Пенти Ханпя
Последно пътуване

Под изсъхналия бор, недалеч от огньовете на готвача, лежеше безнадеждно болният Ансу Рьотьо. Беше повърнал и сега скимтеше и виеше с неестествен глас като котка през март.

Край огньовете сърбаха кафе шестима дървосекачи от групата, която сплавяше трупи по реката. В тях се беше надигнало онова странно, угнетяващо чувство, което близостта на болен поражда у здравия човек. Може би дълбоко в душите им се таеше прастарото схващане, че болестта е не само беда, но и някакво престъпно явление — поне в тези пущинаци на десетки километри от селата и белите престилки на медицината, която оправя човешките недъзи.

— Така ли трябва да умре този нещастник? — рече някой от тях изпод вежди.

— Какво можем да сторим, като я докарал дотук? Ще отиде в трапа…

Загърнат в кожената си шуба, по брега се зададе старшият. Той спря при болния, изтри челото си и се наведе.

— Как се чувствуваш, приятелю? А! Толкова ли си зле?

Болният отвърна несвързано. Той фъфлеше, хриптеше, гърчеше се и стенеше. Изглежда, не беше в пълно съзнание.

Старшият се изправи със загрижено и разстроено лице. Точно тук ли трябваше да се случи всичко това — колко неприятности и разноски ще имат сега!…

— Нещо го мъчи отвътре — каза той, — може би сляпото черво. Нужно е лечение. Кой го познава? Ти ли, Юли?

— Заедно се изкачихме дотук — отвърна Юли, като запали цигара.

— Добре, ще го закараш в селото, в болницата.

— Как така, сам, на гръб ли?

— С още двама души — обясни старшият раздразнено. — Ще се зачита за работа — продължи той след миг, като видя, че никой не помръдва. — Нали познавате местността? — обърна се към двамата мъже, които се бяха надигнали. — Първо с лодка, а сетне на ръце до къщата на Вара. Оттам можете да вземете каруца.

Той измъкна дебел портфейл и подаде няколко банкноти на Юли.

— За разноските — срещу отчет, разбира се. Не забравяйте да искате квитанции! Да не кажете после — човекът пукна в ръцете ни поради липса на средства и нехайството ни…

И седна да си изпие кафето.

Скоро след това Ансу Рьотьо се валяше на дъното на лодката. Отново беше получил болезнен пристъп. Хриптеше, присвиваше се и се мяташе толкова силно, че заплашваше да падне във водата или да обърне лодката. Пека Юли го придържаше и се грижеше за него. Другите двама напрегнато гребяха.

После болният се успокои и изнемощял се отпусна на дъното.

— Ама че работа — промърмори Юли. — Над петдесет километра път и само една трета по вода.

В безлюдната местност повърхността на реката искреше. По нея плаваха трупи със смолиста кора, в далечината се синееха голите лапландски планини, живописно украсени с петна от още неразтопен сняг. Слънцето припичаше.

А Ансу Рьотьо, смъртно болният дървосекач, потръпваше на дъното на лодката като огромна измърсена риба. Той разтвори уста и повърна.

Гребците въздъхнаха и запалиха по цигара.

— Животът не си отива лесно!

— Не, не си отива.

Замълчаха. Водата прииждаше на леки вълни и плискаше стените на лодката. А мъжете мълчаха. Техният другар — човек, дървосекач, се гърчеше като червей и явно беше на умиране. Смъртта е нещо старо и всекидневно и въпреки това винаги ново и необикновено. Като си помислиш само, че и тебе те дебне някъде, неизбежно… Като си помислиш за какво всъщност гребеш и се мъчиш…

Безмълвни, дървосекачите приковаха поглед в разиграващата се пред тях бавна и мъчителна драма. Стенеше и се гърчеше човек — късче плът, болка, съзнание. Скоро той може би нямаше да бъде нищо, нищо повече от непотребните корени или вършини, които захвърляха в гората.

Болният пак се успокои за миг и Пека Юли запали цигара.

— В такъв момент човек си спомня думите: „Убивай, убивай, недей да мъчиш…“

Болният отново запълзя и Юли посегна да го върне на дъното на лодката. Но този път той изглеждаше спокоен, не изпитваше болки. Огледа се с особен матов блясък в очите и промълви:

— Оставете ме, нека погледна за последен път света.

Въртейки глава, той приклекна като животно на четири крака — разчорлен, с брадясало, влажно лице, от което очите му гледаха някак чуждо. Дали беше съзрял нещо? Наоколо нямаше кой знае какво за гледане — пустош, планини, искрящата повърхност на реката и заобленият профил на плаващите трупи.

После Ансу Рьотьо пак се отпусна на дъното, без да стене, без да се напъва, без да се гърчи. Дишаше бавно, тежко, с хриптене. След известно време Пека Юли го обърна на гръб и извести:

— Свърши! Превърнахме се в погребална процесия…

Гребците подпряха веслата полуизправени в неволен знак за почит. Пека Юли се беше свил отзад и си мислеше, че ако тръгването не беше толкова мъчително, толкова убийствено, то тази смърт можеше да бъде красива — онези сини планини, залязващото слънце, лодката по реката в глухата местност.

После погледна към другарите си, които продължаваха да гледат като вцепенени лежащия насред лодката мъж, който вече нито помръдваше, нито издаваше звук. Юли долови в погледа им страх. Те бяха от този затънтен край. За тях мъртвото тяло беше някакво ужасно същество, пълно с враждебни сили.

— И тъй, сега Ансу е кротко момче — окуражи ги Пека Юли.

Мъжете загребаха безмълвно, упорно, с все сила. Лодката се плъзна бързо, водата обливаше носа й и плющеше под веслата. Не след дълго тя се вряза с пълна скорост в брега.

Горе на стръмното се виждаше сива къща, която стърчеше самотна сред безкрайната пустош и караше странника да се удивлява на човешката дързост и смелост.

Гребците изтеглиха лодката на брега и се завтекоха почти тичешком към къщата.

— Стойте! — извика Юли. — Трябва да разберем има ли в него още живот. Я чуйте…

Във въздуха се носеше злокобното грачене на гарван, който кръжеше над тях като литнал черен кръст.

Мъжете се върнаха неохотно и трупът беше изтеглен на носа на лодката. Претърсиха джобовете на мръсните, седмици наред носени дрехи. Намериха само портфейл със стотина марки. Сетне покриха тялото с един парцалив чувал от лодката и се заизкачваха към къщата.

Пред тях се откри малко парче земя — като драскотина от нокътя на великан. За Юли оставаше загадка с какво тук наистина можеше да се преживее. Може би в гората имаше еленови стада и дивеч, а в реката риба.

Стопанинът си беше в къщи — старец, който с охота разказваше за времето, когато пристигнал тук съвсем сам. Тогава го мъчела такава скука, че окачил палтото си на един кол в края на отсрещната горичка. После, като поглеждал натам, ставало му по-леко. Струвало му се, че е жив човек, гост, който го спохожда.

— А сега вече не ми е тягостно — продължи старецът.

Имал семейство, но жена му починала. Останали му децата, които му помагали да води стопанството в този пущинак.

Мъжете хапнаха, починаха и се застягаха за път. Стъкмиха носилка, а от домакина получиха ремъци от еленови поводи. След това последното пътуване на Ансу Рьотьо продължи. По-рано той сам беше пренасял товари и познаваше кошмара на тази работа. Едва смъртта го беше превърнала в господар, който караше други да го носят. Двама от тях надяваха ремъците на раменете си, а третият вървеше свободен и отдъхваше. Така крачеха по тази неравна пътека, която всъщност беше само подобие на пътека. Слънцето надничаше кървавочервено и безсилно иззад планините, скриваше се, озаряваше склоновете и пъплещите от долините изпарения, издигаше се отново и огряваше ярко бледите лишеи.

Зловонната миризма на трупа нахлуваше в ноздрите на Пека Юли, а ремъкът прежулваше врата му.

Бяха изморени и раздразнителни, когато най-после пристигнаха в къщата, откъдето можеха да наемат кон и от която до селото с черква водеше някакъв коларски път. Седнаха да се подкрепят и да си починат. С домакина се споразумяха да извози мъртвеца до черквата. Щеше да струва триста марки — според Юли най-скъпото пътуване, което Ансу Рьотьо беше предприемал някога. Затова пък той за първи път можеше да бъде доволен, тъй като държавата поемаше разноските.

Пека Юли забеляза, че неговите неразговорливи и боязливи спътници се бяха разбъбрили и лицата им пламтяха.

— Стана дума, че дете се кръщава, а умрял се погребва — говореше единият, — погребението наричат траурно шествие, а сватбата тържество. Преди години един мъж живееше тук в чифлика си с една жена. Народили им се бяха цяла сюрия деца. Най-сетне попът реши да се намеси — да ги венчае и да кръсти децата им. Когато тръгнахме с него, аз карах каруцата. По едно време той ожадня и попита дали не може да получи от една крайпътна къщурка нещо за пиене. Отбихме се да проверим. Аз влязох направо и казах: дайте ми един литър домашна бира за оногова. Платих я, а попът ми върна после само една марка. Той изгълта всичката бира и продължихме пътя. След малко попът потърка челото си и попита що за питие е това. Като пристигнахме в чифлика видяхме, че и младоженецът се беше приготвил за празника с домашна бира. На врата си беше вързал връзка, ала нямаше риза и се пъчеше с пъстрата лента върху косматите си гърди. Направихме венчавката и почнахме кръщенето. Попът попита кой ще бъде кръстник. Един сватбар се беше проснал на пода и аз казах, че той май няма работа. Пияният надигна глава и изломоти: „Аха…“

Пека Юли прекъсна разказа с въпроса дали и сега, преди погребението, приятелите му са се почерпили с онова същото сватбарско питие.

— А има ли още от него? — попита той.

— Има, стига да искаш!

Донесоха му от къщата пълна халба. В нея се пенеше тъмна домашна бира със сладникав дъх — благословеното питие на тази пустинна местност. И Пека Юли щракна развеселено сгретите си пръсти.

Когато групата потегли отново, Пека Юли — главата му шумеше като гъстата пяна на бирата — си помисли, че това е най-необичайното траурно шествие, което беше виждал през живота си.

Мъртвецът седеше, привързан към седалката на една двуколка, и клюмаше с разрошена брада и мръсен каскет над едното ухо. Домакинът, който също не обичаше да си има работа с умрели хора, се беше подкрепил с бира, след което смело се качи на двуколката. Той подвикваше на коня, когато колата се олюляваше по неравния път и заплашваше всеки момент да се преобърне. В краката му лежеше дървен съд, пълен с бира за из пътя.

Странно беше да се предположи, че някой омаломощен от бирата дървосекач ще се вози важно, докато бедните му другари крачат отзад.

А те тримата кретаха и се клатушкаха, бъбреха и тананикаха някакви песни. В тъмната бира се криеше могъщ дух, който беше вдъхнал на обитателите на пустинната местност смелост и безстрашие.

На моменти в разгорещения мозък на Пека Юли нахлуваха спомени за траурни шествия и погребения, които преди време беше виждал по божия свят. С духова музика, барабани, луксозни катафалки, хора с черни и официални костюми, с венци, цветя, речи и хорали, големи заглавия във вестниците: „Последното пътуване на…“

И все пак, ако някога отново се сетеше за смъртта, за покойници и погребения, той щеше да си спомни най-напред за това последно пътуване на дървосекача Ансу Рьотьо.

Сега Ансу Рьотьо се возеше, завързан върху дървената седалка на двуколката, олюляваше се и подскачаше по неравния път. Беше последното му пътуване, за което вестниците нямаше да споменат нищо. Пък и съвсем не беше някоя забележителна личност. Пека Юли го познаваше. Ансу Рьотьо се беше появил на бял свят като неканен гост в бедна колиба, в която вече имаше премного гърла, а малко хляб. Беше преживял сякаш напук на всички, в глад и лишения, останал дребен като нискорасла бреза, но същевременно много жилав и упорит. Отрано беше свикнал с работата и живота на дървосекача. В професията си беше съвършен, макар да имаше неугледна външност и фигура. Беше предизвикал недоволство едва когато го потърсиха и той трябваше да постъпи на военна служба. Господата дълго го оглеждали: какво нищожество, каква отрепка! Сякаш такива Ансу Рьотьовци не бяха съвсем подходящи за пушечно месо, за жертви на отровата по славните полета на бъдещето. Беше отбил военната си служба явно без полза, защото ето сега бързаше да се скрие от опасностите на бъдещето.

Пристигнаха в селото, в което покритият с трошляк път се виеше, изпод колелата на колите се вдигаше прах, а къщите се переха високи и боядисани. Спряха обаче в покрайнините, близо до гробищата. Насреща им се зададе белобрад гробар, с бяла наметка и червени очи като пълни с кръв стъкленици.

Групата зашепна помежду си, че този, дето идва, ще да е самият дявол.

Стовариха Ансу Рьотьо в стаята на покойниците, която беше владение на гробаря. После се отправиха към жилището на кмета да съобщят, че от пущинаците са докарали някой си Ансу Рьотьо, починал от естествена смърт.

— Ами ако човекът е умрял от насилствена смърт? — избухна кметът.

— Че защо тогава ще го влачим толкова километри дотук? Щяхме да го зарежем в блатата…

— Така да бъде! Остави ли покойният някакво имущество?

— В портфейла му намерихме стотина марки, но той има бедна майка — опита се да обясни Юли.

— Дума да не става! Най-първо разноските по погребението.

Юли хвърли на масата протрития портфейл, след което съставиха протокол, че имуществото на покойния става собственост на държавата.

— Ама воните! — изръмжа кметът.

Навън, докато останалите се вмъкваха през жълтата врата на аптеката (бирата беше свършила, а веднъж попаднала в тялото, тя разхлабваше духа)^[1], Пека Юли се спря да запали цигара. Струваше му се, че нещо ще липсва. Толкова ли тихо щеше да бъде погребението на Ансу Рьотьо? Звънът на медната камбана би направил всичко много по-тържествено. Този звън непременно щеше да прозвучи — вестоносният звън, погребалният звън… Какво магическо въздействие имаха тези високи камбанарии и черковните камбани! До тях стоеше човек със сериозно изражение и теглеше с такава сила ремъка им, че камбаната да загърми и да прогони дяволите от техните леговища. Как ли някога хората щяха да се присмиват на тези сурови и безпросветни времена.

И горд от прозорливата си мисъл, Пека Юли отново припали угасналата си цигара и тръгна да разглежда селото.

Бележки

[1] По време на „сухия режим“, освен контрабанден алкохол се консумирали и медикаменти, съдържащи етил алкохол. — Б.пр. ↑