Тур Хейердал
Кон-Тики (7) (Със сал през Южното море)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kon-Tiki, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)

Източник: http://bezmonitor.com

(Част от латиницата въведе Коста Борисов. Негова е и хартиената книга.)

 

Издание:

Тур Хейердал

Кон-Тики

Със сал през Южното море

Thor Heyerdahl

„KON-TIKI“ EKSPEDISJONEN

Gyldendal Norsk Forlag Oslo. 1951

Редактор Красимира Абаджиева

Художествен редактор и оформител Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“, 1

София, 1989

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

c/o Jusautors Sofia

История

  1. — Добавяне

ПЕТА ГЛАВА
НАСРЕД ПЪТ

Всекидневен живот и експерименти. Каква вода пият пътешествениците със сал. Картофите и кратуните разкриват една тайна. Кокосовият орех и раците. Йоханес. Плаваме в рибешка супа. Планктон. Огнена каша, която се яде. Общуваме с китове. Мравки и миди. Плуващи любимци. Делфинът като спътник. Лов на акули. „Кон-Тики“ се превръща в морско чудовище. Акулите ни завещават риби пилоти и ремора. Летящи сепии. Неизвестни посетители. Водолазният кош. С тон и бонито в собствената им среда. Мнимият риф. Центровъчната дъска разбулва една загадка. Насред път.

 

Седмиците се нижеха. Не виждахме нито следи от кораби, нито помен от плаващи предмети, които да ни напомнят, че има и други хора по света освен нас. Целият океан ни принадлежеше и тъй като хоризонтът беше открит на всички страни, от небосвода сякаш се лееше истински мир и свобода.

Свежият солен дъх на въздуха и цялата тази небесна чистота, която ни обкръжаваше, като че бяха измили и прочистили и телата, и душите ни. Големите проблеми на цивилизования свят ни се струваха фалшиви, недействителни, чисто и просто плод на извратения човешки ум. От значение бяха само стихиите. А стихиите сякаш пренебрегваха малкия сал или може би го приемаха като частица от природата — частица, която не нарушава хармонията на океана, а се приспособява към теченията и вълните като птиците и рибите. Вместо да бъде опасен враг, който се нахвърля разпенен срещу нас, океанът стана наш добър приятел, който ни помагаше спокойно и уверено да вървим напред. Вятърът и вълните ни бутаха и тласкаха, а морското течение под нас ни влачеше право към нашата цел.

Ако в един наш обикновен ден в океана някой кораб пресечеше пътя ни, екипажът му щеше да види как се носим спокойно по дългите плавни вълни, покрити с пенести гребени, докато пасатът издува ръждивожълтото платно и го насочва право към Полинезия.

Хората от кораба щяха да видят на кърмата един гол, почернял, брадясал мъж; той или се бореше отчаяно с дългото кърмилно весло и дърпаше омотаното въже, или пък — при спокойно време, седеше на сандъка и дремеше в слънчевия пек, като само леко крепеше веслото с палците на краката си.

Ако се случеше този човек да не е Бенгт, той винаги можеше да бъде намерен легнал по корем до отвора на кабината и задълбочен в една от своите седемдесет и три социологически книги. А Бенгт беше и домакин, и определяше дневните ни дажби. По всяко време на денонощието Херман можеше да бъде срещнат навред — на върха на мачтата с метеорологическите си уреди, с водолазни очила под сала, за да провери някоя центровъчна дъска, или пък в теглената от сала гумена лодка, зает с балони и странни измервателни уреди. Той беше нашият технически началник и отговаряше за метеорологическите и хидрографските наблюдения.

Кнут и Торстейн непрестанно се занимаваха със своите овлажнени „сухи“ батерии, поялници и схеми за включване. Трябваше да приложат целия си опит от войната, за да могат на тридесет сантиметра над океанската повърхност сред поройните вълни и морската влага да поддържат в изправност малката радиопредавателна станция. Всяка нощ на смени един от тях предаваше по етера докладите и метеорологическите ни наблюдения. Случайни радиолюбители, които улавяха станцията ни, препредаваха нашите съобщения на метеорологическия институт във Вашингтон и на други места, за които бяха предназначени. Ерик обикновено кърпеше платна, снаждаше въжета или пък дялкаше дървени скулптурки и рисуваше скици на брадати мъже и редки риби. Всеки ден в дванадесет часа на обяд вземаше секстанта си, покатерваше се върху един сандък и гледаше слънцето, за да установи колко път сме изминали от предишния ден насам. Аз пък имах достатъчно работа с корабния дневник, с отчети, събиране на планктон, риболов и правене на снимки. Всеки от нас имаше своя област, за която отговаряше, и никой не се месеше в работата на другия. Всички неприятни задължения, като дежурството при кърмовото весло и готвенето, бяха разпределени поравно. Всекиму от нас се падаха по два часа дневно и два часа нощно дежурство на кърмовото весло. А дежурството по кухня се сменяше всеки ден. Иначе на сала нямаше много закони и наредби с изключение на това, че нощем дежурните трябваше да са вързани през кръста с въже, спасителното въже трябваше винаги да лежи на определено място, не биваше да се храним в кабината, а „тоалетната“ беше на края на трупите при кърмата. Когато на сала трябваше да се вземе важно решение, свиквахме по индиански обичай „пау-уау“[1] и разисквахме въпроса, преди да го решим окончателно.

Обикновено денят на „Кон-Тики“ започваше така: последния нощен дежурен раздрусваше готвача, който изпълзяваше още сънен на мократа от роса, обляна от утринното слънце палуба, и почваше да събира летящите риби. Вместо да ядем рибата сурова, както е според полинезийските и перуански рецепти, ние я пържехме на малък примус, сложен в сандък, вързан за палубата до вратата на кабината. Този сандък беше нашата кухня. Тук обикновено не се чувствуваше югоизточният пасат, който непрестанно духаше косо откъм кърмата от другата страна. Само когато вятърът и морето прекалено силно си играеха с пламъка, се случваше дървеният сандък да се запали, а веднъж готвачът заспа, целият сандък пламна и огнените езици плъзнаха по стената на бамбуковата кабина. Но щом димът нахлу в кабината, бързо угасихме пожара, защото в края на краищата от „Кон-Тики“ лесно се ходеше за вода.

Миризмата на пържена риба рядко успяваше да събуди хъркащите в бамбуковата кабина, та готвачът обикновено трябваше да ги мушка с вилица или да запее „закуската е готова“ с толкова фалшив глас, че никой не можеше да го слуша дълго. Ако наблизо не се мяркаха перки на акули, денят започваше с бързо потапяне в Тихия океан и закуска на ръба на сала под синьото небе.

Храната ни беше безупречна. С нея се правеха два експеримента: единият беше посветен на главния интендант в двадесетия век, а другият — на Кон-Тики и петия век. Торстейн и Бенгт участвуваха в първия експеримент и се хранеха със специалните дажби в елегантните малки пакетчета, които бяхме натъпкали в празното пространство между трупите и бамбуковата палуба. Впрочем те и двамата не държаха особено много на риба и други храни от морски произход. През няколко седмици развързвахме въжетата, придържащи бамбуковата палуба, изваждахме нови припаси и ги закрепяхме пред кабината. Оказа се, че дебелият слой зифт около картонените кутии запазва добре храните, докато херметически за-творените консерви в тенекиените кутии се развалиха от проникналата в тях морска вода, която постоянно плискаше около припасите.

Но когато Кон-Тики и неговите другари са потеглили през океана, не са имали нито зифт, нито херметически затворени консерви и все пак не са изпитали големи затруднения с прехраната. Тяхната храна също се е състояла от това, което са носели със себе си, и онова, което са си набавяли по пътя.

Можем да предположим, че след поражението при езерото Титикака Кон-Тики е отплавал от перуанския бряг с една от следните две цели. Най-вероятно е, че като представител на Слънцето сред народ, състоящ се изключително от слънцепоклонници, той е дръзнал да се впусне в открито море с надеждата да намери нова, по-мирна страна, като тръгне по следите на слънцето. Втората му възможна цел е била да насочи саловете си по крайбрежието на Южна Америка и да основе ново царство някъде на север, извън обсега на преследвачите. Когато се е отдалечил от опасния скалист бряг и от неприятелските племена на сушата, той като нас лесно е станал плячка на югоизточния пасат и на Хумболтовото течение и веднъж попаднал във властта на тия стихии, се понесъл в същия голям полукръг като нас право към залеза.

Каквито и да са били намеренията на тези слънцепоклонници, когато са избягали от родината си, те положително са си набавили припаси за из път. Сушено месо, сушени риби и сладки картофи са били главните храни в примитивната им кухня. В ония времена, когато тръгвали със саловете си край пустинния бряг на Перу, те носели големи запаси вода. Вместо глинени съдове обикновено употребявали грамадни кратуни, издръжливи на натиск и на удар, а още по-подходящи за саловете им са били дебелите стебла на гигантския бамбук; те пробивали всичките им напречни прегради при прешлените и ги пълнели с вода през малък отвор на единия край, който запушвали с дървесна смола или с някаква друга запушалка. Тридесет-четиридесет такива дебели бамбукови пръчки могат да се привържат под бамбуковата палуба по дължината на сала и така водата да се запази на сянка, плискана и охлаждана от морската вода, която в екваториалното течение е около двадесет и шест — двадесет и седем градуса по Целзий. Такъв запас би се равнявал на двойно по-голямо количество вода от това, което ние изразходвахме през цялото наше пътуване, а те биха могли да отнесат още повече, ако чисто и просто вържат повече бамбукови тръби под сала, където нито биха натежали, нито биха заели място.

Установихме, че след два месеца прясната вода почна да се вмирисва и добива лош вкус. Но това стана след като прекосихме първата част на океана, където рядко вали дъжд и отдавна вече плавахме в области със силни превалявания, които могат да поддържат водния запас. Раздавахме по литър и четвърт вода на човек и тази дажба не винаги се изпиваше.

Дори ако нашите предшественици са отплавали от сушата с недостатъчни запаси, те все пак са успели да преживеят, щом са се носили през океана по богатото с риби течение. През цялото пътуване не мина ден, в който около сала да не обикалят риби и ние ги ловяхме много лесно. А летящите риби почти всекидневно скачаха сами при нас. Случваше се с вълните откъм кърмата на сала да попаднат дори и големи вкусни бонито, които се мятаха по палубата, когато водата се изцеждаше между трупите като през сито. Да се умре от глад, беше невъзможно.

Древните туземци са познавали добре средството за утоляване на жаждата, което много корабокрушенци откриха по време на войната: дъвче се сурова риба и от нея се изсмуква почти безсолната течност. Тя може и да се изцеди чрез изстискване на късове риба през плат. Ако ли пък рибата е голяма, в нея се правят дупки, които бързо се пълнят с течност от лимфните жлези на рибата. Тя не е кой знае колко вкусна, особено ако човек има нещо по-хубаво за пиене, но съдържа толкова малък процент сол, че може да уталожи жаждата.

Нуждата ни за вода намаляваше много, когато се къпехме често и лягахме мокри в сенчестата кабина. Ако край нас царствено патрулираше някоя акула и ни пречеше да скочим в морето, стигаше да легнем върху трупите на кърмата и да се заловим здраво с ръце и крака за въжетата. Там през две-три секунди върху нас се изливаха по няколко пълни вани кристално бистра тихоокеанска вода.

Когато в горещината те измъчва жажда, обикновено смяташ, че тялото ти има нужда от вода, и затова често се нахвърляш необмислено върху водната си дажба, но без каквато и да било полза. През много горещи дни в тропиците можеш да се наливаш с вода, докато ти преседне, и пак си оставаш жаден. Тогава тялото ти се нуждае не от течност, а от сол, колкото и странно да звучи това. Специалните дажби, които носехме със себе си, включваха и таблетки сол; от тях трябваше да вземаме редовно през най-горещите дни, защото потта изсмуква солта от тялото. Преживяхме и такива дни, когато вятърът отслабваше, а слънцето неуморно жареше по сала. Тогава се наливахме с вода, докато я усещахме да бълбука в стомасите ни, а гърлата ни зловещо искаха да пият още. В такива дни към дажбата си от прясна вода прибавяхме от двадесет до четиридесет процента горчиво-солена морска вода и за наша най-голяма изненада установихме, че тази блудкава течност уталожва жаждата ни. Дълго усещахме в устата си вкуса на морската вода, но никога не ни прилоша, а освен това и водната ни дажба значително се увеличаваше.

Веднъж на закуска една вълна се изля неочаквано в овесената ни каша и даром ни научи, че вкусът на овеса премахва до голяма степен отвратителния вкус на морската вода.

Старите полинезийци помнят интересни предания, в които се разказва, че когато прекосявали океана, прадедите им носели със себе си листа от някакво растение, дъвчели ги и така утолявали жаждата си. Това растение им позволявало също да пият чиста морска вода в малки количества, без да им прилошава. На островите в Южно море такива растения няма и затова въпросните листа навярно са произхождали от родината на прадедите им. Полинезийските историци толкова упорито твърдели това, че някои изследователи се заели да проучат въпроса и установили, че единственото растение с подобни свойства е храстът кока, който не вирее никъде другаде освен в Перу. В праисторическо Перу листата от кока, които съдържат кокаин, се употребявали най-редовно и от инките, и от изчезналите им предшественици, както личи от находки в гробове от времето преди инките. Когато тръгвали на изтощителните си пътешествия през планината или по море, тези хора вземали със себе си цели вързопи такива листа и ги дъвчели дни наред, за да не изпитват жажда и умора. Освен това, когато човек дъвче листа от кока, може известно време безнаказано да пие морска вода.

При пътешествието си с „Кон-Тики“ не проверихме действието на листата от кока, но на предната палуба стояха големи плетени кошове, пълни с други перуански растения, от които са останали по-трайни следи из островите в Южното море. Кошовете бяха вързани за стената на кабината на завет и с течение на времето от тях почнаха да се подават все по-високо и по-високо жълти издънки и зелени листа. Сякаш носехме цяла тропическа градина на дървения сал. Когато пристигнали на островите в Южното море, първите европейци заварили както на Великденския остров, така и в Хавай, и в Нова Зеландия цели плантации от сладки картофи. Те се отглеждали и на другите острови, но само в пределите на Полинезия. В цялата онази част на света, която се намира на запад, били съвсем непознати. Сладките картофи представлявали една от главните култури, отглеждани на тези отдалечени острови, където населението иначе се хранело предимно с риба; с това растение са свързани много полинезийски предания. Според тях то било донесено на островите не от друг, а от самия Тики, когато пристигнал с жена си Пани от прародината на дедите им, където сладкият картоф бил главната им храна. В новозеландски легенди се подчертава, че сладките картофи били пренесени през морето с плавателни съдове, които не приличали на канута, а се състояли от „трупи, вързани с въжета“.

Както е известно, преди европейците да открият Америка, картофи са растели единствено там. А сладките картофи, които Тики донесъл със себе си на островите, са същите, каквито перуанските индианци отглеждали още от най-древни времена. Сушените сладки картофи били най-важният хранителен запас за из път както за полинезийските мореплаватели, така и за туземците от древно Перу. По островите в Южното море сладките картофи виреят само ако се полагат го леми грижи за тях, а тъй като не понасят солена вода, безсмислено е да се обяснява широкото им разпространение по тези острови с това, че морското течение ги е пренесло на осем хиляди километра от Перу. Опитът да се отрече такова важно указание е особено несъстоятелен, ако се вземе под внимание твърдението на езиковедите, че на всички острови, пръснати из Южното море, името на сладкия картоф е кума-ра, а древните индианци в Перу също наричали сладките картофи кумара. Името е пренесено през океана заедно с картофите.

Друго много разпространено в Полинезия културно растение, което носехме със себе си на „Кон-Тики“, беше тиквата кратуна. За полинезийците кората й има същото значение, както и самият плод, защото я сушат на огън и я употребяват като съд за вода. Невъзможно е това типично градинско растение, което отглеждали не само древните полинезийци, но и пражителите на Перу, да е пренесено от океана и само да се е разпространило в диво състояние. Подобни кратуни, превърнати в съдове за вода, са намирани в праисторически гробове в пустинята край брега на Перу. Тамошното рибарско население ги употребявало стотици години преди първите хора да достигнат островите в Тихия океан. Полинезийското название на кратуната — „кими“, се среща и у индианците в Средна Америка, където се крият най-дълбоките корени на перуанската култура.

Освен разните южни плодове, които изядохме за няколко седмици, носехме на сала и друго растение, изиграло наред със сладките картофи твърде значителна роля в историята на Тихия океан. Имахме двеста кокосови ореха — полезно упражнение за зъбите ни. Млякото им бе освежителна напитка. Някои от орехите веднага прораснаха и само след десет-седмично пребиваване в морето на сала имахме половин дузина палмички, високи около тридесет сантиметра, добре развити, с дебели зелени листа. Преди времето на Колумб кокосови орехи растели както на Панамския провлак, така и в Южна Америка. Летописецът Овиедо отбелязва, че при пристигането на испанците по тихоокеанския бряг на Перу имало много кокосови палми. По това време на островите в Тихия океан отдавна вече растели палми. Ботаниците нямат още сигурни доказателства за посоката на тяхното разпространение по бреговете край Тихия океан. Но едно нещо е сигурно: въпреки прословутата си черупка кокосовият орех не може да прекоси океана без помощта на човека. Орехите, които държахме в кошове на палубата, останаха годни за ядене и способни да покълнат чак докато пристигнахме в Полинезия, Ала приблизително половината количество бяхме сложили между специалните припаси под палубата, където ги заливаха вълните. Те се развалиха до един от морската вода. А кокосовият орех не би могъл да прекоси океана по-бързо от балсовия сал, който освен от течението бива тласкан и от вятъра. Кълновите пъпки на орехите попиваха морска вода, омекваха и тя проникваше във вътрешността им. При това из целия океан имаше „събирачи на отпадъци“, които се грижеха, щото нищо годно за ядене, което плаваше във водата, да не премине от единия свят в другия.

Понякога в спокойни дни, далеч сред синия океан, се случваше да минем край някое плаващо птиче перо. На хиляди морски мили от най-близката суша срещахме самотни албатроси и други морски птици, които нощуват върху водата. Ако се доближахме да разгледаме перцето по-отблизо, виждахме, че до него седят два-три пътника и спокойно се носят из океана с вятъра. Когато „Кон-Тики“ — същински Голиат в сравнение с тях — ги застигаше, пътниците забелязваха, че идва по-бързо и по-широко превозно средство. Стрелваха се светкавично към нас по повърхността на водата и се покатерваха на „Кон-Тики“, като оставяха перото да продължи само своя път. Така „Кон-Тики“ скоро почна да гъмжи от пасажери без билети. Това бяха дребни океански крабове, големи колкото нокът, а понякога и значително по-едри — истински деликатес за нас, голиатовците на сала, стига да успеехме да ги уловим. Тези крабове са пазители на чистотата на морската повърхност и щом видят нещо годно за ядене, бързо се погрижват да изчезне. Ако готвачът сутрин не забележеше някоя летяща риба, попаднала между трупите, на другия ден я намирахме покрита с осем-десет дребни краба, които лапаха лакомо с помощта на клещите си. Повечето бяха страхливи и бягаха да се скрият, щом ги доближахме, но в малка дупка на кърмата, до напречния дънер за веслото, живееше един съвсем питомен краб на име Йоханес. Наред с папагала — веселия любимец на всички ни — крабът Йоханес беше включен в нашето общежитие. Ако кърмчията, седнал в слънчеви дни гърбом към кабината, нямаше за другар Йоханес, би се чувствувал много самотен сред голямото синьо море. За разлика от другите дребни крабове, които сновяха скришом навсякъде и си пооткрадваха по нещо оттук-оттам, както правят на обикновен кораб хлебарките, дебелият кръгъл Йоханес седеше в своята дупка с издадените си напред очи и чакаше смяната на дежурния. Всеки нов дежурен му носеше парче сухар или малко риба и щом се надвесвахме над дупката, Йоханес изпълзяваше навън и протягаше ръце. С клещите си вземаше парчетата, втурваше се обратно и седнал до отвора, се тъпчеше точно като боксьор, който яде, без да си свали ръкавиците.

Крабовете седяха като мухи по прогизналите кокосови орехи, които ферментираха и се пукаха, или пък ловяха планктон и дребни животинки, изхвърлени на сала от вълните. А планктонът, тази смес от най-дребни морски организми, представляваше вкусна храна дори и за нас, голиатовците на сала, след като се научихме да го улавяме в достатъчно количество за една порядъчна хапка.

Явно, че този едва забележим планктон, който се носи в неизброими количества из океаните с теченията, съдържа много хранителни вещества, защото в морето няма нито едно животно, което по един или друг начин да не живее от планктон. Риби и морски птици, които не ядат планктон, живеят от други риби и морски животни, които независимо от големината си се хранят с планктон. Планктон е събирателно название на хилядите видове видими и невидими дребни организми, които се носят из океана близо до повърхността. Някои са растения, а други рибен хайвер и мънички животинки. Животинският планктон се храни с растителен планктон, а растителният планктон живее от амоняка, нитритите и нитратите, образувани от мъртвия животински планктон. И докато тия два вида планктон живеят един от друг, заедно доставят храна на всичко, което се движи в морето и над него. Организмите на планктона не са големи, но затова пък са многобройни. В някои течения, където има много планктон, в чаша вода може да се намерят хиляди животинки. Неведнъж хора са умирали в морето от глад, защото не са попадали на риба, достатъчно голяма, за да я уловят с мрежа или с кука. А всъщност те най-често са плавали без преувеличение в разредена рибена чорба. Ако тези хора освен рибарската кука и мрежата са имали и уред за прецеждане на „супата“, която ги е обкръжавала, биха намерили в този уред хранителна утайка — планктон. Някога в бъдещето хората може би ще почнат да „жънат“ планктон от морето точно както някога в миналото им е хрумнало да жънат жито на сушата. Отделното зърно също не служи за нищо, но в големи количества то става храна.

Морският биолог д-р А. Д. Байков ни наведе на тази мисъл и ни даде риболовна мрежа, подходяща за „животните“, които щяхме да ловим. „Мрежата“, направена от коприна, имаше около четиристотин и шестдесет бримки на квадратен сантиметър. Представляваше фуния, закрепена на железен обръч с диаметър около петдесет сантиметра; закачахме я на кърмата да се влачи зад сала. Както при всеки друг риболов и тук уловът беше различен в зависимост от времето и мястото. Той намаля, когато на запад морето се затопли; нощем получавахме най-добри резултати, защото много видове планктон, изглежда, се спускат надълбоко във водата, докато грее слънцето.

Ако нямахме други занимания, с които да запълним времето си, стигаше ни удоволствието да заврем глави в планктоновата мрежа. Не заради миризмата, защото тя беше отвратителна. Нито пък гледката бе привлекателна — кашата имаше страшно противен вид. Но разстелехме ли планктона върху дъска, за да огледаме с просто око всяко мъничко животинче поотделно, пред нас се разкриваше безкрайно разнообразие от фантастични форми и цветове.

Повечето от тях бяха съвсем малки скаридовидни и ракоподобни животинки и единични рибени яйца, но имаше и ларви на риби и раци, странни миниатюрни крабове в най-различни цветове, медузи и безкрайно разнообразие от дребни създания, които сякаш бяха взети направо от рисувано филмче. Някои приличаха на къдрави, подвижни призраци, изрязани от целофан, а други — на миниатюрни птици с червени човки и твърда черупка вместо пера. Безкрайна беше разточителната изобретателност на природата в света на планктона — пред нея би се признал за победен дори някой художник сюрреалист.

Южно от екватора, където студеното Хумболтово течение завива на запад, всеки три-четири часа изваждахме от торбата по няколко килограма планктонова каша. Тогава планктонът стоеше на пластове като разноцветна торта — кафяви, червени, сиви и зелени пластове според различните планктонови полета, през които бяхме минали. Нощем при фосфоресценция сякаш вадехме от морето торба блестящи скъпоценни камъни. Но щом я поемахме, пиратското съкровище се превръщаше в милиони най-различни нищожни светещи рачета и фосфоресциращи рибени ларви, които блестяха в тъмнината като жарава. Когато изсипвахме тестената маса в кофата, тя течеше подобно на блещукаща магическа каша от светулки. Колкото красив изглеждаше нощният ни улов отдалеч, толкова противна гледка представляваше отблизо. И обратно, колкото ужасна беше миризмата му, толкова приятен бе на вкус. стига да се престрашехме да сложим в уста една лъжица от този течен фосфор. Ако се състоеше от миниатюрни скаридки, имаше вкус на пастет от скариди, омари или крабове. А когато беше съставен от яйца на дълбоководни риби, наподобяваше ту чер хайвер, ту миди. Растителният планктон не се яде, но той пък беше или толкова дребен, че изчезваше с водата през мрежата, или пък толкова едър, че можехме да го махнем с ръка. Неприятна притурка в храната бяха дребните медузи и другите мешести животни, подобни на стъклени мехурчета, дълги около сантиметър. Те бяха горчиви и ние ги изхвърляхме. Всичко останало можеше да се яде или сурово, както си е, или сварено с прясна вода на каша или супа. Вкусовете на хората са различни. Двама от нас намираха, че планктонът е страшно вкусен, двама — че е доста приятен, а на двама им стигаше да го погледнат, за да им се отще. По хранителност планктонът се равнява на по-едрите раци и ако се приготви добре и му се прибавят подходящи подправки, положително може да стане първостепенно ястие за всички, които обичат морска храна.

Синият кит, най-големият бозайник в света, се храни само с планктон и доказва, че тези дребни организми съдържат много калории. Нашият начин да ловим планктон с малката мрежа, която гладните риби често прегризваха, ни се стори първобитен, когато веднъж наблюдавахме как един кит изпращаше към небето цели фонтани вода, като просто прецеждаше планктона.

— Защо и вие, планктоноядците, не направите като него? — казаха Торстейн и Бенгт презрително в деня, когато вълните отнесоха планктоновата ни мрежа. — Напълнете си устата с морска вода и я изхвърляйте през мустаците си!

От кораб съм виждал китове в далечината. Виждал съм ги и препарирани в музеите на половин крачка разстояние, но този допир е бил някак недействителен и никога не съм могъл да изпитам към това огромно туловище същото чувство, което изпитвам към истински топлокръвни животни, като например коне или слонове. От биологична гледна точка бях приел кита като истинско млекопитаещо животно, но всъщност той си остана за мен във всяко отношение огромна, студена риба. Съвсем друго впечатление добихме обаче, когато големите китове почнаха да се втурват към нас и да плуват край сала. Един ден се хранехме, седнали по обикновеному отстрани на сала, тъй близо до водата, че само с едно протягане можехме да изплакнем канчетата си. Изведнъж ни стресна силно пръхтене, като че ли зад нас плуваше кон. Огромен кит, вперил поглед в нас, приближи досами сала и ние видяхме дъното на отвора му за изхвърляне на вода да блести като лачена обувка. Толкова е необичайно да чуеш истинско дишане сред морето, където всички живи същества нямат бели дробове и безмълвно се въртят около теб, като само трептят с хриле, че ние изпитахме топло, роднинско чувство към стария си далечен братовчед — кита, който като нас се беше залутал толкова навътре в океана. Вместо студената като жаба кито-акула, чийто ум не стигаше дотам, да си подаде носа от водата, за да вдъхне малко чист въздух, сега ни гостуваше същество, наподобяващо добре охранен благодушен хипопотам в зоологическа градина. То пое дълбоко въздух преди да се гмурне отново в морето, и с това ми стана много симпатично.

Китовете ни посещаваха редовно. Най-често идваха малките зъбати и делфиноподобни китове. Те изскачаха около нас над повърхността на водата на големи стада. Но от време на време пристигаха грамадни кашалоти и други китове великани, които се появяваха поединично или на малки стада. Понякога отминаваха като кораби на хоризонта и току изхвърляха силна струя вода към небето, а сегиз-тогиз се насочваха към нас. Първия път, когато един грамаден кит измени курса си и преднамерено се запъти право към сала, ние се приготвихме за опасен сблъсък. Докато китът приближаваше, чувахме дълбокото му, тежко дишане и пръхтене всеки път, когато подадеше глава над водата. Подобен на огромно дебелокожо и тромаво сухоземно животно, което гази дълбока вода, той приличаше на риба толкова, колкото прилепът прилича на птица. Китът се насочи към десния ни борд, където се бяхме струпали, докато един от нас викаше от върха на мачтата, че вижда още седем-осем, запътили се насам.

Голямото черно лъскаво чело на първия кит се намираше на не повече от два метра от нас, когато той се гмурна под водата, и сетне огромният му синкавочерен гръб се плъзна спокойно под сала точно под краката ни. Известно време остана там, тъмен и неподвижен, а ние затаихме дъх, вперили очи в гърба на грамадния бозайник, доста по-дълъг от целия сал. После китът потъна бавно в синкавата вода и изчезна от погледа ни. Междувременно беше пристигнало цялото стадо, но то не ни обърна никакво внимание. Навярно китовете, злоупотребили с огромната си сила и потопили риболовни кораби с опашките си, предварително са били нападнати. Целия предиобед те дишаха и пръхтяха около нас на най-неочаквани места, но дори не побутнаха сала или кърмовото весло. Просто се радваха, че могат да си поиграят свободно сред вълните на слънце. А към обяд цялото стадо се гмурна като по даден знак и не се весна повече.

Ала под сала виждахме не само китове. Отметнехме ли плетената рогозка, върху която спяхме, през пролуките между трупите се виждаше кристалносинята вода. Забелязвахме и как бързо минава я гръдна перка, я опашка, а сегиз-тогиз се виждаха и цели риби. Ако пролуките бяха малко по-широки, бихме могли най-удобничко да си лежим в леглата с въдица в ръка и да ловим риба под дюшеците си.

Рибите, които се привързаха най-силно към сала, бяха долфините и рибите пилоти. От момента, когато в течението извън Каляо към нас се присъединиха първите долфини, през цялото ни пътуване не измина ден, в който те да не се навъртат около нас. Какво ги привличаше към сала, не зная. Може би изпитваха някакво тайнствено очарование от това да плуват на сянка под подвижен покрив или пък си намираха храна в нашата „зеленчукова градина“ от водорасли и миди, които висяха като гирлянди от всички трупи и от кърмовото весло. Това явление почна с тънък слой лигава зеленина, но после с изумителна бързина поникнаха цели кичури зелени водорасли и „Кон-Тики“ заприлича на брадат морски дух, който упорито пори вълните. Тази зелена растителност стана любимо свърталище на съвсем малки риби и на нашите пасажери без билет — крабовете.

Имаше период, когато на сала почнаха да вземат надмощие мравките. В някои трупи е имало малки черни мравки и когато излязохме в открито море и влагата проникна в дървото, те плъзнаха навън и нахлуха в спалните чували. Пъплеха навред, хапеха и ни мъчеха до такава степен, та помислихме, че ще ни прогонят от сала. Но след време, когато всичко ставаше все по-мокро, изглежда, разбраха, че това не е подходяща среда за тях и само единични екземпляри оцеляха до отвъдната страна на океана. Освен крабовете на сала се чувствуваха добре и някои миди, дълги около три четири сантиметра. Въдеха се със стотици, особено от страната, защитена от вятъра. Там непрестанно се закачаха нови ларви и порастваха, преди да сме успели да оберем старите, от които варяхме супа. Мидите имаха свеж и приятен вкус, а водораслите, които беряхме за салата, можеха да се ядат, но не бяха особено вкусни. Ни веднъж не видяхме дали долфините се хранят от зеленчуковата ни градина, но те непрестанно обръщаха нагоре лъскавите си кореми и, се отриваха в трупите.

Долфинът е пъстроцветна тропическа риба и не бива да се смесва с делфина, който е малък зъбат кит. Обикновеният долфин е дълъг от метър до метър и тридесет и пет сантиметра, силно сплескан отстрани, с извънредно високо чело и дебел врат. Уловихме един екземпляр, дълъг метър и четиридесет и три сантиметра, с височина на главата тридесет и седем сантиметра. Долфинът има великолепна окраска. Във водата блести в синьо-зелени оттенъци като някои видове мухи, а златистожълтите му перки светят. Но напусне ли водата, у него се наблюдава странно явление. Докато умира, той постепенно променя цвета си, става сребристосив на черни петна, а после целият добива равномерно сребристобял цвят. Това трае около четири-пет минути, след което старите цветове постепенно се възвръщат. Ала във водата долфинът също може да променя цвета си като хамелеон. Често виждахме някакъв „нов вид“ риба, блестяща като лъсната мед, но при по-близък оглед познавахме нашия стар спътник, — долфина.

Поради високото си чело долфинът прилича на булдог, сплескан отстрани. Челото му винаги цепи повърхността на водата, когато хищникът фучи като торпедо подир бягащите стада летящи риби. Когато е в добро настроение, долфинът ляга на плоската си страна и така напредва с голяма скорост. После скача високо във въздуха, а след това пада със силен плясък като голяма палачинка и пръска вода високо и надалеч. Едва върнал се във водата, той скача отново и отново, все през гребените на вълните. Но когато е в лошо настроение, например когато го изтегляме на палубата, може и да хапе. Торстейн дълго време накуцваше по сала с превързан палец на единия крак, защото взе, че го пъхна в устата на един долфин, който не пропусна случая да стисне челюсти и да го захапе малко по-силно, отколкото е прието. След като се завърнахме, научихме, че долфините нападали и ядели къпещи се хора. Това не беше комплимент за нас, като се има предвид, че всекидневно се къпехме сред долфини, а те не проявяваха особен интерес към нас. Но знаехме, че са страшни хищници, защото намирахме в стомасите им сепии и цели летящи риби.

Летящите риби бяха любима храна на долфините. Ако нещо плясваше по повърхността на водата, те се втурваха слепешката, с надеждата, че е летяща риба. Случваше се, когато призори изпълзявахме от кабината, сънливи, с премрежени очи и потапяхме четката си за зъби в морето, изведнъж стреснати да се събудим при появата на някоя петнадесеткилограмова риба, която се спущаше светкавично изпод сала и разочаровано почваше да души четката. А понякога, докато си седяхме тихо и мирно на ръба на сала и закусвахме, внезапно някой долфин скачаше и се пльосваше тежко върху едната си страна, а водата обливаше гърбовете ни и попадаше в яденето.

Веднъж по време на обяд Торстейн осъществи на дело една от най-невероятните рибарски истории. Внезапно остави настрана вилицата си, потопи ръка в морето и докато разберем какво става, водата наоколо почна да кипи, а между нас се озова един голям долфин. Торстейн беше уловил плаващия край на една рибарска връв, която се плъзгала край него, а на другия й край висеше един крайно изненадан долфин, който няколко дни преди това бе скъсал връвта на Ерик, докато ловеше риба.

Не минаваше ден, без да ни придружат поне шест-седем долфина, които кръжаха около сала и под него. В най-лошия случай оставаха само два или три, но затова пък на другия ден често се появяваха тридесет-четиридесет. Обикновено беше достатъчно да предупредим готвача само двадесет минути преди обяд, че ни се яде прясна риба. Тогава той връзваше въже за една къса бамбукова пръчка и на него закачаше половин летяща риба. Долфинът пристигаше като светкавица и докато гонеше куката, цепеше повърхността на водата с челото си, а два-три други го следваха по петите. Играеше прекрасно, додето го извадим. В прясно състояние месото му е твърдо и има чудесен вкус — нещо средно между моруна и сьомга. Оставаше прясно два дни, а на нас не ни и трябваше повече, защото риби в океана колкото щеш.

С рибите пилоти се запознахме по друг начин. Водеха ги акулите и след себе си ни ги оставяха за осиновяване. Не бяхме много дълго в открито море, когато за пръв път ни посети акула. Скоро акулите станаха почти всекидневно явление. Случваше се да доплуват само за да огледат сала, и след като се завъртят един-два пъти около нас, да продължат лова си. Но най-често се настаняваха в следата ни, точно зад кърмовото весло, и безшумно се плъзгаха ту наляво, ту надясно, като само от време на време размахваха лениво опашка, за да са „в крак“ със спокойния ход на сала. Синкавосините им тела изглеждаха кафеникави на слънчевата светлина под повърхността на водата. Те се издигаха и спускаха с вълните, така че перката на гърба им винаги стърчеше застрашително над водата. При бурно море акулата се издигаше с вълните високо над нашето равнище и ние я виждахме като през стъкло да плува тържествено към нас, а точно пред устата й плуваше цяла свита от суетящи се малки риби пилоти. Няколко секунди изглеждаше, сякаш тя и раираните й спътници ей сега ще се озоват на палубата при нас, но салът грациозно се издигаше, минаваше над гребена на водата и се спускаше по другата страна.

В началото изпитвахме голямо страхопочитание към акулите — поради славата, с която се ползуват, и поради застрашителния им външен вид. Аеродинамичните им тела, съставени сякаш от стоманени мускули, излъчваха необуздана сила, а в широките им плоски глави със зелени малки котешки очи и огромна уста, способна да погълне футболна топка, беше изписана безсърдечна, ненаситна лакомия. Извикаше ли кърмчията „акула край десния борд“ или „акула край левия борд“, ние се втурвахме към ръчните харпуни и прътовете с куки и заставахме на ръба на сала. Акулите обичаха да се въртят около нас, като почти опираха гръбните си перки в трупите. Уважението ни към тях нарасна, когато виждахме как прътовете се огъват като спагети при опитите ни да ги забием в бронираните гърбове на акулите с кожа, подобна на шкурка, а върховете на харпуните се чупеха в разгара на боя. Ако успеехме да пробием кожата на акулата и ако куката или харпунът влезеше в черепния хрущял или в мускулите й, не постигахме друго, освен ожесточена борба, при която водата кипеше около нас. В края на краищата акулата все пак се отскубваше и изчезваше, а от дълбочината изплаваше малко мазнина и се разстилаше върху водата.

За да запазим последните си остриета за харпуни, свързахме няколко от най-големите си рибарски куки и ги скрихме в трупа на един цял долфин. Пуснахме стръвта зад борда, като за всеки случай предварително я вързахме с няколко усукани стоманени въжета, които пък закачихме за спасителното въже. Акулата приближи спокойно и уверено и като вдигна муцуна над водата, разтвори голямата си сърповидна уста, налапа целия долфин и го глътна. И ето че се хвана! Последва борба, при която акулата разби водата на пяна, но ние държахме здраво въжето и издърпахме съпротивяващия се разбойник чак до трупите при кърмата, където той — изчаквайки развитието на нещата — залегна с широко зинала уста, сякаш искаше да ни сплаши с паралелните редици трионоподобни зъби. После се възползувахме от една вълна и издърпахме акулата върху палубата през хлъзгавите от водорасли трупи, метнахме примка около перката на опашката й и избягахме надалеч, докато привърши бойният танц.

В хрущялния череп на първата акула намерихме острие от наш харпун и най-напред помислихме, че то е било причината за сравнително ниския й боен дух. Ала сетне хващахме по същия начин акула подир акула и всеки път борбата минаваше лесно. Въпреки че акулата се мяташе и дърпаше и трудно се справяхме с нея, тя просто губеше дух, ставаше кротка и не използуваше цялата си сила, ако успеехме да задържим въжето опънато, като не й позволим да спечели нито сантиметър при това наддърпване. Акулите, които хващахме, бяха обикновено от два до три метра дълги. Сред тях имаше както сини, така и кафяви акули. Опъната върху стоманените мускули, кожата на кафявата акула беше толкова жилава, че не можеше да се среже с остър нож, освен ако замахнехме с всички сили, пък и тогава не бе лесно. Кожата на корема й беше толкова непроницаема, колкото и на гърба. Единствените й уязвими места бяха петте отворени цепки на хрилете от двете страни на главата.

Когато улавяхме акули, по телата им обикновено бяха прилепени черни лигави риби ремора. С овалните смукателни пластинки на плоските си глави те се залепваха така здраво за акулите, че колкото и да ги дърпахме за опашките, не успявахме да ги откъснем. Но ако поискаха, те можеха да се откачат и за секунда да отскочат и да се лепнат на друго място. Щом им омръзнеше да стоят вкопчени за акулата, след като старият им домакин престанеше да издава каквито и да било признаци, че смята да се завърне в мокрия свят, те отскачаха, изчезваха между пролуките на сала и тръгваха да си търсят друга акула. Ако не намери веднага друга акула, ремората се залавя за друга риба. Реморите обикновено бяха дълги колкото един пръст, до една педя. Опитахме старата хитрост на туземците, когато хванат жива ремора. Те връзват връв за опашката й и я пускат във водата. Тя се закача за първата срещната риба и се вкопчва тъй здраво в нея, че щастливият рибар може да изтегли двете риби заедно. Ние обаче нямахме късмет. Колкото пъти пуснехме в морето вързана за опашката ремора, тя се стрелваше под водата и се залепяше за трупите на сала с твърдото убеждение, че е намерила особено хубава, голяма акула. Можехме да дърпаме връвта колкото си щем, но ремората не пускаше. Постепенно събрахме доста такива малки ремори, които висяха упорито между мидите отстрани на сала и пропътуваха с нас целия Тих океан.

Но реморите са глупави и грозни и не станаха наши любимци, както веселите ни спътници, рибите пилоти. Рибата пилот е малка риба с форма на пура, цялата на ивици като зебра: плува бързо на ята точно пред устата на акулите. Нарекли са я пилот, защото са предполагали, че развежда из океана полуслепия си приятел, акулата. В действителност тя само съпровожда акулата и ако понякога постъпва като водач, то е, когато открие храна в своя кръгозор. Рибите пилоти придружават господаря си до последната секунда. Но понеже не можеха като реморите да се вкопчат в кожата на великана, те се объркваха напълно, когато старият им стопанин внезапно изчезнеше във въздуха и вече не се връщаше. Тогава смаяните риби пилоти се втурваха една през друга да го търсят и непрестанно се връщаха при кърмата, откъдето акулата се беше понесла към небето. Но времето минаваше, акулата не се връщаше и те трябваше да си потърсят нов господар и повелител. А наблизо нямаше друг освен самия „Кон-Тики“.

Когато се спускахме с глава надолу в бистрата вода под сала. струваше ни се, че виждаме корема на някакво морско чудовище; кърмилното весло приличаше на опашка, а центровъчните дъски стърчаха надолу като ъгловати перки. Между тях плуваха една до друга всички осиновени от нас риби пилоти и не обръщаха никакво внимание на човешката глава, от която излизаха мехури. Понякога една-две се стрелваха встрани, за да надникнат право в ноздрите ни, след което невъзмутимо се връщаха и заемаха отново местата си в усърдно плуващите редици.

Нашите риби пилоти патрулираха в два обособени отряда; повечето се движеха между центровъчните дъски, а останалите в красив ветрилообразен строй пред носа на сала. От време на време се спускаха напред, за да лапнат някоя годна за ядене дреболия, покрай която минавахме, а когато след хранене миехме съдовете си във водата до сала, морето изглеждаше, като че ли заедно с остатъците от храната сме изсипали в него и цял кашон шарени риби пилоти. Нито едно парченце не оставаше неподушено и ако не беше от зеленчуков произход, те направо го гълтаха. Тези странни рибки търсеха нашето покровителство с такава детска доверчивост, та и ние като акулите чувствувахме, че им дължим бащинска закрила. Те станаха морските любимци на „Кон-Тики“ и за целия екипаж на сала беше табу да се посегне на риба пилот.

В свитата ни имаше риби пилоти в най-ранна детска възраст, дълги само два и половина сантиметра, но повечето бяха около петнадесет сантиметра. Когато Ерик заби харпуна си в черепа на кито-акулата и тя светкавично избяга, част от придружаващите я стари риби пилоти преминаха към победителя. Те бяха дълги около шестдесет сантиметра. Тъй като броят на нашите победи постепенно се увеличаваше, „Кон-Тики“ скоро имаше свита от четиридесет-петдесет риби пилоти и много от тях така харесаха спокойния ни ход и всекидневните ни отпадъци, че ни съпроводиха на хиляди километри през океана.

Случваше се обаче някои да ни изневерят. Един ден дежурех на кърмилното весло и изведнъж забелязах, че на юг морето кипи; грамадно стадо долфини пореше водата, подобно на рояк сребристи торпили. Те не приближаваха по обикновеному със спокойни подскоци и плясък върху плоската си страна, а се носеха в лудешки бяг по-скоро през въздуха, отколкото през водата. Сините гладки вълни се разбиха на бяла пяна от суматохата на пляскащите бегълци, а зад тях по повърхността на водата фучеше стремглаво в зигзаг един черен гръб, наподобяващ лодка за надбягване. Ужасените долфини долетяха през и над вълните съвсем близо до сала, потопиха се под него и в гъсто, сбито стадо от стотина завиха на изток, така че цялото море зад кърмата заблестя в разни цветове. Лъскавият гръб зад тях се поиздигна над повърхността на водата, гмурна се с красива извивка под сала и излетя като торпила изпод кърмата по следите на стадото делфини. Беше огромна синя акула с невероятни размери — дълга пет-шест метра. Когато изчезна, липсваха и доста от нашите риби пилоти. Бяха си намерили по-интересен морски герой, когото да придружават в походите му.

Морското животно, от което експертите ни посъветваха да се пазим най-много, беше сепията, защото би могла да се качи на сала. В Националното географско дружество във Вашингтон ни показаха доклади и драматични снимки, правени със светкавица на едно място в Хумболтовото течение — любимо свърталище на страхотни сепии, които излизали нощем на повърхността на морето. Толкова били кръвожадни, че ако някоя от тях лапнела къс месо, пуснат за стръв, и се хванела на куката, друга почвала да яде пленената си сродница. Имали пипала, с които можели да убият големи акули и да оставят ужасни белези по телата на китове, а между пипалата им се криел отвратителен хищнически орлов клюн. Напомняха ни, че те се носят нощем по повърхността на водата с фосфоресциращи очи, а пипалата им били толкова дълги, че и без да се качат на сала, можели да опипат с тях и най-скрития ъгъл по него. Никак не ни се нравеше мисълта, че някоя нощ може да почувствуваме около врата си студено пипало, което да ни измъкне от спалните чували, и затова всеки от нас се снабди с тежък мачете — нож, подобен на сабя, — в случай че се събудим в прегръдките на някоя сепия с нагли пипала. Преди да тръгнем, ни се струваше, че по-неприятно нещо не би могло да ни се случи. А страхът ни се засили, когато перуанските морски експерти също засегнаха този въпрос и ни показаха на картата къде се намира това място в Хумболтовото течение.

Дълго време не видяхме ни следа от сепии нито в морето, нито на палубата. Но една сутрин дойде първото предупреждение, че из тези води сигурно ги има. При изгрев слънце открихме на сала отроче на сепия от най-едрия вид, голямо колкото котка. През нощта се бе качило на палубата и лежеше там мъртво, увило пипалата си около бамбуковата греда пред отвора на вратата. По палубата беше размазана черна, гъста мастилена течност и образуваше локва около мъртвото животно. След като изписахме няколко страници в корабния дневник с това мастило, подобно на туш, изхвърлихме малката сепия в морето за радост на долфините. В тази дребна случка видяхме предизвестие за по-големи нощни посетители. Щом малкото е могло да полази на сала, гладният му родител положително ще може да стори същото. Нашите деди навярно са изпитвали подобно чувство, докато са пътували с викингските си кораби и са мислели за духа на морето. Следващата случка обаче ни обърка напълно. Една сутрин намерихме още по-малко сепийче върху палмовите листа на покрива на кабината. Това ни озадачи извънредно много. Изключено беше да се е покатерило там само, защото размазани мастилени следи имаше само в кръг около него насред покрива. Нито пък можеше да го е изтървала прелитаща морска птица, тъй като то беше невредимо, без следи от нараняване с клюн. Стигнахме до заключението, че някоя голяма вълна го е изхвърлила на покрива, въпреки че никой от нощните дежурни не можа да си спомни през нощта да е имало такава вълна. Нощите се нижеха, а ние редовно намирахме все по-малки сепийчета на сала, някои от които не бяха по-дълги от пръст.

Скоро стана обичайно сутрин да намираме на палубата между летящите риби и по едно-две сепийчета, дори когато през нощта морето е било спокойно. Това бяха потомци на истинския дяволски вид, с осем дълги пипала, покрити със смукала, и две още по-дълги, със сърповидни куки на края. Но големите сепии нито веднъж не дадоха признак, че искат да се качат на сала. През много тъмни нощи съзирахме фосфоресциращите им очи да се носят бавно по повърхността, Само един-единствен път наблюдавахме как морето закипя и се разпени, докато нещо като големи колела се издигаше и въртеше във въздуха и част от нашите долфини опитваха да се спасят с отчаяни въздушни скокове. А защо големите никога не се качиха на сала, когато малките бяха наши редовни нощни посетители, беше загадка, на която не можахме да намерим отговор, додето не изтекоха два месеца — два месеца, изпълнени с опит. Но тогава бяхме вече отминали прословутата местност на сепиите.

На сала продължаваха да се явяват малки сепии. В едно слънчево утро всички видяхме как някакви блестящи същества изхвърчат на ята от водата и летят във въздуха, подобно на едри дъждовни капки, докато морето под тях кипеше от долфини, които ги преследваха. Най-напред ги помислихме за стадо летящи риби, защото на сала вече бяха попадали три различни вида. Но когато наближиха и някои прелетяха над сала на метър и половина височина, едно се блъсна в гърдите на Бенгт и падна с плясък на палубата. Оказа се малка сепия. Каква изненада! Когато пуснахме сепийчето в една брезентова кофа, то непрестанно се засилваше и се изтласкваше нагоре, но в плитката кофа не можеше да набере достатъчно начална скорост и успяваше да се подаде само наполовина от водата. Известно е, че сепиите обикновено плуват по принципа на реактивния самолет. Те изпомпват с огромна сила морска вода през една затворена тръба отстрани на тялото и с голяма скорост се движат заднишком на тласъци. Всичките пипала са събрани презглава във вид на правилен грозд и им придават аеродинамична форма като на риба. От двете страни на тялото кожата образува две дъгообразни месести гънки, които обикновено използуват за направляване и спокойно плаване във водата. Сега обаче се оказа, че беззащитните млади сепии, любима храна на много от големите риби, могат да се изплъзнат от преследвачите си, като се издигнат във въздуха по същия начин, както правят и летящите риби. Те са осъществили принципа на реактивното летене далеч преди човешкият гений да е стигнал до тази мисъл. Като изпомпват морска вода през телата си, додето придобият страхотна скорост, те излитат косо от повърхността на водата, разпервайки кожните си гънки вместо криле. Както летящите риби и те се понасят в плавен полет над вълните, докъдето може да ги изнесе инерцията им. След като веднъж почнахме да ги наблюдаваме, често виждахме как прелитат по четиридесет-петдесет метра, единично или по две-три заедно. Фактът, че сепиите могат да летят, беше новост за всички зоолози, с които говорихме след завръщането си.

Като гост на туземците в Тихия океан често съм ял сепия-Тя има вкус на смес от омар и каучук. Но на „Кон-Тики“ сепиите стояха на последно място в списъка на ястията. Ако попаднеха на палубата, чисто и просто ги сменяхме с нещо друго. Смяната ставаше, като пускахме в морето кука със закачена на нея сепия и улавяхме някоя мятаща се голяма риба. Дори тонът и бонитото, които стояха на първо място в менюто ни, обичаха да ядат малки сепии.

Но докато се носехме из морската шир, не срещахме само стари познайници. Дневникът съдържаше много забележки като следните:

11.V. „Днес по време на вечеря на повърхността два пъти се появи някакво грамадно морско животно. Пляскаше ужасно. Нямаме понятие какво може да е.“

6.VI. „Херман видял една тъмна дебела риба с широк бял корем, тънка опашка и шипове, която подскочила няколко пъти над морето край десния борд.“

16.VI. „Зърнахме някаква странна риба край левия борд пред носа. Дълга два метра, широка най-много 30 сантиметра; кафява, тънка, с тясна челюст, голяма гръбна перка близо до главата, друга по-малка насред гърба, а на опашката тежка сърповидна перка. Плуваше близо до повърхността и от време на време се гърчеше като змиорка. Когато Херман и аз, въоръжени с ръчни харпуни, тръгнахме да я гоним с гумената лодка, тя потъна в дълбините. По-късно пак излезе, но се гмурна отново и не се мярна повече.“

На другия ден, в 12 часа на обяд Ерик седеше на върха на мачтата. Изведнъж видял 30–40 дълги, тънки кафяви риби от същия вид като вчерашната. Задали се със страшна скорост откъм левия борд и изчезнали зад кърмата като голяма кафява плоска сянка в морето.

18.VI. „Кнут забелязал някакво тънко, змиеподобно същество, дълго около 60–90 сантиметра, което стояло отвесно във водата под повърхността, и се спускало надолу, гърчейки се като змия.“

Няколко пъти минахме покрай някакво голямо тъмно туловище, което лежеше неподвижно под морската повърхност подобно на подводна скала. Навярно са били огромни скатове, които се ползуват с лоша слава, но нито веднъж не помръдна, а пък ние не ги доближихме достатъчно, за да видим точните им очертания.

С такава компания във водата времето не течеше мудно. По-малко забавно беше, когато самите ние трябваше да се потопим във водата, за да проверим въжетата от долната страна на сала. Веднъж една от центровъчните дъски се разхлаби и потъна под сала, където се заплете във въжетата, та не можахме да я извадим. Херман и Кнут бяха най-добрите плувци. Херман се гмурна два пъти под сала и се застоя там сред делфини и риби пилоти, за да дърпа и тегли дъската. Когато излезе за втори път да си поеме дъх на ръба на сала, забелязахме, че само на три метра от краката му една почти триметрова акула се издига плавно от дълбочините, устремена право към палците му. Може би не постъпихме справедливо към акулата, но тъй като я заподозряхме в нечестиви помисли, забихме един харпун в черепа й. Акулата се почувствува обидена, замята се, а след това изчезна, като остави след себе си на повърхността на водата тънък слой мазнина; центровъчната дъска остана неприбрана, заплетена под сала.

Тогава на Ерик му хрумна да направи водолазен кош. Не разполагахме с много сурови материали, но имахме бамбук, въжета и един стар кош, в който преди това държахме кокосови орехи. Удължихме коша нагоре с бамбукови пръчки и плетеница от въжета, а след това се спускахме един друг с коша във водата край сала. Така съблазнителните ни крака бяха скрити в коша и въпреки че горната въжена плетеница упражняваше по-скоро психологическо въздействие както върху нас, така и върху рибите, можехме поне да клекнем светкавично в коша, ако нещо се нахвърлеше срещу нас с враждебни намерения, докато другарите на палубата ни измъкнат от водата.

Този водолазен кош не беше само полезен, а постепенно стана за всички ни истинско място за развлечение, защото ни предлагаше отлична възможност да изследваме плаващия аквариум под краката ни.

Когато океанът се надигаше спокойно, ние се вмъквахме поред в коша, спускахме се в морето и оставахме там, додето можехме да задържим дъх. Под водата цареше странна, разсеяна светлина без сенки. Щом очите ни се озовяха под повърхността, светлинният поток сякаш вече нямаше определена посока, както в познатия ни свят над водата. Разсеяната светлина струеше както отгоре, така и отдолу. Слънцето вече не грееше от една точка, то беше навсякъде. Погледнехме ли нагоре към сала, виждахме цялото му дъно ярко осветено. Деветте големи трупи и цялата плетеница от въжета, която ги свързваше, бяха облени от тайнствена светлина, а също и трептящият венец от пролетно зелени водорасли, опасал сала от всички страни и провиснал по цялата дължина на кърмилното весло. Рибите пилоти, наподобяващи зебри в рибешки кожи, плуваха спокойно в своя строй, а големите долфини кръжаха наоколо с неспокойни, резки движения и преследваха плячката си. Тук-таме светлината падаше върху смолистото червено дърво на центровъчните дъски, които се подаваха от цепнатините, и по тях висяха мирни поселища от бели миди, които ритмично размахваха къдравите си жълти хриле, за да поемат кислород и храна. Ако някой се приближеше до тях, те бързо затваряха черупките си, поръбени с червено и жълто, и се заключваха, докато почувствуват, че опасността е преминала. След вечното тропическо слънце на палубата светлината под водата ни се струваше удивително мека и приятна. Дори когато погледнехме надолу към бездънната морска дълбочина, където цари постоянен плътен мрак, ние я виждахме приветливо светлосиня благодарение на отразените слънчеви лъчи. За наша най-голяма изненада, щом влезехме под водата, виждахме как много надълбоко в ясната чиста синева плуват риби. Може да са били бонито или пък други видове риби, които се спущат толкова надълбоко, та не можехме да ги разпознаем. Понякога минаваха на огромни пасажи и често се питахме дали цялото океанско течение е пълно с живот, или тези риби в дълбочината съзнателно са се събрали под „Кон-Тики“, за да го придружават в продължение на няколко дни.

Най-много обичахме да слизаме под повърхността на водата, когато ни посещаваха едрите златоперести тонове. Случваше се да доплуват на големи стада, но обикновено идваха по два-три наведнъж и дни наред описваха около нас спокойни кръгове — ако, разбира се, не успеехме да ги примамим на въдицата. Гледани от сала, те изглеждаха като големи тромави кафяви риби, не особено изящни; но слезнехме ли при тях в собствената им среда, коренно се изменяха и по цвят, и по форма. Промяната беше така смайваща, че по няколко пъти излизахме на повърхността, за да проверяваме дали това наистина е същата риба, която сме видели, преди да влезем във водата. Тия приятели не ни обръщаха никакво внимание, а продължаваха невъзмутимо царствените си движения, но сега формата на телата им изглеждаше изящна, несравнима с никоя друга риба, а на цвят блестяха като метал с бледовиолетови оттенъци. Подобни на мощни торпили от блестящо сребро и стомана, те само излеко размахваха някоя и друга перка и седемдесет-осемдесеткилограмовите им тела се хлъзгаха извънредно грациозно през водата.

Колкото по-тесен ставаше допирът ни с океана и с всичко, което живееше в него, толкова по-близък ни се струваше той, толкова повече ние самите се чувствувахме в него като у дома си. Научихме се да уважаваме старите първобитни народи, които са общували непосредствено с Тихия океан и затова са го познавали от гледна точка, твърде различна от нашата. Вярно, ние сме изчислили колко сол съдържа водата на океана и сме дали латински имена на тоновете и долфините; някогашните хора не са сторили това. И все пак се питам дали представата, която първобитните народи са имали за океана, не е била по-вярна от нашата.

Нямаше много пътеводни знаци в открито море. Вълните и рибите, слънцето и звездите идваха и си отиваха. Предполага се, че в цялото пространство от осем хиляди километра, което дели островите в Южното море от Перу, няма никаква суша. Затова, наближавайки сто градуса западна дължина, с изненада открихме на картата на Тихия океан отбелязан риф точно пред нас, в посоката, накъдето се носехме. Обозначаваше го малък кръг и тъй като картата беше издадена през същата година, проверихме в упътването за корабоплаване за Южна Америка. Прочетохме:

„Докладвано е най-напред през 1906 г., а после и през 1926 г.. че на около 600 морски мили югозападно от Галапагос, на 6 градуса и 42 минути южна ширина и 99 градуса и 43 минути западна дължина е забелязан прибой. През 1927 г. на една морска миля западно от това място минал кораб, но не видял никакъв прибой; през 1934 г. друг кораб минал на една морска миля южно от същото място и не забелязал признаци на прибой. През 1935 г. моторният кораб «Каури» на това място не стигнал дъно при 160 сажена.“

Според картата мястото все още се смяташе за доста несигурно за корабоплаване, а тъй като корабът е изложен на по-голям риск в близост до някоя плитчина, отколкото салът, решихме да се насочим право към точката на картата и да видим какво ще намерим. Рифът беше означен малко по на север от нашия курс; затова обърнахме кърмовото весло към десния борд и извъртяхме четвъртитото платно така, че носът на сала да сочи приблизително на север, а вятъра и вълните посрещахме с десния борд. Но сега в спалните ни чували плискаше малко повече тихоокеанска вода от обикновено, още повече, че точно тогава времето се развали. Със задоволство забелязахме обаче, че „Кон-Тики“ може да бъде управляван в поразително голям ъгъл спрямо посоката на вятъра, стига той да идва косо откъм кърмата. В противен случай платното се обръщаше и пак трябваше да изпълняваме старите лудешки циркови номера, за да овладеем отново сала. В продължение на две денонощия карахме сала в посока север-северозапад. Морето се развълнува и стана несигурно, защото пасатът задуха колебливо ту от изток, ту от югоизток, но ние се издигахме и преминавахме над всички вълни, които се нахвърляха с рев отгоре ни. Непрестанно някой от нас наблюдаваше от мачтата, а когато се прехвърляхме през водните планини, хоризонтът ни значително се разширяваше. Гребените на вълните се извисяваха на два метра над покрива на бамбуковата кабина, а щом две силни вълни се сблъскваха като в двубой, те се вдигаха още по-нависоко и изхвърляха във въздуха свистящ стълб вода, който се изливаше в най-неочаквани посоки. Когато стана време за лягане, барикадирахме отвора на кабината с касите за хранителни припаси, но въпреки това прекарахме една мокра нощ. Едва бяхме заспали, когато дойде първият удар по стената на кабината и докато през бамбуковата плетеница пръскаха като шадравани хиляди водни струйки, над сандъците се издигна същински разпенен порой, нахлу в кабината и се изля връз нас.

Когато се свихме, за да изтече водата, чух един сънлив глас:

— Телефонирайте да дойде водопроводчикът!

Водопроводчикът не дойде и затова тази нощ хубавичко се изкъпахме в леглата си. През дежурството на Херман на палубата попадна голям долфин.

На другия ден вълните не бяха толкова разбъркани, тъй като пасатът реши да духа известно време точно от изток.

Отменяхме се един друг на върха на мачтата, защото според изчисленията трябваше да достигнем загадъчното място преди обед. Този ден забелязахме повече живи същества в морето. Но може би просто наблюдавахме по-внимателно.

Преди обяд видяхме голяма риба меч, която приближаваше към сала точно под повърхността на водата. Между двете остри перки, които стърчаха над водата, имаше два метра разстояние и мечът й изглеждаше почти толкова дълъг, колкото тялото. Рибата описа дъга близо до кърмчията и изчезна зад гребените на вълните. Докато ядяхме доста мокър и солен обяд, една конусовидна вълна издигна точно пред носа ни голяма морска костенурка с щит, глава и махащи перки. Когато на мястото на тази вълна се надигнаха две други, костенурката беше изчезнала така внезапно, както се и появи. Пак видяхме белезникавозеления отблясък от коремите на долфини, които се боричкаха във водата под бронираното влечуго. Тук океанът беше необикновено богат на съвсем дребни летящи риби, дълги около два сантиметра и половина, които плуваха на големи пасажи и често попадаха на сала. Освен това забелязахме единични птици скуа[2] и често ни спохождаха албатроси, които кръжаха над сала и с раздвоените си опашки приличаха на огромни лястовици. Появяването на албатросите обикновено се смята като признак за близка суша и оптимизмът у всички ни растеше.

„Може би там наистина има скала или пясъчен нанос“, си мислеха някои от нас, а най-големият оптимист каза:

— Представете си, че се натъкнем на тревисто островче! Всичко е възможно, щом досега толкова малко хора са идвали тук. Тогава ще сме открили нова земя, остров Кон-Тики!

От обяд нататък Ерик все по-често се катереше върху кухненския сандък, откъдето гледаше с полупритворени очи през секстанта си. В 18:20 часа съобщи, че местоположението ни е 6 градуса и 42 минути южна ширина и 99 градуса и 42 минути западна дължина. Бяхме на една морска миля на изток от рифа на картата. Свалихме бамбуковия напречник и свихме платното. Вятърът идваше точно от изток и щеше да ни отведе бавно право към целта. Когато слънцето залезе в морето, вместо него изгря пълната луна с целия си блясък и освети повърхността на океана, която се диплеше от хоризонт до хоризонт в черно и сребристо. Видимостта от върха на мачтата беше добра. Навсякъде виждахме дълги редици пречупващи се вълни, но никакъв постоянен прибой, който да се дължи на риф или плитчина. Никой не искаше да си легне; всички гледахме напрегнато, а на мачтата висяха по двама-трима наведнъж. През цялото време, докато минавахме над центъра на означеното място, измервахме дълбочината. На едно многокатно копринено въже, дълго осемстотин метра, вързахме всички оловни тежести, които имахме, и въпреки че въжето висеше малко косо поради движението на сала, оловните тежести положително се намираха поне на шестстотин метра дълбочина. Обаче никъде не достигнахме дъно — нито на изток от това място, нито в средата, нито на запад от него. За последен път обгърнахме с поглед морската повърхност и след като се уверихме, че с чиста съвест можем да обявим мястото за проучено и лишено от каквито и да било плитчини, вдигнахме платното и завъртяхме кърмилото в обикновеното му положение, тъй че вълните и вятърът отново идваха откъм левия ъгъл на кърмата. След това продължихме напред с естествения курс на сала. Вълните идваха както преди и изтичаха през пролуките между трупите на кърмата. Пак можехме да спим и да се храним на сухо, макар че вълните около нас се надигнаха отново и бушуваха в продължение на няколко дни, а пасатът духаше колебливо ту от изток, ту от югоизток.

По време на това малко пътуване към мнимия риф научихме много за ролята на центровъчните дъски като кил. Когато Херман и Кнут се гмурнаха под сала и прибраха петата центровъчна дъска, разбрахме още нещо за тези странни дъски — нещо, което никой не е могъл да проумее, откакто самите индианци са изоставили този забравен спорт. На всички беше ясно, че центровъчните дъски действуват като кил и позволяват на сала да се движи под ъгъл към вятъра. Но твърдението на старите испанци, че индианците до голяма степен „управлявали“ своите салове в океана с „известни центровъчни дъски, които втиквали в пролуките между трупите“, звучеше неразбираемо не само за нас, но и за всички, които са се занимавали с този въпрос. Щом центровъчната дъска стои притисната в тясната пролука, тя не може да се извърти и да действува като кърмило.

Открихме тайната по следния начин. Вятърът беше равномерен, морето — утихнало, така че в продължение на няколко денонощия „Кон-Тики“ поддържаше постоянен курс, без да пипаме вързаното кърмилно весло. Тогава втикнахме намерената центровъчна дъска в един процеп близо до кърмата и в същия миг „Кон-Тики“ се отклони с няколко градуса от западния си курс към северозапад и продължи спокойно и сигурно по новия курс. Когато извадихме центровъчната дъска, салът отново зави в предишния курс. А когато я издърпахме само наполовина, салът само наполовина се върна към стария курс. По този начин, като само поизтегляхме или втиквахме центровъчната дъска, можехме да променяме курса или да го задържаме, без да пипаме кърмилното весло. Това беше гениалната тайна на инките. Те изработили проста система на равновесие, при която поради натиска на вятъра върху платното мачтата става неподвижна точка. Двете части на сала са двете рамена — пред мачтата и зад мачтата. Ако общата площ на центровъчните дъски откъм кърмата надделее, носът на сала се извръща по посока на вятъра, ако площта на центровъчните дъски отпред надделее, кърмата се извръща по посока на вятъра. Центровъчните дъски, които се намират най-близо до мачтата, естествено оказват най-малко влияние върху движението на сала. Когато вятърът духаше откъм кърмата, центровъчните дъски преставаха да действуват и тогава беше невъзможно да се поддържа салът на курс, ако не управлявахме непрекъснато с кърмилното весло. При това салът лягаше точно напреки на вълните и понеже беше по-дълъг, не можеше да се прехвърля свободно през тях. А тъй като вратата на кабината и мястото ни за хранене бяха на десния борд, винаги гледахме вълните да идват косо откъм левия ъгъл на кърмата.

Положително можехме да продължим пътуването си през океана, ако кърмчията движеше нагоре-надолу някои от центровъчните дъски, вместо да тегли въжетата на кърмовото весло, но по това време бяхме така свикнали с кърмовото весло, че само определяхме основния курс с центровъчните дъски, а предпочитахме да управляваме с веслото.

Следващата важна точка на нашето пътешествие беше също така невидима за окото, както и рифът, който не съществува освен на картата.

На четиридесет и петия ни ден в морето бяхме пропътували от 78-ия меридиан до 108-ия и достигнахме средата на пътя до първите острови, които лежаха пред нас. Зад гърба ни на изток се простираха четири хиляди километра морска шир до Южна Америка и точно толкова ни предстояха на запад до Полинезия. Най-близката суша по всички небесни посоки бяха островите Галапагос на изток-североизток и Великденският остров право на юг. Те се намираха на повече от хиляда километра от нас в безбрежния океан. А ние бяхме сами на далечно плаване, встрани от всички редовни морски пътища в Тихия океан.

Но всъщност не можехме да усетим тези огромни разстояния, защото, докато се движехме, хоризонтът се движеше незабелязано с нас и нашият плаващ свят си оставаше все същият кръг, издигащ се към небосвода със сала като център, а над нас нощ подир нощ отминаваха все същите звезди.

Бележки

[1] Пау-уау — съвещание на мъжете от племето за решаване на въпроси, отнасящи се до съдбата на цялото племе. — Б.пр.

[2] Скуа — северноатлантическа граблива птица. Това твърдение на автора е неправдоподобно. Навярно е видял други птици от семейството, към което принадлежи и скуа. — Б.пр.