Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Боа и диаманти

Редактор: Любен Петков

Художник: Стефан Марков

Художествен редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Елена Баланска

Издателство „Български писател“, София, 1979

ПК „Димитър Благоев“ — София


Харпията

Харпията — гигантският ястреб — се възземаше с мощни махове на крилете нагоре в нажежения въздух и оглеждаше ширналата се селва, подобна на океан от шума, застинал в неравни отдолу зелени вълни.

Под гъстите корони човешкото око не би могло да открие нищо — само листа, големи и малки, кръгли, матови и блестящи като метал, които отразяваха слънчевия жар в хиляди ослепителни искри. Ала хищницата знаеше: долу, в тези привидно безжизнени листнати планини, гъмжеше животът. Безброй твари, с козина, с пера или с люспи, годни за ядене, се спотайваха в тоя зелен хаос, след като я бяха видели.

Съзнавайки напълно своята сила, тя се рееше над къдравата горска повърхност, по която се хлъзгаше голямата й начупена сянка.

Изведнъж гората свърши — вече не океан, а неравно плато, разделено от стръмен каньон, в чието дъно, на дълбочина петдесетина метра, лъщеше огледално гладката повърхност на реката. Със своята мощ и вековна упоритост водната стихия бе разсякла в циклопски пукнатини бухналата в зеленина суша с безбройните си притоци; бе накъсала, обсадила с разклонените си ръкави стотици, хиляди острови и островчета.

Тогава харпията се стрелна ко̀со надолу, шмугна се в листака, сякаш се гмурна сред надигналата се насреща й изумрудена вълна̀. Беше зърнала притихналите в короната на старата сейба маймуни ревачи, които при нейното връхлитане се пръснаха с писък по съседните клони. За тяхна беда нападателката се оказа по-бърза. Протегнала напред тежките си лапи, тя впи мълниеносно страшните си нокти в едно космато тяло.

Само водачът, един по-едър и по-дързък самец, се хвърли в помощ на другарката си. Без да го изчака, харпията изпляска с криле и отскубна от клона все още стискащите се крайници на жертвата си.

После плавно, уверена в себе си, кацна в огромното си гнездо, изплетено от сухи клечки навръх изсъхналия бразилски орех, където я очакваше със зинала човка вечно гладното й, за чуждите очи безобразно голишарче, а за нея най-скъпото същество на света. И там, доволна и щастлива, че и днес бе успяла да го нахрани, с горди и властни очи огледа владенията си.

От едната й страна се влачеше лениво реката, отразила в безброй отблясъци огъня на екваториалното слънце. Трептящата над нея мътна омара разкривяваше отсрещния бряг с полупрозрачното си було. А от другата се надигаше селвата — чудовищна плетеница от лиани, храсти и треви, израсли направо от земята или накацали по разчаталените клонаци на горските гиганти. Сякаш не една-единствена, а две, три, четири отделни гори: едната на земята, а другите по дърветата. И те още по-разкошни от земната. Подобни на столетници бромелии, дантелени папрати, метлоподобни имели, всякакви увивни растения, лишеи като накъдрени бради на великани — цели водопади от лишеи. И мъхове. И неизчислими множества орхидеи, с най-различни видове и разцветки. Огромните лиани, ще речеш вцепенени анаконди, оплитаха в железните си възли дървесните исполини.

Убедени, че хищницата вече е заситила глада си, обитателите на селвата взеха да се измъкват от укритията, за да продължат прекъснатите си занимания. Животът изискваше своето. Водните птици отново се разхвърчаха в многохилядните си орляци. Папагалите запрелитаха от дърво на дърво като огромни скъпоценности. Наизлязоха от скривалищата си по-дребните бозайници. Ревачите отново заеха обичайните си места: майките и децата по долните етажи, мъжкарите по средните, а най-отгоре — водачът, заобиколен от тримата си телохранители. И не след дълго оглушителният им концерт, прекратен от кървавия налет на харпията, пак разтърси гората. Пръв зарева вождът — никой не би дръзнал да оспори правото му. Към него се присъединиха тримата му другари, а след това, изчакали колкото беше прието — и останалите.

Макар с вид на самозабрава, упоен от собствения си глас, предводителят не изпускаше от поглед групичката от четирима самци, която се бе разположила на близкото дърво. Това бяха предишният водач, мъжкарят с най-дългата брада в стадото, и приятелите му, които бяха изгубили първенството си, понеже излязоха не толкова бдителни, колкото беше нужно. Ала, макар и в изгнание, те все не губеха надежда, че някой щастлив ден ще им се удаде отново да завладеят полагащия им се ранг в суровата маймунска йерархия. И ведно с това — събраните в стадото прелестни самки. Не по човешките, а по техните мерки за красота.

Същото знаеше и сегашният главатар. Затова не се отпускаше, затова дебнеше тъй зорко, та да не го изненадат с внезапно нападение изгнаниците, както ги бяха изненадали някога той и приятелите му.

Полузаровен в прибрежната тиня, лежеше четириметров женски кайман, като заседнал в плитчината пън, покрит с груба, напукана кора. И неподвижен като пън. Сякаш мъртъв. Но не. Не беше мъртъв. Очите му, жълти котешки очи с отвесни зеници, помръдваха неспокойно, вторачено отсреща, към плитката локва, където се плискаха, пълзяха, прекатерваха се едно връз друго, подскачаха и мяукаха като котета тридесетина кайманчета, дълги не повече от педя, подобни на огромни попови лъжички. Излюпили се бяха преди няколко дни и оттогава майка им неотлъчно бдеше над тях, като не допускаше никакво живо същество да ги приближи, забравила дори да яде и да спи.

По водната повърхност полазиха четири пъпки: две ноздри и две очи. С грозен рев, невероятна смес от ревовете на бик и на ягуар, кайманката се хвърли насреща им. И старият кайман, много по-голям от нея, навярно бащата на децата й, тръгнал и той да опита вкуса им, не устоя срещу майчината самоотверженост. Врътна опашка и посрамен, обърна назад.

В същото време нов любител на млади кайманчета опита да се прокрадне до тях. Старата десетметрова анаконда, все едно оживял дънер, изпъстрен с мъхове и лишеи, дебнала досега търпеливо иззад потопения във водата пън, безшумно изплува от плитчината и изпълзя на брега.

Неуморната майка усети и нея. С нов рев връхлетя насреща й. И анакондата, създадена глуха от природата, без да чуе грозната й заплаха, видяла само дивия й устрем, също отстъпи. Гмурна се, изчезна в дълбините, нагънала мощното си гъвкаво тяло. Отдавна живееха редом, познаваха взаимно силите си и се отбягваха. Позволяваха си само това — понякога кайманката отмъкваше някоя от рожбите на анакондата, друг път анакондата позакусваше с някое кайманче. И то не след бой, ами ако успееха да се издебнат в случайна небрежност.

На петстотин метра от наблюдателницата на харпията в реката се вливаше пълноводен приток, затиснат от зеления тунел на оплетените отгоре му лиани и клонаци, сякаш извираше от тайнствена пещера в изумруден бигор. А на брега му, при излаза от гъстака, се издигаше кой знае откога изоставена полусъборена хижа.

Откъм отсрещния бряг се дочу яростен рев, ръмжене и чупене на вейки. И само след секунда във водата се отърколиха две вкопчени в жестока схватка пъстри тела. Всички в джунглата знаеха — по това време мъжките ягуари се биеха, където и да се срещнеха. За тях това не беше борба само за мимолетната наслада, а борба за безсмъртие. Не безсмъртието на отделния индивид. За еволюцията то е дори вредно, спирачка на развоя. А друго — потенциалното безсмъртие на собствената кръв, на собствените гени чрез поколението. Смъртта пък, това е просто средство за опразване място на по-приспособените. За вървежа напред.

Изглежда, водната баня охлади яростта на бойците. И ето, единият се изкатери там, откъдето бяха, дошли, изтръска мократа си козина и изръмжа тържествуващо, а другият, явно победеният, заплува, без да се обръща, към отсрещния бряг. Достигна го и почна да облизва с недоволно ръмжене кървящите си рани.

Притихнала за малко, животинската глъчка се поднови. Уверени, че не могат да се мерят в певческото изкуство с недостижимите майстори — ревачите, стадо паякообразни маймуни правеше своите музикални упражнения върху отсрещната палма. Едни, отпуснати на опашки, се люлееха лениво, като не спираха да гърчат добродушните си муцунки в уродливи гримаси и да размахват гъвкавите си крайници, сякаш без кости — ще речеш, не маймуни, а увиснали на паяжината си чудовищни четирикраки паяци. Други, седнали по застланите с мъх клони, за които се бяха заловили с четири ръце, късаха с опашки някакви плодове и ги поднасяха към устата си. На най-горния клон седеше най-старата самка с дете на гръб, което се бе хванало за по-сигурно и с опашка за майчината опашка. Около нея се навъртаха по-старите й дъщери със своите депа. Не се разделяха, в тоя начален матриархат щяха да останат при нея до смъртта й, чак когато всяка от тях щеше да образува свое семейство.

boa_i_diamanti_2.png

На най-ниския клон, над самата вода, едва се забелязваше гнездото на птиците хоацини, сякаш преки потомци на древните археоптерикси. И то какво гнездо — проста рехава плетеница от вейки, върху която двамата съпрузи мътеха поред трите си яйца.

До тинята стоеше неподвижна, както само низшите гръбначни умеят, голямата жаба петопръста пищялка, дълга цяла педя. Пред нея, в кръглото басейнче, което тя бе извъртяла в калта, плуваха поповите й лъжички. Тях уж пазеше тъй търпеливо гигантската жаба. И току подсвирваше остро и отсечено, както кънти чукът върху наковалнята.

Незаситила глада си с кайманчетата, анакондата пропълзя по брега, дирейки удобно място за нова засада. И без да иска, взе, че се провлече тъкмо през жабешката постройка. Не успя да я размаже цялата; само закачи края й, ама нали пропъди пазачката, която в последния миг отскочи от чудовищния валяк. А там, изгубила от очи охраняваното съкровище, сякаш забрави и задачата си. Зазяпа се безучастно нагоре.

Младата лабария, смъртно отровната блатна змия, като че ли бе чакала само това. Нагънала черното си, ромбовидно нашарено тяло, тя се намъкна сред поповите лъжички и се залови бързо-бързо да ги налапва. Чак тогава осиротялата майка се досети за дълга си. С един скок се озова до змията, раззинала голямата си уста, готова тозчас да я нагълта. Ала лабарията излезе по-бърза. Пък и водата се оказа съвсем наблизо. Тя се стрелна нататък и изчезна в дълбочините. А жабата продължи да караули до изплисканото си басейнче, където се мятаха две-три оцелели личинки.

Долу, из плауните, застлали с мекия си губер земята, пробягна едно патенце кукувиче, подгонено настървено от малкия сокол чиманго. Харпията може би бе видяла как преди няколко седмици старата патица бе снесла яйцето си в соколското гнездо; може би бе наблюдавала и как нищо неподозиращите хищници търпеливо мътеха подхвърленичето. Не успя да види кога се излюпи малкото и как хукна да бяга от дома на неволните си осиновители, опасявайки се, и то напълно основателно, от справедливия им гняв. Връщайки се от лов, соколът го зърна съвсем случайно и се спусна подире му. За щастие то се оказа по-пъргаво. Навря се из плауните, изчезна. С недоволен крясък чиманго се върна в гнездото. Пак трябваше да мъти. Длъжен беше да мъти, да остави потомство най-важното задължение, възложено от природата на всяка жива твар.

Внезапно харпията трепна. Качулката на главата й настръхна. С луд тропот и грухтене от гъсталака излетя едро кафяво животно, преследвано от някакъв жълтеникав хищник. Не беше трудно да ги различи: пума и тапир, по-право тапирка, защото беше по-едра.

Ех, ако всеки скок на пумата хващаше плячка! Харпията знаеше какво значи ловна неудача. Нали и тя също — не всеки налет е успешен. Несполуките са повече. Защото жертвите не стоят бездейни. И те бягат, защищават се. За хищника пропусналият скок означава само ново дебнене най-лошо още малко гладуване, докато за жертвата неуспехът в бягството значи всичко.

Тапирката успя да се завре в най-бодливия трънак от шипести мимози, през които профуча с тежкото си тяло, наистина раздрана и окървавена, ала и тоя път отървала живота си. А пумата не можа да я последва, отстъпи, разколебана от шиповете. Изфуча ядно, след което се шмугна обратно в листака, откъдето бе дошла. Изглежда, здраво бе огладняла, щом се наемаше да ловува и денем. Харпията се досещаше защо. Малките пумички искаха да ядат — както нейното харпийче. Тя ги бе зърнала само веднъж, когато майка им ги преселваше в нова бърлога. Ако ги бе видяла сами, без охрана, то се знае, не би им простила. Ала все не й се падаше такъв щастлив случай — умело ги криеше грижливата майка.

Препускайки тромаво с ноктестите си разкривени лапи, на поляната излезе разкошен женски мравояд с дълга копринено сива козина, нашарена от рамото до хълбока с черна, бяло очертана ивица, с малка източена глава и разкошна опашка. Върху гърба й лежеше, сляло се с нейната козина, малкото й, което още не умееше да ходи. Тя изтопурка така още десетина крачки, преследвана от несполучилата и този път с първия си скок пума, и уплашена се хвърли в реката да дири спасение. Още по-недоволна, гладната хищница отново се върна назад с подвита опашка. Не дръзна да я преследва и там, в чуждата, враждебна водна стихия.