Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (5)

Глава пета
Нещастието

В дома му се чувствам затворница. Не излизам в огромната градина, дори не смея да се движа из стаите. Защото Кристофър неочаквано потъва в работата си. И най-малкия шум го смущава. Свикнал е да бъде сам. Сам с въображението си. А аз… не трябва дори да дишам. Когато свърши с писането, той ме намира в стаята ми, налива си питие, слизаме долу пред камината, но изглежда толкова отсъстващ, че не се получава и най-обикновен разговор. Едва ли са минали повече от пет дни, когато му казвам:

— Не мога повече така!

Той ме поглежда учудено.

— Как?

Не иска да разбере или не може да разбере.

— Не съм ти обещал развлечения, обещал съм ти скривалище. Какво повече искаш? Върни се! Рано или късно той ще те намери.

— Вероятно…

Но не искам да се върна. Моята седмица не е свършила. Жадуваната от мен седмица на пълна свобода. Става ми смешно. Свободата всеки си я осигурява сам, предлагам му да ме върне в Лас Вегас. Ще станеш жертва на жигола там, не се съгласява. Предлагам му да ме върне в Сейнт Луис. В дома на Моника ли, пита и се усмихва иронично. Къде? Единствено в дома ти в Ню Джърси. Не, казвам аз. Да, казва той. Не ме докосва като мъж, откакто сме в дома му. И за това има обяснение.

— Ще те намери — въздъхва той. — И когато те намери…

— Вече си ме предупредил. А може би предпочитам…

— Не си готова за смъртта — засмива се. — Познавам психиката на хора, които се стремят към нея. Ти не си от тях. Отчаянието ти е на човек, който само иска да промени живота си. Ако не ти хареса и промяната, тогава… може би.

Прав е. В мен има някакво здраво начало, което ме държи. Затова не се пропих. Затова не хукнах по мъже. Затова не постъпих като толкова други жени в моето положение. Те търсят изхода за себе си по различен начин. И аз търсех своя. В бягството. В бягството веднъж завинаги. Но бягството в смъртта е единственото бягство веднъж завинаги. Тогава?

Кристофър ме наблюдава внимателно, но имам усещането, че не ме вижда. Или че гледа през мен. Мълчим и отпиваме. Всеки е сам. Самотата, която аз добре познавам. По какво се различава от Фред? По нежността, която е негова същност. Все едно към мен или някоя друга. Иначе и той си е отдаден в работата. В неговата работа. Също като Фред. Само че Фред е потънал в гонитбата на печалби, а Кристофър в гонитбата на слава. Защото се е родил богат. А Фред се е родил беден. И си е пробил сам път в живота със зъби и лакти. И грубостта, и насилието, и незачитането на другия постепенно се е вмъкнало под кожата му, за да се превърне във втора негова природа, в начин на оцеляване и на крачене нагоре. Е? Ще решавам сама.

Да се върна или да продължа бягството?

Няма да се върна. Върна ли се, все едно е да призная поражението си. И да понеса не само унижението, но и присмеха и още по-голямото им пренебрежение, на Фред и на „принцесите“. Ще продължа…

— Какво можеш да вършиш? — сепва ме въпроса на Кристофър.

— Била съм секретарка. Зная малко немски и френски, владея компютър и…

— На колко беше секретарка?

— На осемнайсет.

— Уменията ти ги владее всяко осемнайсетгодишно момиче. И винаги ще бъде предпочетено. Разбираш ли нямаш изход.

— Не предположих, че толкова бързо ще ти омръзна.

Той се разсмива, но не отрича.

— Аз съм непостоянен човек, признавам. Привлича ме неудържимо новото, непознатото, неизпитаното. Имам само една истинска цел, всичко, което видя, преживея и изпитам да го превърна в романи.

— Разбирам — ставам от фотьойла пред камината и тръгвам бавно към вратата. Не ме спира.

Не ми остава нищо друго, освен да стегна багажа си.

— Не те отпращам — въздъхва той. — А и те предупредих, че когато съм тук… Можеш да останеш, колкото искаш. При условията, които знаеш. И пак не съм сигурен, че няма да те намерят. Пожарът в хотела…

Досега бяхме премълчавали и двамата този факт. Правехме се все едно, че не съществува. А той съществуваше.

— По-добре е да тръгна веднага.

— Нощ е.

И отново е прав. Мога да тръгна най-рано утре сутринта. И то, ако ми помогне…

— Добре, ще почакам до утре — молбата опира до езика ми. Преглъщам и я изстрелвам, за да не загубя смелостта си. — Ще ми услужиш ли с една от колите си?

— При условие, че няма да я блъснеш в първото дърво.

В усмивката ми има и горчивина.

— А беше решил да бъдеш християнин. Дори си представях, че… ще ме откараш ти.

— Уморително е — разсмива се отново Кристофър. — Твърде е уморително. И явно не е за мен.

— Кое? Пътят до Лас Вегас ли? — не разбирам.

— Не, християнството. Явно писателят не може да бъде християнин. Посвоему и той е жесток към другите. Когато работи и работата му върви. А сега…

Разбирам го много добре, но ми идва да се разплача.

— Хайде сега — усеща ме и той. — Не сме деца. Каквото можах да направя за теб, го направих. И ще направя още, но ти се отказваш сама.

— Твърде удобно, нали?

И той не би прекъснал работата си, за да ме откара… Би предпочел да остана, но без да го безпокоя или да замина, но пак, без да го безпокоя. Изненадва ме с въпроса си:

— Никога не съм те питал, какво се е случило с първата жена на Фред?

Преглъщам. Трябва ли да му кажа? Истината? Та аз само я предполагам! И не мога да докажа предположението си…

— За да мога наистина да ти помогна, трябва напълно да ми се довериш. Фред е опасен.

Разговаряли сме неведнъж с Фред за нея. И всеки път с явно нежелание от негова страна. Дори с ярост.

 

 

Започвах винаги аз. С едни и същи въпроси, които го влудяваха. Защо?

— Какво все пак се случи с първата ти жена Фред?

— Не ми припомняй. Все питаш за нея. Обяснил съм ти неведнъж и не два пъти. Мъртва е. Това е. Мъртва е от много години. Това е! — и почервеняваше целият.

— Но, Фред — опитвах се да питам спокойно. — Бих искала да зная. Много хора са ме питали и аз само съм повдигала рамене. А за да те защитя…

— От какво? Беше пристрастена към наркотика.

— Нима не сте пробвали да я лекувате?

— Как да не сме? Правехме много опити. И аз. И баща й. Беше разглезена, слабохарактерна, не свикнала да се лишава от нищо. Започна с марихуана, после… Беше за болница. Тежък случай, от най-тежките, но отказа да постъпи, където и да било. Принудих се да наема лекар и сестра вкъщи. Ти не знаеш колко изобретателни са наркоманите. Могат да преметнат всекиго. И един ден…

— Свръхдоза…

— Да.

— При денонощен контрол от лекар и сестра? Невъзможно!

— Казах ти, не знаеш колко са изобретателни. Те не са се отделяли от нея нито за миг. И все пак…

— А ти?

— Какво аз? Мен ме нямаше.

— Не й ли помагаше да преодолее влечението си?

— Естествено, но при нея беше неспасяемо. Дори баща й е бил там, когато…

— И още лекарят, сестрата?

— Да.

— И нито един от тримата не е забелязал, че тя… Може би, ако ти си бил вкъщи си могъл да я спреш.

— Невъзможно, Силви. Ти не знаеш…

— Каза ми. Сестрата е била красавица. Не е ли възможно…

— Не.

— Но аз още не съм те попитала? Не знаеш още за какво?

— Зная. Толкова са ме разпитвали. И по-късно…

— Кога? Когато сестрата катастрофира ли?

Той ме поглежда изумен. Усещам, че цялата му кръв се е качила в главата, заедно с яростта, но я овладява. Имам само още един въпрос. Засега. Ще продължа друг път.

— Ти си знаел, нали, че още преди да се омъжи за теб, тя е използвала наркотици?

— Откъде бих могъл да знам? — крясва толкова силно и толкова възбудено, че нито за миг не се усъмнявам, знаел е.

И точно на тази база се е сключило споразумението между него и баща й. Баща й е платил, а Фред е обещал да я спаси. Чрез семейството, чрез децата, които ще му роди. Но тя… не е могла да има деца. Или… не е искала да има деца.

 

 

— Разкажи ми повече за живота си с нея? — питах го друг път, когато изглеждаше в добро настроение.

— Нормално в началото. Но аз имах все повече работа, а тя все повече свободно време, което се чудеше с какво да запълни…

— И какво правеше, докато те няма?

— Знаех ли? Казваше ми, че се среща с приятелки. Че ходи на партита, че посещава концерти, изложби и какво ли още не. Всъщност наистина е взимала наркотици още преди да се оженим. Баща й ми го призна. Разчитал е наистина, че бракът… децата… — той въздъхна, — но тя не можеше да има деца, лекар ми каза, а би могло точно това да я спаси.

И изведнъж най-неочаквано, както бе говорил спокойно, ми кресна:

— Престани да се ровиш в стари неща!

— Само се чудя, Фред — казах го възможно най-спокойно и с почти безразличен глас, — дали и ти не носиш някаква вина? Сестрата ти е била любовница.

От начина, по които внезапно побледня и излезе от кожата си, разбрах, че е виновен.

Без да се замисля, изстрелях през зъби:

— Ти ли я уби. Фред? Ти ли нареди на любовницата си? И с какво й плати? А по-късно и нея…

Преди да завърша обвинението си вдигнатата му ръка ме зашлеви със замах, който би повалил и слон.

Виновен е, реших аз, ако не беше виновен и за сестрата, нямаше да вдигне ръка и да ме повали с един замах. Изглежда, и той го осъзна, защото побърза да се извини, помогна ми да се изправя, разтри с пръсти страната ми и ми поиска извинение. Той? На мен? Невероятно! И допълни:

— Много претеглих през онези дни, Силви. Спомни си, беше до мен. И не ме връщай повече назад. Обещай ми!

Не беше трудно да му обещая, вече знаех, каквото искам да знам. Съмнението ми се превръщаше в увереност, която промени отношението ми към него. Всички го забелязаха, навярно и той, но не ми поиска обяснение. Докато децата…

— Държиш се отвратително с баща ни. А той е можел да има и по-хубава, и по-млада жена. И най-вече по…

Не намериха достатъчно силна дума да ме уязвят достатъчно.

 

 

Не беше ли ме уязвил достатъчно самият Фред с начина, по който ми направи предложението за брак. И нито въпрос съгласна ли съм или не… Кристофър е прав. За да може да ми помогне, трябва да му се доверя.

— Починала е от свръхдоза.

— А не й ли е помогнал Фред за нея?

Възможно е да й е помогнал, но не мога да му кажа за сестрата, за връзката му с нея, за катастрофата, за да премахне свидетеля. Това е все едно да призная, че съм живяла дълго с убиец. А така ли е?

— Фред е отсъствал от страната.

— Твърде удобно.

— Баща й е бил при нея — искам да разсея съмненията му, но всъщност ги разсейвам в себе си.

— На твое място бих се замислил.

— За какво? — питам, а съм напълно наясно. И ме е страх.

— Остани временно при Ан. При нея не би посмял да ти посегне. Доколкото познавам хора от неговия тип, то… изчакай да му мине гнева. Докажи му, че… нито за миг не си могла без него. Ако си добра актриса, може и да успееш…

Не му отговарям, но твърдо съм решила да тръгна още утре.

Казвам му лека нощ. Ръката ми е върху дръжката на вратата и само след миг ще бъда в коридора, когато звънецът започва да звъни. Толкова необичайно за този отдалечен от света дом, че и двамата се споглеждаме уплашено. Кристофър скача, поглежда часовника над камината, съвсем изумява, аз се дръпвам навътре в помещението.

— Кой може да е? — изглежда съвсем изплашен. — По това никое време? — посяга към домофона, но не бърза да вдигне слушалката. Звънът отеква отново, по-продължително от преди.

— Кристофър — обажда се мъжки, непознат за мен глас. — Не се бави, Кристофър. Катастрофирахме наблизо и Хелън е много зле. Помогни, момче!

Уплахата върху лицето на Кристофър се заменя с ужас. Като че ли се вцепенява. Само за миг и поглежда към мен.

— Идвам! — затваря и ме поглежда отново. — Ела и ти! Ще бъдеш полезна…

И хуква надолу по стълбите на къщата, по стълбите от верандата към градината, към оградата и вратата в нея. Пръстите му треперят, докато набира кода за отварянето й. В открилия се процеп виждам окървавеното лице на непознатия, скъсаната при рамото риза, ожулената ръка, разцепения на бедрото панталон и струящата кръв по него. Изохквам…

— Аз съм добре — казва бързо. — Хелън е… Тичаме след него към преобърната кола някъде в далечината, фаровете й осветяват не пътя, а върховете на дърветата. Мъжът изостава, притиснал ръка към кървящото си бедро, Кристофър е пръв, аз съм след него, но останала без дъх. Пристигаме. Колелата още се въртят, колата прилича на обърнат по гръб бръмбар, жив и безпомощен. Виждаме Хелън, по-скоро виждаме един полугол гръб, неестествено отметната ръка, оголен тил върху мократа до блясък настилка на тавана. Кристофър се опитва да изтегли ударената и хлътнала навътре врата. С ожесточение, с гняв. Помагам му и аз, но тя не поддава.

— Жива е! — прошепва задавено, — все още е жива!

Непознатият докуцва до нас. Поглежда ни за миг, после измъква някакви инструменти от преобърнатия багажник. Заема мястото ми и двамата с Кристофър изтеглят вратата, после много внимателно придърпват тялото на Хелън и я полагат още по-внимателно на тревата. Преобръщат я бавно по гръб. Виждам най-сетне лицето й. То е призрачно, неестествено бледо с полупритворени очи. Удивително красиво. Потръпвам. Непознатият коленичи с усилие и улавя безжизнената й ръка в своята.

— Хелън! Хелън… — вика я тихо, но тя остава безмълвна.

Кристофър почти изкрещява към мен:

— Какво гледаш? Тичай за лекар!

От вика му ми прилошава. Бавно се извръщам към него.

— Извикай лекар! — омеква гласът му и ми издиктува набързо някакъв номер. Повтаря го. Потретя го, за да го запомня.

Хуквам назад към къщата. Усещам сълзите по страните си. Изумена съм от любовта на непознатия, от Кристофър, който може и да крещи. И най-вече от безжизнената Хелън, само преди мигове тя навярно се е смяла в колата, пяла е, притискала е тялото си към непознатия, а той е целувал косите й. Бързината, с която щастието се заменя с нещастието… О, Господи!

Едва се добирам до телефона, който откривам трудно в един ъгъл. Набирам номера, усещам се, че викам и аз:

— Бързо! До дома на Кристофър… Бързо. Тежка катастрофа! Жената е в много лошо състояние. И мъжът…

— Кои Кристофър? — пита някакъв женски глас и осъзнавам, че не помня второто му име, Моника ми го каза, а аз бях успяла да го забравя. Още тогава. И да се напрягам, ще бъде напразно. Какво друго зная за него?

— Писателят — отвръщам. — Бързо! Колкото е възможно по-бързо! — и преди да ме попитат още нещо, хуквам назад към призрачното бледо лице на Хелън.

То ми прилича на нечие друго, което добре познавам и…

Ужасът в мен нараства.

Ужасът ме вцепенява цялата.

Хелън изохква жива е надежда има!

Докторът не закъснява. Навярно живее някъде наблизо и добре познава пътя към дома на Кристофър. Вижда ни на пътя, спира колата си, тича към нас. Прикляква над тялото, разтваря чантата си, тя зинва до него. Опипва внимателно с пръсти всяка костица на Хелън, отваря клепачите един по един, проверява зениците една по една, после бързо приготвя спринцовката с някакво лекарство, забива иглата в отпуснатата гола ръка и приседнал на тревата с подвити крака, отрива с кърпа потта от челото си. Чака, вперил неподвижен невиждащ поглед в лицето на Хелън.

Чакаме и ние, приковали погледи в него.

— Външно не откривам нищо — най-сетне казва той — Навярно има вътрешни кръвоизливи и… мозъчно сътресение. Трябва да я откараме в болница. Незабавно!

Засуетяват се и тримата как да я вдигнат най-безопасно. Лекарят доближава колата си. Навярно от движението Хелън простенва и отваря за миг очи. Мъжете се вцепеняват, Кристофър и лекаря откъм раменете, непознатия откъм краката, обути в леки сандали. Настаняват я върху задната седалка. Чак тогава лекарят забелязва кървящото силно бедро.

— Аз съм добре — махва с ръка мъжът. — Карайте.

Докторът се поколебава за миг, но послушно заема мястото си зад волана, поклащайки загрижено глава.

— Ако не е прерязана артерията, но… Много кърви.

Потеглят. Никои не поглежда към мен, забравили ме напълно.