Борис Акунин
Смъртта на Ахил (31)

7.

В хотела го чакаше нарочен куриер със спешно съобщение от Петербург.

„Взе месец отпуска и пътува с влак за Москва. Пристига утре в пет следобед. Ще отседне в хотел, «Дюсо», «Театралний проезд», в стая 47. Съпровождат го седем офицери и камердинерът. Възнаграждението: в кафявата чанта. Първата среща предвидена в петък, 10 ч. — с командващия Петербургското окръжие Ганецки. Напомням, срещата нежелателна.

NN.“

На 24 юни, четвъртък, Ахимас, облечен в раиран костюм, сресан и напомаден, с гарсонетка в ръка, от сутринта се завъртя в хотел „Дюсо“. Успя да установи делови отношения с вратаря, портиера и прислужника, който чистеше в крилото със стаите, запазени за видния гост. Успешните контакти се улесниха от две неща: първо, визитната картичка на кореспондент на „Московские ведомости“, доставена от господин Немо, и второ, щедрите рушвети (на вратаря 25 рубли, на портиера 10 и на чистача 3). Най-полезна инвестиция се оказаха именно трите рубли за чистача — той тайно вкара репортера в 47-а.

Ахимас поахка за разкошната обстановка, огледа накъде излизат прозорците (към двора, в посока на „Рождественка“, много добре), обърна внимание на стенния сейф в спалнята. Това също беше прекрасно, няма да се наложи да обърне всичко с краката нагоре, докато намери парите. Чантата, естествено, ще бъде в сейфа, а ключалката му е най-обикновена, белгийска „Ван Липен“, отваря се за пет минути. От благодарност за услугата даде на чистача още 50 копейки, ала доста несръчно, та монетата падна и се търкулна под канапето. Докато оня пълзеше на четири крака, Ахимас подготви резето на страничното крило на прозореца: издърпа го така, че едвам да държи. Леко ще побутне отвън — и ще го отвори.

В пет и половина Ахимас с репортерски бележник в ръка стоеше до входа заедно с цялата тълпа журналисти и зяпачи, дошли да видят пристигането на великия герой. Когато Соболев с бял мундир слезе от каретата, тълпата понечи да викне „ура“, но героят толкова кисело погледна московчани, а адютантите така заръкомахаха, че овациите се стопиха още в зародиш.

Белия генерал му се видя като същински сом: издадено напред чело, очите леко изпъкнали, дългите мустаци и широките бакенбарди щръкнали на две страни като хриле. Но не, сомът е ленив и добродушен, а този се огледа с такъв стоманен поглед, че Ахимас веднага го прехвърли в разред едри морски хищници. Поне риба чук, ако не друго.

Отпред плуваше риба лоцман, стегнат есаул, който свирепо разсичаше насъбралото се множество с ударни жестове на белите ръкавици. От двете страни на генерала крачеха по трима офицери. В края на шествието се тътреше камердинерът, който обаче от вратата направи кръгом към каретата и взе да командва разтоварването на багажа.

Ахимас забеляза в ръката на Соболев голяма и сигурно доста тежка чанта от телешки бокс. Комично — обектът саморъчно носи възнаграждението за убийството си.

Кореспондентите се втурнаха подир героя във фоайето с надеждата поне нещо да измъкнат: някое обяснение, дребна подробност. Ахимас направи друго. Той бавно отиде при камердинера и почтително се покашля, колкото да го уведоми за присъствието си. Но не бързаше с въпросите, чакаше онзи да му обърне внимание.

Камердинерът, стар, дебел, със сърдити побелели вежди (знаеше цялата му биография, всички навици и слабости, включително пагубното предразположение към сутрешния „клин клин избива“), недоволно погледна фанфарона със сламената шапка гарсонетка, но оцени тактичността му и милостиво се поизвърна към него.

— Кореспондент на „Московские губернские ведомости“ — незабавно се възползва от предоставената възможност Ахимас. — Не смея да досаждам на негово високопревъзходителство с дотегливи въпроси, но бих искал все таки от името на московчани да се поинтересувам какви са плановете на Белия генерал във връзка с посещението в първопрестолния ни град? А никой не знае това по-добре от вас, Антон Лукич.

— За знаене знаем, ама пред всекиго не разкриваме — строго отвърна камердинерът, но пролича, че е поласкан.

Ахимас отвори бележника и демонстрира готовност благоговейно да запише всяка негова безценна дума. Лукич се изпъчи и заговори патетично:

— За днескашния ден е предвидена отмора. Генералът е заморен след маневрите и железопътното пътешествие. Никакви посещения, никакви приеми и опазил Бог, вашего брата сте под възбрана. Никакви тържествени слова и депутации също така. Вечерята ще се поръча за осем и половина в хотелския ресторант. Ако искате да го видите — запазете си маса, докле е време. Но само отдалече ще го гледате и с никакви въпроси да не му додявате.

Умолително долепил ръка до гърдите си, Ахимас попита с меден глас:

— А какви са плановете му за след това?

Камердинерът свъси вежди:

— Не е моя работа, ваша пък хич.

Прекрасно, каза си Ахимас. Деловите срещи на обекта започват от утре, а днешната вечер май наистина е отредена за „отмора“. Тук интересите ни съвпадат.

Оставаше да подготви Ванда.

Тя не го разочарова и наистина го чакаше сама в жилището си. Погледна го някак особено, сякаш очакваше нещо от него, но когато гостът заговори по същество, доби скучаещ вид.

— Нали се разбрахме — подметна небрежно, — какво да го нищим? Знам си занаята, Коля.

Ахимас огледа стаята, едновременно гостна и будоар. Всичко беше подготвено както трябва: цветя, свещи, плодове. За себе си бе набавила шампанско, не беше забравила и бутилката „шато икем“, за която я предупреди.

Роклята в бордо с голямо деколте, тясна талия и съблазнително бухнали поли я правеше пленителна до умопомрачение. Да, но ще клъвне ли рибокът?

Според Ахимас би трябвало да клъвне.

1) Няма нормален здрав мъж, който да устои на чара й.

2) Ако сведенията са верни, а досега мосю NN не е бъркал, Соболев не само е нормален мъж, но и мъж, който от цял месец е на пост и молитви.

3) Мадмоазел Ванда е от същия женски тип като любимата на генерала в Минск, на която е направил предложение, но му е било отказано, след което е бил изоставен.

Общо взето, барутната мина е готова. Обаче за по-сигурно ще трябва и някаква искра.

— Какво се мръщиш, Коля? Боиш се, че твоят земляк няма да ме хареса? — попита Ванда предизвикателно, но в гласа й Ахимас долови стаено безпокойство.

И най-голямата красавица и прочута разбивачка на мъжки сърца се нуждае от постоянни уверения колко е неземно възхитителна. В душата на всяка фатална жена има червейче, което я гризе: да не би да не съм вече толкова пленителна, да не би магията да не се повтори повече? Според типа й жената трябва или да бъде уверявана, че от нея по-прекрасна няма, или да се подбужда състезателният й дух. Ахимас беше сигурен, че Ванда е от втория тип.

— Видях го днес — въздъхна той и я загледа със съмнение. — Не знам дали не съм сбъркал с подаръка. По нашия край го имаме за голям донжуан, но нещо ми се видя много сериозен. Ами ако нищо не стане? Ако генералът не си падне по подаръка ни?

— За това нямай грижа — поряза го с очи Ванда. — От теб си искам само парите. Донесе ли ги?

Той мълчаливо сложи пачката на масата.

Ванда взе парите, направи се, че ги брои.

— Това е цялата сума, десетте хиляди, нали? Добре — перна го с пръстче по носа. — Не се бой, Коля. Вие, мъжете, сте доста елементарни. Няма да ми обърне гръб твоят герой. Кажи, обича ли романсите? В ресторанта на Дюсо май имат клавир?

Ето я искрата, помисли си Ахимас.

— Да, обича ги. Най-вече песента „Калина“. Знаете ли я?

Ванда се замисли, поклати глава.

— Не, аз руски романси почти не пея, предимно европейски. Нищо, сега ще го намеря. — Взе от пианото песнопойката, прелисти я, намери. — Този ли е? — пробяга с пръсти по клавишите, запя без думи, после опита полугласно:

Няма как калина

с дъб да се прегърне,

клета сиротина

сам-сама се гъне.

— Сълзлива работа. Героите си падат сантиментални — погледна го през рамо: — Хайде върви си сега. Генералът с две ръце ще драпа за рязанския ви дар.

Но Ахимас не си тръгна.

— Неприлично е за дама да влезе сама в ресторант.

Ванда мъченически подбели очи:

— Коля, аз не ти се бъркам в дочената търговия, не ми се меси и ти в моята професия.

Той остана още за миг, послуша я как с ниския си страстен глас копнее да се гушне в дъба. После безшумно си тръгна.

Мелодията секна. Ванда подвикна подире му:

— А не ти ли е криво, Коля, да ме дадеш на друг?

Ахимас се обърна.

— Хайде, върви си — махна с ръка тя. — Работата си е работа.