Джек Слейд
Триото от Монтана (4)

4.

— Няма никакъв смисъл да се вълнуваш, Ласитър — каза кривогледият Алберти, когото мъжът от Бригада Седем надуши още преди да отвори очи и да го види.

Ласитър не се вълнуваше.

— Излязоха ли всички жени и деца? — попита той.

— Всички.

Гласът прозвуча отдясно. Ласитър извъртя внимателно глава в тази посока. Брюнетката, която бе спасил от бандита, стоеше до отворения прозорец. Беше облечена в дълъг, бял халат от блестяща коприна, стигащ до петите й и закопчан високо до врата.

— Сюзан искаше да те донесем тук, Ласитър. Докторът извади куршум от тялото ти. Сюзан се грижеше за теб като квачка за пиленцата си. Тя разбира малко от медицина. Поне така твърди. Докторът няма нищо напротив тя да продължи да се грижи за теб — Кривогледият Алберти се ухили. — Всички мъже, които видяха Сюзан на сцената, бяха разочаровани. Никога досега тя не се бе събличала и обличала толкова бързо.

Едва сега Ласитър забеляза, че навън бе тъмно. С други думи беше спал през целия ден. Дълбоко, без да сънува. И то не само от изтощение. Докторът сигурно му беше дал нещо, което го бе изкарало от строя, за да ускори с почивка оздравителния процес и за да му попречи да направи грешка в душевното състояние, в което се намираше, като се нахвърли на Пийт Бърнинг.

Ласитър опипа надолу хълбока си. Установи, че е гол и че докторът му е поставил стегната превръзка на хълбока и корема. Трябва да го бяха ранили сериозно, защото му бе трудно да се изправи. Пронизваща болка мина през тялото му и го принуди да остане неподвижен в легнало положение.

Тъй като от отворения прозорец в стаята подухваше освежителен ветрец, неприятната миризма, идваща от кривогледия Алберти, беше що-годе поносима.

— Окей — каза брюнетката. — Ти добре се грижи за него, смръдльо. Представлението ми в кръчмата свърши, така че сега отново можеш да се върнеш при крантите си или да си вземеш първата баня за тази година.

Алберти се изправи обиден.

— Септември е — изръмжа той. — Годината едва започна. Освен това на Ласитър може да му се ще да чуе още нещо и…

— Няма нищо, за което да не мога да го осведомя. И така, изчезвай, Алберти.

Кривогледият собственик на конюшнята под наем погледна въпросително мъжът от Бригада Седем.

— Това нейната стая ли е? — попита Ласитър.

— Да — кимна Алберти.

— Тогава има право да те изпрати навън на свеж въздух. А що се касае до банята, през тази година ще трябва да направиш едно изключение и да влезеш в нея няколко месеца по-рано от обикновено.

— Проклети женоря — Кривогледият се спря до отворената врата и се обърна още веднъж към Ласитър. — Независимо дали ти се нрави или не, Ласитър ти си станал любимец на всички жени в Клиърдаун. Дявол знае какво намират точно в теб.

— Всичко, което липсва у теб, смръдльо — отвърна Сюзан Тейлър, изговаряйки думата смръдльо така, че тя не прозвуча като обида, а почти като галено име. По този начин я прие и кривогледият Алберти. — Дявол знае колко много мъже живеят в този мизерен град, и всички те твърдят за себе си, че са герои. Но освен Ласитър никого не видяхме в банката. Дори само няколко от вас да бяха имали малко повече кураж, другият бандит сигурно нямаше да успее да се измъкне с плячката.

Алберти понечи да каже още нещо за така наречените герои, но в последния момент предпочете да замълчи. Защото по принцип красивата Сюзан Тейлър беше права. Наистина, освен Ласитър никой не си помръдна пръста, камо ли да рискува живота си. Едва по-късно, след като страшното отмина, всички изведнъж се сетиха какво би трябвало да се направи.

Кривогледият затвори вратата зад себе си.

Сюзан Тейлър остави прозореца още малко отворен, за да може да се проветри хубаво от острата миризма на Алберти. После го затвори, отиде до вратата и сложи резето. За миг се спря нерешително, погледна Ласитър със странна меланхолия в очите, влезе в банята и се върна с шише уиски.

— Почерпка от кръчмата „Синята луна“ където работя — каза тя. — Обикновено по това време все още съм там, но Франк ме освободи — Напълни две чаши и седна внимателно на леглото до Ласитър. — Не искам да си мисля какво щеше да стане с мен, ако бандитите ме бяха взели със себе си като заложница — продължи тихо.

— Тогава не мислѝ — отвърна й той и изпразни на един дъх чашата.

— Имаш ли болки?

— Търпят се. Какво стана със стария човек…

— Джошуа Малиган е мъртъв — отговори Сюзан Тейлър. — Той уби бандита с хлътналите страни, но другият, който чакаше отвън на пъстрия жребец, го застреля. Преди това обаче улучи теб, след като ти с риск за живота си ме издърпа от опасната зона.

Взе чашата от ръката му и я напълни отново. Гърлото на Ласитър беше пресъхнало. Той пак изпи уискито до дъно и постави чашата на нощното шкафче.

Облечена, Сюзан Тейлър се мушна под завивките му, внимателно се притисна към него и започна да го гали. Милувките й се отразиха благотворно на Ласитър.

— След малко ще заспиш — каза му тя.

Ласитър я погледна въпросително.

— Докторът ми даде за теб силно приспивателно и обезболяващо. Трябваше да смеся прахчето с уискито и аз го направих. Той смяташе, че няма да вземеш лекарството по друг начин.

— Но и ти пи от него.

— Само една малка глътка. Мъничко почивка няма да ми навреди, Ласитър. Не се страхувай, прахчето не действа много бързо и ще трябва да пиеш още.

— По дяволите…

Сюзан Тейлър му се усмихна и гневът му скоро изчезна. Естествено, докторът му бе мислил само доброто. А и освен това Ласитър нямаше какво да прави тази нощ. Поне такова нещо, заради което трябваше да бъде нащрек и рефлексите му да бъдат безупречни.

Спря да го гали. Седна в леглото, посегна към шишето и му наля още една глътка.

— По-добре е за теб — каза му тихо. — Нали не мислиш, че мога да направя нещо, което да ти навреди?

Ласитър й вярваше. Сюзан се измъкна от леглото, застана пред него и се протегна като уморена котка. Коланът на копринения халат сигурно се бе отвързал още под завивките и халатът сега се разгърна като завеса.

Ласитър я погледна и ръката му, в която беше уискито, се разтрепери.

Под белия халат носеше яркочервен колан. На дълги жартиери бяха закачени черни чорапи. Това бе всичко. Иначе беше гола. Комбинацията червено-черно в съчетание с бялата й кожа беше идеална и действаше възбуждащо. Имаше големи, стегнати гърди, плосък корем и заоблени хълбоци. Черните чорапи с жартиерите правеха краката й да изглеждат много дълги. Там, където те се срещаха, се намираше пухкав, катранено чер триъгълник.

— Ако не го изпиеш, ще го разлееш — прошепна тя.

Ласитър погледна бегло към чашата в ръката си и поклати силно глава.

— Да има да вземаш — каза й решително. — Пред мен стои една прекрасна жена, а аз ще трябва да заспя, преди…

— Няма да заспиш веднага — отвърна Сюзан Тейлър. Остави халата да се плъзне от раменете й и се приближи до леглото. Кожата й излъчваше съблазнителен аромат. Гърдите й потръпнаха, когато прокара длан по тях. Бавно се завъртя в кръг, така че Ласитър да може да види, че и в гръб беше идеално изваяна.

По дяволите, ако бандитите бяха успели да се докопат до тази жена, от красотата й нямаше да остане кой знае колко много.

— Наистина няма да заспиш веднага — повтори хубавата тъмнокоса жена. — Вероятно ще бъдеш малко замаян, но при всички положения няма да усещаш болка, когато дойда при теб, Ласитър.

Тя клекна пред леглото. Фините й пръсти с лакирани в червено нокти сграбчиха завивката и бавно я издърпаха от голото му тяло. Погледът й се спря най-напред на лицето му и после се плъзна надолу.

— Изглеждаш така, сякаш лекарството не ти влияе — каза му с треперещ глас и сложи нежно дясната си ръка върху корема му.

Очите му не се откъсваха от налетите й гърди, които се поклащаха непосредствено над него и твърдите им връхчета го докосваха, докато тя движеше тялото си от кръста нагоре.

— Може би те притеснява, че съм леко момиче, че се събличам пред мъжете и…

Ласитър гаврътна уискито в чашата, сграбчи дългите й, тъмни коси и я придърпа бавно и внимателно върху себе си. Сюзан Тейлър не се съпротиви. Напротив, беше по-бърза, отколкото всъщност бе необходимо. Мъжът от Бригада Седем постави празната чаша на нощното шкафче.

Тя коленичи до него. Очите й бяха големи и кръгли. Тъмните й зеници блестяха като ледени кристалчета на слънцето. Ласитър разбра, че тя не бе искала да му се отдаде, защото му беше благодарна. Вероятно в началото това бе играло някаква роля. Но сега беше възбудена. Сега копнееше за него и той вече изобщо не мислеше кой бе истинският инициатор.

Сведе глава и разтвори устни, преди да го целуне. Дългата, тъмна коса покри лицето му. Той затвори очи. През деня се бяха случили ужасни неща. Лекарството на доктора и всеотдайността на Сюзан Тейлър му помогнаха да се откъсне от събитията и за известно време да ги забрави.

Преметна крака върху него. Ласитър плъзна поглед от срамния триъгълник между бедрата й нагоре към плоския й корем и гърдите, които Сюзан бе обхванала с ръце така, че между пръстите й надничаха само твърдите зърна. Бе отметнала силно назад глава и затворила очи. Лицето й беше прекрасно с чувствените устни и белите, блестящи зъби.

Тя бе зряла жена, която искаше да обича. Жена, отдала се на желанията на тялото си, без да ги потиска заради някакви морални принципи. Вдигна ръце от гърдите си, наведе се напред и пръстите й загалиха нежно и леко лицето на Ласитър.

— Сигурна съм, че между нас щеше да се получи дори и да не бе станал обирът в банката — прошепна в ухото му. — Само щеше да ни е нужно повече време.

— И аз така мисля — отговори той с дрезгав глас. Усети в тялото си някаква тежест, която бавно се разпростираше, без да затрива изведнъж всички чувства.

Сюзан се разкрачи широко над него и се плъзна надолу, докато Ласитър галеше гърдите й и целуваше зърната им. При стенанията й топлият дъх докосваше лицето му. Беше опряла ръце на дюшека до раменете му и го гледаше въпросително.

— Добре е — каза й приглушено. — Много добре. Докторът явно се е досещал какво ще се случи между нас двамата тази нощ и правилно е определил дозата. Не усещам нищо, освен тялото ти и желанието, Сюзан. Прекрасно е.

Усмивката озари красивото й лице. Започна да прави кръгови движения с таза си, да го издига нагоре и после да го спуска бавно надолу. Въпреки обзелата я силна страст се опитваше да прочете от изражението му кога ще се умори и раната ще започне да го боли, за да престане.

Но лицето на Ласитър сияеше и той не усещаше въобще раната си. Може би по-късно щеше да съжалява, че сега се слива със Сюзан и че не лежи мирно в леглото. Но, по дяволите, това изживяване си заслужаваше болката.

 

 

Колата с чергилото стоеше прикътана в една малка падина, близо до брега на Биг Хорн Лейк. Падината бе обградена от гъсти храсталаци и не можеше да се види, ако човек не се промъкнеше през гъсталака и не разтвореше клоните.

Двамата войни Гарвани следяха от два часа колата и не я изпускаха от очи дори при падането на мрака. Даже и да я бяха загубили от погледа си, щяха да я открият отново, понеже, след като бледоликият спря в падината край брега на езерото и разпрегна конете, запали огън.

Това накара войните Гарвани да бъдат предпазливи. Никой бледолик не можеше да бъде толкова глупав да привлече с огън враговете си, освен ако не се чувства в пълна безопасност. Двамата се приближиха до храсталака, смачкаха безшумно с блестящите си от мазнина кафяви тела клоните наоколо и сега можеха да виждат колата.

В този момент мъжът, който седеше до вече загасналия огън се надигна, поднесе един тлеещ клон към папиросата между устните си и я запали. Облак дим обви лицето му и когато се разсея, двамата млади войни забелязаха недоверието, изписано на лицето на бледоликия. Той каза нещо на някого, който трябваше да се намира в колата и когото индианците още не бяха видели. После мъжът отново се обърна към огъня, хвърли няколко сухи клона в жаравата и след малко се разгоряха силни пламъци.

За двамата войни Гарвани, които се бяха отдалечили доста от хората си — твърде далеко, за да разчитат на помощ, ако се стигнеше до бой — това бе още един знак, че бледоликият не бе сам.

— Забеляза ни — каза единият от войните. — С огъня дава знак на приятелите си, че тук нещо не е в ред.

Другият Гарван кимна, след като малко размисли.

— Лесно бих могъл да го убия — отвърна тогава и стисна по-здраво томахавката. Сухожилията и мускулите на ръката му се изопнаха като дебели въжета. — Много лесно мога да го убия. Ще се промъкна до него, той няма да ме види, дори няма да усети смъртта.

Приятелят му кимна.

— Лесно можем да убием и мъжете в колата.

Казаха си тия неща, за да не си помисли никой от двамата по-късно, че другият се е оттеглил от страх.

— Така е. Но ние сме хитри. Няма да направим нищо, за да не привлечем вниманието на бледоликите, на които мъжът даде знак с огъня. Ще изчакаме да настъпи деня или утре вечерта. Имаме време. Те са в нашите земи и ние ще ги убием.

Кимнаха си един на друг и така, както се бяха приближили, сега се оттеглиха зад гъстите храсти. Когато вече нямаше опасност да ги видят от падината, залегнаха и се огледаха недоверчиво наоколо.

Мустангите се намираха доста далече оттук, всред един трънак, поникнал върху каменистата почва. Не бяха завързани, но нямаше да избягат. Сякаш съзнаваха, че заедно с войните Гарвани бяха едно цяло, което трябваше да прогони белите хора от тази земя.

— По-късно — повтори единият от червенокожите. — Те са на наша територия. Утре ще открием и другите. Тогава ще ги нападнем или ще се върнем обратно при нашите и ще кажем какво сме видели. Утре.

 

 

Бяха си отишли. Бруно Търнбоул го усещаше. Наистина не ги бе видял. Тъкмо когато се бе надигнал от огъня, беше забелязал между храстите сенки, които преди това не се виждаха. И ако тук навън, в тая пустош, изведнъж се бяха появили сенки, те можеха да бъдат само на хора или животни. Животни нямаше. Поне толкова големи, колкото бяха сенките. А и те не биха се осмелили да се доближат до огъня.

След като беше хвърлил клоните в жаравата, Бруно Търнбоул се извърна в сянката на колата, където все още бяха вързани Мария Ървинг и Анабела Маккибин.

— Гарвани — каза той тихо, макар че нямаше защо да се страхува, че ще го разберат. — Мисля, че са двама. Затова ще е по-добре, ако се държите мирно, дами. Разбира се, може да предпочитате да продължите с Гарваните вместо с мен.

Мария Ървинг простена леко и страхливо. Анабела Маккибин отметна глава назад и я разтърси, за да оправи водопада от дългата си, червена коса.

— Как ти хрумна тази идея, Търнбоул? — прошепна тя. — Монтгомери сключи сделка с теб. Ти ясно и точно определи нашите взаимоотношения. Засега трябва да те следваме, после ще ни дадеш колата и обещаните пари. Защо, по дяволите, да правим нещо, за да привлечем вниманието на Гарваните?

През отметнатото леко назад чергило той погледна червенокосата жена. Тя говореше твърде разумно. Човек направо можеше да повярва на думите й. Но Търнбоул по природа беше недоверчив и реши да не й вярва. Двете щяха да се опитат да избягат, ако им се удадеше шанс. И щяха да го убият, ако се наложеше. Той се ухили.

— Знаеш ли как постъпват Гарваните с белите жени? — попита я цинично.

Анабела Маккибин кимна.

— Кажи го на малката, руса заядливка. По дяволите, за какво сте ми още? Вероятно ще жертвам блондинката и по този начин ще зарадвам Гарваните, а те от благодарност за подаръка ще ни оставят двамата да продължим пътя си спокойно. Би могло, нали?

Анабела кимна. Мария сведе поглед. Знаеше, че трябва да промени държанието си. В противен случай Търнбоул наистина можеше да изпълни заканата си. Протегна крака и после се сви така, че роклята й се плъзна нагоре по белите й бедра. Знаеше, че той гледа краката й и че я желае. Анабела й беше казала да се държи недружелюбно и да предостави на нея Търнбоул, но приятелката й не оценяваше правилно положението. Негодникът от триото от Монтана бе наясно, че с Анабела няма да има проблеми и че тя е лесна плячка. Но той предпочиташе по-труднодостъпната Мария.

— Те още ли са тук? — попита блондинката, вдигна очи и го погледна. Търнбоул бе наврял още по-навътре главата си през отвора на чергилото на колата.

— Вече не са в непосредствена близост до нас — отвърна той. — Измамих ги и ги прогоних, като запалих огъня отново. Мислят си, че не съм сам и че съвсем наблизо имам приятели. Гарваните са страхливци. Ако нападнат, ще бъде само при условие, че са убедени, че ще вземат плячка. Сега ни наблюдават от сигурно разстояние. Така погледнато, все още са тук. Защо?

— Зад гърба си имаме много дълъг път, Търнбоул — каза блондинката с твърд глас. — Брегът на езерото е само на няколко крачки. Нищо не рискуваш, ако ни позволиш да се изкъпем.

Анабела притаи дъх. Бруно Търнбоул присви очи в тесни цепки. Мисълта му работеше бързо. Можеше да ги пусне да се изкъпят в езерото. Те нямаха шанс да му избягат. И, по дяволите, едва ли щяха да се опитат пред лицето на Гарваните, които кръстосваха местността. Дори блондинката да се държеше така, сякаш още бе невинна и непринудена, тя, по дяволите, знаеше много добре, че бягството ще бъде опасно за нея и че въобще няма шанс да избяга от червенокожите.

Търнбоул кимна, заобиколи колата, тръгна с уинчестъра пред гърдите нагоре към храстите и се огледа внимателно. Някои клони бяха смачкани. Значи не беше се излъгал.

Непознатите сенки на нощта бяха на Гарваните. Но войните се бяха оттеглили. Нищо не се виждаше, а опасността можеше да дойде само от тази посока. Беше почти немислимо, че ще ги нападнат откъм езерото.

Търнбоул изруга през зъби. Върна се до колата и развърза двете жени. Не се притесняваше за Анабела, която излезе първа. Беше точно така, както Мария току-що бе предположила. Той можеше да има червенокосата, когато си поискаше. Това намаляваше желанието и правеше блондинката по-интересна за него.

Негодникът изчака, докато по-младата жена скочи на меката земя, приближи се непосредствено до нея, обгърна я с ръка и рязко я дръпна към себе си. В първия миг Мария се възпротиви, но после отстъпи. Успя даже да му се усмихне.

Търнбоул беше облегнал уинчестъра на предното колело на колата. Блондинката леко извърна глава. Погледът й падна първо на оръжието, после върху Анабела, която стоеше само на две крачки от уинчестъра. Карабината беше съблазнителна примамка и Мария разбра какво си мисли червенокосата ирландка. Но същевременно усещаше и напрежението, завладяло Търнбоул, и някак си бе убедена, че той е поставил оръжието до колата само за да ги изпита.

Смеейки се, блондинката наведе стройното си тяло напред, обърна глава, така че Анабела да я погледне, и, примигвайки с очи, й показа, че планът да грабнат карабината, няма да успее.

Червенокосата разбра. И двете се намираха в едно и също положение. Никога не са били приятелки и вероятно никога нямаше да станат, но тя знаеше много добре, че може да разчита на Мария. Блондинката нямаше да се обърне срещу нея и да й даде погрешен съвет.

И така Анабела се обърна към приятелката си и Търнбоул, после направи няколко крачки към брега на езерото, след това спря, за да се обърне отново. Ясно можеше да види, че негодникът беше мушнал ръка в деколтето на разкъсаната рокля на Мария, която бе затворила очи.

— Да тръгвам ли? — попита Анабела.

Търнбоул отблъсна блондинката от себе си. С гърба на дланта избърса овлажнялото си изведнъж чело. После отиде до колата и взе уинчестъра.

По дяволите, червенокосата би могла да се опита да вземе оръжието. Беше го оставил там, защото искаше да знае на какво може да разчита. Но тя въобще не беше направила никакъв опит, въпреки че със сигурност бе обърнала внимание на уинчестъра.

Търнбоул вече не разбираше хората. Наистина ли двете жени вярваха на обещанията му?

Последва Мария и Анабела, които бяха стигнали до брега на Биг Хорн Лейк и бяха спрели там. Казаха си нещо, но така тихо, че не можа да ги разбере. После блондинката се изкиска.

— Какво, по дяволите, има толкова смешно? — попита негодникът нервно и ядно.

Мария се извърна към него. Съблече бавно през глава разкъсаната рокля на цветчета и застана полугола до водата. В момент, когато месецът се показа иззад гъстите облаци, млечна светлина обля тялото й.

— Тъкмо казах на Анабела, че сме от доста време заедно, а никога досега не сме имали един и същ мъж — отвърна Мария.

Търнбоул преглътна.

Блондинката смъкна последната дреха от себе си, извърна се и нагази в студената вода на езерото. Анабела също се съблече.

Негодникът не откъсваше поглед от двете жени, които наистина бяха коренно различни. Русокосата Мария, недостъпна, с гореща кръв, и Анабела с пищните си форми, родена сякаш само за това да доставя радост на мъжете.

Търнбоул приседна на един камък. Не беше щастлив. Дори и с двете жени. Чакаше го още дълъг, изпълнен с трудности път до източния бряг, преди да се почувства що-годе в безопасност в свещената земя на Гарваните. После трябваше да чака Линда Лагранж и проклетия лейтенант.

Наблюдаваше голите жени как се къпят. Те въобще не се мъчеха да скрият от него прелестите си. Почувства, че в тялото му се заражда желанието. Но много добре знаеше, че не бива да му се поддава, докато беше обграден от ужасните Гарвани. Един миг на невнимание можеше да му струва животът. И какво значение имаше, ако чака един ден повече? Двете жени му принадлежаха, те не можеха и нямаше да му избягат.