Борис Акунин
Левиатан (9)

Реджиналд Милфорд-Стоукс

10 април 1878 г., 22 часа и 31 минути, в Арабско море, 17°6’28" сев. шир., 59°48’14" изт. дълж.

Моя скъпа и пламенно обичана Емили,

Този адски ковчег е обладан от зли сили. Усещам го с цялата си измъчена душа. Макар да не се знае дали престъпник като мен може да има душа. Написах го и се замислих. Помня, че извърших престъпление, страшно престъпление, за което няма и не може да има прошка, но странно нещо, абсолютно съм забравил в какво всъщност се изразява. И никак не ми се иска да си го спомням.

Нощем, насън, го знам много добре — инак как да си обясня ужасното състояние, в което се събуждам всяка сутрин? Кога най-после ще свърши нашата раздяла? Имам чувството, че още малко, и ще полудея. Би било толкова нелепо.

Дните се точат мъчително бавно. Седя в каютата и гледам минутната стрелка на хронометъра. Тя не помръдва. Отвън на палубата някой каза: „Днес е десети април“, и аз не можах да схвана какъв е този април и защо да е непременно десети. Отварям кутията и виждам, че вчерашното ми писмо до Вас е от дата 9 април, а завчерашното — от 8-и. Значи всичко е точно. Април е. Десети.

От няколко дни не свалям очи от професор Суитчайлд (ако той наистина е професор). При нас в „Ундзор“ той е много популярен. Голям сладкодумец е и се перчи с познанията си по история на Изтока. Всеки ден разправя все нови и нови приказки за съкровища, една от друга по-невероятни. Самият той е с неприятни свински очички. Нито за миг не се спират. И от време на време в тях проблясват безумни искри. Да можехте да чуете с какъв сладострастен глас говори за скъпоценните камъни. Със сигурност е побъркан на тема брилянти и изумруди.

Днес по време на закуската доктор Труфо изведнъж стана, плесна силно с ръце и тържествено заяви, че мисис Труфо имала рожден ден. Всички взеха да ахкат, да охкат и да честитят на рожденичката, а докторът публично връчи на жалката си съпруга подарък — рядко безвкусни топазени обици. Колко вулгарно — да прави театро от връчването на подарък на собствената си жена! Мисис Труфо обаче май беше на друго мнение. Тя невероятно се оживи и изглеждаше изключително щастлива, а скучната й физиономия доби цвят на стърган морков. Лейтенантът каза: „О, мадам, ако знаехме за радостното събитие предварително, непременно щяхме да ви приготвим някоя изненада. Сърдете се на собствената си скромност.“ Тъпата рожденичка пламна още повече и продума плахо: „Наистина ли бихте искали да ме зарадвате?“ В отговор последва всеобщо лениво-добродушно мучене. „Тогава — казва тя, — хайде да поиграем на любимата ми игра лото. Вкъщи в неделни дни или на църковни празници винаги вадехме картончетата и торбата с пулчетата. О, толкова е забавно! Господа, ще ми доставите огромно удоволствие!“ За първи път чух мисис Труфо да изрича толкова много думи наведнъж. Отначало ми се стори, че се гаври с нас, но докторшата го каза съвсем сериозно. Нямаше накъде. Измъкна се само Рение, който уж трябвало да застъпва на вахта. Невъзпитаният комисар също направи опит да се позове на някакви неотложни работи, но всички го изгледаха с такъв упрек, че той изсумтя и остана.

Мистър Труфо отиде да донесе принадлежностите за тая идиотска игра и мъката започна. Всички с отегчение наредихме картончетата, като с носталгия поглеждахме към огряната от слънцето палуба. Прозорците на салона бяха широко отворени, в стаята подухваше хладен ветрец, а ние седяхме като в сценка от детска стая. „За по-интересно“, както се изрази окрилената рожденичка, създадохме награден фонд, в който всеки внесе по една гвинея. Всички шансове за победа бяха на страната на самата водеща, понеже тя единствена следеше зорко кои номера излизат. Комисарят май също нямаше нищо против да прибере парите, но почти не разбираше детските шеговити фрази, които сипеше мисис Труфо — заради нея този път се говореше на английски.

Жалките топазени обици, които едва ли струваха и десет лири, накараха Суитчайлд да подхване любимата си тема. „Превъзходен подарък, сър! — обърна се той към доктора, който грейна от удоволствие. Но с продължението Суитчайлд развали всичко. — Е, днес топазите са евтини, но не се знае дали след стотина години цената им няма да скочи. Скъпоценните камъни са толкова непредсказуеми! Те са истинско чудо на природата, не са като скучните метали — златото и среброто. Металът е бездушен и безформен, може да бъде претопен, докато камъкът е неповторимо индивидуален. Но не е за всекиго. Само за онзи, който не би се спрял пред нищо и е готов да следва магичното му сияние чак до края на света, а ако трябва — и по-нататък.“ Високопарните му сентенции се придружаваха от писъците на мисис Труфо, която съобщаваше номерата. Да речем, Суитчайлд подхване: „Ще ви разкажа легендата за великия и могъщ завоевател Махмуд Газневи, който бил пленен от блясъка на елмазите и в търсене на тези вълшебни кристали минал с огън и меч половината Индия.“ Мисис Труфо: „Единайсет, господа. Барабанни палки!“ И така през цялото време.

Впрочем, ще ви преразкажа легендата за Махмуд Газневи^[1]. Тя ще Ви помогне по-лесно да разберете характера на разказвача. Ще се помъча да пресъздам и своеобразния стил на неговия изказ.

„В лето (не помня кое) от рождението на Христа, или по мюсюлманското летоброене (това пък изобщо не го помня) могъщият Газневи научава, че на полуостров Гузарат (мисля, че така беше) се намира Сумнатското светилище^[2], където се пази огромен идол и нему се кланят стотици хиляди хора. Идолът закриля земята им от чуждоземни нашествия и, всеки, който престъпи границата на Гузарат с меч в ръка, е обречен да загине. Светилището принадлежи на една могъща браминска общност, най-богатата в цяла Индия. Освен това сумнатските брамини притежават несметни количества скъпоценни камъни. Безстрашният пълководец не се стряска от властта на идола, събира войските си и тръгва на поход. Той отсича петдесет хиляди глави, разрушава петдесет крепости и нахлува в Сумнатския храм. Воините на Махмуд оскверняват светилището, преобръщат го надолу с главата, но не откриват имането. Тогава Газневи лично се приближава до идола и с всичка сила го удря с бойния си боздуган по медната глава. Брамините падат по очи пред победителя и му предлагат милион сребърни монети, само да не докосва техния бог. Махмуд се изсмива и удря още веднъж. Идолът се пропуква. Брамините започват да вият още по-силно и предлагат на страшния цар десет милиона златни монети. Но тежкият боздуган се вдига отново, удря за трети път, истуканът се разцепва на две и по пода на храма в сияен поток се изсипват скъпоценните камъни, скрити в него. Цената на съкровището е безмерна.“

В този момент мистър Фандорин леко смутен заяви, че си е покрил числата. Всички освен мисис Труфо, ужасно се зарадваха и искаха да се разотидат, но тя толкова се примоли да направим още една игра, че се наложи да останем. И хайде пак: „Thirty nine — pig and swine! Twenty seven — I’m in heaven!“^[3] и тем подобни глупости…

Но тогава мистър Фандорин взе думата и с характерния си мек, леко ироничен тон, също разправи една приказка, арабска, която бил прочел в някаква стара книга. Цитирам Ви притчата така, както съм я запомнил.

„Веднъж трима магрибски търговци тръгнали към сърцето на Голямата пустиня, защото научили, че някъде много далеч сред пясъците, където керваните не стигат, се намира Великото съкровище, каквото простосмъртните не били виждали никога. Измъчвани от зной и умора, те вървели четиридесет дни и им останала само по една камила — другите умрели. Изведнъж в далечината съзрели голяма планина. Приближили се и не могли да повярват на очите си: тя цялата била от сребърни кюлчета. Търговците благодарили на Аллах, единият от тях натъпкал чувалите си със сребро и тръгнал да се прибира, а другите двама рекли: «Ние ще продължим.» И вървели те още четиридесет дни, и от слънцето лицата им станали черни, а очите червени. И видели пред себе си още една планина — златна. Вторият възкликнал: «Имало е защо да понесем толкова страдания! Хвала на Всевишния!» Натъпкал той чувалите си със златни кюлчета и попитал своя другар: «Какво чакаш?» Тогава третият рекъл: «Колко злато ще отнесеш с една камила?» Вторият отговорил: «Достатъчно, за да стана най-богатият човек в нашия град.» «На мен това не ми стига. Аз ще продължа и ще намеря планина от елмази. А когато се прибера, ще бъда най-богатият човек на земята.» И поел нататък, и пътят му продължил още четиридесет дни. Камилата му паднала и повече не станала, но търговецът не се спрял, защото бил упорит и вярвал в елмазната планина, а всеки знае, че шепа елмази струват повече от планина сребро или хълм злато. И третият търговец видял в далечината странна картина: насред пустинята, превит одве, стоял човек и държал на раменете си елмазен трон, а на него седяло чудовище с черна муцуна и пламтящи очи. «Колко се радвам да те видя, о, почитаеми пътнико! — изхъркал превитият. — Запознай се, това е демонът на алчността Мардуф и сега ти ще го държиш на раменете си, докато не дойде да те смени някой друг користолюбец като теб и мен.»“

На това място разказът прекъсна, защото мистър Фандорин отново бе покрил числата и втория път банката пак не се падна на рожденичката. След пет секунди на масата остана само мисис Труфо — всички останали изчезнаха яко дим.

Все си мисля за приказката на мистър Фандорин. Тя не е толкова елементарна, колкото изглежда.

Суитчайлд е тъкмо третият търговец. Щом чух приказката, веднага ми просветна! Да, да, той е опасен безумец. В душата му бушува неукротима страст — аз ли не знам какво е това. Неслучайно го следвам като незрима сянка още от Аден.

Вече Ви писах, скъпоценна Емили, че прекарах престоя на пристанището много ползотворно. Сигурно сте познали, че имам предвид покупката на нов навигационен уред вместо откраднатия. Да, пак имам секстант и отново редовно проверявам курса на кораба, но в случая има нещо друго. Просто се страхувах да поверя тайната си на листа. Току-виж някой я прочел, защото от всички страни съм заобиколен от врагове. Но с моя търсещ ум измислих много хубава хитрина: от днес нататък пиша с мляко. Който и да погледне, ще си каже: чист лист хартия, нищо интересно, но моята досетлива Емили ще нагрее листовете на абажура и редовете ще се появят. Добре измислено, нали?

Та за Аден. Още на парахода, докато не ни пускаха да слезем на брега, забелязах, че Суитчайлд нервничи и не просто нервничи, ами чак подскача от вълнение. Всичко започна, след като Фандорин заяви, че откраднатият шал на лорд Литълби е ключът към митичните съкровища на Изумрудения раджа. Професорът беше ужасно възбуден, мърмореше си нещо под носа и непрекъснато повтаряше: „Ох, кога най-после ще слезем на брега?“ Пита се защо?

Точно това реших да установя.

Нахлупих черната широкопола шапка и тръгнах след Суитчайлд. Отначало всичко вървеше като по вода — той нито веднъж не се озърна и аз безпрепятствено го следвах чак до площада зад къщичката на митницата. Но тук ме очакваше нещо неприятно: Суитчайлд извика един туземец файтонджия и замина в неизвестна посока. Файтонът се движеше доста бавно, но няма да хукна да го гоня я — не ми прилича. Естествено, на площада имаше и други коли и лесно можех да се кача в някоя, но както знаете, Емили, аз изпитвам отвращение към тях. Те са изобретение на дявола. С тях се возят само безумните авантюристи, сред които и такива (неведнъж съм ги виждал със собствените си очи), които качват и жените, и невинните си деца. Акъл нямат! Особено опасни са двуколките, които са толкова популярни у нас, в Британия. Някой ми беше разказвал (не помня вече кой) как младеж от много прилично семейство и с положение в обществото веднъж решил да повози с двуколка младата си жена, която на това отгоре била и бременна в осмия месец. Естествено, че всичко свършило зле: нехранимайкото не успял да се оправи с конете, те препуснали и каляската се преобърнала. На него му се разминало, но детето тръгнало да се ражда преждевременно и не успели да спасят нито него, нито майката. И защо? От недомислие. Да си бяха вървели пеш. Или, да речем, да се бяха разходили с лодка. В краен случай — с влака, в отделно купе. Във Венеция например се возят с гондоли. Двамата с Вас ходихме там, нали помните? Помните ли как водата се плискаше на стъпалата пред хотела?

Трудно ми е да се съсредоточа, непрекъснато се разсейвам. И тъй, Суитчайлд замина с файтона, а аз останах до митницата. Мислите, че се чудех какво да правя ли? Ни най-малко. Веднага ми хрумна нещо, тъй че почти на мига се успокоих. В очакване на Суитчайлд се отбих в дюкяна за моряшки принадлежности и си купих нов секстант, още по-добър от предишния, и един чудесен мореплавателен справочник с астрономически формули. Сега мога да изчислявам местоположението на парахода много по-бързо и точно, така че не се давам лесно.

Чаках шест часа и трийсет и осем минути. Седях на една пейка и гледах морето. Мислех за Вас.

Когато Суитчайлд се върна, се направих на задрямал. Той се шмугна покрай мен, сигурен, че не съм го видял.

Щом изчезна зад ъгъла на митницата, аз се втурнах към неговия файтонджия. За шест пенса бенгалецът ми разказа къде е ходил скъпият ни професор. Признайте, мила Емили, че проявих голяма находчивост.

Получените сведения още повече засилиха първоначалните ми подозрения. От пристанището Суитчайлд наредил да го откарат право до телеграфа. Там се бавил половин час, а после четири пъти се връщал до пощата. Файтонджията каза: „Сахиб много-много вълнува. Тича напред-назад. Ту каже — карай на пазар, ту шиба гръб — карай обратно, поща хайде, хайде.“ С други думи, явно Суитчайлд отначало е изпратил депеша на някого, а после с нетърпение е чакал отговора. Според думите на бенгалеца последния път излязъл от пощата „като побъркан, хартийка размахвай“ и заповядал да го откара обратно на кораба. Значи е получил отговора.

Не знам що и как, но е ясно, че професорът или какъвто и да е в действителност, има съучастници.

Това стана завчера. Оттогава Суитчайлд е напълно различен. Както вече Ви писах, непрекъснато говори само за скъпоценни камъни или току седне на палубата и все рисува нещо — ту по маншета, ту по носната си кърпа.

Вечерта в големия салон имаше бал. Вече съм ви описвал тази величествена зала, пренесена сякаш от Версай или от Бъкингамския дворец. Навсякъде позлата, стените целите в огледала, кристалните електрически полилеи мелодично звънкат в такт с лекото полюшване. Оркестърът (между другото много добър) свиреше предимно виенски валсове, а аз, както знаете, намирам този танц за неприличен, затова стоях в ъгъла и наблюдавах Суитчайлд. Той се веселеше с пълна пара, канеше ту една, ту друга дама, препускаше като козел, най-безбожно ги настъпваше по краката, но изобщо не се притесняваше. Малко се отклоних, защото си спомних как танцувахме двамата с Вас, как грациозно лежеше върху рамото ми Вашата ръка с дълга бяла ръкавица. Внезапно видях, че Суитчайлд се препъна, едва не събори партньорката си и без дори да се извини, с бърза стъпка, почти тичешком се втурна към масата с угощенията. Неговата дама смутено замръзна насред залата, а и на мен неукротимият му пристъп на глад ми се видя странен.

Суитчайлд обаче дори не погледна платата със сладкишите, сирената и плодовете. Той грабна от сребърната поставка една книжна салфетка, наведе се и започна яростно да драска нещо върху нея. Съвсем му е отпуснал края, дори не смята за нужно да се прикрива пред тълпата! Изгарящ от любопитство, с небрежни стъпки се насочих към него. Но той вече се бе изправил и бе сгънал салфетката на четири, явно се канеше да я прибере в джоба. Уви, не успях да надникна през рамото му. От яд тропнах с крак и понечих да се върна, но видях, че към масата се приближава мистър Фандорин с две чаши шампанско. Едната подаде на Суитчайлд, а втората остана в ръката му. Чух русинът да казва: „Ах, мили професоре, ужасно сте разсеян! Току-що прибрахте в джоба си мръсна салфетка.“ Суитчайлд се смути, извади салфетката, смачка я и я хвърли под масата. Веднага се присъединих към тях и нарочно подхванах разговор за модата, понеже знаех, че скоро индологът ще се отегчи и ще си иде. Така и стана.

Щом той се извини и ни остави насаме, мистър Фандорин ми пошепна заговорнически: „Сър Реджиналд, кой от двама ни ще се завре под масата?“ Тогава разбрах, че поведението на професора е съмнително не само за мен, но и за дипломата. В миг помежду ни се установи пълно разбирателство: „Е, не е много удобно“ — съгласих се. Мистър Фандорин се озърна и предложи: „Нека да е честно: единият от нас ще измисли благовиден предлог, а другият ще се мушне отдолу.“ Кимнах и се замислих, но не ми хрумна нищо подходящо. „Еврика“ — прошепна моят съучастник и с бързо, почти незабележимо движение откопча едното от златните ми копчета за ръкавели. То падна на пода и с върха на обувката си дипломатът го ритна под масата. „Сър Реджиналд — високо рече той, за да го чуят околните. — Мисля, че си изпуснахте копчето.“

Уговорката си е уговорка. Застанах на четири крака и надникнах под масата. Салфетката беше съвсем близо, но проклетото копче се бе търкулнало чак до стената, а масата беше доста голяма. Представете си картинката: мъжът Ви лази под масата, и то обърнат към залата не по най-представителния начин. На връщане стана конфуз. Когато надникнах изотдолу, точно пред себе си видях две млади дами оживено да разговарят с мистър Фандорин. Щом зърнаха рижата ми глава при коленете си, дамите уплашено извикаха, а коварният ми съучастник каза невъзмутимо: „Разрешете да ви представя лорд Милфорд-Стоукс, баронет“. Дамите хладно ме изгледаха от горе на долу и без да кажат ни дума, се оттеглиха. Кипнах от ярост, скочих и извиках: „Сър, нарочно сте ги спрели, за да ми се подиграете!“ С невинна физиономия Фандорин ми отговори: „Наистина ги спрях преднамерено, но съвсем не за да ви се подиграя, сър. Просто ми хрумна, че с широките си поли те ще затулят от залата рискования ви рейд. Е, къде е вашият трофей?“

С разтреперани от нетърпение ръце разгърнах салфетката и видяхме нещо странно. Възпроизвеждам по памет:

Какви са тези геометрични фигури! Какво значи зигзагът? В какъв смисъл „palace“?^[4] И защо три удивителни?

Крадешком погледнах Фандорин. Той подръпна с два пръста меката част на ухото си и измърмори нещо нечленоразделно. Предполагам, на руски.

„Какво мислите за това?“ — попитах. „Нека изчакаме — загадъчно отговори дипломатът. — Той е близо до целта.“

Кои е близо? Суитчайлд? До коя цел? И добре ли е, че е близо?

Но не успях да задам всичките си въпроси, защото в залата се вдигна шум, чуха се аплодисменти и мосю Дрие, пасажерският помощник-капитан, оглушително извика през рупора: „И така, дами и господа, гранпри от нашата лотария се пада на каюта номер осемнадесет!“ До него момент бях тъй увлечен в манипулациите със загадъчната салфетка, че изобщо не забелязвах какво става в салона. А там вече бяха спрели да танцуват и бяха организирали тираж на благотворителна лотария за „Спасяване на падналите жени“ (в писмото си от 3 април Ви бях споменал за тази идиотска идея). Вие много добре знаете какво е отношението ми към благотворителността и падналите жени, така че се въздържам от коментар.

Тържествената обява подейства на събеседника ми по странен начин — той мъченически се намръщи и присви глава в раменете. В първия момент се учудих, но после се сетих, че мистър Фандорин е настанен тъкмо в 18-а каюта. Представяте ли си, щастливият жребий се беше паднал на него!

„Е стига де! — измърмори избраникът на фортуна, заеквайки повече от обичайното. — Я по-добре да ида да се поразходя“ — и понечи да тръгне към вратата, но мисис Клебер извика високо: „Това е мосю Фандорин от нашия салон! Ето го, господа! С белия смокинг с червения карамфил! Мосю Фандорин, къде отивате? Вие печелите голямата награда!“

Всички се обърнаха към дипломата и още по-силно заръкопляскаха, а четиримата стюарди вече внасяха в залата голямата награда: невероятно грозен салонен часовник, наподобяващ Биг Бен. Беше наистина страховито съоръжение от резбован дъб, високо колкото човешки бой и половина и тежко поне четири стоуна^[5]. Стори ми се, че в очите на мистър Фандорин проблесна нещо като ужас. Не мога да го съдя за това.

Нямаше как да продължим разговора си и аз се прибрах, за да Ви пиша.

Усещам, че назряват страшни събития, примката около мен се затяга. Но, господа преследвачи, не се надявайте, че ще ме хванете тъй лесно!

Е, късно е. Време е да направя замерване на координатите.

Довиждане, мила, нежна, безкрайно обожаема Емили.

Пламенно любящ Ви,

Реджиналд Милфорд-Стоукс