Белва Плейн
Звездно небе (25)

Двадесет и четвърта глава

Годините минаваха, всички момчета се ожениха и вече имаха свои деца, а всяка година семейството се събираше за Деня на благодарността, за да празнува заедно, както винаги. Нищо не се променяше и никой не искаше да замени с друг порцелановия сервиз със сини шарки, нито сребърните свещници, нито хризантемите в средата на масата.

Тук бяха Анди и прекрасната му жена Бърнис с децата им Тим и Дъг, както и Елизабет и Джон с близнаците и двете по-малки момчета — всички много послушни, за разлика от буйните и шумни синове на Анди. Джон вече беше полковник Арнинг с орел на рамото и изглеждаше най-строг от всички. До тях седяха доктор Джеймс Арнинг и съпругата му с Реймънд и Сюзън. Обичайният елегантен костюм на Айлийн изпъкваше до красивата рокля на Луиз. На Адам му се стори, че роклята много прилича на онази, която бяха изложили на витрината на магазина миналата седмица. И точно тогава гласът на Луиз се извиси над тихите разговори на възрастните и веселите закачки на децата край масата:

— Предполагам, че моментът е удобен да направя съобщение пред всички вас. Ще се омъжвам.

След секунда тишина всички заговориха в един глас:

— Какво?

— Кога?

— Кой е той?

— Никога не си ни казвала…

Не, не беше. Имаше много приятели, все сериозни младежи, неособено красиви на външен вид, нейни колеги от катедрата по класически езици. Адам погледна към другия край на масата и сякаш прочете мислите на Ема. Миналото лято Луиз бе използвала спестяванията си, за да замине с група момичета на екскурзия до Европа. Как точно и къде…

— Запознахме се на кораба за Европа и се влюбихме. Знам, че звучи налудничаво.

От устата на разумната и предпазлива Луиз наистина звучеше така.

— Бяхме заедно в Париж и Рим. Карло промени плановете си, за да се върне със същия кораб. Много отговорен човек е и няма защо да се тревожите. Следващия месец ще дойде тук, за да се запознаете.

Мислите на Адам препускаха. Луиз бе толкова невинна! Не би й се доверил дори да пресече улицата в натовареното движение на някой голям град. Какво ли знаеше тя за хората, които лъжат, мамят и се възползват от невинни души като нея? Та тя почти не бе излизала от Чатахучи.

— Къде живее? — попита Ема.

— В Бразилия. Рио де Жанейро.

— Ти си полудяла — строго заяви Джонатан.

— Не е така. Ще го харесате, когато се запознаете с него.

С обичайния си спокоен тон Бърнис помоли Луиз да им разкаже повече за Карло, на колко години е и с какво се занимава.

— На двадесет и пет е. Работи с баща си, занимават се с банки, от което аз нищо не разбирам — усмивката на Луиз разтопи сърцето на баща й. — Имат ранчо, около пет хиляди акра, така ми каза. Мамо, ще се зарадваш да научиш, че той доста разбира от музика. Не свири добре на никакъв инструмент, но посещава всички концерти. Е, сега вече знаете всичко, което мога да ви кажа, докато го видите.

Джонатан я укори:

— Не ни каза почти нищо.

— Хайде всички да се успокоим — намеси се вежливо Джеймс. — Каза ни, че той ще дойде да се види с мама и татко. Докато това не стане, няма смисъл да си правим изводи. Предлагам да довършим обяда и да излезем навън. Прекрасен ден е.

Но денят не бе прекрасен, понеже твърде много въпроси останаха без отговор.

— Какво мислиш за цялата тази история? — попита Адам, Ема, когато останаха сами. — Просто идва и ни заявява, че ще се омъжва и ще се премести да живее на няколко хиляди километра оттук. Просто ей така.

— Още не си чул нищо. Айлийн ми сподели тайничко, че ще се подложи на изкуствено оплождане. Отишла в медицинския университет и описала какъв баща иска за детето си. Казва, че е прекалено ангажирана с редакторската си работа в онова феминистко списание, за да мисли за обвързване в брак. Представяш ли си?

Ема решеше косата си с гръб към него. Но той зърна насълзените й очи в огледалото и за миг сякаш видя как ще изглежда тя, когато остарее. Това много го разгневи. Направо го изпълни с ярост.

Защо бяха толкова глупави дъщерите им! Да съсипват живота си, докато родителите им можеха единствено да гледат отстрани. Сякаш бяха взели и захвърлили на боклука годините грижи, вниманието и примера, които им бяха давали. Господи, колко го болеше! Все едно го подлагаха на ампутация. Истинско безумие…

— Поне — опита да се улови за нещо стабилно той — с момчетата всичко е наред, имат чудесни жени, добри деца и се държат разумно. Същинска благословия. Те са истинското ни семейство, старомодно и цяло.

— Не съвсем — обади се Ема.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш брат.

— Ема, моля те! През няколко месеца, особено в Деня на благодарността, на този специален ден, той сякаш се появява в мислите ти, за да ме ядосва. Защо?

— Защото денят е специален. Не се ли питаш понякога къде е седнал да обядва и дали изобщо има какво да яде?

— Рядко се ядосвам, нали, Ема?

— Да.

— Не искам да го правя. Но не ме занимавай повече с Лео. Дадох му пари и ако ги е пропилял, както загуби и спестяванията на татко, това си е негов проблем. А ако си търсиш за кого да се тревожиш, помисли за Луиз и Айлийн. Не ти ли стигат те?

Адам не намираше покой, мислите му се лутаха и той тръгна към малкия си кабинет, седна, загледа се в мрака и изведнъж се сети за нещо. Отвори най-долното чекмедже на бюрото си, където имаше куп подвързани с кожа тефтери, достатъчно дебели, че да поберат записките от цял живот. Притежаваше един от онези редки дарове, които са прекалено ценни, за да се пренебрегват, но все пак почти не се използват. Сега, когато се случваха прекалено много неща и имаше толкова деца и внуци, за които да мисли и да се тревожи, щеше да го използва.

„Най-сетне се запознахме с Карло. Трябва да призная, че наистина е необикновен младеж. Притежава онова, което французите наричат «такт». Бе предугадил точно какво ще искат да разберат родителите на една млада жена в подобна ситуация и ни представи документи и снимки, на които са родителите му, роднините, градската им къща, имението в провинцията, извлечения от банковите сметки, както и писма от различни важни хора, сред които и епископ. Той е католик и очаква Луиз да приеме вярата му, а тя е готова да го направи. Не виждаме причина да не одобрим брака им, освен че момичето ни ще живее толкова далеч от нас. Но после се замислих за баща си и милионите като него, които са напуснали дома си със съзнанието, че повече няма да го видят никога. Сега поне има самолети и често ще се виждаме с Луиз, надявам се. Трябва да гледаме на нещата по този начин.“

„Сватбата беше прекрасна. Луиз бе не просто красива, както винаги, а направо зашеметяваща. Можем само да се молим да е и щастлива. Но как ще разберем, ако не е така? Толкова е нежна и ранима. Иска ми се да притежаваше малко от куража на сестра си. Трудно сдържах сълзите си, когато потеглиха с Карло под дъжд от ориз в колата, отрупана с цветя, към летището.

Ема ми прошепна: «Такава сватба искаше Сабин за нас».

Всъщност имаше доста от хората, присъствали и на нашата сватба. Джеф Хорас вече е пенсионер, но понякога пише статии за вестника, а сега несъмнено е достатъчно впечатлен от аристократичното и изискано семейство на Карло, за да опише събитието. Райли, също пенсионер с прилична сума за издръжка, за която настоявахме двамата с Анди, изглеждаше много остарял и приведен, но лицето му грееше, както винаги. Арчър, който получава същата пенсия, изглежда по-щастлив, откакто почина жена му. (Това е ужасна забележка, но е вярно; жена му сигурно е била истински дявол.) Господин Лорънс не е сред нас, но съпругата му дойде, облечена строго, макар и не в черни дрехи, понеже все пак никой не носи черно на сватба. Руди и Риа сега живеят в провинцията, също с прилична пенсия, затова в дома ни има нови хора.

Айлийн ни донесе снимки на нейния Дани. Често е възможно да се прецени дали едно дете е красиво — дори и да е само на три месеца, а това определено е такова. Мисля си, че за една жена е ужасно тежко да не знае кой е бащата на детето й, но тя очевидно не се притеснява. Модерни времена! Някой я попита дали следващата сватба няма да е нейната, а тя се засмя: «Само през трупа ми. Сега имам всичко, което искам, без да се налага да угаждам и на мъж до себе си».

Не, в крайна сметка не се възхищавам на куража й. Не разбирам как, след като е отгледана в дома ни, има подобна представа за брака. Но щом е доволна от живота си, предполагам, и ние трябва да се примирим.

Кум на Карло беше брат му — Лео, което ме притесни. Винаги се чувствам неудобно, когато чуя това име. Все си мисля, независимо какво говоря пред Ема, че вероятно трябва да опитам да разбера къде е той. После се сещам, че можеше да съсипе живота ми и щастието на Ема, и забравям за всичко.“

После Адам бе написал:

„Добре известно е, че колкото повече остарява човек, толкова по-бързо лети времето. Не бяхме виждали Луиз от година и половина и единствено можем да кажем, че сме свидетели на преобразяване. Тя живее във величествена къща на улица, където всички къщи приличат на палати и в сравнение, с които нашата е скромна колиба. Сега е бременна с близнаци — навярно идва от нашето семейство, защото и Джонатан има. В поведението й не личи и следа от притеснение. Влезе в ролята на домакиня на прекрасно тържество в наша чест, а Карло много се гордее с умението й да организира приеми, които са част от бизнеса му. Въпреки всичките си задължения, тя не спира да се занимава с какво ли не и се надява един ден да стане директор на училище, в което слепи деца да получават първокласно образование.

Тези хора имат огромно семейство — с толкова много лели, чичовци и братовчеди, че двамата с Ема леко им завидяхме. Всички живеят наблизо и Луиз е единствената, която не е родена в околността. Карло и брат му Лео са особено близки. Трябваше да призная пред Ема колко нелепо се чувствам, защото ми е неспокойно, когато чуя това име. Тя все отговаря, че изобщо не е странно. Според нея нещо ме тормози вътрешно. Подтиква ме да «направя нещо» за брат си.

Но какво? Предполагам, бих могъл да наема детектив, за да го издири, макар че навярно нищо няма да се получи или ще отнеме години; та нали има толкова неразрешени криминални случаи. Освен това той не иска да бъде открит. Сам ми го каза съвсем категорично. Затова най-добре да оставим всичко, както си е. Всички сме спокойни и щастливи с децата и внуците си и не можем да желаем нищо повече.“