Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (9)

Бягството

След няколко часа тъмнината щеше да ни скрие от фанатичната отмъстителност на индианците. Ние не разчитахме много на нея. Вярвахме повече на оръжието си и на страха у диваците, които нагледно бяха вече убедени, че ние не се шегуваме. И така, впуснахме се наново в продължението на зеления ад — джунглата Карао, окрилени само от автоматическите си пушки. Напуснахме блатото и минахме на десния бряг, по наноса на реката Карао, в гъсталака на джунглата.

Нито една дума! Нито един звук не се чу зад гърба ни. Бяхме решили да стреляме, ако се опитат да ни попречат. По наноса все още можеше да се върви. Встрани зад брега непроходимата растителност ни закриваше и защищаваше. Там най-малкият шум, ако ни следят, можеше да бъде чут.

Някакъв суеверен страх, съединен с жалка безпомощност, залегна у Пърси Норман и му пречеше да се освободи от мисълта за злите духове. Това го караше да се блъска о нас и да залита на всяка крачка, да се обърква в най-дребните неща, да спира и оглежда храсталаците, да се колебае дори когато дотрябва да прескочи някоя локва. Вървеше като замаян и не можеше да се ориентира. Почти същото се забелязваше и у Алън Ландис. Изглежда, споменът за жената, която уби, непрестанно го преследваше. Мартин Ларсензвей го попита да не е болен, но Алън Ландис се задоволи да махне с ръка и да се загледа в палмите.

Огромни зелени листа на диви банани, в които можеше да се скрие цял човек, се поклащаха на брега. Очите на Алън Ландис и Пърси Норман се спряха на тях. Не беше ли това възнаграждение за страха след смъртта на магьосника и младата индианка? Разтревожено се вгледах в двамата ни спътници. Колкото повече наближаваше нощта, толкова по-явно те губеха самообладание. Трябваше на всяка цена да се предприеме нещо.

Спряхме до едва видима пътека, която водеше навътре в джунглата.

Пърси Норман и Алън Ландис, съвсем изнервени и разсеяни, се отпуснаха изнемощели на наноса. На всички наши въпроси те отговаряха съвсем механично, понякога и безсмислено. Нямаше никакво съмнение, че засега те не само че не можеха да бъдат полезни, но представляваха, от своя страна, още един товар за нас. Да се движим повече напред беше невъзможно. Трябваше да се погрижим за нашите спътници. Впрочем помощ ние не бяхме в състояние да им дадем. Единственото, което можехме да сторим, бе да ги накараме да си легнат, преди да се стъмни.

Най-лошото беше, че и двамата отказаха да говорят. Изгледаха ни озлобено, мушнаха се в чувалите и веднага смъкнаха мрежите на лицата си.

Река Карао се разливаше по-надолу и мокреше джунглата. Ивица вода течеше встрани и покрай нея се виждаше утъпкана от животни пътека, която правеше завой и се губеше в гъстата растителност от палми и ни ограждаше буйна свежа Растителност. Блато с жълто-червеникава мътна вода. Около него редица хлебни дървета, диви банани и цитрусови храсти ни идваха като подарък от провидението.

Примамливите плодове на хлебното дърво съперничеха на огромните гроздове от златожълти банани, храсти с натежали нарове бяха заобиколени от кърваво-червени азалии. Сини ириси до самото блато контрастираха с големите бели и червени цветове на лилиите. Жабоци, насядали по листата на лилиите, се приготовляваха за вечерната си репетиция.

Блатото приличаше на угаснал кратер на вулкан. Наоколо се търкаляха късове хематитова желязна руда. Дървовидна папрат, над четири метра висока, не позволяваше да изследваме местността. Впрочем не беше трудно да се отгатне, че се намираме върху рудна шапка. Хематитовите парчета бяха почти чиста желязна руда, но не разполагахме с време, за да я проучим.

Игор Незнакомов беше останал да пази Алън и Пърси, докато ние изследваме пътеката и блатото. Когато се завърнахме, натоварени с храна, Игор Незнакомов ни съобщи, че и двамата бълнували. Това беше лош признак. Как ще водим болни хора през спускащите се канари и падовете на река Карао — не ни беше ясно! Пропасти, гъсталаци, стръмни дерета ни разделяха от червената пустиня. Всеки трябваше да прилага невероятни усилия и умение, за да не падне и си счупи главата или краката.

Първата нощ не ни донесе облекчение. Пърси Норман приличаше на човек, който за първи път открива, че се намира в джунгла. На следната сутрин неговото състояние много не се промени. Поне разбрахме, че е поразен от съсичането на магьосника и убитата млада индианка. Той не можел да си обясни как индианците са разбрали, че магьосникът е убит, как се е предало върху тях неговото зловещо влияние, за да настъпи тоя обрат в отношенията им към нас и младата индианка да има куража да се доближи, когато е виждала насочените пистолети. Наистина това беше много за неговия мозък, вече получил шок след убийството на магьосника.

Алън Ландис стана рано и тръгна по пътеката към блатото. Там го намерихме, че се разхожда и замахва с мачета си по храстите. Малки зелени папагалчета с криви човки се гонеха по храстите и дразнеха Алън Ландис. Големи папагали, тукани, с дълги човки и зелени пера се пощеха на хлебното дърво, на другото дърво две маймуни ядяха банани.

Алън Ландис замахна и удари едно зелено папагалче. Веднага към него се спуснаха туканите с дългите си човки и започнаха да го кълват. Маймуните изпуснаха бананите си и закрещяха. Намесихме се да го отървем. Проклетите животни налитаха от всички страни, та се видяхме в чудо.

В продължение на един час не можехме да се освободим от нападателите. Всички крещяха, скачаха по дърветата и оттам ни нападаха. Утринната мъгла на кълба се разнасяше през златния блясък на изгрева. Слънцето се усилваше и като ореол легна върху низината. Там, в далечината, се очертаваше безкрайната червена пустиня, а между нея и нас лежаха скрити, пресечени от пропасти тераси.

Зеленият ад свършваше някъде по наклона на терасите и ни предаваше на лабиринта от червени конуси, чиято форма ничия човешка фантазия не беше в състояние да измисли.

Мощни ерозии бяха моделирали по меките и по твърдите породи на червените кварцитови пясъчници пагоди с пещери и проходи, неприветливи, представляващи скривалища на орли, хиени и чакали. Подземните води бяха издълбали каверни със страхотни дълбочини и никъде не се виждаше нито един стрък растителност. През далекогледа се виждаха само детайлите на криволичещи проходи, оградени от високи, също терасовидни скали, и никаква друга река освен Карао, която се провираше между пагодите.

По нейния бряг туктаме само се забелязваха ниска растителност и кактуси.

Цялата сутрин се взирахме да открием някъде път, който да извежда вън, зад тая песъчлива скална пустиня. Нищо освен червени, мораво оцветени по върховете скали. На север на много километри панорамата на просторните ерозии беше все същата.

Бяхме ли се спасили с нашето бягство? Ние трябваше да минем оттам и хиените щяха да вървят подир нас като кучета, докато някой падне, за да го разкъсат.

Колко имаше още, докато слезем в тая пустиня, която трябваше да замени зеления ад? Това знаеха само маймуните и ягуарите.

На обед се прибрахме в лагера, за да споделим с Пърси Норман и Игор Незнакомов нашето огорчение, че ни очаква по-страшно слизане от това, което имахме досега.

Приятна хладина полъхваше от близостта на Карао. Искахме поне за няколко часа да не мислим. Приготвихме си по едно голямо бананово листо и се качихме в чувалите да поспим, покрити с това свежо одеяло. Шумът на джунглата, който досега приемахме като нещо естествено и не му обръщахме внимание, неочакз вано стана непоносим — слушахме как тече река Карао, как папагалите се караха, как пищяха маймуните и пукаха от вятъра дърветата. Напразно се заблуждавахме, че в зеления ад може да се спи денем. Цялата тежест на този невъобразимо отчайващ шум бучеше в главите ни. Пърси Норман се въртеше в чувала и пъшкаше. Почна да ругае, че никой не желаел да му помогне, без да каже за какво. Алън Ландис му се закани, че ако не млъкне, и него ще застреля. Започна се караница, която принуди и двамата да излязат от чувалите си, за да се бият. Разтървахме ги и повлякохме Алън Ландис към блатото. Лудостта ги беше обхванала и едва ги спасихме да не се разстрелят помежду си.

Мартин Ларсензвей хвана под ръка Алън Ландис и го помъкна по пътеката. Американецът се дърпаше и проклинаше Пърси Норман. Откъм блатото се вдигна страшна олелия. Ставаше нещо. Алън Ландис не можа да издържи. Той се отскубна от ръцете на Мартин Ларсензвей и изтича да разтървава демоните. Пружината на неговите нерви се скъса. Изтичахме след него по посока на врявата. Цяло стадо маймуни и безброй папагали крещяха с пълно гърло. Когато ги приближихме, те продължиха да крещят, да слизат и се качват по лианите. Алън Ландис беше спрял до брега на блатото. Той нямаше нито мачет, нито друго оръжие. Ние го бяхме обезоръжили, за да не убие Пърси Норман. Тук той стоеше като омагьосан и гледаше как една анаконда (боаудушвач), налапала задната част на една маймуна, я дърпа, за да я откъсне от лианата.

Боатаудушвач беше изтеглила малката маймунка заедно с лианата чак до блатото и продължаваше да я тегли. По-голямата част от анакондата лежеше във водата. Малката маймунка, смъртно уплашена, с изразителни, но тихи викове не преставаше да се дърпа. Тревогата от това покушение беше обхванала папагалите и туканите, които си въобразяваха, че с лудото си крещене могат да уплашат чудовището.

Анакондата, скрита във водата, от мързел не искаше да излезе от леглото си и продължаваше да изтощава животинчето. Нямаше какво да се прави. Маймунката беше симпатична, а искахме да зарадваме и туканите. Нахвърлихме се на змията и под мястото, където предполагахме, че е налапала краката на маймунката, отрязахме с няколко удара главата й. Отмалялата маймунка в здраво стиснатата уста на змията почувствува облекчение и се отпусна на лианата. Папагалите веднага спряха да крякат, слезнаха на по-долните клони на лианата и със своето „ко-ко-ко“ искаха да свестят припадналата си приятелка.

Направихме нужната операция, освободихме маймунката и след едно раздрусване и потапяне в блатото я свестихме. Влачейки задната си част, тя се опита да стане, но не успя. Папагалите я наблюдаваха отстрани и не знаеха как да й помогнат. Немощна, тя можеше да стане плячка на друг звяр.

Понеже нямахме друга работа, пренесохме я при чувалите за спане с надеждата, че ще се оправи. Игор Незнакомов, заровил се в наноса на реката да търси диаманти, не видя маймунката. Иван Горилата го извика и го запозна с втората си братовчедка. Не бяха се изминали и десет минути, откакто напуснахме блатото, и папагалите, заинтересувани за съдбата на маймунката, се обадиха от клоните на банановото дърво. Разказахме на Пърси Норман и на Игор Незнакомов за патилата на маймунката и как сме я освободили. До късно през нощта папагалите пазеха щастието на своята малка приятелка, видяха как я нахранихме и чак тогава отидоха да спят.

В джунглата няма безопасни забавления. Върху всяко листо, паднало на земята, и върху всяко дърво е написан знакът на някое събитие. Най-малката и незначителна подробност, ако се пропусне, означава по-късно може би фатална развръзка.

Доста време измина, откакто папагалите бяха изчезнали. Пърси се сви в чувала си за спане, а ние насядахме около огъня с пушки на коленете. Наоколо беше непрогледна нощ. Няма нищо по-страшно от това да си нащрек в очакване на неизвестна опасност. Студът ни облъхваше в гърба. Отпред пламъците на огъня ни осветляваха. Изреждаме впечатленията си от това, което ставаше между нас и около нас. Алън Ландис, вече успокоен малко, се чудеше какво става с него, как е можал да вдигне ръка да убие Пърси Норман. Той се разкайваше, задето е избързал и извадил пистолета си.

— Щях да го застрелям, без да ми мигне окото. Не бях в състояние да разсъждавам. Още не мога да си обясня как убих индианката. Настъпи съжалението и в този момент се намеси Пърси, почувствувах се унижен, затова станах с него груб.

Чу се вой, който се превърна в рев, тежък, продължителен гъгнеж. Така ясно се чуваше тоя страшен рев, че го усещахме как се врязва в мозъка ни. В глухата нощ на тайнствената джунгла подобен пронизващ звук разкъсва всички сетива. Той изтезава душата, трепти и титанически разтяга секундите на неизвестността. Струваше ни се, че ако протегнем ръце, ще хванем ягуара. Увисналите зад гърба ни големи листа на банановото дърво се поклащаха като призраци.

— Дали Пърси чу тоя рев? — попита Алън Ландис и се огледа със свито сърце.

Като милиони малки дупчици на небето звездите единствени бяха свидетели на нашата самотност. Тия малки зелени топчици не подозираха, че нашите нерви едвам издържат напрежението. Ревът на ягуара се чуваше все по-близо. Необезпокоявани, комарите от блатото ни нападаха и получаваха по една плесница. Почна се някаква борба, която за момент прекъсна рева. Вън от простора и вън от нашия кръг, някъде наблизо към блатото, ягуарът изсмукваше кръвта на някое животно и то пъшкаше.

Безрадостната джунгла в своята девственост засилваше нашето безсилие от страха. Треската на възбуждението ни се увеличи, когато настъпи затишието през време на пиршеството на ягуара.

Иван Горилата дъвчеше парче касава и шумно смучеше образуваната в устата му маниока. Алън Ландис взе въгленче и го постави в лулата си, опари се и го изпусна.

Мартин Ларсензвей примигваше озадачено, дъвчеше кора от касава, но не я смучеше.

Игор Незнакомов дялкаше с ножа си едно дръвче, за да се успокоява. Разбърках огъня и сложих дърва със суха шума, която светна по-силно.

— Ако не беше такава тъмна нощ — проговори Иван Горилата, — бих потърсил ягуара. Той се нещо умълча. Още ли вечеря? Щом се наяде, може да слезе до реката да пие вода. Щом напусне мястото, където оглозга антилопата, чакалите кайоти ще дойдат с хиените да изядат червата. Ягуарът не яде нищо от вътрешността й.

— Проклятие — простена Алън Ландис, — не мога да понасям, ще си легна.

Натрупахме всичките дърва на огъня и го последвахме. Големи езици пламък лизнаха студения въздух. Тайнствените форми на банановите листа обкръжиха брега, осветени от пламъците. В дълбокия мрак реката Карао лазеше и влачеше дървета. Приспивно, невидима, тя привлече вниманието ни, но не задълго. Някой се наведе от леглото си и изплю касавата. В същото време се чу гласът на ягуара, той гонеше чакалите и хиените, а те се бранеха. Хапеше ги, те пищяха, спореха и налитаха на остатъците. Счупи се клон и ги уплаши. С див рев ягуарът избяга. Запъхтени, чакалите и хиените ядяха и ръмжаха. В паузите си поемаха дъх, заекваха и пак почваха да гълтат. Борбата, докато унищожат вътрешностите на жертвата, беше дълга.

Хиляди мисли като паяжина се преплитаха в главата ми и не ми позволяваха да заспя.

Безмълвието на нощта свенливо очакваше изгрева на слънцето. Утринната мъгла се стелеше над реката Карао. Кайманите и алигаторите излязоха на наноса и заплашваха всеки, когото можеха да застигнат. Широките им къси глави се клатеха ритмично с влаченето на огромното им няколкометрово туловище.

Небесният пожар изгони мъглата в низината и разкри безкрайната верига от пресечени червени и морави конуси, пагоди и лабиринта от проходи в пустинята. Нашето настроение се повиши. В далечината се разкриваше величествена панорама, непреодолима по своята широта. Строго казано, там се виждаха само препятствия от скали, които щяха да бъдат твърде сериозно препятствие за алпийските ни способности. Нямаше да бъде така лесно преминаването на десетките километри из тая враждебна пустиня. Но в тая прекрасна утрин нищо не можеше да помрачи радостта ни, че сме се спасили от преследване.

Със здраво привързани на гърбовете ни като раници чували за спане ние, шестимата неразделни, един след друг, бавно, много бавно слизахме и изкачвахме скатовете, придържайки се близо до река Карао. От многото падове водата беше бистра.

Като по каменна стълба с големи стъпала ние напредвахме към низината. До нея по въздушна линия имаше най-малко десет километра. Уморителни коридори в деретата и други препятствия ни разделяха от следващия скат и това ни принуждаваше да заобикаляме стотици метри, докато намерим удобно място за изкачване или слизане. Никой не говореше. Събрахме се, когато слънцето се скри зад далечните Анди. За индианците бяхме забравили. Те останаха зад нас като грозно петно в нашия изтерзан живот. Пред нас все още се изпречваше джунглата, зеленият ад, която хвърляше на вратовете ни въжето на горчивите изпитания.

Нощта прекарахме буквално заровени в шумата, която изнесохме от дола и постлахме в дупките на скалите. Нямаше подходящи дървета, за да си вържем леглата.

Надеждата, че се приближаваме до по-ниски и по-достъпни склонове, се изпари. Скалите станаха ронливи, трябваше да се закрепваме, да се улавяме за ниски храсти, да политаме назад, да изскубваме с корените растителността, за да стигнем до върха. После малък отдих, наново спускане, свличане на места заедно със скалата и така с остроумни шеги сграбчвахме каквото ни попаднеше на ръка да се хванем, за да не паднем в зеещите пропасти.

Наслаждавахме се на подвизите си, надувахме дробовете си и със свръхголяма воля се сражавахме с храстите, със съскащите змии и падащите върху главите ни камъни. Преждевременно се съсипахме от умора и се отвратихме от солта на потта, която се стичаше в очите ни. Нямаше къде да се понаплискаме с чиста студена вода. Всичко беше застояло, жабешко, опасно, защото развъжда бактерии и всевъзможни паразити. Реката Карао течеше надолу като бясна. Не можеше да се гребне дори едно канче вода. Нямаше комари, но имаше други пълзящи животинки, които изскачаха изпод камъните.

Не беше възможно да се премине реката по цялото възвишение, тъй като водата течеше близо до скалите. Имаше толкова дълбоки долове, че небето се виждаше като прозорец. От храстите излитаха някакви птици, които за пръв път виждаха хора. Те пърхаха около нас и се скриваха с крясък в храстите. В ниските части на тия дерета се срещаха дървета, уплетени от лиани. Те ни затрудняваха преминаването. В такива долове обикновено имаше поточета, течаща вода, жаби, водни гущери и всевъзможни многонраки, които нападаха веднага при стъпване във водата.

Пърси Норман и Алън Ландис до голяма степен се освободиха от своя гнет, мъкнеха на гърбовете си чантите със своето богатство и, изглежда, напълно бяха забравили за образите на индианците.

Мълчаливо те се улавяха за храстите, катереха се с мъка, пазеха да не съборят камъните. Мартин Ларсензвей вървеше напред и предупреждаваше, ако има някаква опасност.

Иван Горилата и Игор Незнакомов при всяко слизане до река Карао си миеха краката, разбира се — там, където това беше възможно. Непрекъснато дъвчеха кора от касава и с особена тържественост се изправяха на всеки връх, сочеха към низината и пущаха по един швейцарски лорелай.

Само Пърси Норман се чувствуваше много неудобно в своите цървули от антилопа, тъй като острите камъни се впиваха в изнежените му стъпала.

Една вечер бяхме насядали около огъня. Игор Незнакомов заговори за тайнствени случки и за отмъстителни духове. И ето че за обща изненада Пърси Норман започна да се оплаква, че злият дух на магьосника го преследвал. Алън Ландис се зарази от тия вайкания и се присъедини към него. Разбрахме, че тяхното успокояване е било само временно и че те фактически продължават да носят ужаса на всичко изживяно, все още мислят за отмъщението на магьосника. Спомените и страхът бяха залегнали дълбоко в тях и надали вече нещо можеше да им помогне — поне докато се движехме в обятията на зеления ад. Над тях тежеше проклятие.

Бяхме убили само двама, а там в селището останаха още стотина индианци със старейшината. Всяко пробуждане сутрин ни навеждаше на една и съща мисъл — не ни ли следят? Всяка сутрин се питахме някой не е ли чул през нощта някакъв шум. Тая постоянна напрегнатост действуваше върху съзнанието на Пърси Норман и Алън Ландис и те неволно на всяка крачка се извръщаха да се оглеждат. Положението ни ставаше драматично. Ние имахме свободата само да се движим, но не разполагахме със средства да се браним от онова загадъчно невидимо, което таеше в нашите души, в джунглата, в мрака на нощта.

У нас се притъпи всяка чувствителност за конкретното. Абстрактното ни замайваше, виждахме нещата в някаква фантастична облачност с нереални перспективи. Често загубвахме ясна представа за времето, капнали от изтощение, лягахме по гръб върху раниците си и по цели часове със затворени очи се отдавахме на дрямка. А краят на зеления ад не се виждаше. Промени се само цветът на скалите и техният наклон. Увеличи се растителността, но намаляваше нашата издръжливост. Имената на нещата за нас нямаха значение. Гладът и жаждата разрушаваха съпротивителните ни сили.

Нощем чувахме как Пърси Норман високо бълнува, смее се гласно като животно насън. Когато на другата сутрин го питахме защо се смее, той ни обвиняваше, че сме сънували и изглеждаше жалък, покрусен и отчаян.

Това бяха мъчителни моменти. Той почна да се съмнява в себе си. Разстроеното му лице ни плашеше. Унесе се в замисленост, почна да говори несвързано. В подсъзнанието му се трупаха фантастични мисли, които не смееше да сподели с никого.

Непрекъснатото слизане и катерене беше неизбежно. Често се случваше някой да се срине и падне от скалата долу. Силите ни едвам издържаха нечовешката умора. На всичко отгоре преследваше ни и невидимият страх, хвърляше ни ту в раздразнителност, ту в безчувствена унесеност и в глъбината на душевното ни състояние настъпваха опасни колебания. Алън Ландис открито буйствуваше и с мъка успявахме да го удържим от някоя фатална стъпка. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов показаха повече самообладание, преодоляваха упорито препятствията и не се плашеха толкова от призрака на смъртта. Те си подхвърляха закачки, които още повече вбесяваха англичанина и американеца, изгубили безвъзвратно волята и чувството за живот.

След дълго и изнурително спускане най-после забелязахме че Карао се освобождава от теснината на скалите. Безбройните завои и бързеи се свършваха. Водата на реката се връщаше, въртеше се и преобръщаше това, което беше смъкнала от височината. Изкачихме последния превал и пред нас в здрача на настъпващата нощ се откри лицето на червената пустиня. Под нас, в гора от палми и в сянката на мангровите дървета, се разстилаше като оазис голямо езеро. Ние бяхме направили невероятното. Сами бяхме преминали през най-непроходимата част на Дяволската планина, бяхме победили зеления ад. Пред нас предстояха още много и много трудности, опасностите не бяха се свършили. И все пак ние се чувствувахме победители.