Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (54)

53

Пет и половина е. Стоя на терасата на „съпружеския“ ми дом, облягам се на остъклената врата, гледам океана, държа запалена цигара, в другата си ръка — чаша с бренди. Размишлявам върху жалкия си безполезен живот.

Предполагам, че мама е отишла да играе бридж. Не подозира какво се е случило. Скоро ще се върне. Силвана седи на канапето в дневната, чете поредната от любимите си книги за вампири. Настоява да се изповядам пред мама. Според нея това ще ускори мъчителния процес на приемане на фактите.

Натежали от дъжд черни облаци се сгъстяват над залива, в косата ми пърха топъл неспокоен ветрец. Хоризонтът е тънка, осветена от слънцето светлосиня лента, която се стеснява с прииждането на облаците. Светът жадува да заплаче. Скоро сълзите му ще закапят по улици и покриви, ще шумолят в листата на дърветата, ще се спускат на тъжни вадички по стъклата на прозорците.

С нетърпение чакам да завали.

Фериботът отдавна е изчезнал от погледа ми и пътува към Британия. След като открадна човека, когото обичам.

Представям си как любовниците стоят на палубата и гледат океана, като хипнотизирани се взират в пенестата диря, проточваща се на петдесетина метра след ферибота. Плуват на изток, облени от светлината на слънцето, което ги обгръща с топлината и надеждата си.

Отново напълвам с бренди чашата си, пресушавам я на един дъх. На пластмасовата масичка до бутилката са разхвърляни картички, които намерих в чекмеджетата на Ронан. Всички са от мен. На едната са нарисувани две плюшени мечета със сламени шапки, седнали сред леха с рози. Отзад собственоръчно съм написала:

„Ти си най-голямото щастие в живота ми. Честит рожден ден. Много те обичам.“

Ето още една, която му подарих по случай Свети Валентин — сърце на червеникавовиолетов фон. Текстът гласи:

„Миговете, прекарани заедно с теб, са най-щастливите. Толкова се радвам, че се омъжих за теб. Честит ден на влюбените!“

Отдолу е името ми, оградено със сърчице.

Първите дъждовни капки политат като копия, запратени срещу притъмняващата дневна светлина.

Отново поглеждам картичките. Разкъсвам ги на парчета, хвърлям ги на масичката. Те са само символи на един пропилян живот. Премествам се на другия край на терасата — ако някой си науми да ме наблюдава през остъклената врата, не искам да ме види в подобно състояние.

Мама се върна преди малко. Със Силвана седят в дневната и говорят за мен. Силвана й разказва за случилото се. Чувам гласовете им през открехнатите френски прозорци. От време на време млъкват, иначе хладнокръвно правят разбор на брака ми. Решават съдбата ми. Мама говори високо, без да си поплюва, раздава здрав разум като хапчета по лекарско предписание. Приятелката ми прошепва по някоя дума, одобрително кима.

Мама заявява, че трябва да зарежа Ронан. Споделя как навремето сгрешила, като приела обратно „блудния“ си съпруг. Не иска да повторя грешката й.

Забравила ли е какво е да си влюбен?

Казва, че сигурно не съм на себе си, което ме вбесява. Говори за мен така, сякаш не съм способна на трезва преценка. И най-вече сама да взимам решения относно съдбата си.

Изглежда, Силвана е съгласна с диагнозата. Заявява, че ми е необходимо спокойствие, за да осмисля случилото се и да се примиря.

Гневно отварям френския прозорец, прекосявам дневната, без да ги погледна. Излизам от апартамента, затръшвам външната врата. Интересно дали ще ме последват. Не си правят този труд. Качвам се на колата и отивам в новото жилище, но преди това изключвам мобилния си телефон.

Ако не желая, никой не е в състояние да ме накара да се примиря с нещастието.

* * *

Първата ми работа е да изхвърля в боклука ключодържателя, който Никол ми подари.

Излизам на терасата, започвам да удрям в пода статива, докато се разхвърчават тресчици, после захвърлям в ъгъла разкривения скелет.

Грабвам найлонов плик, оглеждам се за всичко, което излъчва летливи газове. За четири минути намирам по един флакон с лак за коса и дезодорант, шишенце с лак за нокти и друго с ацетон, течна боя за обувки, шишенце с чист спирт, флакон със запалителна течност, шишенце с препарат за почистване на блажна боя и малка тубичка лепило.

Пъхам всичко в моята торба на смъртта.

Боя. Маслените бои на Никол! Изтичвам на терасата, грабвам цяла шепа от нейните тубички. Нейните тубички! Ха!

Боже, каква съм глупачка — за малко да забравя запалката.

Отивам в кухнята, сядам до масата, започвам да експериментирам.

Лакът за коса и дезодорантът не вършат работа. Тъй като съм неопитна, насочвам пръскалката към носа си, но струята влиза в очите ми. Навлажнявам мека кърпа за чинии, започвам да смъркам. Не, трябва ми нещо по-силно.

Боята за обувки? Не, мирише отвратително.

Препаратът за отстраняване на блажна боя е прекалено силен — вдишвам само веднъж, но усещането е, сякаш в белите ми дробове се извършва ядрена реакция. Боите на Никол със сигурност са ефикасни, само че не мога да забравя зеления цвят.

Пробвам и със запалителната течност — да му се не види, защо са я направили толкова противна, че веднага ми се повдига?

Запалката с газ май ще свърши работа, обаче се разколебавам, след като пламъкът опърля връхчето на носа ми.

На дъното на найлоновия плик е шишенцето с лак за нокти.

Най-сетне улучих джакпота. Дори лепилото не мирише толкова силно. Миризмата — остра и натрапчива, намекваща за красота, блясък и власт, ми напомня детството ми, когато наблюдавах как мама лакира ноктите си.

Като гладно куче започвам да душа находката си. Два-три пъти дълбоко поемам дъх, обаче ми се завива свят, затова започвам да вдишвам по-бавно.

След няколко минути чувствата ми се притъпяват. Дишането ми се затруднява. Ако тупна на пода, няма да усетя нищо. Започвам да кихам. Повдига ми се — неприятното усещане като гъст черен дим изпълва съзнанието ми, отпускам глава между колената си.

Искам да умра.

* * *

Отварям очи. С изненада осъзнавам, че лежа на канапето в дневната. Мама седи на стол до мен, чете списание. Питам я какво търси тук, тя отговаря, че Силвана я е довела.

Което не е отговор на въпроса ми.

Постепенно си спомням всичко.

Цялото тяло ме боли, имам непоносимо главоболие. Като пребита съм, все едно съм попаднала в ураган, който ме е въртял и подхвърлял като побеснял демон, изсмукал е и последната ми капчица сила, желанието за оцеляване. Сега съм само черупка — празна и съкрушена. Не съм предполагала, че любовта може да причинява толкова силно страдание. Искам да ми трансплантират сърце. Искам някой да ми дари орган, който да бие в гърдите ми, за да поддържа живота ми, нищо повече. Искам да нямам чувства и спомени. Иначе няма да издържа.

Ронан е моят живот.

Той е моят любовник. Моят защитник, най-добрият ми приятел. Само той ме разбира и ме изслушва… макар и посвоему. Той ме обича. Той означава всичко за мен.

Защо не послушах Силвана, защо не вдигнах скандал още когато неочаквано се върнах у дома и ги заварих при басейна? Защо не казах истината на Никол, ами я заведох в болницата? Защо не я издадох пред Хари? Съдбата ми предостави много възможности да си изясня отношенията с нея. Можех да я заплаша. Можех да я пребия.

Не сторих нищо.

Сама се прецаках.

— Той замина — изхленчвам.

— Знам, мила.

— Къде сгреших?

— Вината не е твоя.

— Мамо.

— Да, Джули?

— Разочаровах те, нали?

— Не говори глупости! — тя ме поглежда.

С изненада и ужас виждам сълзи в очите й.

— Не плачи! — възкликвам. — Няма да се предам.

— Разбира се — тя подсмърча. — Възпитала съм те да бъдеш силна, не лигаво мамино детенце — изважда от ръкава си кърпичка, избърсва очите си, пъха я обратно.

Отчаяно исках да й спестя истината. Исках да вярва, че съм преуспяла във всяко отношение. Не само в кариерата, но и в личния живот. Да се гордее с мен. Исках да й покажа, че съм направила правилния избор, че съм си взела поука от преживяното с човека, който бе неин съпруг и мой баща. Че в крайна сметка има някаква полза от проваления й брак, защото дъщеря й проявява забележително здравомислие по отношение на мъжете…

Провалих се.

Изражението й е печално и безучастно — от години не съм я виждала такава.

— Имаше право за Ронан — казвам.

— Не биваше да се намесвам.

— Преценката ти беше правилна. Трябваше да те послушам. Ала когато обичаш някого, нямаш сила да се разделиш с него.

— На мен ли го казваш?

— Помниш ли какво ти казах, когато татко се върна у дома след поредната си забежка?

— Какво?

Няколко секунди мълча, сетне отговарям:

— Че си луда, задето го приемаш обратно и се примиряваш. Заявих, че на твое място щях да постъпя по друг начин.

„Лъжеш, Джули — упреква ме вътрешният ми глас. — Каза й, че я мразиш, задето е страхливка. Че презираш мекушавостта й. Че не заслужава да я уважаваш. Каза й още, че никога няма да приемеш обратно мъжа, който ти е причинил подобно нещо, че тя никога няма да ти бъде пример за подражание. Наговори още й какво ли не, защото си въобразяваше, че знаеш всичко, че можеш да бъдеш съдница.“

— Помниш ли? — настоявам.

— Беше много отдавна — прошепва тя.

— Не е вярно.

— Когато обичаш някого, постъпваш по начин, неразбираем за околните. Елементарно е — приех баща ти обратно в дома си, защото го обичах.

— Години наред се питах защо го направи…

— Беше дете, нямаше как да разбереш.

— Така е.

Тя казва, че само аз истински знам какви са чувствата на Ронан и моите чувства. Добавя, че ако реша да се сдобря с него, тя няма да ме разубеждава. Промърморвам, че отчаяно искам да си го върна, но вероятно всичко вече е загубено.

Ако не е мама, ще се чувствам така, сякаш съм се загубила в безкрайна пустош и бродя гладна, премръзнала и самотна.

— Каквото и да решиш, мила, ще те подкрепя. Силвана — също. Това момиче има златно сърце. А от теб се възхищавам — ти си красива, интелигентна, принципна… мисля, че ще постигнеш всичко, което си наумиш.

— Принципна! — възкликвам и заридавам.