна да сляза и да се помоля на иконата на Богородица да ме излекува. След малко колебаене измъкнах внимателно комуникатора изпод сламеника на Христина и го пъхнах в ухото си.

Залата за болни беше осветена единствено от луната през един прозорец. Проснах се пред иконата и се замислих. Не знаех за какво точно да се моля или какво да обещая. Докато се начудя обаче, изведнъж забелязах, че не усещам да ме боли. Дори не бях разбрал кога иконата ме е излекувала. А защо ме излекува, без да съм обещавал нищо, пък и идея нямах.

Подскочих от радост и се сетих за разказа на Христина. Дали все пак не ме лъжеше? Помислих малко и си представих как се приближавам до иконата, и как металната риза става прозрачна и поглеждам през нея.

Дъхът ми секна. Пред очите ми стоеше някаква ужасно сложна картина, и по някакъв начин знаех кое какво е. Онова, дето Христина му казваше приемник, по някакъв начин разбираше какво не е наред на човек. Друго едно нещо пък по някакъв начин оправяше нередното — сигурно то беше излъчвателят. А по средата между тях имаше нещо, дето направо мислеше — преценяваше и решаваше кога какво и дали и как да се лекува, и го правеше светкавично. Имаше и разни неща, с които нещото по средата можеше да се управлява, като каруца с поводи.

Дали това нещо не можеше да излекува трансмитера? На света на Христина поне беше интересно. И имаше достатъчно любители на шаха. Струваше си човек даже да търпи да се къпе от време на време. Е, не чак всеки месец, де, ама все пак… Нещото в иконата имаше как да се управлява — значи сигурно мога да го накарам! Какво ли ще стане, ако пробвам да…

Останалото не ми се разправя.

 

Събуди ме някакво побутване. Надигнах глава — Христина се опитваше да погледне под сламеника ми.

— Какво има?

— Комуникаторът се е търколил някъде.

Бях забравил да й го пъхна обратно. Изчоплих го от ухото си.

— Ето ти го.

Христина се вгледа в мен. След това внезапно ме плясна силно отзад.

— Какво ти става? — учудих се.

— Ходил си долу до иконата да те излекува, нали? Затова не те боли. Ама като ти гледам физиономията, сигурно и ти си пробвал да ровиш из схемата й. И си се насадил на защитата, и си… как го каза? Получил просветление?

— Не ми напомняй. Не знам с какво и как ме цапардоса, ама още ми се вият искри пред очите. Прибрах се отдолу дотук на опипване. А главата ми щеше направо да се пръсне.

Отец Никодим не дойде на сутрешната молитва. На закуската беше мрачен и мълчалив. След нея ни привика с Христина:

— Отец Евлоги иска да ви види. Внимавайте как се държите с него — здравето му е много крехко, и това може да са му последните дни.

Килията на отец Евлоги беше предпоследна в коридора на най-старите монаси, преди тази на отец Марин. Заварихме Димо да го завива в леглото.

— Изнеси нощното гърне и ни остави сами — кимна му немощно отецът. — Искам да си поговоря с децата.

Стояхме в тишината на килията и се гледахме. Косата и лицето на отец Евлоги бяха съвсем бели от старостта, и се сливаха с възглавницата. Но сред бялото ни гледаха две живи, бодри и проницателни очи — очи, които никак не се връзваха с изнемощялото, престаряло тяло.

— Отче, на колко години сте? — наруши мълчанието Христина.

— Това лято щях да направя сто и десет, но надали ще го доживея — смръщи лице старецът. — Как е храната в манастира? Сигурно си свикнала на много по-добра.

— А, яде се някак — успокои го Христина.

Очите му проблеснаха насмешливо, и изведнъж усетих как по гърба ми пролазва студ.

— Знаеш ли, че всички ти викат „самодивата“? — попита усмихнато отецът.

— Ще им кажа аз на тях! Петърчо, ако ме настъпиш още веднъж, ще ти… Какво ме гледаш така?

— Май… май знам нещо важно — едвам изшушнах аз.

— И какво е то? — изгледа ме подозрително тя.

— И сигурен ли си, че е това? — допълни отец Евлоги.

— Почти… Знаете, че е яла преди по-добра храна — нищо че уж идва от Безбожници. И го свързахте с това как й викат… — В ума ми бясно прескачаха още парченца от картината — това, че на преклонната си възраст има напълно бистър ум, това колко бързо получи бащата на Христина съгласие за изтеглянето ми… — А това на този свят го знае само един човек… Ако е човек, де…

— Сигурно не е хубаво да споменаваш неща, които не трябва да се казват пред всеки, нали? — Погледът на отец Евлоги беше едновременно проницателен и добродушен.

По физиономията на Христина се преплитаха недоумение и яд:.

— И какво е това, дето не трябва да се казва пред всеки? Тоест, кое от всичките такива неща е? — Внезапно се сепна и си дръпна бързо крака. Като видя обаче, че не се и опитвам да я настъпя, трескаво засъобразява.

— Защо ни повикахте? — попитах аз.

— За да ви видя — отговори тихо отец Евлоги. — Остава ми малко време.

— Вие сте отговорникът на този свят? — внезапно се досети Христина.

Отец Евлоги демонстративно се изкашля. Или поне се опита — нямаше достатъчно сили.

— Не съм чул нищо, и ти нищо не си попитала. Нали?

— Ох… — хвана се за главата Христина и закима утвърдително.

— И освен това не съм.

— А какъв сте тогава? — попитахме двамата в един глас.

— Няма да сте ни го казали, де — добавих аз.

— А и да ни го кажете, няма да сме чули — допълни Христина.

— А пък понеже аз скоро няма да съм умрял вече, и не ми е все едно — опита се да се засмее отецът. След това въздъхна. — Сядайте, да ви разкажа една приказка. Имало някога, много отдавна, през девет земи в десета, млад и любопитен… хм…

— Послушник? — пробвах да се сетя аз.

— По-скоро непослушник. Изучил бил какви ли не науки, знаел какви ли не мъдрости, ала полза от тях не виждал. Чудни неща умеел, ала не усещал те да правят хората по-щастливи. Живеели хората около него богато и охолно, много по-добре от другаде, ала не били по-радостни.

Казал си един ден момъкът: „Защо ми е знанието и моженето, когато то не прави другите щастливи — а и мен също? Не е ли по-добре да тръгна на дълъг път, да търся откъде идва на хората щастието?“ И тръгнал.

Много места посетил, и чудни неща видял. И морета без край прекосил, и в сняг до колене газил, и със зли чудовища, по-страшни от караконджол, се сражавал, и с мъдри и красиви същества, добри като светци, разговарял. Но никой не можел да му даде отговор, нито съвет — къде да открие щастието.

И така, както пътувал, стигнал веднъж до проход към земя, която не бил посещавал. Искал там да отиде — ала на прохода стоял могъщ и страховит дух, който не пускал никого да мине. Попитал го духът какво иска. Разказал му нашият герой мъката си, и духът му предложил:

„Ще те пусна да влезеш, ала повече назад не ще се върнеш — няма да ти го разреша. Ще загубиш уменията и силата си, в дрипи ще ходиш облечен и на хляб и вода ще си доволен. Труден и тежък ще е животът ти. Носиш ли обаче достойно кръста си, ще откриеш откъде идва щастието.“

Поколебал се момъкът, след това се съгласил. И навлязъл в онази земя. Животът там наистина му бил непривично тежък и суров, и трудно му било. Загубил уменията си, и знанията — а хората около него имали нужда от тях. И проклинал често духа с думите: „Ти ме излъга! Как тук да давам и имам щастие? Всички живеят зле, а ти ми взе силата да им помагам!“

И като нямал друг начин да ощастливи хората, решил да им предлага вяра. Станал свещеник, а когато остарял — и монах. Подкрепял хората с думи, давал им надежда, за да имат сила да носят кръста си. И малко по малко забелязал, че така те са щастливи. Че така им дава истинско щастие. Защото човек е по-щастлив, по-велик и по-човек, не когато му дадеш нещата в ръцете, а когато го окуражиш да се пребори за тях сам.

А духът от прохода ходел сред хората в образа на човек, и често се срещали с нашия юнак. Той обаче не можел да го познае — никога нямало да се сети или предположи кой е срещу него. Дошъл обаче ден, и духът му се разкрил. И го попитал: „Получи ли това, що търсеше? Или още мислиш, че съм те излъгал?“

„Получих го“, отвърнал нашият момък, който вече бил старец. „Сега живея по-зле отпреди, ала съм щастлив, и правя хората около мен щастливи. Тъжа за изгубения ми свят, но ще го понеса.“

„Бъди ми брат“, казал духът. „Двамата орем една нива, в един впряг. Както думата назад не се връща, така не ще се върнеш и ти, ала ще имаш дар от мен — преди да си отидеш, вест ще имаш от твоя свят, и вест ще можеш да му пратиш.“

Почакахме още малко, но отец Евлоги беше свършил разказа си. Накрая Христина се осмели:

— Отче, каква вест искате да предадем от вас?

Старецът се усмихна:

— Като му дойде времето, ще разберете сами.

— Значи не можем да се измъкнем от този свят, без Отговорникът да разреши?

— Да. И мисля, че няма да е лесно. Нищо чудно да останете доживот тук — поне ти, момиченце.

— Само че той е направил скандал, че дойдох — не е ли това вече разрешение да си тръгна? — попита Христина.

— О, не е задължително. Нещата далеч не винаги са толкова прости.

— Какво тогава да направим?

— Намерете го и говорете лично с него. Така ще трябва да говори с вас открито. Няма да може да се крие зад неизвестността си, ще трябва да каже неща, с които ще е обвързан после, ще трябва да бъде справедлив. Имате повече шанс да разреши.

— А как да го намерим?

— Не мога да ви кажа. Трябва да го откриете сами. А сега ме оставете. Искам да си почина.

И двамата помръкнахме.

— Отче, а кой е все пак той? Как да го намерим?

Отец Евлоги се обърна с усилие към стената и промърмори:

— Ако потрябва, ще разберете.

 

— Значи знае кой е! — обясняваше тихичко Христина, докато вървяхме към трапезарията за обяд. — Убедим ли го, ще ни каже! Ще обясним на Отговорника за нашите, ще оправим всичко. Може даже да реша да се върна, ако съм се наситила на тук. А пък знам ли го кой е, като се наситя, ще си поискам сама.

— Не ми се вярва да успеем да убедим отец Евлоги. Всички му се възхищават за бистрия ум и желязната воля. Рече ли нещо, даже игуменът го слуша. Щом ни е отказал, значи има защо, и няма да ни каже. Сигурно е обещал на Отговорника да не казва на никого кой е той.

— Че как тогава ние ще разберем? Няма как.

— Ако нямаше как, нямаше да ни разкаже всичко това. Нямаше да има защо. Значи трябва да има начин.

Христина премълча, докато ни подмине намусеният отец Йероним. След това попита:

— Кой може да е Отговорникът? По принцип е дух — значи е Безтелесен. Само че ходи в образа на обикновен човек, и често са се срещали с отец Евлоги. Значи ползва тяло на човек… Отче Йерониме! Отче Йерониме, може ли да те питаме нещо?

— А че… питайте — обърна се отец Йероним. Беше здравата учуден.

— Току-що разговаряхме с отец Евлоги. Знаеш ли, имал ли е той дългогодишни познати?

— Защо ви е това? — загледа ни подозрително отец Йероним.

— Не му остава още много живот, а ни се иска да го познавахме по-добре — съчиних аз на бърза ръка. — Затова и питаме които са го познавали.

Бръчките по челото на отец Йероним се разгладиха.

— Познати… познати… Доста ще да са били. Допреди петнайсетина години отец Евлоги много пътуваше. Ден не оставаше на едно място. И до Свети град често ходеше, като по-млад преподаваше там, и се говори, че е познавал лично Патриарха, а някои твърдят дори, че му е бил пръв съветник, или учител. Не зная вярно ли е, но нищо чудно. Ум и мъдрост като неговите има само в житията на светците. И доста села надзираваше и помагаше на селските свещеници. И твоето също, Петърчо, знам, че е познавал вашия свещеник добре. Кого ли не е срещал, много известен и уважаван човек е, ако и да е толкова скромен. Тук, в манастира, от сега живите най-дълго са били заедно с отец игумена — близо четирийсет години. Преди трийсет години дойдохме ние двамата с отец Марин, аз бях млад послушник, а отец Марин още тогава беше престарял вече, и никой не му знаеше годините. Протоигуменът е тук от две години преди нас, Никодим дойде към година след нас. Другите са по-отскоро… Не знам повече, питайте останалите. — Отец Йероним махна с ръка и ни обърна гръб.

— Не е достатъчно информацията — промърмори Христина, докато чакахме брат Иларион да ни сипе от гъстата боб чорба. — Откъде да научим повече? А, ето най-сетне нещо за ядене! Умирам от глад! — Дръпна се настрани, за да може брат Иларион да й сипе.

— Като си помисля само, че Отговорникът на света може да е точно зад гърба ми, и да ме наблюдава интелигиентно и да ми се подхилва… Ммм, как вкусно мирише!

Тя грабна лъжицата, но в този момент зад нея се чу шумно мляскане. Обърна се — Георги слабоумният сърбаше направо от паницата и точеше лиги обратно в нея, без да обръща внимание на нищо наоколо. Христина погледна лъжицата с трудно за описване изражение, и бавно я остави на масата.

— От мислене. Надали някой друг тук знае нещо за Отговорника — продължих аз.

— И какво знаем за него? Освен че е Безтелесен, и че използва тяло на човек?

— Че е някой, с който се е срещал често — значи е съвсем около нас. Някой, дето никога няма да се сетим кой е, и никога няма да предположим.

— Че как ще го открием тогава?

— Много просто. Щом се сетим за някого, знач и не е той.

— Супер. Идеалният начин да не го открием.

— Значи ако намерим как да го обърнем наопаки, ще го открием. За кого никога няма да се сетим, ако е той?

— Мммм… — Христина се огледа наоколо. Аз също огледах монасите един по един. Отец Марин? Възможно, щом никой не му знае годините. Брат Танас — също е възможно, точно него никой не би заподозрял. Отец Йероним пък най-малко, значи също може да е. А отец Андроник? Тоя уплах от самодиви би му бил идеално прикритие. Игуменът? Защо не, постът му е идеален за такова нещо. И е мъдрец и благ, съвсем като за много важна фигура. Протоигуменът — също, само дето е по-млад, ама нали тия Безтелесни могат да изглеждат както си искат! Брат Иларион? За него също никога не би ми хрумнало. Брат Харалампий — за него пък съвсем. И така, та до Димо и Георги слабоумния… Е, за тези се сетих. Значи не са те. Значи трябва да се сетим за който няма да се сетим, когато мислим за кои няма да се сетим. И след като се сетим за него, значи не е той — значи трябва да е някой, за който да не се сетим дори когато мислим за кои ама никога няма да се сетим…

Внезапно нечия ръка ме тупна по рамото. Обърнах се — над мен се извисяваше отец Никодим.

— Привършвай по-бързо обяда. Баща ти е дошъл и те чака пред манастира.

 

Бързо доизсърбах боба и затичах към манастирската порта. Христина хукна подир мен. Отвън беше спрял каруцата баща ми, и двамата с отец Никодим си говореха:

— И какво е греховното на това да си дадеш детето за послушник? — тъкмо питаше намусено отецът.

— Ами такова, нищо, разбира се — бързо-бързо се заоправдава тате.

— Тогава защо си решил, че това ти е грехът?

— Не е това, отче Никодиме. Самолюбието е. Туй дето го дадох в манастир, за да не ми срами рода колко е дребен. И отец Самуил също мисли така, а той си ме познава от дете. Тъй ми рече — взимай си чадото от манастира и се гордей с него, иначе ще почнеш да виждаш караконджоли и трезвен… Я, ето ми го Петърчо! Ти… ти май си пораснал!

— Ха! Това ли е баща ти? — побутна ме изотзад Христина. — Че той е по-грамаден и от Гунар! Какви ли слоници са ти сестрите?

— Има вече четири месеца откакто го даде, а той е точно в тая възраст — поучително обясняваше през това време отец Никодим. — Тепърва ще расте.

— Да го взимам тогава, отче, и да тръгваме, че има път до село. Петърчо, качвай се в каруцата!

— А аз? — обади се Христина.

— Ти какво? — подозрително я изгледа тате. — Не знаех, че имате и други послушници, отче… Я, това да не е момиче? Що тогава е облечено като момче? Отче, каква е тая работа?

— Дълга за разправяне — махна с ръка отец Никодим. — Сега му е сестра. С черковно обявено роднинство.

Тате се опули и изпусна поводите на каруцата.

— Да не идва от Безбожници?! Само това ми липсваше!

— Това ти е наказанието за греха — намусено натърти отецът. — Взимаш ли я?

— Че какво да я правя? В къщи вече три моми има. Таман едната се омъжи, сега още една. Как ще се справя? — отчаяно промърмори тате. — На колко години си? Десет? Единайсет?

— На осем — отговори заради Христина отец Никодим.

— Не може да бъде!

— На думата на монах ли не вярваш? Просто е като твоя сой.

— Осем години?! Че тя е по-висока от най-малката ми, дето е на толкова! — Тате оглеждаше Христина като чудо небесно. — Вярно, че е още дете… И си ми е съвсем от соя! Таман като дъщерите ми е!

Христина промърмори нещо неразбрано.

— Не знам. — Внезапно погледът на отец Никодим стана лукав. — Ама не те карам насила да я взимаш. Ако искаш. Ще говоря с отец игумена да разтрогнем роднинството…

— А, взимам я, взимам я! — внезапно се разбърза тате. — Момиченце, добре си дошла! Бъди ми дъщеря, ще те гледам с удоволствие. Ще се гордея с теб. Как се казваш?

— Христина. — Тя го изгледа намусено.

— С мен не знам, ама с теб наистина ще се гордее — сбутах я аз. — Качвай се, че ако ни заварят вълците по тъмно…

Докато преброи човек до десет, каруцата вече трополеше обратно по пътя.

 

— Амортисьорите ви са за смяна — заяви ми Христина зад гърба на тате още преди манастирът да се е скрил от погледа.

— Какво ни е за смяна?

— И ресорите. Окачването хич го няма.

— Естествено, че ще го няма. Окачим ли каруцата, само ще виси, няма как да вози. За какво ни е тогава?

Христина се наведе през ритлата и огледа колелетата. Помълча известно време, след това пак замърмори:

— Друса като кару… така де, като не знам какво. Нямате ли по-равни пътища тук?

— Като вашите нямаме. А и каруцата друса повече от тази на баща ти.

— Тя не е каруца, а е кола, глупчо такъв!

— Защо тогава все й викаше каруца?

— И той не е само мой баща, а и твой!

— То и моят не е само мой, а и твой. Или поне му намираш кусури като на твоя преди.

— Повече и през ум няма да ми мине да намирам на моя!

— Тогава давай да се връщаме…

— В никакъв случай! Не мърдам оттук!… Е, поне докато не се понащурувам малко. Ох, как друса тая проклетия!

— Ако не ти харесва в каруцата, да ти разпрегнем единия кон да го яздиш?

— Аз да не съм каскадьорка? Колко километра са от манастира до селото?

— Четири села са, път при това каране докъм малко след залез слънце.

— Значи към… стотина километра? После няма да мога да сядам три дни.

— Ако замериш някого на трапезата с чинията, може и повече. Тате не ни бие, страх го е да не ни пребие, ама мама не си поплюва.

— Това е антипедагогично!

— Анти… какво? И какво ще рече?

— Че е лошо за възпитанието.

— Какво?! Че ако не те тупат когато трябва, как ще те възпитат?

— На нашия свят става с педагогика.

— На нашия няма педагогики. Никакви машини нямаме. Ама имаме пословица, че който жали тоягата, не жали детето си. Мама предпочита точилката, де.

— Ама сте всичките такива задръстени, смотани, чалнати, скапани, тряснати, гадни, дървени, тъпи, откачени, отнесени, некадърни, недомаслени, заспали, тапигьози… Жалко за хубавия свят!

Обидих се и млъкнах. Тя обаче не смяташе да престава:

— И сега какво? Отдалечим ли се малко от манастира, нашите моментално ще се пръкнат да ни спасяват. — Тя пъхна ръка в джоба си, стисна трансмитера и затвори очи. Хванах я бързо за ръката, но нямаше смисъл — нищо не ставаше.

— Я си представи, че стане като с отец Евлоги — да те оставят за цял живот на този свят? — опитах се да я постресна. Тя обаче не се хвана:

— Не съм давала съгласие, нашите — още по-малко. А и нали са ги задължили да ни измъкнат при първа възможност? Ех, да имаше как да се покрием за още малко!… Ако се появят караконджоли наоколо, баща ти няма ли да ни опази?

— Сигурно ще пробва, ама ако пак направят оня трик с невидимостта, или нещо подобно, надали ще може да се оправи.

Христина ядосано изгледа тате.

— Ще пробва, друг път. И нищо да не направят. Само като ги види, ще напълни гащите.

— Не вярвам. Ако съм чул добре какво си говориха с отец Никодим, сигурно вече е свикнал да вижда караконджоли.

Разговорът престана за малко, докато профучавахме с каруцата през Кирчево. Христина гледаше всичко наоколо с широко отворени очи.

— Я, ама това са истински кирпичени къщи! С керемидени покриви! А онази там барака е даже със сламен! — възкликна тя на висок глас. — Какви само чудеса имало за гледане тук! Сигурно имате и огнища в къщите?

— Аха! — обади се гордо тате, без да се обръща. — Ще видиш как хубаво се живее в истинска къща. Спала ли си някога в къща с огнище?

— Не…

— Горкото момиче! Ей сега ще видиш колко е хубаво! Няма студуване, не е като при вас!

Бързо дръпнах по-настрани от Христина фенера и клина за подпиране на каруцата.

— И рокля ще ти намерим, истинска! — продължаваше тате. — Ще видиш каква красавица ще си с нея!

За всеки случай хванах Христина за ръцете. Тя се дърпаше и ме гледаше на кръв въпреки шъткането и знаците. Успокои се едва когато се сетих да й кажа, че с рокля надали ще я познаят техните, и ще ни открият по-трудно.

— В бохчата има хляб и сирене, в стомната — вода — обади се тате. — Хапвайте, че ще се приберем сигурно чак по тъмно, и няма да смогнем за вечеря.