Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (14)

Глава 14

— Една промяна би била полезна — каза Тони. — Как мислите, Джи?

— Казвах това още преди три години — отговори Джи — но тогава ми казаха, че Дора не се съгласявала. И, разбира се, не можеше да се съгласи, защото е от полза за нея, а тя е твърде млада да разбира от полза.

— Трябва да се направи сега — мрачно каза Тони. — Не мога повече да остана в такава обстановка. Домът ми заприлича на морга: Пемброк замина, Рекс го няма и останахме двама с Дора. А тя или отива на лов, или се упражнява в пеене, а когато не е заета нито с едното, нито с другото, мълчи.

Той помълча минута, а после се изтърва:

— Проклет да е Пан!

— Не споменавай имена! Просто „проклет“ е достатъчно.

Тони се извърна към Джи и упорито се вгледа в очите й.

— Как мислите вие, интересува ли се тя още от него?

Джи въздъхна и нетърпеливо почука с бастунчето по тънките си, украсени е пръстени ръце.

— Мъчно може да се съди за младостта — започна тя най-после. — Струва ми се, че се интересува, но не до такава степен, както по-рано. Дори на осемнадесет години не бива вечно да гори като трескава. Но, от друга страна, точно в тая възраст страстта не може да се угаси. Само че сега предметът на нейната страст не е вече Пан. Вместо него останала е само паметта по него, а за нея гори огън, който просветва така ясно, че закрива неговия образ. Младостта никога не помни, но и никога не забравя. Обърнете внимание — тук има разлика. Младостта лесно забравя това, което не я интересува, и с дяволско упорство се залавя за главния факт. Тя безгранично вярва на думите „никога“ и „вечно“, като че ли те отговарят на действителността, а не са само празен звук. Да, принуди я да промени мястото. Тя е тъй прекрасна, в нея кипи толкова живот — това ще е от полза за нея. Ние бяхме глупави да вярваме в лечебната сила на времето. Времето рядко лекува истински влюбените, напротив, те сами започват да се влюбват в своята вярност. Дора трябва да се вкара в правия път, да се срещне с нови хора. Нека да не са тия, които постоянно са били около нея, а други, които никак не познава. Музиката и ловът са само почивка, но те не могат да траят цял живот.

— Хърмиън ще я вземе при себе си — печално продума Тони — като своя сестра.

Той изрече това с такъв глас, като че съобщаваше за някакво бедствие.

— Добре ще е — съгласи се Джи. Настъпи мълчание и от музикалната стая долетя гласът на Дора. Пееше романс от Хан. Тони въздъхна.

— Вечно някаква песен без думи — каза той сърдито. — Защо не изпее някоя хубава балада, нещо, което да разбереш, а това Бог знае какво е.

— Да, но мелодията е чудесна — тихо каза Джи. — Слушай!

Тони се заслуша с изражението на човек, който е купил ценна вещ, от която нищо не разбира, и сега съжалява за похарчените пари, но заедно с това получава голямо удовлетворение от похвалите на другите. Това някак го възнаграждава за направения разход.

Дора пееше така, че и кръчмарските куплети в нейното изпълнение изглеждаха прекрасни.

Когато млъкна, двамата усетиха някаква празнота.

След малко тя слезе долу.

— А, ето ги и двамата! — възкликна девойката.

Дори говорът й се промени. Интонацията й беше станала мека: най-простите думи, когато говореше, придобиваха някаква особена прелест.

Тя спря до прозореца, любувайки се на пролетното утро. А Джи си помисли: „Боже, каква съвършена красота“.

И наистина всичко в нея беше съвършено: нежнорозовият цвят на лицето, блестящите гъсти коси, от които вееше топлота, но най-хубави си оставаха чудните й зелени очи — жасминови очи, както сполучливо ги нарече веднъж Рекс.

За зелени очи говорят, но почти никога не се срещат, в действителност най-често се оказват кестеняви. Но Дорините очи бяха светлозелени като вода при ясна светлина, а на сянка напомняха жасминови листа.

Само че сега тези очи не се смееха.

Джи с прискърбие забеляза това и видя ненормалното отслабване на момичето.

„Трябва да я измъкнем оттук — помисли си тя. — Потиснат темперамент — това е дяволско нещо“.

Като се обърна към Дора и наблюдаваше какво впечатление ще й направи, тя каза:

— Мила моя, ти ще прекараш сезона у Хърмиън Ласелс.

Дора се извърна.

— Кога съм искала да прекарам сезона при Хърмиън Ласелс? — попита тя.

— Непременно, още повече че така или иначе ти трябва да прекараш сезона в Лондон — отвърна Джи. — Утре заминаваш.

— Значи с мен се разпореждат — смънка Дора, загледана в Тони.

— Леля ти мисли, че така ще е най-добре — побърза да обясни той.

За тяхно учудване Дора каза със съвършено безучастен глас:

— Защо не, може да е весело там — и бавно тръгна към вратата.

Когато излезе, Джи каза:

— Това е пролетта, драги мой, налице е обикновеното й влияние. Дора се чувствува потисната. Бъркли скуеър ще е добро лекарство за тия болести. Помни думите ми.

— Дано да си права — отвърна разочаровано Тони. Той очакваше, че ще избухне свада и ще се наложи да прояви своя авторитет или, в краен случай, да даде да се разбере, че може да го прояви, и изведнъж такава покорност, която му отне възможността да се покаже такъв, какъвто всъщност не е.

Един от най-неприятните моменти в живота е, когато откриете, че другите отдавна знаят слабостта ви, а вие сте уверен, че само вие я забелязвате.

След заминаването на Джи Тони отиде да се поразходи. Не преставаше да проклина Пан, към когото изпитваше чувство на ревност. Съзнаваше, че Пан му отне, Дора. След тази нещастна зима, когато това се случи, тя вече не беше предишната. Понякога идваха лоши слухове за Пан, за неговите непрекъсващи безумства, за това, че е бил в Букурещ, Биариц, Берлин — там, дето има веселие и жени. Тони не се стесняваше да предава тези слухове на Дора, но тя с нищо не реагираше.

Пан би бил във възторг, ако знаеше каква победа е удържал, като е накарал Дора да се влюби в него. Животът на Тони абсолютно опустя.

„Може би Лондон ще я накара да го забрави — въздъхна той. — И за кого си спомня. За Пан, който след нея е любил десетки жени и ги е напуснал, само защото е предпочел нейните пари!“

Тони не се решаваше да й открие напълно истината: все пак Пан му е брат.

Кой може да се реши на това в неговото положение!

Заминаха за града на следния ден. Предполагаха, че ще направят живота на Дора привлекателен. Разбира се, тя и по-рано беше ходила в Лондон. Тони и Джи я водеха там почти всяка година, но тогава тези пътувания имаха случаен характер и за тях не се правеха никакви особени приготовления. Сега, когато щеше да остане там за по-дълго, беше необходимо да се снабди с нови тоалети и накити.

Хърмиън или Йън, както тя обичаше да се нарича, за голяма изненада на Джи и Тони, не беше вкъщи. Дора се отнесе към това съвсем безразлично. И по-рано бе виждала тая дама и не изпитваше никакви особени чувства към нея.

Завариха много гости, които Джи и Дора знаеха само по име, а Тони съвсем не познаваше. Поднесоха чай. Джи и Дора трябваше да домакинствуват.

В шест часа се яви Йън. Пищна, здрава жена, тя си даваше вид, че е страшно изморена. Обичаше да прави впечатление на нежно създание и великолепните й модерни дрехи бяха подбрани да произвеждат такъв ефект.

Мъжът й, Чарлз Ласелс, я обожаваше и тя се грижеше това чувство никога да не угасва. Той не беше особено умен, но тя съумя да го направи интересен и не пропускаше случай да му изрази привързаността си.

Нейната живост въпреки изморения вид, който си придаваше, беше неизтощима и еднакво я ценяха и обичаха и като домакиня, и като гостенка.

Щом влезе, стаята като че ли се напълни с весела слънчева светлина. Тя се разцелува с всички, всички нарече „мили“, заяви, че умира за чай, запали папируса и веднага започна да прави различни предложения за прекарване на вечерта, а в същото време мислено оценяваше Дора. „Разглезена, добра, своеволна, страстна, с характер или, в краен случай, ще бъде с характер. Забавно момиче. Добре, че е красиво“.

Нахраниха се в осем и половина, в десет отидоха да гледат някаква пиеса, която свърши в единадесет без четвърт. После отидоха на гости, пиха шампанско и танцуваха.

Сутринта Дора се събуди в девет часа, сподели с Емилия впечатленията си от вчерашния ден, разпита я как е прекарала вечерта, изкъпа се и считайки се задължена да окаже внимание на Йън, отиде в нейната стая.

Йън беше още по пеньоар, с разпуснати коси, привързани отзад с панделка. В тоя вид не можеше да й се дадат повече от тридесет години, макар че имаше четиридесет. Не боядисваше косите си, а само ги миеше с някаква настройка — от треви, с които с по-малко труд се постигаше същият резултат.

Тя обичаше само себе си, мъжа си и сина си, съставляващи част от самата нея, но не й бяха чужди и роднинските чувства. Освен това къщата й беше така голяма, че пребиваването на Дора не й причиняваше никакво безпокойство. Не биваше да се забравя, че Тони е богат и щедър.

Чарлз беше нищожество, но в Лондон, където беше известен като собственик на няколко парахода, играеше роля на промишлен магнат.

Никълас, синът на Йън, учеше в един колеж с Рекс. Той беше безгрижен, весел и красив младеж с изискани маниери.

За нещастие той не наследи блестящия ум на майка си и Йън трябваше да се утешава, че поне е наследил нейната красота и жизненост. Това също не беше малко, но най-важното бе, че той обожаваше майка си.

Йън никога нищо не искаше, за нищо не настояваше, но винаги постигаше своето. Постигаше това, като използваше силите и вниманието си, без да го показва. Жените я обичаха, защото говореше с тях, а не против тях, и изобщо малко бяха тези, които да не са във възторг от нея. Самата тя приписваше това първо на очарованието си, второ, на дома си и, най-после, на липсата на всякаква надменност, което бе напълно вярно.

В обществото съществуват две категории хора, които не са заразени от последните недостатъци. Към първия се отнасят тези, които не ходят по визити на силните на света и не ги назовават пред хората с умалителни имена, макар че имат тази възможност, а към втория — непоправими идеалисти, за които не си струва да се говори.

Не е мъчно да се досетим към коя от двете категории принадлежеше Йън. Тя беше съвършено непридирчива към гостите си. Често дори и не забелязваше кой е у тях и в резултат гостите й се оказваха повече или по-малко остроумни жени, жени с известно социално положение, получили определено възпитание, жени, които желаят да запазят любовниците си, но едновременно са загрижени за репутацията си, артисти, верни приятели на Чарлз и habitues.

Йън беше напълно съвременна жена и целта на живота й беше добре да прекарва времето си.

Джи би била много смутена, ако знаеше тези й възгледи. За щастие дори не подозираше това, иначе не би посъветвала да й се повери Дора. Предполагаше, че всички Рексфордови имат един и същ „кодекс“ за поведение. Що се отнася до Тони, то той съвсем не знаеше възгледите на сестра си, пък и не би ги узнал, дори да прекара цял месец на Бъркли скуеър.

Единственото, на което обръщаше внимание Йън, когато се отнасяше до Дора, беше добре да стои на коня през време на разходката. Тя я упътваше къде да поръчва дрехите си, съобщаваше й какви удоволствия им предстоят през деня, казваше й, че е красавица и я питаше иска ли да се омъжи, на което Дора отвръщаше „не“.

— Ах, защо? — питаше Йън. — Това е най-правилният път в живота. Мнозина се плашат от установеното мнение, че основите на брака трябва да почиват на взаимно обожаване. Сякаш любовта може да трае вечно. Всяка жена трябва да е толкова умна, че да знае откъде произхожда и колко време може да продължи това чувство, което рано или късно ще се изпита и което е прието да се нарича любов. Погледнете ме — продължаваше тя, като се усмихваше на Дора, — аз се омъжих за Чарлз преди двадесет и две години и няма ден, в който да съм съжалявала, а никога не съм била влюбена в него. Той ми хареса, аз го намерих красив и сметнах, че е напълно подходящ за мирен, спокоен живот. Той ме обожава, аз съм привързана към него и никой не ми харесва повече от него. Имаме едни и същи вкусове — в краен случай аз предвидих, че те ще станат еднакви, защото той беше много податлив. И двамата обичаме деца и обичаме да прекарваме времето си с тях, а освен това, както вече казах, той ме обича.

— А вярвате ли в любовта? — попита Дора — Искам да кажа, смятате ли, че е възможно и в живота да се срещат такива романи, като тия, които четем — за неумираща любов, когато един за друг стават всичко в света.

Йън погледна Дора. Тони и Джи нищо не й бяха казали и думите на момичето я озадачиха.

— Имате предвид такава любов както между Ромео и Жулиета или Паоло и Франческа? Да, вярвам, но само в чувствата на жената, и то в изключително редки случаи. Жени, които губят душевните си сили в любовта, никога не са истински влюбени, а за нещастие твърде много жени с темперамент го пръскат именно така. За да обичаш, мила моя, е нужно много свободно време и пълна независимост в съжденията и възгледите, а това се постига толкова трудно. Освен това необходимо е да притежаваш умението да се жертваш, великодушие, скромност, всички тия досадни добродетели, които не са досадни, когато се управляват от блестящ ум. А за обикновените мъже и жени романът е невъзможен. Съжалявам, че трябва да ви огорча, но това е истина. Много по-добре е да прекараш времето си приятно, което и ние сега ще направим. Пригответе се по-скоро, автомобилът ще дойде в единадесет часа.

Скоро й омръзна да се разхожда с Дора през целия ден, макар и да продължаваше да бъде любезна. За щастие на следния ден на Дора й дойде на ум да възобнови уроците си по пеене. През време на урока Йън случайно се изкачваше по стълбата и спря очарована. Тя имаше музикален слух — това изискваше избраната й роля в обществото. Веднага оцени гласа на Дора и тутакси разбра каква изненада ще бъде за предстоящата вечер.

Щом романсът свърши, тя влезе в гостната, дето Кабини едва не плачеше от възхищение.

— Какъв глас! — каза той, поклащайки глава. — Какъв глас!

Без да се стеснява от присъствието на Дора, с чисто неаполитанска откровеност, той почна да се възхищава от красотата й, фигурата й, а също така и от темперамента й.

На следната неделя Йън устрои голяма вечеря, на която Дора пя с небивал успех.

Рекс, пристигнал с Никълас да ги навести, остана поразен от промяната. Той стоеше, опрял високата си фигура на прозореца, и я гледаше.

— Какво мислиш да правиш сега? — попита той.

Дора се разсмя.

— О, просто да живея и добре да прекарвам времето си, както постоянно ме съветва Йън.

Рекс кимна с глава.

— Значи ще станеш като Йън.

— Какво лошо намираш в това?

— Способна ли си да се възхищаваш от фалшиви брилянти. Допускам, че подправката е добре направена, но все пак това не е всичко.

Дора пак се разсмя. Рекс беше толкова смешен и забавен.

— Бедната Йън, колко си жесток към нея!

— О, тя сама първа би почнала да се смее — уверяваше Рекс. — Тя смята за лъжа всичко, което не я ласкае.

Дора се радваше на идването на Рекс и Никълас: двамата бяха красиви, весели, остроумни и добре облечени.

Никълас откровено не искаше да прави нищо.

Рекс се канеше, както заяви, някъде, някога, някой прекрасен ден да се залови за работа.

Физическият му недостатък почти напълно изчезна. Лекува се, упражнява се, подлага се на операции, за да оздравее напълно, и освен това вече не изглеждаше така изнежен, както по-рано.

И четиримата — Рекс, Никълас, Дора и Йън се отдадоха на удоволствията — веселяха се, бъбреха, танцуваха и… порядъчно пийваха.

В писмата си до Джи Рекс не беше напълно откровен и премълчаваше доста неща от живота в Лондон. Отдели няколко дни от ваканцията си, за да я посети и й разкаже за успеха на Дора, и побърза да се върне за прощалната вечер. Беше краят на май, влакът се промъкваше край подстригани плетища със светещи листаци полета, осеяни с глухарчета.

Лондон, осветен от златисторозовия залез, беше великолепен. По улиците се тълпяха весели, добре облечени хора, магазините пъстрееха от всевъзможни цветя. Домът на Йън бе украсен за предстоящата вечеря: на прозорците — кошници с цветя, стълбата беше застлана с червена пътека.

Рекс беше весел и щастлив, както може да се чувствува безгрижен юноша на неговата възраст щом влезе в къщата, срещна Никълас и двамата отидоха в неговата стая да пият коктейл.

— Къде е Дора? — веднага попита Рекс.

— Облича се или е изхвръкнала някъде, не зная — отговори Никълас. — Знаеш ли Шропшър поиска ръката й.

Рекс усети, че сърцето, му се присви. Външно спокоен, той запита:

— А Дора?

— Отказа — тържествено заяви Никълас.

Рекс се разсмя.

— Изпуска добър случай — забеляза братовчед му е упрек в гласа, — титли, имения, дяволски много пари и, изобщо, чудесен човек.

— Прекалено много достойнства само за един човек — подразни го Рекс.

Никълас поклати глава, беше от тия младежи, които завиждат на блестящото положение на другите.

— Какво пък, веднъж се живее — той не обичаше да спори с Рекс.

— Какво каза майка ти? — внезапно попита Рекс.

— Нищо. Просто се смя. Шропшър отначало се обърна към нея, следвайки добрия стар обичай. Гледа сериозно на това.

— Но къде е най-после Дора?

— Нали ти казах: или е вкъщи, или не е вкъщи, не знам.

Рекс отиде да търси Дора, но не я намери.

Срещнаха се едва на обяд в хотел Риц, където случайно се събра голямо общество. Рекс седна срещу Дора, а до нея седеше Шропшър, явно в лошо настроение, което не успяваше да прикрие.

Като срещна погледа на Рекс, Дора му се усмихна.

Той почувствува, че сърцето му трепна и за миг дъхът му замря.

Изведнъж долови гласа на Шропшър, който му казваше:

— Слушайте, Рекс, кого сте намислили да убивате?

Рекс пламна. Почувствува, че се изчервява до уши и се разсмя колкото се може по-естествено.

— Хващам се на бас, че има някой — продължаваше да настоява Шропшър, — имате опасен огън в очите, честна дума.

„Какво става с мене?“ — помисли Рекс.

Досрамя го. Решително се извърна към дамата до него и поведе разговор, без да поглежда Дора.

Когато дойде време да си отиват, Дора отиде при него и му пошепна:

— Да си отидем пеша. Само на няколко крачки е, а нощта е чудно хубава.

Той я хвана подръка. Истински пламък протече до сърцето му, което заби силно.

Почти ужасен си каза: „Обичам я“.

Струваше му се, че върви с нея не наяве, а на сън, че всеки миг може да се пробуди и да каже: „Колко е чудно, всичко ми изглеждаше истинско!“ Чувствуваше се под властта на някакъв чар. Вдъхваше мириса на лондонските улици в лятната вечер, чуваше шума на минаващите коли. Видя как из меката мъгла изникна автомобил с блестящи фарове. Дора говореше нещо, а в душата му машинално отекваха все едни и същи думи: „Обичам я, обичам я“.

Никога не беше мислил за любовта като за нещо, което може да се случи с него. В живота му нямаше място за нея. Дори напоследък в Оксфорд, дето в живота на младите хора като него любовта е на първо място, той остана незасегнат. Само две жени играеха роля в живота му — Джи и Дора, други не му трябваха. Той не си даваше сметка, каква решителна роля изигра влиянието на Джи в оформянето на неговия характер, но му се струваше, че тая вечер вижда съвсем нов, чуден свят, в който има и нещо смущаващо, опасно.

Рекс набързо, но доста несвързано започна да разказва за своето пътуване, като през цялото време се стараеше по-силно да, притиска ръката й, и му се искаше да извика: „Не отдръпвай ръката си, толкова ми е приятно да я държа“.

Не можеше да анализира своите усещания. Беше ново, мъчително, опияняващо чувство, което съвършено го изкарваше от равновесие.

Погледна профила на Дора и му се стори, че я вижда за първи път. Спомни си, че докато беше в Пойнтърс, нещо го теглеше към Лондон. Отиде да се поразходи в градината с Джи, а когато стигна до ароматните тютюневи цветове, почувствува смътно безпокойство.

Но тогава още не мислеше за Дора. За първи път това стана, когато си я представи влюбена в Шропшър. Тогава разбра колко ще бъде ужасно, ако тя се влюби в друг; не можеше да допусне и мисълта за това.

В тоя миг му се струваше, че любовта не може да остане без ответ. Ако тя се е зародила в сърцето му, тя ще е и в сърцето на жената, която му я е внушила. Вярваше, че любовта ражда любов, без да знае, че тая вяра не е нищо друго, освен мъчителна ирония на живота.

Може би благодарение на това, че така дълго боледуваше и нямаше възможност да живее волния живот, какъвто обикновено водят връстниците му, у него се разви склонност към мечтателност, която изигра голяма роля в развитието му. Влагаше в своето чувство за любов повече отколкото всеки млад човек на неговите години, а освен това внасяше в нея едно рядко свойство, обикновено несъвместимо с любовта — той беше философ.

Толкова много чете, толкова много мечта и ако не се смята взаимната им любов с Джи, беше така самотен, че можеше да стане или мизантроп, или мечтател. Честността му, непоквареността му, искреността му, а също и невъзможността доскоро да се занимава с какъвто и да било спорт го направиха истински мечтател.

Беше чист, както по природа, така и вследствие здравото влияние на Джи. И ако беше малко педант, беше и самостоятелен и смел.

Усети безумното желание да излее това, което изгаряше ума и сърцето му: да каже на Дора за любовта си.

— Дора — започна той и му се стори, че гласът му звучи равно и спокойно.

Дора освободи ръката си и попита:

— Какво каза, Рекс?

Този прост въпрос му подействува по-лошо от насмешка. Не можа да продължи.

Тя се изкачваше по червената пътека на стълбата. Той вървеше след нея. Моментът бе изпуснат.

Йън стоеше на входа на залата с малко уморен вид, но прекрасна както винаги. Част от гостите бяха дошли, музиката свиреше.

Рекс побърза да покани Дора за няколко танца. По-късно тя щеше да пее.

Очакваха тая вечер и Рекамес, а Кабини щеше да свири.

— Чудесно — възкликна Никълас, като чу за всички тези знаменитости и красавици.

Той танцуваше с Йън, която го обожаваше и все още виждаше в него не младия човек, а своя мъничък син, чиято поява на света беше най-голямата радост в живота й. И двамата танцуваха прекрасно, до него тя изглеждаше като негова сестра.

— Ти си прекрасна, мамо — каза той.

— А ти — моето скъпо бебе — отвърна Йън, смеейки се и сияеща от удоволствие.

Докато танцуваше с Дора, Рекс се почувствува пак роб на мечтите си. Наистина му се струваше, че вижда Дора за първи път. Всички прочетени стихотворения и романи, в които се говореше за любов и за любими жени, възкръснаха в паметта му.

През време на танца Дора случайно наведе глава и докосна бузата му с косите си. От този допир сърцето му така радостно се сви, че той несъзнателно я притисна силно, а ръката, с която я държеше, затрепери.

Не изпитваше ли и тя същото. Трябваше да го изпитва.

Когато я пусна, сърцето му усилено биеше, а младата му кръв кипна като младо вино.

Не искаше вече да танцува с друга и излезе на балкона.

Лондон блестеше и шумеше около него, пълен с напрегнат живот, и той изведнъж се почувствува слят с целия този прилив на живот — със златистата светлина долу, със сребристата горе и със сияещата синя нощ наоколо.

На улицата се засмя мъж, момински глас му отвърна. Люляк поклащаше лилавите си букети и пълнеше топлия въздух със сладък аромат. Ракита блестеше като бледо злато.

— Живея, живея — повтаряше си той с възбуден и младежки смях, пламтящ от щастие.

Страстно му се искаше да е пак в градината на Джи при тютюневите цветове и отново да се наслаждава на опияняващия им аромат.

Да седи там, около тях, с Дора и да я целува, да я целува…

Изведнъж забеляза, че оркестърът е спрял и че всички се отправят към музикалната зала.

Някой щеше да пее — Дора или Рекамес, във всеки случай искаше да ги чуе…

Рекс слушаше с наслаждение. Всяка нота от гласа на Дора намираше отзвук в душата му.

Романсът свърши. Настъпи миг на пълна тишина, последван от взрив от аплодисменти.

Когато те стихнаха, Рекс дочу зад гърба си глас, който му се стори познат. Като се мъчеше да си припомни чий е този глас, той се обърна и срещна тъмнозлатистите очи на Паскал.

— А, Рекс.

Двамата се поздравиха хладно. Рекс се извърна и продължи да слуша, но макар пеенето, както и по-рано, да му доставяше наслаждение, радостта го напусна.

И тутакси в главата му се завъртя въпросът: как ще погледне на това Дора.

Не стана нужда да чака дълго отговора. Като погледна Дора, той видя, че и тя е забелязала Пан и го поздравява с чудните си зелени очи. По лицето й се отрази страстно упоение. Рекс се почувствува като земен жител, видял другиго пред вратите на рая. Но Дора навреме се овладя и възторгът по лицето й се замени с официална усмивка.

А той.

О, без съмнение, той също е забелязал радостта на Дора. Когато Рекс го видя, лицето на Пан беше спокойно, а сега страшно побледня.

Рекс го погледна скришом.

Пан е поостарял, гъстите му, тъмни коси са леко посивели около слепите очи, край очите и в ъглите на устата му — проточени безкрайни бръчки и все пак, въпреки всичко той е дяволски красив и Рекс усещаше, че го мрази за това.

За да запази вежливостта си, отиде при него.

— Кога се върнахте? — попита го той.

— Днес. От Париж, Пекин.

— Интересно пътешествие. Изглежда, че ви е привлякло съзвучието на имената. Дълго ли ще останете тук?

— Не съм решил още.

— Къде отседнахте?

— У Риц. Трябва да дойдеш да се видим.

— Благодаря, заминавам утре. Ние с Никълас Ласелс сме в Магдален.

— А, бледи сенки от моята младост.

— Така ли?

Нямаха какво повече да си кажат и враждебно се изгледаха.

— А какво се чува за Гартспойнт? — небрежно попита Пан.

— Всичко е наред. Скоро бях там. Моят баща и Джи са добре.

Пан се вбесяваше, че Рекс употребява местоимението моя, когато говори за Рексфорд. „Надменно кученце“, помисли той и бавно разтегляйки думите си, каза:

— А Дора, струва ми се, постига големи успехи.

И без да дочака отговор, като използува свободния проход в тълпата, тръгна към рояла.

Рекс не намери сили да си тръгне веднага. Съзнаващ слабостта си, той се отстрани в ъгъла, откъдето започна да наблюдава срещата им. Отново видя как мигновено се озари лицето на Дора, но тутакси се измени и прие студено, насмешливо изражение. Рекс се обърна и се запъти за другата стая със смутена и печална душа.