Уна-Мери Паркър
Богатства (11)

10

— Ще дойда с теб следващия път, когато отидеш на свиждане при Зекъри — заяви Грег една вечер, когато пиеха кафе след вечеря в ресторанта на Джо Алън. — Сигурно е много потискащо да ходиш там сама.

— Така е. Той почти не говори. Кара ме да се чувствам виновна, че аз живея нормален живот, а той е затворен в болница.

— Смяташ ли, че лечението е резултатно?

— Трудно е да се разбере, Грег. Той е много променен: мрачен, необщителен… Страхувам се, че още дълго време ще остане там.

Тифани и Грег вечеряха често заедно — навик, който бяха създали през последните няколко седмици. Тя харесваше Грег като приятел. Той сякаш излъчваше успокоение: пред него можеше да говори за всичко, без да се притеснява, че ще се превърне в досадница. „Приятелят — реши тя — е за предпочитане пред любовника.“ Липсваше безпокойството дали все пак ще прекарат нощта заедно или не. Нямаше го и напрежението дали все пак в крайна сметка ще прекарат заедно остатъка от живота си… Можеше да се отпусне и да бъбри каквото й дойде наум със съзнанието, че има някой, който я слуша със съчувствие.

Тифани почти не излизаше. Животът й бе запълнен с работата, която даваше добри резултати. Костюмите на „Блясък“ щяха да направят още по-силно впечатление на критиците от тези за „Нощен хлад“, сигурна беше! А те бяха нарекли костюмите на „Нощен хлад“ „брилянтни“ и й бяха предрекли получаване на награда някой ден.

Само ако Хънт беше до нея, за да сподели радостта и удовлетворението й! Бе много самотна и потисната. Чувството на празнота вътре в нея беше като открита, пулсираща рана. Тя се наказваше, като преглеждаше напрегнато всяко списание с надежда да научи нещо за него. Веднъж попадна на снимката му на някаква филмова премиера: бе обгърнал Джони с ръка, а тя изглеждаше жизнена и триумфираща. Скоро след постановката на последния му телевизионен филм дочу, че е заминал на почивка в Монтего Бей със семейството си.

Един-два пъти му бе позвънила и бе затваряла телефона веднага щом чуваше гласа му. Страданието й бе дълбоко и безизходно. Питаше се дали някога ще престане да мисли за него.

— … да го направим в събота, какво ще кажеш?

Мислите й се пръснаха: разбра с чувство на вина, че не е чула нито дума!

— Съжалявам, не бях тук… Какво имаш предвид за събота?

Грег се усмихна.

— Предложих да отидем на свиждане при Зекъри в събота.

Ще тръгнем сутринта, ще обядваме някъде по пътя и ще го посетим следобед.

— Прекрасно.

Спогледаха се и се усмихнаха един на друг. „Ние двамата сме в една и съща лодка — помисли Тифани, — но Грег се справя много, много по-добре от мен.“

 

 

Пристигнаха в клиниката около три часа следобед и намериха Зекъри да чете във всекидневната. Когато влязоха, той вдигна нетърпеливо поглед, но Тифани забеляза, че щом ги видя, през очите му премина сянка на разочарование.

— Здравей, Зак! — тя го целуна по бузата и седна срещу него.

— Здравей, Тиф, здравей, Грег! — отговори той равнодушно.

— Изглеждаш добре — започна Грег, като изтегли стол за себе си. — Понапълнял си. Храната добра ли е?

Зекъри направи гримаса.

— Не съвсем. Карат ме да правя гадни упражнения…

— Как вървят нещата, скъпи? — запита Тифани.

— Те са банда грубияни и тирани, събрани заедно!

Тифани погледна Грег с отчаяние в очите. Свиждането се развиваше дори по-зле, отколкото допускаха.

— Сприятели ли се с някого? — упорстваше Грег.

Зекъри сви рамене.

— С няколко души. Не са лоши момчета… вероятно. Но поне семействата им идват на свиждане — в гласа му ясно зазвъня горчивина.

— Аз идвам тук всяка седмица — запротестира Тифани.

— Да. Но къде са мама и татко? Кога дойдоха тук? Нито един път! Дори не са драснали два реда досега! — Зекъри наведе глава, стисна ръце в юмруци и Тифани забеляза, че кокалчетата му побеляха.

— Знаеш колко е зает татко… — Тифани замълча пред предупредителния поглед на Зекъри.

— Той обича да печели, защото парите го предпазват от реалния свят! — извика момчето. — Трябва да постои тук малко — тук е истинският свят! Работата е там, че той няма сили да го приеме… — гласът му замря, изпълнен с презрение.

— Разбирам, Зак, прав си. Но смятам, че те просто не знаят как да се справят с този проблем.

— Ако мама престане да купува палта от визон — в гласа му заскриптя заплаха, — а татко вдигне задник и поработи нещо истинско поне един ден в живота си, ще намерят време да се погрижат за семейството си! Може би…

Тифани нямаше какво да каже: Зекъри беше прав.

— А Морган пише ли? — продължаваше Зекъри, решен да разчисти нещата докрай. Ще продължи да го предъвква отново и отново, ще измъква на повърхността и най-малката нишка възмущение, омраза и безсилие, докато у него не остане нищо. — Тя е прекалено заета да играе на дама от висшето общество, за да си спомни дори, че съществуваме!

— Чакай, Зак, не си прав — намеси се Грег. — Тя току-що се е омъжила, разбрах, че е поела тежкия ангажимент за ремонт на замък…

— Точно както казах — захили се злобно и подигравателно Зекъри. — Прекалено е заета да се прави на воняща херцогиня! Трябва да тръгвам. След минута имам час с психолога.

— В събота? — попита Тифани учудено. — Не знаех, че го правят и в почивните дни. Никога по-рано не си казвал, че…

— Така ли? — прекъсна я Зекъри с поглед, вторачен във вратата. — Хубаво, обръщам ти внимание, скъпа сестричке, че този свят тук не е като света навън. Не си ли го забелязала още?

Засегната, Тифани стана и вдигна чантата си.

— Следващата седмица ще гледам да дойда по-рано, Зак.

— На твое място не бих се старал чак толкова. А сега изчезвайте. Не желая да закъснявам.

— До скоро виждане, мили — опита се да скрие обидата, от гласа си. — Грижи се за себе си — двамата излязоха от стаята. Когато Тифани се обърна назад след минута, Зекъри все още висеше до вратата, вгледан с напрегнато изчакване навън.

В този момент в коридора се появи млада жена, залюляна нестабилно на високи токчета. Тифани и Грег получиха неясна представа за бухнала коса, черна в корените, пясъчноруса по върховете, за широка уста и устни, щедро покрити с дебел слой яркочервено червило, и къса тясна рокля в яркорозово. След нея се стелеха вълни от евтин парфюм.

 

 

Остра болка преряза отново корема на Морган. Беше се обадила още рано сутринта, а на закуска внезапно се демонстрира с нова, още по-силна атака.

— Добре ли си? — запита загрижено Хари. — Какво мога да направя?

— Ще се оправя… — Морган се присви напред, прилоша й от болка. По челото и горната й устна изби пот, тя силно пребледня.

— Да позвъня ли за лекар? Нямаме семеен лекар в Лондон, но аз винаги мога да…

— Не, всичко е наред. Струва ми се, че пристъпът отшумява… — затвори очи, концентрира се, заповяда на болката да се маха, дяволите да я вземат! Днес бе недопустимо да не се чувства добре. Даваха първия голям прием с вечеря и се налагаше да свърши хиляди неща. След миг болката се уталожи така внезапно, както се бе появила.

— Ето! — заяви тя с усмивка, но все още бледа. — Почти изчезна! Вероятно съм яла нещо снощи, което организмът ми отказва да приеме. Ще изпия една сода след минутка и всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли си? — Хари се надвеси разстроено над нея. — Не е ли по-добре да отидеш на лекар все пак? Може би… Може би ще имаме бебе!

Морган поклати глава.

— Не, знам, че не съм бременна. Не се безпокой, мили. Сега вече съм съвсем добре — тя изправи гръбнак и допи кафето си. Искаше й се да го отпрати в галерията, за да се залови на спокойствие с дългия списък за подготовка на приема. Най-сетне той приключи със закуската и стана неохотно от масата.

— Не се преуморявай, скъпа. Пъркинс ще свърши всичко необходимо, а госпожа Пъркинс ще приготви храната, нали?

— Разбира се, всичко е под контрола й. Днес следобед ще почивам.

Но когато Хари замина на работа, тя се втурна в кухнята: споменът за сутрешната болка се бе стопил във вълненията по подготовката на приема. Да почива кротко цял следобед, хайде де! Въпросният следобед бе изпълнен до секундата с масаж, час с маникюристка, педикюристка, фризьор! Освен това трябваше да вземе роклята си от Зандра Роудс.

Госпожа Пъркинс спокойно работеше в кухнята. Морган бе отделила голямо внимание на менюто. Започваха с приготвено в глинени съдове ястие, минаваха към говеждо с чер пипер и гарнитура от подбрани, леко запарени зеленчуци, зелена салата с богат избор на различни видове сирена преди десерта — въпреки че Морган не бе сигурна дали това е възприето в кръговете на Хари. Хари вече бе избрал вината, вида бренди и портвайн. Доставките бяха осъществени от „Фортнам и Мейсън“, включително и шампанското, което щяха да предложат на гостите преди вечеря.

След кухнята Морган провери и залата за вечеря, където Пъркинс подреждаше съответния брой столове около голяма овална маса.

— Ще използваме сервиза „Ройъл Долтън“, Пъркинс, и кристала „Уотърфорд“, разбира се — изкомандва тя.

— Да, милейди. И бели салфетки? — Пъркинс говореше тихо и много учтиво. „Без съмнение е хомо — помисли Морган, — независимо от съпругата в кухнята. Но точно те са най-добри като прислуга.“

— Да, Пъркинс. И да не забравиш златните подноси и солници — Морган се усмихна топло. Не е кой знае какво усилие от време на време да окуражава тези хора, този е един от начините да осигури добро обслужване и да ги задържи. — Констанс Спрай ще достави цветята рано следобед и ще ги аранжира. Ще поставим тъмночервени свещи в сребърни свещници: тази вечер извади свещниците от времето на крал Джордж, не онези ужасно грозни модерни боклуци, които получихме като сватбен подарък. Така те ще бъдат в тон с червените рози, които ще бъдат поставени в центъра на масата. Вземи мерки най-големите цветни гирлянди да се поставят в коридора. А двете гирлянди в жълто и бяло — в гостната. И, Пъркинс, когато подреждаш салфетките, постави ги просто сгънати до чиниите. Не мога да понасям, когато ги подреждат като водни лилии или нещо подобно.

— Разбира се, милейди — той положи усилия да прикрие обидата си. Беше работил в много големи аристократични домове, но за първи път му се случваше някой да го подозира, че ще допусне да сгъне салфетките в някакви смехотворни форми! Той изчисти деликатно някаква прашинка от масата, после се изправи със скръстени ръце, за да изслуша и другите инструкции, ако имаше такива. За възрастта си милейди знаеше с учудваща точност какво иска.

— Сега излизам и ще обядвам навън. Смятам, че това е всичко.

— Много добре, милейди.

Морган му се усмихна благосклонно и излезе от стаята.

Час по-късно тя излезе и от къщата, вътрешно готова да попие жадно всички предстоящи удоволствия на новия ден.

Появи се в козметичния салон към три часа следобед. Беше обядвала в „Кларидж“ с лейди Хоблай, с която се бе сприятелила на някакъв коктейл миналата седмица, беше взела роклята си, а сега следваше да я поглезят малко срещу парите й. Не обожаваше нищо толкова много, колкото скупчването на козметички, маникюристки, фризьори и прочие около нея с готовност да изпълнят всяко нейно желание, да отговорят на всяка нейна нужда. Весело избра цвета на лака и стила на прическата си: тази вечер реши да бъде по-свободна. Така ще изглежда по-естествена на фона на величествената строгост на дома им.

Болката се появи, докато миеха косата й.

— Ааа… ааа… — сви се неволно тя, сгърчи лице и се наведе напред, притиснала с ръце корема си. Какво й става, по дяволите?!

— Да не би водата да е прекалено гореща? — извика момичето, стреснато от побледнялото лице на лейди Блеърмор. Морган поклати глава, нямаше сили да говори. Управителката на салона се втурна със суха кърпа в ръце, за да попие водата, която се стичаше по раменете й от мократа коса.

Болката утихна постепенно и тя можа да изпие чашата студена вода, която й подадоха. Разтреперана и все още бледа, наклони глава назад, за да доизмият косата й. Наистина не се чувстваше добре.

 

 

Керълайн и Невил Лойд пристигнаха първи. Бяха стари приятели на Хари, които Морган не бе срещала досега. Керълайн бе фина и крехка като дрезденски порцелан, с тънки устни и изострени черти. Студените й очи не пропуснаха и най-малката подробност от роклята на Морган, избродирана с червени мъниста, огърлицата и обиците от рубини и диаманти. Невил, бивш офицер от пехотната кралска гвардия, а сега шеф на отдела за външни операции на голяма индустриална компания, се люлееше напред-назад на пети, стиснал чашата шампанско в голямата си груба ръка. Кръглите му глупави очи огледаха Морган с одобрение. „Хммм… Старият Хари е направил добър улов…“

— Кои сте поканили? — запита Керълайн с неприятен, остър глас.

Морган сви рамене и отговори с преднамерена небрежност:

— О, Саутхемптънови, Менърингови…

— Херцогът и херцогинята на Саутхемптън? — гласът на Керълайн се повиши с една октава.

Морган кимна с усмивка. Керълайн открито бе демонстрирала желанието си за по-добър прием във висшето общество. Ах, как й се искаше да се чувства малко по-добре, за да се наслади докрай на силата на парите си, но болката упорито се появяваше и заглъхваше в един непрекъснат ритъм. От време на време й прилошаваше леко, но тя се справяше с пристъпите — поне засега. „Господи, защо трябваше да се случва точно тази вечер, защо?! — мислеше отчаяно. — Ще дойдат толкова важни хора, особено принц и принцеса Фриц от Люксембург. Те толкова рядко се съгласяват да отиват, където и да било…“

— Освен това ще дойде и Ханс фон Грюбер, много интересен познавач на изкуството. Естествено съпругата му ще го придружи… Очакваме и семейство Уилисли…

— Хенриета и Чарлз Уилисли?! — възкликна Керълайн. — Срещнахме ги в Аскот — тя завъртя леко чашата с шампанско и погледна съпруга си. — Спомняш ли си Хенриета и Чарлз Уилисли, скъпи? Срещнахме ги в деня на състезанието за златната купа.

— Ъ… така ли? — отговори той с озадачено изражение.

В този момент Пъркинс въведе граф и графиня Уилисли и те изгледаха Керълайн със същото озадачено изражение, когато бяха запознати. Тя се принуди да се оттегли при съпруга си в позиция на защита, още несразена напълно.

— Скъпи мои — извика Хенриета Уилисли, — нямате представа на какъв скучен прием бяхме! Чувствам се напълно смазана. Е, скъпа моя, там нямаше какво друго да се прави, освен да се вбесява човек с всеки изминат миг! — и грабна чаша шампанско от сребърния поднос в ръцете на Пъркинс.

Керълайн оглеждаше двамата Уилисли с неодобрение. Не бе особено сигурна дали наистина иска да се познава с тях. Херцогът и херцогинята от Саутхемптън се появиха също в много добро настроение и веднага се заеха да забавляват гостите с весели случки от снощния прием. Разсмяха всички с разказа за една от присъстващите дами, която пропълзяла на четири крака под масата и разкопчала панталоните на всички мъже. Морган и Хенриета се смяха от сърце: Хенриета — защото смяташе, че разказът е абсолютна лъжа, а Морган — защото знаеше, че в Англия високият ранг предполага лошо поведение. А желанието й беше да принадлежи към най-висшите кръгове на английската аристокрация. Не като Керълайн, която никога не бе принадлежала истински към аристокрацията и сега бе ужасена и шокирана от разказа; Както и леко обезпокоена, защото беше наясно, че не бе способна да се присъедини със смях към такива груби шеги, без да чувства неловкост. Може би Невил бе прав, като заявяваше, че тя определено произхожда от средната класа.

Морган огледа гостите си, докато Пъркинс наливаше шампанско. Пристигнаха Розали и Глен Уинууд и веднага потънаха в оживен разговор с Ханс и Ева фон Грюбер за музея „Гети“. Керълайн се бе присламчила към сър Джон Менъринг, а Невил Лойд се хилеше глупаво с Чарлз Уилисли. Хари, съвършеният домакин, се движеше наоколо, говореше с всички, предлагаше теми за разговор от взаимен интерес. Морган се гордееше с него. И къщата изглеждаше прекрасно. „Сега имам всичко — помисли тя с дълбоко задоволство. — Всичко, което исках! И няма сила, която да ми го отнеме или развали!“

Появиха се принц и принцеса Фриц от Люксембург, изискана двойка, навлязла вече в петдесетте. Зад величественото поведение на принца лежаха стотици години живот в кралските дворове и съответното кралско възпитание. Принцесата — царствена, красива жена — бе с напълно побеляла коса, опъната назад и вързана с черна панделка от кадифе в тон с тясната рокля от същата материя. Беше с прочутата изумрудена огърлица на кралския род.

Морган бързо пресече стаята, за да ги поздрави — зашеметяваща стройна фигура в червено. Но неочаквано нещо в нея сякаш се скъса, лицето й се изкриви изумено, очите й се разшириха, потъмнели от болка, и от устата й се изплъзна стон. Стори й се, че гигантска ръка я завъртя бясно и я захвърли в тъмен тунел, краката й потънаха сякаш в мека глина, а около нея се завихриха в луд танц яркочервени петънца.

Принцът и принцесата замряха на местата си, когато Морган се строполи в краката им.

 

 

Рут върна слушалката с разтреперани ръце на място и бавно се отпусна на дивана. О, Боже, какво ще каже Джо сега? Тя седеше сгърчена на дивана, взряна в китайския килим, който украсяваше пода на всекидневната, сякаш имаше някаква възможност от шарките да изскочи нужният отговор. После се изправи и тръгна към червения лакиран шкаф с напитките. Какво от това, че е само десет часът сутринта? Имаше нужда от силно питие сега, веднага!

Току-що й бяха съобщили, че Зекъри е избягал от клиниката, като нападнал медицински служител, опитващ се да го спре. Не, нямат представа къде е. За последен път е бил видян да върви извън клиниката с млада жена и когато служител в болницата го запитва къде отива, Зекъри го ударил толкова силно в лицето, че човекът загубил съзнание. После, според свидетели на случилото се, двамата с момичето тръгнали към магистралата в стар, очукан шевролет.

Главата на Рут кръжеше в някаква нейна собствена орбита. Отпи още една глътка водка и тоник и закрачи предпазливо из стаята, като че ли при всяко по-рязко движение имаше опасност тялото й да се разсипе на милион парченца. Опита се да си припомни подробностите от разговора с шефа на клиниката, но в главата й се въртяха само собствените й думи. Някой внасял контрабандно наркотици в клиниката за Зекъри — каза ли й го наистина или не? Кога е избягал? Вчера или тази сутрин? Какво точно каза той? Но не бяха ли те отговорни за Зекъри, не трябваше ли те именно да вземат мерки срещу подобни случаи? Какъв шок, о, Боже! Защо не помни ясно думите на директора? Джо ще има да вика срещу нея… Рут заклати глава, разпери ръце и заговори на глас.

— Не знам… Как да се справя… с толкова много неща… — отпи още една глътка водка с тоник и реши да позвъни на Тифани. Тя ще знае какво трябва да се направи.

 

 

Тифани търсеше най-оптималното решение за съчетаване на аленочервените и наситеночерните костюми на хористките с изискването за свобода на движенията, когато острият звън на телефона разби най-сетне концентрацията и моментално отпъди още неясните варианти, които бяха започнали бавно да се избистрят в съзнанието й. Тези костюми щяха да бъдат ушити страхотно трудно. Налагаше се среща с Даян.

Джианкана, за да уточни дали е възможно някои части да се направят еластични.

Телефонът продължаваше упорито да звъни. Къде са другите, защо не вдигат слушалката? Нетърпеливо пусна молива върху бюрото.

— Да, кой е?

— Тифани, ти ли си?

Тифани въздъхна. Само това й липсваше. Какво ще иска сега майка й, по дяволите?

— Ти ли си, Тифани?

— Да, аз съм — Тифани се пребори успешно с още една въздишка и се разкая. По гласа разбра, че Рут е много разстроена. — Какво има, мамо?

Изслуша напрегнато накъсания разказ на Рут за най-новите подвизи на Зекъри. Не бе изненадана.

Брат й изглеждаше в странно настроение последния път, когато го посети заедно с Грег. Тогава той най-грубо им демонстрира желанието си да ги изгледа колкото бе възможно по-скоро в гърбовете. Сети се и за онова момиче със смехотворния вид, с което се разминаха в коридора. Сега тя разбра инстинктивно, че тук има някаква връзка.

— Успокой се, мамо. Ще видя какво мога да направя.

— А баща ти? — хленчеше Рут по телефона. — Какво ще каже? Трябва ли да позвъним на полицията?

— Засега не прави и не казвай нищо — нареди Тифани твърдо. — Все още има някакъв шанс Зекъри да се е запътил към къщи или към моя апартамент. Сигурна съм, че ще се оправи. Хайде засега да не казваме нищо на татко — с това няма да помогнем на никого! И не разбирам защо трябва да се обаждаме на полицията. Той не е дете, не е отвлечен или нещо подобно. За какъв дявол ни е полиция?

— Не ругай, скъпа — застена майка й отчаяно. — О, добре, няма да казвам нищо на баща ти, но съм ужасно разтревожена. А ако вестниците раздухат пак тази история?

— Няма да стане. А сега се успокой: ако науча нещо ново, веднага ще ти позвъня.

— Добре, скъпа — Рут затвори телефона, почувства леко облекчение и си наля още една чаша водка. В края на краищата Тифани я бе посъветвала да се успокои.

Тифани прекара остатъка от сутринта на телефона в напразни опити да се свърже с някого, от когото да получи по-подробни сведения. Директорът на клиниката нямаше какво повече да добави към разказа на Рут, но описанието на младата жена, с която е бил видян Зекъри, съвпадаше напълно със спомена й за момичето в коридора онзи съботен следобед. Позвъни на Грег и той обеща да се свърже с частен детектив и поне да опитат да я открият.

— Ще нахвърлям на лист хартия портрета й такъв, какъвто съм го запомнила — предложи услугите си Тифани. — Няма да е много трудно, физиономията й просто се натрапваше. Вероятно и е от Ню Йорк: възможно е дори тя да е лицето, което е заробило Зак с наркотици! Не разбирам къде може да я е срещнал…

— Вероятно в някой бар или дискотека. Трябва да го търсим точно в тези места. Имаш ли някаква представа къде е прекарвал вечерите си?

— Никаква. Той не споделяше. Грег, признавам, че ме е страх. Прикрих страха си пред мама, но той е в мен… Като помисля в какво състояние беше Зекъри, когато дойде тук за онези две хиляди долара… Разказах ти за случая, нали? Може би е в истинска опасност…

 

— Не вярвам, Тиф. Няма да го наранят, докато семейството му има пари, можеш да бъдеш напълно сигурна.

Тифани позвъни на няколко от приятелите на Зекъри, за които си спомняше, но безрезултатно. Той не беше се появявал и край училище. Реши, че ако Зекъри не се появи до една седмица, полицията трябва да бъде информирана.

 

 

Чакалнята на „Харли Стрийт“ № 24 бе боядисана в потискащ кремав цвят. Неясното осветление открояваше орехова маса в центъра, около която бяха наредени столове, тапицирани с кафява кожа. Масата бе покрита със стари броеве на „Пънч“ и „Кънтри Лайф“. Морган стигна до извода, че само в Лондон водещите лекари специалисти могат да си разрешат да работят в такива запуснати, бедно мебелирани мрачни места. Съвсем не приличаха на чакалните в Ню Йорк, изцяло от хром, пластмаса и модерни картини в ярки цветове. Дванадесет доктора поделяха помежду си тази стара къща. „И всеки от тях сигурно прави цяло състояние — помисли Морган раздразнено. — Защо тогава не наемат дизайнер по вътрешно обзавеждане?“

— Лейди Блеърмор? — секретарката подаде глава от вратата. — Доктор Тенант ще ви приеме сега.

Бяха дошли резултатите от изследванията, които бе направила през изтеклите десетина дни. Тя се надяваше, че за последен път ще се срещне с доктор Алистер Тенант, когото Розали Уинууд извика по телефона онази нещастна вечер, когато Морган бе припаднала от болка на собствения си прием.

След като прегледа Морган онази нощ, доктор Тенант й бе наредил да стои в леглото, а на следващата сутрин й бе уредил преглед при известен гинеколог, негов колега. Мнението на доктор Тенант бе, че Морган има киста на яйчниците.

Първото изследване бе с ултразвук и тъй като болките й бяха напълно изчезнали, Морган се надяваше да бъде обявена за здрава и въпросът да приключи. Ако е имала киста, тя вероятно се е спукала и едва ли ще се появи пак. Но гинекологът я извика отново. Последва изследване с много дълго име — хистеросалпингография^[1].

Морган сви рамене. Тези специалисти са такава паника! Не е възможно да е нещо сериозно: чувстваше се отлично! Но се съгласи, макар и с неохота.

Сега спокойно последва секретарката нагоре по широката стълба към кабинета на доктор Тенант, който я чакаше на прага.

— Добър ден, лейди Блеърмор.

— Добър ден.

Той бе гладко избръснат мъж към четиридесетте, с ласкава усмивка и състрадателни очи. Покани Морган с жест да седне на големия кожен фотьойл, разтвори зелена папка и седна зад бюрото си.

— Ъм… а, да — прехвърли бележките и напечатания доклад. Белотата на маншетите и подвижната яка изпъкваше още по-ярко на фона на мургавото му лице. Морган с възхищение гледаше силните му сръчни ръце.

— Всичко наред ли е? Сега се чувствам чудесно — без някаква видима причина сърцето й внезапно ускори ритъма си.

Доктор Тенант се вгледа за миг в нея, сякаш искаше да прецени колко й е силата, после я дари с ласкавата си усмивка.

— Лейди Блеърмор, вие се радвате на отлично здраве в общи линии. Сърце, дробове, кръвно налягане — всичко е в съвършено състояние. Теглото ви е в границите — с едно изречение вие сте млада жена с много добро здраве.

— Е? — Морган неволно се наведе напред. Имаше чувството, че той задържа нещо и сърцето й затуптя още по-силно.

— Но се страхувам, че се налага да ви кажа нещо много потискащо… — той направи пауза, без да снеме замислен поглед от нея. — Няма нищо, което да мразя повече от нуждата да съобщавам на здрава млада жена като вас подобно нещо… Но смятам да ви го съобщя директно, понеже ви преценявам като много силен и издръжлив човек.

Морган усети как кръвта изтича от лицето й и то сякаш се смрази.

— Рак? — говореше тихо, с широко разтворени очи, изпълнени с няма молба.

Доктор Тенант премига стреснато.

— Не, не… разбира се, че не! — отговори той бързо. — Наистина ли помислихте, че имам предвид това? Искрено съжалявам, не исках да ви изплаша. Исках само да ви подготвя…

Морган се отпусна във фотьойла, все още със стреснато изражение, но със слабо порозовели бузи.

— Щом като не е — прошепна тя и пое дъх, — всичко друго е добра новина в сравнение с… с тази възможност.

— Е… — той погледна доклада в ръцете си. — Вие имате сериозен гинекологичен проблем, въпреки че той няма да се отрази на общото ви здраве.

— Така ли? — Морган го погледна подозрително.

— Вие вероятно наистина сте имали много малка киста, която се е пукнала сама. Тогава спират и болките. Не можем обаче да потвърдим това предположение, тъй като по време на изследването с ултразвук тя вече е била изчезнала. Но бе установено наличие на необикновено оформена матка и бе проведено второто изследване за допълнително уточняване. Резултатът от рентгенографията на матката доказа, че тя е определено с неправилна форма, което се дължи на изключително рядко срещана аномалия… Разбирате ли? — той я погледна напрегнато.

— Но ако се чувствам добре… ако тези ужасни болки не се повторят… какво значение има?

— Страхувам се, че има значение, лейди Блеърмор. Това означава, че вие никога няма да имате деца. Ще се опитам да обясня. Някои хора се раждат изобщо без определени органи, други се раждат с тях, но с неправилна форма, например като бебетата, които се раждат с дупка в сърцето. Още няма ясно обяснение на какво се дължат тези неща. При вас конкретно се е получило така, че сте се родили с деформирана матка. Този факт никога досега не е оказвал влияние върху общото здраве. Имате редовен мензис, нали?

Морган кимна вцепенено.

— Така и предполагах. Външно вие сте напълно нормална здрава жена и ако случайно не се беше наложило да направим рентгенография, никога нямаше да узнаете тази подробност за себе си — докато не настъпи моментът, в който ще се запитате защо не забременявате и тръгнете по изследвания. Разбирате ли, една деформирана матка не е в състояние да износи бебе…

Морган не чу по-нататъшните му обяснения. В главата й бясно се заблъскаха взаимно изключващи се мисли, противоречиви изводи. Разстроена ли е? И да й не. Всъщност имала ли е истинско страстно желание някога да има деца? Не особено силно. Но Хари, Хари! Хари истински желаеше да има деца. Той имаше нужда от син, за да продължи рода си.

„Херцогът е мъртъв — да живее херцогът!“

Без син родът им ще изчезне… След един период от триста години!

— Не е ли възможно да се направи нещо?

Доктор Тенант поклати бавно глава.

— Човек не е в състояние да създаде неизграденото от природата в случай като този — нямаше начин някога да има дете. — А сега, лейди Блеърмор — продължи той, като че ли прочете мислите й, — желаете ли аз да говоря със съпруга ви? В подобни положения по-лесно е със съпруга да говори лекарят, а не съпругата…

— Не! — Морган отхвърли предложението му с внезапна решителност и прояснен поглед. — Не е нужно. Аз ще говоря със съпруга си — стана и се обгърна плътно в бизоновото палто. — Благодаря ви, доктор Танант. Бяхте много любезен.

Той я изпрати до вратата и стисна топло ръката й.

— Оставам на ваше разположение по всяко време, лейди Блеърмор. Не се колебайте да се обръщате към мен при нужда.

— Благодаря ви.

Морган извървя покрития с дебел килим коридор и изчезна надолу по стълбите, които водеха към тежката външна врата.

Доктор Тенант се върна в кабинета си и завари госпожица Филипс, личната му секретарка, да поставя папката за следващия пациент на бюрото. Тя взе зелената папка, отбелязана с „Блеърмор, Морган (лейди)“ и я пъхна под мишница.

— Много смела млада дама — изкоментира той. — Съобщих й нещо доста неприятно, но тя понесе лошата новина много добре. Всъщност истинска трагедия, особено като се вземе предвид, че съпругът й ще иска син и наследник…

Госпожица Филипс излезе от стаята с опънати в усмивка тънки устни. Тя бе девственица на петдесет и шест години и черпеше енергия от медицинските заключения към отделните случаи, които четеше с удоволствие. Този случай обещаваше да бъде доста интересен…