Джон Фанти
Питай прахта (6)

Шеста глава

Качих се в стаята си, по мръсните стъпала на Бънкър Хил, покрай покритите със сажди кооперации и по тъмната улица, където пясъкът, бензиновите пари и мръсотията задушаваха безпомощните палмови дръвчета, подредени като умиращи затворници, оковани в миниатюрното пространство с крачета, скрити от черния паваж. Прах, стари сгради и стари хора, които седяха на прозорците, тътреха се през вратите, болезнено се придвижваха по тъмната улица. Стари хора от щатите Индиана, Айова и Илинойс, от градовете Бостън, Канзас Сити и Демойн, които продаваха къщите и магазините си и идваха с влакове и автомобили в „Слънчевия щат“, за да умрат на слънце, с точно толкова пари, колкото да живеят, докато слънцето не ги убие; в последните си дни те се откъсваха от корените си и изоставяха самодоволното охолство на Канзас Сити, Чикаго и Пеория, за да си намерят място под слънцето. Но когато идваха тук, те откриваха, че други, по-големи крадци вече са завладели всичко и дори слънцето им принадлежи; Смит, Джоунс и Паркър от аптеката, банката и пекарната, с кал от Чикаго, Синсинати и Кливлънд по обувките, обречени да умрат на слънце, с няколко долара в банката — достатъчно, за да се абонират за „Лос Анджелис Таймс“, достатъчно, за да поддържат илюзията, че са открили рая и че малките им къщички от папиемаше са истински замъци. Хората без корени, тъжните празни хора, стари и млади, хората на моята родна страна. Това бяха новите ми сънародници, новите чеда на Калифорния. С шарените си ризи с къси ръкави и тъмните си очила те наистина бяха в рая и бяха на мястото си.

Но по главната улица, по Таун и Сан Педро и в продължение на цял километър в долната част на Пета улица имаше десетки хиляди други; други, които не можеха да си купят тъмни очила или цветни ризи с къс ръкав и се криеха в тесните улички през деня, а през нощта се прибираха в паянтовите си къщи. В Лос Анджелис няма да те арестуват за скитничество, ако носиш модерна риза с къси ръкави и тъмни очила. Но ако обувките ти са мръсни и пуловерът, с който си облечен, е дебел като пуловерите, които се носят на север, ще те приберат веднага. Така че купете си ризи с къси ръкави, момчета, купете си тъмни очила и бели обувки, ако можете. Не се делете от колектива. Така ще стигнете далеч. След време, след големи дози от местните вестници „Таймс“ и „Икзаминър“, вие също ще подкрепяте слънчевия юг с цялото си сърце. Година след година ще ядете хамбургери и ще живеете в мръсни, пълни с хлебарки апартаменти и хотели, но всяка сутрин ще виждате могъщото слънце и вечното синьо на небето, а улиците ще са изпълнени с лъскави красавици, които никога няма да притежавате, и горещите полутропически нощи ще вонят на любов, каквато никога няма да изпитате, но все пак ще живеете в рая, момчета, в слънчевия щат.

А колкото до хората, които са останали у дома, можете да ги лъжете, защото те и без това мразят истината и не искат да я научат — защото рано или късно те също ще поискат да дойдат в рая. Но тях не можете да ги излъжете, момчета. Те знаят това-онова за Южна Калифорния. Нали и те четат вестници, нали и те разглеждат списанията, които са задръстиш будките по всички краища на Америка. Нали и те са виждали снимките на къщите, в които живеят звездите. Те вече знаят всичко за Калифорния.

Лежах на леглото и си мислех за тях, гледах как петната от червена светлина на хотел „Сейнт Пол“ влизат и излизат от стаята ми и бях нещастен, защото тази вечер се бях държал по същия начин. Бях като Смит, Паркър и Джоунс, въпреки че никога не съм бил един от тях. Ах, Камила! Когато бях малък и живеех в Колорадо, точно Смит, Паркър и Джоунс ме обиждаха с ужасните си думи, наричаха ме „мангал“, „мазньо“ и „циганин“ и техните деца ме нараняваха, точно както аз те нараних тази вечер. И ме нараниха с такава сила, че аз никога нямаше да стана един от тях, и потърсих убежище в книгите, и навътре в себе си, и ме прогониха от онзи град в Колорадо, и понякога, Камила, когато видя лицата им, аз отново усещам онази стара болка и понякога виждам техните безсърдечни лица, същите лица със същите стиснати устни, лицата от моя роден град, които изживяват празния си живот под палещото слънце.

Виждам ги във фоайетата на хотелите, виждам ги как се пекат на слънце в парковете и как куцукат навън-навътре в грозните малки църквички, зашеметени от близостта на странните си богове — боговете на Аза и Гордостта.

Виждал съм как се олюляват, докато излизат от дворците на киното и мигат с празни очи, когато отново се изправят пред действителността, а после с неуверена крачка се отправят към къщи, за да прочетат „Таймс“ и да разберат какво става по света. Повръщал съм при вида на техните вестници, чел съм литературата им, наблюдавал съм обичаите им, ял съм храната им, пожелавал съм жените им, оставал съм с отворена уста пред творбите на изкуството им. Но аз съм беден и името ми завършва с мека гласна, и те ме мразят, както мразят баща ми и бащата на баща ми, и биха ми изпили кръвта, ако можеха; ала те вече са стари и умират под слънцето, в горещата прах на пътя, а аз съм млад и пълен с надежда и с любов към моята родина и моето време и когато аз те наричам „циганка“, не ти говоря със сърцето си, а с една стара рана — и се срамувам от онова, което направих.