Даря Калинина
Супернеудачница (11)

Глава 11

Жилището на Верунчик беше пусто, студено и неприветливо. Момичетата звъняха на вратата почти десет минути, но никой не им отвори.

— Остави й бележка — нареждаше Мариша. — Разбира се, има малка надежда твоята Верунчик скоро да се обади, но в твоето положение нищо не трябва да се пренебрегва.

Докато Лиза пишеше бележката, приклекнала в неудобна поза, Мариша се отправи на обиколка по съседите. Те проявяваха съвсем малка активност — не отваряха вратите и не даваха никакви признаци на живот. Мариша беше вече изморена да звъни по хорските врати, развличайки се единствено с разнообразните мелодии на звънците, които се бяха появили през последните години по щандовете на магазините, когато изведнъж й провървя. След като изсвири марша на Менделсон, една от вратите се отвори и на прага се появи висок мъж на средна възраст, с атлетично телосложение.

Могъщите му плещи изпълваха силно опънатата футболна фланелка. Малките ръкавчета буквално се късаха по шевовете от напращелите бицепси. Късият, добре напомпан врат беше украсен със златен синджир с дебелината на палец. Късо подстриганата глава и малките очи, дълбоко скрити в черепа, довършваха общата картина.

— Какво искаш? — кратко избоботи той под носа си, гледайки Мариша.

Мариша се обърка:

— Аз? Аз… искам да попитам… Може ли?

Съседът се оказа великодушен.

— Може, питай! — кимна той и добави: — За красавица като теб, всичко може. Какво ще ме питаш, шефке?

— За Вашата съседка, от онзи апартамент. Знаете ли къде е?

Мъжът погледна през стълбищната площадка и с такъв интерес спря погледа си върху вратата на Верунчик, сякаш я виждаше за първи път. Замисли се.

— Не, не знам — каза накрая той.

През това време Лиза написа бележката, сгъна я и я пъхна в процепа между вратата и касата, след което отиде при Мариша.

— Е, какво? Тръгваме ли? — попита тя.

И тогава, като ги изгледа вторачено, мъжът отсече:

— Къде ще тръгвате? Аз още нищо не съм ви казал. Закъде сте се разбързали?

— Ами… ние просто си тръгваме. Така или иначе, Вие не знаете къде е тази жена…

— Аз самият не знам къде се е дянала съседката ни, но знам кой може да ви помогне в тази работа.

— В тази работа? И кой?

— Жена ми.

И като се обърна с гръб към момичетата, той извика към някого в дъното на жилището:

— Нинка-а! Нина! Спиш ли, та не ме чуваш?

Неизвестната Нинка беше безмълвна.

— Да му се не види! — без злоба изруга той. — Пак кисне под душа. Каква е тази ваша женска мания, всяка свободна минута и веднага в банята да си мажете лицето.

И поемайки дълбоко въздух, той извика с всички сили:

— Нинка-а-а!

Сякаш силен порив на вятър тласна момичетата, но те устояха. Затова пък този път призивът на мъжа беше чут и от дълбините на апартамента се разнесе чаткане на токчета и един тъничък гласец пропя:

— Идвам, котенце! Идвам, зайчето ми! Ти ли ме викаш, миличък?

Нина се оказа пълна противоположност на своя мъж. Дребничка, подвижна, с тънка лисича муцунка. Освен това, независимо от разликата в габаритите на тази двойка, веднага се виждаше кой командва тук.

— Да, гълъбче — произнесе Нинка, когато се появи на прага, поглеждайки с любопитство към приятелките. — А тези кои са?

— Търсят нашата съседка.

— Коя?

— Твоята приятелка.

— Ах, та вие сте племенницата на Верунчик — зарадва се Нина, поглеждайки към Лиза. — Извинете ме, че не Ви познах веднага. Виждала съм Ви само на снимка. Вие при леля си ли?

— Да, само че тя не ми отваря вратата.

— А-а, Верунчик замина.

— Къде?

Нина посочи към мъжа си с бърз поглед, който той не забеляза и сладко пропя:

— Миличък, бях ти приготвила плодов коктейл, изпи ли го?

— Не. Дори не съм го видял.

— Ами изпий го, иначе всички витамини ще изчезнат, ако престои дълго. Нали знаеш…

— Аха — добродушно кимна с глава мъжагата и с почти детски възторг добави: — Нинка, кога успяваш да се справиш с всичко?

Когато той се прибра вътре, Нина въздъхна с видимо облекчение:

— Не исках да говоря пред него — прошепна тя със заговорнически тон, като престъпи прага и излезе на площадката. — Малко е смахнат на тема морал. Затова пък е много добродушен, на пръста си може да го въртиш. Не ми се иска да го дразня излишно.

— А какво се е случило с Верунчик?

— Казах ти, замина. При един мъж. Има си нов любовник и отиде при него.

— Къде?

— Не ми е оставяла адрес.

— И що за мъж е този?

— Нищо особено — вдигна рамене Нинка — среден на вид. Нос, уста, очи — всичко е средно на вид. Среден ръст и фигура. Не като моя Павлик — в него има на какво да се любуваш! А къде е хванала своя „средняк“ Верунчик, това не знам, но в него няма нищо забележимо. Единствено — белег между очите.

Белег между очите. Защо тази фраза на Мариша й се стори позната? Къде и кога я бе чувала, сега не можеше да си спомни. Но знаеше, че я беше чувала наскоро и някак си бе свързана с убийствата, които станаха с мъжа на Лиза и неговата любовница. Тези асоциации разтревожиха Мариша и тя се опита да научи повече от Нина.

— Какво Ви каза Верунчик? Кога има намерение да се върне?

— Каза ми, че няма да я има няколко дни. Даде ми ключа от апартамента си.

— Дала Ви е ключа?

— Да. Да Ви отворя ли, искате ли да влезете?

Лиза се зарадва и кимна утвърдително. Може би Верунчик й е оставила някаква обяснителна бележка. Нина им отвори вратата. Лиза прегледа навсякъде, но нищо не намери.

— Странно — произнесе тя.

— Кое е странното?

— Верунчик много забравя. Обикновено тя изписва купища подсещащи листчета и си ги лепи навсякъде, най-вече по вратата на хладилника. Виж колко много магнити има, специално си ги купуваше, за да й стигат за нейните „напомнянки“.

Наистина, върху хладилника имаше много магнитни фигурки. Весели насекоми, дебели лелки с големи цици, красиви цветя и смешни зверчета. Имаше магнити с имена и емблеми на градове, тях ги беше купувала по време на своите пътешествия. И така, магнитите си бяха на място, но ги нямаше именно тези листчета „напомнянки“, за които бяха предназначени същите тези магнити.

— Оставам с впечатлението, че леля ти съвсем съзнателно ги е махнала всичките.

— Не, подобна педантичност не й е присъща.

— Ако не го е направила тя, значи е някой друг.

— Кой?

— Тук в разговора се намеси Нина.

— Може да е този нейният, с белега на челото — заяви тя. — Те излязоха заедно от апартамента, аз ги срещнах на стълбището.

— Сетих се! — закрещя Мариша.

— Какво си се сетила?

— Сетих се, кой има белег между очите.

— И кой?

— Онзи мъж, който твоята съседка беше видяла да обикаля около вашия апартамент, където убиха Виталик. Помниш ли, следователят ни каза за това.

— Боже! — пребледня Лиза. — Точно така. Това са неговите отличителни белези — среден на ръст, средно телосложение и с белег на челото. Майчице! Какво излиза…? Той и Верунчик ли е пречукал?

Мариша не можеше нищо да отговори, но се разтревожи. Като отчете факта, че мъжът с белега на челото се е въртял около Виталик, а после него го намериха мъртъв с разцепена глава, не очакваше ли същата участ и бедната Верунчик? Но своите подозрения Мариша не изрече на глас. Нямаше смисъл да плаши и без това нещастната Лиза.

Вместо това тя се вкопчи в Нина.

— Каква кола караше той? Те в неговия дом ли са отишли или заедно са заминали някъде? Верунчик казала ли Ви е къде живее той? А как се казва? И откъде въобще се е появил?

Но Нина не знаеше отговорите на всички тези въпроси. Спомни си само, че в ръцете на Верунчик видяла сак с внушителни размери, вероятно пълен с дрехи. Нейният ухажор галантно го взел от ръцете й, докато Верунчик заключвала вратата.

— Дайте да й прегледаме нещата — неочаквано предложи Лиза. — По дрехите, които е взела със себе си, може би ще открием накъде са тръгнали.

Верунчик беше взела със себе най-различни неща. Нямаше я една от любимите й вечерни рокли, обувките с високи токчета към тази рокля и малката чантичка, обшита с перли. Всичко е ясно — щеше да има културна програма. Но освен роклята, липсваха и спортният й анцуг, дънките, тениски, няколко поли и един топъл пуловер.

— Нищо не разбирам. Къде ли са отишли? Къде може едновременно да носиш спортни дрехи и официална рокля?

— Може би са отишли на почивна станция?

Не успяха да измислят друго. Обискът в апартамента на Верунчик не даде никакви особени резултати. Лиза си призна това първа.

— Няма какво повече да търсим, само си губим времето.

Всички се съгласиха с нея.

— Нина, обадете ми се на всяка цена, ако Верунчик се появи! — обърна се с молба към съседката Лиза, докато стоеше на вратата и се прощаваше с нея.

Тя й обеща, като се закле. Момичетата не се съмняваха, че ще изпълни обещанието си. Независимо от вятърничавия си външен вид, Нина правеше впечатление на сериозен човек с ум в главата.

— А сега накъде? — Лиза разсеяно попита Мариша, когато излязоха на улицата.

— У вас! Ще се опитаме да намерим онзи маниак. А ако не успеем, ще проверим колата на мъжа ти. Тя все още стои пред вас, нали?

— Да, опелът е там. Мислех да го взема, когато тръгвах на пазар, но не знам защо не се реших.

— А трябваше — осъдително поклати глава Мариша. — Друг път да знаеш, че колата е вторият дом на мъжа и освен това е верен приятел за укриване на всякакви тайни. Много често именно в колата си те пазят всякакви дреболийки, които трябва да останат скрити от погледа на жените им.

— Сериозно?

— И още как. Ти какво, наистина ли не знаеше?

— Не съм се замисляла върху това.

— Ако искаш да разбереш как живее твоето мъжленце, прерови не джобовете му, а колата му — наставнически произнесе Мариша — джобовете на вратите и седалките, жабката за документи, нишите под подлакътниците. Може да имаш късмет и да намериш много интересни нещица.

Щом пристигнаха в двора, Лиза веднага посочи към опела с вече проядени от ръждата калници.

— Това е нашата кола.

— Къде са ключовете?

— Горе, у дома.

— Иди и ги вземи.

— Добре.

Но Лиза не помръдваше от мястото си. Тя се страхуваше да се качи горе сама.

— Добре, заедно ще отидем — въздъхна Мариша. — С мен няма да те е страх, нали?

— С теб, не!

Момичетата взеха ключовете. Отвориха колата и я провериха старателно. Техният обиск се увенча с успех. Не точно такъв, какъвто може би очакваха, но все пак. Първо, намериха някаква брошура, рекламираща компаньонки и места за „почивка“ — сауни, квартири под наем за час, за нощ, за денонощие или повече. Момичетата и сауните бяха много. Но две от тях бяха оградени с червени кръгчета. А срещу един от апартаментите, които се даваха за денонощие, имаше поставено червено хиксче.

— Изглежда, Виталик е изневерявал не само на мен и на Анюта — с удовлетворение произнесе Лиза. — Изневерявал е и на своята разкошна Емилия. С проститутки.

— Сигурно е смятал, че с проститутка не се брои за изневяра.

— А за какво се брои, тогава?

Мариша се затрудни да отговори. Тя, с нейната обикновена женска логика, не можеше да разбере разликата между това да преспиш с проститутка или с всяка друга уж порядъчна жена. В какво е разликата? В това, че едната честно взима пари за своите услуги, а другата прави това от любов към самия процес? Но и в двата случая действието е едно и също! Тогава в какво е разликата?

За всеки случай, Мариша си преписа адреса и името на проститутката върху едно листче.

— Мисля, че твоят мъж го е привличал не самият акт, а по-скоро начинът, по който това се случва.

— В смисъл?

— Ами, обстановката, луксозният интериор, момичетата в коприна. Това сякаш е онова, за което той е мечтал винаги, не е ли така? Парченце от жадувания сладък живот?

— Да — тежко въздъхна Лиза. — Виталик винаги си мечтаеше да живее красиво.

— Виждаш ли, права бях. Колата може да издаде много от тайните на мъжа. Макар че по принцип, аз търсех нещо съвсем друго — призна си Мариша. — Някакви следи, които биха могли да ни насочат към убиеца на твоя мъж.

И обискът на колата продължи. Втората находка беше една паднала под шофьорската седалка визитна картичка.

— Израил Соломонович Кац — прочете Мариша. — Нотариус по международно право. Интересно. За какво му е притрябвал на твоя съпруг нотариус, че и по международно право? Да не би строителната му фирма да се е канела да се разширява зад граница?

— Едва ли може да се смята, че Виборг е в чужбина.

— Значи, нотариусът му е трябвал по лични въпроси. Интересно за какво?

— Звънни и попитай.

Принципно, Лиза имаше пълно право, но нещо възпираше Мариша да го направи. Кое? Нейната прословута интуиция. И тъй като това чувство никога досега не я беше подвеждало, Мариша не му се противопостави. Няма да се обажда на нотариуса. Засега!

— Навсякъде ли огледахме — попита Мариша, излизайки от опела. — Хайде сега да отидем и да намерим „твоя“ маниак.

— Къде ще го търсим?

— Мисля да започнем с оглед на вашия квартал. Ти ми каза, че маниакът изглеждал ужасно.

— Отвратителен, мръсен, вонящ мъж! Небръснат и некъпан!

— Клошар?

— Не приличаше съвсем на клошар. Те обикновено влачат всичко намерено със себе си — торби, чанти, пакети. А този беше с празни ръце.

— Значи живее наблизо.

— Аха. Възможно е и друг път да съм го виждала, но да не съм обърнала внимание.

Своето ново търсене момичетата започнаха от кучешката площадка. Не, от маниака нямаше и следа. Сега беше време за разходка на кучетата и четириногите питомци, заедно със своите стопани, бяха окупирали цялата занемарена бивша спортна площадка. Кучетата ходеха по нужда навсякъде — както в храстите, така и под останките от спортни съоръжения: катерушки, лабиринти, стълбове с волейболна мрежа. В старата цветна леха се беше разположило едно пухкаво бяло кученце, което собственически оглеждаше околността с изцъклен поглед.

— Ако тогава беше минала оттук по същото време, маниакът нямаше да има никакви шансове — констатира Мариша.

— Кучешката сбирщина щеше да ви обкръжи и щеше да застави негодникът да избяга далеч.

След тази буренясала пустош, приятелките обиколиха още няколко подобни местенца — три заграждения с кофи за боклук, едно несанкционирано, но твърде добре известно на местните жители бунище, околните кръчми и няколко малки магазинчета. Не пропуснаха да си поприказват и с местните пияници.

Този контингент се оказа много приказлив. И след кратки разговори, момичетата се натъкнаха на една лелка със съвършено посиняло лице, която, след като изслуша описанието на белезите на маниака, възкликна:

— Ами това е Аркаша! За какво ви е притрябвал?

— Той ми обеща да свърши една работа — излъга Лиза.

— Каква, ако не е тайна?

— Да боядиса нещо вкъщи.

В отговор лелката започна да псува.

— Не си и помисляй да викаш за това Аркашка! — заяви тя. — Неговите ръце не от задника, ами изобщо не се знае откъде растат. Лентяй е. Здрав мъж, а през целия си живот и седмица не е работил.

— Откъде взима пари, за да живее?

— Питай ме нещо по-лесно. От разни места. Главно от своите жени.

— Взима пари от жени?

— Аха.

— И те му дават?

— Нека се опитат да не му дадат. Виждаш ли ме каква съм красавица?

— Е…

— Синините, виждаш ли? Това е работа на Аркашка.

— Той ли ви е пребил така? — ужаси се Лиза.

— Ти го казваш така — пребил! Не ме е пребил, а искаше пари. Може да се каже, вежливо ме помоли. Такъв му е маниерът на разговор с жените. Аз, глупачката, отначало не му давах, но когато ме насини, се наложи веднага да му дам. Само за да престане да ме удря и да се махне от дома ми. После като си тръгна, се наложи и ключалката на вратата да сменя, а това не е евтино удоволствие. Сега всичко струва много пари.

Бившата на Аркаша се оказа много разговорчива. Няколкото избити зъба не й попречиха активно да псува своя безсмислен живот и своето обкръжение.

— Но, Аркашка, ще ви кажа, е рядко животно. Прави се на важен! Вечно среден пръст показва — аз, виждате ли, не съм като вас. А с какво е по-добър? Не работи, живее на чужд гръб. И е алчен, алчен! Ето, в последно време се опаричи отнякъде, но никого от нас не почерпи за своя сметка. А самият той, вече втори ден от сутрин до вечер само се налива.

Приятелките научиха без никакъв труд адреса на Аркашка, на когото така му беше провървяло през последните няколко дни. Жената им го даде, но съвсем откровено ги предупреди:

— Не си мислете, че злепоставям Аркаша нарочно. Не съм злопаметна. Сама съм си виновна, след като се свързах с такъв козел. Предупреждавам ви съвсем човешки. Ще го наемете, но нито парите си, нито пода си ще видите боядисан. И вас ще ошушка и всичко ще пропие.

Аркаша се оказа точно там, където посочи неговата бивша ортачка. Вратата на неговото „жилище“ зееше отворена. В момента, в който момичета влязоха вътре, веднага разбраха защо е така. Нямаше какво да се вземе оттам. Направо нищо. Празно. Вътре топка можеш да риташ. С изключение на пияното тяло на хазаина, което хъркаше в средата на единствената стая, завито с някаква воняща вехтория, там имаше стар газов котлон, покрит с клеясал нагар от мазнина и сажди, олющена до желязо мивка със счупен течащ кран. Това беше всичко. Нямаше нищо друго. А, да! Имаше и вана! Напукана и пожълтяла, като зъбите на закоравял пушач на папируси „Беломор“.

— Ужас! — прошепна Лиза. — И той живее тук? В тези условия? Без телевизор и даже без креват?

Мариша само подсвирна. За какво му беше на един закоравял пияница креват, а за телевизор да не говорим? Всички тези удоволствия не можеха да заменят бутилката с водка.

— По-добре погледни това той ли е или не — нареди тя на Лиза.

Като се опита да превъзмогне отвращението си, момичето плахо се приближи до хъркащото тяло и повдигна дрипата от лицето му.

— Той е.

— Сигурна ли си?

— Той е! Убедена съм, че именно този тип ме нападна на кучешката площадка. Само че сега има синини по лицето, а тогава нямаше.

Известно време и Мариша разглеждаше пияницата. А после направи знак на Лиза да се дръпне встрани.

— Щом това е той, трябва да си поприказваме с него.

— Как?

— Е, съществуват много начини, за да направиш някого мек като памук. Но най-добрият е с камшик и захарче.

— Как така?

— Така. Тичай до магазина и купи бутилка от най-евтиното вино.

— А мезе?

— Този кавалер ще мине и без мезе.

Лиза се върна след десет минути. През това време не беше настъпила никаква промяна в обстановката. Пияницата още спеше. Мариша не се беше помръднала от мястото си. Подът в стаята беше мръсен и оплют с храчки до такава степен, че на нея й беше противно да направи дори и една крачка.

— Донесе ли?

— Ето.

И Лиза извади от плика кафява бутилка с етикет три седмици.

— Ще свърши ли работа?

— По-евтино нямаше ли?

— Не.

— Тогава става.

Мариша нямаше намерение да харчат излишни пари за този отвратителен пияница. Колкото по-евтино е питието, толкова е по-вредно. Много й се искаше, този противен алкохолик по-бързо да опъне петалата.

— Сред пияниците се срещат и порядъчни хора, изключително нещастни или просто слаби хора. Но те всъщност тихо си пият и на никого не вредят. А този е чиста проба мерзавец. Посяга на жени! И върху теб ръка вдигна! Нека да пие евтина отрова, не заслужава друго.

Изричайки тези думи, Мариша започна да нагрява пластмасовата тапа със запалка и когато пластмасата се размекна, тя я извади от гърлото на бутилката с едно ловко движение.

— Добре, а сега да видим.

Мариша поднесе гърлото на отворената бутилка под носа на пияницата. Той подуши миризмата на алкохол дори в съня си и неспокойно се размърда. После отвори помътнелите си очи и видя бутилката.

— Момичета-а-а! — грейна в блажена усмивка. — Сънувам ли! В рая ли съм? Умрял съм и съм отишъл в рая, нали?

Размечтал се! Раят, виждате ли, му се присънва! Там направо в леглото с евтино вино ще го поят. И Мариша бързо прибра зад гърба си бутилката. Блаженото изражение на мъжа веднага се смени с маската на агресивна злоба.

— Ей ти, кучко! — мръсно изпсува той. — Дай ми бутилката! Или сега ш’стана и ш’ти фрасна два…

— Само се опитай! Във всеки случай ще ти се наложи да станеш. А така също и да тръгнеш с нас.

— Къде?

— Където трябва.

За известно време Аркаша тъпо обмисляше думите на Мариша.

— Където трябва? — повтори той. — Т’ва в милицията ли е? За к’ви грехове?

— За какви? Ето, нея познаваш ли я?

И Мариша кимна към притихналата наблизо Лиза. Аркаша отправи поглед към момичето, видимо подскочи, но все пак поклати отрицателно глава:

— Не е. За първи път виждам тая гърла.

— Така-а-а! — с ядосан тон проточи Мариша. — Значи, ще се опъваме, скъпи другарю?

— Не я познавам. За първи пътя виждам. Кои сте вие?

— Които трябва!

Аркаша замълча, а после започна да бърбори:

— Донесли сте ми вино, дошли сте двете заедно, не ми показахте служебни карти. Вие не сте ченгета, кучки! Хайде, пръждосвайте се оттук!

Мариша бързо се отправи към изхода.

— Както искаш — подхвърли тя пътьом. — Може би, наистина не сме от милицията. Но виж, ченгетата отдавна те чакат. Щом разберат, че имат повод да опандизят скъпия, станал болен мазол в очите на целия микрорайон другар Аркадий, няма да чакат повече. Веднага ще напишат по кой член е обвинението, а и от себе си ще добавят нещо.

Оказа се, че заплахата подейства, защото червенината по мутрата на Аркадий започна да избледнява и да изчезва.

— Ей! — извика той към Мариша. — Отраканата! Почакай!

Мариша леко забави ход.

— Защо си дошла? Станало ти е обидно заради приятелката ти? Не си е струвало. Аз нищо не съм й направил. Само я понамачках малко. Че отгоре на това и нейното приятелче добре ме натупа. Трябва да видиш кой в крайна сметка е виновен.

— Нейният приятел?

— Да! Нейният откачалник — и Аркаша кимна в посока на Лиза. — Ако искате да знаете, той сам дойде при мен и ми предложи тази далавера.

— И ти се съгласи?

— Защо не? Всеки гледа нещо да изкара. Още повече че не трябваше да правя нищо. Само малко да я поомачкам. Това не е работа, а цяло удоволствие.

— И какво? Забавлява ли се?

— Какво ти забавление?! Едва бях започнал, когато онзи ненормалник ми налетя. Беше ми обещал, че ще ме бие само за парлама, а така ме размаза, че окото ми цял ден не можа да се отвори. Как ви се струва?

— Вижда ни се лилаво — увери го Мариша.

— Окото ми е лилаво? Значи трябва да го лекувам.

И пияницата кимна с глава към бутилката, която Мариша държеше в ръка.

— Искаш да си пийнеш ли?

— Ами да!

— Първо ни разкажи как стана тази работа, после ще пиеш.

— Е, поне една глътка.

— Не!

— Гърлото ми пресъхна. Езикът ми се напука.

— Дявол да те вземе! Дръж, пий и говори!

Получавайки въжделената бутилка, Аркашка веднага я надигна. Отпи не една, не две, а цели три глътки и като отдели бутилката от устата си, поясни:

— Парите въобще не са ми паднали ей така. Трябваше да си ги изкарам.

— Откъде имаш пари?

— Нейният приятел ми плати.

— За какво? За да нападнеш приятелката му, но защо?

— Как защо? За да може той да я спаси!

— От тебе?

— Чиста работа. Какво толкова? Момичетата си падат по такива неща. Или не?

— Да — без да си криви душата се съгласи с него Мариша. — Значи си се договорил с този младеж? И той ти се е представил като приятел на Лиза?

— Как се казва момичето, не знам. Той само ми я показа.

И Аркашка отново кимна в посока на Лиза, като отпи още една голяма глътка с вино.

— А скитниците? — изписка Лиза.

— Да! — спомни си Мариша. — Как стои въпросът със скитниците, които я нападнаха на следващия ден?

— Аз ги намерих.

— Защо?

— Поръчката дойде пак от нейния приятел. Той довтаса, плати ми за първата операция. Няма да ви лъжа, добре ми плати, не се скъпи. И за насиненото око ми доплати. Даже ми се извини, че се е разгорещил, увлякъл се бил.

— Ясно, ясно! — прекъсна го Мариша. — За окото ти ни е ясно. Какво стана после? Разказвай!

— После… после ми каза, че трябва да повторим операцията. Само че, този път аз отказах да участвам сам. Никакви пари не ми трябват, ако ще ме налагат със здрави юмруци по физиономията. И намерих скитниците. Сам се договорих с тях, чрез мен вървеше разплащането.

— Явно лъвският пай е останал за теб?

— Чийто е клиентът, за него е и десертът. А на онези момчета хилядарка им стигна и на тримата — и за очите, и за ушите. Те не направиха нищо.

— Как така нищо! — избухна Лиза. — Те ме хванаха, дърпаха ме за врата, за ръцете, за…

Тя се изчерви, защото си спомни, на кои места я бяха опипвали тези мръсни, немити ръце. Пфу! Каква гадост!

— Е, нищо не мога да направя. Твоят приятел леко закъсня със спасяването ти, затова малко те понамачкаха.

— С теб се е договорил точно този човек, който после я е спасявал?

Аркадий погледна Мариша, сякаш е паднала от луната.

— Да, твърдо! Той самият! Какво, той да не е луд да плаща пари, за да я спасява някой друг? Няма резон.

Мариша не знаеше има ли резон. Нима този Толя не е могъл да избере друг начин, за да се запознае с момичето, което е харесал? Защо да харчи пари? Или е трябвало да стане веднага? Както се казва — дошъл, видял, победил.

— И много ли ти плати?

— Много-малко, за мен е достатъчно.

— И все пак?

— Първия път ми брои три хиляди. После, когато се договаряхме, на мен лично ми даде още хиляда. И пет хиляди за момчетата.

Излизаше, че Толя е платил на тези псевдоартисти девет хиляди рубли. Твърде много! И колко е очаквал да получи от Лиза, след като само, за да се запознае с нея се е изръсил толкова? Впрочем, той явно наистина е смятал Лиза за богата наследница.

— Слушай, а този твой поръчител нищо повече ли не ти каза? Не ти ли обясни, защо му е било нужно всичко това?

— Каза ми, че искал да се хареса на момичето. За да може тя да подвие опашка пред него, а не да му избяга с решителни крачки. Затова искал по-бързо да я накара да го хареса.

— И ти реши, от мъжка солидарност, да му помогнеш?

— Точно така! — зарадва се Аркашка. — Абсолютно! Заради мъжката солидарност! Сами преценете дали това е престъпление? Мъжът е влюбен и иска да направи впечатление на дамата на своето сърце. Сега няма рицарски турнири, затова на мъжете им се налага със свои сили… да… се справят.

И Аркашка с блеснал хитър поглед на единственото си здраво око, поднесе бутилката към устните си и на големи глътки допи останалата в нея мътна течност.