Лопе де Вега
Песен

О свобода безценна,

по-ценна си от злато,

от благото върховно на земята;

по-пищна, по-засмена

от перлата, която

морето южно в раковината затваря;

със пушки, кръв и вяра,

с война, живот и слава

безстрашно завладяна,

мир сладък, обич странна,

що сваля железа, към благо призовава,

 

съкровище едничко,

ти си живот и блян, и мир, и злато, всичко.

Когато — през тъмите

човешки — във небето

видях лъча, на сладките ми дни начало,

трите сестри,^[1] които

редят ни битието,

тъчейки нашето човешко покривало,

теглата ми изцяло

превъплътиха в слава

и волен аз по нея

с еднаква страст живея,

защото всекиму пределно ясно става

от мойта повест кратка,

че свободата като славата е сладка.

 

Владетел неизменен

на тоя хълм прекрасен,

се радвам аз на славата и свободата

и размисъл надменен

живота ми нещастен

не е повалял и до днеска на земята.

Когато за ръката

момчето сляпо водя,

нападам без умора,

ликувам и се боря,

и огън и стрела, отрова и несгода

със воля побеждавам,

теглото чуждо жаля, моето възпявам.

 

Кога зората къпе

с росата си студена

лъката, аз излизам, волно горско чадо,

от хижата си скъпа

и в пашата зелена

досам рекичката разтирвам мойто стадо,

а слънцето ли младо

развей от огън гриви

до някоя топола

или на бор до ствола,

от сън оборван, слушам птиците бъбриви

или щом лъхне повей,

дъхът ми уморен събира сили нови.

 

Когато вечер тъмна

със звезден плащ небесен

залязващия ден затваря във тъмата

и в гъсталака гръмне

безрадостната песен

на синовете, още будни, на земята;

в подножието на ската

броя на глас неволно

аз мойто стадо клето,

а весело сърцето,

от броя на овце и на кози доволно,

си сметката тогава

само на най-старателния крал представя.

 

Тук крушата зелена

и ябълката ранна,

чиято кожица руменина покрива,

карманката червена

подобно мед уханна

виреят заедно със моравата слива;

тук от лозата дива,

що бряста изкатерва,

откъсвал съм нерядко

аз чепки грозде сладко

през времето, когато клоните разперва

задъханото лято

и дюли увенчават ручея богато.

Не блазнят ми душата

 

доспехите красиви,

които завист у придворните разпалят;

услаждат ми софрата

и плодовете диви,

с които щедрите полета тук се хвалят.

Би завидял и кралят

със всичкия си блясък

на мойто меко ложе

от листи и от кожи,

на тебе, който мяташ и вода, и пясък,

бълбукащ извор бистър;

блага оскъдни, ала сигурни и чисти.

 

Коварният придворен

от алчност всичко струва,

подкрепа и добро легло да си достави,

на силния, покорен,

десницата целува

и си въздушни кули от надежда прави,

живей и губи здраве

за служба по-почтена,

мен радва ме полето,

студа, дъжда, небето

и работата моя селска и смирена;

че в мир е нищетата

по-мила от богатство всяко във войната.

 

Не се боя от властник,

ни от богат ласкател,

не превъзнасям този, който управлява;

ни както зъл нещастник

не завиждам на приятел,

ни почести жадувам, ни безсмъртна слава.

Със мръвчица от брава,

с благоуханно вино,

с бял хляб, овчарят гладен

край извора прохладен

в лъката морен да похапне сяда чинно;

че равни, то се знае,

сме малък и голям, догде сънят ни трае.