Хосе Мария Лопера
Чудо в града

С мисъл за теб, географски далечна,

стоя на хотелския прозорец

без корени, които да значат нещо за мен.

Градът се предлага, светещ

в мойте зеници, в бдящата нощ.

Лес настръхнал, чиито киловати

затъмняват звездите в небето.

Всичко е искряща светлина,

позлата, крещяща след сенки без очертания,

светещ дъх в полусън

със светулки летящи в ръмжене моторно.

Прозорците са очи,

невидими дупчици от горящи инсекти,

процепи в тайнството

на думи без име.

Животът невидим минава над множества дишащи

обич, омраза и мъст, робство и нежност,

несвързан пулс на безмерно сърце,

тираничен, безчувствен

гигант,

от плътта и душата на съществата, които го носят.

Колко тъжна трагедия тази

сам да се чувстваш

сред града, който свети от толкова много импулси човешки.

И търся в неясния свод,

затъмнен от града,

нещо, с което да се загърна от студа в моите кости.

И чудото става,

любовно и нежно

в душата ми незасенчена:

Твоята светлина ме изгрява…