Хорхе Луис Борхес
История на вечността (2)

II

Най-добрият документ за първата вечност е пета книга на Енеидата; за втората или християнската — единадесета книга на Свети Августиновите Изповеди. Първата не се схваща вън от платоническата теза; втората — без вероизповедното тайнство на Троицата и без обсъжданията, повдигнати поради предопределение и неодобрение. Петстотин страници ин фолио не биха изчерпали темата: надявам се тези две-три ин октаво да не изглеждат прекалено дълги.

Може да се твърди, с достатъчно поле за погрешност, че „нашата“ вечност бе постановена няколко години след хроническото чревно заболяване, убило Марк Аврелий, и че мястото на тая главозамайваща повеля бе урвата на Фурвиер, която преди се е наричала Форум ветус, прочута сега с въжената линия и базиликата. Въпреки авторитета на разпоредилия се — епископ Ириней — тази принудителна вечност бе много повече от празна свещеническа одежда или църковен разкош: бе решение й бе оръжие. Словото е родено от Отца, Светият дух изхожда от Отца и Словото, гностиците обикновено умозаключаваха от тия две неотрицаеми операции, че Отецът бил предшествал Словото, а двамата — Духа. Това умозаключение разпадаше Троицата. Ириней поясни, че двойният процес — рождение на Сина от Отца, излъчване на Духа от двамата — не е станал във времето, а изчерпва веднъж завинаги миналото, настоящето и бъдещето. Пояснението преобладало и сега е догма. Така бе обнародвана вечността, преди едва изтърпявана в сянката на някой неупълномощен платонически текст. Добрата връзка и различаването на трите хипостази на Господ е невероятен проблем сега и тази нищожност изглежда заразява отговора; ала няма съмнение относно величието на резултата, поне за подхранване на надеждата: Вечността е чисто вино днес, непосредствено и очевидно наслаждение от безкрайните неща. Също — за емоционалната и полемическата важност на Троицата.

Сега католиците лаици я смятат сборно тяло, безкрайно правилно, ала и безкрайно скучно; либералите — излишен богословски цербер, суеверие, което многото постижения на Републиката вече ще се заемат да отстранят. Троицата, разбира се, надхвърля тези формули. Въобразим ли си внезапно нейното зачеване от баща, син и видение, съчленени в един-единствен организъм, тя изглежда случай на интелектуална тератология, обезобразеност, която само ужасът на някой кошмар е могъл да роди. Адът е просто физическо насилие, но трите презаплетени лица внасят интелектуален ужас, удавена безкрайност, като от противостоящи огледала. Данте поискал да ги представи със знака за наслагване на разноцветни прозирни кръгове; Дън — с усложнени змии, богати и неразривни. Сияе в пълно тайнство Троицата — писа Свети Паулино.

Отделено от схващането за избавление, различаването на трите лица в едно трябва да изглежда произволно. Разгледано като потребност на вярата, неговото основно тайнство не се облекчава, а изпъкват неговото намерение и неговото използване. Разбираме, че отказът от Троицата — от Двоицата поне — значи да се направи от Исус един случаен Господен избраник, едно произшествие на историята, а не непреходен, постоянен съдник на нашето благочестие. Ако Синът не е и Отец, избавлението не е пряко божествено дело; ако не е вечно, няма да е вечна и саможертвата да се е унизил до човек и да е умрял на кръста. Само една безкрайна възвишеност е могла да удовлетвори за безкрайни епохи чрез една изгубена душа — настоява Джеремая Тейлър. Така може да се оправдае догмата, макар че схващанията за рождението на Сина от Отца и за изхождението на Духа от двамата продължават да намекват за едно предимство, без да броим тяхното достойно за порицание положение на чисти метафори. Богословието, заело се да ги разграничи, решава, че няма повод за объркване, тъй като резултатът от едното е Синът, от другото — Духът. Вечно рождение на Сина, вечно изхождение на Духа — това е великолепното решение на Ириней: измисляне на едно действие без време, на един осакатен безвремеви глагол, който можем да отхвърлим или да боготворим, не и да обсъждаме. Така Ириней възнамеряваше да спаси страшилището и успя. Знаем, че беше враг на философите; да се домогне до едно от техните оръжия и да го обърне срещу тях, трябва да му е доставило войнствена наслада.

За християнина първата секунда на времето съвпада с първата секунда на Сътворението — факт, който ни спестява зрелището (възстановено наскоро от Валери) на един незает Бог, който намотава пустеещи векове из „предходната“ вечност. Имануел Сведенборг (Правата христова вяра, 1771) видя в един край на духовния свят статуя, от която си представят, че са поглъщани всички ония, които умуват неразумно и безплодно върху положението на Господ преди да направи света.

Откак Ириней я откри, християнската вечност започна да се различава от александрийската. След като е била отделен свят, приспособи се да стане един от деветнадесетте атрибута на Божия промисъл. Освободени от народното боготворене, първообразите предлагаха опасността да се превърнат в божества или в ангели; не се отрече следователно тяхната действителност — винаги по-голяма от тази на самите създания, — но бяха сведени до вечни идеи в Словото творец. В това схващане за всеобщността преди нещата се озовава Алберт Велики: смята ги за вечни и предхождащи събитията на Сътворението, но само като вдъхновения или облици. Внимаваше много добре да ги отдели от всеобщността в нещата, които са същите божествени схващания, вече конкретизирани различно във времето, и преди всичко — от всеобщността след нещата, които са схващанията, преоткрити от индуктивното мислене. Времевите се различават от божествените по това, че им липсва творческа ефикасност, ала не по друго; подозрението, че Божите категории могат да бъдат не именно тези на латинския, не се побира в схоластиката… Но предупреждавам, че избързвам.

Учебниците по богословие не се бавят с нарочна посветеност на вечността. Ограничават се да предупреждават, че тя е съвременната и цялостна интуиция за всички деления на времето, и да изтощават еврейските Писания в търсене на измамни потвърждения, където изглежда Светият дух е казал много лошо онова, което добре казва тълкувателят. Обикновено с това намерение размахват следната изява на изтъкнато презрение или на чисто дълголетие: Един ден пред Господ е като хиляда години и хиляда години са като един ден, или великите думи, които чул Мойсей и които са името Божие: Аз, Който съм, или онези, които чул Свети Йоан Богослов в Патмос, преди и след стъкленото море, подобно на кристал, и червен змей, и птиците, ядящи плътта на предводители: Аз съм Алфа и Омега, начало и край^[1]. Обикновено приписват това определение на Боеций (замислено в затвора, навярно малко преди да умре от меча): Вечността е цялостно и съвършено видение на безграничния живот и то ми харесва повече, отколкото почти сладострастното повторение на Ханс Ласен Мартенсен: Вечността е чисто вино днес, непосредствено и очевидно наслаждение от безкрайните неща. Но пък изглежда презират онази неясна клетва на ангела, застанал прав върху морето и върху земята (Откровение, 10:6): и се закле в онзи, Който живее вовеки веков и Който сътвори небето и каквото е на него, земята и каквото е върху нея и морето и каквото е в него — че не ще вече да има време. Вярно е, че време в този стих трябва да равнозначи на забавяне.

Вечността остана като атрибут на неограничения Божи промисъл и е повече от известно, че поколения богослови са обработили този промисъл по свой образ и подобие. Никое насърчение не е тъй живо, както обсъждането на предопределеността от вечността. Четиристотин години след кръста английският монах Пелагий изпадна в непристойността да мисли, че невинните, умиращи некръстени, постигат царството небесно^[2]. Августин, Хипонски епископ, го опровергава с такова възмущение, каквото неговите издатели възторжено приветстват. Забелязва ересите на това учение, отблъсквано от праведните и мъчениците: отрицанието му, че в човека Адам вече сме съгрешили и погубили всички люде, неговата отвратителна забрава, че тази смърт се предава от баща на син чрез плътско зараждане, неговото подценяване на кървавата пот, на свръхестествената агония и на вика на Оня, Който умря на кръста, неговото отблъсване на тайните благоволения на Светия дух, неговото ограничаване на свободата Господна. Британецът бе имал дързостта да призове справедливостта; светецът — винаги сензационен и чуждоземец — отстъпва в това, че според справедливостта всички хора заслужаваме безпощадния огън, но Бог е решил да спаси някои, по своята неведома воля, или, както ще рече Калвин много по-късно, не без грубост: защото ей така (защото пожелал). Те са предопределените. Лицемерието или свянът на богословите отреди използването на тази дума спрямо предопределените за небето. Предопределени за мъчението не може да има: вярно е, че необлагодетелстваните минават през вечния огън, но става дума за едно опущение Господне, а не за нарочно действие… Това средство поднови схващането за вечността.

Поколения от хора идолопоклонници бяха населявали земята, без възможност да отхвърлят или прегърнат Божието слово; беше толкова нахална представата, че могат да се спасят без това средство, както и да отрекат, че някои от техните мъже, прочути по добродетелност, ще бъдат изключени от царството небесно. (Цвингли, 1523, заяви своята лична надежда да споделя небето с Херкулес, Тезей, Сократ, Аристотел, Аристид, Сенека.) Едно разширение на деветия Господен атрибут (който е вездесъщие) бе достатъчно, за да прокуди трудността. Обнародвано бе, че тя има значение за познанието на всички неща: струва си да кажем — не само на действителните, но и на възможните. Издирено бе едно място в Писанията, което да позволи това безкрайно допълнение, и бяха намерени две: едното, от първата Книга за царете, в което Господ казва на Давид, че мъжете от Кеила ще го предадат, ако не се махне от града, и той се маха; другото, от Евангелието на Матей, в което проклина два града: Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаиде! Защото, ако с Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел. С тази повторена подкрепа потенциалните форми на словото биха могли да влязат във вечността: Херкулес съжителства на небето с Улрих Цвингли, защото Бог знае, че би спазил църковната година, Лернейската хидра бива запратена във външните мрачини, защото й е известно, че е отхвърлила кръщението. Ние долавяме действителните събития и си представяме възможните (и бъдещите); при Господ не съществува това различие, принадлежащо на незнанието и на времето. Неговата вечност вписва веднъж завинаги (с една постъпка на разбиране) не само всички мигове на тоя препълнен свят, но и тези, които биха имали свое място, ако най-чезнещият от тях се променеше — и невъзможните също. Неговата съчетаваща и точна вечност е много по-обилна, отколкото вселената.

За разлика от платоническите вечности, за които най-голяма опасност е безвкусието, тази е заплашена от опасността да се уподоби на последните страници в Одисей и дори на предходната глава, за огромния разпит. Една царствена добросъвестност на Августин направи умерено това изобилие.

Неговото учение, поне на думи, отхвърля осъждането; Господ се взира в избраниците и подминава низвергнатите. Знае всичко, но предпочита да задържи своето внимание върху добродетелните жития. Джон Скот Ериугена, придворен учител на Шарл Плешивия, славно обезобрази тая мисъл. Проповядваше един несвършващ Бог; учеше за един свят от платонически първообрази; учеше за един Бог, който не долавя греха, нито облиците на злото; учеше за обожествяването, крайното възвръщане на създанията (включително времето и демона) към Божието първоединство. Божествената доброта ще унищожи злобата, вечният живот ще погълне смъртта, блаженството — нещастието. Тази смесена вечност (която, за разлика от платоническите вечности, включва индивидуалните съдби; която, за разлика от правоверната институция, отхвърля всяко несъвършенство и нищета) бе осъдена от съборите във Валенсия и в Лангр. За деленето на природата, противоречивата творба, която го проповядваше, изгоря на обществената клада. Сполучлива мярка, която разбуди благоволението на книголюбителите и позволи книгата на Ериугена да стигне до нашите години.

Вселената изисква вечност. Богословите знаят, че щом Божието внимание се отклони само за секунда от моята пишеща ръка, тя ще падне в нищото, сякаш поразена от тъмен огън. Затова твърдят, че запазването на този свят е вечно творение и че глаголите запазвам и сътворявам, тъй враждуващи тук, са синоними на Небето.