Шедьовър на философията би било да се разкрият средствата, които използува Провидението, за да постигне целите си по отношение на човека, и оттам да се очертаят няколко линии на поведение, които да покажат на това нещастно двуного как да крачи по трънливия си земен път, за да избегне странните прищевки на онази фаталност, която назоваваме по двадесет различни начина, без при това тя да ни стане нито по-позната, нито по-определена.

Ако изпълнени с респект към обществените условности, ние никога не се отклоняваме от тяхното русло и въпреки това за нас останат само бодлите, докато други през това време берат розите, няма ли да се намерят хора, лишени от достатъчно стабилна нравственост, които да пренебрегнат настоящите бележки и да преценят, че е по-добре да се оставят на течението, отколкото да се борят с него? Няма ли да си кажат, че колкото и прекрасна да е добродетелта, изобщо не си струва да се застава на нейна страна, след като тя е твърде слаба, за да се пребори с порока, и че в този век на повсеместна поквара най-добре е да правиш това, което правят другите? А ако, да речем, са малко по-начетени, няма ли да злоупотребят със своята образованост, като повторят думите на ангела Жезрад от „Задиг“, който твърди, че няма зло, от което да не произлиза някакво добро, а сетне да се отдадат на злото под предлог, че в края на краищата то е един от начините да се прави добро? Няма ли да добавят, че след като в общ план е все едно дали еди-кой си е добър или лош, а нещастието преследва добродетелта, докато престъплението носи сполука, всъщност е далеч по-добре да се окажеш сред преуспелите злодеи, отколкото сред провалилите се праведници? Ето защо много важно е да се преборим със софизмите на тази мнима философия, да покажем, че примерите на злощастна добродетел, представени пред една покварена душа, в която са се съхранили все пак някои здрави принципи, могат да я изведат на правия път не по-малко сигурно, отколкото ако се покаже, че пътят на тази добродетел е покрит с бляскави лаври и най-съблазнителни награди. Няма съмнение, ужасно е да си изправен пред необходимостта да описваш безбройните неволи, които се струпват върху една нежна и чувствителна жена, изпълнена с почит към добродетелта, а от друга — безмерното благоденствие на онези, които я потискат и измъчват. Но ако от всички тези картини на зла орис се роди добро, трябва ли да имаме угризения, че сме ги предложили? Трябва ли да се възмущаваме от установяването на един факт, от който мъдрият читател, извличащ поука от смирението пред божията воля и от съдбовното предупреждение, разбира, че често, за да ни напомни за нашия дълг, небесният гняв се стоварва встрани от нас върху някой, който безупречно изпълнява своя?

Водени от такива чувства и следвайки именно тези мотиви, ние умоляваме читателя да бъде снизходителен към извратените разсъждения, вложени в устата на някои герои, и към прекалено драстичните понякога картини, които в името на правдата ние бяхме длъжни да му покажем в настоящия труд.

Госпожа графинята Дьо Лорзанж бе една от онези жрици на Венера, които дължат своето състояние единствено на красивото си лице и на безпътството си и чиито титли, колкото и помпозно да звучат, са записани единствено в архивите на Китера; след като са били придобити с безочие, тях ги крепи единствено глупавата човешка доверчивост; стройна брюнетка с особен израз на очите — една модна мнителност, която, придавайки допълнителна пикантност на страстите, прави още по-търсени жените, за които се смята, че я притежават; доста злонравна, безскрупулна жена, която не се спира пред нищо, но без при това покварата да е направила сърцето й напълно безчувствено; горделива, безнравствена — такава беше госпожа Дьо Лорзанж.

При това бе получила отлично образование: дъщеря на богат парижки банкер, тя бе възпитана заедно със сестра си Жюстин, по-млада от нея с три години, в едно от известните столични абатства, където двете — едната до дванадесет, а другата до петнадесетгодишна възраст, не бяха лишени от нищо, което е необходимо за развиване на способностите — учители, книги, съвети.

И на тази толкова опасна за добродетелта възраст двете девойки изгубиха един ден всичко: ужасно разорение хвърли баща им в такова отчаяние, което той не можа да преживее. Само след месец жена му го последва в гроба. Двама далечни роднини с доста безразличие обсъдиха какво да правят със сестрите, останали след изплащането на дълговете с по сто екю наследство. И тъй като никой не се зае да се погрижи за тях, отвориха им вратите на манастира, дадоха им парите и ги оставиха сами да решават съдбата си.

Госпожа Дьо Лорзанж, която тогава се наричаше Жюлиет, по характер и по ум беше вече зряла почти толкова, колкото и на тридесет години — възрастта, която наближаваше в началото на нашия разказ. Тогава тя бе обзета единствено от радост, че е свободна, без нито за миг да се замисли за ужасните премеждия, които бяха разкъсали веригите й. Жюстин, както споменахме, тогава на дванадесет години, бе по характер печална и затворена, затова по-силно усети страшното положение. Надарена с нежност и с удивителна чувствителност, които заместваха у нея хитростта и кокетството на сестра й, нейната наивност и простодушие щяха да я тласнат в безброй клопки. Освен всички душевни качества тази девойка притежаваше нежно лице, съвсем различно от това, с което природата бе дарила сестра й. Колкото в чертите на едната се четяха неискреност, притворство и кокетство, толкова другата предизвикваше възхита със своята свенливост, благоприличие и плахост: с изражение на девица, с големи сини очи, изпълнени със задушевност и внимание, с нежна, ослепително бяла кожа, със стройна и гъвкава снага, нежен глас, бисерни зъби и прекрасни руси коси: ето с няколко щрихи пленителния портрет на по-малката сестра, чиито естествени прелести и изящество не са по силите на нашата четка.

На двете бяха предоставени двадесет и четири часа, за да напуснат манастира, и свободата да се оправят както могат със своите сто екю. Очарована, че вече сама си е господарка, Жюлиет отначало се опита да утеши Жюстин, сетне, като видя, че няма да успее, вместо това започна да я мъмри, упрекна я за прекалената й чувствителност, заяви й с разсъдливост, съвсем неприсъща за годините си, че на този свят трябва да ни натъжава само това, което ни засяга лично, и че е възможно човек да открие в себе си достатъчно физически усещания и наслади, за да потисне нравствените страдания, които биха могли да го наранят болезнено; че това е още по-наложително, тъй като истинската мъдрост е в това да удвоим удоволствията, а не да умножаваме страданията си; че, с една дума, човек трябва да прави всичко, което е по силите му, за да притъпи тази коварна чувствителност, от която полза имат само околните, докато на него тя носи само горести. Ала доброто сърце трудно се поддава на безразличието, то се съпротивлява на разсъжденията, идващи от един покварен ум, и търсейки упование в самото себе си, дава отпор на фалшивия блясък на остроумието.

Тогава Жюлиет прибягна до друго средство: тя заяви на сестра си, че девойки на тяхната възраст и с тяхната красота няма да умрат от глад. Разказа й как дъщерята на тяхна съседка избягала от бащината къща и сега живеела в охолство и несъмнено била много по-щастлива, отколкото ако беше останала при семейството си; че не бракът е този, който може да ощастливи една девойка; че окована в неговите вериги, я очакват много неприятности и твърде малка доза удоволствия; а ако се отдадат на свободен живот, двете биха могли винаги да се предпазят от злонравието на любовниците си или да намерят утеха в техния брой.

Потресена от тези разсъждения, Жюстин заяви, че предпочита смъртта пред безчестието, и въпреки настояванията на сестра си отказа да живее с нея, след като се убеди, че тя окончателно е решила да тръгне по път, мисълта за който я караше да потръпва.

И така, двете девойки се разделиха без никакви изгледи да се съберат отново, след като намеренията им бяха толкова различни. Можеше ли Жюлиет, която смяташе да става знатна дама, да приеме до себе си едно момиче, чиито добродетелни, ала простовати наклонности бяха в състояние да я изложат. Жюстин от своя страна би ли подложила на риск своята нравственост в съжителството с подобно порочно създание, което не след дълго щеше да стане жертва на хорската поквара и разврат? Ето защо двете си казаха последно сбогом и още на другия ден напуснаха манастира.

Жюстин решава, че шивачката на майка й, която е била нежна с нея през детските години, ще се отнесе със съчувствие към сегашните й нещастия; тя отива при нея, разказва всичките си премеждия и моли за някаква работа. Преструват се, че едва са я познали, и грубо я отпращат.

— О, Боже! — възкликва клетото момиче. — Трябва ли първите ми крачки по житейското поприще да бъдат белязани от мъка? Тази жена някога ме обичаше, защо ме отритва сега? Защото съм бедно сираче, защото нямам нищо на този свят, а хората почитат ближния си само доколкото могат да получат от него някаква помощ и облаги.

Разплакана, Жюстин отива при свещеника; тя му описва положението си с невинната разпаленост, присъща на годините й… Облечена е в тясно прилепнала бяла рокля, разкошните й коси са прибрани небрежно под широкото боне, гърдите й едва се очертават под два-три ката прозрачна коприна; по красивото и малко бледо от страданието лице се стичат сълзи и го правят още по-изразително.

— Вижте, господине — каза тя на светия отец. — Вижте в какво оскърбително за една девойка положение се намирам. Изгубих баща си и майка си… Небето ми ги отне в момент, когато имах най-голяма нужда от тяхната подкрепа… Те умряха разорени и сега аз и сестра ми нямаме нищо. Това е всичко, което ни оставиха. — И тя показа дванадесет луидора. — Сега нямам дори покрив над главата си… Нали вие ще се смилите над мен, господине? Вие сте служител на религията, която винаги съм пазила дълбоко в сърцето си, в името на Бога, когото почитам и чийто представител сте вие, кажете ми като втори баща, какво да правя, как да постъпя?

Като оглеждаше Жюстин, милостивият свещеник отвърна, че енорията е в затруднение, че едва ли би могла да поеме такава благотворителност, но ако Жюстин се съгласи да му служи, като се заеме с тежката работа, винаги би могло да се намери за нея парче хляб в кухнята. При тези думи той я хвана за брадичката и я целуна по начин, прекалено светски за божи служител. Разбрала ясно за какво става дума, Жюстин го отблъсна с думите:

— Господине, не желая милостиня, нито пък да ставам момиче за всичко; доскорошното ми положение в обществото не ми позволява да приема нито едно от тези предложения; нуждая се от съвет поради младостта си и тежкото положение, ала вие ми ги предлагате на прекалено висока цена.

Засрамен, че помислите му са разкрити, свещеникът веднага изгони момичето и клетата Жюстин, отблъсната на два пъти още от първия ден на своята несрета, влиза в първата странноприемница, наема стаичка на петия етаж, където се приютява, за да изплаче уязвената гордост на младата си душа.

Ще ни бъде ли позволено да я оставим там за известно време и да се върнем при Жюлиет, за да разкажем как от нищетата, в която се намира, без да разполага с повече възможности от сестра си, тя успява за петнадесет години да спечели знатност, тридесет хиляди ливри рента, прекрасни бижута, две-три къщи в града и извън него и за момента сърцето, богатството и доверието на господин Дьо Корвил, държавен съветник, ползуващ се със солидна репутация и който очаква всеки момент да получи пост в министерството. Възходът й бе труден, никой не бива да се съмнява в това; момичетата като нея минават през най-позорно чиракуване и тази, която днес спи в леглото на принца, може би още носи по тялото си срамните белези от грубите ласки на развратниците, в чиито прегръдки младостта и липсата на опит са я запратили.

Щом напусна манастира, Жюлиет отиде при една жена, за която й бе споменала съседката, избягала от къщи; порочна в помислите си и доразвратена от въпросната съседка, тя се изправи пред тази жена с вързопче в ръка, в раздърпана синя рокля, с разпуснати коси и с лице, чиято красота не подлежи на съмнение, ако за някои безсрамието притежава някакъв чар; тя разказа своите патила и помоли жената да й помогне, както била направила навремето с нейната приятелка.

— На колко години сте? — пита я жената на име Дювержие.

— След няколко дни ставам на петнадесет, госпожо — отвръща Жюлиет.

— И никога досега смъртен… — продължава матроната.

— О, не, госпожо, кълна ви се! — прекъсва я Жюлиет.

— Защото понякога в тези манастири става така, че… я някой проповедник, я монахиня, я приятелка… Трябват ми сигурни доказателства.

— От вас зависи да ги получите, госпожо — отговаря, изчервявайки се Жюлиет.

Дуенята слага очилата и внимателно разглежда нещата от всички страни.

— Добре! Можете да станете — казва тя на момичето. — Трябва само безусловно да следвате съветите ми, да ми угаждате и да се примирявате с моите навици, да бъдете пестелива, да сте откровена с мен, любезна с другарките си, вероломна с мъжете и преди да са изминали десет години, ще съм ви устроила в апартамент на третия етаж, със скрин, с огледало в салона и прислужница; а с уменията, които ще придобиете при мен, сама ще успеете да постигнете останалото.

След тези напътствия Дювержие взема вързопа от ръцете на Жюлиет, пита я дали носи в себе си пари и тъй като девойката честно признала, че има сто екю, маман ги прибира с уверение към новата си пансионерка, че ще ги заложи от нейно име на лотария и че не е хубаво едно младо момиче да има толкова пари.

— Парите носят нещастие — заявява тя. — В този век на поквара едно момиче от добро потекло трябва внимателно да се пази от всичко, което може да я вкара в някоя клопка. Казвам го за ваше добро, дете мое, и трябва да ми благодарите за това — заключава дуенята.

След тази проповед новодошлата е представена на своите другарки, показват й нейната стая в дома и още на другия ден свежите плодове, които тя притежава, са предложени за продан.

За четири месеца стоката е продадена последователно на стотина души; едните се задоволяват с розата, други, по-изтънчени или по-извратени (това е все още спорен въпрос), пожелават напъпилото цвете, което се намира недалеч от нея. Всеки път маман Дювержие кърпи, стеснява и така в продължение на четири месеца измамницата предлага на клиентите все първа реколта. След този труден период на чиракуване Жюлиет е приета за послушница; от този момент тя става пълноправна обитателка на дома и дели наравно с другите грижите и облагите. Още нещо й остава от това чиракуване: ако при първото си учение Жюлиет е спазвала природните закони, сега тя съвсем ги забравя; тя бива напълно покварена; тържеството на порока, на което присъствува, окончателно омърсява душата й; осъзнала, че е създадена за безпътен живот, тя решава, че е далеч по-добре в такъв случай да се насочи към нещо голямо, а не да вехне на най-долното стъпало, където същите престъпления и същото падение биха й носили много по-малка изгода. Един стар велможа я харесва. Отначало я взема само заради моментна прищявка, но тя съумява да се представи великолепно; скоро се появява по разходки и на представления заедно с най-видните представителки на ордена на Китера; започват да я забелязват, говорят за нея, завиждат й и хитрото създание така добре се справя, че за по-малко от четири години разорява четирима мъже, най-бедният от които има сто хиляди екю рента. Това е напълно достатъчно, за да си създаде репутация; заслеплението сред хората от висшето общество е такова, че колкото повече доказателства дава някоя от тези твари за своето безчестие, толкова повече се стремят мъжете да я имат в колекцията си; сякаш степента на падение и поквара се превръща в мерило за чувствата, които те ще се осмелят да покажат към тях.

Жюлиет тъкмо бе навършила двадесет години, когато някой си граф Дьо Лорзанж, анжуйски благородник, около четиридесетгодишен, толкова се влюби в нея, че реши да й даде името си; той й прехвърли дванадесет хиляди ливри рента, приписа й останалото си богатство в случай, че умре преди нея; осигури й къща, слуги, лакеи и име в обществото, което за две-три години успя да заличи миналото й.

И точно тогава клетницата Жюлиет, преодолявайки всичката си вродена чувствителност и остатъците от добро възпитание, покварена от лоши съвети и от четенето на опасни книги, нетърпелива да вкуси само сладостите на живота, да запази името си в обществото, но не и веригите, стигна до дръзката идея за начина, по който да скъси дните на своя съпруг. Тя постепенно обмисли този пъклен план; за нещастие затвърдиха го у нея онези опасни моменти, когато тялото се разпалва от греховността на душата; мигове, на които не може да се устои, още повече, че тогава нищо не противостои на извратеността на желанията и на пламъка на страстите, а сладострастието само се засилва от броя и светостта на преминатите прегради. Ако след подобни помисли разумът се върне, вредата не е голяма, това са просто слабости на ума; знайно е, че те не причиняват зло никому; ала за нещастие човек стига по-далече. Какво би станало, казва си той, ако този план се осъществи, след като само мисълта за него е толкова вълнуваща и причинява такъв силен трепет? Ужасният блян оживява и самото му съществуване се превръща в престъпление.

За свое щастие госпожа Дьо Лорзанж действува толкова предпазливо, че успя да избегне всякакво преследване, и погреба заедно със съпруга си следите от пъкленото злодеяние, което го бе вкарало в гроба.

Останала свободна и с графска титла, г-жа Дьо Лорзанж се върна към старите си привички; ала тъй като се смяташе за представителка на висшето общество, тя налагаше на поведението си поне външно приличие. Тя вече не беше държанка, а богата вдовица, която дава богати вечери, чиито покани бяха чест за градската и придворната аристокрация; с една дума, благовъзпитана дама, която въпреки всичко лягаше срещу двеста луидора и се продаваше срещу петстотин на месец.

До двадесет и шест години г-жа Дьо Лорзанж завоюва още много бляскави победи; тя разори трима чужди посланици, четирима финансисти, двама епископи, един кардинал и трима кавалери на кралски ордени; и тъй като първото престъпление рядко остава последно, особено ако е успяло, клетницата Жюлиет се изцапа с още две злодеяния, подобни на първото; едното, за да ограби свой любовник, поверил й значителна сума без знанието на своите близки, която тя в резултат на това си присвои; другото, за да получи по-скоро едно наследство от сто хиляди франка, което неин поклонник й бе оставил чрез трето лице, натоварено да й предаде парите в случай на смърт. Към тези злодейства г-жа Дьо Лорзанж прибави и няколко детеубийства. От страх да не развали снагата си и в желанието си да прикрие двойните си връзки, тя реши да задушава в утробата си доказателствата за своята разпуснатост; и тези престъпления, останали скрити като останалите, не попречиха на тази ловка и амбициозна жена да открива ежедневно нови жертви.

Следователно вярно е, че благоденствието може да съпътствува най-грозните нрави и че това, което хората наричат щастие в живота, може да разцъфти и сред разгула и покварата; но нека тази жестока и неумолима истина не ни безпокои; нека нещастието, преследващо неспирно добродетелта, както скоро ще покажем това, не смущава честните хора. Това благоденствие на престъплението е мнимо, то е само привидно; независимо от сигурното наказание, предназначено от провидението за тези, които са съблазнили най-чистите негови създания, няма ли вътре в душите на тези губители един червей, който, като ги гризе непрекъснато, не им позволява да се порадват на измамното щастие и оставя в душите им вместо блаженство раздиращия спомен за престъпленията, извършени в името на сегашното им положение? Затова пък клетникът, преследван от съдбата, намира утеха в сърцето си и вътрешното наслаждение, което му носи добродетелта, скоро го възмездява за човешката несправедливост.

Такова беше положението на г-жа Дьо Лорзанж, когато г-н Дьо Корвил, на петдесет години, радващ се на репутацията и уважението, за което споменахме по-горе, реши да се посвети изцяло на тази жена и да я свърже завинаги със себе си. Било вниманието, било маниерите и ласкателството на г-жа Дьо Лорзанж го бяха подтикнали към това и от четири години той живееше с нея, съвсем като със законна съпруга, когато придобиването на едно прекрасно имение близо до Монтаржи бе причина двамата да прекарат известно време в тази провинция.

Една вечер, когато хубавото време ги бе накарало да удължат разходката си от имението до Монтаржи, двамата се почувствуваха твърде изморени, за да се връщат пеша, както бяха дошли, и те се отбиха в странноприемницата, където спира пътническата кола от Лион с намерение да изпратят някого да докара тяхната карета. Те тъкмо си почиваха в прохладния нисък салон с изглед към двора, когато влезе дилижансът, за който споменахме.

Твърде естествено забавление е да наблюдаваш слизащите пътници: можеш да се обзалагаш какви хора има в колата и ако назовеш проститутка, офицер, някой абат или свещеник, сигурно е, че ще спечелиш. Г-жа Дьо Лорзанж става, придружена от г-н Дьо Корвил, и двамата се развличат, като гледат влизането в странноприемницата на пораздрусаното от пътуването общество. Изглеждаше, че в колата не е останал никой, когато от нея слезе един сержант от конната полиция и пое от ръцете на другаря си една девойка на двадесет и пет или двадесет и седем години, облечена в грозна басмена блузка и увита до очите с широк шал от черна тафта. Тя бе завързана като престъпница и тъй слаба, че без съмнение щеше да падне, ако пазачите не я биха подкрепили. Вик на удивление и ужас се изтръгна от гърдите на г-жа Дьо Лорзанж, девойката се обръща и показва, че има не само прекрасна фигура, но и благородно, привлекателно и интересно лице, с една дума, че притежава всички достойни за възхищение прелести, още по-съблазнителни поради нежната и трогателна печал, която невинността придава на красотата.

Г-н Дьо Корвил и неговата любовница са заинтригувани от тази злочеста девойка. Те се приближават и питат един от пазачите какво е направила клетницата.

— Обвинена е в три престъпления — отговаря полицаят, — става дума за убийство, кражба и опожаряване; но ще ви призная, че аз и другарят ми не сме съпровождали с такава неохота друг престъпник; тя е едно незлобиво създание и изглежда съвсем почтена.

— Аха! — възкликва г-н Дьо Корвил. — Да не би пак да си имаме работа с една от онези съдебни грешки, обичайни за второразредните съдилища?… И къде е станало това престъпление?

— В един хан на няколко левги от Лион; съдена бе в Лион; водим я в Париж, както е прието, за потвърждаване на присъдата, а после ще бъде върната в Лион, за да бъде екзекутирана.

Г-жа Дьо Лорзанж, която се бе приближила, чу този отговор и тихо сподели с г-н Дьо Корвил желанието си да чуе от устата на самата девойка историята на нейните неволи. Тъй като последният мислеше същото, той сподели това с пазачите, като им се представи. Последните не сметнаха, че трябва да се противопоставят на подобно желание. Бе решено да прекарат нощта в Монтаржи, нает бе удобен апартамент, г-н Дьо Корвил пое отговорност за затворничката и тя бе развързана. А след като й дадоха да похапне, г-жа Дьо Лорзанж, която изпитваше към нея най-живо любопитство и която несъмнено си казваше: „Това създание, може би невинно, е третирано като престъпница, докато аз тъна в охолство… аз, която съм извършила такива престъпления и злодейства“, та г-жа Дьо Лорзанж веднага щом видя, че бедното момиче се е посъвзело и е поуспокоено от вниманието, с което я обграждаха, го подкани да разкаже какви премеждия са докарали нея, с това нежно лице, до подобно трагично положение.

— Да ви разкажа историята на моя живот, госпожо — промълви клетата хубавица, като се обърна към графинята, — значи да ви предложа най-поразителния пример за озлочестена невинност, да упрекна пръста на Провидението, да се оплаквам от волята на Всевишния; това е едва ли не бунт срещу неговия свещен промисъл… не смея.

Сълзи обляха лицето на тази загадъчна девойка и след като им се отдаде за известно време, тя започна своя разказ ето как:

— Ще ми позволите, госпожо, да запазя в тайна името си и своя произход; без да бъде знатно, семейството ми е почтено и аз не бях предопределена за униженията, на които ме виждате подложена. Съвсем млада изгубих родителите си, надявах се с малкото пари, останали ми от тях, да намеря подходящо място и докато отказвах тези, които не ми се струваха такива, неусетно изхарчих в Париж, моя роден град, всичко, което притежавах; колкото повече обеднявах, толкова повече презрение срещах; колкото повече се нуждаех от подкрепа, толкова по-малка беше надеждата да я получа; ала от всички оскърбления, които ми бяха нанесени, от всички ужасни думи, които чух, ще споделя само това, което ми се случи у господин Дюбур, един от най-богатите търговци на столицата. Жената, у която бях отседнала, ме прати при него, като човек, чиято репутация и богатство биха могли да облекчат бремето на моята участ. След като дълго време чаках в приемната, най-после той ме прие; господин Дюбур, четиридесет и осем годишен мъж, току-що бе станал от леглото; бе наметнат с широка домашна роба, която едва го прикриваше; канеха се да му правят прическа, но той отпрати слугите и ме запита какво желая.

— Уви, господине! — казах смутено. — Аз съм бедно сираче, още нямам четиринадесет години, а вече познавам всички горчивини на съдбата; търся вашето съчувствие и ви моля да се смилите над мен.

Тогава подробно му разказах за всичките си премеждия, колко мъчно бих могла да си намеря работа, а може би и колко трудно бих се справила с нея, тъй като не съм родена за подобна орис; как за нещастие през това време изхарчих всичко, което имах… за принудителното безделие и за надеждата, че той ще ми помогне да намеря препитание; с една дума, всичко, с което неволята подхранва красноречието, винаги готово да се пробуди в една чувствителна душа, но за което охолството няма уши. След като ме изслуша разсеяно, господин Дюбур ме запита винаги ли досега съм запазвала благопристойност.

— Ако не беше така, господине — казах аз, — нямаше сега да съм толкова бедна и в такова затруднено положение.

— Че как искате от богатите да ви помогнат — отвърна на това г-н Дюбур, — след като нямат никаква полза от вас?

— Каква полза имате предвид, господине? — учудих се аз. — Аз съм готова да върша всичко, което приличието и възрастта ми позволяват.

— Ползата от дете като вас не е голяма в една къща — отбеляза г-н Дюбур. — Нито сте на години, нито пък имате сили да вършите това, за което говорите. По-добре ще е да помислите как да се харесате на мъжете и да се потрудите да спечелите някой, който би се погрижил за вас; добродетелта, с която така се кичите, няма никаква стойност в обществото; можете да коленичите колкото си щете пред олтара, миризмата на тамяна няма да ви нахрани. Това, което най-малко трогва мъжете, това, което най-малко ценят и най-дълбоко презират, е целомъдрието на вашия пол; на тази грешна земя, мое дете, е на почит само това, което носи печалби, и това, което носи наслада; за какво ни е на нас целомъдрието на жените? Тъкмо тяхната разпуснатост ни служи и ни забавлява; а тяхната непорочност е последното нещо, което би могло да ни трогне. Накратко, когато хора като нас дават, то е само за да получат нещо в замяна; така че как момиче като вас може да се отплати, ако не като предостави тялото си на всички наши прищевки?

— О, господине! — въздъхнах аз с горест на сърцето. — Нима у мъжете не е останало нито капка чест и благодетелност?

— Твърде малко — отвърна Дюбур. — Та как искате да ги има, след като толкова се говори за тях? Отказахме се от манията безплатно да правим услуги; стана ясно, че удоволствието от благотворителността само подхранва самолюбието, и тъй като няма нищо по-нетрайно от него, потърсихме по-реални усещания; разбрахме, че от дете като вас например е много по-добре да бъдат взети всички удоволствия, които сладострастието може да предложи, отколкото да се задоволяваме с хладното и суетно удовлетворение, че сме помогнали безкористно; доброто име на един снизходителен, милостив и щедър човек, дори в мига, когато той го съзнава възможно най-пълно, не струва нищо в сравнение с най-незначителното чувствено удоволствие.

— О, господине, но подобни схващания означават гибел за всеки клетник!

— Какво от това; и без това Франция има много повече поданици, отколкото й трябват; какво значение има броят на хората, които задвижват държавната машина, стига тя да запазва своята гъвкавост?

— Но как смятате, че децата ще запазят уважение към бащите си, ако те се отнасят така зле с тях?

— Че за какво му е на бащата любовта на деца, които само му пречат?

— Тогава по-добре е нас да ни задушават още в люлката!

— Разбира се, това се прави в много страни; такъв е бил обичаят на древните гърци; така е при китайците; там несретните деца или се предлагат за продан, или биват убивани. За какво трябва да живеят създания, които не могат да разчитат на родителски грижи по причина, че нямат родители или не са признати от тях? Те са само една тежест повече за държавата. Копелетата, сираците, децата с различни недъзи би трябвало да бъдат осъждани на смърт още след раждането; първите и вторите — тъй като само затлачват обществото с утайка, която един ден може да се окаже пагубна за него, а третите — защото не могат да му бъдат полезни с нищо; и едните, и другите са като тумори, които, като черпят от жизнените сокове на здравите органи, ги рушат и отслабват или, ако предпочитате, като паразитните растения, които се увиват около полезните и си присвояват хранителните им вещества. Крещяща несправедливост е тази милостиня, предназначена да храни подобна пяна, богатите приюти, строени поради безразсъдство за тях, сякаш човешкият род е нещо толкова ценно, че е необходимо да се съхранява и най-мерзката част от него! Но да оставим политиката, от която ти несъмнено нищо не разбираш, мое дете; защо се оплакваш от съдбата си, когато само от тебе зависи да я промениш?

— Но на каква цена, справедливи Боже!

— С цената на една химера, на нещо, което има стойност само благодарение на твоята гордост. Впрочем — продължава този нечестивец, като става и отваря вратата — това е всичко, което мога да направя за вас; съгласете се или ме освободете от присъствието си; не обичам просяците.

От очите ми потекоха сълзи, които не можех да задържа; ще ми повярвате ли, госпожо, те раздразниха този човек, вместо да го разчувствуват. Той затваря вратата и като ме хваща за яката на роклята, грубо заявява, че ще ми направи насила това, което не съм съгласна да приема доброволно. В този ужасен миг нещастието ми придава сили; аз се изтръгвам от ръцете му и се хвърлям към вратата.

— Отвратителни човече — викам му аз, докато се спасявам, — дано един ден Небето, тъй тежко оскърбено от тебе, те накаже, както заслужаваш, за твоето безсърдечие! Ти не заслужаваш нито богатството, което използуваш по такъв недостоен начин, нито дори въздуха, който дишаш в един свят, осквернен от твоята безчовечност.

Побързах да разкажа на моята хазайка как ме е посрещнал човекът, при когото ме е пратила; ала каква беше изненадата ми, когато тази клетница ме обсипа с упреци, наместо да сподели болката ми.

— Нищожно създание — извика ми гневно тя, — нима си въобразяваш, че хората са толкова глупави, та да дават милостиня на момичета като теб, без да поискат нещо срещу парите си? Господин Дюбур е проявил твърде голяма доброта, като е постъпил така с тебе; на негово място нямаше да те оставя да напуснеш дома ми, без да съм получила удовлетворение. Но щом не желаеш да се възползуваш от помощта, която ти предлагам, оправяй се както можеш; дължиш ми пари: утре или ми ги връщаш, или в затвора.

— Госпожо, имайте милост…

— Да, да, милост, от много милост човек може да пукне от глад!

— Но какво бих могла да направя?

— Трябва да се върнете у Дюбур; да го задоволите и да ми върнете парите; а аз ще се срещна с него и ще го предупредя; ще го предразположа, доколкото мога, след вашите глупости; ще му предам извиненията ви, но вие гледайте да се държите по-добре.

Засрамена, отчаяна, без да знам какво да предприема, грубо отблъсната от всички, почти без средства, аз казах на госпожа Дерош (така се казваше моята хазайка), че съм готова на всичко, за да го задоволя. Тя отиде при финансиста и след като се върна, ми каза, че го намерила много ядосан; че не без усилия успяла да го склони в моя полза; че с много молби го убедила да ме приеме на другата сутрин; но че трябва да внимавам как ще постъпя, защото, ако си наумя пак да му възразявам, той лично ще се погрижи да ме затвори до края на живота ми.

Развълнувана, отивам. Дюбур беше сам, държа се още по-непристойно от първия път. Грубостта, развратът, всички черти на покварата личаха в лукавия му поглед.

— Благодарете на Дерош — каза ми той безцеремонно, — че заради нея реших да ви отделя един момент внимание; трябва да си давате сметка колко вие самата сте недостойна затова след снощното ви държание. Съблечете се и ако окажете и най-малка съпротива на моите желания, двама души, които чакат в приемната, ще ви отведат на едно място, откъдето няма да излезете до края на дните си.

— О, господине — възкликнах аз и паднах в краката на този жесток човек, — бъдете снизходителен, заклевам ви; проявете малко щедрост и ми помогнете, без да искате от мене нещо, заради което съм готова да ви дам по-скоро живота си… Да, предпочитам хиляди пъти да умра, но не и да погазя убежденията, придобити от детство… Господине, господине, не ме насилвайте, умолявам ви: нима можете да се почувствувате щастлив, ако предизвикате сълзи и отвращение? Смятате ли да намерите удоволствие там, където има само погнуса? Веднага след като сте извършили престъплението, гледката на моето отчаяние ще ви изпълни с угризения…

Ала срамните действия на Дюбур ми попречиха да продължа; как съм могла да се надявам, че ще трогна един човек, чиито чудовищни страсти се разпалваха само от гледката на моите страдания? Ще ми повярвате ли, госпожо, възбуден от воплите на моята горест, вкусвайки ги по най-безчовечен начин, този безсрамник сам се готвеше за престъпните си намерения! Той става и като ми се показва най-сетне във вид, който издава, че разумът е изгубил всякаква власт над него и че съпротивата на обекта, причина за това състояние, само подхранва безумството, ме сграбчва грубо, смъква със замах воалите, които закриват това, на което той жадува да се наслади; ту ме проклина… ту ме ласкае… измъчва ме и ме гали… О, всемогъщи Боже, каква картина! Каква невиждана смесица от жестокост… и сладострастие! Сякаш Всевишният бе пожелал при тази първа подобна случка в моя живот да запечата завинаги у мен ужаса, който щях да изпитвам от това престъпление, предопределено да бъде източник на всичките ми нещастия! Но всъщност трябваше ли тогава да се оплаквам? Без съмнение не, защото именно на това изстъпление дължа спасението си; ако Дюбур бе проявил по-малко поквареност, аз щях да бъда омърсена; в самия разгар на неговите опити пламъкът на страстта му внезапно изгасна; небето отмъсти на този звяр за униженията, на които се канеше да ме подложи, и загубата на неговата сила преди жертвоприношението ме спаси от участта аз да бъда жертвата.

Това направи Дюбур още по-нагъл: той обвини мен за своята слабост… опита се да я преодолее с нови оскърбления и още по-унизителни хули; изрече всички възможни обиди, опита всичко, което вероломното му въображение, грубият му характер и извратените му нрави му подсказаха. Моята непохватност го накара да изгуби търпение; аз и не желаех да правя нищо, предостатъчно бе, че се предлагах; още имам угризения за това. Все пак нищо не се получи, моето покорство престана да го възбужда; той напразно минаваше от нежност към суровост… от робска преданост към тираничност… от привидно благоприличие към крайна разюзданост, скоро и двамата се изморихме, без за щастие той да е постигнал това, което би направило неговите атаки по-опасни за мен. Той се отказа, накара ме да обещая, че ще го посетя на следващия ден и за да ме принуди да го сторя, съгласи се да ми даде само сумата, която дължах на Дерош. Аз се завърнах при тази жена, унизена от случилото се и решена, каквото и да стане, да не се подлагам на това за трети път. Предупредих я, докато й плащах, обсипвайки с проклятия негодника, способен да злоупотребява така жестоко с моята несрета. Ала наместо да привлекат върху него Божия гняв, моите клетви само му донесоха щастие: осем дни по-късно научих, че този отявлен развратник е получил от правителството концесия, която увеличаваше доходите му с повече от четиристотин хиляди ливри рента; бях потънала в размисли, породени от подобна прищявка на съдбата, когато лъч на надежда проблесна сякаш за миг пред очите ми.

Един ден Дерош ми съобщи, че най-после е намерила дом, където ще ме приемат радушно, стига да се държа добре.

— Боже мой, госпожо! — възкликнах аз, като възторжено се хвърлих в обятията й. — Това е условие, което самата аз бих поставила, така че разбирате с какво задоволство го приемам!

Човекът, у когото трябваше да служа, беше един от известните парижки лихвари, забогатял не само от даваните на заем суми, но и от кражбите, които вършеше всеки път, щом се усетеше в безопасност. Обитаваше втория етаж на една къща на улица Кенкампоа заедно с едно същество, което той наричаше своя съпруга, злонравно не по-малко от самия него.

— Терез — каза ми този скъперник (така се нарекох, за да скрия истинското си име), — Терез, първата добродетел на моя дом е честността; ако някога откраднете дори едно петаче, ще накарам да ви обесят за това. Ясно ли е, мое дете? Малкото имот, с който разполагаме аз и жена ми, е плод на огромен труд и на извънредната ни скромност… Ядете ли много, моето момиче?

— Няколко унции хляб на ден, господине — отвърнах аз, — вода и малко супа, ако спечеля подобно благоволение.

— Супа! По дяволите, супа! Вижте, скъпа — обърна се лихварят към жена си, — какво възмутително изнежване на нравите: това същество има претенции; от една година насам умира от глад, а сега иска да яде супа; та самите ние можем да си я позволим само в неделя, а работим като каторжници; полагат ви се три унции хляб на ден, моето момиче, половин шише речна вода, една от старите рокли на жена ми всеки осемнадесет месеца и три екю заплата на края на годината, ако сме доволни от вас, ако вашата пестеливост съответствува на нашата, и най-сетне, ако къщата се радва благодарение на вас на ред и спокойствие. Задълженията ви са нищожни, работа за един миг; ще трябва да почиствате и забърсвате три пъти в седмицата шестте стаи на апартамента, да оправяте леглата, да приемате посетителите, да пудрите перуката ми, да правите прическата на жена ми, да се грижите за кучето и за папагала, да чистите кухнята, да лъскате съдовете, да помагате на жена ми, когато реши да ни приготви нещичко за ядене, да отделяте четири-пет часа на ден за бельото, чорапите, бонетата и за другите неща вкъщи. Виждате, Терез, че това не е нищо; ще ви остава достатъчно време, което ви позволяваме да използувате по ваше усмотрение, мое дете, стига да сте благоразумна, дискретна и което е най-важно, преди всичко пестелива.

Лесно можете да си представите, госпожо, че човек трябва да е изпаднал в ужасно положение като моето, за да приеме подобна служба; не само имаше много повече работа, отколкото имах сили да свърша, но щях ли да преживея с това, което получавах в замяна? И въпреки това не упорствувах и се пренесох още същия ден.

Ако безизходицата ми позволяваше, госпожо, вместо да ви трогна, по-скоро щях да ви разтуша, като ви опиша накратко скъперничеството, на което станах свидетел в тези дни; ала на втората година там ме очакваше такава страшна беда, че ми е трудно да се спирам на забавните подробности, преди да ви говоря за нещастията си.

Все пак трябва да знаете, госпожо, че в апартамента на господин Дьо Арпен нямаше друга светлина освен уличния фенер, който по някаква щастлива случайност се намираше пред прозореца на спалнята; нито той, нито тя ползуваха бельо, а скътваха навеки това, което аз ушивах; на сакото на господаря и на роклята на господарката бяха пришити, ръкавели, които аз перях всяка събота вечер; никакви чаршафи, никакви кърпи, и то само за да се спести прането. В този дом вино не се пиеше никога, тъй като, както казваше госпожа Дьо Арпен, водата била естественото питие за човека, най-здравословното и най-безобидното. Винаги когато режеше хляба, господарят подлагаше едно панерче, за да събира трохите: към тях биваха добавяни къшеите, останали след ядене, и в неделните дни всичко това, изпържено с малко масло, представляваше празнично ястие; дрехите и мебелите въобще не биваше да се изтупват, за да не се износват, а трябваше да ги четкам с метличка от пера. От деня на сватбата господарят и господарката носеха все същите обувки, подковани с желязо. Но веднъж седмично аз се занимавах с нещо още по-странно: в апартамента имаше една доста просторна стая с голи стени и аз трябваше да стържа с нож по малко гипсов прах, който сетне пресявах, за да пудря с него всяка сутрин перуката на господаря и прическата на господарката. Ех, ако Господ беше решил това да са единствените низости, до които прибягваха тези хора! Съвсем естествено е желанието да запазиш богатството си; ала не толкова нормален е стремежът да го увеличиш за сметка на другите. Не ми бе необходимо дълго време, за да забележа, че точно по този начин богатееше господин Дьо Арпен.

Над нас живееше един доста заможен човек, притежател на прекрасни накити, и било, че бяха съседи, било, че беше залагал предмети при моя господар, последният бе много добре запознат с неговото имущество; често го чувах да се вайка пред жена си за някаква кутийка на стойност тридесет-четиридесет луидора, която за малко да остане негово притежание, ако той бил действувал по-ловко. За да се утеши за това, че се наложило да върне кутийката, честният господин Дьо Арпен реши да я открадне и аз бях тази, която той натовари да води преговорите.

След като ми изнесе дълга реч за невинността на кражбата, за ползата, която тя носи на хората, защото запазвала някакво равновесие при иначе пълното неравенство на богатствата; за това колко рядко тя бивала наказвана, след като било доказано, че от двадесет крадци пострадват едва двама; след като ми разкри с начетеност, която никога не бих подозряла у него, че кражбата е била на почит в Древна Гърция, че още има народи, които я признават, насърчават и възнаграждават като проява на храброст, доказателство едновременно за сърцатост и ловкост, главни добродетели за всяка войнствена нация; с една дума, след като обеща тържествено да ме отърве от всякакви неприятности, ако бъда разкрита, господин Дьо Арпен ми връчи два подправени ключа — единият за апартамента на съседа, а другият за скрина, където се намираше въпросната кутийка, той ми нареди да му я донеса незабавно, като добави, че две години поред ще получавам по още едно екю към заплатата си.

— О, господине — възкликнах аз, разтреперена от това предложение, — нима е възможно господар да развращава по този начин своя слуга? Какво би ми попречило да обърна срещу самия вас оръжията, които ми давате в ръцете, и какво бихте ми възразили, ако един ден ви превърна в жертва на собствените ви принципи?

Смутен, Дьо Арпен се впусна в неловки увъртания: заяви, че искал само да ме изпита и трябвало да се чувствувам щастлива, че съм отхвърлила предложението му… щяла съм да бъда загубена, ако съм им се била поддала на тях… С тази негова лъжа ми се размина: ала скоро усетих колко съм сгрешила, като съм отказала така твърдо: злосторниците не обичат съпротивата на тези, които се опитват да въвлекат; за нещастие няма средно положение, щом веднъж са направили своето предложение: непременно трябва или да станеш техен съучастник, което е опасно, или техен враг, което крие още повече опасности. Ако имах малко повече опит, щях да напусна къщата още начаса, но писано е било всяка моя проява на честност да бъде заплащана с нещастие.

Господин Дьо Арпен изчака да мине един месец, сиреч към края на втората година на моето пребиваване у него, без да обели нито дума или да покаже и най-малкото недоволство от моя отказ, когато една вечер, след като се бях прибрала в стаята си, за да вкуся няколко часа почивка, чух как някой блъсна вратата и стъписана видях господин Дьо Арпен да влиза, последван от един полицейски комисар и четирима стражари, които се приближиха до леглото ми.

— Изпълнете дълга си, господине — обърна се господарят към представителя на правосъдието. — Тази нещастница ми е откраднала диамант за хиляда екю. Ще го намерите в стаята й или у самата нея, това е сигурно.

— Аз да съм ви обрала, господине! — извиках и съвсем разтревожена, скочих от леглото. — Справедливи Боже! Аз ли? Кой друг освен вас би трябвало да бъде по-уверен в противното? Кой би могъл да бъде по-убеден от вас до каква степен подобна постъпка ме отвращава и е невъзможно аз да съм я извършила?

Ала Дьо Арпен, като нарочно вдигаше шум, за да не бъдат чути думите ми, продължи да командува претърсването и злощастният пръстен бе намерен в дюшека на леглото ми. На подобно доказателство не можеше да се възразява; веднага бях хваната, завързана и отведена в затвора, без да мога да кажа дори една дума в своя защита.

Процесът на клетница като мен, без име и без покровители, приключва бързо в една държава, в която добродетелта се смята за несъвместима с мизерията, където бедността е достатъчно доказателство срещу обвиняемия; един несправедлив предразсъдък сочи, че този, който би могъл да извърши престъплението, непременно го е извършил; чувствата се измерват по състоянието, в което е бил заварен виновникът; и ако златото и титлите не докажат начаса неговата невинност, невъзможността той да е невинен се смята за доказана. (Бъдни векове! Вие не ще бъдете свидетели на толкова ужаси и безчестие.)

Напразно се бранех, напразно предоставях най-добрите доказателства на адвоката, който ми пратиха малко преди процеса; господарят ми ме обвиняваше, диамантът бе намерен в моята стая, ясно бе, че съм го откраднала. Когато се опитах да спомена за ужасното предложение на господин Дьо Арпен и да покажа, че моето нещастие е плод на неговото отмъщение и резултат от желанието му да се отърве от един човек, който, знаейки неговата тайна, може да се превърне в негов господар, оплакването ми бе прието като фалшиво обвинение, заявено ми бе, че господин Дьо Арпен е известен от двадесет години като честен човек, неспособен на подобна отвратителна постъпка. Бях преместена в Консиержери, където трябваше да платя с живота си за отказа да извърша престъпление; очакваше ме гибел: само едно ново престъпление можеше да ме спаси; провидението пожела поне веднъж то да защити добродетелта, да я спаси от бездната, която щеше да я погълне поради глупостта на съдиите.

Бях затворена заедно с една жена на около четиридесет години, известна както със своята красота, така и с множеството извършени от нея злодеяния: наричаха я Дюбоа и й предстоеше, както и на клетата Терез, да изтърпи смъртното наказание: съдиите само се колебаеха какво да бъде то. След като бе доказана вината й за всички възможни престъпления, те почти се чувствуваха задължени да измислят за нея нещо ново или пък да я подложат на екзекуция, от която нашият пол обикновено ни освобождава. Бях предизвикала интереса на тази жена, несъмнено престъпен интерес, тъй като, както узнах по-късно, в основата му е било горещото желание да направи от мен своя ученичка.

Една вечер, кажи-речи само два дни преди мига, когато и аз, и тя щяхме да изгубим живота си, Дюбоа ми каза да не си лягам и да стоя заедно с нея, без да привличам вниманието, колкото се може по-близо до вратата на затвора.

— Между седем и осем часа — продължи тя — благодарение на мен в Консиержери ще избухне пожар: няма съмнение, че много народ ще изгори, но какво от това. Терез — допълни тази злодейка, — съдбата на другите няма значение, щом става дума за нашия успех: съвсем сигурно е, че ние ще се спасим; четирима мъже, мои съучастници и другари, ще се присъединят към нас и аз ти давам дума, че и ти ще бъдеш свободна.

Както ви казах, госпожо, ръката на Всевишния, която бе наказала моята невинност, сега подкрепи престъплението на моята покровителка; огънят пламна, пожарът бе страхотен, изгоряха двадесет и един човека, но ние се спасихме. Още същия ден се укрихме насред гората Бонди в колибата на един бракониер, близък приятел на нашата шайка.

— Ето, Терез, сега си свободна — каза ми Дюбоа. — Можеш да избереш живота, който ти е по сърце, но ако трябва да ти дам съвет, той ще бъде да се откажеш от тази твоя добродетелност, която, както виждам, не ти е донесла нищо добро; неуместната ти порядъчност те докара до ешафода, а мен ме спаси едно ужасно престъпление; виж до какво водят на този свят добрите постъпки и дали си струва да се пожертвуваш заради тях! Терез, ти си млада и красива: наемам се за две години да те направя богата; ала не си въобразявай, че ще стигнеш дотам по пътеките на добродетелта; ако искаш да преуспееш, мило момиче, ще трябва да изучиш много занаяти и да участвуваш в много интриги; хайде, решавай, защото в тази колиба не сме на сигурно място и след няколко часа ще трябва да я напуснем.

— О, госпожо — обърнах се аз към своята благодетелка, — много съм ви задължена и бих искала да ви се отплатя: вие ми спасихте живота, но аз съм ужасена, че това стана чрез престъпление: вярвайте, ако зависеше от мен, бих предпочела хиляди пъти да умра, нежели да участвувам в него; съзнавам опасностите, на които се изложих, като следвах благородните пориви на сърцето си, които завинаги ще останат ненакърнени у мен, ала колкото и трънлив да е пътят на добродетелта, госпожо, аз винаги ще предпочета него пред съмнителните средства на престъплението. Благодарение на Бога религиозните убеждения, в които съм възпитана, не ще ме напуснат никога; ако Провидението прави мъчително земното ми битие, то е, за да ме възмезди по-късно в отвъдния свят. Тази надежда ме утешава, смекчава болките, успокоява жалбите ми, тя ми дава сила в бедите, тя ме кара да нехая пред страданията, които Бог ми праща. Тази радост ще изгасне завинаги в душата ми, ако я омърся с престъпления, и заедно със страха от земните наказания аз ще имам пред себе си и небесното възмездие, мисълта за което е толкова мъчителна, че няма да ми дава нито миг от тъй желания душевен покой.

— Тези нелепи разсъждения не след дълго ще те докарат до приюта, моето момиче — каза Дюбоа, като смръщи вежди. — Виж какво, я остави Божието правосъдие с неговите бъдещи наказания и награди; от подобни глупости само можем да умрем от глад. Ех, Терез! Коравосърдечието на богатите оправдава безпътството на бедните; ако тяхната кесия се разтвори, за да задоволи нашите нужди, ако в сърцата им се възцари човечност, и нашите сърца ще се изпълнят с добродетели; ала докато нашата бедност, търпението, с което я понасяме, вярата ни, послушанието ни само заякчават оковите ни, нашите престъпления са тяхно дело и бихме били твърде глупави да се откажем от тези престъпления, щом те разхлабват хомота на тяхната жестокост. Природата ни е създала равни, Терез; ако съдбата нарушава този първи план на всеобщите закони, ние сме тези, които ще се преборим с нейните прищевки и чрез нашата ловкост ще си възвърнем присвоеното от по-силния. Обичам да слушам тези богаташи, велможи, съдии и свещеници, да ги гледам как ни проповядват добродетели! Трудно е да се опазиш от крадци, когато притежаваш три пъти повече, отколкото ти е необходимо, за да живееш; да не приемаш убийството, след като си заобиколен единствено от ласкатели или роби, за които твоята воля е закон; наистина, мъчно е да си останеш умерен и въздържан, когато непрекъснато си обграден от най-изтънчени ястия; нима на тях им е трудно да бъдат откровени, когато нямат никакъв интерес да лъжат!… Ала ние, Терез, ние, които жестокото Провидение, така неразумно превърнато от тебе в кумир, е осъдило да пълзим сред униженията като змия сред тревата; ние, на които се гледа с презрение, защото сме бедни; които сме потискани, защото сме слаби; ние, които пием само горчилка, а краката ни стъпват сред тръни; ти искаш ние да се откажем от престъплението, когато то е нашият единствен ключ за вратата на живота, когато само то ни поддържа, пази ни и ни дава сили. Докато класата, която господствува над нас, се ползува от цялото благоволение на Съдбата, ти искаш ние, вечно покорните и унижаваните, да запазим за себе си в този живот единствено горестите, унинието, страданията, немотията и сълзите, безчестието и ешафода! Не, Терез, не и не! Или Провидението, пред което благоговееш, е достойно за нашето презрение, или това, което става, не следва неговата воля. Познай го по-добре, мое дете, и ще се убедиш, че щом то ни е поставило в положение, при което злото става неизбежно за нас, и щом в същото време ни дава възможност да го вършим, това значи, че злото, също както и доброто, служи на неговите закони и че то печели еднакво и от едното, и от другото; Провидението ни е създало равни: който нарушава това равенство, не е по-малко грешен от онзи, който се стреми да го възстанови; и двамата действуват по вътрешен подтик, и двамата трябва да следват този подтик и да се възползуват от него.

Признавам, че ако някога съм била разколебавана, това бе от примамките на тази ловка жена: ала един глас, по-силен от нейния, се преборваше в сърцето ми с тези разсъждения; аз го послушах и заявих на Дюбоа, че съм решена никога да не се поддам на покварата.

— Добре! — отвърна ми тя. — Прави каквото искаш, оставям те на злата ти участ; но ако се случи да те заловят, което неминуемо ще стане по силата на съдбата, която винаги спасява престъпника и принася в жертва праведния, не забравяй, че в никакъв случай не бива да споменаваш за нас.

Докато разговаряхме така, четиримата спътници на Дюбоа пиеха заедно с бракониера и тъй като виното подтиква душата на злосторника към нови престъпления, докато му помага да забрави за старите, тези негодници, още щом научиха за намеренията ми, решиха, че след като не могат да ме направят съучастница, ще трябва да стана тяхна жертва; тяхното възпитание, нравите им, мрачното място, където се намирахме, усещането, че са в безопасност, опиянението им, моята младост, невинността ми, всичко това ги насърчаваше. Те станаха от масата и започнаха да се съветват, разпитаха Дюбоа с потаен вид, който ме накара да се разтреперя от ужас. Резултатът бе заповед да задоволя незабавно желанията на всеки от четиримата ако не доброволно, то насила: ако склоня, всеки от тях ще ми даде по едно екю, за да мога да отида където пожелая; ако им се наложеше да употребят сила, резултатът щял да бъде същият, но за да бъде запазена тайната, след като ми се наситят, щяха да ме заколят и да ме закопаят под някое дърво.

Не е нужно да ви описвам, госпожо, как ми подействува това предложение, вие сама разбирате; аз се хвърлих в краката на Дюбоа, заклех я да стане за втори път моя благодетелка: безчестната твар само се изсмя на моите сълзи.

— А, по дяволите — възкликна тя, — виж ти колко си нещастна!… И за какво? Трепериш, че ще трябва да обслужиш тези четири здрави и хубави момчета. А знаеш ли, че в Париж има поне десет хиляди жени, които биха дали половината от златото и накитите си, за да бъдат на твоето място? Слушай — добави все пак тя, след като поразмисли. — Имам достатъчно власт над тези юначаги, за да те отърва, стига да го заслужиш.

— Уви, госпожо, какво трябва да направя? — проплаках аз обляна в сълзи. — Заповядайте ми, готова съм на всичко.

— Ще трябва да ни последваш, да станеш една от нас и да вършиш всичко, което правим ние, без никакво отвращение: само на тази цена ще ти спестя останалото.

Реших, че не трябва да се колебая; наистина, приемайки това ужасно условие, аз се подлагах на нови опасности, но те не бяха така близки: може би щях да ги избегна, докато нищо не бе в състояние да ме отърве от това, което предстоеше.

— Ще ви следвам навсякъде, госпожо — казах припряно на Дюбоа, — навсякъде, обещавам ви; само ме спасете от яростта на тези мъже, и няма да се отделя от вас до края на живота си.

— Момчета — обърна се Дюбоа към четиримата разбойници, — това момиче е от нашите, аз я приемам и я одобрявам; моля ви да не я насилвате; нека не я отблъскваме от занаята още първия ден; сами виждате колко полезни могат да бъдат за нас възрастта и външността й, нека се възползуваме от тях и да не я жертвуваме за наше удоволствие.

Ала страстите у мъжа биват толкова буйни, че нищо не може да ги укроти. Хората, с които си имах работа, не бяха в състояние да слушат каквото и да било, четиримата ме наобиколиха, разкъсваха ме с пламтящи очи, сипеха още по-заплашителни думи, готови да ме сграбчат и погубят.

— Няма да й се размине — каза един от тях, — вече не може да се надява на милост; нима трябва да доказва своята добродетелност, за да живее с банда крадци? Обезчестена, ще върши толкова работа, колкото и девствена.

Вие разбирате, госпожо, че смекчавам изразите, ще поотслабя и описанията; уви, картините са толкова непристойни, че вашето целомъдрие би пострадало от тяхната неприкритост поне толкова, колкото и моята скромност.

Беззащитна разтреперена жертва, аз тръпнех и едва имах сили да си поема дъх; на колене пред четиримата, аз ту вдигах умолително ръце към тях, ту се опитвах да омилостивя Дюбоа.

— Момент — обади се единият от тях, около тридесет и шест годишен, силен като бик и с лице на сатир, когото наричаха Желязното сърце и който, изглежда, беше главатар на бандата. — Един момент, приятели; има начин всички да останат доволни; след като това момиче толкова цени своята непорочност и, както казва Дюбоа, това й качество може да ни влезе в работа, нека й го оставим; но и ние трябва да получим своето, Дюбоа. Така сме обезумели, че можем да заколим и тебе, ако се възпротивиш на нашето намерение. Нека Терез начаса се съблече гола, както я е майка родила, и да заеме последователно всичките пози, които ние си изберем, а през това време Дюбоа ще укроти нашия пламък, като запали тамян на олтарите, където това създание не ни пуска.

— Да се съблека гола! — извиках аз. — О, Боже, какво искате вие от мен? Ако бъда изложена така на вашите погледи, кой би могъл да ми гарантира?…

Ала Желязното сърце, който не беше в настроение да ме слуша повече или да сдържа желанията си, ме изруга и ме удари така грубо, че аз видях в покорството своя последен жребий. Той се остави в ръцете на Дюбоа, която го беше разсъблякла почти колкото мен, и щом видя, че съм в положението, което искаше, ме накара да опра ръце в земята, така че заприличах на животно. Дюбоа уталожи неговия плам, като доближаваше един страхотен израстък ту до единия, ту до другия олтар на природата, така че при всеки тласък да може да удря всяка от тези части с разтворена длан като стенобойна машина по дверите на някой обсаден град. Напорът на първите пристъпи ме накара да отстъпя; разярен, Желязното сърце ме заплаши, че ще стане още по-груб, ако се опитам да се изплъзна; Дюбоа получи заповед да удвои силата; един от другите развратници ме държеше за раменете, за да не залитам от тласъците; те стават толкова непоносими, че ме натъртват до болка, без да мога да избегна нито един от тях.

— Честно казано — изрече задавено Желязното сърце, — на нейно място бих предпочел да разтворя вратите, вместо да оставя така да блъскат по тях. Тя не иска, но капитулацията няма да й се размине… По-силно, по-силно, Дюбоа!…

Избликът от страстта на този развратник, силен почти като мълния, се разби в изтерзаните пролуки, без те да са се разтворили.

Вторият ме постави на колене между краката си и докато Дюбоа го уталожваше, както първия, той самият бе изцяло погълнат от две занимания: ту нервно удряше с длан по бузите или по гърдите ми, ту отвратителната му уста се впиваше в моята. Гърдите и лицето ми бързо станаха пурпурночервени… Болеше ме и аз помолих за милост, докато от очите ми струяха сълзи; тези сълзи го раздразниха и той продължи с удвоена сила; в този момент езикът ми бе изпохапан, а двете пъпки на гърдите ми така протрити, че аз се извих назад от болка, но ме задържаха. Блъскаха ме към него, бях притисната още по-здраво отвсякъде и най-после екстазът му се разрази…

Третият ме накара да се кача на два раздалечени стола и като седна отдолу, възбуждан от Дюбоа, той се настани между краката ми и ме накара да се наведа, докато устата му не се оказа перпендикулярно на храма на природата; не можете да си представите, госпожо, какво поиска от мен този безсрамник; трябваше волю-неволю да се изходя по малка нужда… Всемогъщи Боже! Колко извратен трябва да бъде един човек, за да изпитва наслаждение от подобни неща!… Направих каквото искаше, облях го и моето послушание предизвика у този долен човек такова опиянение, до каквото никога не би достигнал без подобна низост.

Четвъртият завърза с връв всички части на тялото ми, където това беше възможно, седна на седем-осем стъпки от мен, държейки в ръка снопчето, силно възбуден от ласките и целувките на Дюбоа; аз стоях права и този варварин подсилваше своята наслада, като дърпаше силно вървите; люшках се и непрекъснато губех равновесие, а той изпадаше в екстаз при всяко мое залитане; най-сетне всички върви бяха дръпнати едновременно, аз паднах до него; това бе едничката му цел и челото и гърдите ми получиха доказателство за доволството, което той дължеше единствено на тази си мания.

Ето какво изтърпях, госпожо, и ако моят свян пострада, то поне честта ми беше запазена. Поуспокоени, разбойниците се наканиха да продължат пътя си и още същата нощ стигнахме Трамбле с намерение да се доближим до гората Шантийи, където те възнамеряваха да извършат някой сполучлив обир.

Нищо не може да се сравни с отчаянието, което изпитвах от необходимостта да следвам подобни хора, и аз твърдо реших да се махна веднага щом ми се удаде случай да го сторя без опасност.

Пренощувахме в околностите на Лувр в копи сено; аз исках да легна и да прекарам нощта до Дюбоа, но усетих, че тя не смята да си губи времето, като пази честта ми от посегателствата, които я заплашваха, а има съвсем други намерения. Тримата мъже я наобиколиха и отвратителното създание се отдаде пред очите ми и на тримата едновременно. Четвъртият, главатарят, се приближи до мен.

— Прекрасна Терез — каза ми той, — надявам се, че няма да ме лишите от удоволствието поне да прекарам нощта до вас.

И като забеляза погнусата ми, добави:

— Не се бойте. Само ще побъбрим и няма да сторя нищо против волята ви. О, Терез — продължи той, като ме притисна в прегръдките си, — не е ли чисто безумие да се надявате да останете непорочна, докато сте сред нас? Дори ние да склоним на това, как ще се оправим с интересите на бандата? Безполезно е да си правиш илюзии, моето момиче; по време на престоя ни в градовете имаме намерение да примамваме жертви благодарение на твоите прелести.

— Щом е така, господине — отвърнах аз, — след като е сигурно, че ще предпочета смъртта пред подобни ужаси, от каква полза бих могла да ви бъда и защо сте против моето бягство?

— Разбира се, че ще бъдем против, ангелче — каза Желязното сърце. — Ще трябва да служите или на интересите ни, или на удоволствията ни; нещастието ви налага този ярем и ще трябва да го понасяте; но нали знаете, Терез, на този свят всичко може да се уреди, чуйте ме и сама изберете съдбата си: съгласете се да живеете с мен, момиче, съгласете се да бъдете само моя и аз ще ви спестя тъжната участ, която ви очаква.

— Аз, господине — възкликнах, — аз да стана любовница на един…

— Кажете думата, Терез, кажете думата: на един негодник, нали? Признавам, че съм такъв, но не мога да ви предложа други титли, вече си давате сметка, че нашего брата не се жени; бракът е тайнство, Терез. Ние презираме всички и затова не се обвързваме с никого. Само че размислете малко: след като сте изправена пред неизбежната необходимост да изгубите това, което ви е най-скъпо, не е ли по-добре да го пожертвувате за един-единствен мъж, който след това ще ви бъде закрила и ваш покровител, отколкото да се продавате на всички?

— Но защо да няма и друг избор за мен? — възразих аз.

— Защото сте в ръцете ни, Терез, и доводите на по-силния са винаги най-добрите. Лафонтен отдавна го е казал. Наистина — продължи бързо той, — що за приумица да придавате такава стойност на най-нищожното нещо? Как може едно момиче така наивно да смята, че честта му зависи от по-голямата или по-малката ширина на една част от тялото му? Че какво ги интересува хората или Господ дали тази част е непокътната или поизхабена? Нещо повече, след като природата е определила всеки от нас тук на земята да изпълни всичко, за което е бил предназначен, а жените са създадени само за наслада на мъжете, очевидно е, че да се съпротивляваш на това намерение, е чисто оскърбление към природата; това означава да бъдеш на този свят едно безполезно и следователно достойно за презрение същество. Това въображаемо целомъдрие, което така нелепо са превърнали за вас в добродетел и което още от детството, вместо да бъде полезно за природата и за обществото, очевидно ги оскърбява, е само едно осъдително упорство, в което умно момиче като вас не ще се остави да бъде уличено. Вие само ме послушайте, скъпо дете, и аз ще обоснова пред вас желанието да ви се харесам и да уважа вашата слабост. Терез, аз не ще докосна онзи призрак, от чието притежание вие черпите наслада; едно момиче разполага с много начини да покаже своята благосклонност и Венера може да бъде прославяна не само в един храм; аз ще се задоволя с най-скромния; вие знаете, скъпа, че близо до олтара на Киприда има едно мрачно убежище, където Любовта се усамотява, за да ни прелъсти с още повече сила; там ще бъде олтарът, където аз ще прикадя моя тамян; там, Терез, не ще има никакви последствия; ако се плашите от бременност, по този начин ще я избегнем и стройната ви снага никога няма да се развали; щом първата реколта ви е толкова скъпа, така тя ще остане непокътната и ще можете да я предложите съвсем чиста, когато пожелаете. По този начин едно момиче никога няма да се посрами, колкото и силни да са били атаките; след като пчелата изсмуче сока, чашката на розата сама се затваря; никой не би могъл да си помисли, че някога се е разтваряла. Има девойки, които са се наслаждавали по този начин цели десет години, и то с много мъже, и които след всичко това са се омъжили като чисто нови. Колко бащи и братя са посягали по този начин на дъщерите и на сестрите си, без последните да са станали по-малко достойни за брачното тайнство! И колко изповедници са се засищали по този начин, без родителите да се усъмнят. С една дума, това е убежище на тайната, там тя се съчетава с Любовта чрез връзките на благоразумието… Какво още да ви кажа, Терез? Ако този храм е най-потайният, то той е и най-сладострастният; само там човек може да открие истинското щастие и широката леснина на съседа нищо не струва пред съблазнителните прелести на едно място, където се влиза с усилие и където престоят е труден; дори жените печелят от това и тези от тях, които разумът е принудил да вкусят подобно удоволствие, няма за какво да завиждат на другите. Опитайте, Терез, опитайте, и двамата ще останем доволни.

— О, господине — отвърнах аз, — нямам никакъв опит в това, за което говорите; ала съм чувала за тази извратеност, която така възхвалявате, тя оскърбява жените още по-болезнено… Тя още по-тежко обижда природата. Ръката на Всевишния отмъщава и на този свят и Содом е пример за това.

— Каква невинност, скъпа, каква детинщина! — продължи развратникът. — Кой ви е възпитавал така? Още минутка внимание, Терез, и ще поправя възгледите ви. Загубата на семето, предназначено за продължение на човешкия род, скъпо момиче, е единственото възможно престъпление. В случая, ако семето ни е дадено само за размножаване, признавам, светотатство би било то да бъде отклонявано. Но след като е ясно, че влагайки го в нас, природата едва ли е смятала да го употреби всичкото за размножаване, то тогава какво значение има, Терез, дали то ще се изгуби тук или там? Човекът, който го отклонява, върши ли по-голямо зло от природата, която въобще не го използува? При загуби от този род ние само й подражаваме. Възможността да вършим това е първото доказателство, че не става дума за нещо противоестествено. Не би било нито справедливо, нито мъдро да смятаме, че природата ще позволи нещо, което ще я оскърби; второ, това става от само себе си стотици и стотици милиони пъти на ден; нощните полюции, безполезността на семето по време на бременността на жената не са ли загуби, позволени от естествените закони, не ни ли показват те, че безразлична към употребата на тази течност, на която придаваме такава стойност, природата ни позволява да я хабим, както тя го прави всекидневно, че тя приема размножаването, но едва ли то е нейното главно намерение; че желае да се плодим, но тъй като не печели нищо от това, нашият избор й е напълно безразличен; че след като ни е оставила сами да избираме дали да създаваме, или да рушим, ние нито ще я зарадваме, нито ще я наскърбим, ако правим едното или другото според нашите собствени предпочитания; и че тъй като нашият избор ще бъде пак резултат от нейното влияние и действие върху нас, той при всички случаи по-скоро ще й се хареса, отколкото да я засегне. Ах, Терез, повярвайте ми, че природата малко се тревожи за тайнствата, чрез които така глупаво й градим култ. Какъвто и да е храмът, в който се принася жертва, след като тя позволява каденето на тамян там, значи това не я наскърбява; отказът от съзидание, загубата на семето, което служи за това съзидание, изхвърлянето му, когато то узрее, унищожаването на плода, дълго след като той е покълнал, всичко това, Терез, са въображаеми престъпления, които никак не интересуват природата и за които тя нехае не по-малко, отколкото за нашите постъпки, които често я уязвяват, наместо да й служат.

Докато редеше коварните си максими, Желязното сърце се разгорещяваше и скоро изпадна в състоянието, което така ме бе изплашило предната вечер; за да бъде урокът му по-убедителен, той веднага се опита да приложи на практика предписанията; въпреки съпротивата ми ръцете му се насочваха към олтара, където предателят се опитваше да проникне… Да ви призная ли, госпожо, заслепена от съблазните на този долен човек, доволна, че ако отстъпя донякъде, ще успея да спася най-важното, без да мисля нито за последиците от неговите софизми, нито за това, което рискувах самата аз, тъй като този безчестен човек, притежавайки грамадни пропорции, не можеше да се сноши с жена дори на позволеното място, така че целта му не беше нищо друго, освен да ме осакати; та както казах, заслепена от всичко това, аз щях да се отдам и да извърша престъпление, водена от добродетелта; съпротивата ми отслабваше; вече завоювал престола, наглият победител мислеше само как да се закрепи там, когато откъм главния път се зачу шум от кола. Желязното сърце изостави удоволствията си заради дълга; той събира хората си и се впуска в нови престъпления. Малко по-късно чуваме викове и негодниците се завръщат триумфално окървавени и отрупани с плячка.

— По-бързо да тръгваме — казва Желязното сърце. — Убихме трима души и труповете им лежат на пътя; тук вече не сме в безопасност.

Плячката се разпределя. Желязната ръка държи аз да получа моя дял; той беше от двадесет луидора, принуждават ме да ги взема; треперя от мисълта, че трябва да държа у себе си такива пари, ала няма време, всеки взема вещите си и потегляме.

На другия ден бяхме на сигурно място в гората Шантийи; по време на вечерята нашите хора преброиха какво са спечелили от последното нападение и като установиха, че цялата плячка не надминава двеста луидора, един от тях подхвърли:

— Честно казано, нямаше смисъл да извършваме три убийства заради толкова малко пари!

— Полека, приятели — възрази Дюбоа, — самата аз ви казах да не проявявате никаква милост към пътниците не заради парите, а само заради собствената ни безопасност; виновни за тези убийства сме не ние, а законите; докато осъждат на смърт крадците така, както и убийците, кражбите няма да минават никога без убийства. Двете деяния биват наказвани по един и същи начин; защо тогава да се спираме пред второто, ако то прикрива първото? И откъде-накъде смятате, че три убийства не струват двеста луидора? Нещата винаги трябва да се преценяват от гледна точка на нашите собствени интереси. Лишаването от живот на всяка жертва не представлява нищо за самите нас. Несъмнено ние не бихме дали и пукната пара за това дали тези хора са живи, или са в гроба; следователно, ако имаме и най-малък интерес да решим въпроса по един или по друг начин, не би трябвало да имаме и най-малкото угризение да го сторим; защото при едно напълно неутрално положение сме длъжни, ако сме умни и ако сме господари на това положение, да го обърнем в наша полза, като се абстрахираме от загубата на противника; тъй като не може да става и сравнение между това, което засяга нас, и това, което засяга другите. Първото ние чувствуваме физически, а второто морално, а известно е, че моралните усещания са лъжливи; истински са само физическите усещания; така не само че двеста луидора са достатъчни за три убийства, но за това стигат и тридесет су, защото тези тридесет су биха предизвикали у нас удовлетворение, а то, колкото и слабо да е, ни засяга много по-живо, отколкото три убийства, които за нас са нищо; от тях ние не бихме пострадали дори и с една драскотина. Телесната слабост, недостигът на разум, проклетите предразсъдъци, с които са ни възпитали, напразният страх от Бога или от законите, ето кое спира глупаците по пътя към престъплението, ето кое им пречи да направят нещо голямо; ала всеки, който е пълен със сили и енергия, надарен с предприемчив ум, който поставя, както е редно, себе си пред другите, ще съумее да претегли на собствения си кантар чуждия интерес, да плюе на Бога и на хората, да предизвика смъртта и да презре законите, дълбоко убеден, че трябва да вземе всичко за себе си; да разбере, че безбройните вреди, нанесени на другите, от които той няма да усети нищо физически, не могат да се сравнят и с най-мимолетното удоволствие, постигнато чрез подобен нечуван сбор от злодеяния. Удоволствието го радва, то е в него; последствията от престъплението не го засягат, те са извън него; ето защо, питам аз, кой разумен човек не ще предпочете това, което го услажда, пред това, което му е чуждо и не ще се съгласи да извърши нещо, от което няма да пострада, за да си достави приятни преживявания.

— О, госпожо — обърнах се аз към Дюбоа, като поисках позволение да отговоря на тези противни разсъждения, — не чувствувате ли, че вашата присъда е написана в това, което току-що казахте. Подобни възгледи биха подхождали само и единствено на някой, който е достатъчно силен, за да не се бои от другите; но ние, госпожо, поставени непрекъснато под заплахата от унижения, ние, отритнати от всички честни люде, осъдени по всички закони, трябва ли да възприемаме принципи, които само ще направят по-остър меча, надвиснал над главите ни? Дори да не бяхме в това незавидно положение, дори да бяхме на върха на обществото… най-сетне дори да бяхме там, където щяхме да сме без нашите престъпления и нещастия, нима си въобразявате, че подобни максими биха ни подхождали повече? Та как искате да не загине този, който, заслепен от егоизъм, иска да се бори сам срещу интересите на другите? Нима обществото ще търпи този, който се опълчва срещу него? Личността, която се самоотлъчва, в състояние ли е да се бори срещу всички? Може ли да се похвали с щастие и спокойствие, ако не приеме обществения договор и не отстъпи една част от своето щастие, за да запази останалото? Обществото се крепи само на взаимното правене на добрини, това са връзките, които го спояват; ако някой вместо добрини върши престъпления, ще предизвика страх и ще бъде преследван, ако е по-силният, а ако е по-слаб, ще бъде унищожен от първия, когото нападне; но при всички случаи ще стане жертва на могъществото на разума, който кара човека да осигурява своето спокойствие и да се опълчва срещу всеки, който се опитва да го наруши; това е причината, която прави невъзможно продължителното съществуване на престъпните общности; след като те са насочили само остриета срещу чуждите интереси, неизбежно всички други се обединяват, за да прекършат незабавно тези остриета. Бих запитала още, госпожо, как възнамерявате да поддържате съгласието дори между нас, след като съветвате всеки да гледа само своите собствени интереси? Ще има ли какво да противопоставите на този от нас, който в един момент реши да изколи останалите и който ще го направи само за да прибере за себе си пая на своите побратими? Каква по-добра възхвала на добродетелта може да има от доказателството за нейната необходимост дори в едно общество на престъпници! Убеждението, че без нея това общество не би просъществувало нито миг!

— Това, което ни противопоставяте, Терез, са софизми и не такава бе мисълта на Дюбоа — каза Желязното сърце. — Не добродетелта поддържа нашите престъпни общности, а интересът, егоизмът; напразна е тази възхвала на добродетелта, извлечена от вашите химерични предположения; не от добродетелност аз, най-силният от бандата, не изколвам моите другари, за да взема техния пай, а защото, ако след това се окажа сам, ще се лиша от източниците на сполука, на които разчитам чрез тях; тази е причината, която възпира и тях да вдигнат ръка срещу мен. И тъй, както виждате, Терез, мотивът е основан на егоизъм и ни най-малко не напомня добродетел. Този, който желае сам да се бори срещу интересите на обществото, трябва според вас да очаква сигурна гибел. А няма ли с още по-голяма сигурност да загине, ако единствена негова опора са мизерията и презрението на другите? Това, което се нарича обществен интерес, е само сумата от интересите на отделните хора, ала този интерес на отделния човек може да се съчетае с общия само ако той отстъпи; тогава, кажете ми, как да отстъпва този, който няма нищо? Ще трябва да признаете, че ако го стори, ще съгреши, тъй като тогава ще трябва да дава безкрайно повече, отколкото получава, и в такъв случай неравенството в сделката ще му попречи да я сключи; на човек, изпаднал в подобно положение, не му ли остава единствено да отнема от несправедливото общество и да приема единствено една друга общност от хора с неговото положение, която се бори с обединените сили на всички свои членове срещу по-голямата сила, стремяща се да отнеме от клетника малкото, което има, без другите да му дадат нещо в замяна? Ала вие ще възразите, че от това следва едно постоянно положение на война. Така да бъде! Не е ли подобно положението в природата? Не е ли то, което единствено ни подхожда? Всички хора се раждат самотни, завистливи, жестоки и властолюбиви, жадни да получат всичко и да не дадат нищо, и които непрестанно се бият, за да задоволят амбициите или правата си; дошъл законодателят и казал: „Не се бийте така; ако всеки отстъпи по малко, спокойствието ще се възстанови.“ Аз съвсем не осъждам клаузата на подобен договор, но поддържам, че два вида хора не е трябвало никога да се подчиняват; тези, които са се чувствували най-силни и не е имало нужда да отстъпват, за да бъдат щастливи, и най-слабите, които е трябвало да отстъпят неимоверно повече, отколкото им е било дадено. Впрочем обществото е съставено само от слаби и силни; следователно този договор не се е харесал нито на силните, нито на слабите и далеч не е прилегнал на обществото, така че предишното състояние на война се е оказало много по-приемливо, след като е давало възможност на всеки свободно да използува силата и хитростта си, отнети му с несправедливия договор на едно общество, което винаги е взимало много от едного и никога не е давало достатъчно другиму; ето защо истински мъдър е този, който, поемайки риска да влезе във войната, бушувала преди договора, се опълчва безапелационно срещу последния, нарушава го колкото може, уверен, че това, което спечели от тези нарушения, винаги ще бъде повече от онова, което би могъл да загуби, ако се окаже по-слаб; защото той си е бил такъв и спазвайки договора, а престъпи ли го, може да стане и най-силен; и ако законите го причислят към класата, от която се е опитал да се измъкне, в най-лошия случай би могъл да изгуби живота си, далеч по-малко нещастие от това да живееш в безчестие и нищета. Ето двата изхода за нас: или престъплението, което ни прави щастливи, или ешафодът, който ни пречи да бъдем нещастни. Питам, има ли място за колебание, прекрасна Терез, и ще открие ли умът ви едно дори разсъждение, което да опровергае моето?

— О, господине — отвърнах аз с разпаленост, породена от моята правота, — мога да ви дам хиляди, но трябва ли земното битие да бъде единствена цел на човека? Не е ли животът му преход от едно стъпало към друго на стълбата, която го води към вечното блаженство, сигурна награда за добродетелта? Присъединявам се към вас (макар и по изключение и макар това да шокира просветения разум), съгласявам се с вас за момент, че престъплението може да направи щастлив клетника, който му се отдава: нима си въобразявате, че небесното правосъдие не го очаква на онзи свят, за да му отмъсти за извършеното тук, на земята?… Ах! Не смейте да мислите обратното, господине, не го мислете — добавих аз през сълзи, — това е единствената утеха на клетника, не му я отнемайте; когато хората ни изоставят, кой друг ще отмъсти за нас, ако не Бог?

— Кой ли? Никой, Терез, абсолютно никой; изобщо не е нужно да се отмъщава за неволята; тя е горда, защото приема своята участ, тази мисъл я утешава, без от това да бъде по-малко невярна; нещо повече, задължително е неволята да страда; нейното унижение, болките й са сред природните закони и съществуването й в общ план е необходимо, както и съществуването на охолството, което я смазва; тази е истината, която трябва да задуши угризенията в душата на тирана или на злодея; нека той не насилва себе си, а сляпо да се отдаде на всички пакости, които му дойдат наум; гласът на природата е този, който му ги подсказва, това е единственият начин тя да ни направи изпълнители на нейните закони. Когато тайните й внушения ни подтикват към злото, това означава, че злото й е нужно, че тя го желае, иска го, че общото количество престъпления не е достатъчно, не отговаря на законите на равновесието, единствените, от които се ръководи, и тя иска още престъпления, които да сложи на везните; нека този, който е привлечен от престъплението, не се плаши и да не се спира; нека го върши без страх, щом е почувствувал вътрешен порив: природата ще бъде оскърбена само ако той се съпротивлява. Ала нека да оставим морала, щом искате да говорим на богословски теми. Знайте, невинна девойко, че религията, към която сте се устремили, бидейки единствено връзка между човека и Бога, единствено култ, който създанието е решило, че трябва да отдаде на своя създател, изчезва мигновено, щом се докаже, че съществуването на този създател е една химера. Първите човеци, ужасени от явленията, с които са се сблъскали, неизбежно са повярвали, че някакво върховно и неизвестно същество направлява техния ход и влияние. Присъщо на слабостта е да предполага и да се бои от съществуването на силата; човешкият ум, прекалено скоро излязъл от пелените, за да изследва, за да открие в лоното на природата законите на движението — едничка пружина на целия механизъм, от който той се удивлява, решава, че много по-просто е да се предположи съществуването на някакъв двигател на тази природа, вместо да види в нея двигател на самата себе си, и без да разсъди, че много по-трудно ще му бъде да изгради, да определи образа на този исполински господар, отколкото да намери в изучаването на природата причините за това, което го учудва, той приема съществуването на този върховен господар и му създава култове. Оттук насетне всеки народ изгражда свой Бог в съответствие със своите познания и своя климат; скоро на земята се появяват толкова религии, колкото и народности, колкото семейства, толкова и божества; въпреки всичко под всеки от тези идоли е лесно да се открие онзи абсурден призрак, първият плод на човешкото заслепление. Одеждите са различни, ала става дума все за едно и също нещо. И така, кажете, Терез, от това, че глупците се отдават на безсмислени разсъждения с цел узаконяването на някаква недостойна заблуда и за това как да й се служи, следва ли, че мъдрият човек трябва да се откаже от сигурното щастие в настоящия живот? Трябва ли той, като кучето на Езоп, да изпусне кокала заради сянката му (заради отражението му), да се откаже от реалните наслади заради илюзии? Не, Терез, не, няма Бог: природата е достатъчна за себе си; тя няма нужда от творец; този предполагаем творец е само разлагане на нейните собствени сили, това, което наричаме в училище размяна на доказателството, с това, което трябва да се докаже. Бог предполага сътворение, т.е. момент, в който не е имало нищо, или момент, в който всичко е било хаос. Ако едното или другото от тези състояния е било лошо, защо вашият Бог го е търпял? Ако е било добро, защо ще го променя? Ако сега всичко е добро, вашият Бог няма вече какво да прави: а ако е безполезен, може ли да бъде всемогъщ? Ако природата е в самодвижение най-сетне, за какво й е двигател? И ако двигателят въздействува върху материята, като я привежда в движение, как е възможно той самият да не е материален? Можете ли да приемете въздействието на духа върху материята и материята, получаваща движението от духа, който сам не е в движение? Разгледайте хладнокръвно за момент всички смешни и противоречиви качества, които тази отвратителна химера трябва да получава от своите създатели; вижте как те взаимно се унищожават, как се поглъщат едно друго и ще признаете, че този обожествен призрак, роден от страха на някои и от всеобщото невежество, е само една възмутителна баналност, която не заслужава от нас нито миг вяра, нито минута внимание; една плиткоумна измислица, която е отблъскваща за разума и възмутителна за сърцето и която е трябвало да изникне от мрака само за да потъне отново в него завинаги.

Нека надеждата или страхът, свързани с някакъв отвъден свят, плод на тези първи измами, не ви тревожат, Терез; най-вече престанете да се опитвате да ни възпрете чрез него. Дребна частица от една груба и низка материя, при нашата смърт, т.е. при свързването на елементите, които ни съставят, с общата маса, заличени завинаги, каквито и да са били нашите постъпки, ние ще прекараме известно време в потата на природата, за да излезем оттам отново под друга форма, и това без предимства за този, който неразумно е превъзнасял добродетелта, нито пък за онзи, който се е отдавал на най-отвратителни крайности, защото нищо не може да засегне природата, и всички хора, излезли равни от лоното й, действували през целия си живот по нейно внушение, ще намерят в залеза на живота си един и същи край, една и съща участ.

Тъкмо щях да отвърна на тези ужасни богохулства, когато недалеч от нас се дочу тропот на кон. „На оръжие!“ — извика Желязното сърце, зает по-скоро да приложи на действие своите възгледи, отколкото да ги обосновава. Всички се втурват… и след малко един злочест пътник е доведен в храстите, където бе разположен нашият лагер.

Разпитан защо пътува сам толкова рано по този обиколен път, за възрастта и професията му, пътникът отвърна, че името му е Сен-Флоран, че е един от най-първите търговци в Лион, на тридесет и шест години, че пристига от Фландрия, където е бил по търговски работи, че със себе си носи малко пари, но много ценни книжа. Добави, че слугата му го е напуснал предната вечер, а той самият пътува нощем, за да избегне горещината и с намерение да стигне Париж още същия ден, където ще си намери нов слуга и ще уреди част от сделките си; освен това, че е попаднал на такава уединена пътека, защото вероятно се е отклонил от главния път, докато е дремал на коня си. Като каза това, той помоли да му бъде пощаден животът и предложи в замяна всичко, което има. Прегледаха портфейла му, преброиха парите: плячката не можеше да бъде по-добра. Сен-Флоран носеше полици за около половин милион, изплатими на приносителя, някои скъпоценности и около сто луидора.

— Приятелю — каза му Желязното сърце, като тикна дулото на пистолета си под носа му, — сам разбирате, че след такава кражба не можем да ви оставим жив.

— О, господине — възкликнах аз, като се хвърлих в краката на негодника, — заклевам ви, не ме правете свидетел още с идването ми при вас на ужасната смърт на този нещастник; пощадете го, не отхвърляйте първата молба, която ви отправям.

И като прибягнах до една особена хитрост, за да оправдая интереса си към този човек, аз добавих разпалено:

— Името, което спомена господинът, ме кара да предполагам, че сме доста близки. Не се учудвайте, господине — продължих аз, като се обърнах към пътника, — не се изненадвайте да откриете своя роднина в подобна ситуация; аз ще ви обясня всичко. При това положение — отправих отново молба към нашия главатар, — при това положение, господине, подарете ми живота на този клетник; ще отвърна на това благоволение с пълна всеотдайност във всичко, което се отнася до вашите интереси.

— Знаете при какви условия мога да изпълня молбата ви, Терез — отговори Желязното сърце. — Знаете какво искам от вас…

— Така да бъде, господине, ще изпълня всичко — извиках аз и се хвърлих между клетника и нашия главатар, все още готов да го убие… — Ще изпълня всичко, господине, ще изпълня всичко, спасете го.

— Нека живее — каза Желязното сърце, — но да остане сред нас; последното условие е задължително и без него не мога да направя нищо, другарите ми ще се възпротивят.

Удивеният търговец не разбираше какви са тези роднински връзки, но като видя, че ще си спаси живота, ако приеме предложенията, реши, че не трябва да се колебае нито за момент. Оставиха го да се посъвземе и тъй като нашите хора искаха да напуснат мястото чак на сутринта, Желязното сърце се обърна към мен:

— Терез, напомням ви за обещанието, което дадохте, но тъй като тази вечер съм много изморен, починете си спокойно до Дюбоа, ще ви се обадя на разсъмване, а ако се колебаете, животът на този никаквец ще ми бъде възмездие за вашето вероломство.

— Спете, господине, спете — отвърнах аз. — Бъдете сигурен, че единственото желание на тази, която изпълнихте с благодарност, е да ви се отплати.

Моите намерения далеч не бяха такива, но ако някога съм приемала измамата за позволена, това бе при тези обстоятелства. Негодниците, изпълнени с прекалена доверчивост, продължават да пият и заспиват, като ме оставят напълно свободна до Дюбоа, която, съвсем пияна, скоро също затваря очи.

Като се възползувах от първия сън на злодеите, които ни заобикаляха, аз се обърнах към младия лионец:

— Господине, страшно премеждие ме запрати въпреки волята ми сред тези крадци; ненавиждам и тях, и гибелния миг, който ме доведе в бандата им; по всяка вероятност нямам честта да бъда свързана с вас, но си послужих с тази хитрост, за да ви спася, и ако приемете това, да се изплъзна заедно с вас от ръцете на тези мерзавци. Моментът е благоприятен — добавих аз, — да бягаме; виждам портфейла ви, приберете си го; да се откажем от монетите, те са по джобовете им; няма да можем да ги измъкнем, без да се изложим на опасност. Да тръгваме, господине, да тръгваме; виждате какво правя за вас, оставям се в ръцете ви; смилете се над моята участ; най-вече не бъдете по-жесток от тези тук; зачитайте моята чест, поверявам я на вас, тя е едничкото ми съкровище, оставете ми го, след като те не ми го отнеха.

Трудно би могла да се опише мнимата благодарност на Сен-Флоран. Той просто не знаеше с какви думи да я изрази; ала нямаше време за разговори; трябваше да се бяга. Аз ловко вземам портфейла, давам му го и като прекосяваме чевръсто гъсталака без коня, за да не събудим бандитите, ние бързо излизаме на пътеката, която трябваше да ни отведе до края на гората. За наша радост на разсъмване излязохме на открито, без някой да ни преследва; към десет сутринта стигнахме Люзарш, където, вече без всякакъв страх, можехме да помислим за отдих.

Има случаи, когато човек може да бъде много богат, а да не може дори да си плати храната; такова беше положението на Сен-Флоран, който имаше в портфейла си книжа за сто хиляди франка, но нито едно екю в кесията си; тази мисъл го спря пред входа на странноприемницата.

— Бъдете спокоен, господине — обърнах се аз към него, като видях смущението му. — Крадците, от които избягахме, не са ме оставили съвсем без пари, ето двадесет луидора, вземете ги, моля ви, харчете от тях, а останалото дайте на бедните, за нищо на света не бих приела да държа у себе си злато, придобито чрез убийства.

Сен-Флоран привидно проявяваше деликатност, на която аз не знаех, че изобщо не е способен; той в никакъв случай не искаше да приеме това, което му предлагах; запита ме за плановете ми, заяви ми, че се заклева да ми помогне, и мисли само как да ми се отплати.

— На вас дължа парите и живота си, Терез — добави той, като ми целуваше ръцете, — какво друго бих могъл да направя, освен да ви предложа и едното, и другото? Заклевам ви да ги приемете и позволете Бог да закрепи с брачен възел връзките на приятелството.

Не зная, може би предчувствие или някаква студенина ми попречи да повярвам, че това, което бях направила за този млад човек, е в състояние да предизвика у него подобни чувства; затова с израза на лицето си показах отказа, който не смеех да произнеса гласно: той го прочете, не настоя повече и се задоволи да попита какво би могъл да направи за мен.

— Господине — отвърнах аз, — ако моята постъпка наистина заслужава някаква отплата, моля ви в замяна само да ме вземете със себе си в Лион и да ми намерите работа в някой почтен дом, където моята скромност няма да бъде поставена на изпитание.

— Добре сте решили — каза ми Сен-Флоран — и едва ли ще се намери някой, който да ви помогне по-добре от мен: имам повече от двадесет роднини в този град.

И младият търговец ме запита защо бягам от Париж, който, както вече му бях казала, бе мой роден град. Водена от доверчивост и от наивност, аз му разказах всичко.

— А! Такава ли била работата? — възкликна младежът. — Та аз бих могъл да ви бъда полезен още преди да стигнем Лион; не бойте се, Терез, вашият случай ще бъде потулен; вече няма да ви търсят и най-малко в убежището, където искам да ви настаня. Сред една прекрасна местност близо до Бонди живее моя роднина; сигурен съм, тя ще бъде щастлива да ви има до себе си; утре ще ви представя.

На свой ред изпълнена с благодарност, аз приемам това предложение, което напълно ме удовлетворява; през остатъка на деня почиваме в Люзарш и решаваме на другата сутрин да отидем до Бонди, който отстои само на шест левги.

— Времето е хубаво — казва ми Сен-Флоран, — послушайте ме, Терез, най-добре е да отидем пеш до замъка на моята роднина; там ще трябва да разкажем за нашите премеждия и ако пристигнем по този начин, ще предизвикаме по-голямо съчувствие към вас.

Без изобщо да подозирам намеренията на този злодей и да си представя, че неговата компания е още по-опасна от тази, която бях напуснала, аз приемам без страх и отвращение предложението; обядваме и вечеряме заедно; той няма нищо против да пренощуваме в отделни стаи; на другия ден, след като изчакваме да се позахлади, тъй като той ми казва, че имаме не повече от четири-пет часа път до неговата роднина, излизаме от Люзарш и се отправяме пеша към Бонди.

Беше към пет часа вечерта, когато навлязохме в гората. До този момент Сен-Флоран с нищо не бе показал, че ме мами; той се проявяваше като все така доблестен и изпълнен с желание да прояви добрите си чувства към мен; дори да бях с родния си баща, нямаше да се чувствувам по-сигурна. Вечерните сенки се разпростираха в гората и излъчваха онзи мистичен ужас, който поражда едновременно уплаха в кротките души и престъпни кроежи в свирепите сърца. Ние следвахме само тесни пътеки; аз вървях първа; обръщам се да запитам Сен-Флоран дали не сме се отклонили по някой страничен път, да не би да се е объркал и дали смята, че скоро ще пристигнем.

— Пристигнахме, курво — отвръща ми негодникът и ме удря по главата с бастуна си, като ме поваля на земята в несвяст.

О, госпожо, не знам оттук нататък какво е говорил и какво е правил този човек, ала състоянието, в което се свестих, ясно ми показа, че съм станала негова жертва. Беше дълбока нощ; аз се намирах под едно дърво далече от всякакви пътища, раздърпана, окървавена… обезчестена, госпожо; такава бе отплатата за всичко, което бях направила за този клетник, и като връх на низостта негодникът, след като се бе погаврил с мен по всички начини, дори по този, който е най-оскърбителен за природата, бе взел и кесията ми… същите пари, които така щедро бях му предложила. Бе разкъсал дрехите ми и повечето от тях бяха разхвърляни на парчета край мен, бях почти гола и със силни болки по някои части на тялото ми; сама преценете положението ми: сама в мрака, без пари, без чест, без надежда, изложена на всякакви опасности. Искаше ми се да сложа край на дните си; ако имах някакво оръжие, щях да прекратя това несретно съществуване, което ми носеше само беди…

„Чудовище! Какво му сторих, за да заслужа от негова страна подобна жестокост? — питах се аз. — Спасявам му живота, връщам му богатството, а той ми отнема най-скъпото нещо на света! Див звяр би проявил по-малко свирепост! О, човече, такъв си ти, когато слушаш само гласа на своите страсти! Тигрите от най-залутаните пустини биха се ужасили от злодеянията ти.“

Тези пориви на болка бяха последвани от няколко минути на униние; просълзените ми очи сами се вдигнаха към небето; сърцето ми се възнася в нозете на Всевишния, който обитава там… Чистият и обсипан със звезди небосвод… покоряващата нощна тишина… страхът, който сковаваше жилите ми… картината на тази мирна природа, съпоставена с опустошението в душата ми, която се луташе, всичко това ме изпълва с мрачен ужас, който скоро ме подтиква към молитва. Падам в краката на Всемогъщия Бог, отричан от нечестивците, надежда за бедния и унижения.

— Господи свети и преславни — възкликнах аз разплакана, — ти със своето благоволение изпълваш в този ужасен момент душата ми с небесна радост, ти, който несъмнено ме възпря да посегна на живота си, о, покровителю и водачо мой, жадувам за твоята доброта и моля за твоята милост: виж несретата ми и страданията ми, покорството ми и моя обет. Всемогъщи Боже, ти знаеш, аз съм невинна и слаба, измъчена и изтерзана; следвайки примера ти, исках да сторя добро и по твоя воля бях наказана; нека да пребъде волята ти, о, Боже, всичко, което тя сочи, е свято за мен, аз се прекланям пред нея и не ще се оплаквам; ала ако тук, на земята, срещам само тръни, ще те наскърбя ли, Всевишни господарю, ако те призова да ме прибереш при себе си, за да не смущава нищо молитвите ми, за да те обожавам далеч от тези извратени люде, които, уви, ми причиниха само мъки и чиито кръвожадни и вероломни ръце запращат дните ми в поток от сълзи и в бездна от страдания?

Молитвата е най-сладката утеха за нещастния: силите му укрепват, когато той е изпълнил този си дълг. Аз ставам, изпълнена със смелост, събирам дрипите, които негодникът ми е оставил, и се сгушвам в храстите, за да прекарам там нощта, изложена на по-малко опасности. Чувството за сигурност, удовлетворението, което бях вкусила току-що, близостта на Бога, всичко това ми помогна да отдъхна за няколко часа и когато отворих очи, слънцето вече бе високо: ужасен е мигът на събуждането за несретниците; въображението, оживено от сладкия сън, твърде бързо и зловещо ме върна към премеждията, забравени през миговете на измамен покой.

„Така е, казах си аз, докато оглеждах себе си, истина е, че има човешки същества, на които природата отрежда съдба на диви зверове! Както съм скрита в тяхното леговище, бягайки от хората като тях, каква разлика има сега между тях и мен? Защо ли е трябвало да се родя за такава жалка участ?…“ Сълзите обилно течаха от очите ми при тези горестни мисли; тъкмо в този момент чух шум недалеч от мен; постепенно започвам да различавам гласовете на двама мъже. Наострям уши.

— Ела, скъпи приятелю — казва единият от тях, — тук ще се чувствуваме прекрасно; жестокото и фатално присъствие на леля ми, която ненавиждам, не ще ми попречи да вкуся за един момент заедно с теб удоволствията, които са тъй сладостни за мен.

Те се приближават и спират на такова разстояние от мен, че не пропускам нито една тяхна дума, нито едно тяхно движение и виждам… Справедливи Боже — възкликва Терез, като прекъсва на това място, — възможно ли е съдбата да ме поставя само в такива критични положения, че за добродетелта да бъде толкова мъчително да слуша тяхното описание, колкото за свенливостта да ги описва! Това ужасно престъпление, което еднакво оскърбява природата и общественото приличие, с една дума, това деяние, което Божият пръст тъй често е наказвал, оправдано от Желязното сърце, предложено от него на клетата Терез, извършено върху нея, без тя да съзнава това, от злодея, който неотдавна я бе принесъл в жертва, това отвратително действие най-сетне, аз го видях да се извършва пред очите ми с всички гнусни намерения и ужасни подробности, до които може да стигне добре обмисленият разврат! Облеклото на единия от мъжете, този, който се отдаваше, около двадесет и четири годишен, бе изискано и издаваше високото му положение; другият, приблизително на същата възраст, изглежда, беше един от слугите му. Актът бе възмутително дълъг. Опрял ръцете си на едно малко възвишение срещу храстите, в които се криех, младият господар подлагаше на своя другар по разврат разголеният нечестив олтар на жертвоприношението, а другият, разпален от гледката, галеше своя идеал, готов да го прониже с кинжал, далеч по-ужасен и исполински от този, с който ме заплашваше главатарят на бандитите в Бонди; ала младият господар без страх сякаш предизвикваше копието, насочено към него; той го дразни, възбужда го, покрива го с целувки, сграбчва го, сам си го вкарва и с наслада го налапва; въодушевен от тези позорни ласки, безсрамникът се мята под острието и сякаш съжалява, че то не е още по-ужасно; той се опълчва срещу ударите му, посреща ги и ги отблъсква… Ласките на двама законни съпрузи едва ли биха били по-нежни и пламенни… Устата им се притискат, въздишките им се смесват, езиците им се сплитат и виждам как двамата, опиянени от похот, намират удовлетворение сред ужаса на измамните си наслади. Ритуалът се подновява и за да разпали огъня в кадилницата, този, който се нуждае от него, не пропуска нищо: целувки, докосвания, полюции, белези на най-префинената поквара; прави се всичко възможно, за да се възвърнат загасващите сили, и това сполучва да ги съживи пет пъти поред, ала без междувременно ролите да бъдат разменени. Младият господар все така беше жената и макар у него да не липсваха възможности да бъде мъж, той дори за миг не прояви желание за това. Ако той на свой ред посети олтара, подобен на този, който той предлагаше за жертвоприношение, то бе само заради другия идол и не прояви никакво намерение да атакува на свой ред.

О! Колко бавно течеше времето! Не смеех да мръдна от страх да не бъда открита; най-сетне безсрамните участници в тази неприлична сцена, без съмнение заситени, станаха, за да поемат по пътя, който водеше към дома им. И тогава господарят се приближава до храста, където съм скрита; бонето ми ме издава… Той ме забелязва…

— Жасмен — обръща се той към слугата, — открити сме… Някакво момиче е открило нашата тайна… Ела да измъкнем тази никаквица и да разберем какво прави тук.

Аз не ги оставих да ме измъкнат от убежището ми; сама излязох и паднах в краката им.

— О, господа — възкликнах аз, простирайки ръце към тях, — смилете се над една клетница, чиято орис е достойна за окайване много повече, отколкото си мислите; малко премеждия могат да се сравнят с моите; нека положението, в което ме намирате, не предизвика никакви подозрения от ваша страна; то е следствие от моите нещастия, а не от греховете ми; не увеличавайте страданията, които се сипят върху мен, а по-скоро ги облекчете, като ми помогнете да се отърва от бедите, които ме преследват.

Граф Дьо Бресак (така се казваше младежът), в чиито ръце попаднах, беше зъл и развратен по душа и криеше в сърцето си твърде малко съчувствие. За съжаление прекалено често се случва развратът да потисне състраданието у човека; от него той по-скоро закоравява: било, че за повечето от неговите извратености е необходимо душевно безразличие, било, че от силните сътресения, които тази страст причинява, нервите стават по-безчувствени, но, така или иначе, развратникът рядко е чувствителен човек. Ала към естествената грубост на хората, за които говоря, у г-н Дьо Бресак се добавяше такова непреодолимо презрение към нашия пол, такава силна омраза към всичко, което го отличава, че бе твърде трудно да пробудя в душата му чувствата, с които исках да го трогна.

— Горска гугутке — каза ми грубо графът, — ако търсиш глупаци, сбъркала си адреса; нито приятелят ми, нито аз не принасяме никога жертва в нечистия олтар на твоя пол; ако просиш милостиня, търси някой, който обича благотворителността, ние с такива неща не се занимаваме… Но кажи ми, нещастнице, видя ли какво се случи между този господин и мен?

— Видях ви да разговаряте на тревата — отвърнах аз, — нищо повече от това, господине, уверявам ви:

— Ще ми се да го вярвам — каза младият граф, — ще бъде по-добре за теб; ако си представя, че си видяла нещо друго, никога няма да излезеш от тези храсти… Жасмен, още е рано, имаме време да чуем премеждията на това момиче, а после ще решим какво да правим с нея.

Младежите сядат, заповядват ми да се настаня до тях и аз простодушно им разказвам за всички нещастия, сполетели ме, откак съм на белия свят.

— Хайде, Жасмен — каза г-н Дьо Бресак, като се надигна, след като свърших. — Нека веднъж бъдем справедливи; безпристрастната Темида е осъдила тази твар, да не сърдим богинята, като така жестоко пренебрегваме волята й; да изпълним смъртното наказание над тази злодейка, което, така или иначе, я очаква; това малко убийство съвсем няма да бъде престъпление, а само ще задоволи обществения морал; след като ние за нещастие понякога го смущаваме, нека смело да го възмездим, щом ни се удава случай.

И като ме сграбчиха, двамата немилостиво ме повлякоха към гората, отвръщайки със смях на сълзите и на виковете ми.

— Да вържем четирите й крайника на четири дървета, разположени в правоъгълник — каза Бресак, като ме съблече гола. После с помощта на вратовръзките, носните си кърпи и жартиерите те ме завързват като с въжета по начина, който бяха избрали, тоест в най-ужасната и болезнена поза, която може да се измисли. Не мога да ви опиша колко страдах; струваше ми се, че крайниците ми ще се изтръгнат, че коремът ми, увиснал от тежестта си над земята, ще се разтвори; пот обливаше челото ми, единственото, което ме поддържаше жива, бе силата на болката; ако тя престанеше да терзае нервите ми, смъртната мъка щеше да ме завладее. Негодниците се забавляваха от това положение, те ме наблюдаваха и ръкопляскаха.

— Достатъчно — каза най-сетне Дьо Бресак, — съгласен съм този път да й се размине само със страха. Терез — продължава той, като ме развързва и ме кара да се облека, — бъдете дискретна и ни последвайте; ако приемете да ми служите, няма да съжалявате. Леля ми има нужда от втора камериерка, ще ви представя, като се доверя на разказа ви; ще приема отговорност пред нея за вашето държание; ала ако злоупотребите с моята доброта, ако предадете доверието ми или ако не се подчините на намеренията ми, вижте тези четири дървета, Терез, вижте пространството между тях, което ще ви послужи за гроб; спомнете си, че това място е само на една левга от замъка, в който ще ви отведа, и че при най-малката простъпка ще бъдете върната обратно тук.

Аз веднага забравям нещастията си, падам в краката на графа и през сълзи се заклевам да се държа добре; ала безчувствен към радостта ми не по-малко, отколкото към болката ми, Бресак казва:

— Да вървим, държанието ви ще говори вместо вас, само то ще реши съдбата ви.

Ние тръгваме; Жасмен и господарят му тихо разговаряха; аз ги следвах покорно, без да промълвя нищо. Само след час сме в замъка на г-жа маркизата Дьо Бресак, който със своето великолепие и с тълпата слуги в него ми показва, че каквато и служба да изпълнявам тук, тя със сигурност ще бъде по-изгодна, отколкото тази на главна гувернантка у г-н Дьо Арпен. Оставят ме да чакам в една трапезария, където Жасмен любезно ми поднася всичко необходимо, за да се подкрепя. Младият граф влиза при леля си, разговаря с нея и половин час по-късно сам идва да ме отведе и да ме представи на маркизата.

Г-жа Дьо Бресак бе четиридесет и пет годишна жена, все още красива и, както ми се видя, почтена и чувствителна, макар възгледите и думите й да бяха белязани донякъде със суровост; от две години бе вдовица след смъртта на чичото на младия граф; той се бе оженил за нея без никакво друго богатство освен благородническата титла. Всичко, на което можеше да разчита г-н Дьо Бресак, зависеше от тази леля; бащиното му наследство едва му стигаше да плаща удоволствията си; към него г-жа Дьо Бресак добавяше значителна сума, но и това не беше достатъчно; похожденията на графа струваха твърде скъпо; може би сами по себе си не струваха чак толкова, но бяха прекалено много. Домът даваше петдесет хиляди екю рента, а г-н Дьо Бресак беше сам. Така и не можеха да го убедят да започне някаква кариера; всичко, което можеше да го отклони от разврата, му беше непоносимо и той не желаеше да поеме подобно бреме. Маркизата прекарваше сред земите си три месеца в годината; през останалото време живееше в Париж; и тези три месеца, през които племенникът трябваше да бъде с нея, бяха истинско мъчение за човек като него, който ненавижда леля си и който смята за изгубен всеки миг, прекаран далеч от града, извор на всички удоволствия за него.

Младият граф ми заповяда да разкажа на лелята всичко, което бях споделила с него, и след като свърших, г-жа Дьо Бресак каза:

— Простодушието и наивността ви не ми позволяват да се съмнявам във вашата искреност. Единственото сведение, което ще подиря за вас, е дали сте в действителност дъщеря на човека, за когото ми разказахте; ако това излезе вярно, аз познавах баща ви и затова ще се погрижа за вас. Що се отнася до случая у Дю Арпен, ще го уредя с две посещения при канцлера — мой отколешен приятел. Той е извънредно честен човек; достатъчно ще бъде да докажа вашата невинност, за да бъде отменено всичко, предприето срещу вас. Ала размислете добре, Терез, това, което ви предлагам, изисква безупречно държание от ваша страна; сама виждате, че знаците на благодарност, които изисквам, пак са за ваше добро.

Хвърлих се в краката на маркизата и я уверих, че ще остане доволна от мен; тя благо ме повдигна и веднага ме назначи за своя втора камериерка.

Три дни по-късно пристигнаха сведенията, които г-жа Дьо Бресак бе поискала от Париж; те бяха точно такива, каквито аз се надявах; маркизата ме похвали, че нищо не съм преиначила, и най-после всички минали нещастия изчезнаха от ума ми, изместени от надеждата за най-приятните утехи, на които можех да разчитам; но не е било писано клетата Терез да вкуси поне малко щастие и ако е преживяла мигове на мимолетно спокойствие, те само са я карали да почувствува още по-силно горчивината на бедите, които идват след тях.

Едва-що се преместихме в Париж, и г-жа Дьо Бресак се разтича да се погрижи за мен: главният съдия поиска да се срещне с мен; той с интерес изслуша разказа за моите нещастия; клеветите на Дю Арпен бяха разобличени, ала напразно се опитаха да го накажат: Дю Арпен бе постигнал успех в една афера с фалшиви банкноти, с която бе разорил три или четири семейства и бе спечелил близо два милиона, след което беше избягал в Англия. По отношение на пожара в Парижкия затвор всички се убедиха, че ако и да бях се възползувала от това произшествие, изобщо не бях участвувала в организирането му и следствието срещу мен бе прекратено, както ме увериха, без съдиите да прилагат други формалности; не знаех нищо повече, задоволих се с това, което ми казаха: скоро ще разберете колко сгреших.

Лесно можете да си представите колко тези постъпки ме привързаха към г-жа Дьо Бресак; впрочем дори и да не беше така добра с мен, подобно застъпничество не бе ли достатъчно, за да ме сближи завинаги с такава неоценима покровителка? Ала намерението на младия граф съвсем не беше да ме свърже така здраво с леля си… Но сега е моментът да ви опиша това чудовище.

Г-н Дьо Бресак съчетаваше младежкия чар с най-съблазнителното лице; ако в снагата и изражението му имаше някакви недостатъци, те се дължаха на това, че неговото държание бе белязано с онази небрежност, онази мекота, характерни само за жените; придавайки му атрибутите на този пол, природата сякаш му бе вдъхнала и неговите предпочитания… И въпреки това каква душа се криеше зад тази женствена външност! В нея не липсваше нито един от пороците, които отличават истинските негодници: едва ли може да си представи човек по-голямо злонравие, отмъстителност, безбожие, развратност, презрение към всякакъв дълг и най-вече спрямо този, който природата ни налага спрямо наслажденията. Сред всички тези пороци у г-н Дьо Бресак изпъкваше омразата към леля му. Маркизата правеше всичко, което бе по силите й да върне племенника си в пътя на добродетелта; може би в това си старание тя проявяваше прекалена суровост; резултатът беше, че графът, ожесточен от нейната строгост, с още повече жар се отдаваше на своите наклонности и бедната маркиза в своето старание само разпалваше омразата към себе си.

— Не си въобразявайте, Терез — казваше ми често графът, — че леля ми по свое желание се занимава с вашите работи; повярвайте, че ако не я преследвах непрекъснато, тя едва ли щеше да си спомни за обещанието си да ви помогне. Тя ви изтъква своите заслуги, ала те са само мое дело; да, Терез, да, единствено на мен дължите благодарност и ако ви говоря за нея, то е напълно безкористно, защото добре знаете, че колкото и да сте красива, въобще не претендирам за вашата благосклонност; не, Терез, услугата, която очаквам от вас, е от съвсем друго естество и когато се убедите във всичко, което правя за вашето спокойствие, надявам се да открия в душата ви това, което съм в правото си да очаквам.

Тези негови речи ми изглеждаха толкова неясни, че не знаех какво да отговоря: все пак правех това наслуки и може би прекалено лекомислено. Трябва ли да ви призная? Уви, да! Не би трябвало да злоупотребявам с доверието ви, като прикривам слабостите си, и по този начин да отвърна зле на вниманието, което проявявате към моите нещастия. Чуйте, госпожо, единственото доброволно прегрешение, в което бих могла да се упрекна… Какво ти прегрешение? Истинска лудост, с нищо несравнима приумица… ала тя поне не бе престъпление, просто грешка, за която бях наказана само аз, и не вярвам справедливата Божия ръка да си е послужила с нея, за да ме запрати в бездната, която се разтвори в краката ми малко по-късно. Колкото и недостойно да бе държанието на граф Дьо Бресак към мен още от първия ден, когато го срещнах, бях неволно привлечена към него от чувство на непреодолима нежност, която ме обземаше всеки път, щом го видех. Въпреки мисълта за неговата жестокост, за безразличието му към жените, за извратените му вкусове, за нравствената пропаст, която ни разделяше, нищо на този свят не можеше да угаси тази моя зараждаща се страст и ако графът бе поискал живота ми, бях готова да го пожертвувам хиляди пъти за него. Ала той въобще не подозираше за моите чувства… Този неблагодарник не бе в състояние да проумее причината за сълзите, които всеки ден проливах, но не можеше да не долови готовността ми да изпълня всичко, което щеше да му се хареса; той със сигурност бе наясно с това ми предразположение; твърде сляпо може би, доколкото позволява приличието, то дори подпомагаше неговите прегрешения, като всеки път ги скриваше от леля му. С това си отношение донякъде бях спечелила доверието му и тъй като нищо, което идваше от него, не ми беше безразлично, не виждах колко малко ми предлага в замяна и понякога стигах дотам да си въобразявам, че не съм му безразлична. Ала колко бързо неговата несдържана разюзданост ме връщаше към действителността! Той бе толкова буен, че съсипваше дори здравето си. Понякога си позволявах да му опиша опасностите от подобно поведение, той ме слушаше с отвращение, а накрая ми отвръщаше, че порокът, от който е обладан, е неизлечим.

— Ах, Терез — възкликна той един ден въодушевено, — само ако познаваше очарованието на тази прищявка, ако можеше да разбереш какво изживяване е приятната илюзия, че си само жена! Невероятно объркване на ума! Да ненавиждаш пола, на който се стараеш да подражаваш! Ах, колко сладост има в успеха на това старание; какво блаженство е да бъдеш развратницата, която се отдава на всички, които я пожелаят, и довеждайки проституцията до нейната връхна степен, да бъдеш в един ден само поред любовница на някой хамалин, на маркиз, на слуга, на монах, да бъдеш последователно обожаван, гален, ревнуван, заплашван, бит, ту да се чувствуваш като победител в обятията им, ту жертва в краката им, която ги омилостивява с ласки, възбужда ги с всевъзможни крайности… О, не, не, Терез! Ти не разбираш какво удоволствие е това за човек с умствена нагласа като моята… Но ако оставим настрана морала, да можеше да си представиш какви физически усещания предлага това божествено увлечение! Не е възможно да им се устои: такъв неистов гъдел, такива пикантни спазми на сладострастие… изгубваш си ума… изпадаш в помрачение; хиляди целувки, една от друга по-нежни, не могат да изразят буйното опиянение, в което ни хвърля партньорът; с вплетени ръце и впити устни ни се иска нашето същество да се слее напълно с неговото; иска ни се да станем едно цяло; единственото, от което бихме могли да се оплачем, е че сме пренебрегнати; ще ни се той да е по-могъщ от Херкулес, та да може да ни разтвори, да проникне в нас; неговото скъпоценно семе, струящо и изгарящо вътрешностите ни, да накара с горещината и силата си нашето собствено семе да бликне в ръцете му… Не си въобразявай, Терез, че ние сме направени като другите мъже; нашето устройство е съвсем различно и чувствителната мембрана, която у вас покрива храма на Венера, при сътворението ни е била поставена от Небето за украса на олтара, където нашите Селадони принасят жертва: там ние сме толкова жени, колкото и вие в светилището на потомството; няма предназначено за вас удоволствие, което да не ни е познато, нито едно, на което да не можем да се насладим; ала освен това ние притежаваме и нашите собствени удоволствия и това прелестно съединение прави от нас най-чувствителните към сладострастие хора, най-съвършено устроените, за да го усетят, това вълшебно съчетание прави невъзможно преодоляването на нашето увлечение, а ако някой прояви глупостта да ни осъжда, той би ни тласнал към буйство и изстъпление… то е, най-сетне, което ни кара да се прекланяме до гроба на прекрасното божество, което ни държи в оковите си!

Така говореше графът, докато проповядваше своите пороци. Когато се опитвах да му спомена за Бога, комуто дължи всичко, и за страданията, които тази поквара причинява на почтената му леля, забелязах у него само прояви на досада и яд и преди всичко нетърпение от това, че подобно богатство, което според неговите думи би трябвало да му принадлежи, остава в чужди ръце; виждах единствено най-непреклонна омраза към тази доблестна жена, открит бунт към всякакво естествено чувство. Нима е истина, че след като човек веднъж е прекрачил така отявлено в увлеченията си свещения инстинкт на природните закони, след това първо престъпление неизбежно следва ужасната наклонност да извърши още много други?

Понякога прибягвах до религията; след като почти винаги намирах утеха в нея, аз се опитвах да прехвърля нейната благотворност в душата на този нечестивец, почти сигурна, че ще съумея да го обвържа с тези връзки, стига да мога да го накарам да вкуси от нейните прелести; ала графът не ми остави много време да използувам тези оръжия. Отявлен враг на най-светите тайнства, упорит бунтар срещу чистотата на нашето учение, безапелационно отхвърлящ съществуването на Всевишния, г-н Дьо Бресак, вместо да бъде върнат от мен към вярата, на свой ред се опитваше да ме поквари.

— Всички религии, Терез, тръгват от един погрешен принцип — казваше ми той; — всички те предполагат необходимостта от култ към един творец, ала този творец никога не е съществувал. Спомни си по този повод разумните размишления на някой си Желязното сърце, който също като мен, както си ми казвала, те е напътствувал, Терез; няма нищо по-вярно от възгледите на този човек и ниското положение, в което хорската глупост го е поставила, не го е лишила от правото да стига до верни заключения.

Ако всички творения на природата са крайно следствие от нейните закони, ако непрестанните действия и противодействия са проява на необходимото за нейната същност движение, какво остава за този всемогъщ господар, комуто глупаците приписват всичко? Ето какво ти е говорил твоят мъдър учител, скъпо момиче. Какво представляват при това положение религиите, ако не хомот, в който тиранията на по-силния е решила да вкара по-слабия? С това си намерение силният е заявил на този, над когото може да господствува, че някакъв бог е сътворил оковите, с които той самият го е стегнал; а слабият, затънал в нищета, вярва на всичко, което пожелае другият. Религиите, родени от подобни вероломства, могат ли да заслужат каквото и да било уважение? Има ли дори една измежду тях, Терез, която да не е белязана от измамата и глупостта? Какво откривам във всичките? Тайнства, които карат разума да настръхне, догми, оскърбяващи природата, гротескни церемонии, които будят само присмех и отвращение. Ала ако има една от тях, която да заслужава особено презрение и омраза, о, Терез, не е ли това варварското християнско учение, с което ние двамата сме закърмени? Има ли по-омразна религия от него… друга, която така да отблъсква сърцето и ума?

Как е възможно разумни хора все още да хващат вяра на неясните думи, на мнимите чудеса, на отвратителния основател на този ужасен култ? Съществувал ли е някога панаирджийски фокусник по-достоен за всеобщо презрение? Как се осмелява един прокажен евреин, роден от проститутка и войник в най-затънтения край на света, да твърди, че е наместник на оногова, който, както казват, бил създал вселената! Трябва да признаеш, Терез, че подобни претенции би трябвало да бъдат подкрепени с някаква титла. А какви са титлите на този смехотворен посланик? Какво ще стори той, за да докаже мисията си? Земята ще промени ли облика си, ще изчезнат ли бедствията, които я опустошават; слънцето ще започне ли да я огрява ден и нощ? Ще престанат ли пороците да я мърсят? Ще видим ли най-после да се възцарява всемирното щастие?… Нищо подобно, Божият пратеник ще се представи пред света с разни фокуснически номера, с премятания и каламбури.^[1] Небесният служител проявява величието си в достопочтената компания на хамали, занаятчии и леки момичета; приятелят на Бога, самият Бог се напива с първите и спи с вторите и така подчинява на своя закон закоравелите грешници; този нахалник доказва мисията си, като разиграва във фарсовете си само това, което може да задоволи похотта и лакомията му; както и да е, той успява; неколцина бледи спътници се присъединяват към този мошеник; оформя се секта; догмите на тази сбирщина сполучват да подмамят няколко евреи; роби на римската мощ, те с радост приемат една религия, която ги освобождава от веригите им и ги подчинява единствено на религиозните ограничения. Мотивът им лесно бива разгадан, неподчинението им бива разкрито, размирниците са арестувани; шефът им загива, ала от смърт прекалено лека за подобно престъпление; поради непростимо недомислие учениците на този дръвник получават възможност да се пръснат, вместо да бъдат избити заедно с него. Фанатизмът завзема умовете, жените пищят, лудите буйствуват, глупаците вярват и ето че най-презряното същество, най-непохватният мошеник, най-безогледният измамник, който някога е съществувал, става Бог, син на Бога, равен на баща си, всичките му бълнувания се приемат, думите му стават догми и глупостите му до една — тайнства! Обятията на митичния му Отец се разтварят, за да го приемат, и този Творец, преди единичен, става троен, за да угоди на сина си, достоен за неговото величие! Ала този Бог спира ли дотук? Без съмнение не; неговата свещена мощ ще прояви още по-голяма благосклонност. По волята на някакъв свещеник, тоест на един чудак, занимаващ се с лъжи и престъпления, този Бог — творец на всичко около нас — ще трябва да се унижава и да слиза по десет-дванадесет милиона пъти всяка сутрин в парче тесто, което, след като бъде изядено от вярващите, скоро бива преработено от вътрешностите им в най-долни екскременти и всичко това само за да се угоди на любимия му син, измислил това отвратително светотатство в някаква кръчма. Той казал, че така трябва да бъде. Той казал: „Хлябът, който виждате, ще бъде моята плът; като такъв вие ще го ядете; аз съм вашият Бог, значи Бог ще бъде изяден от вас, значи Творецът на небето и на земята ще се преобрази, понеже аз казвам това, в най-долната материя, която човешкото тяло може да отдели, човек ще изяде Бога, тъй като Бог е добър и всемогъщ.“ И въпреки всичко тези нелепости се ширят и разпространението им се обяснява с тяхната истинност, с тяхното величие и възвишеност, с всемогъществото на този, който ги е въвел, а всъщност съществуването им се крепи на съвсем прости причини и доверието, придобито поради заблуда, от една страна, е било подето единствено от мошеници, а от друга страна, е попаднало само на глупаци. Тази срамна религия най-после се възкачва на трона и един слаб, жесток, невеж и фанатичен император, надянал царската диадема, омърсява с нея земята от единия край до другия. О, Терез, каква тежест могат да имат подобни аргументи за един разсъдлив и отдаден на философията ум? Може ли мъдрецът да гледа на този куп чудовищни басни иначе, освен като плод на измамата на няколко души и от престорената доверчивост на множество други? Ако Бог бе пожелал да имаме някаква религия и ако наистина беше всемогъщ, или, по-точно казано, ако въобще имаше Бог, с тези ли абсурдни средства щеше да ни предаде своите заповеди? Щеше ли да използува един презрян разбойник, за да ни покаже как да ги изпълняваме? Ако е върховен повелител, ако е всемогъщ, ако е справедлив, ако е всеблаг, Богът, за когото ми говорите, с подобни фарсове и гатанки ли щеше да ме учи как да му служа и как да го позная? След като е единствен двигател на звездите и на човешките сърца, не би ли могъл да се възползува от първите, за да ни просветли или да ни убеди, като се всели във вторите? Нека един ден изпише върху образа на слънцето с огнени букви закона, който му е угоден и с който иска да ни дари; хората от единия край на света до другия ще го прочетат, ще го видят едновременно и ако тогава не го изпълнят, ще бъдат грешни. Но да ми посочва своите желания само в един затънтен край на Азия; да избере за свои последователи представителите на най-вероломното и налудничаво племе; за свой наместник най-долен занаятчия, безкрайно нелепа и измамна личност; така да обърка учението си, че то да стане неразбираемо; да го предаде на малък брой хора; да остави другите да тънат в грях и да ги наказва за това… А, не, Терез, не, не, всички тези непоносими неща не могат да ни напътствуват: предпочитам хиляди пъти да умра, но не и да повярвам в тях. Ако атеизмът има нужда от мъченици, нека ги посочи; аз съм готов да дам кръвта си. Да презрем тези ужаси, Терез: нека най-очевидните оскърбления, които сме понесли, укрепят заслуженото ни отвращение към тях… Едва прогледнал, аз вече презирах тези недодялани съновидения; още тогава за мен стана закон да ги погазвам; дадох клетва да не ги удостоявам с внимание; направи като мен, ако искаш да бъдеш щастлива; презирай, потъпквай, осквернявай като мен и отвратителния предмет на този ужасен култ, и самия култ, изникнал като химера и като нея достоен за пренебрежението на всеки, който претендира да бъде мъдър.

— О, господине — възкликнах аз разплакана, — вие ще лишите една клетница от най-свидната й надежда, ако попарите в нейното сърце религията, която й служи за утеха. Здраво свързана с нейното учение, напълно убедена, че всички удари, които понасям, са дело на безбожничеството и на страстите, нима мога да принеса в жертва на богохулството и на софизмите, от които се ужасявам, най-скъпата за моя ум идея, най-сладката храна за сърцето ми?

После прибавях много други разсъждения, които само разсмиваха графа, а неговите възгледи, увличащи и подхранвани от по-мъжествено красноречие, подкрепени от книги, които аз за щастие никога не бях чела, всекидневно щурмуваха моите, ала без да могат да ги разколебаят. Г-жа Дьо Бресак, добродетелна и благочестива жена, знаеше, че племенникът й подкрепя своите безпътства с всички модни парадокси; тя често ми се оплакваше от това и тъй като благоволяваше да открие у мен повече благоразумие, отколкото у другите камериерки, обичаше да споделя с мен болките си.

Междувременно лошото държание на племенника й към нея минаваше всякакви граници; графът бе стигнал дотам, че вече не се криеше; той не само бе обкръжил леля си с всички негодници, които използуваше за удоволствията си, но дързостта му го тласна веднъж да й заяви в мое присъствие, че ако си науми да се противопоставя на вкусовете му, той ще я убеди в тяхното очарование, като им се отдаде направо пред очите й.

Аз страдах; подобно поведение ме ужасяваше. Стараех се да включа в него лични мотиви, за да се отърва от злочестата страст, която ме изгаряше; ала нима любовта е болка, която може да се лекува? Всичко, което й противопоставех, само я разпалваше още повече и вероломният граф ми изглеждаше най-привлекателен тъкмо когато си припомнех всичко, което би трябвало да ме накара да го мразя.

От четири години бях в този дом, преследвана от едни и същи горести, утешавана от едни и същи радости, когато този страшен човек, решил най-сетне, че може да ми се довери, се осмели да ми разкрие нечестивите си замисли. По това време бяхме на село; останала бях сама с маркизата; първата камериерка я бе помолила да остане в Париж през лятото заради някакви дела на своя съпруг. Една вечер, малко след като се бях оттеглила и бях излязла на балкона да се освежа, тъй като не можех да заспя поради силната горещина, графът почука на вратата и помоли да поприказваме. Уви! Всеки миг, който ми отделяше този зловещ източник на моите нещастия, ми бе прекалено скъп, за да се осмеля да му откажа; той влиза, грижливо затваря вратата и се хвърля на един фотьойл близо до мен.

— Слушай, Терез — започна малко смутено той, — имам да ти казвам много важни неща; закълни се, че никога нищо няма да издадеш.

— О, господине — отвърнах аз, — мислите ли, че съм способна да злоупотребя с вашето доверие?

— Ти не подозираш какво рискуваш, ако покажеш, че съм се излъгал, като съм ти се доверил!

— Да изгубя доверието ви, за мен би било страшен удар; повече заплахи не са необходими…

— Тогава, Терез, знай, че съм осъдил на смърт леля си и искам да си послужа с твоята ръка.

— Моята ръка! — извиках аз, като отстъпих ужасена… — О, господине, как можете да кроите подобни планове?… Не, не, вземете моя живот, ако трябва, но не си въобразявайте, че ще ме накарате да извърша чудовищната постъпка, която ми предлагате.

— Слушай, Терез — каза ми графът, като спокойно ме придърпа към себе си — аз подозирах твоето отвращение, но тъй като си умна, реших, че ще мога да го преодолея… да ти докажа, че това престъпление, което ти изглежда тъй страшно, всъщност е нещо много обикновено.

Тук, Терез, пред твоя поглед, твърде далеч от философията, са налице две деяния: унищожаването на едно себеподобно същество и злината, която произтича от факта, че това същество ни е близко. Що се отнася до това дали унищожаването на едно себеподобно е престъпление, това са чисти фантазии. Властта да унищожаваш съвсем не принадлежи на човека; той може само да променя формите на това унищожение, но не може да го премахне; а в очите на природата всички тези форми са еднакви; в гигантската пота на естествените изменения всичко се губи; всички частици материя, попаднали там, непременно избликват отново, приели друг облик, и каквито и въздействия да упражняваме ние, нито едно от тях не може да засегне природата, да я обиди. Унищожението, което ние причиняваме, само подбужда мощта й; то поддържа енергията й и ни най-малко не я потиска, нито й се противопоставя… Какво значение има за съзидателната ръка на природата, ако моята плът, представляваща днес двуного, утре се преобразува в хиляди различни насекоми? Кой ще се осмели да твърди, че създаването на едно животно на два крака е струвало повече от това на някой червей и че природата проявява към него по-голямо внимание? Ако степента на привързаност или по-скоро на безразличие е една и съща в двата случая, какво значение има за нея, ако един човек с меч превърне друг човек в муха или в трева? Когато ме убедят във върховенството на човешкия род, когато ми покажат, че той е толкова важен за природата, че нейните закони неизбежно се бунтуват от едно подобно превращение, бих могъл тогава да повярвам, че убийството е престъпление; ала когато най-внимателното изследване ми докаже, че всичко, което расте по земното кълбо, дори най-несъвършеното творение на природата, има в нейните очи една и съща стойност, никога не ще приема, че промяната на едно от тези създания в хиляди други е в състояние да я смути. Ще си кажа: всички хора, всички животни, всички растения, които съществуват, се хранят, гинат и се размножават по един и същи начин, като никога не умират окончателно, а претърпяват изменение, което ги преобразува; казвам: всички те, проявяващи се днес под една форма, а няколко години по-късно под друга, могат по волята на съществото, което желае да ги подтиква към промени, да се видоизменят хиляди и хиляди пъти в един ден, без от това да бъде нарушен нито един природен закон. Какво говоря? Без този преобразувател да е сторил нищо друго, освен добро, защото, разлагайки индивиди, чиито съставки са нужни на природата, той по този начин, несправедливо окачествяван като престъпление, само й връща съзидателната енергия, от която я е лишил онзи, който поради глупаво безразличие не смее да предизвика никакъв смут. О, Терез, единствено гордостта на човека е издигнала убийството до престъпление. Това безполезно създание, въобразило си, че е най-важното на земята, решило, че е най-незаменимото, изхожда от това невярно схващане, за да провъзгласи, че всяко действие, което го унищожава, е позорно; ала неговото самолюбие, лудостта му не променят природните закони; няма същество, което дълбоко в себе си да не изпитва горещо желание да се отърве от тези, които му пречат или чиято смърт може да му донесе някаква полза; а мислиш ли, Терез, че между това желание и действието има голяма разлика? Следователно, ако тези подбуди идват от природата, възможно ли е те да предизвикат нейния гняв? Би ли ни внушила тя нещо, което да я унижи? Ах, успокой се, скъпо момиче, ние не изпитваме нищо, което да не й бъде от полза; всички действия, към които тя ни подтиква, следват нейните закони; човешките страсти са само средство, с което тя постига целите си. Има ли нужда от нови индивиди, тя ни внушава любов и ето ти ги сътворени; има ли нужда от разрушение, тя изпълва сърцата ни с мъст, алчност, похот, амбиция и ето ти убийства; но, така или иначе, тя винаги работи за себе си и без да подозираме, ние се превръщаме в послушни изпълнители на нейните прищевки.

А, не, не, Терез, не, природата не ни дава възможност да вършим престъпления, които биха я ощетили; възможно ли е разумът да приеме, че по-слабият наистина е в състояние да засегне по-силния? Какво представляваме ние в сравнение с нея? Възможно ли е, докато ни е създавала, тя да е вложила в нас нещо, което да й навреди? Това глупаво предположение може ли да се свърже с величествения и сигурен начин, по който я виждаме да постига целите си? Ах, ако убийството не беше едно от човешките действия, които най-добре осъществяват намеренията й, щеше ли тя да го допусне? Да й подражаваш, означава ли да й вредиш? Може ли да се обиди тя, като гледа как човек, следвайки примера й, върши това, което тя прави всеки ден? След като е доказано, че тя може да се възпроизвежда единствено чрез разрушения, нима тяхното непрекъснато умножаване не означава следване на нейните възгледи? В този смисъл човекът, който най-ревностно се отдаде на разрушение, безспорно ще й служи най-добре, защото той най-много ще подпомага намеренията, които тя проявява във всеки момент. Първото и най-прекрасно качество на природата е движението, което безспорно я оживява, ала това движение не е нищо друго, освен една непрекъсната поредица от престъпления, тя е такава само благодарение на престъпленията: съществото, което най-много прилича на нея и следователно е най-съвършено, неизбежно би трябвало да бъде това, което с активните си действия ще предизвика множество престъпления, докато, повтарям, бездейното и лениво същество, тоест добродетелното, в нейните очи трябва да е най-несъвършено, след като се стреми към апатия, към покой, и с това непременно би тласнало всичко към хаос, ако неговото влияние вземе връх. Равновесието трябва да се запази, а това може да стане само чрез престъпления; и така, престъпленията служат на природата; и ако те й служат, ако тя ги изисква, ако тя ги желае, могат ли те да я засегнат? А кой друг би могъл да бъде засегнат, щом тя не е?

Но съществото, което унищожавам, ми е леля… О, Терез, колко незначителни са тези връзки в очите на философа! Позволи ми дори да не ти говоря за тях, толкова са нищожни те. Тези достойни за презрение вериги, плод на нашите закони и на политическите институции, какво могат да представляват те в очите на природата?

Остави тези твои предразсъдъци, Терез; изпълни волята ми и бъдещето ти е осигурено.

— О, господине — отвърнах аз потресена на граф Дьо Бресак, — безразличието, което вие приписвате на природата, е само плод на софизмите на вашия ум. Благоволете по-скоро да се вслушате в гласа на сърцето си и ще чуете как то осъжда всички тези фалшиви разсъждения на волнодумството; сърцето, към чийто съд ви препращам, не е ли светилището, където природата, така оскърбявана от вас, иска да я слушат и да я уважават? Ако тя е белязала там със знака на позора престъплението, което вие замисляте, ще признаете ли, че то е осъдително? Знам, сега страстите ви заслепяват, ала след като замлъкнат, колко силно ще ви измъчват угризенията? Колкото по-голяма е вашата чувствителност, толкова по-остро ще ви терзаят те… О, господине, запазете, пощадете живота на тази нежна и скъпа приятелка; не я принасяйте в жертва; вие сам след това ще умрете от отчаяние! Всеки ден, всеки миг ще виждате пред очите си вашата любима леля, изпратена в гроба от сляпата ви страст; ще чувате как тъжният й глас произнася нежните имена, които са били ваша отрада през годините на детството, тя ще ви се явява през безсънните нощи и ще тревожи сънищата ви; тя ще разтваря с кървави пръсти раните, нанесени от вас; нито един миг щастие не ще ви споходи през остатъка от земното ви битие; всичките ви удоволствия ще бъдат вгорчени, всичките ви мисли ще се объркват; ръката на всевишния, чиято мощ вие не признавате, ще отмъщава за отнетия живот и ще покрива с печал вашия собствен; и без да успеете да се възползувате от изгодите на вашето деяние, вие ще станете жертва на смъртното съжаление, че сте се осмелили да го извършите.

Произнесох тези думи със сълзи на очи, коленичила в краката на графа; заклевах го във всичко, което може да бъде свято за него, да забрави за тази безчестна приумица, като обещах да запазя всичко в тайна до края на живота си… Ала аз не познавах човека, с когото имах работа; не подозирах до каква степен страстите тласкаха тази извратена душа към престъплението. Графът стана.

— Ясно виждам, че съм се излъгал, Терез — каза студено той. — Неприятно ми е за вас почти толкова, колкото и за мен; няма значение, ще намеря други начини и вие ще изгубите много, без от това господарката ви да спечели нищо.

Тази заплаха промени изведнъж хода на мислите ми; като не приемах да извърша престъплението, което ми предлагаха, самата аз рискувах много, а моята господарка бездруго щеше да загине; ако се съгласях на съучастие, аз щях да бъда предпазена от гнева на графа и сигурно щях да успея да спася леля му. Това разсъждение, направено за един миг, ме накара да приема; ала тъй като подобен бърз обрат би изглеждал съмнителен, известно време крих отстъплението си; накарах графа да ми повтори още няколко пъти своите софизми и малко по малко дадох вид, че не знам какво да отговоря. Бресак реши, че съм победена; аз оправдах слабостта си с умението му да убеждава и накрая се предадох. Графът се хвърли в прегръдките ми. Колко доволна щях да бъда, ако причината за този жест беше друга!… Какво говоря? Беше много късно: ужасното му държание, свирепите му намерения бяха унищожили всички чувства, които плахо покълнваха в клетото ми сърце, и в негово лице аз виждах вече само едно чудовище.

— Ти си първата жена, която прегръщам — каза ми графът, — и наистина го правя от цялата си душа… Ти си чудесна, мое дете; значи лъчът на мъдростта е проникнал в ума ти! Как е възможно прелестна главица като твоята толкова дълго да тъне в мрак?

Сетне се уговорихме за подробностите. Приблизително след два или три дни, в зависимост от това дали ще имам сгоден случай, трябваше да изсипя пакетче с отрова, дадена ми от Бресак, в чашата с шоколад, която господарката имаше обичай да пие сутрин. Графът щеше да ме предпази от всякакви последствия и трябваше да ми връчи документ за две хиляди екю рента в деня на изпълнението; той ми обрисува всички тези обещания, без да ми каже как ще мога да се възползувам от тях, след което се разделихме.

Междувременно се случи нещо твърде странно, което съвсем ясно разкриваше отвратителната душа на чудовището, с което имах работа, затова ще прекъсна за минута разказа си, макар да очаквате развръзката на авантюрата, в която се бях замесила.

Два дни след сключването на престъпния ни договор графът научи, че някакъв чичо, от когото той въобще не очакваше наследство, му е завещал осемдесет хиляди ливри рента… О, господи, казах си аз, щом научих тази новина, така ли небесният съд наказва злодейските заговори! И веднага след като усетих, че богохулствувам, аз падам на колене, моля за прошка и се радвам, че поне това неочаквано събитие ще промени намеренията на графа… Колко се заблуждавах!

— О, скъпа Терез — каза ми той, след като дотича същата вечер в моята стая, — виж как благата се сипят върху мен! Често съм ти повтарял, мисълта за престъплението или неговото извършване е най-сигурният начин да повикаш щастието; то се пада само на негодниците.

— Но, господине — отвърнах аз, — това богатство, на което вие не разчитахте, не ви ли кара да очаквате търпеливо смъртта, която искате сам да ускорите?

— Да чакам ли? — сопна се внезапно графът. — Няма да чакам и две минути, Терез; спомни си, че съм на двадесет и осем години и че на тази възраст трудно се чака… Не, не бива това да променя нищо в плановете ни и моля те, дай ми тази утеха да видя как всичко приключва преди завръщането ни в Париж… Утре, най-късно вдругиден… Нямам търпение да ти броя една четвърт от твоята рента… да ти връча документа, който я удостоверява…

Направих каквото можах, за да скрия уплахата, която предизвикваше у мен подобно ожесточение, и се върнах на решението си от предишната вечер, убедена, че ако не извърша ужасното престъпление, с което бях натоварена, графът скоро щеше да разбере, че го мамя, и че ако предупредя г-жа Дьо Бресак, каквото и да стори тя, след като научи за този план, младият граф, веднъж оказал се излъган, незабавно щеше да прибегне до по-сигурни средства, които, след като погубят лелята, ще ме изложат изцяло на отмъщението на племенника. Оставаше правосъдието, ала нищо на света не можеше да ме накара да се обърна към него; затова реших да предупредя маркизата; от всички възможности тази ми се стори най-добра и аз избрах нея.

— Госпожо — обърнах се аз към господарката на другия ден след последния ми разговор с графа, — искам да направя пред вас изключително важно разкритие, ала колкото и да ви засяга то, аз няма да проговоря, докато вие не ми дадете честната си дума да не проявявате никаква неприязън към господин вашия племенник въпреки дръзките му намерения… Действувайте, госпожо, изберете най-добрите средства, но не казвайте нито дума. Бъдете така добра да ми обещаете това, в противен случай аз ще запазя мълчание.

Г-жа Дьо Бресак, която си помисли, че става дума за някоя от обичайните чудатости на нейния племенник, даде клетвата, която исках от нея, и аз й разкрих всичко. Клетата жена се обля в сълзи, научавайки за подобна низост.

— Чудовище! — възкликна тя. — Нима всичко, което съм правила, не е било за негово добро? Ако съм се опитвала да се противопоставя на пороците му или да ги поправя, нима моята строгост е имала други подбуди освен неговото щастие?… А наследството, което получи наскоро, не е ли резултат от моите усилия? Ах, Терез, Терез, докажи ми, че този негов план е истина… разсей и последните ми съмнения, нуждая се от нещо, което да изгаси окончателно чувствата, които моето сърце сляпо хранеше към това чудовище…

Тогава аз й показах пакетчето с отрова; трудно би могло да се даде по-добро доказателство; маркизата поиска да я изпробва; ние дадохме съвсем малко на едно куче, затворихме го в стаята и след два часа то умря в страшни конвулсии. Г-жа Дьо Бресак, която не можеше повече да се съмнява, взе решение; тя ми нареди да й предам остатъка от отровата и веднага изпрати куриер с писмо до херцог Дьо Сонзевал, неин роднина, в което го молеше да отиде тайно при министъра и да му разкрие пъклените намерения на племенника си, на когото тя скоро можеше да стане жертва; сетне да вземе заповед и да дойде да я избави от този негодник, който така нагло иска да посегне на живота й.

Ала писано било ужасното престъпление да се извърши; по непонятни причини Небето позволи добродетелта да отстъпи пред усилията на злодейството. Животното, върху което изпробвахме отровата, разкри всичко на графа; дочул неговия вой, знаейки, че това е любимото куче на леля му, той запитал какво е станало с него; тези, към които се обърнал, без да знаят нищо, не му дали ясен отговор; в този момент той се усъмнил; не каза нищо, но видях, че е смутен; споделих това с маркизата, а тя, разтревожена още повече, не можа да измисли нищо друго, освен да накара куриера да побърза и да прикрие, доколкото е възможно, целта на неговото пътуване. Тя каза на племенника си, че изпраща в Париж човек със заръка херцог Дьо Сонзевал незабавно да поеме управлението на наследството, което въпросният чичо му бе оставил, защото в противен случай би могло да се стигне до процеси в съда; тя добави, че ще накара херцога да дойде и да й даде пълен отчет за всичко, за да може тя при нужда да замине лично заедно с племенника си. Графът, твърде добър физиономист, за да не прочете смущението върху лицето на леля си и да не забележи лекото объркване, изписано на моето, разбра всичко и това го направи още по-предпазлив. Под предлог, че отива на разходка, той се отдалечава от замъка и причаква куриера на място, през което той трябва да мине. Този човек, верен много повече нему, отколкото на лелята, без колебание му предава писмото и Бресак, убеден в това, което той нарича предателство от моя страна, дава сто луидора на пратеника със заръката да не се мярка повече пред очите на леля му. Разярен, той се завръща в замъка, среща ме и се държи ласкаво с мен както обикновено, пита ме дали съм оставила работата за утре, напомня ми, че е много важно всичко да свърши преди пристигането на херцога, после отива да си легне спокойно, без с нищо да се издаде. Тогава аз не разбрах нищо и се оставих да бъда излъгана. Престъплението бе извършено, както графът ми каза по-късно, от самия него, но не зная по какъв начин; правих много предположения, но има ли смисъл да ги споделям с вас? Нека се върнем по-скоро на ужасното наказание, което понесох заради моето неподчинение. На другата сутрин след изпращането на куриера господарката както обикновено изпи своята чаша шоколад, стана и докато приготвяше тоалета си, ми се стори малко възбудена; после седна на масата; едва излязохме, и графът ме заговори:

— Терез — каза ми той с привидно безразличие, — намерих по-сигурен начин от този, който ти бях предложил, за да осъществя нашите планове, но трябва да се уточнят някои подробности, а аз не смея така често да идвам в стаята ти; бъди точно в пет часа на ъгъла на парка, ще те намеря там и заедно ще направим една разходка в гората, по време на която ще ти обясня всичко.

Признавам, госпожо, или волята на Провидението, или прекалената ми наивност, или пък някакво заслепение ми попречиха да видя ужасното нещастие, което ме очакваше; бях сигурна, че тайната е запазена благодарение на мерките, взети от маркизата, и нито за миг не си представих, че графът може да ни е разкрил: все пак у мен имаше известно безпокойство.

„Достойно е престъпна клетва да престъпиш“, е казал един от нашите трагически поети, ала нарушаването на клетва е винаги отвратително за деликатната и чувствителна душа, изправена пред необходимостта да прибегне до него. Моята роля ме смущаваше.

Както и да е, аз отидох на срещата и графът не закъсня да се появи: той се приближава непринуден и весел и заедно навлизаме в гората; той не спира да се смее и да се шегува както обикновено. Когато се опитвах да насоча разговора към темата, която той предварително бе определил, той все ми отвръщаше да почакам, защото се боял да не го следят, и че още не сме на сигурно място; неусетно стигнахме до четирите дървета, за които някога бях така жестоко завързана. Потреперих, когато видях това място; целият ужас на моята участ се разкри пред очите ми и можете да си представите колко силна бе моята уплаха, когато видях приготовленията на това фатално място. На едно от дърветата бяха окачени въжета, на другите бяха завързани три грамадни английски дога, очакващи сякаш моето идване, за да заситят глада, който бе изписан на запенените им и раззинати муцуни; пазеше ги един от любимците на графа.

Тогава този вероломен човек се обърна към мен с най-грубите думи:

— Мръснице — каза ми той, — познаваш ли този храст, от който те измъкнах като диво животно, за да те върна към живота, който ти заслужено трябваше да изгубиш?… Познаваш ли тези дървета, на които обещах да те окача отново, ако дадеш повод да съжалявам за проявената от мен добрина? Защо приемаше да извършиш срещу леля ми това, което исках от теб, щом си имала намерение да ме предадеш, и как можеш да си мислиш, че си служила на добродетелта, подлагайки на опасност свободата на човека, комуто дължиш своето щастие? Изправена между две престъпления, защо избра по-отвратителното?

— Уви! Нима не съм избрала по-малкото?

— Трябвало е да откажеш — продължи разярен графът, като ме хвана за ръката и силно ме разтърси — да, несъмнено е трябвало да откажеш, а не да ме предадеш.

Сетне г-н Дьо Бресак ми разказа как е заловил писмото на господарката и как се бе породило у него подозрението, което го бе накарало да го спре.

— Какво стори ти с твоето коварство, недостойно създание? — продължи той. — Рискува живота си, без да спасиш този на леля ми: ударът е нанесен, при моето завръщане в замъка ще прибера плодовете, но ти трябва да загинеш, като, преди да издъхнеш, трябва да проумееш, че пътят на добродетелта невинаги е най-сигурният и че на този свят има обстоятелства, при които съучастието в едно престъпление е за предпочитане пред издайничеството.

И без да ми остави време да отвърна, без да прояви и най-малко състрадание към ужасното положение, в което се намирах, той ме повлича към дървото, което бе избрал и където го чакаше неговият любимец.

— Ето тази, която се опита да отрови леля ми — каза той — и която може би вече е извършила това пъклено злодеяние въпреки усилията ми да го предотвратя; може би щеше да бъде по-добре да я предам в ръцете на правосъдието, но там тя би изгубила живота си, а аз искам тя да живее, за да страда по-дълго.

После двамата негодници ме сграбчиха и начаса ме съблякоха гола.

— Хубав задник! — говореше графът с жестока ирония в гласа, опипвайки ме грубо. — Великолепна плът!… Прекрасен обяд за моите догове!

След като по мен не остана нито една дреха, бях завързана за дървото с въже, омотано около кръста ми, а ръцете ми бяха оставени свободни, за да се отбранявам колкото мога; въжето е дълго около шест стъпки, така че мога да се движа напред или назад. След това графът, твърде възбуден, идва да провери моето положение; той обикаля около мен; в грубия начин, по който ме опипва със страшните си ръце, личи свирепост, която съперничи на острите зъби на кучетата.

— Хайде! — извиква той на помощника си. — Пускай кучетата, време е.

Развързват ги, графът ги насъсква, трите се впускат върху клетото ми тяло, сякаш искат да го поделят, та нито една негова част да не може да се спаси от яростните им пристъпи; напразно ги отблъсквам, те ме хапят с още по-голямо настървение и по време на тази чудовищна сцена Бресак, ужасният Бресак, като че мъките ми разпалваха похотта му… Безсрамникът! Наблюдавайки ме, той се подлагаше на долните ласки на своя любимец.

— Достатъчно — каза той след няколко минути. — Прибери кучетата и да оставим тази нещастница на злата й участ.

— И така, Терез — обърна се той към мен, като преряза въжетата, — сега виждам, че добродетелта често струва твърде скъпо; не мислиш ли, че две хиляди екю рента струват повече от раните, с които сега си покрита?

Ала в ужасното състояние, в което се намирам, аз едва го чувам; падам до дънера на дървото и съм на път да изгубя съзнание.

— Прекалено съм добър, като ти спасявам живота — заявява негодникът, когото моите страдания разпалват, — поне внимавай как ще се възползуваш от това благоволение…

После ми заповядва да стана, да си събера дрехите и незабавно да напусна това място. Тъй като цялата съм обляна в кръв, за да запазя дрехите си, единствените, които имам, аз наскубвам кичури трева, за да се избърша и почистя, а Бресак се разхожда напред-назад, зает много повече с мислите си, отколкото с мен.

Подпухналата ми плът, кръвта, която все още тече, жестоките болки, които изпитвам, всичко това прави обличането ми почти невъзможно, ала този долен човек, виновен да бъда в такова страшно състояние… Този, за когото някога бях готова да дам живота си, не дава ни най-малък знак на състрадание. А когато се пооправих, той ми каза:

— Вървете където искате; сигурно са ви останали пари, няма да ви ги взема, ала внимавайте да не се появите в някое от моите имения в града или на село; има две важни причини за това. Най-напред трябва да знаете, че макар да мислите вашето дело за приключено, това съвсем не е така. Казали са ви, че присъдата ви е отменена, но са ви заблудили; оставена бяхте в това положение, за да се види как ще се държите; второ, за хората убиец на маркизата ще бъдете вие; ако тя още диша, ще я накарам да влезе в гроба с тази мисъл и цялата къща ще научи. Ето че срещу вас има две обвинения, а не едно, а на мястото на презряния лихвар ваш обвинител ще бъде един богат и влиятелен човек, решен да ви преследва до вратите на ада, ако злоупотребите с милостта, която ви оказва, като ви подарява живота.

— О, господине — отвърнах аз, — колкото и жесток да сте били с мен, не се бойте от каквото и да било от моя страна; опълчих се срещу вас, когато ставаше дума за живота на леля ви; не ще предприема нищо, когато се отнася само за живота на клетата Терез. Сбогом, господине, дано вашите престъпления ви направят толкова щастлив, колкото страдания причини на мен вашата жестокост! Каквато и участ да ми е отредило небето, до края на отредените ми от него дни не ще престана да се моля за вас.

Графът вдигна глава; тези мои думи го накараха да се вгледа в мен и като ме видя залитаща и обляна в сълзи, уплашен да не се развълнува още повече, този безсърдечен човек си тръгна и повече не го видях.

Изцяло обзета от болката, аз се отпуснах под дървото и като дадох воля на чувствата си, аз огласих гората със стенания; притисках изтерзаното си тяло до земята и поливах тревата със сълзи.

— Боже — извиках аз, — такава е била волята ти; в извечните ти заповеди е писано невинният да бъде жертва на престъпника; аз съм твоя, Господи, моите страдания все пак са нищо в сравнение с тези, които ти си изтърпял заради нас; дано мъките, които понасям, прославяйки името ти, ме направят един ден достойна за наградата, обещана на слабия, който не те забравя в премеждията си и те величае в болката си.

Нощта се спускаше; ставаше невъзможно да се отдалеча; аз едва се крепях; погледнах към храста, където бях преспала четири години преди това в почти толкова отчаяно положение, колкото и сегашното; довлякох се криво-ляво дотам и като се сгуших на същото място, измъчвана от раните си, терзана от мислите си, аз прекарах най-ужасната нощ, която може да си представи човек.

На разсъмване силата на младостта и на темперамента ми вдъхнаха малко енергия; изплашена от близостта на страшния замък, аз бързо се отдалечих; излязох от гората и решена да стигна до най-близкото населено място, градчето Сен-Марсел, отстоящо от Париж на около пет левги. Запитах за къщата на лекаря и ми я показаха; помолих го да ми превърже раните; обясних му, че съм избягала от къщата на майка си в Париж заради любовна история и през нощта съм попаднала в гората на банда разбойници, които, за да си отмъстят за оказаната от мен съпротива, са насъскали кучетата си.

Роден, така се казваше докторът, ме прегледа много внимателно и не откри нещо опасно в раните ми; той заяви, че можел да ме направи толкова здрава, колкото и преди премеждието само за петнадесет дни, ако веднага съм се била обърнала към него; ала нощта и тревогите бяха разлютили раните и нямало да се оправя за по-малко от един месец. Роден ме настани у тях, положи за мен всички грижи и на тридесетия ден по тялото ми нямаше и следа от зверствата на г-н Дьо Бресак.

Още щом състоянието ми позволи да излизам, първата ми работа бе да намеря в градчето някое момиче, достатъчно ловко и умно, което да отиде до замъка на маркизата и да разбере какво се е случило след заминаването ми; любопитството не бе единствената причина да постъпя така; подобно любопитство, без съмнение твърде опасно, би било съвсем неуместно; ала всичко, припечелено у маркизата, бе останало в стаята ми; у себе си имах само шест луидора, а в замъка ми бяха останали близо четиридесет. Не можех да си представя, че графът ще бъде толкова безчовечен, че да ми откаже нещо, което законно ми принадлежеше. Убедена, че след като първият му гняв се е уталожил, той не би постъпил така несправедливо, аз му написах най-трогателно писмо. Скрих внимателно мястото, където живеех, и го помолих да ми върне дрехите и малкото пари, които се намираха в стаята ми. Една двадесет и пет годишна селянка, пъргава и умна, взе писмото ми и обеща да се върне с достатъчно сведения за всичко, което й дадох да разбере, че ме интересува. Аз й дадох всевъзможни наставления: да не казва къде се намирам, да не споменава за мен пред когото и да било и да каже, че е получила писмото от един мъж, който го е донесъл от повече от петнадесет левги. Жената замина и след двадесет и четири часа ми донесе отговора; аз още го пазя, госпожо, но позволете, преди да го прочета, да ви разкажа какво се случило у графа след моето заминаване.

Маркиза Дьо Бресак се разболява тежко в деня, когато напуснах замъка; два дни по-късно умира в страшни мъки и конвулсии; роднините се стичват и племенникът, привидно смазан от скръб, твърди, че леля му е отровена от някаква камериерка, която избягала още същия ден. Започва търсене с намерение ако тази клетница бъде намерена, да бъде наказана със смърт. Впрочем наследството, което получава графът, надминава всички негови очаквания; сейфът, портфейлът, бижутата на маркизата, всички предмети, за чието съществуване не бил подозирал, го правели собственик освен на рентите и на повече от шестстотин хиляди франка в ценни книжа и пари. Казват, че престорената скръб на младежа трудно можела да прикрие радостта му и роднините, свикани за аутопсията, която графът поискал, след като оплакали съдбата на клетата маркиза и се заклели да отмъстят за нея, ако виновницата падне в ръцете им, оставили младежа да се радва спокойно на плодовете на собственото си злодейство. Г-н Дьо Бресак говорил лично с Жанет, той й задал различни въпроси, на които девойката отговорила толкова открито и твърдо, че той решил да й даде отговор, без повече да я разпитва.

— Ето това фатално писмо — каза Терез, като го подаде на г-жа Дьо Лорзанж, — ето го, госпожо, понякога сърцето ми изпитва нужда от това писмо и затова ще го пазя до смъртта си; ако можете, прочетете го, без да потреперите.

Г-жа Дьо Лорзанж взе писмото от ръцете на красивата несретница и прочете следните редове:

Една престъпница, способна да отрови леля ми, си позволява дързостта да ми пише след своето злодеяние; най-доброто, което би могла да направи, е да скрие убежището си; нека бъде сигурна, че ако е открита, няма да й се размине. Какво се осмелява да иска тя? Как може да говори за пари? Оставеното от нея може ли да се сравнява с това, което е откраднала по време на престоя си в дома и след последното си престъпление? Нека не праща второ писмо, защото заявявам, че ще накарам да задържат пратеника, докато мястото, където се крие, не стане известно на правосъдието.

— Продължавайте, скъпо дете — каза г-жа Дьо Лорзанж, връщайки писмото на Терез. — Това са постъпки, които предизвикват ужас; да тънеш в злато и да не дадеш нищо на една клетница, отказала да извърши престъпление, дори това, което е припечелила с честен труд, е проява на нечувано безчестие.

— Уви, госпожо — каза Терез, подхващайки продължението на своя разказ, — два дни плаках над това злощастно писмо; страдах много повече от ужасното събитие, което се потвърждаваше в него, отколкото от отказа, който съдържаше. Ето че вината пада върху мен само защото прекалено съвестно съм спазвала законите! Така да бъде, не съжалявам за това; каквото и да ми се случи, пак няма да изпитвам угризения, докато душата ми е чиста и не съм сторила друго зло, освен да се вслушам в чувството за справедливост и нравственост, което никога няма да ме напусне.

Все пак трудно ми бе да повярвам, че наистина съм търсена, както твърдеше графът; това ми звучеше съвсем неправдоподобно, тъй като за него бе извънредно опасно аз да се явя в съда, и си представих, че дълбоко в себе си той се боеше много повече от една среща с мен, отколкото аз от неговите заплахи. Тези размишления ме накараха да остана там, където съм, и дори да се установя за постоянно, ако това стане възможно, докато припечелените пари не ми позволят да се отдалеча; споделих намерението си с Роден, който го одобри и дори ми предложи да остана в неговия дом; ала преди да ви разкажа какво направих, трябва да представя този човек и неговата среда.

Роден бе четиридесетгодишен, тъмнокос, с гъсти вежди, живи очи, пращящ от сила и здраве, но в същото време тънещ в разврат. Получаваше рента от дванадесет хиляди ливри — твърде много за човек с неговото положение — и практикуваше лекарския занаят само за развлечение, притежаваше много хубава къща в Сен-Марсел, в която след смъртта на жена си преди няколко години живееше сам с дъщеря си и с две момичета, които му прислужваха. Дъщеря му се казваше Розали и наскоро бе навършила четиринадесет години; нейната прелест бе изключителна: имаше снага на нимфа, заоблено, свежо и невероятно живо лице с нежни и чувствени черти, красива извивка на устните, големи черни очи, одухотворени и впечатлителни, кестеняви коси, които се спускаха до кръста й, толкова бяла кожа… невъобразима изтънченост; вече оформена прекрасна гръд; освен това бе умна, съобразителна и с най-чистата душа, сътворявана някога от природата. Що се отнася до двете ми другарки, с които трябваше да се грижа за къщата, това бяха селски момичета, едната от които бе гувернантка, а другата готвачка. Първата бе на около двадесет и пет години, а втората на осемнадесет-двадесет, и двете бяха красиви; този избор събуди у мен известни подозрения по отношение на желанието на Роден да ме задържи. „Защо му е трета прислужница, питах се аз, и защо държи всички те да са красиви? Несъмнено, мислех си, зад това се крие нещо, противно на добрите нрави, които аз толкова ценя. Но да видим.“

Ето защо помолих Роден да остана в дома му още една седмица, докато укрепна окончателно, като го уверих, че в края на този срок ще има отговора ми на своето предложение.

Използувах този интервал, за да се сближа с Розали, решена да се обвържа с баща й само ако в къщата няма нищо, което да предизвиква съмнение. С това намерение аз започнах да обръщам внимание на всичко и още на другия ден забелязах, че този човек се държи по начин, който събуди у мен страшни подозрения за поведението му.

В къщата на г-н Роден имаше пансион за деца от двата пола; разрешението за него бе получено, докато жена му била още жива, а след смъртта й било решено да не му се отнема. Учениците на г-н Роден не бяха много, но бяха отбрани; имаше всичко четиринадесет момичета и четиринадесет момчета. Той не приемаше никого, преди да е навършил дванадесет години, и ги отпращаше на шестнадесет; човек не би могъл да си представи нещо по-прекрасно от питомците на г-н Роден. Ако му предложеха някой с телесен недъг или пък грозноват, той изкусно го отпращаше, като намираше двадесет различни предлога, обагрени със софизми, които никой не можеше да обори; така че или броят на пансионерите оставаше непопълнен, или пък се попълваше с най-отбраното; децата не се хранеха у Роден, а идваха два пъти дневно, от седем до единадесет часа сутринта и от четири до осем вечерта. Ако дотогава не бях забелязала всичко това, то беше, защото при моето пристигане учениците бяха във ваканция; те се появиха, когато вече оздравях.

Роден сам изнасяше уроците; гувернантката се занимаваше с момичетата, докато той не пристигнеше, след като бе свършил с момчетата; преподаваше на младите си ученици писане, аритметика, малко история, рисуване, музика и за тази цел не прибягваше до услугите на никой друг.

Отначало изразих учудването си пред Розали, че баща й, след като беше лекар, успява да бъде в същото време и учител; казах, че за мен е странно, че след като може да живее охолно, без да прави нито едното, нито другото, той сам си създава грижи. Розали, с която бях вече твърде близка, се изсмя на моето разсъждение; начинът, по който тя прие думите ми, само засили моето любопитство и аз я помолих да ми се довери.

— Слушай — каза ми очарователното момиче с всичката невинност на възрастта си и с всичката наивност на обичливия си характер. — Слушай, Терез, ще ти кажа всичко, виждам, че си честно момиче… Не си способна да издадеш тайната, която ще ти поверя. Несъмнено, скъпа приятелко, баща ми би могъл да си спести всичко това и ако упражнява единия или другия от тези занятия, за това има две причини, които сега ще ти разкрия. Той се занимава с медицината поради влечение, заради удоволствието да прави нови открития в това изкуство; откритията му са тъй многобройни, че днес по общо мнение минава за един от най-способните лекари във Франция; работил е двадесет години в Париж и по собствено желание се е оттеглил на село. Местният лекар в Сен-Марсел се нарича Робо, баща ми го е взел под свое покровителство и го е включил в експериментите си. А сега, Терез, ти искаш да узнаеш какво го кара да поддържа пансиона?… Развратът, моето момиче, единствено развратът, една страст, достигнала у него краен предел. За баща ми учениците от двата пола са предмети, които зависимостта подчинява на неговите наклонности, и той се възползува от това… Но виж какво… последвай ме — добави Розали. — Днес е точно петък, един от трите дни в седмицата, когато той наказва провинилите се; именно в наказанията баща ми намира удоволствие; следвай ме ти казвам, ще видиш как той прави това. Можем да наблюдаваме всичко от една стаичка до моята спалня, съседна на неговия кабинет; да отидем там, без да вдигаме шум, и не забравяй, че не бива да казваш никому нито дума за това, което чу и което ще видиш.

За мен бе извънредно важно да разбера нравите на този нов за мен човек, който ми предлагаше убежище, и не можех да пренебрегна нищо, което може да ми ги разкрие; аз тръгвам след Розали; тя ме отвежда до една преграда, между разхлабените дъски на която имаше достатъчно пролуки, за да може да се наблюдава всичко, което става в съседната стая.

Едва-що се настанихме там, и ето че Роден влиза, водейки със себе си едно четиринадесетгодишно момиче, бяло и красиво като Амур; бедното създание, наясно какво го чака, обляно в сълзи, следва, хлипайки, своя учител; то се хвърля в краката му и моли за милост, ала непреклонният Роден усеща как собствената му строгост разпалва в сърцето му първите искри на удоволствието; тези искри личат вече в свирепия му поглед…

— О, не, не! — възкликва той. — Това далеч не ви се случва за пръв път, Жюли; разкайвам се за своята доброта, тя само те тласна към нови провинения; но дори да не бяха те, нима последното не е достатъчно тежко, за да не ми позволи да проявя снизхождение, дори да го желаех?… Да дадеш писмо на момче на влизане в училище!

— Господине, уверявам ви, че това не е истина!

— О, аз видях, аз видях.

— Не му вярвай — обади се Розали, — това са провинения, които той измисля, за да му послужат за претекст; това същество е истински ангел, но му се съпротивлява и затова той е груб с нея.

Междувременно Роден, силно възбуден, сграбчва ръцете на момичето и ги завързва за халката, която виси на един стълб в средата на стаята за наказания. Жюли не може вече да оказва съпротива… никаква, само прелестната й главица е обърната горестно към нейния мъчител, великолепните й коси са разпилени и сълзите текат по прекрасното лице… най-нежното… най-привлекателното. Роден наблюдава картината, тя го разпалва; той стяга превръзката върху умолително отправените към него очи; Жюли не вижда нищо; Роден, вече без стеснение, сваля воала на приличието, ризата на момичето под корсета е вдигната до хълбоците… Каква белота, каква хубост! Сякаш самите Грации са отронили розови листенца върху цветовете на лилията. Кое същество в своята суровост би обрекло на страдания толкова свежи… толкова пикантни прелести? Кое същество би дирило удоволствие в сълзите и болката? Роден съзерцава… очите му блуждаят, ръцете му се осмеляват са осквернят цветовете, които жестокостта му ще обрули. Ние сме точно срещу него и нито едно движение не може да ни убегне; развратникът ту разтваря, ту стиска нежните прелести, които го омагьосват; той ни ги показва от всички страни, но спира само до тях. Макар и истинският храм на любовта да е на негово разположение, Роден, верен на своя култ, дори не поглежда към него, той дори се бои от вида му; ако самата поза го разкрие, той го прикрива; най-малкото отклонение би смутило преклонението му, той не иска нищо да го разсейва… Най-сетне яростта му минава всякакви граници, отначало той я излива в оскърбления, бълва заплахи и хули срещу малката клетница, разтреперена при мисълта за ударите, които ще разкъсат плътта й. Роден вече не е на себе си, той грабва наръч пръчки от едно каче, където те киснат в оцет, за да бъдат по-жилави и парливи.

— Хайде — казва той, като приближава до жертвата си, — пригответе се, трябва да страдате…

И силната му ръка замахва немилостиво с пръчките по всички части, които са открити за него, нанася двадесет и пет удара, които бързо зачервяват доскоро нежнорозовата гладка кожа.

Жюли викаше… пронизителни викове, които разкъсваха сърцето ми… сълзи текат изпод превръзката и падат като перли по прекрасното й лице; това само разярява още повече Роден… Той протяга ръце към натъртените места, опипва ги, стиска ги и сякаш ги подготвя за нови нападения; те не закъсняват, Роден замахва отново, всеки негов удар е придружен от оскърбление, заплаха и упрек… бликва кръв… Роден е в екстаз; той се наслаждава на гледката на доказателствата за собствената си свирепост. Той вече не издържа, безсрамието му издава неговата страст; той не се бои да се разкрие напълно; Жюли не може да го види… За момент той е привлечен от пробива в крепостта, би искал да се качи на него като победител, но не смее; отдава се отново на мъчение, удря с все сила; най-после разтваря с удари това убежище на грацията и сладострастието… Той вече не знае къде се намира; опиянението му е такова, че направо губи разсъдъка си; ругае, богохулствува, крещи, нищо не убягва на зверските му удари, всичко, което му попадне, е сполетяно от същата съдба; ала все пак негодникът спира; той усеща, че ако продължи, рискува да изгуби сили, нужни му за нови действия.

— Облечете се — казва той на Жюли, като я развързва и сам се пооправя. — Ако пак направите подобно нещо, не забравяйте, че няма да ви се размине така леко.

Жюли се връща в класа, а Роден отива при момчетата; скоро довежда един петнадесетгодишен ученик, красив като деня; Роден го мъмри; с него той видимо се чувствува по-непринудено, гали го, целува го, докато го поучава:

— Заслужавате да ви накажа — казва той, — и ще ви накажа…

При тези думи той надминава с това момче всички граници на приличието; ала сега всичко го привлича, нищо не му убягва; воалите са вдигнати и всичко бива опипвано безразборно; Роден заплашва, гали, целува, нагрубява; нечестивите му пръсти търсят да пробудят у това момче сладострастие, което да отвърне на неговото.

— Ето — заявява този сатир, като вижда, че е успял, — ето ви в състояние, което ви е забранено… Обзалагам се, че още две движения, и всичко ще отиде върху мен.

Съвсем уверен в усещанията, които предизвиква, той се приближава, за да получи наградата си, и устата му става храм, който да приеме сладкия тамян; ръцете му насочват струите, той ги привлича, поглъща ги, сам готов да избухне, но преди това иска да стигне докрай.

— Ах! Ще ви накажа за тази глупост — казва той, като се надига.

Хваща ръцете на младежа, завързва ги и се добира до олтара, в който да принесе жертва на яростта си. Той го разтваря, покрива го с целувки, езикът му потъва в него, скрива се целят. Роден, пиян от любов и ярост, смесва в изразите си двете чувства…

— Ах, малък негоднико — възкликва той, — трябва да ти отмъстя за бляновете, които пораждаш у мен.

Пръчките са в ръката му; Роден удря; по-възбуден без съмнение, отколкото преди с весталката, ударите му стават много по-силни и по-многобройни; детето плаче, Роден изпада в екстаз, но нови удоволствия го зоват, той развързва момчето и се впуска към нови жертвоприношения. Едно тринадесетгодишно момиче идва след момчето, а след него друг ученик, последван от момиче; Роден бичува девет ученици, пет момчета и четири момичета; последен е един четиринадесетгодишен младеж с пленителни черти; Роден иска да му се наслади, момчето се брани; замаян от похот, Роден го удря и като не може вече да се сдържи, негодникът праща пенестите струи на страстта към изранените части на своя ученик, измокряйки го от хълбоците до петите; нашият съдник, разгневен, че не е имал сили да се въздържи, сърдито развързва момчето и го праща в класа с уверението, че неговото не се губи. Ето това са думите, които чух, и картините, които ме поразиха.

— О, Боже — обърнах се аз към Розали, когато ужасните сцени приключиха, — как е възможно да се стига до подобни крайности? Как е възможно човек да намира удоволствие в страданията, които причинява?

— О, ти не знаеш всичко — отвръща ми Розали. — Слушай — казва ми тя, докато отиваме в нейната стая, — това, което видя, ти е дало да разбереш, че когато баща ми си позволява известни неща с тези млади ученици, той отива много по-далеч; той се възползува от момичетата по същия ужасен начин, както и от момчетата. (Розали ми даде да разбера, че става дума за същото престъпно деяние, на което аз самата щях да стана жертва с главатаря на разбойниците, в чиито ръце бях попаднала след бягството ми от затвора Консиержери. И както бях обезчестена от лионския търговец.) По този начин — продължи моята приятелка — момичетата не изгубват своята чест, няма опасност от бременност и нищо не им пречи да си намерят след това съпрузи; всяка година той покварява така почти всички момчета и поне половината от другите деца. От четиринадесетте момичета, които видя, осем вече са омърсени по този начин, насладил се е и на девет момчета; двете жени, които прислужват, са подложени на същите ужасии… О, Терез — възкликна Розали, като се хвърли в обятията ми, — о, скъпо момиче, и аз също, и аз бях съблазнена още от ранно детство; бях осемгодишна, когато станах негова жертва… Без да мога, уви! Без да мога да се защитя.

— Но, госпожице — прекъснах я аз потресена, — а религията? Остава ви поне този изход… Не се ли обърнахте към някой духовен наставник, комуто да доверите всичко?

— Ах, нима не знаеш, че като ни покварява, той постепенно задушава у нас кълновете на религията и ни забранява външните й прояви?… И впрочем бих ли могла да го направя? Та той едва ме е образовал. Малкото, което ми е казал по този предмет, е било от страх да не би невежеството ми да издаде неговото безбожие. Аз никога не съм се изповядвала, не съм приемала първото причастие, той така умело се надсмива над всичко и знае как да ни внушава и най-дребните си мисли, че завинаги отдалечава от техния дълг всички, които е съблазнил; а ако те трябва да го изпълняват заради семействата си, правят го хладно и с такова безразличие, че той може изобщо да не се бои от тяхната недискретност. Ала убеди се, Терез, убеди се със собствените си очи — продължи тя, като ме бутна бързо в кабинета, от който току-що бяхме излезли. — Ела, стаята, в която той наказва учениците си, е същата, в която ни се наслаждава; ето че часът свърши и идва моментът, когато той, възбуден от тези предварителни ласки, ще пристигне да се възнагради за принудителната сдържаност, която предпазливостта понякога му налага, застани където беше, скъпо момиче, и очите ти ще видят всичко.

Колкото и малко да бе любопитството ми към тези нови ужаси, по-добре бе да се върна в този кабинет, отколкото да ме заварят с Розали по време на учебния час; Роден непременно би се усъмнил. Едва-що се настанявам, и ето че Роден влиза при дъщеря си; той я завежда в стаята, за която стана дума; двете прислужници също пристигат; и там безсрамният Роден, нямайки вече от какво да се пази, спокойно се отдава без никакви задръжки на всички проявления на разврата. Двете селянки, съвсем голи, са бичувани с все сила; докато той прави това с едната, другата му го връща, а междувременно той покрива с най-долни, буйни и отвратителни ласки същия олтар на Розали, който тя, покачена на един фотьойл и леко наведена, му предоставя. Най-сетне идва и редът на тази клетница: Роден я завързва на стълба, както правеше със своите ученички, и докато едната или другата, а понякога и двете селянки едновременно го бичуват, той удря дъщеря си от хълбоците до бедрата, изпаднал в забрава. Възбудата му е изключителна, той реве, богохулствува, удря; устните му веднага се впиват там, където току-що са ударили пръчките. И вътрешността на олтара, и устните на жертвата… всичко, с изключение на предните части, всичко е изпохапано и осмукано; скоро, без да променя позата, като само я прави по-удобна, Роден прониква в тясното убежище на удоволствието; през това време гувернантката предлага същия трон на целувките му, а другото момиче го удря колкото има сили; Роден е на седмото небе; той разцепва, разкъсва, с хиляди горещи целувки бележи страстта си върху всичко, до което се докосне неговата похот; бомбата избухва и опияненият развратник дръзко се наслаждава на върховно удоволствие сред кръвосмешението и позора.

Роден отиде да обядва; след толкова подвизи имаше нужда да се подкрепи. Вечерта пак имаше училище и наказания; можех отново да наблюдавам подобни сцени, ако желаех, но видяното ми стигаше, за да ме убеди как да отговоря на предложението на този негодник. Два дни след тези събития той лично дойде в стаята ми да ме попита. Изненада ме в леглото. Под предлог, че иска да види дали са останали белези от моите рани, той пожела да ме прегледа гола, без да мога да му възразя, и тъй като той правеше това два пъти дневно от един месец насам, без да забележа нищо, което би могло да засегне моята свян, не сметнах, че трябва да се противя. Ала този път Роден имаше други планове: като стига до предмета на своето обожание, той премята едно от бедрата си през кръста ми така, че аз се оказвам буквално без възможност за съпротива.

— Терез — казва ми тогава той, докато ръцете му ме опипват по начин, който не оставя сянка на съмнение, — ето ви възстановена, скъпа, сега можете да ми засвидетелствувате благодарността, от която, както виждам, сърцето ви прелива, можете да го направите много лесно, трябва ми само това — продължава този подлец, като ме задържа с все сили в тази поза. — Да, само това, ето моята отплата, никога не искам друго от жените… А в живота си не съм виждал нищо по-прекрасно — продължава той. — Каква закръгленост… Каква еластичност… Колко нежна е кожата!… О! Непременно искам да му се насладя…

Като казва това, Роден, вероятно готов да изпълни своя план, за да се подготви за момент, е принуден да ме отпусне; аз се възползувам от това и се изплъзвам от ръцете му.

— Господине — казвам му аз, — моля ви да не се съмнявате, че нищо на този свят не би могло да ме принуди да извърша ужасните неща, които, изглежда, искате от мен. Дължа ви благодарност, признавам, ала никога не ще ви се отплатя с цената на престъпление. Аз съм бедна и нещастна, няма съмнение; няма значение, ето малкото пари, които имам — продължих, като му подадох полупразната си кесия, — вземете колкото сметнете за необходимо, но моля ви, позволете ми да си отида оттук, щом бъда в състояние да го сторя.

Роден, явно объркан от съпротивата, която не бе очаквал от страна на едно момиче, лишено от средства и което поради присъща на мъжете несправедливост смяташе за безчестно само поради неговата бедност, ме погледна внимателно.

— Терез — каза той след малко, — твърде неуместно е да се правиш на весталка точно пред мен; струва ми се, имах право на малко благодарност от твоя страна; няма значение, задръж парите си, но не си отивай. Ще се радвам да има в дома ми едно целомъдрено момиче, тези, които са около мен, далеч не са такива!… Щом се показваш тъй добродетелна в този случай, надявам се да бъдеш такава във всички други случаи. Това ще ми бъде от полза, дъщеря ми те обича, само преди малко тя ме молеше да те убедя да не ни напускаш; каня те да останеш при нас.

— Господине — отговорих аз, — няма да бъда щастлива тук; двете жени, които ви прислужват, се стремят да получат от вас всички добри чувства, които можете да им дадете; те ще гледат на мен не без ревност и рано или късно ще бъда принудена да си отида.

— Не се бой — отвърна Роден, — не се страхувай от ревността на тези жени, ще съумея да ги поставя на мястото им и да запазя твоето; само ти ще се ползуваш от доверието ми и не ще рискуваш нищо. Ала за да бъдеш все така достойна за него, първото, което искам от тебе, Терез, е пълна дискретност. Тук стават много неща, противни на добродетелта, трябва всичко да виждаш, мое дете, всичко да чуваш и никога нищо да не казваш… Ах! Остани при мен, Терез, останете, мое дете, ще те задържа с радост; сред многобройните пороци, в които ме въвличат огненият ми темперамент, необузданият ми ум и поквареното ми сърце, поне ще имам утехата, че до мен живее едно добродетелно същество, при което ще намирам приют както в божиите нозе, след като се наситя на разврата…

„О, Боже! — помислих си аз тогава, — значи все пак добродетелта е нужна, значи човек не може без нея, след като дори развратникът дири утеха в нея и вижда в нея убежище!“ Сетне, като си спомних молбите на Розали да не я напускам и като сметнах, че откривам у Роден някои добри черти, аз окончателно реших да остана у него.

— Терез — каза ми Роден няколко дни по-късно, — ще те настаня да живееш при дъщеря ми; така няма да става нужда да имаш работа с другите ми две прислужнички, а ще ти плащам и триста ливри заплата.

При моето положение такова място бе истинско съкровище; разпалена от желание да върна към доброто Розали, а може би и баща й, ако успеех да постигна над него някакво влияние, не съжалих за това, което бях направила… Роден ми поръча нови дрехи, незабавно ме отведе при дъщеря си, като й заяви, че ме поверява на нея; Розали ме прие с небивала радост и аз бързо се настаних при нея.

Не бяха минали и осем дни, и аз се заех да осъществя промяната, която бях намислила, ала Роден бе толкова закоравял, че всичките ми опити се прекършваха.

— Не си мисли — отвръщаше той на разумните ми съвети, — че уважението, което донякъде изразих към твоята добродетел, е доказателство, че истински почитам добродетелта или пък че я предпочитам пред порока. Не си въобразявай това, Терез, ще сбъркаш; тези, които, коментирайки всичко, което сторих за теб, поддържат, че добродетелта за мен е нещо важно и необходимо, ще изпаднат в дълбоко заблуждение и би ми било неприятно, ако и ти мислиш така. Колибата, която ме пази от слънце по време на лов, за да не изгорят неговите лъчи тялото ми, не може да бъде нещо, без което не мога, необходимостта от нея е само временна; чувствувам се донякъде заплашен от нещо, намирам убежище, използувам го, ала може ли то да се нарече истински полезно? Не е ли то всъщност достойно за презрение? В едно напълно покварено общество добродетелта не може да служи за нищо; тъй като ние не я притежаваме, трябва или да я имитираме, или да си служим с нея, за да не се боим от тези, които наистина я следват. Ако никой не я приема, тя ще стане безполезна. Следователно аз не греша, като твърдя, че ползата от нея е случайна или временна; добродетелта не е начин на живот с безспорна стойност, а само начин на държание, който се мени според климата и следователно не е нещо реално: само това е достатъчно, за да разкрие нейната нищожност. Единствено неизменното е истински добро; това, което непрекъснато се променя, не може да претендира за същото; ето защо неизменността е издигната до едно от качествата на Всемогъщия Бог. Ала добродетелта е изцяло лишена от това свойство: по земното кълбо едва ли биха могли да се открият два народа, които да са добродетелни по един и същ начин; следователно в добродетелта няма нищо реално, нищо добро във вътрешната й същност и тя не заслужава да я превъзнасяме: трябва да си служим с нея като с подпора, тактично да приемаме тази нейна разновидност, която е характерна за страната, в която живеем, за да ни оставят на мира тези, които имат вкус към нея или които поради положението си трябва да я почитат; и за да може тази добродетел, която преобладава условно там, където живеете, да ви предпази от хората, отдали се на порока. Но още веднъж, това е временно и нищо не придава на добродетелта някаква реална стойност. Впрочем има добродетели, невъзможни за някои хора; как бихте могли да ме убедите, че в природата съществува добродетел, която се бори със страстите или е несъвместима с тях? Ако е така, как тя може да бъде добра? Несъмнено хората, за които става дума, ще предпочетат пороците, защото те са единственият начин… единственото средство, отговарящо на физиката или на телесните им органи; ако приемем това, значи съществуват твърде полезни пороци; а как в такъв случай добродетелта, която им се противопоставя, може да бъде полезна? На това ви казват: добродетелта е полезна за другите хора и в този смисъл тя е добра; защото, ако е прието да се прави само това, което е добро за другите, аз на свой ред ще получавам само добро. Ала това разсъждение е чист софизъм; заради малкото добро, което получавам от другите по причина, че те следват добродетелта, самият аз, принуден да я следвам, ежедневно трябва да правя милион жертви, без да получа за това никаква отплата. Ако получавам по-малко, отколкото давам, значи съм направил лоша сделка; аз страдам от лишенията, на които ме подлага добродетелта, много повече, отколкото получавам удоволствие от страна на тези, които са истински добродетелни; условията не са равни и аз не бива да им се подчинявам, и сигурен, че ако съм добродетелен, не ще успея да сторя на другите толкова добро, колкото ще получа неприятности, ако упорствувам, не е ли по-добре да се откажа да ги дарявам с щастие, което ми струва толкова скъпо? Сега остава вредата, която ми нанасят другите, ако съм порочен, и злото, което ще понеса на свой ред, ако светът приличаше на мен. Приемем ли един цялостен кръговрат на порока, рискът за мен е сигурен; ала болката, предизвикана от този риск, е възмездена чрез удоволствието от риска, на който подлагам другите; ето че равенството е възстановено и всички по този начин сме приблизително еднакво щастливи: нещо, което не съществува и не би могло да съществува в едно общество, където едни са добри, а други лоши, защото то произхожда от смесицата на постоянните клопки, които в другия случай не се срещат. В едно смесено общество всички интереси са различни: това е вечният извор на нещастията; в другата общност интересите са еднакви, всеки индивид, който я съставя, е дарен със същите вкусове, същите наклонности, всички вървят към една цел и са щастливи. Ала глупаците твърдят, че злото не може да носи щастие. Това наистина е така, когато всички са се наговорили да се кланят на доброто; ала обезцените ли, принизите ли това, което е прието да се нарича добро, почитате ли само това, което глупаво сте наричали преди зло, и всички хора ще изпитват удоволствие да го вършат не защото ще бъде позволено (понякога това би могло да намали неговата привлекателност), а защото законите вече не ще го наказват, а те поради страха, който внушават, намаляват удоволствието, което природата е вложила в престъплението.

Нека си представим общество, в което кръвосмешението (да причислим това деяние към всички други), та нека приемем, че в това общество кръвосмешението е престъпление; тези, които му се отдават, ще бъдат нещастни, защото общественото мнение, законите, религията, всичко ще убива удоволствието; тези, които желаят да вършат това и не се осмеляват поради изброените препятствия, също ще бъдат нещастни; така законът, който осъжда кръвосмешението, ще създаде само нещастни хора. Ако в едно съседно общество кръвосмешението не е престъпление, тези, които не желаят да го практикуват, съвсем няма да бъдат нещастни, а тези, които го желаят, ще бъдат щастливи. Значи обществото, разрешило това деяние, ще бъде по-подходящо за хората, отколкото другото, провъзгласило това деяние за престъпление. Това се отнася за всички останали деяния, така неуместно смятани за престъпни: разглеждайки ги от този ъгъл, вие създавате цяло множество нещастници; разрешите ли ги, никой не ще се оплаква; защото този, който харесва това деяние, ще му се отдава спокойно, а този, който не се интересува от него, или не страда от неговата липса, или пък намира възмездие от нанесената му евентуално вреда чрез безброй други вреди, които той може да стовари върху тези, които са го ощетили. И така, в едно престъпно общество всички са щастливи или пък безгрижни, което никак не е зле; следователно в това, което наричаме добродетел, няма нищо добро, нищо достойно за уважение, нищо, което да носи щастие. Нека тези, които я следват, не се гордеят заради почитта, която устройството на нашите общества ни принуждава да й отдаваме; това е плод на стечение на обстоятелствата, на чиста условност, ала в действителност този култ е въображаем и добродетелта, която за момента е негов предмет, не става от това по-прекрасна.

Такава беше пъклената логика на злощастните Роденови страсти; ала Розали, по-нежна и далеч не толкова развратена, Розали, ненавиждаща ужасите, на които бе подлагана, по-охотно се поддаваше на моето влияние; аз горещо желаех да я накарам да изпълни първите си религиозни задължения; за това бе необходимо да бъде посветен и някой свещеник, а Роден не искаше да вижда подобни хора в къщата си, той се отвращаваше от тях, както и от култа, който проповядваха: за нищо на света той не би допуснал свещеник да се доближи до дъщеря му; да отведе девойката при духовен наставник, също бе невъзможно; Роден никога не пускаше Розали да излиза без придружител; затова трябваше да се изчака някой сгоден случай; през това време аз просвещавах девойката; като я приобщавах към добродетелите и по този начин я насочвах към религията, разкривах й светото учение и върховните тайнства и така свързвах едно с друго тези две чувства, че ги правех неотделими от щастието в живота.

— О, госпожице — казах й аз един ден, като триех сълзите й на разкаяние, — възможно ли е човек да бъде толкова заслепен, та да не вярва, че е орисан за по-добър живот? Не е ли достатъчна способността му да познава своя Бог, за да проумее, че това благоволение му е дадено, за да може да изпълнява своя дълг към него? И каква би могла да бъде основата на култа към Всевишния, ако не добродетелта, на която той е въплъщение? Творецът на толкова блага може ли да има друг закон освен закона на доброто? Нашите сърца могат ли да му угодят, ако не са изпълнени с добро? Струва ми се, че за чувствителните сърца не са необходими други подбуди за любовта към Бога освен тези, които вдъхва благодарността. Нима не е благоволение, че ни е дадено да се наслаждаваме на хубостите на този свят, не му ли дължим благодарност за тази добрина? Ала още една причина затвърждава, сключва веригата на нашите задължения; защо ще отказваме да изпълняваме Божиите закони, след като те са в същото време закони, които осигуряват добруването ни сред хората? Не е ли приятно да чувствуваш, че ставаш достоен за Всевишния само като следваш добродетелите, които трябва да ни осигурят мир в земното ни битие, и че средствата, които ни правят достойни да живеем сред себеподобните ни, са същите, които след този живот ни осигуряват място до Божия трон? Ах, Розали, колко слепи са тези, които желаят да ни отнемат тази надежда! Подмамени, съблазнени от жалките си страсти, те предпочитат да отрекат вечните истини, отколкото да се подложат на лишенията, които ще ги направят достойни за тях. Те предпочитат да казват: „Мамят ни“, нежели да признаят, че сами се мамят; мисълта за това, което биха могли да изгубят, ще попречи на нечистото им сладострастие; струва им се по-малко ужасно да унищожат небесната надежда, отколкото да платят цената, на която биха могли да я постигнат. Но когато тези тиранични страсти у тях отслабнат, когато воалът бъде разкъсан, когато нищо не може да се противопостави в техните покварени сърца на властния глас на Бога, когото те са отричали, колко ужасно е, Розали, това връщане към себе си! И колко скъпо дошлите с него угризения ги карат да платят мига, в който, заслепени, те са сгрешили! Ето как трябва да съдим за човека, за да разберем постъпките му: не бива да вярваме на това, което той казва в миг на опиянение или на трескав унес, а когато успокоеният му разум, използувайки цялата си енергия, търси истината, отгатва я и я вижда. Тогава ние сами се устремяваме към Бога, когото преди сме отричали; отправяме към него жалба и той ни утешава, молим му се и той ни чува. Ах, защо ще отричам, защо ще пренебрегвам оногова, комуто дължа щастието си? Защо ще повтарям след заблудения: „Няма Бог“, докато сърцето на разумния ми предлага всеки миг доказателства за неговото съществуване? Струва ли си да бълнувам с безумните, след като мога да се отдам на правдиви мисли с мъдрите? И все пак всичко произтича от този първи принцип: след като съществува Бог, той изисква почит, а основа на тази почит е несъмнено добродетелта.

От тези първични истини аз лесно извличах другите и Розали, която беше атеистка, скоро стана християнка. Ала как можех да придам външен израз на това вътрешно убеждение? Розали, принудена да се подчинява на баща си, можеше да даде израз единствено на отвращението си, а с човек като Роден не бе ли това твърде опасно? Той си оставаше непреклонен; никое мое разсъждение не можеше да му повлияе; но ако не успявах да го убедя, от своя страна той също не можеше да ме разколебае.

Все пак това училище, постоянните опасности, съвсем осезаеми, ме караха да треперя за Розали и не почувствувах ни най-малка вина, когато реших, че тя трябва да напусне този развратен дом. Струваше ми се по-малко грешно да я изтръгна от ръцете на отдалия се на кръвосмешение баща, отколкото да я оставя на произвола на всички рискове, които я дебнеха. Вече й бях загатнала това и не бях далеч от успеха, когато внезапно Розали изчезна от къщи, без да мога да разбера къде е отишла. Когато питах прислужничките или самия Роден, уверяваха ме, че била заминала да прекара лятото у една роднина на десетина левги оттук. Запитах ли съседите, те отначало се учудваха, че човек от дома задава подобни въпроси, а после ми отвръщаха като Роден и слугите: видели я, целунали я в деня на нейното заминаване; отвсякъде получавах все същия отговор. Когато питах Роден защо са скрили от мен заминаването й и защо аз не съм последвала господарката си, той ме убеждаваше, че единствена причина за това било да се избегне една болезнена и за двете сцена и че без съмнение скоро ще видя отново своята приятелка. Трябваше да се задоволя с тези отговори, но те трудно можеха да ме убедят. Можех ли да предположа, че Розали — Розали, която толкова ме обичаше! — би се съгласила да ме остави, без да ми каже нито дума? А доколкото познавах характера на Роден, нямах ли основание да се тревожа за съдбата на тази клетница? Ето защо реших да разбера на всяка цена какво е станало с нея, като употребя всички възможни средства.

Още на другия ден, останала сама вкъщи, аз преброждам всички кътчета; струва ми се, че долавям някакви стенания от едно тъмно мазе… Приближавам се до един куп дърва, зад който е залутана тясна врата; напредвам, като отстранявам всевъзможни препятствия… отново чувам същите звуци; струва ми се, че различавам техния източник… Вслушвам се още по-внимателно… Няма никакво съмнение.

— Терез — чувам най-сетне, — о, Терез, ти ли си?

— Да, скъпа и нежна приятелко!… — възкликнах аз, като познах гласа на Розали… — Да, аз съм, Терез, която Небето е пратило да ти помогне…

Въпросите ми следват така бързо, че едва оставят време на това загадъчно момиче да отговори. Най-сетне научавам, че няколко часа преди нейното изчезване Рамбо, приятелят и колегата на Роден, я прегледал съвсем гола и че тя получила заповед от баща си да се отдаде с Рамбо на същите ужаси, които Роден искал от нея всеки ден; тя оказала съпротива, ала разяреният Роден я сграбчил и сам я подложил на неудържимите посегателства на своя побратим; че след това двамата приятели дълго разговаряли тихо, докато тя стояла гола, като идвали от време на време да я прегледат отново и да й се насладят по същия престъпен начин или да я измъчват, използувайки различни средства; в края на краищата след три-четири часа подобно отношение Роден й заявил, че се налага да я изпратят на село у някаква роднина; ала трябвало да замине веднага, без да казва на Терез по причини, които той щял да й разкрие на самото място, където сам щял да дойде на следващия ден. Той дал на Розали да разбере, че става дума за женитбата й и че по тази причина Рамбо я е прегледал, за да разбере дали може да бъде майка. Розали наистина потеглила, придружена от една възрастна жена; тя прекосила градчето, пътем се сбогувала с някои познати; ала след като се спуснала нощта, водачката й я върнала в бащината къща, където се прибрали към полунощ. Роден, който я очаквал, я сграбчил, запушил й устата и без нищо да каже, я захвърлил в това мазе, където оттогава впрочем я хранели добре и се грижели за нея.

— Боя се от най-лошото — добави бедното момиче, — отношението на баща ми към мен оттогава, думите му, всичко, което се случи преди прегледа на Рамбо, всичко, Терез, всичко сочи, че тези чудовища ще ме използуват за някой от своите експерименти и с твоята клета приятелка Розали ще бъде свършено.

Сълзи потекоха от очите ми и аз запитах клетото момиче дали знае къде слагат ключа от това мазе; тя не знаела, но все пак смяташе, че те едва ли имат обичай да го носят със себе си. Аз го търсих навсякъде; напразно; дойде часът да тръгвам, без да съм помогнала с нищо на това скъпо дете освен с утеха, с малко надежда и сълзи на състрадание. Тя ме накара да се закълна, че ще дойда пак на другия ден; обещах й, като я уверих, че дори дотогава да не съм открила нищо съществено за нея, тозчас ще избягам от къщи, ще се обърна към правосъдието и каквото и да ми струва това, ще я спася от ужасната участ, която я заплашва.

Качвам се; тази вечер Рамбо вечеряше с Роден. Решена на всяка цена да изясня участта на моята господарка, аз се скривам в близост до апартамента, където се намират двамата приятели, и разговорът им само потвърждава опасенията ми за чудовищния план, с който двамата бяха заети.

— Никога анатомията няма да достигне своето съвършенство — каза Роден, — докато прегледът на органите не бъде извършен върху някое четиринадесет-петнадесетгодишно момиче, издъхнало от ужасна смърт; само при подобна контракция можем да достигнем до пълен анализ на една толкова важна част на тялото.

— Същото се отнася и до мембраната на девствеността — добави Рамбо; — за тази цел е необходимо момиче. Какво се наблюдава през пубертета? Нищо. Менструациите разкъсват химена и всички изследвания стават неточни; дъщеря ти е точно това, което ни е необходимо; макар и на петнадесет години, тя още не е имала менструация; начинът, по който й се насладихме, с нищо не засегна тази мембрана и ние спокойно ще се занимаем с нея. Възхитен съм, че ти най-сетне се реши.

— Разбира се, че се реших — отвърна Роден, — отвратително е, когато дребни съображения спират по този начин прогреса на науката; нима великите хора са се оставяли да бъдат оковани в подобни достойни за презрение вериги? И когато Микеланджело е решил да представи Христос в натура, нима е имал угризения да разпъне на кръст един младеж и да рисува неговите страдания? Но щом се отнася до напредъка на нашето изкуство, нима подобни средства не са още по-необходими? Нима не е далеч по-малко зло да се прибегне до тях? Жертвува се един човек, за да бъдат спасени милиони; при такава цена трябва ли да се колебаем? Нима убийството, извършено според законите, се различава от това, което ние са каним да извършим, и предметът на тези закони, които ние смятаме за мъдри, не е ли жертвуването на един човек за спасението на хиляда?

— Това е единственият начин да се просветим — каза Рамбо, — и в болниците, където съм работил през цялата си младост, съм виждал да се правят хиляди подобни експерименти; признавам, боях се поради връзките ти с това същество да не би да се разколебаеш.

— Какво! Защото ми е дъщеря? Хубава причина! — възкликна Роден. — И какво място заема според теб в сърцето ми подобна връзка? Все едно, че виждам малко семе, което губя при моите наслаждения. Едното не е по-важно за мен от другото. Всеки има право да вземе обратно това, което е дал; никога у никой народ на земята не е било оспорвано правото да разполагаш с децата си. Персите, медите, арменците, гърците са го използували докрай. Законите на Ликург, образец за законодателите, не само са оставили всички права на бащите върху децата им, но осъждали на смърт тези от тях, които родителите отказвали да хранят, или тези, които страдали от вродени недъзи. Много от дивите племена убиват децата веднага след тяхното раждане. Почти всички жени в Азия, Африка и Америка абортират, без да се излагат на порицание; Кук откри този обичай по всички острови на Южните морета. Ромул разреши детеубийството; законът за Дванадесетте таблици също го толерира и чак до Константин римляните безнаказано подхвърлят или убиват децата си. Аристотел препоръчва това мнимо престъпление, сектата на стоиците го разглежда като достойно за възхвала; то все още се практикува широко в Китай. Всеки ден по улиците или в каналите на Пекин откриват повече от десет хиляди деца, убити или изоставени от родителите им, и на каквато и възраст да е едно дете в тази мъдра империя, бащата, за да се отърве от него, трябва само да го предаде в ръцете на съдията. Според законите на партите можеш да убиеш сина си, дъщеря си или брат си дори в зряла възраст; Цезар установява, че този обичай е широко разпространен у галите; много пасажи от Петокнижието доказват, че у Богоизбрания народ е било позволено да се убиват децата; самият Бог е поискал същото от Авраам. Както казва един от модерните философи, дълго се е смятало, че разцветът на империите зависи от робството на децата; това мнение се основава върху принципите на най-здравия разум. Че какво! Един монарх смята за позволено да пожертвува двадесет-тридесет хиляди души само за един ден в името на собствения си интерес, а един баща да не може, когато сметне за необходимо, да бъде господар на живота на децата си! Каква безсмислица! Каква непоследователност и каква слабост от страна на тези, които подобни вериги задържат! Властта на бащата над неговите деца, най-истинската, единствената, която е послужила за основа на всички други видове власт, ни е подсказана от гласа на самата природа и задълбоченото изучаване на нейните действия ни предлага всеки момент примери за това. Цар Петър никога не се е съмнявал в това право, възползувал се е от него и е отправил публична декларация към всички съсловия на своята империя, в която казва, че според Божиите и човешките закони един баща има пълното и абсолютно право да осъжда своите деца на смърт без обжалване и без да се допитва до мнението на когото и да било. Само в нашата варварска Франция едно мнимо и смешно състрадание е трябвало да окове това право. Не — продължи Роден разгорещено, — не, приятелю, никога не ще мога да разбера защо един баща, който е пожелал да даде живот, да няма свободата да го отнеме. Причина за открай време неразумното ни отношение към действието, което има за цел да освободи един човек от себеподобните му, е смешната цена, която отдаваме на човешкия живот. Смятайки, че битието е най-голямото от всички блага, ние глупаво си въобразяваме, че вършим престъпление, като го отнемаме от тези, които се ползуват от него; ала прекъсването на това битие или поне това, което следва от него, е толкова зло, колкото и животът е нещо добро; или по-скоро, ако нищо не умира, ако нищо не се разрушава, ако нищо не се губи в природата, ако всички разложени части на едно тяло очакват само да се разтворят, за да се появят отново под нови форми, не трябва ли да гледаме с пълно безразличие на убийството и как бихме посмели да виждаме в него нещо лошо? Дори в случая да ставаше дума само за моя приумица, пак бих приел това за нещо съвсем обикновено: а още повече, че сега се отнася за дълга към едно изкуство, тъй полезно за хората… Когато това действие може да донесе толкова много знание, това вече не е нещо лошо, приятелю, не е вече престъпление, а най-доброто, най-мъдрото, най-полезното от всички и престъпление би било само ако откажеш да го извършиш.

— Ах! — възкликна Рамбо, въодушевен от тези ужасяващи разсъждения. — Поддържам те, любезни; твоята мъдрост ме очарова, ала безразличието ти ме учудва, смятах, че си влюбен.

— Аз! Влюбен в момиче?… А, Рамбо, мислех, че по-добре ме познаваш; служа си с тези създания, когато не разполагам с нищо по-добро: изключителното ми влечение към удоволствията от този род, на които, както знаеш, се отдавам, прави за мен твърде ценни всички храмове, където мога да предложа моя тамян, и за да ги умножа, аз понякога приемам, че някое момиче е хубаво момче; ала когато някоя от тия женски за нещастие твърде дълго е подхранвала илюзията ми, отвращението ми се проявява с пълна сила и аз винаги съм намирал само една възможност да го разсея по най-приятен начин… Чуваш ли, Рамбо; Хилперик, най-сладострастният от всички френски крале, е мислел същото. Той заявявал, че в краен случай човек може да си послужи и с жена, ала само при задължителното условие да я убие, след като й се е насладил.^[2] От пет години тази малка курва служи на удоволствията ми; време е да заплати прекратяването на моето опиянение, като прекрати своето съществуване.

Вечерята приключваше: по държанието на двамата безумци, по думите им, по действията им, по приготовленията им, най-сетне по състоянието им, което бе близо до делириум, аз се убедих, че няма време за губене и че унищожаването на клетата Розали бе предвидено за същата вечер. Аз изтичвам в мазето, решена да умра или да я спася.

— О, мила приятелко — извиквам й аз, — нямаме време за губене… Тези чудовища!… За тази вечер… Те ще дойдат…

Като казвам това, аз правя неимоверни усилия да разбия вратата. Един от тласъците събаря нещо, протягам ръка, това е ключът; аз го вземам, бързам да отворя… Прегръщам Розали, карам я да бягаме, увещавам я да следва стъпките ми, тя се втурва… Справедливи Боже! Писано било добродетелта и този път да стане жертва, а чувството на най-нежно състрадание да бъде жестоко наказано… Роден и Рамбо, придружени от гувернантката, която им свети, се появяват внезапно: първият сграбчва момичето в момента, когато то прекрачва прага на вратата, отвъд която му остават само няколко крачки, за да бъде на свобода.

— Къде отиваш, нещастнице? — извиква Роден, като я хваща, докато Рамбо се справя с мен… — Аха! — продължава той, поглеждайки към мен, — значи тази негодница ти е помогнала в бягството! Терез, значи това са вашите схващания за висша добродетел… Да отвлечеш една дъщеря от баща й!

— Разбира се — отвръщам твърдо аз, — и съм длъжна да го направя, след като баща й е тъй безчовечен, че посяга на живота на дъщеря си.

— Охо! Шпиониране и съблазняване — продължава Роден, — най-опасните пороци за една прислужница! Да се качваме, да се качваме, трябва да обсъдим този случай.

Розали и аз, влачени от двамата престъпници, се връщаме към стаите; вратите се затварят. Бедната дъщеря на Роден е завързана за колонките на едно легло и цялата ярост на двамата безумци се насочва към мен; обсипана съм с най-тежки упреци, отправят ми се най-ужасни заплахи; става дума ни повече, ни по-малко да бъда разрязана жива, за да наблюдават биенето на сърцето ми и да извършат върху тази част на тялото изследвания, невъзможни при труп. През това време ме събличат и ставам жертва на най-срамни опипвания.

— Най-напред — казва Рамбо — смятам, че трябва да атакуваме крепостта, която твоите старания са съхранили… А тя е великолепна! Възхити се на нежността и белотата на тези полулуни, които охраняват входа: никога девица не е била така свежа.

— Девица ли? Ами че тя е почти такава — отвръща Роден. — Само веднъж против волята й е била изнасилена и оттогава нищо. Отстъпи ми за малко мястото…

И той безмилостно се присъединява към грубите и свирепи ласки, които, вместо да отдадат почит на идола, само го унижават. Ако там имаше пръчки, щях да пострадам жестоко. Споменаха за тях, ала не ги намериха и се задоволиха с това, което може да стори ръката; възбудиха ме… Колкото повече се бранех, толкова по-здраво ме държаха; когато все пак видях, че се канят да вършат и по-сериозни неща, аз се хвърлих в краката на моите палачи, предложих им живота си, за да запазя честта си.

— Но след като вече не си девствена — каза Рамбо, — какво значение има? Ти няма да бъдеш виновна за нищо, ние ще те изнасилим, както веднъж вече ти се е случило, и при това положение съвестта ти не ще бъде натоварена с никакъв грях; всичко ще ти бъде отнето насила…

И безсрамникът, успокоявайки ме по този жесток начин, вече ме слагаше на канапето.

— Не — обади се Роден, като възпря разпаления си побратим, на когото щях да стана жертва, — нека не хабим енергията си за тази твар, помисли, че не можем повече да отлагаме операцията, която предвиждаме за Розали, и силите ни са необходими за това; да накажем тази нещастница по друг начин. — Като казва това, Роден поставя едно желязо в огъня. — Да — продължава той, — нека я накажем хилядократно повече, отколкото ако й отнемем живота, нека я бележим, нека я жигосаме; това падение, прибавено към всичко друго, което е изтърпяло тялото й, или ще я закара на бесилката, или ще я доведе до гладна смърт; поне дотогава тя ще страда и удължено по този начин, отмъщението ни ще бъде още по-сладко.

Той казва това; Рамбо ме сграбчва и ужасният Роден притиска зад рамото ми нажеженото желязо, с което белязват крадците.

— Сега нека посмее да се покаже, курвата — продължава това чудовище, — нека само посмее и посочвайки тази позорна буква, — аз ще съумея да изтъкна причините, които са ме накарали да я отпратя тъй скрито и спешно.

Превързват ме, обличат ме, подкрепят силите ми с няколко капки ликьор и използувайки нощната тъмнина, двамата приятели ме отвеждат до края на гората и безчовечно ме изоставят, след като още веднъж са ми припомнили колко опасно за мен ще бъде, ако посмея да отправя обвинение срещу тях в сегашното си положение.

Всяка друга освен мен не би обърнала внимание на техните заплахи; след като можех да докажа, че наказанието, на което бях подложена, не произхожда от никакъв съд, от какво можех да се боя? Ала слабостта ми, природната ми плахост, ужасът от моите нещастия в Париж и в замъка на Бресак, всичко това ме доведе до вцепенение и уплаха; мислех само как да избягам; засегната много повече от болката, че изоставям една невинна жертва в ръцете на тези двама негодници, готови без съмнение да я погубят, отколкото от моите собствени страдания. Водена по-скоро от гняв и печал, отколкото от физическа болка, аз незабавно тръгвам; ала без да мога да се ориентирам, без да питам някого, аз само се въртя около Париж и на четвъртия ден от моето пътешествие бях стигнала едва до Лийорсен. Знаейки, че този път може да ме отведе до Южните провинции, аз реших да го следвам и така да се добера, както мога, до тези далечни краища, представяйки си, че мирът и покоят, тъй безмилостно отказвани ми в моята родина, ме чакат може би на другия край на Франция. Гибелно заблуждение! Колко още мъки трябваше да преживея!

Каквито и да са били моите страдания дотогава, все пак ми оставаше моята невинност. Жертва единствено на посегателствата на неколцина злодеи, с малки изключения аз все още можех да причисля себе си към обществото на почтените момичета. Всъщност аз бях истински омърсена само от едно изнасилване, извършено преди пет години, следите от което се бяха затворили… Изнасилване, извършено в момент, когато вцепенените ми сетива не ми бяха дали възможност дори да го почувствувам. В какво можех да упрекна себе си? Нищо, о, нищо! И моето сърце бе чисто; прекалено се гордеех с това и моята самонадеяност трябваше да бъде наказана и оскърбленията, които ме очакваха, бяха такива, че скоро нямаше да бъде възможно, колкото и малка да бе вината ми, да храня в сърцето си същите източници на утеха.

Този път всичко, което имах, бе у мен: с други думи, около сто екю, сбор от това, което ми бе останало от Бресак и което бях припечелила у Роден. Колкото и да бях нещастна, все пак се радвах, че не са ми отнели и тази подкрепа; успокоявах се, че с всичката непретенциозност, умереност и икономичност, на която бях привикнала, парите ще ми стигнат, докато успея да си намеря поне някаква работа. Белязването, на което бях подложена наскоро, не се виждаше и аз смятах, че ще мога винаги да го прикривам и белегът няма да ми попречи да припечелвам хляба си. Бях двадесет и две годишна, в добро здраве, с лице, което за мое нещастие предизвикваше само възторг; притежавах и някои добродетели, които, макар досега да ми бяха само вредили, ми служеха все пак за утеха, както ви споменах, и ме караха да се надявам, че ако един ден Бог не ме възнагради за тях, поне ще отклони нещастията, които те ми причиняваха. Изпълнена с надежда и кураж, аз продължих пътя си към Санс, където живях няколко дни. За една седмица се възстанових напълно; може би щях да намеря някакво място в този град, ала обзета от мисълта да се отдалеча, аз продължих пътя си с намерение да диря щастие в Дофине; много бях слушала за тази област и вече си представях как ще постигна там благополучие. Сетне ще стане ясно доколко успях.

При никакви обстоятелства през живота ми религиозните чувства не ме бяха напускали. Презирайки празните софизми на хората без предразсъдъци, смятайки ги до един за резултат на безпътство, нежели на твърдо убеждение, аз им противопоставях моята съвест и моето сърце и намирах в тях необходимия отговор. Често принуждавана от премеждията да пренебрегвам задълженията на благочестието, аз поправях това веднага щом ми се удадеше случай.

Напуснах Оксер на седми август, никога няма да забравя онзи момент; бях изминала около две левги и тъй като горещината бе започнала да ме измъчва, аз се изкачих на една могила, увенчана с кичур дървета, недалеч от пътя, с намерение да се освежа и да подремна два часа на по-малко разноски, отколкото в странноприемницата, и на по-сигурно място, отколкото на пътя; настаних се под един дъб и след скромна закуска потънах в блажена дрямка. Дълго и спокойно й се наслаждавах, а когато отворих очи, с удоволствие съзерцавах гледката, която се бе ширнала в далечината. Сред гората, която се простираше от дясната ми страна, на три-четири левги ми се стори, че забелязвам да се издига скромно малка камбанария… Приятно усамотение — казах си аз, — колко желано си ти от мен! Това сигурно е убежището на няколко добродетелни и кротки затворнички, отдадени изцяло на мисли за Бога… за техния дълг, или пък приютяваш неколцина свети пустинници, посветили се напълно на религията… Далеч от гибелното общество, където престъплението непрестанно бди, за да унижи и погуби невинността… Ах! Тук несъмнено обитават всички добродетели, уверена съм в това, и когато човешките злодейства ги прокудят от земната твърд, тук, в това убежище, се погребват те, скрити в гърдите на честити люде, които всеки ден ги славят и пазят.

Бях погълната от тези мисли, когато някакво момиче на моите години, което пасеше овце на същото това плато, се появи пред очите ми; разпитах го за тази обител и то ми обясни, че пред мен е манастир на бенедиктинци, в който живеят четирима самотници с несравнима набожност, скромност и въздържание.

— Веднъж в годината — продължи момичето — тук идват поклонници при един чудотворен образ на Богородица, която дарява хората с всичко, което те пожелаят.

Обзета от силно желание да подиря подкрепа, като падна в нозете на светата Божия майка, аз питам девойката няма ли да дойде да се помоли заедно с мен, но тя ми отвръща, че това е невъзможно, тъй като майка й я очаква, а и лесно ще мога сама да намеря пътя дотам. Тя ми го показва, уверява ме, че игуменът, достоен и свят човек, ще ме приеме много добре и ще ми предложи всичко, от което се нуждая.

— Нарича се дон Северино — добави момичето — и е италианец, близък родственик на папата, който го обсипва с благодеяния; той е благ, почтен и услужлив човек, петдесет и пет годишен е и две трети от живота си е прекарал във Франция… Ще останете доволна, госпожице — завърши овчарката, — вървете да получите напътствие сред това свято усамотение и ще се върнете оттам пречистена.

Този разказ разпали още повече моя порив, невъзможно бе да устоя на силното желание да посетя този свят храм и да поправя с добри дела миналото си греховно нехайство. Макар сама да се нуждая от милостиня, аз давам едно екю на момичето и ето ме на път към Сен-Мари-де-Боа, така се казваше манастирът, към който се отправих.

Щом слязох на равното, камбанарията изчезна от очите ми; ориентирах се само по гората и започнах да мисля, че разстоянието, за което забравих да попитам, ще да е много по-голямо, отколкото бях преценила; ала нищо не може да ме обезсърчи, стигам до началото на гората и като установявам, че все още е достатъчно светло, решавам да навляза в нея, разчитайки, че ще стигна до манастира преди падането на нощта. Не се вижда никаква следа от човешка ръка… Нито една къща, а и пътят е само една утъпкана пътека, която следвах наслуки. Бях изминала така пет левги, без да забележа каквото и да било, а слънцето бе почти престанало да праща светлина към земята, когато ми се стори, че долавям камбанен звън… Ослушвам се, тръгвам по посока на звука, ускорявам крачките си; пътеката малко се разширява, забелязвам жив плет и малко по-нататък манастира. Имаше нещо диво в това усамотение, наоколо не се виждаше никакво жилище, най-близкото бе на шест левги и огромни гори обграждаха манастира от всички страни; той бе разположен в една котловина и до него се стигаше след продължително спускане; по тази причина бях изгубила камбанарията от погледа си, след като се бях озовала сред полето. Къщурката на градинаря бе долепена до оградата; оттам трябваше да се отбие човек, преди да влезе. Запитвам някакъв човек, вероятно вратар, дали е възможно да разговарям с игумена; той се осведомява какво ще искам от него; давам да се разбере, че ще се почувствувам възнаградена за всичките си усилия, които бях положила да стигна дотук, ако ми бъде позволено само за момент да коленича в нозете на чудотворната Богородица и на светите монаси, в чиято обител този божествен образ се съхранява. Градинарят звъни и влиза в манастира; ала тъй като е късно и отците вечерят, той се бави известно време. Най-сетне се появява с един от монасите.

— Госпожице — казва ми той, — ето дон Клеман, иконом на обителта; той идва да разбере дали заради това, което желаете, си струва да бъде тревожен игуменът.

Клеман, чието име най-малко съответствуваше на лицето му, бе мъж на четиридесет и осем години, изключително дебел, с гигантска талия, мрачен и свиреп поглед, който се изразяваше само с кратки груби фрази, произнесени с дрезгав глас, с лице на истински сатир и с вид на тиран; той ме накара да потреперя… Тогава в смутената ми памет изплува споменът за миналите ми нещастия, без да мога да ги пропъдя, сякаш бе изписан с кървави букви.

— Какво искате? — запита доста неприветливо монахът. — Сега време ли е да се ходи на църква?… Приличате ми на авантюристка.

— Свети човече — отвърнах аз, като се поклоних смирено, — помислих, че човек по всяко време може да се представи в божия дом; идвам за това от много далеч, изпълнена с усърдие и набожност, искам да се изповядам, ако е възможно, и когато видите моята съвест отвътре, ще се уверите дали съм достойна да коленича в нозете на светия образ.

— Но часът не е подходящ за изповед — отвърна по-меко монахът. — Къде ще прекарате нощта? Ние нямаме приют… По-добре да бяхте дошли сутринта.

Аз изтъкнах причините, които ми бяха попречили да направя това, и без да каже нищо, Клеман отиде да говори с игумена. Няколко минути по-късно църквата е отворена; дон Северино лично се приближава към мен, идва до хижата на градинаря и ме кани да вляза с него в храма.

Дон Северино, когото е най-добре да ви опиша веднага, бе петдесет и пет годишен, както ми бяха казали, но с приятна външност, все още доста свеж и силен, с крайници като на Херкулес, ала без никаква грубост; в цялата му фигура имаше някаква мекота и елегантност и личеше, че през младостта си е притежавал всички черти на красив мъж. Имаше прекрасни очи и благородна осанка, говореше прямо, изискано и вежливо. Във всяка негова дума се усещаше приятен акцент, който, без да дразни, издаваше коя е неговата родина и признавам, всички външни обноски на този монах успокоиха донякъде опасенията, които бе предизвикал първият.

— Мила девойко — обърна се той ласкаво към мен, — макар часът да е неподходящ и да нямаме обичай да приемаме толкова късно, все пак ще изслушам вашата изповед и после ще видим как да ви осигурим прилично нощуване, за да можете утре да се поклоните на светия образ, който ви е довел тук.

Влизаме в църквата; вратите се затварят; запалват лампа близо до изповедалнята. Северино ми казва да заема мястото си; той сяда и ми предлага да му се доверя без никакво колебание.

Съвсем успокоена от компанията на видимо толкова кротък човек, след като се покайвам, аз не скривам нищо от него. Признавам му всичките си грешки; споделям всичките си нещастия; разкривам му дори позорния белег, който ми остави безчовечният Роден. Северино изслушва всичко с най-голямо внимание, дори ме кара да повторя някои подробности, проявявайки интерес и състрадание; ала отделни жестове, отделни думи все пак го издадоха; уви! едва по-късно помислих за това; когато успях да разсъдя спокойно върху това събитие, не можех да не си припомня, че монахът на няколко пъти си бе позволил действия, които показваха, че зад неговия интерес има прекалено много страст и че неговите въпроси се насочват охотно към неприличните подробности, но наблягаха с прекалено усърдие и върху следните пет момента:

1. Дали е вярно, че съм сираче и съм родена в Париж.

2. Сигурно ли е, че нямам никакви роднини, покровители и най-сетне някой, комуто бих могла да пиша.

3. Само с овчарката, която ми бе показала манастира, ли съм споделила намерението си да дойда тук и не сме ли си уговорили среща на връщане.

4. Сигурно ли е, че не съм се виждала с никого след моето изнасилване и уверена ли съм, че човекът, който бе сторил това, го е направил и по начина, който природата забранява, и по този, който разрешава.

5. Убедена ли съм, че никой не ме е проследил дотук и не ме е видял да влизам в манастира.

След като отговорих на тези въпроси смирено, откровено и съвсем наивно, монахът стана, хвана ме за ръката и каза:

— Хайде, елате, мое дете, ще ви предоставя сладката възможност утре да се изповядате в нозете на образа, за който идвате; но нека най-напред да видим насъщните ви нужди. — И той ме отведе към дъното на църквата…

— Какво? — зачудих се аз, леко обезпокоена, без да мога да се сдържа… — Какво, отче, вътре ли?

— Ами че къде другаде, очарователна поклоннице? — отговори ми монахът, като ме въведе в сакристията… — Какво? Боите се да прекарате нощта с четирима свети отшелници!… О! Ще видите, че ще намерим начин да ви разтушим, мило ангелче: и ако не ви доставим чак толкова големи удоволствия, поне вие ще послужите на нашите в най-висша степен.

Тези думи ме карат да се разтреперя; облива ме студена пот, залитам; беше нощ, никаква светлина не осветяваше пътя ни, в разстроеното ми въображение призракът на смъртта размахва косата си над главата ми; коленете ми се огъват… Тук езикът на монаха се променя внезапно, той ме подхваща, като ме ругае:

— Курво, трябва да вървиш — казва ми той; — не смей да се оплакваш или да се съпротивляваш, всичко е безполезно.

Тези ужасни думи възвръщат силите ми, чувствувам, че ако ми прималее, съм загубена; аз се надигам…

— О, господи! — обръщам се аз към злодея. — Пак ли ще стана жертва на добрите си чувства и желанието ми да се доближа до това, което вярата най-много тачи, ще бъде наказано като престъпление!…

Ние продължаваме напред и навлизаме в тъмни ходове, в които нищо не загатва нито местоположението, нито изхода. Вървях след дон Северино; дишането му бе ускорено, той говореше неспирно; човек би казал, че е пиян; от време на време лявата му ръка ме възпираше, като обгръщаше тялото ми, докато дясната шареше под полите ми и обхождаше без свян онази неприлична част, която е обща с мъжете и представлява едничък предмет на въжделение за тези, които предпочитат този пол за срамните си удоволствия. Дори на няколко пъти устата на този развратник се осмели да се докосне до най-скритото място на тази част; сетне продължавахме да вървим. Пред нас се открива стълба; след тридесет-четиридесет стъпала се отваря някаква врата, отблясъци от светлина заслепяват очите ми, влизаме в една великолепна и чудесно осветена зала; там виждам трима монаси и четири момичета около маса, обслужвана от други четири съвсем голи жени: тази гледка ме кара да потръпна; Северино ме блъсва и ето ме в залата заедно с него.

— Господа — казва той на влизане, — позволете ми да ви представя едно рядко явление: ето ви една Лукреция, която едновременно носи на рамото си белега на безпътните момичета и в съзнанието си всичката невинност, всичката наивност на девица… Преживяла е само едно изнасилване, и то преди цели шест години, приятели; значи тя е едва ли не весталка… Аз мисля, че наистина е такава… Впрочем има най-хубавия… О, Клеман, как ще се зарадваш на тези прекрасни форми!… Каква еластичност, приятелю, каква плът!

— А! С… — казва Клеман, полупиян, като става и идва при мен; — срещата е забавна, но ми се ще да проверя фактите.

Няма да ви оставя да гадаете какво бе моето положение, госпожо — казва Терез, — ала необходимостта да опиша хората, сред които бях попаднала, ме принуждава да прекъсна за момент нишката на разказа. Вие познавате вече дон Северино и предполагате какви са вкусовете му. Уви! Неговата извратеност в това отношение бе такава, че той никога не бе вкусвал други удоволствия; и все пак каква непоследователност от страна на природата, тъй като въпреки че прищевките му го караха да избира само тесни пътеки, това чудовище притежаваше такива огромни пропорции, че дори най-отъпканите пътища биха били твърде тесни за него!

Що се отнася до Клеман, неговият образ вече бе скициран. Прибавете към външността, която описах, свирепост, безочливост, изключително опасно вероломство, невъздържаност във всички отношения, заядлив и хаплив ум, покварено сърце, зверските навици на Роден по отношение на неговите ученици, никакво чувство, никаква изисканост, никаква религиозност, толкова похабен нрав, че от пет години не бе в състояние да изпитва друга наслада, освен тази, към която го тласкаше неговата диващина, и ще получите най-пълния портрет на този отвратителен човек.

Антонен, третият участник, който присъствуваше на тези оргии, бе на възраст около четиридесет години; дребен, тънък, много силен, с пропорциите на Северино и почти толкова жесток, колкото Клеман; изпълнен с възхита от насладите на своя събрат, но ги използуваше с по-малка свирепост; защото, ако Клеман прибягваше до тази странна мания само за да дразни и измъчва жената, без да може иначе да изпита удоволствие, Антонен намираше утеха по най-чистия според природата начин и си служеше с бичуването само за да разпали у тази, която удостояваше с благоволението си, повече плам и усърдие. С една дума, първият бе брутален по рождение, а вторият поради изтънченост.

Жером, най-възрастният от четиримата отшелници, бе и най-развратният; всички най-чудовищни наклонности, страсти и извратености бяха събрани в душата на този монах; той прибавяше към прищевките на останалите манията да получава това, което неговите събратя даваха на момичетата и ако сам той даваше (което му се случваше често), правеше го при условие на свой ред да бъде третиран по този начин; впрочем всички храмове на Венера за него бяха еднакви, ала тъй като силите му започваха да отслабват, предпочиташе от няколко години този, който не изисква нищо и оставяше на другия да събуди чувствата му и да го доведе до екстаз. Устата бе неговият предпочитан храм и докато той се отдаваше на това предпочитано удоволствие, друга жена бе заета да го възбуди с помощта на пръчките. Впрочем по характер този човек бе точно толкова притворен и зъл, колкото и другите и каквито и разновидности на порока да потърсеше човек, можеше да бъде сигурен, че ще намери последователи и храмове за него в този дяволски дом. Ще се убедите още по-добре, госпожо, ако ви обясня как той бе устроен. Бяха натрупани приказни богатства, които да поддържат това убежище на разврата, съществуващо отпреди повече от сто години, попълвани непрестанно от четиримата най-богати и видни членове на ордена, от най-знатно потекло и достатъчно отдадени на безпътството, та да се погребат в това затънтено място, което строго се пазеше в тайна, както ще разберете от обясненията ми. Да се върнем към участниците.

Осемте жени, които присъствуваха тогава на вечерята, бяха тъй различни по възраст, че ми е невъзможно да ги опиша заедно; принудена съм да прибягна до някои подробности. Подобна странност ме удиви. Нека започнем с най-младата, като по-нататък ще следвам възрастта в реда на описанията.

И така, най-младото момиче бе едва десетгодишно; с тънки и приятни черти, приело покорно съдбата си, тъжно и изплашено.

Второто бе на петнадесет години: със същото смутено държане, издаващо опорочена невинност, но с очарователно лице и като цяло твърде привлекателно.

Третата жена бе двадесетгодишна: красива като картина, с прекрасни руси коси, с фини, правилни и нежни черти, видимо попривикнала.

Четвъртата бе на тридесет години: трудно би могъл човек да си представи по-красива жена; невинност, честност, благовъзпитаност в обноските, издаващи изпълнена с добродетелност нежна душа.

Петата бе тридесет и шест годишна жена, бременна в третия месец; жива брюнетка с красиви очи, но както ми се стори, изгубила всякакви угризения, всякакво приличие и задръжки.

Шестата бе на същата възраст: дебела като отбранителна кула, също толкова висока, с красиви черти, същински колос, чиито форми бяха обезобразени от пълнотата; беше гола, когато я видях, и лесно установих, че всяка част на тялото й носи следите от свирепостта на негодниците, на чиито удоволствия злата участ я бе подчинила.

Седмата и осмата бяха красиви жени на около четиридесет години.

Да продължим сега историята от пристигането ми в това нечисто място.

Както ви казах, едва-що влязох и всички мъже се приближиха до мен; Клеман бе най-дързък, вонящата му уста бързо се залепи върху моята; аз се отвръщам ужасена, но ми дават да разбера, че всяка съпротива се смята за преструвка и е излишна, и най-доброто, което ми остава, е да правя като моите другарки.

— Лесно можете да си представите — обръща се към мен дон Северино, че няма никакъв смисъл да се опитвате да се съпротивлявате в това недостъпно място, където сте попаднали. Казахте, че сте изтърпели големи нещастия: най-голямото нещастие все още липсва в списъка на вашите злочестини. Не е ли крайно време тази ваша горда добродетел да бъде постигната от крушение и може ли на двадесет и две години да сте все още почти девствена? Вижте вашите другарки, които като вас на влизане са се опитвали да се съпротивляват и които, както вие благоразумно ще направите, накрая са се покорили, щом са видели, че упорството им може да им навлече грубо отношение. Защото добре е да знаете, Терез — продължи игуменът, като ми показа бичове, пръчки, ферули, тояги, въжета и безброй други уреди за мъчение… — Да, добре е да знаете: ето с какво си служим срещу непокорните момичета, помислете дали желаете сама да се убедите в това. Впрочем за какво бихте могли да претендирате тук? За справедливост? Ние не познаваме такова нещо. За човечност? Едничкото ни удоволствие е да нарушаваме нейните закони. За набожност? За нас тя не представлява нищо и презрението ни към религията е толкова по-голямо, тъй като ние я познаваме по-добре от другите. Роднини… приятели… съдилища? По тези места няма такива, скъпо момиче: тук ще откриете единствено егоизъм, жестокост, разврат, безбожничество от най-чиста проба. Пълното покорство е едничката ви участ; обърнете поглед към непристъпното убежище, в което се намирате; никога смъртен не е прониквал тук; манастирът може да бъде превзет, претърсен, изгорен, но това скривалище не ще бъде открито; това е един отделен павилион под земята, обграден от шест стени с невъобразима дебелина, които го обграждат от всички страни и вие, мое момиче, сте затворена в него сред четирима развратници, които без съмнение нямат намерение да ви щадят и които вашите молби, сълзи, думи, падането на колене и стенанията ви само ще възбудят още повече. Кой, мислите, ще ви помогне? Да не би Бог, комуто пристигнахте тук да се поклоните така ревностно и който, за да ви възнагради за старанието ви, ви тикна още по-сигурно в капана? Този въображаем Бог, когото ние самите обиждаме тук ежедневно, като плюем на заповедите му?… Ще се съгласите, Терез, че няма сила, от каквото и естество да си я представяте, която да може да ви изтръгне от ръцете ни и няма сред възможните, нито сред невъзможните неща такова, което да ви позволи да запазите и занапред тази добродетел, с която толкова се гордеете; която да попречи във всеки възможен смисъл и по всички начини да станете жертва на сластолюбивите набези, на които четиримата ще се отдадем с вас… Събличай се, курва такава, отдай тялото си на нашата похот, нека тя го омърси незабавно или най-жестоките наказания ще покажат на какъв риск се излага мизерница като тебе, ако ни противоречи.

Тези думи… ужасната заповед не ми оставяха никакъв изход, чувствувах го и нямаше ли да съгреша, ако не постъпех както ми подсказваше сърцето при моето положение? Затова се хвърлих в краката на дон Северино, използувайки всичкото красноречие, което бликаше от отчаяната ми душа, за да измоля да не злоупотребяват с моето положение; горчиви сълзи обливат коленете му и аз се осмелявам да опитам пред този човек всички най-силни и най-патетични думи, които намеря… Ала всемогъщи Боже! Каква полза от това, нима не знаех, че сълзите привличат още повече развратника? Можех ли да се съмнявам, че всичко, което правя, за да трогна тези варвари, неминуемо ще ги разпали?…

— Дръжте тази п… — каза Северино разгневен. — Хванете я, Клеман, и след минутка да бъде гола и нека разбере, че у хора като нас състраданието не може да победи природата.

Клеман имаше пяна на устата; моята съпротива го бе разгорещила; той ме улови със сухите си нервни ръце; смесвайки думите и действията си с чудовищни богохулства, той за минута свали всичките ми дрехи.

— Ето едно красиво създание — каза игуменът, като галеше с пръсти хълбоците ми; — Бог да ме убие, ако някога съм виждал нещо по-добро! Приятели — продължи монахът, — нека сложим ред в нашите действия; знаете правилата ни за посрещане, нека й приложим всичките, без да й спестим нито едно; през това време другите осем жени да бъдат край нас, за да задоволяват потребностите ни или да ги възбуждат.

Незабавно се оформя кръг, поставят ме в средата и там в продължение на повече от два часа четиримата монаси ме разглеждат, изследват, опипват, като всеки от тях ме обсипваше ту с похвали, ту с критики.

— Ще ми позволите, госпожо — вметна прекрасната затворничка, като се изчерви, — да ви спестя част от неприличните подробности на тази отвратителна церемония; нека вашето въображение си представи всичко, което развратът може да подскаже в такива случаи на подобни негодници; представете си как последователно съм сравнявана, съпоставяна с моите другарки, противопоставяна, обсъждана и вероятно ще получите бледа представа за това, което се случи по време на тези първи оргии, несъмнено твърде леки в сравнение с ужасите, които не след дълго щях да изживея.

— Хайде — каза Северино, който не можеше повече да сдържа изострените си до крайност желания и който в подобно чудовищно състояние напомня тигър, готов да разкъса жертвата си, — нека всеки от нас я използува за своята любима наслада.

И поставяйки ме на едно канапе в поза, благоприятствуваща отвратителните му намерения и карайки двама от монасите да ме държат, негодникът се опитва да задоволи върху мен онази престъпна и извратена страст, която, като ни доближава до противния пол, унижава нашия. Ала или безсрамникът притежава прекалено големи пропорции, или у мен природата се бунтува само при мисълта за подобни удоволствия: той не може да преодолее препятствията; едва стигнал донякъде, и веднага бива отблъснат… Той разтваря, натиска, разкъсва, всичките му усилия са напразни; яростта на чудовището се излива върху олтара, в който не може да проникне; той го удря, щипе го, хапе го; от тези му грубости се раждат нови опити; омекналата плът се поддава, пътеката се открива, стенобойната машина прониква; аз надавам пронизителни викове; скоро цялата маса бива погълната и змията, веднага изхвърлила отровата, което отнема силите й, най-после се отдръпва, плачейки от ярост при движенията, които правя, за да се освободя. В живота си не съм страдала така.

Клеман се приближава; той е въоръжен с пръчки; вероломните намерения се четат в очите му.

— Аз съм този — обръща се той към Северино, — аз съм този, който ще отмъсти за вас; ще накажа тази никаквица за съпротивата й срещу вашите удоволствия.

Той не се нуждае от друг, за да ме държи; с едната си ръка ме сграбчва и ме притиска на коляното си, като ме извива в кръста и излага тази част от тялото ми, която ще послужи на неговите прищевки. Отначало изпробва ударите си, това, изглежда, е само подготовка; разпален от похотта, скоро той удря жестоко и с все сила; нищо не убягва от неговата свирепост; от хълбоците до бедрата всичко бива белязано от този подлец; осмелявайки се да добави любов към тези ужасни моменти, той прилепва устата си към моята и търси да вдъхне стенанията, които болката изтръгва от мен… Сълзите ми текат, той ги поглъща, ту целува, ту заплашва, но не спира да удря; докато прави това, една от жените го възбужда; коленичила пред него, тя върши различни неща с двете си ръце; колкото по-голям успех постига тя, толкова по-силни са ударите, които понасям; чувствувам, че ще бъда разкъсана от тях, без нищо да подсказва края на моите мъки; изтощението е общо, но без резултат; краят, който очаквам, ще дойде само с неговия екстаз; нова жестокост го привлича: гърдите ми са оставени на милостта на този грубиян, той ги дразни, посяга със зъби и хапе като людоед; тази крайност довежда до кризата, тамянът избликва. Съпровождат го ужасни викове и страхотни богохулства и изнервеният монах ме оставя на Жером.

— Няма да бъда по-опасен за добродетелта ви от Клеман — казва ми този развратник, като гали окървавения олтар, на който бе принесъл жертва предишният монах, — но бих искал да целуна тези бразди; аз съм в правото си да отворя нови, така че поне им дължа известни почести; искам нещо повече — продължи старият сатир, като вкара един от пръстите си там, където бе пребивавал Северино, — искам кокошката да снесе и аз да изям яйцето й… Тук ли е то?… Да, по дяволите!… О, детето ми, колко е меко!…

Устата му замества пръстите… Казват ми, че трябва да го направя и аз се подчинявам с отвращение. Уви, в положението, в което се намирам, бих ли могла да откажа! Подлецът остава доволен… Той лапа, после, като ме поставя на колене пред себе си, се прилепва о мен в тази поза; гнусната му страст се излива на място, което не ми позволява никакво оплакване. Докато прави това, дебелата жена го шиба, друга, застанала на височината на устата му, изпълнява същото, на което аз преди това бях принудена.

— Това не е достатъчно — казва безсрамникът, — трябва във всяка от ръцете ми… Тези неща винаги са добре дошли…

Двете най-красиви момичета се приближават; те се подчиняват: ето крайностите, до които пресищането е докарало Жером. В края на краищата, след толкова нечистотии, той е щастлив и след като е изминал половин час, устата ми най-после получава с погнуса, която лесно можете да си представите, отвратителния дар на този противен човек.

— Я да видим — казва той — тази тъй чиста добродетел, засегната само от едно-единствено посегателство; сигурно едва й личи.

Оръжието му е насочено, той охотно би минал по пътя на Клеман. Казах ви, че да удря му харесва толкова, колкото и на другия монах, но тъй като бърза, състоянието, до което ме е докарал първият, му е достатъчно, той ме разглежда, наслаждава се, поставяйки ме в позата, която всички те предпочитат, потупва за момент двете полукълба, които пазят входа; той яростно блъска по преддверието на храма, скоро е в светилището; пристъпът, макар и да е силен като този на Северино, не е насочен по толкова тясна пътека и по-лесно се понася; якият атлет сграбчва бедрата ми и като помага на движенията, които сама не мога да правя, енергично ме раздрусва върху себе си; човек би казал, че удвоените усилия на този Херкулес, недоволен от постигнатото, имат за цел да ме унищожат. Подобни ужасяващи атаки, съвсем нови за мен, ме докарват до прималяване; ала без да го е грижа за моите страдания, победителят мисли само как да удвои удоволствието си; всичко живо е около него, всички го възбуждат, всички помагат на неговото сладострастие; пред него, качено на хълбоците ми, петнадесетгодишно момиче подлага на устата му олтара, който у мен той използува за жертвеник; там той смуче на воля скъпоценния сок, който природата все още едва е вложила у това младо момиче; една от по-старите, на колене пред хълбоците на моя победител, ги люшка и ненаситният й език, като съживява желанията му, го тласка към екстаза, докато, за да се разпали още повече, развратникът с всяка ръка възбужда по една жена; няма у него сетиво, което да не е дразнено, всички спомагат неговото изстъпление да достигне своя връх; той се доближава до него, но несломимото ми отвращение към цялото това безсрамие ми пречи да го споделя… Той стига до него сам, поривите, виковете, всичко го издава и аз, ща не ща, съм обляна от доказателствата на един пламък, от който аз самата съм разпалила само една шеста; най-после падам на трона, върху който бях принесена в жертва, усещайки се жива само по болката и сълзите… по отчаянието и угризенията.

Междувременно дон Северино нарежда на жените да ме нахранят, ала жестока мъка е обзела душата ми и аз съвсем не съм в състояние да обърна внимание на подобни грижи. Аз, която бях заложила гордост и щастие на моята добродетелност, аз, която намирах утеха от всички удари на съдбата в мисълта, че все още съм целомъдрена, не можех да свикна с истината, че съм жестоко озлочестена тъкмо от тези, от които би трябвало най-много да очаквам помощ и утеха; сълзите ми се леят, риданията ми ехтят под сводовете; аз се търкалям по земята, раздирам гърдите си, скубя коси, зова моите палачи и ги моля да ме убият… Ще повярвате ли, госпожо, тази ужасна гледка още повече ги възбужда.

— Ха! — възкликва Северино. — Никога не съм се наслаждавал на по-приятна гледка; вижте, приятели, до какво състояние ме докарва тя; не можете да си представите какво предизвикват у мен женските страдания.

— Я да я хванем — казва Клеман — и да я научим как може да се реве така и нека втория път негодницата бъде третирана още по-жестоко.

Едва предложен, този план веднага бива изпълнен; Северино приближава, ала каквото и да говореше, желанията му имат нужда от още подсилване и едва след като е използувал жестоките средства на Клеман, успява да намери сили за извършване на новото злодеяние. Какъв изблик на свирепост, Боже мой! Как можаха тези чудовища да изберат момент на душевна криза, силна като моята, за да ми причинят тъй варварски и физически страдания!

— Няма да бъде справедливо — отбелязва Клеман, като пристъпва към действие — да не използувам като основно средство онова, което обикновено ни служи само за допълнение, и ви давам дума, че няма да я щадя повече от вас.

— Един момент — казва Антонен на игумена, който се готви да ме сграбчи отново, — докато вашето усърдие е насочено към задните части на това красиво момиче, аз бих могъл струва ми се, да прикадя на другия бог; ще я поставим между нас.

Позата се наглася така, че да мога освен това да предоставя устата си на Жером; принуждават ме да приема Клеман в ръцете си и да го възбуждам; всички жрици обграждат тази ужасна група; всяка предлага на участниците това, което знае, че ще ги възбуди още повече; междувременно аз трябва да понасям всичко; цялата тежест пада само върху мен; Северино дава знак, другите трима го следват отблизо и ето ме за втори път омърсена от доказателствата за отвратителната похот на тези безсрамни негодници.

— Това е достатъчно като за първи ден — казва игуменът. — Сега трябва да й покажем, че другарките й не са третирани по-добре от нея.

Поставят ме в един висок фотьойл и оттам съм принудена да наблюдавам новите ужаси, с които ще завърши тази оргия.

Монасите са наредени в редица; сестрите минават пред тях и получават удари от бича на всеки; сетне са принудени да възбуждат своите палачи с уста, докато последните ги измъчват и ругаят.

Най-младата, десетгодишната, застава на едно канапе и всеки от монасите я подлага на мъчението, което си е избрал; до нея е петнадесетгодишната, на която този, който дотогава е измъчвал, трябва да се наслади по свой начин; тя е подлогата; най-старата трябва да следва този, който е в движение, за да го обслужва при това действие или при акта, с който трябва да се завърши. Северино използува само ръката си, за да измъчва тази, която му се предлага, и бърза да потъне в светилището, което му доставя наслада, поднесено му от застаналата пред него жена; въоръжена със сноп коприва, най-старата му връща това, което той сам е сторил, и от недрата на тези болезнени дразнения се ражда опиянението на този развратник… Запитайте го дали се смята за жесток? Та той не е сторил нищо, което сам да не е изтърпял.

Клеман леко пощипва плътта на момичето: насладата, която се предлага в съседство, е недостъпна за него, ала с него се отнасят така, както той сам е постъпвал и той оставя в нозете на своя идол тамяна, който няма сили да хвърли до светилището.

Антонен се забавлява, като силно мачка месестите части от тялото на своята жертва; разпален от нейното подскачане, той се нахвърля върху онази част, която му предлага предпочитаното удоволствие. Той на свой ред бива мачкан, така че опиянението му е плод на страданията.

Старият Жером си служи само със зъби, но всяко ухапване оставя диря, от която незабавно бликва кръв; след дузина такива рани момичето, което служи за подлога, му предоставя устата си; той облекчава там своята ярост, докато самият е хапан със същата сила.

Монасите пият и събират сили.

Тридесет и шест годишната жена, която споменах, бременна в третия месец, бива покачена от тях на нещо като пиедестал, висок осем стъпки; тъй като може да постави на него само единия си крак, тя държи другия увиснал във въздуха; около нея са натрупани дюшеци, покрити с пласт от тръни, бодили, къпинак, дебел три стъпки; дават й гъвкава върлина да пази равновесие: лесно могат да се видят, от една страна, стремежът й да не падне, а от друга — невъзможността да се задържи; точно тази алтернатива забавлява монасите. Четиримата са наредени край нея и всеки от тях разполага с една или две жени да го възбуждат по различни начини по време на този спектакъл: макар и бременна, клетницата успява да се задържи близо четвърт час; най-сетне силите я напускат, тя пада върху тръните и опиянени от похот, негодниците изпращат за сетен път върху тялото й отвратителните знаци за тяхната свирепост… Всички се оттеглят.

Игуменът ме поверява в ръцете на тридесетгодишната жена, за която стана дума; наричаха я Омфала: тя бе натоварена да ме обучи, да ме устрои в новото ми жилище, ала в онази първа вечер не видях и не чух нищо; съсипана, отчаяна, мислех само как да намеря малко отдих. Забелязах в стаята, където ме настаниха, други жени, които не бяха присъствували на вечерята; оставих за другия ден огледа на всичко това и се опитах да си почина. Омфала ме остави на спокойствие; тя също отиде да си легне; веднага щом се намерих в леглото, целият ужас на моето положение още по-ясно се представи пред мен; не можех да забравя униженията, на които бях подложена, нито тези, на които бях станала свидетел. Уви! Ако понякога въображението ми се бе насочвало към този вид удоволствия, аз винаги ги бях смятала за целомъдрени като Бога, който ни вдъхновява за тях, като природата, която ги е създала за утеха на човеците, смятах, че те се раждат от любовта и нежността. Не можех и да си представя, че човек, подобно на дивите зверове, ще намери наслада при вида на разтрепераната от ужас жена… После се върнах към неизбежната си участ… „О, Всевишни! — казвах си аз. — Сега няма никакво съмнение, че каквато и добродетел да се роди в сърцето ми, тя неизбежно ще ми донесе нещастие! Какво лошо сторих, всемогъщи Боже, като пожелах да дойда в този манастир и да изпълня своя дълг на християнка? Оскърбих ли Небето, като пожелах да се помоля? Неведоми повели на Провидението, благоволете да се откриете пред очите ми, ако не желаете да се разбунтувам срещу вас!“ Горчиви сълзи последваха тези размисли и лицето ми бе още мокро от тях, когато се съмна; тогава Омфала се приближи до леглото ми.

— Скъпа приятелко — каза ми тя, — идвам да ти вдъхна кураж; в първите дни и аз плаках като теб, а сега вече свикнах; и ти ще претръпнеш като мен; началото е страшно; не само необходимостта да утоляваме страстите на тези развратници е мъчителна, но и това, че сме затворени, и начинът, по който се отнасят те с нас в този пъклен дом.

Нещастните намират утеха, като гледат край себе си други като тях. Колкото и пареща да бе болката ми, за момент тя бе потушена и аз помолих моята приятелка да ми разкаже какви злини трябва да очаквам.

— Потърпи — отвърна моята учителка, — стани и нека първо обиколим дома, запознай се с останалите ни другарки по съдба; после ще разговаряме.

Следвайки съветите на Омфала, аз видях, че се намираме в твърде просторна стая, в която имаше осем малки спретнати легла, покрити с басма; до всяко от леглата имаше тоалетна стая, но всички прозорци, осветяващи тях или голямата спалня, се намираха на пет стъпки от пода и бяха покрити с решетки отвътре и отвън. В средата на спалнята имаше голяма маса, закрепена неподвижно за пода, която служеше за хранене и работа; три обковани с желязо врати затваряха стаята; от вътрешната им страна нямаше ключалки, а от външната имаше огромни резета.

— Това ли е нашият затвор? — запитах аз Омфала.

— Уви, да, скъпа — отвърна ми тя. — Това е едничкото ни жилище; останалите осем момичета живеят недалеч в също такава стая и можем да се свързваме с тях само когато монасите решат да ни съберат заедно.

Влязох в тоалетната стая, която бе предназначена за мен; тя бе около осем квадратни стъпки; светлината проникваше, както в съседната стая, от високо разположен прозорец, обкован в желязо. Единствените мебели бяха биде, масичка и тоалетна чиния. Върнах се обратно; другарките ми, нетърпеливи да ме видят, ме наобиколиха; те бяха седем, аз бях осмата. Омфала живееше в съседната стая и бе тук само за да ме обучи; ако аз пожелаех, тя щеше да остане, а една от другите обитателки щеше да отиде на нейно място; аз поисках тази промяна и тя бе извършена. Ала преди да се върна към разказа на Омфала, струва ми се необходимо да ви опиша другите седем момичета, които по волята на съдбата ми бяха другарки; ще следвам, както и преди, в описанието реда на тяхната възраст.

Най-младата бе на дванадесет години, с живо лице и много духовита; с прекрасни коси и прелестни устни.

Втората бе на шестнадесет години; тя бе най-прекрасната блондинка, която може да си представи човек, с изящни черти, с всичката грация и нежност, присъща на възрастта й, примесени с някаква загадъчност, плод на нейната тъга, която я правеше хиляди пъти по-красива.

Третата бе на двадесет и три години; много красива, ала прекаленото й безочие и наглост разваляха у нея чара, с който я бе дарила природата.

Четвъртата бе на двадесет и шест години; бе изваяна като Венера. Все пак формите й бяха твърде изразени, с ослепителна белота; нежно лице, открито и засмяно, с красиви очи, с малко широко изрязана уста, но с възхитителни зъби и великолепни руси коси.

Петата бе на тридесет и две години; бе бременна в четвъртия месец, с кръгло и малко печално лице, с големи загадъчни очи, много бледа, с крехко здраве, нежен глас и малко свежест; по природа разпусната, както ми казаха, тя сама изчерпвала силите си.

Шестата бе на тридесет и три години; висока, добре сложена жена с красиво лице и здрава плът.

Седмата бе на тридесет и осем години; със снага и лице за образец; бе старшата на моята стая; Омфала ме предупреди за злия й нрав и особено за влечението й към жените.

— Най-добрият начин да й се харесаш е да й отстъпиш — сподели моята приятелка. — Да се съпротивляваш, означава да навлечеш върху главата си всичките злочестини, които могат да ти бъдат причинени в този дом. Ще трябва да помислиш върху това.

Омфала поиска от Урсула (това бе името на старшата) разрешение да ме обучи; Урсула се съгласи при условие, че отида да я целуна. Приближих се до нея; нечистият й език се опита да се слее с моя, докато пръстите й търсеха да предизвикат у мен усещания, които съвсем нямаше да изпитам. Въпреки това бях принудена да се покоря на всичко и когато тя помисли, че е постигнала победа, ме отпрати в моята стая, където Омфала ми каза следното:

— Скъпа Терез, всички жени, които видя вчера, както и тези, които видя току-що, са разделени на четири групи по четири жени във всяка. Първата се нарича групата на детството: тя се състои от най-невръстните момичета до тези на шестнадесет години; отличават се по белия цвят на облеклото.

Втората група, чийто цвят е зеленият, се нарича група на младостта; в нея са момичетата от шестнадесет до двадесет години.

Третата група е на разума: тя е в синьо и обхваща възрастта от двадесет и една до тридесет години; ние двете сме в нея.

Четвъртата група, облечена в златистожълто, е на зрялата възраст; тя е съставена от всички, които са преминали тридесет години.

Момичетата или участвуват смесено във вечерите на преподобните отци, или се явяват на групи: всичко зависи от прищевките на монасите; ала извън тези вечери те са смесени в двете стаи, както можа да се убедиш по тези, които обитават нашата.

— Обучението, което трябва да ти направя — каза ми Омфала, — трябва да съдържа четири основни части: в първата ще стане дума за всичко, което се отнася до дома; във втората ще се занимаем с всичко, което засяга държането на момичетата, наказанията им, храната им и пр., и пр.; третата част ще те научи как да доставяш удоволствие на монасите, как другите момичета правят това; четвъртата ще съдържа процедурата по обновяването и промените.

Няма да ти описвам, Терез, околностите на този дом, ти ги знаеш тъй добре, както и аз; ще говоря само за вътрешността; показаха ми я, за да мога да давам представа на новодошлите, с чието обучение съм натоварена, и с тази картина да прогоня от тях всякакво желание за бягство. Вчера Северино ти е обяснил една част и не те е заблудил, скъпа. Църквата и павилионът към нея съставят същинския манастир; ала ти не знаеш как е разположена сградата с нашите жилища, как се стига дотам; а това става ето как. В дъното на сакристията зад олтара има скрита в ламперията врата, която се отваря с пружина към един тунел, тъмен и дълъг, чиито извивки на влизане в страха си не си успяла да проследиш; отначало тунелът се спуска, защото трябва да мине под един ров, дълбок тридесет стъпки, след това се изкачва и след рова се движи само на шест стъпки под земята; така той стига до подземията на нашия павилион, отдалечен от първия на около четвърт левга. Шест дебели огради пречат да бъде забелязана сградата дори от височината на църковната камбанария; причината за това е проста: павилионът е твърде нисък, само двадесет и пет стъпки, а оградите, едни от зидове, други от жив плет, са близо една до друга и всяка от тях е висока повече от петдесет стъпки; следователно откъдето и да се гледа тази част, тя прилича повече на сечище в гората, но в никакъв случай на жилище; както вече ти казах, изходът към тъмния тунел е таен и не е възможно да бъде открит, като се има предвид състоянието, в което си била, когато си го преминала. Нашият павилион, скъпа, е съставен единствено от подземия, партер, мецанин и първи етаж; отгоре има дебел свод, покрит с оловна чаша, пълна с пръст, в която растат вечнозелени храсти; те се сливат с околните живи плетове и като цяло създават представа за нещо неделимо. Подземията се състоят от една голяма централна зала с осем кабинета около нея, от които два служат за килии за провинилите се момичета, а другите шест за изби; над тях са столовата, кухните, килерите и два кабинета, в които монасите могат да се усамотят, когато искат да ни се наслаждават далеч от погледите на събратята си. Мецанинът съдържа осем спални, от които четири имат и кабинет; това са килиите, в които монасите спят и в които ни водят, щом тяхната похотливост ни задължи да споделим леглата им; другите четири стаи са за братята, които обслужват: от тях единият е ключар, вторият — слуга на монасите, третият лекар, притежаващ в килията си всичко необходимо за неотложна помощ, а четвъртият готвач; тези четирима братя са глухонеми, сама разбираш, че трудно би могло да се очаква от тях някаква помощ или утеха; впрочем те никога не се занимават с нас, а и ни е забранено да се обръщаме към тях. Над мецанина се намират два сарая; те напълно си приличат; всеки има, както виждаш, голяма спалня с по осем тоалетни стаи. Ето защо и да предположим, мило момиче, че решетките на прозорците бъдат счупени и можем да се спуснем оттам, пак ще бъдем далеч от възможността да избягаме, защото ще останат за преодоляване пет живи плета, един зид и един широк ров; дори да се справим с тези препятствия, къде ще се озовем тогава? В двора на манастира, който също е добре заграден и не предлага лесен изход. Може би по-лесен начин за бягство би бил, признавам, да се намери в подземията входът на тунела; ала как да се доберем до тези подземия, когато те са постоянно заключени, както и самите ние? Дори и това да стане, входът едва ли ще бъде открит, тъй като се намира в някой залутан ъгъл, за който ние не знаем, и освен това е преграден с решетка, за която само монасите имат ключ. Ала дори и всички тези препятствия да бъдат преминати, дори и да попаднем в тунела, пътят няма да стане по-сигурен; той е осеян с клопки, познати само на тях и в които неизбежно ще попадне всеки, осмелил се да премине сам. Ето защо, Терез, трябва да се откажем от бягството, тъй като то е невъзможно; знай, че ако то можеше да се осъществи, отдавна да съм скъсала с това презряно съществуване, ала няма как. Попадналите тук излизат само след смъртта си; на това се дължи наглостта, жестокостта, тиранията на тези негодници към нас; нищо не ги разпалва, не възбужда въображението им така, както безнаказаността, осигурена им от тяхното недостъпно убежище; сигурни, че единствени свидетели на изстъпленията им са техните жертви, уверени, че тяхната извратеност никога не ще бъде разкрита, те стигат до най-отвратителни крайности, освободени от задръжките на законите, отхвърлили тези на религията, не познавайки угризенията, няма зверство, което да не си позволяват и сред това престъпно безразличие долните им страсти са още по-изострени, както твърдят, от самотата и покоя, от нашето безсилие и от тяхната безнаказаност. Монасите редовно спят всяка нощ в този павилион, те пристигат в пет часа и се завръщат в манастира на другия ден в девет с изключение на един, който е на ред да прекара тук деня: наричат го отговорник по охраната. Скоро ще се запознаем с неговите задължения. Другите четирима братя не мърдат оттук; във всяка спалня има звънец, свързан с килията на ключаря; само старшата има право да звъни, но когато го стори за свои или за наши нужди, веднага идват. Отците сами носят провизиите на идване всеки ден и ги предават на готвача, който ги приготвя според техните разпореждания; в подземията има чешма, а в избите изобилие от всякакви вина.

Да преминем към втората част, която се отнася до държането на момичетата, до храната им, наказанията и пр.

Броят ни винаги е постоянен; нещата така са устроени, че сме шестнадесет — по осем във всяка стая; и, както виждаш, винаги с цветовете на нашата група; до края на деня непременно ще ти дадат дрехите с цвета на групата, към която принадлежиш; постоянно сме облечени в домашни роби с нашия цвят и добре сресани; старшата на стаята има над нас пълна власт, да не й се подчиниш, е престъпление; тя е натоварена с грижата да ни преглежда, преди да отидем на оргиите, и ако нещо не е както трябва, бива наказвана наравно с нас. Простъпките, които е възможно да допуснем, биват няколко вида. Всяка води до особено наказание, чийто списък е окачен във всяка от двете спални; отговорникът по реда, който, както ще ти обясня, идва да ни предаде заповедите, да определи момичетата за вечерята, да огледа жилищата и да изслуша оплакванията на старшата, та този монах решава коя какво наказание е заслужила. Ето тези наказания и деянията, които водят до тях.

Да не станеш сутрин в определения час: тридесет удара с камшик (тъй като почти винаги това е мъчението, чрез което сме наказвани: твърде леко един епизод от оргиите на тези развратници се превръща в тяхно предпочитано средство за наказание); да предложиш поради недоразумение или по друга причина в акта на наслаждението не тази част от тялото, която се изисква от теб: петдесет удара; ако си зле облечена, зле сресана: двадесет удара; да не предупредиш, че си в месечно неразположение: шестдесет удара; в деня, когато лекарят установи, че си бременна: сто удара; нехайство, отказ, неспособност при похотливо предложение: двеста удара. А колко пъти адската им злоба ни е улавяла в подобни грешки, без ни най-малко да сме ги извършили! Колко пъти някой от тях внезапно е искал нещо, след като чудесно знае, че то вече е било дадено на друг и не може да му бъде осигурено веднага! Въпреки всичко наказанието трябва да бъде понесено; никога възраженията и оплакванията ни не са били чути; трябва или да се подчиняваш, или да бъдеш наказана. Лошо поведение в спалнята или неподчинение на старшата: шестдесет удара; проява на скръб, сълзи или най-малко съмнение за привързаност към религията: двеста удара. Ако някой монах ви избере, за да вкуси с вас върховния екстаз на удоволствието и не може да достигне до него, било по негова вина, както най-често се случва, било по ваша: незабавно триста удара. И най-малкият израз на отвращение към предложенията на монасите, каквито и да са тези предложения: двеста удара; опит за бягство, бунт: девет дни в килията гола и по триста удара с камшик всеки ден; заговорничене, лоши съвети, лоши думи помежду ни, още щом това се разкрие: триста удара; планове за самоубийство, отказ да се храниш нормално: двеста удара; проява на неуважение към монасите: сто и осемдесет удара. Ето единствените ни престъпления, а инак можем да правим всичко, което искаме; да спим заедно, да се караме, да се бием, да стигаме до крайности в пиянството и в лакомията, да ругаем и да богохулствуваме: всичко това няма значение, за него не ни казват нито дума; хокани сме само за тези, които ти изредих, но старшите могат да ни спестят много неприятности, стига да искат. За нещастие това покровителство се изкупва само с благосклонност, която често е по-неприятна от самото наказание; старшите и в двете зали имат еднакъв вкус и само отстъпвайки пред ласките им, можем да ги хванем. Ако им откажеш, те без причина преувеличават грешките, а монасите, наместо да ги укорят за тяхната несправедливост, непрекъснато ги насърчават; самите старши са подчинени на същите правила и освен това много строго наказвани, ако бъдат заподозрени в снизходителност. Не че има нужда толкова често да бъдем наказвани, но развратниците са доволни, че имат подобен предлог; тази мнима естественост придава чар на тяхното сладострастие и го усилва. Щом влезе тук, всяка от нас получава известно количество бельо: всичко ни се дава по половин дузина и бива подновявано веднъж годишно, но това, което сме донесли със себе си, трябва да бъде предадено без остатък; не ни се разрешава да задържим и най-дребната вещ; оплакванията на четиримата монаси, за които споменах, биват изслушвани както тези на старшата; един техен донос е достатъчен да бъдем наказани, но те поне не искат нищо от нас и не са толкова опасни като старшите — много придирчиви и страшни, когато се водят от каприз или от отмъщение. Храната ни е много добра и винаги в изобилие; ако това не бе свързано със сладострастието им, те едва ли биха се грижили толкова, но тъй като мръсните им оргии печелят от това, не забравят да ни тъпчат с храна; тези, които обичат да ни бичуват, ни предпочитат по-закръглени, по-пълни, а тези, които, както каза вчера Жером, обичат да гледат как кокошката снася, са сигурни, че при обилна храна и яйцата ще бъдат повече. Ето защо ни сервират четири пъти на ден: между девет и десет часа ни дават за закуска винаги птиче месо с ориз, пресни плодове или компот, чай, кафе или шоколад; в един часа поднасят обяда; всяка от масите за осем души е обслужвана еднакво: много добре приготвена супа, четири предястия, печено и четири блюда; десертът никога не бива забравян. В пет и половина има следобедна закуска: сладкиши или плодове; ако вечеряме с монасите, храната е великолепна; ако не участвуваме в нея, оставаме четири в стаята и ни сервират три вида печено и четири блюда; на всяка се пада на ден по една бутилка бяло вино, една червено и половин бутилка ликьор; тези, които не пият толкова, могат да ги отстъпят на другите; между нас има някои ненаситни, които пият извънредно много, напиват се, без да бъдат укорявани за това; има други, на които четирите яденета на ден не им стигат; те могат винаги да позвънят и веднага им се поднася каквото желаят.

Старшите ни задължават да ядем и ако настойчиво отказваме да го сторим по какъвто и да било повод, на третия път биваме сурово наказани. Вечерята на монасите се състои от три ястия печено, шест предястия, гарнирани със студено месо, и осем блюда, плодове, три вида вино, кафе и ликьори. Понякога на масата с тях сме и осемте; понякога карат четири от нас да прислужват и да вечерят след това; случва се да повикат само четири момичета за вечеря, обикновено това са цели групи; когато сме осем, има по две от всяка група. Не е необходимо да ти казвам, че никога никой отвън не ни посещава; никакъв чужденец под никакъв предлог не бива допускан в този павилион. Ако се разболеем, само тукашният лекар се грижи за нас, а ако умрем, не получаваме никаква религиозна утеха; захвърлят ни някъде между живите плетове и с това се свършва; но с явна жестокост, ако болестта е много тежка или ако има опасност от зараза, не ни чакат да умрем, за да ни погребат; вдигат ни и ни оставят, където ти казах, още живи; аз съм тук от осемнадесет години и съм видяла повече от десет случая на подобна отявлена свирепост; по този повод казват, че предпочитали да изгубят една, а не шестнадесет, но че загубата на едно момиче било нещо толкова дребно и толкова лесно поправимо, че не си струвало да се съжалява за това.

Да минем към устройството на наслажденията на монасите и на всичко, което засяга тази част.

Тук ставаме сутрин точно в девет часа през цялата година; лягаме си сравнително късно поради вечерята на монасите. Веднага щом станем, отговорникът за деня идва да ни посети, сяда в един фотьойл и всяка от нас трябва да застане пред него с вдигнати поли откъм страната, която той предпочита; той опипва, целува, разглежда и когато всички изпълнят това си задължение, той посочва тези, които трябва да се явят на вечеря; предписва им вида, в който трябва да бъдат; приема оплакванията от страна на старшата и налага наказанията. Рядко се случва това да приключи без някоя похотлива сцена, в която участвуваме и осемте. Старшата ръководи тези сластолюбиви действия и ние трябва да се подчиняваме безпрекословно. Преди закуска се случва някой от преподобните отци да повика в леглото си една от нас; братът ключар донася картичка, на която е написано името на тази, която викат; тогава дори да иска, отговорникът за деня няма право да я задържа; тя отива и се завръща едва когато я отпратят. След като първата церемония приключи, закусваме; от този момент до вечерята нямаме други задължения; ала лете в седем часа, а зиме в шест идват да вземат момичетата, които са били определени; братът ключар лично ги придружава и след вечеря тези от тях, които не са били задържани, се прибират в сарая. Понякога всички се завръщат, а други биват викани за през нощта; те също са предупредени няколко часа предварително с какво облекло трябва да се явят; понякога там остава да преспи само дежурната.

— Дежурна ли? — прекъснах я аз. — Каква е тази нова длъжност?

— Ето каква — започна моята водачка. — На първо число от месеца всеки монах избира едно от момичетата, което за този срок да му бъде прислужница и подлога на низките му желания; освободени са само старшите поради задълженията им в спалнята. Тези жени не могат да бъдат сменяни през месеца, нито да прислужват два месеца поред; няма нищо по-жестоко от задълженията на тази служба и не зная как ще свикнеш с тях. Веднага щом удари пет часът следобед, дежурната слиза при монаха, когото обслужва, и не се отделя от него до следващата сутрин, когато той трябва да се върне в манастира. При завръщането му тя отново отива при него, а малкото време, което й остава, използува да хапне и да си почине, защото трябва да бъде будна през нощта, която прекарва до господаря си; напомням ти, че това момиче служи за подлога на всичките прищевки, които могат да хрумнат на развратника: плесници, бичуване, ругатни, наслаждения, тя трябва да понася всичко; трябва да прекарва нощта на крак в спалнята на господаря и винаги готова да послужи на страстите, пробудени у тирана; ала най-жестокото, най-отвратителното от нейните задължения е ужасната необходимост да подлага устата или гърдите си за малката или голямата нужда на това чудовище; той никога не използува друг съд, тя трябва да приема всичко и най-малката проява на погнуса веднага бива наказвана с най-варварски мъчения. При всички сцени на похот тези момичета трябва да се грижат за наслажденията, да ги подпомагат и да почистват всичко, което е могло да бъде омърсено: ако това е монахът, току-що насладил се на някоя жена, прислужницата трябва да го почисти с уста; ако той желае да бъде възбуден, това е нейно задължение; тя го придружава навсякъде, облича го, съблича го, слугува му, с една дума, във всеки момент тя е виновна за всичко и бива бита; по време на вечеря нейното място е зад стола на господаря й, или като куче в краката му под масата, на коленете му, между бедрата му, за да го възбужда с уста; понякога му служи за стол или за свещник; в други случаи и четирите момичета са около масата в най-сладострастни пози, ала които в същото време са крайно неудобни. Ако изгубят равновесие, рискуват или да паднат върху тръните наоколо, или да си счупят ръка или крак, а дори и да се убият, което се е случвало; през това време негодниците се забавляват, отдават се на разврат, преситени от ястия, вина, похот и жестокост.

— О, Боже! — възкликнах аз, обръщайки се, разтреперана от ужас, към моята другарка. — Как е възможно да се стига до такива крайности! Каква преизподня!

— Слушай, Терез, слушай, мое дете, ти далеч още не знаеш всичко — отвърна ми Омфала. — Бременността, почитана в целия свят, е предмет на неодобрение от страна на тези безсрамници; тя не освобождава нито от наказания, нито от дежурства; напротив, тя е причина за нови мъки, унижения, горести. Колко пъти с удари предизвикват аборт у тези, чийто плод не искат да приемат! А ако го приемат, то е, за да се забавляват с него; това, което ти казвам, трябва да ти бъде достатъчно, за да се пазиш да не изпаднеш в такова положение колкото се може по-дълго.

— Но възможно ли е това?

— Несъмнено, има едни гъби… Ала ако Антонен забележи, няма да избегнеш гнева му; най-сигурно е да задушиш гласа на природата, като приспиш въображението, което с подобни негодници не е трудно.

Впрочем — продължи моята учителка — тук има връзки и роднинства, за които не подозираш и би било добре да научиш; но за тях ще стане дума в четвърта точка, тоест за попълненията, за напусналите и промените; ще спомена за тях, за да завърша.

Ти не се съмняваш, Терез, че четиримата монаси в този манастир са начело на Ордена, и четиримата са от знатни фамилии — и всички са много богати. Освен значителния фонд, отделен от Ордена на бенедиктинците за поддържането на тази обител на сладострастието, в която всички се надяват да минат на свой ред, тези, които пребивават, дават голяма част от личното си богатство; общо това прави към сто хиляди екю годишно, които се отделят само за попълненията и за разходите на дома; монасите имат дванадесет сигурни и доверени жени, които се занимават само с доставката на нови обитателки на възраст от дванадесет до тридесет години; нито повече, нито по-малко. Новодошлата не трябва да има недъзи, да притежава колкото се може повече качества, но преди всичко да бъде от знатно потекло. Тези добре заплатени отвличания, извършвани винаги далеч оттук, не причиняват никакви неприятности; никога не съм чула за каквито и да било оплаквания. Изключителната им предпазливост прикрива всичко; монасите не държат непременно да бъдат първи; харесват и вече съблазнени девойки, и омъжени жени; ала самото отвличане е необходимо, то трябва да бъде установено; това обстоятелство ги възбужда; те искат да бъдат сигурни, че престъпленията им струват сълзи; те биха отпратили момиче, дошло при тях доброволно; ако ти не бе се отбранявала така ожесточено, ако не бяха открили у теб истинска добродетел и следователно възможност да извършат престъпление, не биха те държали и едно денонощие. И така, Терез, всички, които се намират тук, са от най-високо потекло; самата аз, скъпа приятелко, съм едничката дъщеря на граф дьо ***, отвлечена в Париж на дванадесетгодишна възраст, аз, която щях да имам един ден зестра от сто хиляди екю, бях изтръгната от ръцете на моята гувернантка, която ме придружаваше сама в каретата на път от едно имение на баща ми към абатството Пантемон, в което бях дадена на възпитание; гувернантката изчезна; вероятно е била подкупена; аз бях докарана тук с непрекъсната смяна на конете. Всички останали са преживели същото. Двадесетгодишната принадлежи към една от най-знатните фамилии на Поату. Шестнадесетгодишната е дъщеря на барон дьо ***, един от най-видните благородници в Лотарингия; графове, херцози и маркизи са бащи на двадесет и три годишната, на дванадесетгодишната и на тридесет и две годишната; никоя не може да се оплаче от липса на най-високи титли и на никоя не са спестени най-долните унижения. Ала тези безчестни люде не се задоволяват с подобни ужаси; те са посегнали на честта на собствените си фамилии. Младата жена на двадесет и шест години, несъмнено една от най-красивите, е дъщеря на Клеман, а тази на тридесет и шест години е племенница на Жером.

Веднага щом в това нечисто свърталище пристигне ново момиче, веднага щом бъде завинаги откъснато от света, друга бива отстранена и, скъпо момиче, това е допълнението към всичките ни горести; най-ужасното от тези тегла е, че не знаем какво става с нас след това страшно и злокобно отстраняване. Абсолютно невъзможно е да се каже какво се случва след напускането на това място. Ала нашето усамотение ни дава достатъчно доказателства за това, че напусналите не се появяват никъде; самите монаси ни предупреждават; те не крият от нас, че това убежище е и нашият гроб, но дали ни убиват? Справедливи Боже, дали убийството, най-отвратителното от всички престъпления, е за тях, както за прословутия маршал Дьо Рец^[3] вид наслаждение, чиято жестокост, възпламенявайки коварното им въображение, е способно да докара сетивата им до още по-разюздано опиянение? Свикнали да се наслаждават само на болката, да се разтушават с мъченията и насилията, възможно ли е да стигнат дотам, че да търсят и удвояването, и усъвършенствуването на този пръв и най-важен източник на екстаз, неговата връхна точка, и тогава, както са без принципи, без вяра, без нравственост и добродетел, тези негодници, надминавайки злочестините, причинени от първите им деяния, да прибегнат до други, които да ни отнемат живота? Не знам… Ако бъдат запитани за това, те мънкат, ту отричат, ту потвърждават; едно е сигурно: никоя от напусналите, въпреки обещанието да подаде оплакване срещу тези хора и да се погрижи за нашето освобождаване; казвам, никоя не е удържала думата си… И пак се питам, успокояват ли те недоволството им, или не им дават възможност да го проявят? Когато питаме новодошлите дали са чували нещо за напусналите, те не могат да кажат нищо. Какво ли става с тези клетници? Ето това ни измъчва, Терез, това е злокобната неизвестност, която отравя дните ни. От осемнадесет години съм в този дом и съм видяла да напускат повече от двеста момичета… Къде са те? Защо от всички, които се заклеха да ни помогнат, нито една не удържа думата си?

При това нищо не предопределя оттеглянето им; нито възрастта, нито промяната на чертите; единствено правило е хрумването на нашите господари. Днес отпращат тази, която до вчера най-много са галили, а могат да задържат десет години други, на които отдавна са се наситили; такъв е случаят със старшата от тази спалня: тя е тук от дванадесет години и още й се радват, а съм виждала заради нея да отпращат петнадесетгодишни момичета, пред чиято хубост Грациите биха умрели от завист. Тази, която замина преди петнадесет дни, нямаше шестнадесет години: тя бе прекрасна като самата Венера и й се наслаждаваха само година, но тя забременя, а както ти казах, Терез, в този дом това е голям грях. Миналия месец отстраниха една седемнадесетгодишна. Преди година една двадесетгодишна, бременна в осмия месец; а напоследък и друга, която тъкмо бе почувствувала първите родилни болки. Не си въобразявай, че държането ти може да има някакво значение; виждала съм момичета, които им угаждаха във всичко, а си заминаваха след шест месеца; други, начумерени и своенравни, оставаха години наред. Затова е излишно да се препоръчва на новодошлите някакво поведение; прищевките на тези чудовища не знаят граници и са единственият закон в действията им.

Когато някоя трябва да бъде отстранена, предупреждават я сутринта, никога по-рано; отговорникът за деня се появява както обикновено в девет часа и казва, да речем: „Омфала, манастирът ви отпраща, ще дойда да ви взема тази вечер.“ Сетне продължава заниманията си. Но при прегледа вие не му се показвате, а сетне той излиза; отстранената целува другарките си, обещава им безброй пъти да им помогне, да подаде оплакване, да разгласи какво става тук; идва часът, монахът пристига, девойката заминава и нищо повече не се чува за нея. А междувременно вечерта преминава както обикновено, единственото, което сме отбелязали в такива дни, е, че монасите рядко стигат докрай в забавленията си, сякаш си пазят силите, но затова пък пият много повече и дори понякога се напиват; отпращат ни много по-рано, никоя не остава да преспи при тях, а дежурните момичета се оттеглят в сарая.

— Всичко е ясно — отвърнах аз на моята другарка, — щом никоя от тях не ви е помогнала, значи сте имали работа със слаби и страхливи създания или пък с деца, които не са се осмелили да направят нищо за вас. Не се боя, че ще ни убият, поне не вярвам, че ще го направят; невъзможно е разумни същества да стигнат до такова престъпление… Знам, че… След всичко, което съм преживяла, не бива да се доверявам толкова на хората може би, но, скъпа, не е възможно те да извършват такива ужасни злодеяния, дори мисълта за които не може да се приеме. О, скъпа приятелко! — продължих аз разгорещено. — Искаш ли да си обещаем нещо, на което никога няма да изменим?… Искаш ли?

— Да.

— Тогава заклевам се във всичко на този свят, в Бог, който ми вдъхва живот и когото единствено тача… Заявявам, че или ще умра в мъки, или ще унищожа тези негодници; ще ми обещаеш ли същото?

— Съмняваш ли се? — отвърна ми Омфала. — Ала трябва да знаеш колко безполезни са твоите клетви; по-яростни от теб, по-твърди, по-решителни, прекрасни приятелки, с една дума, такива, които биха пролели кръвта си за нас, не изпълниха подобни клетви; позволи ми, Терез, позволи все пак на жестокия ми опит да смята и нашите клетви за напразни и да не разчитаме занапред на тях.

— А монасите? — запитах аз моята приятелка. — Те също ли се сменят, често ли пристигат нови?

— Не — отвърна ми тя. — Антонен е тук от десет години, Клеман от осемнадесет, Жером от тридесет, а Северино от двадесет и пет. Игуменът, роден в Италия, е близък роднина на папата, с когото са в добри отношения; от негово време датират така наречените чудеса на Богородица, които правят манастира известен и възпират мълвата да се занимава по-отблизо с това, което става тук; но при пристигането му домът вече е бил такъв, какъвто го виждаш; той е поддържан в това положение отпреди повече от сто години и всички игумени, които са идвали, са запазвали този твърде изгоден за техните забавления ред. Северино, най-развратният човек на века, си е издействувал това място само за да води живот, отговарящ на вкусовете му. Намерението му е да поддържа колкото се може повече време тайните привилегии на това абатство. Ние сме в диоцеза на Оксер, но в течение или не, епископът не се е явявал тук, никога не е стъпвал в този манастир. Общо взето, тук идват твърде малко посетители с изключение на празника на Богородица през август; по думите на монасите тук се отбиват едва десетина души годишно, ала вероятно щом дойдат чужденци, игуменът се грижи те да бъдат посрещнати добре; измамени от привидната святост и суровост, те си отиват доволни, хвалят манастира и по този начин безнаказаността на негодниците се крепи на човешкото простодушие и доверчивостта на вярващите.

Омфала едва бе свършила своята лекция, когато удари девет часът; старшата бързо ни извика, отговорникът на деня наистина се появи. Беше Антонен; ние се подредихме в редица, както бе правилото. Той бегло погледна към групата, преброи ни, после седна; тогава започнахме да се изреждаме пред него една след друга с вдигнати поли, от едната страна до пъпа, от другата до хълбоците. Антонен прие тези почести с безразличието на преситения, без да се развълнува; после, като ме погледна, запита ме как се чувствувам след вчерашното приключение! Като видя, че му отвръщам единствено със сълзи, засмян, той отбеляза:

— Ще свикне, няма друго място във Франция, където момичетата да получават по-добра подготовка.

Той пое списъка на провинилите се от ръката на старшата, после, като се обърна към мен, ме накара да потреперя; всеки жест, всяко движение, които имаха за цел да ме подчинят на тези развратници, бяха за мен като смъртна присъда. Антонен ми нарежда да седна на края на едно легло и в това положение каза на старшата да разголи гърдите ми и да вдигне полите ми; сам той разтваря колкото може повече краката ми, настанява се срещу тази гледка, една от моите другарки сяда върху мен в същата поза, така че вместо лицето ми пред него се открива олтарът на потомството и ако Антонен реши да се забавлява, той ще бъде на височината на устата му. Трето момиче, на колене пред него, го възбужда с ръка, а четвърто, съвсем голо, му посочва с пръст по тялото ми къде трябва да удря. Неусетно това момиче възбужда и мен и това, което ми прави, Антонен го повтаря с всяка от ръцете си на две други момичета отляво и отдясно. Не можете да си представите ругатните, мръсните думи, с които този развратник се възбужда; най-сетне достига до желаното състояние и го довеждат при мен. Ала всички го следват, всички се стараят да го разпалват, докато той се наслаждава. Разголвайки задните му части, Омфала се заема с тях и не пропуска нищо, което би могло да ги раздразни: галене, целувки, полюции, тя използува всичко; Антонен, разпален, се хвърля към мен.

— Този път я искам бременна — казва яростно той.

Умопомрачението определя действията му. Антонен, който имаше обичай да надава ужасни викове в последния момент на опиянението, крещи страшно; всички са го наобиколили, обслужват го, работят за удвояване на неговия екстаз и развратникът стига до него сред най-чудновати перипетии на похот и поквара.

Подобни групи се оформяха често: беше правило, когато някой от монасите се наслаждава по този начин, да го обграждат всички момичета, за да разпалват сетивата му отвсякъде и да може сладострастието, така да се каже, да проникне сигурно в него през всичките му пори.

Антонен излезе, донесоха закуската; другарките ми ме накараха да ям и аз ги послушах, за да им направя удоволствие. Едва бяхме привършили и влезе игуменът: като ни видя още на масата, той ни спести церемониите, които вероятно бяха същите като тези, които току-що бяхме изпълнили за Антонен.

— Трябва да се помисли за облеклото й — каза той, като отправи поглед към мен.

В същото време той отваря един шкаф и хвърля на леглото ми дрехи с цвета на моята група и няколко пакета бельо.

— Пробвайте това — каза ми той — и ми дайте всичко, което ви принадлежи.

Подчинявам се, но тъй като подозирах какво ще се случи, бях извадила предвидливо парите през нощта и ги бях скрила в косите си. При събличането на всяка дреха огнените очи на Северино се вторачват във всяка оголена част, ръцете му веднага шарят по нея. Най-сетне, когато бях наполовина съблечена, монахът ме сграбчва, поставя ме в удобна за неговото забавление поза, с други думи, обратна на тази, в която ме бе поставил Антонен; опитвам се да моля за милост, но като виждам яростта в очите му, решавам, че покорството е най-сигурно; аз заставам, него го наобикалят, а той вижда само срамния олтар, който го изпълва с наслада; ръцете му го мачкат, устата му се долепя, разкъсва го с очи… Той е на върха на удоволствието.

— Ако нямате нищо против, госпожо — каза прекрасната Терез, — тук ще се огранича с кратко изложение за първия месец, който прекарах в манастира, тоест главните случаи през този период; останалото би било повторение; монотонността на ежедневието би се отразила на моя разказ и мисля, че веднага след това трябва да мина към събитието, което ме измъкна, от тази мрачна клоака.

Първия ден не присъствувах на вечерята, само ме бяха определили да прекарам нощта с дон Клеман; както беше редът, аз отидох в килията малко преди той да се прибере, братът ключар ме придружи и ме затвори.

Монахът пристигна, разгорещен от вино и похот, последван от двадесет и шест годишната жена, която по това време му прислужваше; предупредена какво трябва да правя, аз заставам на колене още щом го чувам да идва. Той се приближава, оглежда ме в тази унизителна поза, после ми заповядва да се изправя и да го целуна по устата; той вкусва тази целувка няколко минути и влага в нея цялата изразителност… цялата възможна продължителност. През това време Арманд (така се казваше тази, която му прислужваше) събличаше дрехите ми една по една; когато тялото ми отдолу до хълбоците остава открито, тя бързо ме обръща и излага пред чичо си частта, която е най-привлекателна за неговия вкус. Клеман я оглежда, докосва я, после, след като сяда на фотьойла, ме кара да се приближа, за да ме целуне; Арманд е в коленете му, възбужда го с уста; Клеман допира своята до светилището на храма, който му предлагам, езикът му се отправя по пътеката, която се намира в центъра; ръцете му притискат същото място у Арманд, но тъй като дрехите й все още му пречеха, той й заповяда да ги съблече, което скоро е направено и това покорно създание застава пред чичо си в поза, в която не тя го възбужда с устата си, а се намира пред устата на Клеман. Отвратителният монах, все така зает с мен, ми заповядва да отправя в устата му напълно свободно газовете, които успеят да отделят моите вътрешности: подобна приумица ми се стори възмутителна, ала аз далеч още не познавах всички отклонения на разврата; аз се подчинявам и скоро се разкайвам поради ефекта от стореното. Още по-възбуден, монахът се разгорещява; той внезапно ухапва на шест места полукълбата от плът, които му предлагам; аз извиквам и отскачам напред, той се изправя, приближава се до мен с гняв в очите и ме пита зная ли какво съм рискувала, като съм му попречила; отправям хиляди извинения, той ме хваща за корсета, който все още стяга гърдите ми, разкъсва го заедно с ризата по-бързо, отколкото мога да ви го разкажа… Сграбчва свирепо гърдите ми и с ругатни започва да ги мачка; Арманд го разсъблича и ето ни и тримата голи. За момент той е зает с Арманд; тя го обсипва с яростни плесници; той я целува по устата, хапе езика и устните й, тя крещи; понякога болката неволно изтръгва сълзи от очите на момичето; той я покачва на един стол и иска от нея същото, което и от мен. Арманд го задоволява; аз го възбуждам с едната си ръка, като заедно с тези похотливи движения леко го бичувам с другата; той хапе и Арманд, но тя се сдържа и не смее да мръдне. Ала зъбите на това чудовище си остават впити в плътта на красивото момиче. Следи от тях личат на няколко места; сетне той внезапно се обръща към мен:

— Терез, вие ужасно ще пострадате (нямаше нужда да го казва, очите му говореха достатъчно); вие ще бъдете бита навсякъде, няма да направя изключение за нищо.

При тези думи той отново сграбчва гърдите ми, опипвайки ги грубо; той мачкаше върховете им с пръстите си, причинявайки ми силна болка; не смеех нищо да кажа, за да не го раздразня още повече, ала по челото ми се стичаше пот, а очите ми, въпреки всичките ми усилия, плуваха в сълзи. Той ме обръща, слага ме да коленича на един стол, като се хвана с ръце за облегалката, без да се бавя нито за миг под страх от най-тежко наказание; виждайки, че вече съм на негово разположение, той заповядва на Арманд да му донесе пръчки; тя му подава един дълъг и тънък сноп; Клеман ме хваща и ми заръчва да не мърдам: започва с двадесетина удара по раменете и гърба; за момент ме оставя, връща се към Арманд и я поставя на шест стъпки от мен, също на колене на ръба на един стол. Заявява, че ще удря и двете едновременно и първата, която напусне стола, извика или пророни сълза, незабавно ще бъде подложена на мъчение, което той си избере. Той нанася на Арманд същия брой удари като на мен и точно на същите места; връща се към мен, целува всички рани, които е нанесъл, и вдигайки пръчките, казва:

— Дръж се, мръснице, ти ще бъдеш третирана като най-презряната твар.

При тези думи получавам петдесет удара, но които попадат само от средата на раменете до извивката на хълбоците. Той се втурва към моята другарка и прави с нея същото; ние не проронваме нито дума; чуваха се само глухи и слаби стенания и ние успяваме да съберем и да сдържим сълзите си. Колкото и да бяха разпалени страстите на монаха, за това още нямаше никакъв видим знак; от време на време той се стараеше да се възбуди, но от това не излизаше нищо. Приближавайки се до мен, той съзерцава няколко минути двете полукълба все още непокътната плът и които скоро щяха да бъдат подложени на мъчение; той си играе с тях, не се сдържа и ги разтваря, за да ги подразни, целува ги безброй пъти.

— Хайде — казва той, — кураж.

Град от удари се изсипва незабавно върху плътта ми и тя е изранена чак до бедрата. Изключително възбуден от отскоците, от проявите на отвращение, стенанията, гърчовете, които болката изтръгва от мен, съзерцавайки, ловейки с наслада тези части на тялото ми, той изразява с жарки целувки по устата ми чувствата, които го вълнуват.

— Това момиче ми харесва — възкликва той. — Никога не съм бичувал жена, която да ми е доставяла такова удоволствие.

Клеман се връща към племенницата си, която третира по същия варварски начин. Беше останала областта от горната част на бедрата до прасците, която обсипва с удари и при мен, и при нея със същото усърдие.

— Хайде — добавя той, като ме обръща, — да сменим ръката и да видим това.

Той ми нанася двадесетина удара от средата на корема до долната част на бедрата, после, като разтваря краката ми, той започва да удря немилостиво частите, които му откривах в моята поза.

— Ето птичето, което искам да оскубя — заявява той.

Няколко удара, отправени твърде внимателно, проникват навътре и аз не успявам да сдържа виковете си.

— Аха, аха — обажда се негодникът, — значи намерих чувствителното място; скоро, скоро ще го посетим по̀ за дълго.

През това време племенницата му е поставена в същото положение и третирана по същия начин; и при нея той засяга най-чувствителните части на женското тяло, ала било опитът, било куражът или страхът от още по-жестоко отношение й дават сили да се сдържи и тя се проявява само с няколко трепвания или неволни гърчове. Имаше все пак известна промяна в състоянието на развратника и макар нещата да не бяха придобили все още твърдост, от непрекъснатите тласъци те започваха да придобиват форма.

— Застанете на колене — каза монахът, — ще ви бичувам по гърдите.

— По гърдите ли, отче!

— Да, по тези две сластни парчета плът, които винаги са предизвиквали у мен такова желание.

И докато говореше, той ги стискаше и ги мачкаше безмилостно.

— О, тези части са тъй чувствителни, отче, ще ме убиете.

— Какво ме интересува, стига аз да остана доволен.

И той отправя пет-шест удара, които аз за щастие успявам да отклоня с ръце. Като вижда това, той ги завързва зад гърба ми; остават ми само гримасите и сълзите, за да измоля пощада, защото той строго ми бе наредил да мълча. Опитвам се да го омилостивя… напразно. Той нанася удари по двете ми гърди, които вече нищо не пази; отпечатват се ужасни бразди, които се запълват с кръв; болката изтръгваше сълзи от очите ми и те се ронеха по раните, плод на яростта на това чудовище, което по думите му ги правело още по-привлекателни… Той ги целуваше, хапеше ги, а от време на време се връщаше на устните ми, на разплаканите ми очи, които сладострастно смучеше.

Арманд излиза напред, ръцете й са завързани, тя подлага алабастровите си, чудно закръглени гърди; Клеман се преструва, че иска да ги целуне, но ги хапе… Най-сетне започва да удря и прекрасната плът, тъй бяла, тъй заоблена, скоро се разкрива под погледа на палача, покрита със синини и кървави рани.

— Един момент — извиква разяреният монах, — искам да удрям най-прекрасния задник и най-прекрасните гърди.

Той ме поставя на колене и наглася Арманд върху мен, разтваря краката й така, че устата ми се озовават срещу долната част на корема й, а гърдите ми между нейните бедра под задницата й. По този начин монахът получава на разположение каквото желае, той има пред очите си задницата на Арманд и моите гърди; той удря ожесточено и двете, но другарката ми, за да ме запази от ударите, които стават по-опасни за мен, отколкото за нея, любезно се навежда, за да ги поеме, иначе те неизбежно биха наранили мен. Клеман забелязва тази хитрост и променя позата.

— Тя нищо няма да спечели — заявява сърдито той — и ако оставя днес тази част незасегната, то ще бъде, за да измъчвам някоя друга, не по-малко деликатна.

Когато ме вдигна, видях, че толкова низости от негова страна не бяха отишли напразно: развратникът бе в прекрасна форма; това само го прави още по-яростен; той сменя оръжието, отваря един шкаф, където има няколко камшика и избира един с железни шипове на края, видът на който ме кара да се разтреперя.

— Виж, Терез — каза той, като ми го посочи, — ще се убедиш колко приятно е да удряш с това… Ти ще го усетиш… Ще го усетиш, измамнице, ала засега ще се задоволя да използувам само този.

Другият камшик бе с възли по дванадесетте опашки; на върха на всяка от тях имаше един по-голям възел, колкото костилка от слива.

— Хайде, в галоп!… В галоп! — извика той към своята племенница.

Последната, която знаеше за какво става дума, мигом застава на четири крака, с повдигнати колкото се може по-нагоре хълбоци, като ми казва да правя като нея; аз я послушвам, Клеман ме яхва през кръста с глава към задницата; Арманд е вдигнала нейната към него: негодникът, като вижда и двете в своя обсег, ни обсипва ожесточено с удари по частите, които му предлагаме; ала тъй като в тази поза ние откриваме и онази деликатна част, която ни отличава от мъжете, този варварин насочва ударите си точно натам, дългите гъвкави опашки на бича, с който си служи, прониквайки много по-лесно във вътрешността от пръчките, оставят там дълбоки следи от неговия бяс; той ту удря едната, ту се насочва към другата: като добър ездач, не само нанася удари, но и сменя на няколко пъти своя кон; ние сме на края на силите си, а парещата болка е толкова силна, че става непоносима.

— Изправете се! — заповядва ни той, като пак взема пръчките. — Да, изправете се и се бойте от мен.

Очите му блестят, по устата му има пяна. Тъй като под заплаха е цялото ни тяло, ние бягаме като обезумели из стаята, той ни преследва, като удря безразборно ту едната, ту другата; негодникът вече ни е разкървавил целите; най-после ни заклещва в ъгъла до леглото. Ударите удвояват силата си: клетата Арманд получава един удар по гърдите и залита; тази последна ужасна сцена предизвиква екстаза и докато гърбът ми търпи жестоките последствия от него, хълбоците ми са облени от доказателствата за тази страст с толкова опасни резултати.

— Да си лягаме, Терез — казва най-после Клеман. — Може би на теб ти дойде много, ала за мен не бе достатъчно: човек не може да се отърве от тази слабост, макар тя да е само бледа сянка на това, което в действителност ми се ще да направя. Ах, мило момиче, ти не знаеш докъде може да ни доведе тази извратеност, опиянението, до което ни докарва, заслеплението, което предизвиква това електрическо поле на възбудата от болката, понасяна от предмета на нашата страст; какъв приятен гъдел буди страданието! Желанието да го направиш още по-силно… Ето спънката пред тази мания, знам това, ала подобна спънка може ли да попречи на човека, презрял всичко?

Макар умът на Клеман все още да бе възбуден, като видях, че сетивата му се уталожават, аз се осмелих в отговор на думите му да укоря извратеността на неговите наклонности; начинът, по който този развратник ги оправда, заслужава, струва ми се, да намери място в изповедта, която искате от мен.

— Без съмнение, най-смешното нещо на света, скъпа Терез — отвърна ми Клеман, — е да се опиташ да оспорваш човешките вкусове, да им противоречиш, да ги бичуваш и осъждаш, ако не съответствуват на законите на страната, в която живееш, или на обществените условности. Така е! Хората никога не ще разберат, че няма вкусове, колкото и странни, колкото и престъпни да са те, които да не са предопределени от устройството, дадено ни от природата! А щом е така, с какво право, питам аз, един човек ще иска от друг да променя вкусовете си или да ги приспособява към обществения ред? С какво право дори законите, създадени единствено в името на човешкото щастие, ще посмеят да се опълчат срещу този, който не може да се промени или пък ще го постигне единствено с цената на щастието, което именно законите трябва да му осигуряват? Но дори и да пожелаем да променим вкусовете си, нима ще успеем? Имаме ли сили да се преобразим? Можем ли да станем други? Ще поискате ли подобно нещо от някой недъгав и не е ли несъответствието на нашите вкусове същото от морална гледна точка, каквото е от физическа несъвършенството на недъгавия?

Съгласен съм да навлезем и в някои подробности; качествата на ума, които, признавам, притежаваш, ще ти позволят да ги разбереш, Терез. Виждам, че две наши извратености вече са те поразили: ти се удивляваш на сладката възбуда, която някои наши братя изпитват от неща, всеобщо признати за гнусни и нечисти, а също така се учудваш как сладострастието ни може да бъде предизвикано от действия, които според теб са белязани единствено от жестокост. Ще анализирам и едното, и другото от тези увлечения и ще се опитам, ако е възможно, да те убедя, че няма на света нищо по-нормално от удоволствието, което те предизвикват.

Според теб е странно мръсни и отвратителни неща да добавят допълнителна възбуда към екстаза на нашите сетива; ала преди да се чудиш на това, скъпа Терез, би трябвало да разбереш, че в нашите очи предметите имат само такава стойност, каквато ние им придадем с нашето въображение; значи твърде възможно е според тази вечна истина не само най-странните, но и най-долните и ужасни неща да ни засягат твърде чувствително. Човешкото въображение е свойство на ума, което чрез сетивата рисува, променя предметите и оформя след това мислите на основата на първото впечатление от тези предмети. Ала това въображение, самото то плод на устройството на човека, възприема предметите по един или по друг начин и след това оформя мислите само според влиянието на предметите: нека обясня разсъжденията си с един пример. Не си ли виждала, Терез, огледала с различна форма? Едни умаляват предметите, други ги уголемяват; някои ги правят ужасни на вид, други очарователни? Можеш ли сега да си представиш, че ако всяко от тези огледала съчетава способността да създава и да отразява, няма ли да даде на всеки човек, огледал се в него, съвсем различен портрет? И този портрет няма ли да зависи от начина, по който то е отразило обекта? Ако към двете способности на това огледало прибавим и трета — чувствителността, — няма ли то да изпита за човека, видян от него по един или друг начин, чувството, което той би бил в състояние да предизвика у него според това как е бил възприет? Огледалото, което го е видяло красив, ще го обикне; онова, което го е видяло безобразен, ще го намрази, а при това става дума все за един и същ индивид.

Такова е човешкото въображение, Терез; един и същ предмет му се представя под толкова форми, колкото са и гледищата за него, и според въздействието му върху въображението; какъвто и да е той всъщност, то решава дали да го обича, или да го мрази. Ако въздействието на наблюдавания предмет е благоприятно, то го обича, предпочита го, макар този предмет сам по себе си въобще да не е приятен; а ако предметът, макар с известна стойност в очите на другите, е въздействувал неблагоприятно на въображението, то ще го отбягва, защото няма чувство у нас, което да не зависи от влиянието на различните предмети върху въображението. След казаното не е удивително, че нещо може много да се харесва на едни и да не се харесва на други, и обратно, най-невероятните неща все пак намират поклонници… Уродливият също намира огледала, които да го правят красив.

Следователно, ако признаем, че наслажденията на сетивата са винаги зависими от въображението, винаги водени от въображението, не бива повече да се учудваме на многобройните разновидности, които въображението подсказва при тези наслаждения от неизброимото множество предпочитания и различни страсти, които се пораждат от различните отклонения на това въображение. Тези предпочитания, макар и похотливи, не бива да пораждат повече удивление от другите; няма причина една прищявка на трапезата да бъде смятана за по-малко необикновена от една прищявка в леглото; и в единия, и в другия случай не е по-необичайно да обожаваш нещо, което тълпата презира, отколкото да харесваш друго нещо, всеобщо прието за добро. Единодушието доказва еднаквото устройство на органите, но нищо, което да бъде в полза на предпочитания предмет. Три четвърти от човечеството могат да смятат, че мирисът на розата е прелестен, без това да бъде доказателство нито за осъждането на останалата четвърт, нито че този мирис действително е приятен.

Значи, ако на света има хора, чиито вкусове шокират всички общоприети предразсъдъци, не само не бива да им се чудим, не само не бива да ги поучаваме, нито да ги наказваме: напротив, трябва да им бъдем полезни, да ги удовлетворяваме, да премахваме всички пречки, които ги възпират, и да им предоставяме, ако искате да бъдете справедлива, всички средства да намират утеха, без да рискуват; защото не от тях е зависело да имат или да нямат подобни странни предпочитания, както не е зависело от вас да се родите умна или глупава, добре сложена или гърбава. В утробата на майката се изграждат органите, които трябва да ни направят чувствителни към една или друга приумица; първите показани предмети, първите чути думи довършват механизма; предпочитанията се оформят и повече нищо на света не може да ги унищожи. Каквото и да прави възпитанието, то не може да промени нищо и онзи, комуто е писано да стане негодник, със сигурност става такъв, колкото и добро да е било даденото му възпитание, нито пък бива засегната добродетелта на онзи, чиито органи са предразположени към доброто, макар възпитателят да го е пренебрегвал. И двамата са действували според собственото си устройство, според отпечатъка, наложен им от природата, и единият не заслужава наказание повече, отколкото другият похвала.

Особено странно е това, че докато се отнася до незначителни неща, ние не се учудваме от разликата във вкусовете; ала стане ли дума за сладострастие, всички започват да роптаят; жените, вечно бдящи над своите права, жените, чиято слабост и незначителност карат да се пазят да не изгубят нещо, треперещи непрекъснато да не бъдат ограбени, и ако за нещастие в търсенето на наслада бъдат използувани средства, които шокират техните убеждения, те веднага ги обявяват за престъпления, достойни за ешафода. А всъщност каква несправедливост! Удоволствието на сетивата трябва ли да прави човека по-добър, отколкото другите житейски удоволствия? С една дума, нима храмът на потомството трябва да привлича нашите наклонности, да събужда нашите желания повече, отколкото друга част на тялото, дори и най-противоположната, най-отдалечената от него, свързана с най-зловонното и най-отвратителното отделяне на човешкия организъм? Струва ми се, не бива да се учудваме на човешките странности в любовните наслади повече, отколкото ако те се проявяваха в някоя друга област на живота! Още веднъж, и в единия, и в другия случай подобна странност зависи от човешките органи: чия е вината, ако това, което ви засяга, не означава нищо за друг, който се възбужда от нещо, което вас ви отвращава? Има ли човек, който незабавно не би променил изцяло своите вкусове, предпочитания и наклонности и не би предпочел да бъде като всички други, наместо да се отличава от тях, стига да е в състояние да го стори? Проява на глупава и варварска нетърпимост е да бъде осъждан такъв човек; той не е по-виновен пред обществото, каквито и да са проявяваните от него отклонения, от този, който, както казах, се е родил едноок или куц. Еднакво несправедливо е да се осъжда и да се подлага на подигравки единият и да се обижда и осмива другият. Човек, притежаващ странни наклонности, е като болен; той е, ако щете, като истерична жена. Хрумвало ли ни е някога да се противопоставяме и да наказваме някой от тях? Нека бъдем справедливи към човека, чиито прищевки ни изненадват; напълно подобен на болния или на истеричката, той като тях е достоен за съжаление, а не за осъждане. Такова е моралното оправдание на хората, за които става дума; то може да бъде открито без съмнение със същата леснина и от физическа гледна точка, а когато анатомията напредне, лесно ще бъде показана връзката между устройството на човека и неговите наклонности. Учени, палачи, ключари, законодатели, негодяи с тонзури, какво ще правите, когато стане това? Какво ще стане с вашите закони, с вашия морал, вашата религия, вашите бесилки, вашия рай, вашите богове, вашия ад, когато бъде доказано, че една или друга телесна течност, тъкан, степен на киселинност в кръвта или в секретите са достатъчни да превърнат човека в предмет на вашите наказания или награди? Да продължим: теб те удивлява наклонността към жестокост?

Каква е целта на човека, когато се наслаждава? Нима тя не е да предаде на сетивата си цялата възбуда, на която са способни, за да достигне по-добре и по-цялостно до върховния екстаз… драгоценен екстаз, който показва дали насладата е била сполучлива или несполучлива в зависимост от това дали до нея се е стигнало с повече или с по-малко активност? Значи явен софизъм е да се говори, че за да се стигне до успех, по-добре е екстазът да бъде споделен от жената. Нима не е очевидно, че жената не може да сподели нищо с нас, без при това да ни ограби, и че всичко, което получава, е за наша сметка? И питам аз, нима е необходимо една жена да изпитва наслада, когато ние я изпитваме? Има ли в това нещо друго освен тщеславие, което търси удовлетворение? И не намирате ли, че това тщеславие се проявява в още по-съблазнителна форма, ако, напротив, насила лишите жената от наслаждение, за да остане то само за вас и тя изцяло да се отдаде на това, което вие ще изпитате? Нима тиранията не гали много по-добре тщеславието от благотворителността? Този, който се налага, не е ли много по-истински господар от този, който споделя? Как ли се е родила в главата на разумния човек мисълта, че при наслажденията нежността има някаква стойност? Нелепо е да се твърди, че тя е необходима: тя никога нищо не добавя към чувствените удоволствия, бих казал, че дори е вредна; да обичаш и да се наслаждаваш, са две съвсем различни неща; доказателство за това е, че ние постоянно обичаме, без да се наслаждаваме, и още по-често се наслаждаваме, без да обичаме. Всичката нежност, примесена в сладострастието, е в полза на жената и за сметка на мъжа и докато последният е зает да доставя удоволствие другиму, той несъмнено няма възможност да се наслаждава или пък насладата му е чисто интелектуална, сиреч въображаема, и стои по-долу от чувствената наслада. Не, Терез, не, няма да престана да повтарям колко ненужно е едно наслаждение да бъде споделено, напротив, необходимо е мъжът да се наслаждава само за сметка на жената, да вземе от нея всичко, способно да усили сладострастието, без да обръща внимание на въздействието, което то може да окаже върху жената, тъй като подобно внимание би го разсеяло: или ще пожелае да сподели с жената и няма да изпита наслаждение, или ще се бои тя да не страда и това ще го притеснява. Ако егоизмът е пръв закон на природата, то именно в удоволствията и сладострастието, а не другаде, нашата свещена майка желае той да бъде едничкият ни двигател. Не е кой знае каква беда, ако за увеличаване на мъжкото сладострастие се наложи да бъде пренебрегнато или нарушено това на жената; защото, ако това нарушаване му носи нещо, загубата, която ще понесе неговият обект, ни най-малко не го засяга; трябва да му бъде безразлично дали този обект е щастлив или нещастен, стига той самият да получи наслада; действително между него и неговия обект няма никаква връзка. Следователно би било лудост да се занимава с усещанията на обекта за сметка на своите собствени. При това положение, ако индивидът, за когото става дума, е устроен така, че за да стигне до възбуда, трябва да предизвика у обекта, с който си служи, болезнени усещания, ще признаете, че той може да прибегне до тях без угризения, защото неговата цел е да се наслаждава, като се абстрахира от всичко, независимо от последствията за обекта… По-късно ще се върнем на това: нека продължим нататък поред.

И така, особените наслаждения имат своя чар, който може да бъде по-голям от този на всички други; иначе как биха се наслаждавали толкова старци, толкова уродливи и недъгави? Те са сигурни, че не са обичани, съвършено уверени, че това, което изпитват, не може да бъде споделено: нима от това сладострастието им става по-малко? Нима те се стремят към някакви илюзии? Изцяло отдадени на мисълта за своите удоволствия, вие виждате как те само се стремят да ги достигнат, готови да пожертвуват всичко за това, без изобщо да си въобразяват, че обектът, с който си служат, може да изпълнява друга роля освен пасивна. Значи изобщо не е необходимо да се доставя удоволствие, за да се получава такова; положението, благополучно или злополучно, на жертвата на нашия разврат следователно няма никакво значение за задоволяване на нашите сетива; изобщо не може да ни занимава въпросът за сърдечното и умственото й състояние; този обект може да се радва или да страда от вашите действия, да ви обича или да ви ненавижда: всички тези съображения са нищожни, когато става дума за сетивата. Жените, признавам, могат да изтъкват противоположни разсъждения, ала те, които са само машини за сладострастие, които трябва единствено да ни се отдават, трябва да бъдат оставяни без внимание всеки път, когато трябва да се изгради една реална система в този род удоволствия. Има ли един-единствен разумен човек, който да гори от желание да сподели насладата си с леки момичета? И няма ли милиони мъже, които въпреки това вкусват буйни удоволствия с тези създания? Това са все хора, убедени в това, което говоря, които го прилагат на практика, без да подозират това, и се присмиват на тези, които оправдават действията си с добри намерения само защото светът гъмжи от живи статуи, които се движат насам-натам, действуват, ядат, храносмилат, без никога за нищо да си дават сметка.

Ако стане ясно, че особените удоволствия са не по-малко съблазнителни от другите и дори несъмнено повече, очевидно защо подобно наслаждение, постигнато независимо от обекта, с който си служим, е не само твърде далеч от това, което би могло да му се хареса, но дори е противоположно на неговите собствени удоволствия; нещо повече: то може да стигне до причиняване на болка, на терзания, на мъчения, без в това да има нещо необикновено, без от него да следва нещо друго освен едно несъмнено усилване на приятните преживявания на тиранина, който измъчва и терзае. Да се опитаме да го покажем.

Чувството на сладострастие не е нищо друго освен трепет, предизвикан в душата ни от спазми, които въображението, разпалено от спомена за някакъв предмет, причинява на нашите сетива или посредством присъствието на този предмет, или още по-добре чрез дразнението, което изпитва този предмет и което е в състояние да ни възбуди възможно най-силно. Така нашето сладострастие, този неизразим гъдел, който ни довежда до помрачение, който ни довежда до най-върховно щастие, което човек може да изпита, може да бъде постигнато само по два начина: или като видим реално или въображаемо наличие у обекта, който използуваме, на този вид красота, който най-много харесваме, или като гледаме как същият този обект изпитва възможно най-силни усещания. А няма по-силно усещане от болката; нейното въздействие е сигурно, то не може да бъде измамно като удоволствието, непрекъснато имитирано от жените и почти никога изпитвано от тях; впрочем колко самолюбие, колко младост, сила и здраве са необходими, за да накараш една жена да изпита това съмнително и недотам задоволително усещане за удоволствие! А болката, напротив, не изисква нищо: колкото повече недостатъци притежава един мъж, колкото е по-стар, по-неприятен, толкова по-сигурно ще успее. Що се отнася до целта, тя несъмнено ще бъде постигната, тъй като той най-силно се влияе, искам да кажа, неговите сетива изпитват най-силна възбуда, когато е предизвикал у обекта възможно най-силно впечатление независимо по какъв начин. Следователно този, който предизвика у една жена най-силен смут, този, който съумее най-силно да разстрои нейното състояние, със сигурност ще получи най-голямата възможна доза сладострастие, защото резултатът от въздействието на другите върху нас е в зависимост от понесеното от самите тях въздействие и ще бъде много по-активно, ако последното е било мъчително, а не нежно и приятно; и поради това сладострастният егоист, който е убеден, че неговото удоволствие ще бъде толкова по-живо, колкото по-пълно се изживява, ще причини, когато е господар на положението, възможно най-голяма болка на обекта, сигурен, че полученото в замяна сладострастие е в пряка зависимост от силата на наложеното въздействие.

— Тези принципи са ужасяващи, отче — казах аз на Клеман, — те оправдават най-жестоките наклонности, най-страхотните наклонности.

— И какво от това? — отвърна ми този варварин. — Още веднъж ще повторя, нима ние сме господари на нашите наклонности? Нима не трябва да отстъпим пред тези, които природата ни е дала, както гордата корона на дъба се прекланя пред напора на бурята? Ако природата се чувствуваше засегната от подобни наклонности, тя не би ни ги вдъхнала; невъзможно е да получим от нея чувство, което би я наскърбило, и окончателно убедени в това, ние можем спокойно да се отдадем на нашите страсти от какъвто и род, с каквато и сила да са те, сигурни, че неприятните последствия от тях са замислени от природата, чиито неволни изпълнители се явяваме. Защо да ни е грижа за резултатите от тези страсти? Когато е въпрос да изпитаме наслада от някакво действие, изобщо не бива да се тревожим за последиците.

— Не ви говоря за последиците — прекъснах го твърдо аз, — въпросът е за самото действие; несъмнено, ако сте по-силен и поради вашите жестоки и отвратителни схващания обичате да се наслаждавате на болката и чрез нея подсилвате приятните си изживявания, вие неусетно, измъчвайки обекта, с когото си служите, ще стигнете до насилие, способно да му отнеме живота.

— Защо не? Това означава, че чрез наклонностите, дадени ми от природата, съм изпълнил намеренията на природата, която, редувайки съзиданието и разрушението, като ми внушава мисълта за едното, подготвя изпълнението на другото; все едно, че от едно продълговато парче материя съм направил три или четири кръгли или квадратни парчета. О, Терез, нима това може да се нарече престъпление? Нима може да бъде назовано така едно действие, което служи на природата? Има ли човекът власт да извършва престъпления? И когато, поставяйки собственото си щастие пред това на другите, той събаря и руши всичко по пътя си, сторил ли е нещо, което да не служи на природата, чиито първи и най-силни внушения му диктуват да бъде щастлив, независимо за чия сметка? Идеята за любовта към ближния е химера, която дължим на християнството, а не на природата. Последователят на назаретянина, измъчван, нещастен и следователно в такова състояние на изтощение, което положително е подтиквало към толерантност и човечност, несъмнено е установил тази митична връзка между едно същество и друго; утвърждавайки тази идея, той е спасявал живота си. Ала един философ не може да приеме такива връзки въобще; виждайки и зачитайки само себе си на този свят, той отнася всичко към себе си. Ако за момент щади или ласкае другите, то става единствено във връзка с някаква изгода, която той очаква да извлече от това. А ако не се нуждае повече от тях, ако ги превъзхожда по сила, той завинаги се отрича от тези прекрасни принципи на човеколюбието и благодетелността, на които се е подчинявал само от користни съображения; той вече не се бои да си присвоява всичко, да накара всичко наоколо да му служи и каквото и да струва това на другите, да задоволява желанията си безогледно и без угризения.

— Но човекът, за когото говорите, е чудовище.

— Човекът, за когото говоря, е дете на природата.

— Той е див звяр.

— Ами че тигърът, леопардът, чието подобие е той, както твърдиш, не са ли като него творения на природата, не са ли създадени, за да изпълняват нейните предначертания? Вълкът, който разкъсва агнето, следва възгледите на тази обща майка, както и злосторникът, който унищожава обекта на своето отмъщение или на своята похот.

— О, каквото и да говорите, отче, никога не ще приема тази разрушителна похот.

— Защото се боиш да не станеш неин обект; ето това е чист егоизъм; нека си сменим ролите и ти ще я приемеш; попитай агнето и ще се убедиш, че и то не е съгласно вълка да го разкъса; попитай вълка за какво служи агнето. „За моя храна“, ще отговори той. Вълци, които ядат агнета, агнета, разкъсвани от вълци, силният, който принася в жертва слабия, слабият, който става жертва на силния, ето такава е природата, такива са нейните възгледи, нейните планове; вечните действия и противодействия, множество пороци и добродетели, с една дума, съвършено равновесие, произтичащо от равенството между доброто и злото на земята; равновесие, на което се крепят звездите, растенията и без което всичко би било разрушено за миг. О, Терез, колко удивена би била същата тази природа, ако можеше за момент да поразсъждава с нас и ако й кажехме, че престъпленията, които й служат, деянията, които изисква от нас и към които ни подтиква, се наказват от закони, които, както се опитват да ни убедят, били по подобие на нейните. Глупако, би ни отвърнала тя, яж, пий, спи и без страх върши престъпленията, които намериш за добре: всички тези мними злодеяния ми харесват и аз ги желая, затова ти ги и внушавам. Нима на теб се пада да определяш кое ме дразни и кое ме радва? Знай, че у теб няма нищо, което да не ми принадлежи, нищо, което да не съм поставила по причини, които не ти е отредено да научиш; че и най-ужасяващото от твоите деяния, както и най-благородното ми служат еднакво. Следователно не е необходимо да имаш задръжки, надсмей се над законите, над обществените условности и над боговете; слушай само мен и бъди сигурен, че ако за мен съществува престъпление, това е съпротивата на всичко, което ти внушавам, поради упорство или поради някакви софизми.

— О, справедливи Боже! — възкликнах аз. — Вие ме карате да треперя. Ако няма престъпления против природата, откъде се взема тогава непреодолимото отвращение, което изпитваме към някои деяния?

— Тава отвращение не идва от природата — отвърна живо негодникът. — Негов източник е единствено липсата на навик; нима не е същото с някои ястия? Макар и чудесни, те не ни ли отвращават само защото не сме свикнали с тях? Нима поради това някой ще се осмели да твърди, че те не са добри? Нека се постараем да надмогнем себе си и скоро ще се убедим колко вкусни са те; отвращаваме се от лекарствата, макар те да са спасителни за нас; нека по същия начин привикнем със злото и не след дълго да открием у него безброй прелести; това моментно отвращение е по-скоро хитрина, кокетство от страна на природата, отколкото предупреждение, че деянието я наскърбява; по този начин тя ни подготвя за удоволствието от победата; така тя увеличава удовлетворението от самото деяние; нещо повече, Терез, нещо повече: колкото деянието ни се струва по-чудовищно, колкото по-противно е на нашите нрави и обичаи, колкото повече задръжки преодолява, колкото повече шокира всички наши обществени предразсъдъци, колкото повече накърнява това, което ние наричаме закони на природата, толкова това деяние е по-полезно за същата тази природа. Единствено чрез престъпления тя си връща правата, които добродетелта постоянно й отнема. Ако престъплението е съзнателно и не се отклонява прекалено от добродетелта, то по-бавно ще установи необходимото на природата равновесие; но колкото по-значително е то, толкова повече изравнява тежестите и уравновесява властта на добродетелта, която иначе би унищожила всичко. Нека не се плаши този, който е замислил престъпление, или този, който вече го е извършил: колкото по-значително е то, толкова по-добре е послужило на природата.

Тези негови чудовищни разсъждения скоро ме доведоха до мисълта на Омфала за начина, по който щяхме да напуснем това отвратително място. Още тогава у мен се зародиха плановете, които, както ще видите, изпълних по-късно. Ала за да си доизясня нещата, аз зададох още няколко въпроса на отец Клеман.

— Все пак вие не държите вашите нещастни жертви вечно? — запитах го аз. — Може би ги отпращате, когато ви омръзнат?

— Разбира се, Терез — отвърна монахът. — Ти ще излезеш от този дом така, както си влязла; щом четиримата се споразумеем за това, ще трябва да се оттеглиш. Това непременно ще стане.

— Ала не се ли боите — продължих аз, — че по-младите и по-малко дискретни момичета могат един ден да разкрият какво се върши при вас?

— Това е невъзможно.

— Невъзможно?

— Безусловно.

— Бихте ли обяснили?

— Не, това е наша тайна; но единственото, в което можеш да бъдеш сигурна, е, че дискретна или не, няма да имаш абсолютно никаква възможност да кажеш, когато излезеш, нито една дума за това, което се върши тук. Ето защо, Терез, както виждаш, не ти препоръчвам никаква дискретност; никаква принудителна сдържаност не ограничава желанията ми…

При тези думи монахът заспа. От този миг нататък не можех да не разбера, че спрямо нещастниците, които бяха отпращани, се вземаха най-жестоки мерки и че ужасната сигурност, на която се разчиташе, бе резултат от тяхната смърт. Това още повече затвърди моето решение; скоро ще видим резултата от него.

Щом Клеман заспа, Арманд се приближи до мен.

— Той скоро ще се събуди по-неудържим от всякога — каза ми тя. — Природата приспива сетивата му само за да им придаде след краткия отдих още по-голяма енергия; още една сцена, и ще бъдем на спокойствие до утре.

— Ами ти — запитах я аз, — защо не поспиш малко?

— Нима мога? — отвърна ми Арманд. — Ако не бодърствувам права до леглото му и моята небрежност бъде забелязана, този човек е в състояние да ме заколи.

— О, Боже! — възкликнах аз. — Нима дори когато спи, негодникът желае да бъде обкръжен от чуждото страдание?

— Да — отвърна моята другарка. — Безчовечността на това хрумване е причина за неговата разпаленост, когато се събуди; по това той прилича на онези извратени писатели, чиято поквара е толкова опасна, толкова действена, че единствената им цел, когато отпечатват отвратителните си разсъждения, е да продължат да вършат престъпления дори след собствената си смърт; те самите не могат вече нищо да направят, но прокълнатите им писания ще продължат престъпното им дело и в тази сладка мисъл те намират утеха, когато отиват в гроба, принудени от смъртта да спрат злодеянията си.

— Чудовища! — възкликнах аз.

Арманд, която бе твърде нежно създание, ме целуна просълзена и продължи да се разхожда около леглото на този негодяй.

След два часа монахът наистина се събуди, обзет от невероятно оживление, и ме сграбчи с такава сила, че се изплаших да не ме задуши; дишането му беше силно и учестено; очите му искряха, той бълваше несвързани думи, все богохулни и скверни. Извиква Арманд, иска да му донесе пръчките и започва да ни удря и двете, при това много по-силно, отколкото преди да заспи. Изглежда, че иска да завърши с мен; аз започвам да крещя; за да съкрати мъките ми, Арманд го възбужда с все сила, неговият ум се замъглява и най-сетне чудовището, подтикнато от всички тези силни усещания, изгубва заедно с горещите струи и яростта си, и желанията си.

Остатъкът от нощта мина спокойно. На ставане монахът се задоволи да ни огледа и да ни опипа и тъй като се накани да ходи на молитва, ние се прибрахме в сарая. Старшата не се стърпя и ме пожела, мислейки, че все още съм възбудена; както бях отпаднала, нима можех да се съпротивлявам? Тя направи каквото искаше, достатъчно, за да ме убеди, че дори една жена, ако премине подобна школа, скоро изгубва присъщите на нейния пол деликатност и сдържаност и по примера на своите тирани може да стане единствено порочна и жестока.

Две нощи по-късно аз преспах при Жером; не искам да описвам мъките, на които той ме подложи, те бяха още по-ужасни. Какви изпитания, Боже мой? Най-сетне след една седмица бях преминала през всички етапи. Тогава Омфала ме попита дали Клеман не е този, от когото действително най-много съм пострадала.

— Уви — отвърнах аз, — сред толкова много ужаси, мръсотии, които ту събуждат отвращение, ту подтикват към бунт, е много трудно да определя кой от тези негодници е най-отвратителен; измъчена съм от всички и бих желала да изляза оттук, каквато и да е съдбата, която ме очаква.

— Възможно е скоро това ти желание да бъде изпълнено — отвърна моята другарка. — Наближава празникът; той рядко минава, без да им донесе нови жертви; те или съблазняват момичетата чрез изповедта, или ги отвличат, ако им падне сгода; всички тези нови попълнения предполагат и отстранявания…

Този прословут празник настъпи… Ще повярвате ли, госпожо, до какво чудовищно богохулство стигнаха монасите по този случай? Те си наумиха, че едно видимо чудо ще удвои блясъка на тяхната слава; ето защо облякоха Флорет, най-младото от момичетата, в одежди като на Богородица; привързаха я със скрити въжета за стената на нишата, като й заповядаха да вдига внезапно ръце към небето в знак на преклонение, когато бъде поднесена просфората. Тъй като клетото малко създание бе заплашено с най-жестоки наказания, ако произнесе само една дума или сбърка ролята си, тя се справи чудесно и измамата има пълен успех. Народът се развика, че това е чудо, остави богати дарове на Богородица и си замина по-убеден от всякога в милостта на небесната майка. Нашите развратници, за да удвоят своето светотатство, пожелаха Флорет да се яви на вечерната оргия в същите одежди, които бяха предизвикали толкова почести, и всеки от тях разпали отвратителните си желания, като я подложи, както си беше с това облекло, на извратените си прищевки. Възбудени от това първо престъпление, богохулниците стигат дотам, че събличат голо момичето, поставят го да легне по корем на една голяма маса, запалват свещи, поставят образа на Спасителя на гърба му и се осмеляват да изпълнят върху задницата най-страховитото от всички тайнства. При тази чудовищна гледка аз припаднах, невъзможно бе да издържа. Като ме вижда в това състояние, Северино заявява, че за да привикна, и аз на свой ред трябва да послужа за олтар. Сграбчват ме, поставят ме на мястото на Флорет; приношението бива извършено и просфората… този символ на нашата августейша религия… Северино я грабва и я вкарва в нечистото място, обект на содомитските му удоволствия… набутва я с проклятия… тика я със силните тласъци на чудовищното си копие и изпраща със светотатствени думи на уста върху самото тяло на своя Спасител нечистите струи на своето сладострастие!

Измъкнаха ме безчувствена от ръцете му; наложи се да ме отнесат в спалнята, където аз осем дни наред изплаквах мъката си, че въпреки желанието ми съм послужила за подобно ужасно престъпление. Споменът за него още терзае душата ми и потрепервам, колчем се сетя… Религията за мен се е превърнала в чувство; всичко, което го накърнява или наскърбява, кара сърцето ми да се облива в кръв.

Времето за месечното обновление наближаваше, когато една сутрин към девет часа Северино влезе в нашата спалня. Изглеждаше твърде възбуден; някакво помрачение се четеше в очите му; поставя ни всички поред в любимата му поза и се спира по-специално на Омфала. Няколко минути я съзерцава в това положение, неусетно се разпалва, целува това, което е пред него, показва, че може да извърши каквото пожелае, но не го прави. Сетне я кара да се изправи, вторачва в нея пълен с ярост и злоба поглед; след това, като я ритва с все сила в корема, захвърля я на двадесет крачки с думите:

— Общността те отпраща, курво, тя е изморена от теб; бъди готова на мръкване, ще мина лично да те взема.

Той излиза. Щом си отива, Омфала се надига; хвърля се разплакана в обятията ми.

— Кажи ми — запитва ме тя, — като съдиш по безсрамието и жестокостта на началото, нима все още можеш да не виждаш края? Какво ще стане с мен, Боже мой?

— Успокой се — отвръщам аз на клетницата, — сега вече съм решена на всичко; чакам само сгоден случай; може би той ще се появи по-рано, отколкото си мислиш; ще разкрия всички тези ужаси; ако се окаже, че действията им действително са толкова безчовечни, както имаме основание да се съмняваме, опитай се да получиш известна отсрочка, а аз ще се опитам да те изтръгна от ръцете им.

Омфала ми се закле, че в случай, че бъде освободена, ще ми помогне на свой ред, след което двете си поплакахме. Денят премина без премеждия; към пет часа Северино дойде лично.

— Хайде — обърна се грубо той към Омфала, — готова ли си?

— Да, отче — отвърна тя, хълцайки; — позволете да прегърна дружките си.

— Не е нужно — каза монахът, — няма време за подобни сълзливи сцени; чакат ни, да тръгваме.

Тогава тя запита трябва ли да вземе дрехите си.

— Не — отвърна игуменът. — Нали всичко принадлежи на манастира? Вече нямате нужда от нищо.

После, поправяйки се, като човек, който се е изпуснал, добави:

— Тези дрехи стават ненужни, ще накарате да ви ушият други по мярка; оставете само това, което е на вас.

Запитах монаха възможно ли е да придружа Омфала до вратите на манастира. Той ми отвърна с поглед, който ме накара да се отдръпна уплашена. Омфала излиза, тя обръща към нас пълните си с тревога насълзени очи и след като изчезва, аз се хвърлям на леглото, обзета от отчаяние.

Привикнали с такива събития или невиждащи техните последствия, дружките ми не се трогнаха колкото мен, докато игуменът не се върна след един час; той идваше да вземе участничките във вечерята. Аз бях сред тях; извикани бяха само четири жени: момичето на дванадесет години, това на шестнадесет, жената на двадесет и три и аз. Всичко мина почти както друг път; забелязах само, че дежурните момичета не бяха там, че монасите често си шушукаха на ухото, че пиха много, че се стремяха да възбудят докрай желанията си, без нито веднъж да ги задоволят, и че ни отпратиха много по-рано, като не задържаха нито една за през нощта… Какви можеха да бъдат изводите от тези подробности? Отбелязах ги, защото при подобни обстоятелства човек внимава за всичко, но какво означаваха те? Ах, толкова бях стъписана, че всяка мисъл, която минаваше през ума ми, тозчас бе опровергавана от следващата; припомняйки си думите на Клеман, несъмнено трябваше да очаквам най-лошото, ала освен това надеждата… тази измамна надежда, която ни утешава, която ни заслепява и ни носи по този начин почти толкова добро, колкото и зло, в края на краищата тя ме успокояваше… Такива злодеяния ми бяха толкова чужди, че ми бе невъзможно да си ги представя! Легнах си в това ужасно състояние; ту бях убедена, че Омфала няма да наруши клетвата си; миг след това бях сигурна, че жестокостите, на които ще бъде подложена, ще я лишат от всякаква възможност да ни помогне. Убедих се окончателно в последното, измина и третият ден, без да се чуе нищо за нея.

На четвъртия ден участвувах във вечерята: тя бе многолюдна и богата. На нея присъствуваха осемте най-красиви жени, бяха ме удостоили с честта да бъда между тях: там бяха и дежурните момичета. Още на влизане видяхме новата си другарка.

— Ето тази, която общността определи да замести Омфала, госпожици — каза ни дон Северино.

При тези думи той смъкна от тялото й наметката, шала, с който бе покрита, и ние видяхме петнадесетгодишно момиче с приятно и нежно лице: тя погледна приветливо всяка от нас с прекрасните си очи; те още бяха влажни от сълзи, но изпълнени с любопитство; снагата й бе гъвкава и лека, кожата й ослепително бяла, косите й разкошни; от нея лъхаше някаква особена съблазнителност, която неволно привличаше още от пръв поглед. Наричаха я Октави; скоро узнахме, че има най-високо потекло, родена е в Париж и е излязла току-що от манастира, за да се омъжи за граф дьо ***; била отвлечена от колата, в която я придружавали две гувернантки и трима лакеи; нямаше представа какво е станало със свитата й; бяха взели само нея и по залез-слънце я бяха докарали със завързани очи пред нас, без тя да е успяла да научи нищо повече.

Никой още не бе й продумал. Четиримата развратници, изпаднали в моментен екстаз пред такъв чар, само можеха да й се възхищават. Силата на красотата внушава респект; и най-отявленият негодник неволно се прекланя пред нея и винаги погазва това преклонение с известни угризения; ала чудовища като тези, с които ние имахме работа, слабо се поддават на подобни скрупули.

— Хайде, красиво дете — каза игуменът, като я привлече безсрамно към себе си във фотьойла, където седеше, — хайде, покажете ни дали останалото от вашите прелести съответствува на това, с което природата така щедро е дарила лицето ви.

И тъй като момичето се смущаваше, изчервяваше се и се мъчеше да се отскубне, Северино внезапно я сграбчи през кръста.

— Разберете, малка Агнес — каза й той, — разберете, че това, което ви казвам, означава начаса да се съблечете гола.

И при тези думи развратникът пъха ръка под полите й, докато я придърпва с другата; Клеман се приближава, той повдига дрехите на Октави до хълбоците и по този начин излага на показ най-нежните, най-апетитните съблазни, които човек може да си представи; Северино, който опипва, без да вижда, се навежда да погледне и четиримата се съгласяват, че никога не са виждали нещо по-добро. Междувременно свенливата Октави, несвикнала на подобни унижения, плаче и се брани.

— Да я съблечем, да я съблечем — казва Антонен, — така нищо не може да се види.

Той помага на Северино и миг по-късно прелестите на момичето се разкриват пред очите ни без никакво прикритие. Несъмнено едва ли могат да съществуват по-бяла кожа и по-хармонични форми… Боже мой! Какво злодейство!… Такава красота, такава свежест, такава невинност и нежност да станат плячка на тези варвари! Засрамената Октави не знае къде да се дене, отвсякъде е обградена от очи, които я разкъсват, груби ръце, които я опипват; кръгът около нея се затваря и както и на мен, налага й се да го обиколи целия. Грубият Антонен не може да се сдържи; жестокото посегателство донася своите плодове и тамянът е изпратен в нозете на божеството; Жером я сравнява с нашата шестнадесетгодишна дружка, несъмнено най-красивата в целия сарай, и поставя редом двата олтара на своя култ.

— Ах, каква белота и грация! — възкликва той, като опипва Октави. — Но пък колко изящество и свежест има и у другата! Наистина — продължава монахът, — колебая се.

После, залепвайки устни на прелестите, които двете му предлагат, възкликва:

— Октави, на теб се пада ябълката; само от теб зависи, дай ми драгоценния плод на това дърво, което сърцето ми боготвори… О, да, да, дай ми го ти или другата и обещавам завинаги наградата на тази, която ме обслужи първа.

Северино вижда, че е време да се помисли за по-сериозни неща; изгубил всякакво търпение, той улавя клетницата, наглася я според своите желания; тъй като не се доверява още на нейните способности, той вика на помощ Клеман. Октави плаче, но никой не я чува; в погледа на безсрамния монах гори огън; господар на самото място, той използува подстъпите към него само за да го атакува по-успешно; не се прибягва до никакви хитрости, до никакви приготовления; нима той би откъснал такава прелестна роза, след като предварително й е махнал бодлите? Колкото и грамадна да е диспропорцията между плячката и нападателя, последният при все това започва битката; пронизителен писък обявява неговата победа, ала нищо не може да го трогне; колкото по-жално пленницата моли за милост, с толкова по-голяма сила я притискат и нещастницата се мята напразно; скоро жертвата е принесена.

— Никога лавров венец не е бил спечелван с толкова усилия — заявява Северино, докато се отдръпва; — за пръв път в живота си се изплаших да не се проваля тъй близо до целта… Ах, каква теснина, каква топлина! Та тя е истински божествен Ганимед.

— Ще трябва да я върна към п̀ола, който ти опозори — казва Антонен, като я хваща, без да я остави да се надигне. — В укреплението има и друга пукнатина.

Той се доближава гордо и за миг е в светилището. Отново се чува писък.

— Слава Богу! — възкликва този безчестен човек. — Щях да се усъмня в успеха си, ако жертвата не бе изстенала. Сега победата ми е сигурна, защото ето че има и кръв, и сълзи.

— Наистина — обажда се Клеман, като се приближава със сноп пръчки в ръка. — Няма да променям тази приятна поза, тя напълно задоволява желанията ми.

Дежурната на Жером и тридесетгодишната жена държаха Октави: Клеман оглежда, опипва, изплашеното момиче го моли, но не може да го трогне.

— О, приятели — казва разпалено монахът, — как да не нашиба човек тази ученичка, след като тя ни показва такъв хубав задник?

Незабавно във въздуха се разнася свистенето на пръчките и глухият шум от ударите им върху прекрасната плът; виковете на Октави се добавят към тях, а богохулствата на монаха им отвръщат; каква гледка за тези развратници, отдали се сред нас на безброй гадости! Те аплодират и насърчават: междувременно кожата на Октави променя цвета си, към белотата на лилията се добавят пурпурночервени петна; ала това, което за момент би било привлекателно за любовта, ако приношението бе подчинено на известна мярка, поради своята прекаленост се превръща в престъпление пред законите; нищо не възпира вероломния монах; колкото повече младата ученичка се вайка, толкова повече се развихрят страстите на учителя; цялото пространство от средата на хълбоците до долния край на бедрата е еднакво пострадало, докато най-после негодникът не уталожва пламъка си върху кървавите следи от своето забавление.

— Аз няма да бъда толкова груб — казва Жером, като поема красавицата и приближава до себе си кораловите й устни. — Ето храма, в който ще принеса жертва… В тази божествена уста…

Ще замълча. Нечистото влечуго омърсява розата. Сравнението ми ви казва всичко.

Остатъкът от вечерта приличаше на всичко, което вече знаете, с изключение на красотата и затрогващата възраст на това момиче, разпалващо още повече тези негодници: техните безобразия се удвоиха и не толкова съчувствието, колкото пресищането бяха причина клетницата да бъде отпратена в стаята, където да намери за няколко часа покоя, от който така се нуждаеше.

Искаше ми се да утеша момичето през тази първа нощ, но бях принудена да я прекарам със Северино, в противен случай самата аз щях да изпадна в положението да се нуждая от помощ. Имах нещастието не да се харесам, думата не би била уместна, а да възбуждам по-силно от другите желанията на този содомит; сега той ме желаеше почти всяка нощ; тъй като тази вечер бе изтощен, той потърси нови средства; боейки се да не би да не успее да ми причини достатъчно болка с ужасното острие, с което природата го бе дарила, той намисли този път да ме прободе с една част от църковните принадлежности, която приличието не ми позволява да назова и която бе с невероятни размери; наложи се да приема всичко. Сам той вкарваше оръжието в любимия си храм; поради тласъците то проникна доста навътре; аз надавам викове: монахът им се наслаждава; след няколко движения напред-назад той внезапно измъква със сила този инструмент на насилието и сам се вмъква в бездната, която бе разтворил… Каква приумица! Нима това не противоречи на всичко, което мъжете биха пожелали? Ала кой би могъл да надникне в душата на един развратник? Отдавна се знае, че това е загадка на природата: тя още не ни е дала отговора.

На сутринта, малко поосвежен, той се опита да приложи друго мъчение, показа ми друг уред, още по-дебел; той бе кух и снабден с бутало, което изтласкваше водна струя с невероятна сила през отвор, широк повече от три пръста; самият инструмент бе широк девет пръста и дълъг дванадесет. Северино накара да го напълнят с много гореща вода и пожела да ми го вкара отпред; изплашена от подобно наказание, аз падам на колене и моля за милост, ала той е в едно от онези дяволски състояния, което не знае що е жалост и когато много по-убедителните страсти я заместват с твърде опасна жестокост. Разяреният монах ме заплашва, че ако не се подчиня, ще ме принуди със сила. Отвратителната машина влезе с две трети от дължината си и разкъсването, което ми причини, заедно с нетърпимата горещина за малко не ме накара да припадна: през това време игуменът, без да спира да ругае частите, които измъчва, кара прислужницата да го възбужда; след четвърт час триене, което ми причинява рани, той натиска буталото и горещата вода прониква до дъното на матката… Аз припадам… Северино е в екстаз. Неговото помрачение е не по-малко от болката, която изпитвам.

— Това не е нищо — подхвърля подлецът, когато идвам на себе си. — Понякога подлагам тези части на още по-силни действия… По дяволите! Една салата от тръни, добре подправена с пипер, с оцет и вкарана вътре на върха на нож, ето какво би развеселило всички; при първото твое прегрешение ще те осъдя точно на това — заяви негодникът, като все още си играеше с едничкия предмет, пред който се прекланяше.

Ала след два-три израза на почит и след снощната оргия той се почувствува изгладнял и затова бях отпратена.

Когато влязох, намерих новата си другарка разплакана; направих каквото можах, за да я успокоя, ала не е лесно да приемеш съдбата си при такава ужасна промяна на положението; впрочем момичето бе много набожно, добродетелно и чувствително; това само правеше положението му още по-тежко. Омфала бе права, когато казваше, че времето, прекарано тук, с нищо не определя коя да бъде отстранена; това изцяло зависеше от прищевките на монасите или от опасения пред някакво последвало издирване; всяка от нас можеше да си замине както след осем дни, така и след двадесет години. Октави прекара при нас едва четири месеца, когато дойде Жером, за да обяви нейното напускане, макар той да бе този, който през това време най-много й се бе наслаждавал, който би могъл да я цени и да има повече нужда от нея; клетото дете си замина, след като даде същите обещания като Омфала; тя ги изпълни не повече от нея.

От този момент ме занимаваше единствено планът, който бях намислила още при заминаването на Омфала; решена на всичко, само да напусна това гнездо на диваци, аз без страх търсех успех. От какво можех да се боя при изпълнението на моето намерение? От смъртта? А можех ли да бъда сигурна в нещо, ако останех? Само в това, че ще умра. А успеех ли, щях да се спася. Нямаше място за колебание, ала преди това трябваше още веднъж да видя чрез мрачни примери тържеството на порока; писано е било в голямата книга на съдбата, в тази загадъчна книга, която никой смъртен не може да проумее, та казвам, писано е било всички тези, които ме бяха измъчвали, унижавали, оковавали във вериги, да видят в погледа ми колко висока за мен е цената на техните деяния, сякаш провидението си бе поставило задача да ми докаже колко безполезна е добродетелта… Зловещи уроци, които въпреки всичко не можеха да ме разколебаят и които, ако още веднъж успея да се спася от надвисналия над главата ми меч, не ще ми попречат завинаги да си остана вярна на Бога, който пазя в сърцето си.

Една сутрин, без да очакваме това, Антонен се появи в нашата спалня и ни обяви, че преподобният отец Северино, роднина и протеже на папата, е бил току-що обявен от негово Светейшество за генерал на Ордена на бенедиктинците. На другия ден той наистина отпътува, без да го видим: казаха ни да очакваме още по-висш сановник за разврата, който бе отреден на всички нас, които бяхме останали; това бе нова причина да ускоря изпълнението на намеренията си.

На другия ден след заминаването на Северино монасите бяха решили да отстранят още една от моите дружки; избрах за бягството си точно деня, когато бе произнесена присъдата над тази клетница, така че заетите с нея монаси щяха да ми отделят по-малко внимание.

Бяхме в началото на пролетта; нощите бяха все още дълги и благоприятствуваха моето намерение. От два месеца се готвех, без никой да заподозре каквото и да било; малко по малко изпилявах с една счупена ножица, която бях намерила, решетката на моята тоалетна стая; главата ми вече лесно се промъкваше, а от бельото бях направила въже с предостатъчна дължина, с което да преодолея височината на сградата от двадесет-двадесет и пет стъпки, за която ми бе говорила Омфала. Когато при идването ми взеха дрехите, бях се погрижила, както ви казах, да скрия малкото си богатство от около шест луидора и то все още бе у мен; на тръгване го скрих в косите си и тъй като почти всички от нашата спалня присъствуваха на вечерята, а единственото момиче, което бе останало с мен, си легна веднага след като другите излязоха, аз влязох в моята стая, там открих отвора, който старателно прикривах всеки ден, завързах въжето на една от здравите железни пръчки, след което се промъкнах и скоро се спуснах до земята.

Преминала бях най-леката част; шестте огради от зид и жив плет, за които бе споменала моята приятелка, ме тревожеха много повече.

Щом стигнах до тях, установих, че разстоянието, което ги отделя една от друга, бе не по-широко от осем стъпки и именно тази близост мамеше погледа, че всичко това е горски масив. Нощта бе много тъмна; докато преброждах първата обиколна алея, за да намеря някакъв отвор в живия плет, минах под столовата. Там нямаше вече никой; тревогата ми се удвои; все пак продължих да търся; така стигнах до прозорците на голямата подземна зала, която се намираше под другата, където обикновено ставаха оргиите. Забелязах силна светлина и като събрах смелост, се приближих. Нещастната ми другарка бе просната на един статив, с разчорлени коси, определена да стане жертва на някакво ужасно мъчение, което щеше да й донесе не свобода, а вечен край на злочестините й… Потреперих, но това, което погледът ми успя да улови, ме удиви още повече: Омфала или не ми бе казала всичко, или сама не знаеше всичко; съзрях в подземието четири голи момичета, които ми се сториха твърде млади и красиви и които със сигурност не бяха от нашите; значи в този ужасен вертеп имаше и други жертви на сладострастието на тези чудовища… Други клетници, които ние не познавахме… Побягнах и продължих обиколката си, докато стигнах до противоположната страна на подземието: тъй като все още не бях открила проход, реших да си пробия път; бях взела, без никой да забележи, един дълъг нож; захванах се за работа; въпреки че бях с ръкавици, ръцете ми скоро се израниха; нищо не можеше да ме спре; плетът бе дебел повече от две стъпки, които успях да преодолея, и ето ме във втората алея; с учудване усетих навсякъде мека и податлива почва, в която краката ми затъваха до глезените: колкото повече напредвах сред тези гъсти храсталаци, толкова мракът ставаше по-черен. Полюбопитствувах да разбера защо тук почвата е по-различна и опипах с ръце… О, справедливи Боже! Улових главата на някакъв труп! Господи! — помислих си аз изплашено, значи, както ми бяха казали, наистина тук е гробището, където тези палачи хвърлят жертвите си; те едва-едва ги покриват с тънък слой пръст!… Този череп принадлежи може би на скъпата Омфала или на клетата Октави, тъй красива, тъй нежна, тъй добра, която премина земния си път мимолетно, подобно на розите, на които приличаше! Тук щеше да бъде и моето място, уви, защо да се противя на съдбата си? Какво ще спечеля, ако тръгна към нови премеждия? Нима не сторих достатъчно злини? Не станах ли причина за достатъчно престъпления? Ах, нека последвам съдбата си! Отвори се, земьо, за да ме погълнеш! Добре е, че съм тъй самотна, бедна и изоставена и не си струва да прекарам още известно време сред тези чудовища!… Не, не, аз съм длъжна да отмъстя за окованата добродетел… Тя разчита на моята храброст… Не бива да падам духом… Трябва да продължа; най-важното е светът да се отърве от опасни негодници като тези. Нима трябва да се поколебая да погубя трима-четирима души, за да спася милиони, които тяхното двуличие или тяхната свирепост погубват?

Ето защо пробивам и следващия жив плет: той бе по-дебел от първия: колкото повече напредвах, толкова по-плътни ставаха те. Отворът е направен и отвъд има твърда земя… нищо, което да напомня ужасите, с които малко преди това се бях сблъскала; така достигам края на рова, без да попадна на стената, за която ми бе говорила Омфала; вероятно нямаше такава и монасите я бяха измислили, за да ни плашат още повече. Извън тези шест стени аз започнах да различавам по-добре предметите: църквата и сградата с жилищата, която опираше до нея, се откроиха пред погледа ми; ровът обграждаше и двете; аз се отказах да правя опити да го премина от тази страна; тръгнах покрай него и когато стигнах срещу един горски път, реших да го прекося и да поема в тази посока. Ровът бе много дълбок, но за щастие сух; тъй като стените бяха зидани с тухли, нямаше начин да се спусна и затова скочих; леко зашеметена от падането, за малко останах неподвижна, преди да се надигна… Продължих нататък, лесно стигнах до отсрещната стена, но как да се кача по нея? Дълго търсих удобно място и най-сетне намерих няколко счупени тухли, които можеха да ми послужат за стъпала; почти бях стигнала горния край, когато всичко под мен се срути и аз се озовах на дъното сред отломките, които бях повлякла при падането си; помислих, че ще умра; това неволно спускане бе по-тежко от първото: цялата бях затрупана с парчетата, паднали заедно с мен; някои ме бяха ударили по главата, а тялото ми бе натъртено… О, Боже! — възкликнах аз отчаяно, — няма смисъл да продължавам, нека си остана тук, това е знамение на Небето, то не иска аз да продължавам: сигурно съм се излъгала; може би злото наистина е необходимо на този свят и щом то го желае, грешно е да се опълчваме срещу него! Ала скоро сама възроптах срещу подобни помисли, плод на всичката безнравственост, която ме обкръжаваше, отърсих се от отломките, които ме покриваха, и вече по-лесно се изкачих с помощта на новите дупки, отворили се в зида; още един опит, събирам смелост и за миг се озовавам на другия край. Бях се отклонила от пътеката, която бях забелязала, но отново я открих и поех по нея с бързи крачки. Преди края на деня бях излязла от гората и се изкачих на същата могила, от която преди шест месеца за мое нещастие бях забелязала този ужасен манастир. Починах си няколко минути, тъй като бях плувнала в пот; първата ми грижа бе да падна на колене и да помоля Бог да ми прости новите неволни прегрешения, които бях извършила в това отвратително свърталище на престъплението и срама; скоро сълзи на разкаяние потекоха от очите ми. „Уви! — казах си аз, — бях по-малка грешница, когато преди една година се отклоних от същата тази пътека, водена от благочестие, което така гибелно бе поругано! О, Господи! С какви очи ще се гледам сега?“ Тези мрачни мисли бяха донякъде уталожени от радостта, че отново съм свободна, и аз продължих своя път към Дижон с мисълта, че само в този голям град правосъдието можеше да се вслуша в моите оплаквания…

На това място г-жа Дьо Лорзанж накара Терез да си поеме дъх поне за няколко минути, а тя действително се нуждаеше от това; чувствата, които влагаше в своя разказ, раните, които подобни спомени отваряха в душата й, всичко това сочеше, че тя трябва да си почине. Г-н Дьо Корвил поръча нещо освежително и след известно време нашата героиня продължи, както ще видите, подробния разказ за своите злочестини.

Бележки

[1] Маркиз Дьо Биевр дали е измислял каламбур, достоен за този, който Назаретянинът казва на своя учител: „Ти си Петър (камък) и на тоя камък ще съградя църквата Си“? И нека после разправят, че каламбурите датират от нашия век. — Б.а. ↑

[2] Вижте една малка творба, озаглавена „Йезуитите в добро настроение“. — Б.а. ↑

[3] Вж. „История на Бретан“ от дон Лобино. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Маркиз дьо Сад Жюстин или Неволите на добродетелта (3)

Метаданни

Данни

Жюстин или Неволите на добродетелта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Маркиз дьо Сад
Жюстин или Неволите на добродетелта (3)