Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Богатства

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–277–6

История

  1. — Добавяне

6

Доктор Луис Херуиц излезе от стаята на Зекъри много угрижен.

— Може ли да говоря няколко минути с вас и семейството ви, господин Калвин? — той хвърли бърз поглед на стаята, из която все още се мотаеха част от гостите, решени на всяка цена да се докопат до всички пикантни подробности за случилото се, които да разнасят после седмици поред на всеки прием. — Има ли друга стая, в която да говорим спокойно?

— Разбира се, елате насам — Джо поведе доктора към кабинета си, последван от Тифани и Хънт, стиснал успокоително ръката й, Морган и Хари. — Съпругата ми се прибра в стаята си. Тя е прекалено разстроена, за да може да понесе каквото и да било повече тази вечер — заяви рязко Джо.

— О, съжалявам. Ще й дам нещо успокоително — лекарят излъчваше състрадание и загриженост.

— Е? — в очите на Джо гореше студена ярост. Искаше му се да убие този кучи син, който провали приема.

Морган се намръщи, запали цигара и погледна разтревожено Хари. Какво ли ще помисли за семейството й?

Тифани се отпусна внезапно на стола до нея: краката не я държаха повече. Имаше чувството, че знае точно какво ще каже лекарят.

Херуиц заговори тихо:

— Съжалявам, че се налага точно аз да го кажа, господин Калвин, в случай че още не знаете… Вашият син взема наркотици.

— Наркотици! — прогърмя Джо, след като първо се втурна да затръшне вратата, за да не чуят другите.

— Той взема хероин и може би още нещо. Доколкото разбрах, той е зле и не желае да говори. Синът ви взема наркотици от няколко месеца — кокаин, хероин, мандракс, амфетамини. Кажете ми, не забелязахте ли промяна в поведението му?

Очите на Джо едва не изскочиха от очните кухини от гняв, гъста червенина заля лицето му.

— Какво искате да кажете? Нима мислите, че човек с моето обществено положение ще допусне съзнателно синът му да прави това?

— Проклетият глупак! Но откъде ги е намирал? — Морган се нахвърли върху лекаря, като че ли той имаше някаква вина.

— Страхувам се, че се намират лесно, когато човек ги търси — Херуиц говореше спокойно.

— Господи! — ридание се надигна от гърлото на Тифани и Хънт постави ръка върху раменете й.

— Какво ще правим сега? — запита Джо. — Не искам друга сцена като току-що преживяната.

— Разбира се — гласът на лекаря заскърца като нова банкнота. — Ще уредя да бъде приет в „Моис Клиник“. Тя се намира в Пикскилс, в долната част от долината на Хъдсън, което означава, че няма да бъде много далеч. Тази болница е най-добра в страната за лечение на такива случаи. Ако синът ви не се подложи на лечение, ще бъде мъртъв след две години най-късно — той вдигна черната си чанта и се отправи към вратата. — Ще позвъня по-късно тази вечер, за да съобщя подробностите. Някой от вас трябва да го придружи до болницата — погледна въпросително присъстващите в стаята.

— Аз ще го придружа — Тифани се изправи и в стаята настъпи тишина. Беше повече от ясно, че всички с облекчение приемат решението й.

 

 

Тифани се опитваше да спре сълзите, които пълнеха очите й. Облегна се назад в наетата лимузина и замига бързо, за да ги прогони. Баща й не даде колата си: не искаше да рискува шофьорът да разбере истината за Зекъри. Този ден сигурно щеше да бъде най-тежкият в живота й. Кошмарът започна още когато пристигна в апартамента на родителите си преди закуска, за да вземе Зекъри. Щом я зърна, Морган се впусна към нея и изсъска вбесено:

— Махай го оттук, за Бога! — като придържаше с една ръка пеньоара си от син атлаз и изобилие от дантели, тя заби пръстите на другата в ръката на Тифани. — Никой от нас не е мигнал цяла нощ! Слушай само! — кимна към стаята на Зекъри, откъдето се носеха агонизиращи животински звуци, придружени от време на време с удари по стената. — Двамата с Хари сме на крак цяла нощ! Зак вие нетърпимо от четири часа сутринта и става все по-лошо и по-лошо!

— Бедният Зак! — Тифани се втурна в стаята на брат си и го намери свит на пода, притиснал с ръце корема си.

— Помогни ми! — извика той с изкривено от непоносима болка лице, обляно в пот. Загърчи се и замаха неконтролируемо с ръце.

Тифани коленичи до него, но спазъм отхвърли тялото му настрани от нея.

— Ти ме убиваш… Не ме убивай!… — закрещя той.

— Морган! — извика Тифани над рамо.

— Да извикам ли лекаря? — запита спокоен глас над нея.

Тифани вдигна поглед: Хари, все още по халат. Той се наведе над гърчещото се тяло на Зекъри с израз на съчувствие.

— Да, извикай го! И му кажи да осигури частна кола на „Бърза помощ“. Не мога да го взема в обикновена лека кола в това състояние. Лимузината ще ни следва и ще ме докара обратно.

Уплаши се едва когато Зекъри заповръща в колата. Медицинската сестра беше спокойна и бърза, но инжекцията, която му постави, го успокои за съвсем кратко.

— Всичко ще се оправи, скъпи — повтаряше Тифани, когато момчето пак се замята върху леглото. Но той, изглежда, изобщо не я чуваше, гърчеше се и пищеше от болка.

Чувство на пълна безпомощност погълна Тифани, докато го наблюдаваше как се свива и стене. Нима това обезумяло създание бе нейният малък брат, онова слънчево момченце, искрящо от живот и чувство за хумор? Сега й изглеждаше напълно чужд, болен параноичен странник, обзет от зли сили.

— Зекъри — шепнеше тя, — дръж се, дете. Ще се оправиш…

 

 

Лимузината влезе в предградията на Ню Йорк и се понесе към Манхатън.

Тифани отвори очи и погледна далечната линия на хоризонта. Нищо нямаше да изличи спомена за раздялата със Зекъри в болницата. Докато е жива, няма да забрави обвинението и омразата в очите му, примесени със страх.

Позлатените от късното следобедно слънце познати очертания на „Уърлд Трейд Сентър“, „Пан Ейм Билдинг“ и „Емпайър Стейт Билдинг“ не помогнаха на Тифани да прогони обзелото я странно чувство за много дълго отсъствие. Нима тази сутрин бе погледнала безгрижно дърветата в „Сентръл Парк“? Сърцето й неочаквано се сви в болезнена носталгия по града, който бе познавала и обичала цял живот и който сега изглеждаше променен и чужд. И се запита дали отново някога ще го види през очите на безгрижна млада жена…

Хънт бе отлетял за Лос Анжелис на разговори за нов филм и тя щеше да може спокойно да престои дълго време във ваната, да помоли Глория да й приготви лека вечеря и вероятно да погледа телевизия. Ще легне рано. Имаше нужда точно от това: спокойна вечер вкъщи…

 

 

Морган грабна сутрешните вестници и си наля чаша силно кафе. Най-сетне бяха отпратили Зекъри с линейката и сега вече можеха да закусят спокойно.

— Майната им! — ахна тя раздразнено. Вестниците публикуваха много снимки на брат й и репортажи за позорното му поведение на приема. В края на всеки репортаж се съобщаваше — само с кратко изречение, че въпросният прием е бил организиран като годежно празненство за Хари и нея.

— Погледни само какво пишат! — Морган подаде рязко вестника на Хари. В този момент в стаята влезе с маршова стъпка Джо, погледна над рамото на Хари и изля поток ругатни. Оказа се, че бе похарчил над двадесет хиляди долара за приема на сезона само за да бъде оплют обществено.

— Колкото по-скоро заключат това момче там, където няма повече да вреди на когото и да било, толкова по-добре! — извика той, преди да се отпусне тежко начело на масата.

— Но, сър, той е много болен — намеси се Хари. — Нищо чудно да умре, ако не се лекува… Вземането на наркотици е пристрастеност, която…

— Не е нужно да ми казваш какво е — озъби се Джо. — Ако имаше силен характер като мен, първо и преди всичко никога нямаше да започне!

— Не е проблем да се намерят наркотици, а се свиква лесно, тук е трагедията. Познавах момчета, които опитаха, просто ей така, на шега. И преди да разберат какво става, се превърнаха в безнадеждни случаи. Младеж от моя колеж беше изключен, защото вземал хероин, който след това го довърши… — въздъхна Хари.

Джо го погледна с каменно изражение. Точно в този момент нямаше нужда от спомените на Хари за младежките му години.

— Може би заради това… — възкликна Морган и погледна несигурно баща си.

— Какво заради?

Тя сви нежните си рамене, все още обвити в син атлаз и дантели. Реши да им разкаже за случилото се в апартамента на Тифани.

— И ти допусна Тифани да му даде толкова пари, без да поиска обяснение или да дойде при мен, което би било най-умното решение на въпроса? — очите на Джо бяха изпъкнали от ярост, а устните му почти изчезнаха.

— Мислех… е, добре, смятахме, че… — заекна Морган, — всъщност решихме, че някоя глупачка е забременяла и парите му са нужни за аборт или нещо подобно — Морган погледна смутено надолу. Хари я гледаше със странно изражение. Тя вдигна предизвикателно глава. Той започваше да се държи като досадник и човек с прекалено консервативни разбирания. Вероятно когато се оженят, тя ще съумее да го промени поне малко. В края на краищата какво чак толкова страшно има в наркотиците? Или в нуждата някое момиче да направи аборт? Джо въздъхна, силно раздразнен, и внимателно сгъна „Уолстрийт Джърнъл“.

— Къде е мама? — запита бодро Морган, за да промени темата.

— Не е добре. Не е за чудене, нали? Казах й да остане в леглото.

Джо се изправи и се спря до стола на Хари.

— Искам да ти се извиня, Хари. Снощната вечер бе провалена от изстъпленията на сина ми — искрено съжалявам. Надявам се, че тази неприятна история никога няма да стигне до ушите на херцога и херцогинята…

— Всичко е наред, сър — Хари се изправи. — Искрено съжалявам за сина ви, повярвайте ми.

Джо излезе. Зекъри да си сърба, каквото е надробил, изобщо не му пукаше за него.

 

 

Заглавията по вестниците крещяха с големи букви: „Синът на милионера Джо Калвин се развихри на голям светски прием“.

Смоуки пусна монета от десет цента в автомата за вестници и седна в близкото кафене да прочете репортажа за светския прием, завършил с пълен провал. Очите й се разшириха, докато четеше описанията на някои от гостите: изумрудите на госпожа Уингард Шустър на стойност половин милион долара; лейди Стенъп от Англия с прочутите диаманти на семейство Стенъп; президентите на няколко корпорации, свързани с нефта и недвижимите имоти, всяка на стойност повече от десет милиона; няколко конгресмени и техните обвити във визон съпруги; Морган с годеника й, бъдещия Лоумъндски херцог. Беше споменато, че приемът струвал повече от петдесет хиляди долара: била е осигурена храна, внесена от цял свят, и френско шампанско. Беше цитирано обяснението на Джо Калвин за скандалното поведение на сина му: „Всичко е под контрол… това е годежен прием… той се е превъзбудил…“

Нищо повече. Нито дума за наркотици. Само снимка на Зекъри, който, с широко разтворена разкривена уста, се опитваше да се освободи от двама мъже, за да нападне баща си. Смоуки се усмихна на себе си. Зекъри не бе говорил глупости, когато твърдеше, че баща му е много богат. Прегледа още веднъж статията, преди да допие кафето си. Тя прочете: „Домакинът е президент на «Куадрант Файнанс Инк» на «Уолстрийт».“

Бинго!

Върна се в стаичката си, която изглеждаше още по-мръсна на дневна светлина, избра внимателно къса тясна пола от изкуствена кожа, съчета я с горнище от прозрачна дантела, изрязана ниско отпред, и чифт бели сандали с висок ток. Като прибави яркочервено червило и чифт позлатени обици-обръчи, тя излезе пак и вървя до „14-а улица“. Оттам можеше лесно да вземе такси и да отиде, където поиска.

 

 

Тифани остави чантата си на масичката в коридора и се събу. Апартаментът беше приятно тих: Шърли и Мария очевидно бяха свършили рано и си бяха отишли. Колко хубаво беше да е пак вкъщи!

— Глория, върнах се — извика тя. — Има ли някакви спешни съобщения?

— Има!

Тифани бързо се обърна.

На прага към всекидневната стоеше ниска възпълна жена в розова рокля, опъната прекалено много над гърди като пъпеши. Червеникаворусите къдрици бяха вързани с розови панделки, а от подпухналото лице в Тифани се взираха малки очи. В едната й ръка имаше питие, а в другата — цигара. Тя нестабилно се залюля напред върху високите си токове и повтори:

— Има, разбира се!

Съпругата на Хънт.

— Какво искате?

— Съпруга си.

— Не става ли въпрос за нещо, което би следвало да обсъждате с него? — Тифани пак се обу и сега се извисяваше над Джони.

— Предупреждавам те! — Джони се затресе от яд. — Стой настрани от него! Той само се забавлява с теб и нищо повече! Нищо повече! Нищо! — тя се върна във всекидневната и Тифани я последва. — Не си въобразявай, че си нещо специално — крещеше Джони. — Той обича само мене и децата и ще остане с нас! Махни лапи от него, кучко, ти с твоите превземки и пари! Купуваш го! Това се опитваш да правиш!

Като се залюля леко, тя се отправи към бара. Сграбчи бутилка водка, напълни чаша и бързо я гаврътна наведнъж.

— Този разговор е безсмислен — обади се Тифани, като седна на страничното облегало на фотьойла до нея. — Двамата с Хънт се обичаме. Не сме го планирали: той просто бе човекът, с когото работех, и после…

— Глупости! — Джони наля още водка. — Ти си се вкопчила в него заради въшливата си кариера.

— Не е вярно! — страните на Тифани пламнаха от гняв. — Стигнах със собствени усилия дотук! Имах добра кариера и преди да го срещна! А сега напуснете дома ми.

— Няма да стане — позата на Джони бе нападателна, въпреки че се полюляваше леко. — Ще стоя толкова, колкото ми хареса! Коя си ти? Скапана моделиерка. Чувала съм го от Хънт. „Никакъв талант“ — така говори. А аз съм актриса…

— Вашето представление днес със сигурност заслужава „Оскар“ — избухна Тифани.

— Проклета крава! — изкрещя Джони и плисна съдържанието на чашата си в лицето на Тифани. — Ще те накарам да се махнеш от съпруга ми, мръсна курво! — заслепена от водката, Тифани се опита да се изправи на крака, но загуби равновесие и падна странично във фотьойла. — Чуваш ли ме? — крещеше Джони и побесняла от ярост, протегна ръка и грабна бронзова статуетка от някаква масичка наблизо.

В този момент в стаята се втурна с вик Глория. Последното нещо, което Тифани видя, бе Джони с бронзовата статуетка в ръка и изкривено от злоба лице.

 

 

Зекъри лежеше настрани върху тясното болнично легло в „Моис Клиник“. Бяха изминали два дни, но въпреки инжекциите, той все още се гърчеше от болка. Промени позата в напразен опит да облекчи страданията си. Имаше чувството, че множество плъхове гризат корема му отвътре… цялото му тяло се тресеше неконтролируемо… Болничната пижама бе пропита от пот, косата му бе залепнала към врата. Изминалата нощ бе истински ад: зловещ низ от явни и сънувани кошмари. В един от тях лежеше в голям ламаринен контейнер, гъмжащ от черни паяци, които пълзяха по краката, по раменете му… а после се сплетоха един в друг и образуваха верига около врата му… Появи се медицинска сестра с голям куп пакети, обвити в бял муселин, които постави пред него. Той отвори първия пакет и срещу него се озъби остатък от човешки крак. Вторият съдържаше добре разфасовано рамо, а после се появи и ръката на баща му, отрязана от китката… Позна я по тежкия златен пръстен. Той трябваше да отвори по принуда всички пакети, въпреки че бе ужасен да не открие в някой от тях главата на баща си с онези студени сиви очи, вторачени гневно в него над стиснати тънки устни. Появи се друга медицинска сестра и го отведе в по-голяма стая, където той веднага забеляза своя грамофон, а край него — колекция от плочи, блестящи, гладки и черни. Но когато тръгна към тях, те започнаха да се надуват, да се гърчат и въртят. Докато стигна до масата, те се превърнаха в изкривена маса пластмасови топчици, от които върху пода се точеше лепкава слуз…

Защо му се случваха такива неща? Тифани сигурно го доведе тук, за да го измъчват, докато го подлудят. А ако е вече луд? Предпазливо отвори очи. През тесния процеп в бялата стена само на шестдесетина сантиметра над главата му бавно се разгъваше голяма яркочервена змия и се насочваше към него…

Зекъри зарови глава под възглавницата с ужасено ридание и здраво стисна клепачи.

 

 

Хънт за трети път се опитваше безрезултатно да се свърже с Тифани. Погледна часовника си и изруга тихо. В Лос Анжелис беше пет сутринта. В Ню Йорк трябва да е осем. Къде може да е, по дяволите? И къде е Глория? Защо Шърли или Мария не вдигат слушалката? Беше позвънил на Тифани веднага щом пристигна в Бевърли Уилшайър вчера. Повтори в девет вечерта, но пак не успя да се свърже. Вероятно е останала да пренощува в „Моис Клиник“, за да се увери, че ще се погрижат добре за Зекъри. Протегна ръка към пакета цигари, запали една и смени нервно позата си. Изпитваше неясна тревога. Не беше характерно за Тифани да променя плановете си, без да го уведоми.

Истински разтревожен, той реши да позвъни на Калвинови. Може би е останала при родителите си, за да обсъдят положението на Зекъри. Вдигна пак телефонната слушалка и поръча номера. Последва дълга пауза.

— Съжалявам, господин Келерман — информира го бодро телефонистката след известно време, — но линията е заета. Да опитам ли пак?

— Да — отговори Хънт рязко — и ме свържете с „Обслужване по стаите“.

Поръча пресен сок от портокали, кафе и топли сандвичи със смес от яйца и мляко. Замисли се за деня, който лежеше пред него. Трябваше да отиде в студиото за важни разговори по сценария, после му предстоеше да разработи графика за снимките. Надяваше се, че ще успее да се концентрира. Вероятно един студен душ щеше да му помогне да не мисли непрекъснато за Тифани.

Спря го рязко почукване. Той пресече гол стаята, облече тъмносиня хавлия, провери дали обезопасяващата верига е на място, отвори вратата няколко сантиметра и надникна предпазливо през тесния процеп. В такъв налудничав град като този човек е длъжен да взема предпазни мерки.

— Какво, по…

— Хънт… о, Хънт!

Той бързо отключи вратата и в стаята се втурна Джони с размазан грим и разкъсана рокля.

— Трябваше да дойда… Виж! Виж! — като ридаеше високо, тя отстъпи назад, за да разкрие следи от удари по гърдите, горната част на ръцете си и една на челюстта. Бяха в грозни нюанси на червено и синьо, на места кожата бе разкъсана. Хънт се вторачи ужасено в нея. — Видя ли какво ми направи онази мръсница, приятелката ти? — крещеше Джони. — Опита се да ме убие. Трябваше да избягам от Ню Йорк и от нея, трябваше да дойда тук, при теб!

— Какво говориш? — струваше му се, че се бе превърнал в парче лед.

— Тя ме нападна, ето какво стана! Заяви, че ти й принадлежиш и че никога няма да се откаже от тебе! Каза още… каза още… — Джони се отпусна на гърдите му и се вкопчи в синята хавлия с лице, обляно в сълзи.

— Къде стана това?

Джони тръсна нетърпеливо глава.

— А ти къде смяташ, че стана? На Северния полюс? Тя е луда, Хънт, напълно луда — отново възобнови риданията си. — Трябва да се грижиш за мен, да ме защитиш!

— Къде е Тифани сега? — гласът му бе лишен напълно от емоции.

Тя вдигна рязко глава.

— Какво значение има къде е тя, мамка му? Сигурно седи на задника си в онзи нафукан безвкусен апартамент! Има ли някакво значение?

— А къде са Гъс и Мат? — той се приближи бързо към телефона до леглото.

— Какво ти става, Бъстър? Аз съм твоята съпруга! Забрави ли? Децата са добре! Защо да не дойда тук? Какъв е този интерес към всеки друг?

Докато се канеше да вдигне телефонната слушалка, телефонът внезапно зазвъня.

— Да, Морган, аз съм — чу го тя да казва.

— Сега пък Морган, така ли? — Хънт чу подигравателния й смях зад гърба си, чу я да сритва обувките си и да се отпуска тежко върху леглото. — Още някоя от курвите ти, нали?

Той не допусна Джони да го разсее, слушаше напрегнато гласа, който долиташе до него по телефона. След малко тя го чу да ахва.

— О, Боже! Как е тя? И Глория е видяла всичко? Исусе! Слушай, Морган, вземам първия самолет за Ню Йорк… Да, добре — той тресна слушалката на място.

— Няма ли да ми поръчаш нещо за пиене? — захленчи Джони. — Или трябва сама да го направя?

— Отсега нататък можеш да правиш всичко, каквото поискаш за себе си, както и когато решиш! — изкрещя Хънт, докато навличаше с трескава бързина дрехите си.

 

 

Беше неестествено тихо. Тифани отвори бавно очи, взря се в непознатия, боядисан в кремаво таван и се запита къде ли е.

— Тиф, как се чувстваш? — гласът на Морган, изпълнен с тревога.

Тифани се опита да обърне глава, но веднага я преряза остра болка.

— Какво се случи? — запита тя с дрезгав глас.

— Всичко е наред, скъпа, ще се оправиш. В болница си. Снощи те докарахме тук.

Разтревожена, Тифани се напрегна да види лицето на сестра си. Не помнеше нищо.

— Катастрофирах ли?

— Не съвсем… — Морган се надвеси над нея. Реши да олекоти нещата. — Изглежда, една дама — ако човек може да я нарече така — се е засегнала от връзката ти със съпруга й, идва в апартамента ти и те прасва по главата с една от твоите безценни бронзови статуетки. Не се безпокой, по бронза няма дори драскотина!

— Какво? — Тифани се опита да седне, но веднага падна със стон назад.

— Не се движи — предупреди я Морган. — Имаш мозъчно сътресение и точно сега не си в състояние да си го върнеш на госпожа гаднярката Келерман.

— Съпругата на Хънт? — Тифани бе замаяна. Ако само можеше да се сети какво всъщност се бе случило.

Морган седна на ръба на болничното легло и кимна.

— Правилно. Появила се в апартамента ти малко преди да се прибереш от клиниката, където остави Зекъри. Глория я пуснала, защото дамата заявила, че е актриса и има уречена среща с теб. Изглежда, Глория я чула да ти крещи и когато се втурнала да разбере какво става, видяла тази пияница да те напада! Слава Богу, че съобразила да извика веднага линейка и да ни се обади. Не е успяла обаче да задържи съпругата на Хънт.

Споменът за преживяното се връщаше бавно в главата на Тифани. Онова дребно, избухливо същество в розова рокля, което се възпламени веднага щом я видя. А къде е Хънт? И той ли беше там? Чувстваше се объркана и замаяна. Къде е Хънт сега?

— Успях да говоря с Хънт тази сутрин. От снощи се е опитвал напразно да се свърже с теб по телефона от Лос Анжелис. Тръгна веднага. Чакам да се появи тук всеки миг — обади се Морган, сякаш прочела мислите й.

Тифани затвори очи. По слепоочията й бавно запълзяха сълзи и потъваха в косата й. Морган стисна ръката й.

— Не плачи, Тиф. Всичко ще се оправи. Сега вече няма начин да не я напусне. Той не бе на себе си, когато му разказах какво е станало.

— Не е толкова просто… Тя му е съпруга… тук става въпрос и за две момченца… Той крепи брака си заради тях, не иска да им причини страдания…

— Опитай се да отдъхнеш малко, отпусни се. Сигурна съм, че всичко ще дойде на мястото си. Ще мина пак тази вечер с Хари — Морган я целуна и се измъкна тихо от стаята.

Тифани напипа с разтреперани пръсти подутината на главата си. Болката прогаряше черепа й. Ако Хънт бе в Ню Йорк, Джони никога нямаше да се осмели да дойде в апартамента й.

 

 

Хънт слезе на летище „Кенеди“ и веднага взе такси за апартамента си. Посрещна го Флорънс, икономката, и го поздрави с облекчение.

— Господин Келерман! Така се радвам! Момчетата…

— Как са те, Флорънс? — Хънт остави чантите си на пода и закрачи към всекидневната.

— В момента гледат телевизия, но са много разстроени. Първо вие заминавате, после госпожа Келерман изчезва! Прекарах много тежка нощ с тях. Радвам се, че се обадихте тази сутрин, за да ми кажете какво става. Децата бяха много изплашени, господин Келерман.

— Татко! О, татко! — Гъс и Мат се спуснаха към баща си и се сгушиха в прегръдката му.

— Хей… Всичко е наред — успокояваше ги той.

— Помислихме… помислихме, че си ни изоставил — хълцаше Мат. — А после и мама отиде някъде — той зарови лице в рамото на Хънт и зарида високо.

— Къде беше? Къде е мама? — питаше Гъс гневно, но на лицето му се четеше облекчение.

Хънт го погледна и забеляза, че и той с мъка сдържа сълзите си.

— Чуйте ме. Не обещах ли вече, че никога няма да ви напусна?

Мат подсмръкна шумно и двамата кимнаха тържествено.

— Майка ви дойде в Лос Анжелис да ме види, просто ей така… Искаше да ме изненада — продължаваше Хънт. — Остана там още няколко дни при приятели. Сега всичко наред ли е?

Момчетата кимнаха отново. Хънт ги притисна силно към себе си.

— Искам от вас да проявите търпение и да бъдете добри деца още малко. Трябва да свърша нещо, а после ще се върна веднага, ще вечеряме, ще поиграем и ще ви прочета приказка.

— Супер! — побледнялото личице на Гъс се съживи. — Какво трябва да правиш?

Хънт се изправи. Първо искаше да говори с Глория, а после да отиде до болницата, за да се увери, че Тифани е добре.

— Ще проверя някои неща във връзка с новия си филм — отговори той успокоително. Мразеше се, че се налага да ги лъже, но нямаше избор. — Обещавам да се върна скоро.

— И ще играем заедно? — запита Мат и целуна баща си по бузата.

— Разбира се! — Хънт ги свали внимателно на пода и отново ги настани пред телевизора.

Каквото и да се случи, беше повече от ясно, че той никога няма да измами доверието им. Те му бяха синове и той трябваше да бъде двойно отговорен за щастието им в бъдеще.

 

 

Тифани се събуди, когато Хънт влезе в стаята с голям букет орхидеи. Без да промълви дума, той се приближи до леглото, обгърна я ласкаво и нежно я целуна. Никога нямаше да прости на Джони, никога! Не само защото едва не бе убила Тифани, но и за ударите, които си бе нанесла сама! Глория му бе разказала всичко и Хънт бе я изслушал с нарастващ ужас. Джони бе болна.

— Не се безпокой, скъпа моя — шепнеше той, като прокарваше леко пръсти по бузите на Тифани. — Всичко ще се оправи. Остави нещата на мен.

 

 

Джо Калвин беснееше. Крачеше напред-назад из разкошно обзаведения си офис на 49-ия етаж на „Куадрант Хаус“ като паун с попарена опашка. „За Бога, какво съм сторил — питаше се той за хиляден път тази сутрин, — за да заслужа семейство, което непрекъснато ме поставя в неудобно положение?“ С изключение на Морган, разбира се. Тя приличаше на него. Хладнокръвна, амбициозна, с усет за разкриващи се възможности. Едно пътуване до Англия — и е на път да стане херцогиня! Парите, вложени в това пътуване, се оказаха добра инвестиция. Разбира се, връзките му помогнаха много. Поканата на Уинуудови бе резултат на многогодишни усилия от негова страна, а точно те лансираха Морган във висшето английско общество!

Джо създаваше усърдно контакти, откакто се помнеше. Вярваше дълбоко във връзките. Човек никога не знае кога дадена връзка ще снесе златно яйце в нужния момент. Зиг Хофман се оказа най-полезната връзка, която бе направил досега. Беше го срещнал в колежа, където и двамата се бореха за добри оценки и се стремяха да постигнат нещо.

Джо беше петнадесетгодишен, когато реши, че не възнамерява да пътува цял живот с метрото. Семейството му бе бедно, но това на Зиг не знаеше парите си: той бе син на фабрикант, производител на палта и костюми. Когато баща му почина, Зиг реши да разпродаде всичко и да започне общ бизнес с Джо. Новата игра трябваше да се нарича „Инвестиции“. Тридесет и четири години по-късно Джо стана президент, а Зиг — вицепрезидент на „Куадрант Инк“. Сделките се увеличаваха и положението се подобряваше с всяка година. Зиг беше финансовият гений. Джо осигуряваше клиентите, разиграваше голямата игра на разпродажби, уверяваше хората, че „Куадрант“ е единствената финансова компания, внушаваща доверие. Но Зиг разработваше с точността на компютър условията за даване на кредити, процентите и изплащанията.

Да, от всички връзки, които бе създал през годините, Зиг се оказа най-ценната. Сега Джо и Куадрант не можеха да минат без него.

Приятните спомени на Джо бързо се стопиха, когато се сети за сина си. Зекъри бе като трън в очите му. А Тифани?!

Връзка с мъж, женен за налудничава алкохоличка! Два дни вече — той прокара нервно ръка по голото си теме, — два дни поред пресата се занимаваше с неговото семейство! И то — статии и репортажи, които нямаха нищо общо с тона на „Уолстрийт Джърнъл“!

Простена, бесен, отиде до махагоновия шкаф в ъгъла — антикварен уникат, наля си чаша бърбън и я изпи на един дъх. Майната й на язвата! Връх на семейните злополучия напоследък бе появата на някаква улична проститутка, която се нарече Смоуки О’Мали, вчера в офиса му. Не бе му се случвало да бъде в една стая с курва от времето на ранната си младост. Изчерви се още по-силно, като си спомни каква болест му лепна онази тогава!

Как можеше Зекъри да е такова лайно! Как се е свързал с такова момиче! Стреснат да не би някой от колегите да свари Смоуки в офиса му и да направи погрешни изводи за него самия, той й натика набързо двете хиляди долара, за да може да направи аборт и да парира евентуалните й опити за изнудване в бъдеще. Морган беше права. Зекъри се оказа пълен глупак.

Джо стана и си наля още една чаша. Имаше чувството, че се е справил превъзходно със Смоуки. Не бе кой знае какъв проблем да се отърве от улична курва като нея. Обзалагаше се, че тя е силно впечатлена от него. Беше очевидно, че не знае дали Зекъри взема наркотици или не — поне така бе заявила. Да, беше се справил много умело с този неочакван проблем. След няколко минути натисна бутона за вътрешна връзка и нареди в офиса му веднага да дойде директорът на компанията, отговарящ за връзки с пресата. Пресата трябваше да замълчи. Беше работил усърдно, докато изгради нужния за бизнеса имидж, и нямаше да допусне семейството му да го разруши с недомислията си!

„Слава Богу, че поне Рут не ми създава неприятности!“ — помисли той с благодарност. Тя бе хубавичко, спретнато момиче от Шейкър Хайтс, когато реши да се ожени за нея. С доста собствени пари, разбира се. Голям плюс беше строгостта на баща й. Не й бе разрешил да се мотае насам-натам, преди да се омъжи. Жалко обаче, че не беше малко по-интелигентна. Но човек не може да има всички благинки накуп.

„Е, засега Зекъри е настрана — мислеше той е облекчение. — Когато се излекува, ще го изпратя в Европа…“ Продължително отсъствие, докато шумът около него по пресата заглъхне.

Тифани трябва да престане да се среща с онова копеле, филмовия режисьор. Джо никога не бе имал каквото и да било доверие на хората, свързани с шоубизнеса. И животът бе доказал колко е прав в преценките си.

Почувства се по-добре и взе папката с документите за финансиране на нова компютърна компания, която се разкриваше на запад. Нямаше да разреши на никого да излага на риск позицията, постигната с толкова труд!

 

 

Хари трябваше да се върне в Европа след три дни.

Планът беше Морган да се присъедини към него след месец и да отседне при Розали и Глен Уинууд до сватбата. Въпреки че не му се искаше да я напуска, Хари се чувстваше изтощен от трите седмици, прекарани в Ню Йорк. Калвинови го развеждаха навсякъде, представяха го на приятели, а те, от своя страна, веднага ги канеха на приеми. Градът се оживяваше след задушно, влажно лято, свеж въздух пълнеше дробовете, стопяваше се в небитието апатията на безкрайно дългите лепкави дни и всеки бе обхванат от желание за общуване.

Джо настоя да демонстрира на Хари дължината на „Уолстрийт“, преди да го заведе до сградата на Обединените нации и на обяд в „Ла Библиотек“. Друг ден го покани за обяд на сто и седмия етаж на Световния търговски център, откъдето той можа да се наслади на зашеметяваща панорама. Морган го разведе из Музея на модерните изкуства, галериите в Сохо и новите галерии за стенни рисунки в Лоуър Ийст Сайд. Обядваха и вечеряха в модни за сезона скъпи ресторанти. Посещаваха скъпи постановки на популярни мюзикли и обикаляха широко известните луксозни магазини по „Медисън Авеню“ и „Пето Авеню“. Късно вечер танцуваха в „Паладиум“ преди нощните разходки по „Кълъмбъс Авеню“. Но Хари установи, че сърцето на града пулсира из улиците му, сред пяната и отломките от изгубени души, в забързания мравешки поток работници, а не в измамния блясък на луксозни ресторанти или благотворителни балове.

И почивните дни в края на седмицата не бяха по-малко претоварени. Частният реактивен самолет на Джо ги отнесе до „Фор Уиндс“, бялата им дървена къща до плажа в Саутхемптън. Тук Джо продължи да изтъква бъдещия си зет, този път пред жителите на Лонг Айлънд.

Всяка сутрин посещаваха тенис клуб с ограничен достъп, където Хари и Морган играеха, докато Джо разговаряше с другите избрани членове, намиращи се там по това време. Следваше обяд край басейна, обратно вкъщи, където веднага се появяваха съседите. Всяка вечер ги канеха на приеми.

Единствената тема за разговор през тези седмици бе предстоящата женитба.

Джо настояваше тя да стане още тази есен, но Морган се съгласи с Хари, че времето няма да стигне предвид нужната сериозна подготовка. Особено след изявлението на Рут, че ще отиде в Лондон, за да помага, само ако Джо я придружи. Джо не можеше да се откъсне продължително време от бизнеса си, така че Морган трябваше да разчита само на помощта на Розали. Този факт я устройваше. Всъщност тя бе напълно наясно точно какво иска и знаеше как да го организира. Така че дори щеше да бъде облекчена от отсъствието на нервната и вечно притеснена Рут.

Накрая, след много спорове, бе фиксирана датата двадесети февруари: точно след четири месеца. Морган бе на върха на щастието си. Ставаше въпрос за нейната сватба и тя не искаше толкова важно за нея събитие да се претупва. Първо и преди всичко й бяха нужни седмици наред, за да събере зестрата си.

Решиха Хари да закупи лондонската къща, която бе очаровала и двамата. Тя бе построена през 1820 година с бяла хоросанова мазилка до балкона на първия етаж. Намираше се близо до „Хайд Парк“ на елегантния площад „Монпелие“. От големите красиви стаи за приеми се излизаше на прекрасна тераса, която предлагаше чудесни възможности за развлечения, смяташе Морган. Къщата разполагаше с пет спални (всяка с баня) и апартамент за прислугата до кухнята. Морган реши, че веднага щом пристигне в Лондон, ще се свърже с водещ декоратор и ще обнови целия интериор според вкуса си.

Хари се радваше, че тя ще е много заета в Лондон: проблемът му беше да поддържа колкото бе възможно по-голямо разстояние между нея и майка си. Гневът, с който херцогинята посрещна годежа му с Морган, много го потискаше. Страхуваше се, че ако Морган усети отношението на майка му, ще се качи на първия самолет и ще се прибере в Ню Йорк — както веднъж вече стори…

 

 

Тифани бе изписана от болницата, но все още страдаше от внезапни главоболия и пристъпи на депресия.

Нямаше време обаче да се отдава на собствените си страдания и мрачни мисли. Само след четири месеца бе премиерата на мюзикъла „Блясък“ на Бродуей, постановката струваше двадесет милиона долара! А тя бе поела ангажимента за костюмите! Освен това чувстваше, че този мюзикъл е големият й шанс. Беше най-голямата й поръчка досега — как й се искаше да бе дошла в по-добри времена… Историята представляваше романтична фантазия, действието се развиваше в Париж. Предвиждаше се хор от тридесет хористки и осем водещи роли. Страхотна възможност да създаде фантастични и предизвикателни костюми! Но и отговорността беше толкова голяма, че тя упорито се събуждаше посред нощ със сърцебиене. Трябваше да създаде сто и седемдесет костюма! Колкото повече мислеше за тях, толкова повече нарастваше вълнението й и страхът от евентуален провал. Прекарваше дни наред в театралния отдел на библиотеката в „Линкълн Сентър“: разнообразието от костюми бе наистина потискащо за нея — ще се справи ли? Те варираха от космически костюми — които тя реши да покрие с малки квадратни парчета от огледало — до диадеми от увиващи се змии — чорапи, наподобяващи змийска кожа: смяташе да ги покрие с перлени пайети, за да имитира люспи. Трябваше да помисли и за костюмите на хористките, украсени с изкуствени диаманти и пера. Но най-проблемна се оказа сцената на преобразуването, в която хористките се превръщат в ангели на истината и политат високо над оркестъра. Как ще постигне този ефект, ако не ги обвие в чаршафи? Или може би тънка ламарина?! Шоуто изискваше от нея да впрегне в работа цялата си изобретателност и фантазия — особено в оня раздел от сценария, според който „… върху голям сребърен поднос са наредени десет хористки, облечени като сладкиши: шоколадов еклер, сладкиш с пълнеж от крем и т.н.“. Типично парижки, много екзотичен сценарий и Тифани разбираше, че ако костюмите не са сполучливи, ще изглеждат смешни — а и тя заедно с тях!

Като завършек на всичко, Морган я бе убедила да създаде оригинален модел за сватбената й рокля!

— Трудът ти няма да отиде напразно, ще помогне на кариерата ти, сигурна съм — добави тя наивно. Морган бе обзета от желание да изглежда зашеметяващо на великия ден.

— Ще взема фамилната диадема от банката — предложи Хари, преди да тръгне за Англия. — Но само ако решиш, че я искаш и ще изглеждаш добре с нея.

Разбира се, че я искаше! Миналата седмица й бе обещал куп старинни бижута, завещани от баба му, и очите й заблестяха, докато слушаше неясните му описания на огърлици от перли и изумруди, диаманти и сапфири, рубини и аквамарини. Спомена, че имало и някакви пръстени, гривни и брошки. Тя изглеждаше щастлива като дете, а той установи, приятно изненадан, че не е никак трудно да я зарадва.

— О, Хари… — меките й красиви устни потърсиха неговите, тя се притисна силно към него. Лъхна го нежен аромат на цъфнал жасмин в лятна вечер. — Ти ме глезиш, скъпи — прошепна тя, вгледана в очите му.

— Но аз те обичам, любима моя, обичам те с цялото си сърце!… Ще имаш всичко, което поискаш — искреността му я трогна. Той я целуна по бузата и потрепери от вълнение. — Ти си най-чудесното, най-красивото, най-забележителното създание, което съм срещал! Най-прекрасното нещо, което ми се е случвало! — шепнеше той. Всеки път, когато я прегръщаше, у него засвяткаха електрически искри и слабините му пламваха. Никога нямаше да й се насити! Питаше се дали и тя чувства същото към него. Понякога му се струваше, че е прекалено силно в плен на материалното. Съмненията му незабавно се стопиха, когато ръката й обви кръста му, а после се плъзна надолу към слабините…

— Хайде да отидем в стаята ми — зашепна тя дрезгаво.

Още докато вървяха по коридора, той нетърпеливо разтвори ципа на роклята й отзад. Ръката й крадешком, но настойчиво продължаваше да гали слабините му…

— Скъпа, прекрасна моя!… — Хари я притегли върху леглото, като сваляше дрехите й с една ръка. Тя го целуна и езикът й оставяше огнена диря зад себе си. Стори му се, че само след миг ще избухне и ще изгори и двамата! Морган се отмести леко и го лизна точно зад ухото. Господи, тя знаеше как да удължи екстаза… Как умееше само да го възбуди, после да го остави да се уталожи за миг, и пак да го залюлее в огнената люлка на още по-силно желание!… О, не… да… да, скъпа!… Сграбчи я и проникна дълбоко в нея. Няколко секунди и двамата се люляха в бесен ритъм, преди виковете им да се смесят в мига, в който телата им експлодираха в оргазъм.