Дълго време съм се въздържал да посегна към тази книга, най-вече заради непривлекателните и с етикети от критиката главни герои. Нещата не са толкова прости. Анализ, който да ми хареса не намерих досега, но и аз няма да се опитвам да съм подробен. Ще кажа, че всеки има какво да намери в книгата. Самият автор е живял в Испания около година и освен другите си занимания е направил много задълбочени проучвания, а и е осъзнал процесите в страната. Международен успех не е получил, но достатъчно е ние българите да си го ценим. Всяка страница от книгата си заслужава с правдивостта и психологизма на автора. Главните герои не бива да са образец за никого, но не ги приемам и за само отрицателни. Във Фани има нещо, започваме да сме на нейна страна, въпреки първоначалните и и натяквани егоистични мотиви, тя си рискува живота в полевата болница, а после се споменава, че е носела храна на нуждаещи се в гражданската война. Търпи развитие, променя си и отношението към йезуита, и в крайна сметка не стига до никъде. Ясно е Димов на каква страна стои в социална и политическо гледище, на фактът, че е избрал да опише тези герои, ни дава разбиране за сложността на живота. Усещам и същността на писателя — той не би разстрелял никого в Народния съд.
Фани най-вече страда от безделието на целия си живот, а когато се захваща да прави нещо, то е разбито от самоунищожителната природа на войната.
В книгата има положителни образи, макар и второстепенни, но достатъчно разкрити за читателя. За мен едни от тях са йезуитите, които не са йезуити. Що се отнася до Ередиа, въпреки че има качества, той принадлежи на друго време и не ми е интересен. Имал съм досег със вярващи, които се опитвам да ме убедят в нещо точно с тази религиозна схоластика, а аз я възприемах за доста тъпа, която нищо не доказва и винаги може да се обърне наобратно. Който иска да вярва, добре, да бъде добър член на обществото, но без догми и присъди.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.