Джеймс Елиът
Студено, студено сърце (21)

21.

Къли и Хаусър стояха в тъмнината зад къщата на Малик и навличаха тънките памучни ръкавици, купени по пътя за насам от една аптека. Къли тъкмо се канеше да разбие вратата с ритник, когато Хаусър го бутна настрани и с помощта на кредитната си карта освободи ключалката.

— Типично за хора като теб — каза тя с игрива усмивка. — Дай им само един чук в ръцете и всичко наоколо им заприличва на гвоздеи.

— Спестяваш си време. Освен това е приятно.

— Прилагай малко финес от време на време. Спестяваш си износване и амортизиране на тялото.

Влязоха в тъмната кухня и Къли запали прожектора, взет от жабката на поршето. Хаусър щракна голямото колкото писалка фенерче, което бе взела от чантата си. Къщата бе оградена отвсякъде с дървета, но те криеха светлината с шепи, докато минаваха от стая в стая и дърпаха завесите.

— Предполагам, че знаеш как се претърсва къща — каза Хаусър.

— Ще се оправя.

— Вземам първия етаж — добави тя и без повече приказки започна щателно и умело претърсване, докато Къли, вземайки по две стъпала, се качи на втория етаж. Къщата бе безупречно подредена. Всичко си стоеше на мястото, предназначено за него. Списанията бяха прилежно подредени на кафе масичката в хола и в кабинета. Стройните купчинки лежаха от една и съща страна и на двете маси и бяха разположени точно на два сантиметра и половина от краищата им, като заглавията бяха обърнати така, че да се виждат от пръв поглед, на това отгоре подредени и по дати — последните броеве най-отгоре.

Акуратността на подредбата биеше на очи навсякъде. В гардеробите на горния етаж Къли виждаше прибрани в големи найлонови пликове костюми, грижливо окачени по закачалките на петсантиметрови интервали един от друг. Обувките, в малки полиетиленови пликчета, бяха наредени в идеална редица по пода в гардероба. Съдържанието на аптечката над мивката в банята му заприлича на взвод войници, строени за преглед. Кърпите висяха на еднакви разстояния по рейките и прецизно сгънати в шкафовете, като мястото на сгъвката винаги бе навън. В чекмеджетата на дрешника цареше същият ред: чорапи, подредени по цвят и материя — летните в едно чекмедже, зимните — в друго, бельо, изгладено и старателно подредено, ризи, силно колосани, безупречно сгънати и пъхнати в найлон.

Когато Къли свърши с претърсването, стаите от горния етаж изглеждаха, сякаш през тях е минал тайфун. Костюмите бяха нахвърляни по пода. Рамките на картините, свалени от стената, бяха изпотрошени и задната им основа — разкъсана. Книгите от библиотеката в спалнята бяха разхвърляни по цялата стая. Чаршафите и одеялата бяха свалени от леглата, матраците — обърнати и захвърлени към стената.

Часът, изминал в основно претърсване на къщата, не даде нищо повече от един стар билет за кино, останал в иначе празното кошче за боклук. Освен болезненото чувство за ред, единствената представа за човека, живеещ тук, даваше колекцията от учебници по анатомия на човешкия организъм и хирургия, както и обширната сбирка от порнографски видеокасети в най-горната лавица на шкафа за бельо, скрити зад чаршафите и калъфките.

Усилията на Хаусър също не дадоха резултат. След също така основното й претърсване обаче долният етаж остана в същия вид както преди, сякаш никой не бе пипал нищо. Двамата слязоха в мазето само за да видят, че вътре няма нищо, освен бойлер, газова печка и елтабло с предпазителите. Всичко бе покрито с дебел слой прах и от всеки ъгъл висяха паяжини — явно тук отдавна никой не бе влизал.

Тъкмо се канеха да излизат през кухненската врата, когато Къли забеляза телефонния секретар на барплота. Червената лампичка за съобщенията светеше, а екранчето показваше, че записаните обаждания са три на брой. Той натисна копчето за прослушване и ги изслуша. Първото беше от химическото чистене — напомняха на Малик, че дадените от него за почистване дрехи са готови и го чакат. Второто бе от електрическата компания и го подканваше да отиде до банката и да уреди плащането на непогасената си сметка, просрочена вече с цял месен.

Третото бе от жена с френски акцент и много запомнящ се глас — нисък и сипкав. Къли обърна особено внимание на това обаждане и го прослуша три пъти:

Обажда се Одет. Утре се връщам в Джорджтаун и ще чакам да ми се обадиш при първа възможност.

— Одет с френски акцент от Вашингтон — каза Хаусър замислено. — Само за две години ще успеем да стигнем до нея.

Къли не отговори нищо, сигурен, че този Джорджтаун, който жената спомена, няма нищо общо със скъпия квартал във Вашингтон. Той натисна копчето за изтриване и обажданията изчезнаха.

— Защо ги изтри? — попита го Хаусър.

— По силата на навика.

— Но тя може да е следващата жертва.

— От това, което ми каза, разбрах, че той не си прави срещи с тях — просто ги отвлича от улицата.

— Това бе безсмислено, Къли. Съобщението можеше да се окаже полезно.

— Моя грешка. Хайде, имаме още работа.

Часът, прекаран в магазина на Малик на Елиууд Авеню, не даде нищо ново и малко след десет часа те излязоха и подкараха към „Холидей Ин“.

— Обади се на твоите хора и ги накарай утре да проверят в пощата — каза Хаусър, докато излизаха от колата. — В пощенските кутии нямаше нищо. Нито в къщата, нито в магазина. Сигурно има кутия в пощата.

— Той е твърде умен, за да пропусне нещо толкова явно. Гарантирам ти, че се е обадил в пощата и им е казал да спрат да му изпращат писмата на този адрес и им е дал, ако изобщо им е дал нещо, фалшив адрес.

— Тогава какво ще правим по-нататък?

— Точно сега имам нужда от малко сън — каза Къли. — Утре сутринта ще мислим. Ще се видим около седем.

Стаята на Къли бе в противоположния край на сградата и Хаусър се загледа в гърба му, докато той се отдалечаваше по паркинга. Търсеше си белята с него и го знаеше, но в момента чувстваше само ефекта от моментната близост, която неминуемо се поражда между двама души, избегнали заедно на косъм голяма опасност. Освен това имаше и още нещо. Когато очите им се срещнеха, той сякаш се опитваше да погледне дълбоко в душата й. И това й харесваше. От доста време не се бе чувствала така.

В него има някакво вътрешно затишие, помисли си тя. Напрегната готовност и понякога неговите, иначе напрегнати, и о, толкова сини очи не излъчваха никакво чувство, отразявайки само спокойната увереност на сигурен в себе си човек. Но той бе предаден от хора, на които бе имал доверие — като дете, яло бой от най-добрия си приятел. Отвън изглеждаше здрав като огъната стоманена плоча, но отвътре обидата бе оставила дълбок отпечатък в душата му и имаше нужда от помощ, от утеха. Майчинските й инстинкти бяха събудени за първи път от толкова много време насам, че не можеше да си спомни откога. През последната година не бе имала сериозна връзка с никого, ако се изключат редките вечери с мъже, които считаше за свои приятели. Бе срещала и други мъже като Къли — опасно хубави. Освен това той бе последното нещо, от което имаше нужда, но това никога не я бе спирало.

Почти цял час Хаусър прекара в леглото, сложила компютъра в скута си, пишейки резюме на случилото се през деня. Когато позвъни на редактора вкъщи, вече минаваше единайсет часа.

— Страшно точно избираш кога да се обадиш, Джули. Току-що излизам от банята — каза Питър Дейвидсън, — но ти прощавам. На всички удари шамара с тия бележки. Дори и „Таймс“ го нямат, а когато това стане, мед ми капе на сърцето. Цяла седмица съм на върха на щастието.

— Известно време няма да ти се обаждам — каза Хаусър.

— А това има ли някакво обяснение?

— Ще трябва да ми се довериш без обяснение, шефе.

Дейвидсън я познаваше достатъчно добре, за да настоява — и друг път му се бе случвало.

— Добре, но очаквам, като се върнеш, публикацията да е адски добра.

— Точно такава ще бъде.

— Ако си се задълбала в аферите на ТАСВ — каза Дейвидсън, припомняйки си предишния разговор с нея, — бъди внимателна. Тия момчета хич не обичат някой да им се бърка.

— Какво е това ТАСВ? — попита учудено Хаусър.

— Тайната армия на Северна Вирджиния. Известна още под името ЦРУ.

Хаусър се засмя и му пожела лека нощ. Загаси нощната лампа и легна по гръб, загледана в тъмното към тавана. Отново видя как Къли се изтъркаля от поршето и застава на коляно, насочил пистолета напред. Оттренирана маневра, извършена почти инстинктивно. Ни най-малка следа от колебание или страх.

— Точно това ти трябва, Джули. Пищовджия в къщата.

Тя се обърна на една страна, сгуши глава във възглавницата и отново запрехвърля в главата си събитията от деня, докато накрая заспа.