Сердар Юзкан
Изгубената роза (7)

6

Когато Изабел и Андреа си отидоха, Диана остана известно време на терасата, като си мислеше за това колко малко я познаваха тези момичета. Бяха приятелки от години, смееха се и се забавляваха заедно, споделяха толкова много неща. Как беше възможно да не я познават и да не знаят за какво мечтае? Но тогава имаше ли значение, че никой не разбираше мечтата, която бе решила да преследва?

Тя се замисли върху въпроса, който майка й задаваше в писмото си. „Какво наистина ти пречи да последваш най-съкровената си мечта, скъпа?“

Диана знаеше, че ако й предстоеше да преживее дори хиляда живота, във всеки един от тях щеше да иска да бъде писателка. Единствената причина, поради която избра правото, бе заради ужасяващия сценарий, който сама рисуваше в представите си — ами ако се окажеше посредствена писателка?

Да започнем с това, че всички около нея щяха да мислят, че само си губи времето и прахосва възможностите си. Въпреки това обаче те учтиво и любезно щяха да крият истинските си мисли и щяха да й казват каква интересна и вълнуваща професия си е избрала. Но зад думите им винаги щеше да има скрито неодобрение и презрение и скоро щеше да стане обект на клюки и скрити подигравки. Хората щяха да одумват шепнешком наследницата на голямата международна хотелска верига и на един от най-престижните хотели в Сан Франциско — „нещастната Диана Стюарт“, която някога бе пример за подражание, мечтата на млади и стари в града, която някога бе обожавана от всички, а накрая бе свършила като писателка, чиито книги никой не чете. Тези, които някога биха дали мило и драго, за да бъдат поканени в нейната къща, щяха да я съжаляват, смятайки, че е пропиляла живота си напразно…

Тя не каза никога и на никого, че бе избрала кариера, която хората около нея щяха да одобрят, само защото не искаше да се сбъдне този мрачен сценарий. Така че може би беше нейна грешка, че дори приятелите й не знаеха какво чувства. Но нима не беше се опитала да им довери своите мечти и надежди? Разбира се, че бе.

Обаче всеки път, когато бе правила подобни опити, те я бяха осъждали. Сякаш знаеха по-добре какво е най-подходящо за нея и я отрупваха със съвети за онова, което би трябвало да направи, какво да мисли и дори да чувства. Те никога не се постараха да я разберат.

Как бе станало така, че беше останала съвсем сама в този свят и никой не я разбираше?

 

 

За да успокои мислите си, Диана реши да направи вечерната си разходка в парка, както някога правеше с майка си.

В парка беше многолюдно, имаше тълпи от хора. Стигна колкото може по-близо до морето и тръгна покрай брега.

Колко пъти в миналото двете с майка й бяха се разхождали заедно? Колко? Какво не би дала да можеше поне още веднъж да повърви отново с нея! Само един-единствен път… Вървя, потънала в спомените си, около четвърт час. Когато стигна до пристанището с корабите, се обърна и тръгна към къщи.

Обикновено избираше да се върне по късия път, като минаваше напряко през парка, главно защото обичаше да вижда необикновени хора. Хора, чиито коси бяха боядисани във всички цветове на дъгата и имаха пиърсинг на най-неочаквани части от тялото си. Хора, които търсеха, но не можеха да намерят празно място, за да се украсят с още една татуировка…

Както обикновено, пътеката беше пълна с продавачи на кичозни дрънкулки, с художници на татуировки, пътуващи улични музиканти и просяци.

Когато мина покрай просяците, тя дочу един плътен, дълбок глас:

— Хей, ти, малка госпожичке!

Без да е сигурна, че се отнася за нея, Диана се огледа, но не видя никого, отговарящ на това обръщение. Тогава забеляза погледа на един стар просяк, който я гледаше настойчиво. Той извика отново:

— Хей, ти, малка госпожичке!

Често бе виждала мъжа с къдрава сива коса да седи с кръстосани крака върху парче сламена рогозка на този ъгъл. Онова, което го отличаваше от останалите просяци бе, че макар малките му черни очи постоянно да оглеждаха тълпата, той никога не безпокоеше минувачите. Другата разлика бе, че в края на прокъсаната му рогозка бяха изписани думите: „Предсказвам бъдещето — четири долара“.

Диана бе изненадана. Беше минавала покрай гадателя на бъдеще поне стотина пъти, но той нито веднъж не я бе заговорил.

— На мен ли говорите? — попита го, сочейки се с пръст.

— Ти я търсиш, нали?

— Моля? Какво искате да кажете?

— Нея.

— Коя е тя?

— Ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам?

— Какво?!

— Нея, казвам.

Тя поклати глава. Нямаше смисъл да продължава този странен и както изглежда, напълно безсмислен разговор. Може би той очакваше някого, за да си направи майтап с него, или пък просто опитваше нов начин да привлече вниманието на потенциален клиент. Каквато и да бе причината, тя бе достатъчна да я накара да напусне мястото възможно най-бързо.

Диана искаше да продължи пътя си, сякаш не бяха си обменили нито дума, но спря, защото просякът извика още веднъж:

— Виж какво, малка госпожичке! Готов съм да ти предскажа бъдещето без пари. Хайде, ела, може би късметът ще ти каже къде е тя.

— Не знам за какво говорите и не искам да знам.

В този момент просякът сипа мигновено нещо, подобно на пепел в чашата с вода пред себе си и започна да гледа внимателно в нея, докато водата стана сива. Тогава последва:

— О, Божке! К’во виждам, к’во виждам! Тя изглежда като теб. Точно като теб.

Диана замръзна на мястото си.

— Кой изглежда като мен? — попита, като преглътна мъчително.

— Така е много по-добре, малка госпожичке. Ела и седни тук.

Като робот, тя изпълни каквото й нареди.

Просякът разбърка водата с показалеца си, преди да прокара върха му по лицето й. Без да изчака реакцията й, той отсече:

— Независимо дали ще я търсиш, или не, тя прилича на теб. Абсолютно същата е: същата възраст, същата височина, същите вежди, същите очи.

Диана почувства как по гръбнака й полазиха ледени тръпки. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Но все пак трябваше да има обяснение! Не съществуваха такива неща като предсказване на бъдещето! Нито четене на мисли. Нямаше как някакъв непознат човек да знае за Мери!

За да докаже, че той е просто един шарлатанин, тя попита:

— Тогава кажи къде е тя?

— Недалеч.

— И къде по-точно? — продължи Диана, повишавайки глас.

Просякът взе ръката й и изля малко от мръсната вода върху дланта й. След като я разгледа внимателно около минута, заяви:

— Идва отдалеч и е все по-наблизо. Скоро ще тръгне оттук, но ще се върне отново.

След това вдигна главата си и прикова погледа си върху нещо в другия край на пътеката. Диана се извърна, за да види накъде гледа.

На около двайсет ярда от тях стоеше един уличен художник, който ги наблюдаваше. Когато видя, че го е забелязала, той бързо се обърна към триножника си. Диана погледна въпросително просяка.

— Туй момиче, дет прилича на теб — обясни той, — един ден ще се срещне с тоз художник.

Диана се изправи на крака. Беше грешка въобще да сяда тук. Повече от очевидно е, че този човек си прави шега за нейна сметка. Трябваше да го осъзнае по-рано. Изражението върху набръчканото му лице беше лукаво, като на човек, който се забавлява от самото начало.

Тя забърза да се отдалечи, но просякът завика след нея.

— Чети! Отвори написаното и чети!

Отвори и чети! Думите се забиха като коварна стрела в гърба й.

Това също ли бе съвпадение? Можеше ли те да са свързани с писмата на Мери, които така и не отвори, а още по-малко прочете? Главата й бе замаяна, но този път тя продължи да върви, без да се обърне.

Въпреки че искаше да се прибере бързо и да остави всичко зад себе си, неволно забави стъпки, докато минаваше покрай младия художник. Тъй като той стоеше и гледаше картината си, тя хвърли бегъл поглед върху рошавия, раздърпан младеж, за да се увери дали нещо няма да й подскаже смисъла в думите на просяка.

Той вероятно бе няколко години по-голям от нея, висок, добре сложен, със загоряла кожа и дълга рошава коса. Носеше стара кафеникавочервена тениска и сини изтъркани джинси с дупки на коленете. Сандалите му бяха прекалено прашни, за да се определи цветът им.

Върху желязната ограда, която заобикаляше близкото палмово дърво, стояха подпрени картините му. До една бяха на една и съща тема — небе, море и една чайка. На всяка имаше закачена табелка с цена седемдесет и пет долара. Въпреки че качеството на боите изглеждаше лошо, картините бяха предизвикателни.

Художникът почувства погледа й, който прескачаше от него към картините и обратно. Той обърна към нея големите си лешникови очи.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Просто гледам.

— Но можете ли да видите?

— Моля?

— Е? Харесвате ли картините?

— Харесва ми изборът на цветовата гама.

Художникът не отговори.

Диана, която очакваше поне едно „благодаря“ за комплимента, смотолеви:

— Ами… Тогава довиждане.

Той просто махна с ръка и без да изчака отдалечаването й, отново потъна в работата си.

Тя нямаше намерение да се замисля върху държанието на уличния художник. Поне не и днес. Но докато се отдалечаваше с твърди стъпки, не преставаше да мисли колко чудато бе поведението му и колко нелюбезен беше той.