Сейичи Моримура
Плюшеното мече (21)

3

Вече се бяха нахранили и си почиваха, когато дочуха тихи стъпки: съдържателят на странноприемницата водеше родителите си.

— Не биваше да се безпокоите! Ние щяхме да дойдем при вас — започна да се извинява обикновено нелюбезният Йоковатари.

— Моля ви, за стария човек е удоволствие да поговори с някого.

Старецът беше слабоват, но изглеждаше здрав. Подире му като сянка вървеше дребна старица. Щом доведе родителите си, домакинът излезе.

Четиримата насядаха около котацу — не електрически, а с въглища, толкова стар, колкото и всичко в тази странноприемница.

— От сина разбрахме какво ви интересува. Чужденци взеха да идват по тия места веднага след войната. На мнозина тук им харесва и хората пристигат: кой за малко, кой за повече — бавно започна старецът.

Макар че целта на посещението им беше само Джони Хейуърд, инспекторите трябваше първо да изслушат цялата история на Киридзуми.

Старецът разказа, че горещите извори били открити преди повече от хиляда години. И то благодарение на едно куче, чийто господар бил бащата на Садамицу Усуи, един от васалите на Йоримицу Минамото^[1], и затова ги нарекли Кучешки извори.

Първото курортно селище по тези места било създадено през 1880 година. Десет акционери основали „Компания за експлоатация на изворите Усуи“, която поставила началото на днешния курорт Киридзуми. Точно тогава била построена и старата странноприемница. Дядото на стареца бил един от десетте основатели на компанията; впоследствие той станал неин единствен собственик. През 1911 година, когато странноприемницата преминала в ръцете на наследника, компанията била преименувана в „Кинтокан. Горещи извори «Киридзуми»“. Никой не знае защо в наименованието била вмъкната и думата „Киридзуми“.

— Вероятно защото по тия места често падат мъгли^[2] — обясни старецът, изравяйки от паметта си събитията от далечното минало. Въпросите събудиха у него спомени я сега мислено оглеждаше своя дълъг живот.

Излизаше, че той беше третият поред наследник на странноприемницата, а сегашният й съдържател — четвъртият. Кой ли само не беше отсядал в нея, откакто беше възникнало курортното селище.

— Тук е идвал Кода Рохан^[3]. И Ясо Сайджо. Наистина аз не съм го виждал. Било е по времето на баща ми. А стихотворението случайно открих в този сборник и дадох да го отпечатат върху салфетките.

— Кога е станало това? — попита Мунесуе. Най-после започнаха да разговарят по същество.

— Още преди войната. Вече не помня точно кога.

— А салфетките още ли ги използвате?

— Не. През петдесетте години все още имахме от тях, после се свършиха.

Джони Хейуърд се е родил веднага след края на войната. Тъй че той е могъл да види тези салфетки. Дали е знаел откъде са — това вече е друг въпрос.

— Впрочем да е идвал тук този негър? — И Мунесуе подаде снимката на стареца. — Може би ще си спомните нещичко за него?

— Много чужденци са посещавали странноприемницата, но негри нито веднъж — поклати глава той, като разглеждаше снимката. После я показа на старицата, която беше потънала в мислите си. Тя едва я погледна и тихо изфъфли с хлътналите си устни, сякаш размишляваше на глас:

— Ние не сме го виждали, но О-Тане-сан може да знае нещо за него.

— Така е. Когато ни нямаше, тя обслужваше гостите.

— А коя е тази О-Тане-сан? — оживи се инспекторът.

— Прислужницата ни, работи отдавна при нас. Когато отивахме до Токио или някъде другаде, тя ни заместваше. Само тя може да ви помогне.

— Къде е сега О-Тане-сан?

— Живее в Юносава.

— В Юносава ли? — Май някъде бяха чували това име.

— В селцето до язовира. Там вече никой не е останал, тя живее сам-саменичка.

Ами да, за него им спомена съдържателката, докато пиеха чай в „Киридзумикан“.

— А сега внучката й ни помага в домакинството.

— Внучката ли?

— Чудесно момиче. От малка остана сираче, О-Тане я отгледа. Когато баба й остаря и вече не можеше да работи, известно време ние се грижехме за Шидзуе — така се казва момичето, — после завърши училище и сега е на работа при нас, гледа баба си. Колко й говорихме да отиде да учи по-нататък, че ние няма да оставим така О-Тане, но тя не ще и да чуе: как, вика, ще зарежа баба си? И изкарва прехраната си при нас. Ей сега ще я извикаме.

Старецът още не беше свършил, когато жена му с неочаквана за възрастта й пъргавина скочи, отмести подвижната стена и излезе. Върна се с едно добре сложено седемнадесет-осемнадесетгодишно момиче със закръглени бузи. Тутакси се появи и стопанката с горещ чай в ръце.

— Това е нашата Шидзуе-чан. Толкова е работлива, толкова ни помага… Грехота е, разбира се, да я държим в това затънтено място… — сякаш за да се оправдае, каза тя, като наливаше чая.

От смущение румените страни на Шидзуе се зачервиха още повече. Тя се поклони на инспекторите.

— Радваме се да се запознаем с вас, Шидзуе-сан. Бихме искали да поговорим с баба ви по една важна работа… Кажете ни, как е тя с паметта? — дружелюбно започна Мунесуе, като се страхуваше да не разтревожи момичето.

— Баба много обича да разправя за миналото и често ми разказва какви хора са идвали тук. Толкова подробно описва всичко, че понякога й се чудя. — Шидзуе, изглежда, се зарадва, че любимата й баба е станала предмет на разговор.

— Чудесно. А да ви е споменавала за някакъв негър?

— Негър ли?

— Да, дошъл от Съединените щати.

— Споменавала е. Веднъж ми каза, че някога много отдавна в Киридзуми е идвал чернокож войник със сина си.

— Чернокож войник със сина си! — в един глас възкликнаха полицаите.

— Ами да. Наистина, преди много време ми е разправяла това и може да греша.

— Бихме искали да се срещнем с баба ви…

— Няма нищо по-лесно от това! — усмихна се съдържателката на странноприемницата и като се обърна към Шидзуе, добави: — Утре имаш свободен ден, тъкмо ще заведеш гостите в Юносава.

Това беше всичко, което можеха да научат в Киридзуми. Оставаше им да чакат утрешния ден. Йоковатари и Мунесуе излязоха навън. Над тях се простираше яркият звезден небосвод. Отдавна не бяха виждали такова небе. В града то е сиво, а звездите са бледи, едва се забелязват. А тук, като че ли мястото им беше тясно, те се притискаха една до друга и блестяха. Блестяха със студен, металически блясък, лишен от топлина, като остриета на копия. Стори им се, че щом ги видяха, звездите настръхнаха като глутница гладни зверове, готови всеки миг да се нахвърлят върху плячката.

— Небето е някак зловещо — сгуши се Йоковатари и забърза обратно към странноприемницата. Мунесуе го последва — не искаше да остава сам.