Йоел Лехтонен
Песен за Люгия

„Какво пък — казва си книжарят Апели Мутинен, — не съм ли и аз заможен?… Не живея ли като Хораций? Нямам ли си мой Тускулум^[1]? Вярно, Хораций е служел на императора, аз пък на клиентите си… Продавам книги по за петдесет пени…“

Този Тускулум е имението на Мутинен. Великолепен Тускулум — каква утеха носи само мисълта, че той ще се озове в него с настъпването на лятото, след градската зима, отминала в грижи за преуспяване, под едно сиво небе — толкова сиво, че прави бръчките по челото на Мутинен двойно повече. Малък Тускулум, рай на безделието през летния сезон…

На значително разстояние от града, в родния му край — вила на хълма при извивката на Сайменския залив. През клонестите брези балконът му надзърта към залива.

Там Апели се чувствува щастлив най-вече през първите летни дни, когато е преситен и преуморен от припрения живот в града, когато за него отново се разкрива очарованието на вечното и неувяхващото.

Толкова е изнурен от изкарването на тези драгоценни пари, от безконечното стърчене зад тезгяха, че през пролетта вече не е в състояние нито да мисли, нито да разсъждава. Ще му се единствено да се отпусне в просторното и свежо лоно на майката природа. Само да лежи, да бездействува. Да няма Мутинен, да няма нищо — ни философ, ни дявол. Все едно, че изобщо не е живо същество.

В началото на лятото щастието за него значи да не мисли, да не си спомня, то е някакъв ефирен, неопределен покой.

Най-хубави, лишени от всякакви мисли и спомени са първите летни дни. И нощите, чиято светлина е като искрящо злато, обгръщащо го топло, безмълвно щастие.

В ранната лятна утрин, след една нощ, през която нито е будувал, нито е спал, не е чел и не е разсъждавал, а само се е въртял в тишината, отпуснал клепачи в приятна дрямка, той се надига лениво и отваря вратата към балкона. На този балкон се излиза направо от стаята му. Отпред, точно под перилата, украсени със старинни резби в народен стил, ухаят буйно растящи диви череши с разкошни бели цветове. Тук, до тази глуха местност, гъсениците още не са се промъкнали. Цветовете са чисти, дърветата изглеждат посипани с оризови зърна, а по клоните сякаш е натрупал сняг — толкова много пъпки и току-що разпукали се цветове има по тях. Вълшебният им аромат нахлува в стаята.

А зад дивите череши в ясната и топла светлина трепти пейзажът на свежото утро. Още е рано. Люгия — защото както Хораций на времето е имал подарена му от императора робиня, така и Апел си има своята Люгия — продължава да спи оттатък. Сенките на дърветата в падината са още дълги и прохладни. От водата, от долините и гъсто обраслите брегове на залива се вдига омара. По върховете и на най-малките стръкчета трева проблясват капчици роса с цветовете на дъгата. Чува се кукане на кукувици. Навред сияе трептяща красота. Мутинен се усмихва при вида на онези капчици, които се люшкат по нослетата на тревичките. Той си поляга още малко. Но този проклет Хораций не издържа повече и събужда Люгия. Огромният му корем се бунтува за чай. Пие го с наслада на балкона, заслушан в радостното кукане на десетки кукувици.

След това Апели поглъща порядъчно количество едри, пресни костури с картофи, шест яйца, половин чиния мармалад и полива всичко това с кана айрян. После се отпуска доволен, със сит стомах.

По-късно Апели заедно с Люгия, облечена в свободно ушит костюм и с разкошен букет спиреи и лилав люляк в ръка, зад който крие игривите си светли очи, се отправя на разходка — да се насладят на хубавия летен ден. В другата си ръка Люгия носи малка кошница с провизии, а Мутинен е натъпкал джоба си със сушени сливи. С лодка те потеглят навътре по Сайменското езеро, носят се към отсрещните острови, които се реят бледосини в далечината. Напъпилите брези по бреговете имат меки очертания, а дългите им провиснали клонки наподобяват леки, зеленикави щраусови пера. Зад устието на залива се откриват далечни пейзажи, от които поради летните изпарения не могат да се различат никакви форми и цветове — всичко е смътно, мъгляво синкаво като в сън.

Слънцето все по-силно прежуря. Пъстроцветни облаци се оглеждат в ширналите се дълбоки води на езерото. Без много да се напряга, Мутинен гребе притихнал и плувнал в пот…

А водата! На места по повърхността й искрят купища смарагди — майски бръмбари, в зелените крила, на които се отразява всеки лъч.

— Скъпоценни камъни за тебе, Люгия — казва Мутинен.

Майски бръмбари, които са се родили над широкия пролив. Повечето са нападали по двойки в топлата вода, едни са се удавили, други продължават да живеят. Хиляди зеленокрили бръмбари, наредени един до друг като безкрайна броеница, изпълват пролива.

На другия бряг, през сгретите крайбрежни поляни, покрити с топчести жълти лютичета, двамата се изкачват бавно по хълма. Приближават селските градини, в които тук-таме цъфтят диви череши и гъсти скоруши. Покрай виещото се шосе се вижда ту някое господарско имение, заобиколено от нежни трепетлики, ту сиви, ниски селски къщи сред покълнали ниви.

Сега те отново се спускат от възвишението в прохладната долина.

А лятното слънце предизвиква такава блажена умора, ароматът на брезите и на разпукващите се пъпки в цялата гора е така упойващ, че те постепенно се умълчават и колкото по-надалече отиват, толкова по-малко изпитват нужда да разговарят. Някъде по склона те сядат под сянката на висока, дебела бреза, свалят обувките си и почиват дълго. Гологлав, Апели се любува на спомените от детството си, а полъхът на вятъра развява рядката коса около плешивото му теме. Всеки камък по този път му е познат. От време на време Люгия го поглежда с разнежен от лятото поглед.

Сетне продължават под елите по сенчеста пътека, пресичана от тихо и весело бълбукащи потоци, които се спускат от високото и чезнат в здрача на елите. Люгия се навежда до един поток, загребва шепа студена, бистра, игриво проблясваща между мъхестите камъни вода и пие, надничайки лукаво иззад ръцете си към Мутинен. Апели се усмихва в желанието си да каже някоя шега, но в ума му се върти само едно — Люгия.

Щом приближат някое място, познато на Мутинен от детството му, и той промълвя като че ли на себе си: „Тук съм минавал ей толкова малък!“ — Люгия се притисва към ръката му и казва нещо нежно и мило като на невръстно дете, представяйки си затлъстелия Мутинен като съвсем малко, подрипващо момче. И потъва в мечти…

Обраслото с тръстики заливче, по чийто крайбрежен път пристъпват, искри притихнало. Малките скалисти островчета проблясват с цвета на леко потъмнял калай. Тук-таме селяни по риза гребат и ловят риба. От лодките им се носят спокойни, бодри гласове.

А на отсрещния бряг се къпят девойки. Те викат, пищят, подскачат по ризи или голи.

Мутинен и Люгия отминават, малко по-нататък се разполагат на гладка крайбрежна скала, от която лъха топлина, наклаждат огън и слагат тенджера да заври. После се отпускат в очакване на обеда. Мутинен е щастлив, безгрижен, иска му се само да се любува на лятото…

Денят е горещ, те притварят очи, не се взират в безкрайното ведро небе. Топлината ги обгръща, навред в гората звънят в един глас хлопатарите на крави, а вятърът шумоли леко и приспивателно. Нека времето минава, лято е, топло е. Някак си печален е звънът на тези хлопатари — те като че ли плахо намекват за нещо…

Кратко е времето, времето на човека, а още по-кратък е щастливият ден. Вече е следобед, когато потеглят по обратния път към брега, където са оставили лодката си. И двамата усещат по кожата си изтощителния зной на деня, лъчистата прелест на природата изпълва тялото и душата им. Бавно бродят през поляни, изкачват се и се спускат по хълмове, заслушани в звъна на хлопатарите и кукането на кукувиците.

Край нагретите скали, врязали се в ослепително блестящата вода, те спират от време на време да отдъхнат, да отпочинат. И все по-мълчаливи стават, все по-голямо, по-неопределено щастие струи в тях. Люляковият цвят върху развълнуваните гърди на Люгия е повехнал, но погледът й изпод меката периферия на шапката гали с кротка доброта.

Там долу, близо до брега на залива, се вижда стара черква сред гъсто обрасло с цветя и зеленина гробище. Близостта на това гробище като че ли подсилва желанието им да се радват, подчертава краткостта на миговете, които те изживяват този път под сянката на висока върба с печално полюшващи се клони.

Вечер е, свежа, успокояваща вечер след жарък летен ден, който е раздул жилите до спукване и е замаял главата с топлия аромат на гората. Леко потапяйки веслата, те гребат обратно към Тускулум на Апели Мутинен.

Слънчевата омара е обвила всичко в тайнствен сумрак, направила е света приказно огромен, скривайки от погледа всякакви подробности, отдалечила е сушата, сляла е хълмовете и горите в смътна мъглявина. Този ефирен воал нито се приближава, нито намалява, нито се прояснява от късна пролет до ранна есен.

Те се плъзгат безшумно по топлата вода, промъкват се между няколко острова. Люгия е отпуснала веслото и седи приведена с опрени на борда ръце, сякаш в трепетно очакване на нещо още по-хубаво, още по-очарователно. Възхитена от красотата на света, тя изпитва желание да промълви нещо с нежен глас, иска й се да възкликне от възторг пред песента на дроздовете. Защото вечерта е настъпила, нощта приближава и от горите се долавя гласът на дроздовете. Но шегите на Мутинен я възпират — неговото неопределено щастие е толкова голямо, че не бива да го нарушава.

Лодката пълзи по дълбоките води на пролива. Люгия се сепва: в устието на залива пред тях се изправя подобно на огромна порта висока скална стена — остров, който, поне на тях в този момент така им се струва, се издига отвесно може би десетки метри над водните дълбини. Така удивително вечерните изпарения уголемяват очертанията на високите скали.

— Погледни, това напомня картината на Бьоклин „Островът на мъртвите“ — казва шепнешком Мутинен.

— Страх ме е — отвръща Люгия тихо и потръпва от необикновено щастие пред красивото видение и страха, щастие, което нараства с приближаването им до черната каменна стена.

Сега тя е надвесила над главите им стърчащите скали. Дочува се писъкът на ястреби, които вият гнезда по чукарите. Тук-таме във вечерния здрач се мяркат крехки зелени стъбла на скоруши, поникнали в пукнатините. Скалите по склона изглеждат безразборно разхвърляни и ти се струва, че всеки момент ще полетят надолу. Те карат дори Мутинен да потръпва. Под тях е черната бездна. Гласът на Люгия става все по-тих и по-нежен:

— Виж оня червеникав мъх там, виж колко мъничка е онази скоруша горе на склона!

— Шшт, тихо, скалите и от шепота могат да се откъртят… — шегува се Мутинен.

Сайменското езеро е изгубило реалните си очертания — толкова необятно изглежда то в краткотрайния здрач на нощта. Дали е настъпила вече нощта? Слънцето още не е залязло съвсем. Наблизо минава моторен шлеп на път из мъгливите канали на голямото езеро. Червеният му фенер потрепва красиво в омарата, тайнствено потракват двигателите му. От него се дочуват звуците на хармоника.

Отминалият параход оставя след себе си мощни вълни, в които попадат последните лъчи на залязващото слънце. Сега вълните се приближават, разклащат лодката нагоре и настрани, подхвърлят я във въздуха и я спускат върху искрящата вода. Тези вълни, кръгли и гладки като огледало, преливат от яркочервен в черен метален блясък, отразявайки слънчевото зарево.

В Тускулум… Отново онова неопределено щастие от краткия миг на здрачевината, която предлага лятната нощ.

Но когато здрачът се е разсеял и Люгия си е отишла, обвила раменете си с жълтеникава наметка на цветчета, когато денят, отпуснал за момент клепачи, отново ги отваря, сияейки през прозорците на Апели, усмихвайки се радостно иззад гористите хълмове и надничайки между разцъфналите диви череши, които той вижда от леглото си през отворената врата, когато малките птички се надпяват с кукувиците, тогава Мутинен дочува от стаята на Люгия горчиво, сподавено ридание. Той знае какво означава този плач.

Тогава пълният Мутинен се върти неспокойно в леглото.

— Щастлив ден — промърморва си той. — Да, най-щастливият ден отмина! Един-единствен, но ми стига. Защото не вярвам в трайността на щастието… Бих могъл да ти дам това, което ти липсва, бедната ми — вярата в щастието. Бих могъл, ако вярвах. Щастието не се задържа, то се изплъзва, Люгия. И най-горещата любов е угасвала, това ми е известно на мене, стария глупак. Най-блажените дни отлитат като прелестен летен ден. Разцъфват буйно, повяхват…

Мутинен, според когото щастливите мигове на този свят са толкова редки, чувствува, че няма право да предлага на други, на потомството, непосилното, тежко бреме на живота.