Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (43)

43.

В два часа следобед на другия ден Кърби и Бас пристигнаха на нюйоркското летище „Кенеди“ с полет от Сан Хуан. На пистата ги очакваха Тони Ризо и още четирима детективи, които ги обградиха още щом излязоха от самолета и ги изведоха навън, където ги чакаха две необозначени полицейски коли и един микробус с тъмни стъкла. Чантите им бяха моментално отделени от останалия багаж и веднага донесени при тях, след което конвоят бързо потегли, воден от кола на летищната охрана.

Когато микробусът и двете необозначени коли напуснаха зоната на летището, автомобилът на охраната на летището се премести отзад, а мястото му бе заето от две бяло-сини патрулки една зад друга. Предната включи бурканите и сирената и без да спира, цялата процесия продължи.

Двадесет и пет минути по-късно кортежът спря пред блока на Бас на Източна шестдесет и девета улица. В началото на алеята към блока бе паркирана необозначена кола с двама детективи в нея, а други две — на улицата от двете страни на блока. Бас и Кърби слязоха от микробуса и обградени отново от четиримата детективи, прекосиха фоайето, пазено от други четирима детективи, и се качиха с асансьора на двадесетия етаж. Пред вратата на Бас пазеше полицай, а пред изхода от стълбището — още един. Четиримата детективи ги оставиха и слязоха долу да сменят тези във фоайето. Тримата с Ризо влязоха вътре.

Следващия половин час Бас и Кърби посветиха на лейтенанта, за да го осведомят за всичко, случило се на Сейнт Мартин и Анжила. Ризо забеляза едва доловимата разлика у Джак в отношението му към жената, обръщащ се от време на време към нея по неприсъщ за него начин. Сети се какво навярно се е случило помежду им, но не каза нищо.

— Ти ще свидетелстваш на предварителното гледане утре сутринта в единадесет — каза той на Бас. — Около девет часа ще те закараме дотам под силна охрана, за да дадем възможност на помощник-прокурора да те подготви. Веднага след предварителното гледане ще бъдеш преместена на постоянно място извън града и до процеса ще живееш там. За твоя собствена безопасност предлагам да не напускаш този апартамент под никакъв предлог, докато утре сутринта не дойдем да те вземем. Ако нещо ти трябва, обръщаш се към детектив Кърби, той ще ти го осигури.

— Решили ли са вече къде ще ме настанят до процеса?

— Още не. Можеш да дадеш някои предложения — усмихна се Ризо. — Помощник-прокурорът не иска май да си навлича гнева ти. — Той се изправи и се обърна към Кърби: — Искам да поговоря с теб насаме.

Джак го придружи до балкона и дръпна вратата зад тях.

— Какво има, Лу?

Очите на Ризо се впиха в неговите.

— Сигурен ли си, че никой на острова, където си застрелял оня тип, не може да те свърже с нашия отдел?

— Само един човек. Онзи, който ни измъкна оттам. Той обаче едва ли ще проговори, защото сам ще си навлече проблеми. Освен това той е от Сейнт Мартин, а не от Анжила. Различни държави са в края на краищата. А и никой не го е видял да ни взима оттам.

— Надявам се да се окажеш прав. Не знам законите там, но мога да ти гарантирам, че си нарушил доста от тях, като не си извикал местните ченгета и си избягал от местопрестъплението.

— Постъпих така според собствената си преценка, Лу. Ако не за друго, то поне за незаконно вкарване на оръжие щяха да я закопчеят като нищо. И щяхме да прекараме там… колко? Две седмици? А заедно с нея щяха да закопчеят и мен и вие двамата с помощник-прокурора направо щяхте да ударите джакпота. Като вземеш всичко предвид, това беше единственият ни избор. Така нищо не могат да свържат с нас. Просто няма начин да стигнат нито до мен, а още по-малко пък до отдела. Те даже не знаят и истинското име на Бас.

— Ти имаш нещо с нея, нали?

Въпросът свари Кърби неподготвен.

— В какъв смисъл?… Да. Но това не е проблем.

— Гледай да не стане. Познавам те достатъчно добре, за да знам за какво става въпрос. Изпитваш състрадание към нея, защото от ОБН са я пекли на бавен огън.

— Има и нещо повече от това.

— Както и да е. Просто помни, че тази дама не е някаква скаутка. Трябва да е била много печена и находчива, за да премине през всички тия лайна и да излезе на другия бряг. И това може да я е огънало.

— Какво точно намекваш, Лу?

— Искам да ти кажа да не мислиш с долната си глава. Не забравяй с какво си е вадила хляба през последните осемнадесет месеца.

— Не се безпокой. Няма защо да мислим за това.

— Защото ти не искаш, или защото тя не иска?

— Няма никаква разлика. Аз съм ченге, Лу, очакващо полицейска пенсия. Нямам какво да й предложа, и тя нищо не иска.

— Знаеш ли какво, Джак? Умен човек си, ама понякога от теб чувам някои тъпи, но добре звучащи лафове. Само преди няколко дни ти ми каза, че имаш чувството, че тя не играе честно с нас. Е, и аз мисля така. Просто си го набий в главата.

 

 

Кармине Молино излезе силно разстроен от затвора „Райкърс“. Десетина минути преди това, когато каза на Винсънт, че Бас отново е под полицейска закрила и от Кубинеца няма ни вест, ни кост, Дженеро бе обхванат от жесток пристъп на бяс. Сграбчи го за реверите на сакото и вече го бе извлякъл върху масата, когато охраната се намеси. Наложи се да извикат още двама души, за да го измъкнат от залата за свиждане, кряскащ колкото му глас държи:

— Върши си работата, Кармине! Върши си шибаната работа, ако още искаш да дишаш, мръсен чекиджия такъв!

Дженеро не за пръв път му крещеше и го заплашваше и Молино отдаде днешния му пристъп на факта, че престоят в затвора си казва думата. Обаче познаваше Дженеро по-добре от всеки друг: ако той си втълпеше, че някой го е предал, убиваше го, без да му мигне окото, независимо какви заслуги е имал в миналото и какъв е статутът му във фамилията.

Мислите на Молино се върнаха на смъртта на Тотани — мъж, към когото Дженеро бе изпитвал уважение и доверие и който му бе служил добре. През последните шест години и други бяха споделяли неговата съдба. Достатъчно бе да му дадат и най-малкия повод, реален или въображаем, че представляват заплаха за властта му, или пък му причинят и най-дребното неудобство. Молино не се самозалъгваше, че е изключение и наказателните изстъпления на боса му не го засягат. Знаеше, че ако скоро не намери начин да елиминира Бас, Дженеро ще намери някой друг да свърши работата, отстранявайки и самия него.

Тъй като от Кубинеца нямаше никаква информация, Молино трябваше да приеме факта, че утре Бас ще свидетелства на предварителното гледане. Нямаше начин да я спрат: охраната щеше да бъде непробиваема и щеше да очаква опит за покушение. Единствената му надежда бе да организира отново нещата веднага, щом научи къде ще я държат до процеса. И трябваше да действа бързо. След като съдебните заседатели се произнесяха утре и дойдеше време за процеса, Дженеро щеше да остане в затвора най-малко още шест месеца и с всеки изминал ден щеше да полудява все повече. Мисълта, че още може да се уповава на Джанет Морис, го успокояваше донякъде — все пак досега нито веднъж не го бе подвела.

Той вкара колата през портала на строителната си компания в Куинс и спря пред офиса. Тъкмо отключваше вратата с гръб към паркинга, когато чу, че там спира някаква кола. Извърна се и видя фургон без стъкла отзад, с надпис на някаква фирма за химическо чистене отстрани. Шофьорът остави двигателя да работи, предната врата се отвори и от нея слезе един мъж. Молино веднага го позна — Арти Салерно, копой от фамилията Дженовезе — и моментално пъхна ръка под сакото си, хващайки дръжката на пистолета, тикнат в колана на панталоните му.

Салерно се ухили и вдигна ръце, имитирайки уплаха:

— Е, Кармине! Спокойно. Това е просто приятелско посещение. Един човек иска да говори с теб.

Молино тръгна към фургона, без да маха ръката си от пистолета и без да сваля поглед от Салерно, който плъзна страничната врата назад и с жест го покани да се качи. Вдигнал единия крак да мине през вратата, Кармине се спря и предпазливо надникна вътре. Задната част на фургона бе обзаведена с четири кожени кресла, обърнати едни срещу други по двойки. В едно от обърнатите назад кресла той видя краката на някакъв мъж. Проточи шия да огледа по-добре и в същия момент Салваторе Конте, шефът на престъпната фамилия Дженовезе, се наведе напред, излагайки лицето си на показ.

Най-скрито действащ и потаен от нюйоркските донове, Конте управляваше престъпната си империя при най-строги норми за секретност и затова тя бе единствената, останала почти незасегната от унищожителните процеси, вкарали преди шест години по-голямата част от горните ешелони на останалите фамилии в затвора. Уравновесен, интелигентен и мислещ човек, той имаше най-голямо влияние върху шефовете на останалите фамилии, с изключение на Винсънт Дженеро, който го презираше и смяташе за слаб водач. Молино не го бе виждал лично от пет години насам, нито — доколкото знаеше, който и да било друг извън фамилията Дженовезе.

— Трябва да поговорим, Кармине. Няма защо да се страхуваш от мен. Това е просто бизнес среща.

— Не знам. Ако става въпрос за фамилния бизнес, трябва да говорите с Вини, а не с мен.

— Но това сега не може да стане, нали?

— Не мога да се съгласявам с нищо без одобрението на Вини.

— Просто влез, Кармине. Ще ни повозят малко и ще ме изслушаш. Ако не си съгласен с това, което ще кажа, тази среща никога не се е състояла.

Заинтригуван, Молино се огледа дали някой от фирмата му не го наблюдава. Работният ден бе свършил, хората се бяха разотишли по домовете си и дворът бе пуст. Той влезе и седна срещу Конте. Салерно затвори вратата, качи се отпред и фургонът потегли.

Палейки цигара, Конте впери поглед в Молино и наклони облегалката на креслото малко напред.

— Знам за проблема на Вини с жената, която го е видяла да убива Онорати.

— За нея ще се погрижим съвсем скоро.

— Точно за това искам да си поговорим. И за ченгето, проникнало в един от вашите екипи, което Вини е заповядал да пречукат.

Молино не отговори.

— Вини ни създава много проблеми, Кармине. Ченгетата ни притискат здраво заради убийството на техния таен агент и за опитите за убийство на свидетелката. Това е лошо за бизнеса и трябва да спре.

— Ще предам на Вини думите ти.

Конте дръпна от цигарата и поседя известно време, без да помръдне, после се наведе към Молино.

— Проблемът е самият Вини, Кармине. А не разрешението му.

— А какво да направя аз? Той е шефът.

— Това, което искам да направиш, е да ме изслушаш. Тази сутрин се срещнах с шефовете на фамилиите Бонано, Лукезе и Коломбо. Освен проблемите, за които вече ти споменах, те споделиха загрижеността си, че ако получи доживотна присъда, Вини може да се сдуши с ченгетата. Знае твърде много за всички нас и затова не бива да го допускаме. Ето защо постигнахме споразумение и решихме да ти направим предложение.

— Не съм убеден, че искам да го чуя.

В гласа на Конте звънна нетърпелива нотка:

— Просто ме слушай какво ти казвам.

— Ще те изслушам, но няма да вземам никакви решения, без да говоря преди това с Вини.

— Решението вече е взето, Кармине. Вини трябва да си отиде. Това е наша грижа. Ние обаче искаме да знаем дали можем да разчитаме, че ти ще накараш вашите хора да се въздържат от тотална война, от която никой няма да има полза. Ако направиш това, гарантираме ти поста дон на вашата фамилия.

В предложението на Конте Молино видя не само начин да придобие власт и могъщество, но и ефикасно средство за измъкване от проблема с Дженеро. Но тъй като бе ветеран от безброй мафиотски междуособици, знаеше, че при такива случаи почти винаги се залагат капани.

— И как ще го направите? На много от момчетата никак няма да им хареса, че сте го пречукали.

— Вини няма приятели, Кармине. А само хора, които се страхуват от него. Изчезне ли той, изчезва и верността им към него. Единствената причина, поради която му позволихме да оглави комисията, беше да спре войната, започната от него самия преди шест години. Без да се впускам в подробности, мога уверено да ти кажа: със сигурност знаем, че повечето от твоите капо ще те подкрепят като нов дон. А с малкото, които се възпротивят, ще се оправим, преди да са сторили някоя беля.

Молино поклати глава:

— Ами ако тази женска изведнъж откаже да свидетелства? И Вини излезе? Ще ви извърти война, каквато не сте и сънували. И познайте кого ще очисти най-напред.

— Ама ти май не слушаш, Кармине. Вини е товар, който повече не можем да си позволим да носим. Въпросът не е какво ще стане с него, а дали ще постигнем съгласие с теб сега, веднага. За да запазим мира.

Отговорът на Молино беше предпазлив и индиректен:

— Нямам нищо против вас и останалите фамилии.

Конте се пресегна и потупа Молино по коляното.

— Чудесно. Точно така е нужно да стане. Всички трябва да защитаваме интересите си и няма да нарушаваме ничия територия. Никой не иска повече проблеми от тези, които вече имаме.

Кармине седя известно време, без да помръдне. Конте го гледаше като котка, готова да скочи върху свряната в ъгъла мишка, знаейки прекрасно, че ще се наложи да го убие, ако откаже. Когато Молино накрая проговори, Конте разбра, че решението е вече взето.

— Има обаче още един проблем, за който не знаете.

Конте се усмихна.

— Парите ли? Знаем за тях. Някъде между петнадесет и осемнадесет милиона, нали?

— Как разбрахте?

Конте вдигна рамене:

— Това е още една причина да не желаем смъртта на свидетелката. Искаме си нашия дял, Кармине, и очакваме ти да ни го върнеш.

— Да се добере човек до тая женска не е като да се разходи из парка.

— След като Вини изчезне, няма да има и процес. И тя вече не ще е свидетелка на нищо. Никой няма да я закриля. Така че като поутихнат нещата, тогава се разправяй с нея.