Артър Конан Дойл
Скандал в Бохемия (2)

II

Точно в три часа бях на улица „Бейкър“, но Холмс го нямаше. Хазяйката ми съобщи, че излязъл от къщи малко след осем часа сутринта. Седнах до камината, решен да го изчакам, колкото и да се забавеше. Разследването вече силно ме бе заинтригувало. Макар случаят да не бе забулен в зловеща и странна тайнственост, обвиваща описаните вече от мен две престъпления, естеството на въпроса и високото положение на клиента му придаваха специфична особеност. А и с каквото и разследване да се занимаваше приятелят ми, умелото контролиране на ситуацията, енергичният му и проницателен начин на разсъждение ми доставяха наслада, докато наблюдавах системата му на работа, както и бързите и изкусни методи, с които разплиташе и най-заплетените загадки. Така бях свикнал с постоянните му успехи, че вероятността от провал изобщо не ми минаваше през ум.

Беше почти четири часа, когато вратата се отвори и в стаята влезе един коняр, сякаш пиян, разрошен, с бакенбарди, с пламнало лице и дрипави дрехи. Колкото и да бях свикнал с удивителната способност на приятеля ми да се предрешава, наложи се да огледам три пъти този мъж, преди да се убедя, че наистина е Холмс. Той ми кимна и се скри в спалнята, откъдето се появи след пет минути в обичайния си, напълно порядъчен вид облечен в костюм от туид. Пъхна ръце в джобовете и протегна крака пред камината, като в продължение на няколко минути се заливаше от смях.

— Боже Господи! — извика той, задави се и после продължи да се смее, докато накрая се облегна назад, безпомощно отпуснат в креслото.

— Какво има?

— Невероятно смешно е. Сигурен съм, че никога няма да можеш да познаеш с какво се занимавах сутринта и какво се наложи да правя накрая.

— Не мога да си представя. Предполагам, че си наблюдавал навиците на госпожица Айрини Адлър, а може би и къщата й.

— Точно така, но последиците бяха доста необичайни. Но нека да ти разкажа. Излязох от къщи малко след осем сутринта преоблечен като безработен коняр. Хората, които обичат конете, се разбират чудесно, също като масоните. Стани един от тях и ще научиш всичко, каквото ти трябва. Скоро намерих Брайъни лодж. Това е вила бижу, с градина зад сградата, чиято предна фасада на два етажа се издига на самата улица. Брави с топки на вратата. Просторна всекидневна отдясно с високи прозорци почти до пода с онези безсмислени английски ключалки, които и дете може да отвори. Отзад нищо забележително, освен че до прозореца на антрето може да се стигне от покрива на пристройката за каретите. Обиколих вилата и я разгледах отблизо отвсякъде, без да забележа обаче нищо друго, което да представлява интерес. Завъртях се наоколо и както очаквах, открих конюшня в уличката, която минава покрай единия зид на градината. Помогнах на конярите с оборката на конете им, като в замяна получих от тях два пенса, чаша смесена бира, две дози ситно нарязан тютюн и колкото щеш сведения за госпожица Адлър, да не говорим, че се наложи да изслушам биографиите на още пет-шест съседи, към които не изпитвам никакъв интерес.

— И какво научи за Айрини Адлър? — попитах.

— А, завъртяла е главата на всички мъже околовръст. Тя е най-нежното същество, носещо боне, на нашата планета. Така говорят всички в конюшнята на „Сърпънтайн авеню“. Живее тихо, пее по концерти, всеки ден в пет часа излиза с кола и се връща точно в седем за вечеря. По друго време излиза рядко, освен когато има концерт. Сред посетителите й има само един мъж, но пък с него се среща доста често. Тъмнокос, красив и елегантен, идва поне веднъж дневно, а понякога и два пъти. Нарича се господин Годфри Нортън от адвокатското сдружение в Инър темпъл. Виждаш ли предимствата на файтонджиите като осведомители? Над десетина пъти са го возили от конюшните на „Сърпънтайн авеню“ до дома му и знаят всичко за него. Когато изслушах това, което имаха да ми кажат, продължих да се разхождам напред-назад покрай Брайъни лодж и да обмислям плана си за действие. Този Годфри Нортън очевидно беше важен фактор в случая. Адвокат. Звучи заплашително. Каква е връзката между двамата и каква е целта на честите му посещения? Каква му е тя — клиентка, приятелка или любовница? Ако е първото, вероятно му е предала снимката за съхранение. Ако е последното, е по-малко вероятно. От отговора на този въпрос зависеше дали да продължа работата си в Брайъни лодж, или да прехвърля вниманието си към квартирата на господина в Темпъл. Беше деликатен момент, свързан с евентуално разширяване обхвата на моето разследване. Боя се, че те отегчавам с всички тези подробности, но трябва да ти дам възможност да разбереш всичките ми дребни затруднения, за да можеш да схванеш ситуацията.

— Слушам те внимателно — обадих се аз.

— Докато размишлявах над проблема, пред Брайъни лодж спря един наемен кабриолет и от него изскочи някакъв господин. Забележително красив мъж, мургав, с орлов нос и мустаци, очевидно мъжът, за когото бях слушал. Виждаше се, че много бърза, викна на файтонджията да го почака и се стрелна с вид на човек, чувстващ се съвсем като у дома си, покрай домашната прислужница, която отвори вратата. Остана в къщата около половин час. Зърнах го няколко пъти през прозорците на всекидневната — крачеше напред-назад и говореше възбудено, ръкомахайки. Нея изобщо не видях. След малко той излезе с още по-объркан вид. Извади от джоба си златен часовник и го погледна съсредоточено. „Карай като фурия — викна на файтонджията. — Най-напред до магазина «Грос и Ханки» на улица «Риджънт», а после до църквата «Сейнт Моника» на «Еджуеър роуд». Ще получиш половин лира, ако стигнем за двайсет минути!“ И потеглиха, а докато аз се питах дали да ги последвам, по улицата се зададе изискано малко ландо, чийто кочияш бе успял да закопчае само половината копчета на сакото си, вратовръзката му бе нахлузена едва ли не под ушите, а ремъците от сбруята на коня му стърчаха от катарамите. Още не бе успял да спре съвсем, когато от вратата на антрето изскочи нашата дама и се метна вътре. Успях само да я зърна. Красива жена с лице, за което един мъж е готов да умре. „Църквата «Сейнт Моника», Джон! — извика тя. — Ще получиш половин лира, ако стигнем там за двайсет минути!“ Всичко това, Уотсън, бе толкова чудесно, че не можех да го пропусна. И тъкмо се колебаех дали да се затичам след нея, или да се метна отзад на ландото й, когато по улицата мина един кабриолет. Файтонджията два пъти се почуди дали да вземе такъв опърпан пътник, но аз скочих в колата, преди да успее да ми откаже. „Църквата «Сейнт Моника» — викнах му. — Ще получиш половин лира, ако стигнем за двайсет минути!“ Беше дванайсет без двайсет и пет. Моят файтонджия караше здравата и мисля, че никога не са ме возили толкова бързо, но все пак другите двама ни бяха изпреварили. Когато пристигнах, кабриолетът и ландото вече стояха пред вратата с плувнали в пот коне. Платих на файтонджията и бързо влязох в църквата. Вътре нямаше абсолютно никой освен двамата, които бях преследвал, както и един облечен с бяла стола свещеник, който, стори ми се, спореше с тях. И тримата стояха пред олтара. Тръгнах бавно по страничната пътека между редовете като човек без работа, отбил се в църква. Внезапно за моя изненада тримата пред олтара се обърнаха и Годфри Нортън изтича към мен. „Слава Богу! — извика той. — Ти ставаш! Хайде! Идвай!“ „Какво сега?“ — попитах аз. „Ела, човече, постой тук само три минути, иначе няма да е законно.“ Почти ме завлече до олтара и преди да успея да разбера къде сме, вече бях започнал да мънкам отговорите, които ми шепнеха в ухото, и да свидетелствам за неща, от които нямах понятие, най-общо, да давам своя принос за трайното впрягане на Айрини Адлър, неомъжена, и на Годфри Нортън, ерген, в брачния хомот. Всичко свърши за миг и господинът вече ми благодареше от едната страна, дамата от другата, а свещеникът пред мен сияеше. Това бе най-нелепото положение, в което съм изпадал през живота си. И сега ми е смешно, като си помисля. Изглежда, документите им не са били съвсем редовни и свещеникът категорично отказваше да ги ожени без никакъв свидетел, така че щастливата ми поява спести на младоженеца необходимостта да кръстосва улиците, за да търси някой. Младоженката ми даде една лира и аз възнамерявам да си окача тази монета на ланеца на часовника за спомен от събитието.

— Много неочакван обрат — казах, — е, и сега какво?

— Ами реших, че плановете ми са сериозно застрашени. Съвсем вероятно изглеждаше двойката да отпътува незабавно за някъде и да бъда принуден да взема бързи и енергични мерки. Те обаче се разделиха на вратата на църквата, той се върна в Темпъл, а тя — у дома. „Ще изляза с колата до парка в пет часа, както обикновено“ — каза му тя на тръгване. Не чух нищо друго. Потеглиха в различни посоки и аз също си тръгнах, за да направя от своя страна нужното.

— А именно?

— Студено говеждо и чаша бира — отвърна Холмс, като дръпна звънеца. — Дори не успях да помисля за храна, а по всяка вероятност тази вечер ще бъда още по-зает. Между другото, докторе, необходимо ми е твоето съдействие.

— За мен ще е удоволствие.

— Имаш ли нещо против да нарушиш закона?

— Ни най-малко.

— А да поемеш риска да те арестуват?

— Готов съм, стига да е в името на добра кауза.

— О, каузата е прекрасна!

— Тогава съм на твое разположение.

— Сигурен бях, че мога да разчитам на теб.

— И какво точно искаш от мен?

— Ще ти обясня, след като госпожа Търнър дойде с подноса. А сега — продължи той, като се нахвърли върху скромната храна, която нашата хазяйка беше приготвила — трябва да обсъдим въпроса, докато се храня, защото не разполагам с много време. Вече е почти пет часа. След два часа трябва да се появим на сцената на действието. Госпожица Айрини, или по-точно — госпожа Айрини, се връща от разходката си в седем. Ние трябва да сме пред Брайъни лодж, за да я посрещнем.

— И после?

— Остави това на мен. Вече съм уредил всичко, което трябва да се случи. Настоявам само за едно. Каквото и да стане, ти не бива да се намесваш. Разбираш ли?

— Трябва да остана безучастен, така ли?

— Не бива да вършиш нищо. Вероятно ще възникне една дребна неприятност. Не се намесвай. Ще се свърши с това, че ще ме въведат в къщата. Четири-пет минути по-късно прозорецът на всекидневната ще се отвори. Ти трябва да си наблизо.

— Добре.

— Ще ме наблюдаваш, ще можеш да ме виждаш отвън.

— Добре.

— И когато вдигна ръка, ето така, ще хвърлиш в стаята онова, което ще ти дам, и в същото време ще извикаш, че има пожар. Следиш ли мисълта ми?

— Напълно.

— Няма нищо страшно — каза той и извади от джоба си продълговата ролка с формата на пура. — Това е обикновена димка, използвана от водопроводчиците, с по една капсула за самовъзпламеняване във всеки край. Задачата ти е само това. Когато извикаш, че има пожар, ще привлечеш вниманието на доста хора. След това можеш да тръгнеш към края на улицата, а аз ще дойда при теб след десет минути. Надявам се, че обясних всичко?

— Трябва да не се намесвам, да се приближа до прозореца, да те наблюдавам и когато дадеш сигнал, да хвърля вътре този предмет, след това да извикам, че има пожар, и да те изчакам на ъгъла на улицата.

— Точно така.

— Можеш напълно да разчиташ на мен.

— Отлично. Струва ми се, че вече почти става време да се приготвя за новата си роля.

Той се скри в спалнята и се появи след няколко минути преобразен на мил и простодушен протестантски свещеник. С широкополата черна шапка, широките неогладени панталони, бялата вратовръзка, съчувствената усмивка, както и с цялото излъчване на съсредоточено и благосклонно внимание можеше да се сравнява единствено с преподобния Джон Хеър. Холмс не просто бе сменил облеклото си. Изразът на лицето, поведението, самата му душевност сякаш се сменяха с всяка нова роля, в която се въплъщаваше. Сцената бе останала без един чудесен актьор, както и науката — без един проникновен мислител, когато той се бе посветил на криминалните разследвания.

В шест и петнайсет тръгнахме от улица „Бейкър“, а когато пристигнахме на „Сърпънтайн авеню“, до седем оставаха десетина минути. Вече се бе здрачило, почнаха да палят осветлението, а ние се разхождахме пред Брайъни лодж и изчаквахме обитателката на вилата. Къщата изглеждаше точно както си я бях представял от краткото описание на Шерлок Холмс, но районът се оказа неочаквано оживен за малка уличка в тих квартал. На единия ъгъл стояха групичка зле облечени мъже, които пушеха и се смееха; виждаха се също един точилар на ножици с точилото си, двама гвардейци, които се задяваха с едно слугинче, както и неколцина добре облечени младежи, шляещи се с пури в уста.

— Тази венчавка — започна Холмс, докато се разхождахме насам-натам пред къщата, — доста опростява нещата. Сега снимката се превръща в нож с две остриета. Ситуацията е такава, че и госпожата ще има толкова желание господин Годфри Нортън да я види, колкото и на нашия клиент му се ще тя да се появи пред очите на неговата принцеса. Сега въпросът е ще можем ли да я намерим.

— Да, къде ли е?

— Крайно невероятно е тя да я носи със себе си. Снимката е кабинетен формат. Твърде голяма е, за да се скрие лесно в роклята на една жена. Тя знае, че кралят е в състояние да й устрои засада и да я претърси. Вече са били направени два подобни опита. Можем да приемем, че не носи снимката със себе си.

— Тогава къде може да е?

— Например у нейния банкер или адвокат. Тази двойна възможност не е изключена. Но аз съм склонен да приема, че не е нито у единия, нито у другия. По природа жените са загадъчни и обичат всичко да държат в ръцете си. Защо да я дава на друг човек? Тя може да се довери на попечителите си, но не е в състояние да прецени какви косвени или политически методи на въздействие могат да бъдат използвани, за да се окаже натиск върху един делови човек. А и не забравяй, че е решила да я използва само след няколко дни. Явно е някъде, където да й е подръка. Явно е в къщата й.

— Но нали вече са прониквали там два пъти с взлом?

— Пфу! Не са знаели къде да гледат.

— А ти къде ще гледаш?

— Аз няма да гледам.

— А какво ще правиш?

— Ще я накарам да ми я даде.

— Но тя ще ти откаже.

— Няма да бъде в състояние. Ето че чувам тропот на колела. Това е нейната карета. Сега изпълнявай безпрекословно разпорежданията ми.

Докато той говореше, иззад ъгъла на улицата се появиха светлините от страничните фенери на карета. Беше изисканото малко ландо, което изтрополя до вратата на Брайъни лодж. Когато спря, един от мъжете, които се шляеха на ъгъла, се втурна да отвори вратичката с надеждата да спечели някое пени, но беше изблъскан от друг безделник, който се спусна със същите намерения. Избухна яростна кавга, която се разпали още повече от двамата гвардейци, които взеха страната на единия безделник, докато точиларят се намеси също толкова разпалено на страната на другия. Размахаха се юмруци и за миг дамата, слязла от каретата си, се озова в центъра на групичката биещи се мъже с пламнали лица, които безжалостно се налагаха. Холмс се втурна към тълпата, за да защити дамата, но когато се добра до нея, извика и рухна на земята, а от лицето му рукна кръв. Щом видяха, че пада, гвардейците си плюха на петите в едната посока, а безделниците хукнаха в другата. Неколцината добре облечени мъже, които бяха наблюдавали боя отстрани, без да се намесват, най-сетне се притекоха да помогнат на дамата и да се погрижат за ранения човек. Айрини Адлър, както ще продължа да я наричам, бе изтичала нагоре по стълбите, но се спря на площадката, където прекрасната й фигура се очертаваше от лампата в антрето, загледана към улицата.

— Сериозно ли е пострадал този клетник? — попита тя.

— Умрял е! — извикаха няколко гласа.

— Не, не, диша още! — обади се друг глас. — Но ще свърши, преди да сме го закарали в болницата.

— Какъв смел човек — обади се една жена. — Ако не беше той, ония щяха да ограбят портмонето и часовника на дамата. Това е опасна банда. А, диша, диша!

— Не бива да лежи на улицата. Може ли да го внесем в къщата, госпожо?

— Разбира се. Внесете го във всекидневната. Там има удобен диван. Оттук, моля!

И Холмс бавно и тържествено бе внесен в Брайъни лодж и настанен в централното помещение, докато аз безшумно наблюдавах ставащото от поста си до прозореца. Запалиха осветлението, но щорите не бяха спуснати, така че виждах приятеля си проснат на дивана. Не зная дали той изпитваше угризения в този момент от ролята, в която се бе вживял, но аз самият никога не съм се чувствал по-засрамен от мига, в който видях красивото създание, против което заговорничех, да се грижи за ранения мъж с огромно състрадание. Ала щеше да бъде най-черно предателство спрямо Холмс да се откажа от задачата, която ми бе поверил. Ожесточих сърцето си и извадих димката от палтото. Все пак, рекох си, ние не я нараняваме пряко. Само я възпираме да не нарани друг човек.

Холмс се приповдигна и приседна на дивана. Приличаше на човек, комуто не достига въздух. Една прислужница се втурна и разтвори широко прозореца. В същия момент той вдигна ръка, аз метнах димката в стаята и изкрещях: „Пожар!“ Почти в същия миг цялата тълпа зрители — и добре облечените, и зле облечените, и господата, и прислужниците — подеха в хор: „Пожар!“ Гъсти кълба дим се извиха в стаята и заизскачаха през отворения прозорец. Зърнах мятащи се фигури и миг по-късно чух гласа на Шерлок Холмс, който убеждаваше, че тревогата е фалшива. Шмугнах се сред крещящата тълпа и си пробих път до ъгъла на улицата, а след десет минути с радост усетих ръката на моя приятел да ме улавя, за да се измъкнем от сцената на врявата и бъркотията. Той повървя бързо и мълчаливо няколко минути, докато не свихме по една от тихите улици, водещи към „Еджуеър роуд“.

— Справи се чудесно, докторе — рече Холмс. — Не би могло да бъде по-добре. Всичко е наред.

— Значи снимката е у теб!

— Зная къде е.

— Как разбра?

— Тя ми показа, както ти обещах, че ще направи.

— Не разбирам.

— Нямам намерение да създавам загадки — засмя се той. — Всичко беше съвършено просто. Ти, разбира се, си забелязал, че всички на улицата бяха наши съучастници. Всичките бяха наети за цялата вечер.

— Успях да се досетя.

— После, когато избухна кавгата, аз държах в ръката си влажна червена боя. Втурнах се, паднах, плеснах се с ръка по лицето и се превърнах в окаяна гледка. Стар номер.

— Който и аз успях да разгадая.

— След това ме внесоха вътре. Нямаше как да не ме пусне в къщата. Можеше ли да направи друго? И то във всекидневната, точно там, където подозирах. Снимката бе скрита някъде там, пред спалнята й, и аз бях решен да науча къде. Сложиха ме на дивана, показах, че не ми достига въздух, те бяха принудени да отворят прозореца и ти получи удобен случай да действаш.

— Това с какво ти помогна?

— Беше изключително важно. Когато една жена разбере, че в къщата й гори пожар, инстинктивно се втурва най-напред към онова, на което най-много държи. Това е непреодолим вътрешен порив, неведнъж съм се възползвал от него. Така беше при скандала за завещанието на Дарлингтън, а също и при историята в замъка Арнсуърт. Омъжената жена се втурва към детето си, а неженената — към кутията за скъпоценности. Бях наясно, че нашата дама днес няма в дома си нещо, което да цени повече от онова, което търсим. Щеше да се втурне да го спасява. Тревогата за пожар беше много убедителна. Димът и виковете могат да сепнат и човек с железни нерви. Тя реагира идеално. Снимката беше в нишата зад плъзгащия се плот, точно над шнура за звънеца вдясно. Само за миг се озова там и аз успях да я зърна, когато я измъкна наполовина. Когато извиках, че тревогата е фалшива, тя я пъхна обратно, погледна към димката, изтича от всекидневната и повече не я видях. Аз станах и се измъкнах от стаята, поднасяйки извиненията си. Поколебах се за миг дали да не прибера веднага снимката, но бе влязъл кочияшът и понеже ми се стори, че ме наблюдава втренчено, реших, че ще е по-сигурно да изчакам. Прекалената прибързаност понякога може да провали всичко.

— А сега? — попитах аз.

— Задачата ни фактически приключи. Утре с краля и теб, ако имаш желание да дойдеш, ще посетим вилата. Ще ни поканят във всекидневната, за да изчакаме дамата, но най-вероятно, когато тя дойде, няма да намери нито нас, нито снимката. Негово величество вероятно ще бъде удовлетворен, ако я прибере със собствените си ръце.

— И кога ще направите посещението?

— В осем часа сутринта. Тя няма да е още станала, така че ще имаме свобода на действие. Но освен това трябва и да действаме бързо, защото тази венчавка може изцяло да промени живота и навиците й. Незабавно трябва да телеграфирам на краля.

Бяхме стигнали до улица „Бейкър“ и стояхме пред вратата. Холмс търсеше ключа си, когато един минувач го поздрави:

— Добър вечер, господин Шерлок Холмс!

На тротоара имаше само неколцина души, но поздравът, изглежда, бе отправен от слабичък младеж с широко палто, бързешком минал край нас.

— Чувал съм този глас — рече Холмс, загледан по зле осветената улица. — Кой, по дяволите, може да е?