Стефан Дичев
Рали (15)

Първа глава
Ел Шахин

Често бях чувал Абу Талиб да казва:

— От това, което аллах е отредил на човека, никой не може да се отърве!

Но ето че ние четиримата — двама осъдени на вечно заточение, една млада робиня, и аз, ненавършилият още петнадесет години — не искахме да живеем така, както ни бяха отредили. Свобода! Към нея се стремяха душите ни; тя ни даваше и сила, и твърдост, и надежда.

През цялата нощ яздихме все на юг. На разсъмване отминахме заснежения връх Мардин, а пътят ни, вместо да олекне, стана дваж по-труден. Стръмното надолнище беше набраздено от безброй дерета, камилите често се препъваха, спираха и не искаха да вървят.

Слязохме от седлата и тръгнахме пеш. Само Лиллях остана на камилата си. Тя горката, ненавикнала да язди, беше съсипана от пътя, а и от преживяното през миналата нощ и ту заспиваше, ту се стряскаше, измъчвана от кошмари.

Баща и водеше и нейната камила. Понякога в полумрака хващах неговия тежък поглед и си мислех: последния път, когато е видял дъщеря си, тя е била на девет години, а ето че вече навършва шестнайсет…

Всъщност аз чак сега разбрах колко е пораснала Лиллях, откак я познавам. Предутринният планински вятър развяваше яшмака й, надуваше фереджето и аз учуден откривах, че тя не е вече момиче, а е станала млада жена, гъвкава, стройна, може да се рече, хубавица. Не знаех защо, но се радвах на тая нейна хубост, горд бях. Казвах си: на мен се дължи, дето тя днес не ще е в харема на онова животно Фейсал бей.

Когато слънцето изгря, пред нас се ширна скалиста пустиня, но не вече черна като околността на Диарбекир, а сивожълта и пепелява, тук-там осеяна с жилава степна трева и с ниски келяви храсти.

Пътят между тях едва се различаваше.

Ала бати Лукан (то се знае, че той беше нашият предводител) не гледаше натам. Той постоянно се извръщаше към стръмните склонове, които отминахме.

— Не се ли видят, даскале? — питаше го понякога бай Нестор. Дългото седене в подземията на тъмницата беше отслабило очите му.

— Няма ги.

— Слава богу!

Това ме уверяваше, че Абу Талиб е прав. Заптиетата щяха да ни дирят по най-късия път за морето — по пътя към Самсун. Не по най-дългия!

Казвах го, и не веднъж.

— Не знам, мен ми се струва, че те първом ще претърсят околността — отвърна накрай брат ми.

Бай Нестор поклати неопределено глава.

След малко го чух да пита:

— Няма ли ги?

— Няма ги.

— Слава богу!

Така вървяхме още час. Умората дотолкова ни налегна, че едва влачехме краката си. А слънцето все по-силно жареше.

— Да се качим на камилите и ние — помолих аз.

— По-добре да починем всички — каза бати.

Ние се разположихме в сянката на няколко заоблени скали, отдето се виждаше пътят към Мардин. Здравата бяхме изгладнели. Хапнахме набързо, преполовихме водата в единия мях и се излегнахме на топлата земя. Бати и бай Нестор затъркаха с пилата гривните на веригата, които все още бяха на краката им. Лиллях хранеше Балю, а аз уж гледах към планината, отдето можеха да се зададат преследвачите, ала без да усетя как, заспах.

Събудиха ме хладните бързи пръсти на Лиллях.

— Ставай… Идат!…

Скокнах и първом посегнах за револвера, който бати ми беше върнал като по-удобен за моята ръка, а сам бе взел двата големи.

Брат ми и бай Нестор се бяха изкачили горе между скалите и оттам оглеждаха каменистата равнина. Равнината, казах, не стръмните склонове към върха, отдето бяхме дошли и дето се виеше пътят за Диарбекир!

Това ме озадачи.

— Да не са ни заобиколили? — прошепнах аз, когато се покатерих при тях.

— Не — поклати глава бати. — Мисля, че не е потерята. Там, виждаш ли, между тая, наклонената скала и пясъчните хълмчета… Трима са!

Погледнах, дето ми сочеше, и наистина различих трима облечени в бяло мъже — двамина на коне и с дълги пушки, третия пешак. Те приближаваха бавно и макар че бяха още твърде далеч, като се взрях по-добре, аз видях единия от конниците да размахва ръка над пешеходеца. Държи ли нещо в тая ръка? Защо я размахва, чудех се.

— Бие го! — отгатнах най-сетне аз.

— Да, бие го… А другият, слушайте, другият ездач пее!

Ослушах се. Пустинният вятър ни обливаше с големи, топли вълни, а заедно с него прииждаха и звуци на песен — висока, монотонна, песен без думи, само с едно проточено и противно: „А-а-а…“

Бай Нестор каза:

— Не мога да видя добре лицето на тоя, пешеходеца, но по покривалото — сириец трябва да е. Изглежда, карат го там, отдето ние избягахме… И сирийците се бунтуват, момчета, и те скъпи жертви плащат…

При тези думи, които ми припомниха миналогодишното наше въстание, ръката ми още по-силно стисна револвера.

— Не ти! — спре ме бати. — Ние си знаем работата. Бай Несторе за тебе оставям певеца. Аз вземам задния. Да, сега ясно се вижда. Бич държи в ръката си това султанско мекере^[1]… Ей го пак! Удря. Напомня ли ти това за твоя път до Диарбекир, стари заточенико? Аз не мога да забравя моя — прибави той глухо и с жестоко озлобление, каквото не познавах у него.

Бай Нестор вече се целеше с късата си пушка.

— Огън! — изкомандува отсечено бати.

Гърмежите на неговия револвер и на бай Несторовата пушка се сляха в едно. Когато димът пред очите ни се разпръсна, ние видяхме оня с бича как се свлича от седлото. Певецът лудо препускаше към скалите.

— Изтървах го! — изпъшка бай Нестор. — Забравил съм да стрелям, Лукане…

Бати и аз бързо изпразнихме револверите си след конника. Но ранихме ли го, не знам. Той се скри зад наклонената скала, заобиколи отдалеч хълмчетата и в луд бяг продължи нагоре по пътя за Диарбекир.

Безсмислено беше да го гоним. А и никой от нас не мислеше вече за него.

Затичахме се към сириеца. Той през цялото време като че не бе помръднал от мястото си. Стоеше с веригата в ръце. Чакаше ни. Който е враг на враговете му, не може да не е негов приятел!

Беше млад човек, изглеждаше на възрастта на бати, дребен на ръст, с кокалест нос и брадясало лице, маслиненомургаво на цвят. Това лице, раменете, гърдите, гърбът — всичко беше на кървави резки и синини. Виждаше се, че по целия път са го били, и то не за друго, а защото заптието е трябвало да намери някакво достойно за себе си занимание.

— Непознати приятелю — каза му по турски брат ми, когато го приближи дотолкова, че очите им се срещнаха. — Ние с тебе не сме от една вяра, нито от една народност, но и ние бяхме неволници като теб, а от страданията хората стават братя. Ей го потисника ти. — Той посочи убитото заптие. — Сега ти си свободен.

И му подаде пилата, с която, до преди да заспя, бяха пилили железните гривни на краката си.

Сириецът пое пилата, но задържа ръката на бати Лукан и понечи да я целуне.

— Чакай — дръпна се стеснително брат ми. — Кажи ни по-добре как се казваш и коя е причината да се срещнем тук!

— Името ми е Ел Шахин — рече сириецът. — А щом искате да знаете защо ме карат на заточение, това ще ви кажа направо: за бунт против султана!

— Дай да те прегърна, брате! — сграбчи го бай Нестор.

Изглежда, тая неочаквана среща го беше извадила от вцепенението му. Той пак се разплака, но то бяха вече други сълзи.

Прегърнах след него Ел Шахин и аз, а Лиллях, която се беше приближила, мълчаливо му се поклони и този поклон, както всички разбрахме, според тукашната вежливост значеше: аз съм жена и не е редно да те поздравявам както мъжете, но приятелите на моите близки са и мои приятели.

Съдбите ни бяха едни и същи, затова и пътят ни стана общ.

Щом Ел Шахин хвърли веригата, ние се качихме на камилите и отново яхнахме през пустинята. Сириецът яздеше коня на убитото заптие. Той взе и пушката му, взе паласките с патроните, ала наметалото на заптието отказа да вземе, макар че целият беше окъсан и в кърви.

— Че нали и то ще ти трябва! — изненадах се аз. — През нощта ще студуваш!

— Оръжие да вземеш от врага е гордост, дрехата му да вземеш е позор — отвърна той.

От гласа му разбрах, че повече не трябва да говоря за това и замълчах.

Зад нас брат ми учеше Лиллях на български.

— Кажи: България.

— Булгаристан?

— Не, Булгаристан е по турски. Кажи: Бъл-га-ри-я.

— Бъл-га-ри-я — повтори тя.

С нея шепнешком повторих и аз. Кога най-сетне ще стигнем там!

Бати Лукан продължи с тъй познатата ми от училище настойчивост:

— Кажи: аз съм българка.

— Какво значи?

Той и преведе и тя се усмихна за пръв път откак бе умряла майка й.

— Каква българка съм аз, като не знам български!

— Ще го научиш! Трябва само да залягаш.

— Той ще те научи, дъще — обади се бай Нестор. — Даскал е той, учител, толкова народ е научил, че теб ли няма да научи.

— И мен ме е учил! — ухилих се аз от седлото си.

— Вярно! И Рали съм учил… Само че на тебе, братко, май много не ти вървеше учението! — стрелна ме той с поглед. А после цялото му лице се озари от спомени.

Наведох глава. Очите ми се насълзиха. Защо го каза сега това! Трябваше ли да го каже пред всички?

— Стана тя! — викна бати. — Виждаш ли го, бай Несторе! Двама ни от тъмнината извади, Лиллях отърва, а сега, погледни, още малко и ще зареве…

Преглътнах смущението си и се насилих да се усмихна. А Лиллях, която внимателно ни слушаше, беше порозовяла от вълнение.

— Колко чудно — рече тя. — Нищо не разбирам, а ми е така близко, така… как да ви го кажа… А как е на български моето име? — погледна тя с големите си черни очи брат ми.

— Както си е по черкезки, така ще е и по български — побързах да покажа аз своите знания.

— Не Рали, грешиш! — поправи ме баща й. — Лила е кръстена тя по български, на майка ми. Но Мейра, бог да я прости… не можеше да изрече нашенското име и все го обръщаше на своя език… Лиллях… Лиллях… Не можах да я науча аз… на български.

— Щом е тъй, ние тогава да си я казваме Лила! — обадих се аз.

— Не! Нека бъде както майка й я наричаше. Туй да остане поне от нея — прибави с овлажнели наново очи бай Нестор и след това дълго не проговори.

Помълчахме известно време и ние, младите, но после неусетно бати Лукан отново подхвана разговор с Лиллях. Тя го запита нещо; той й отговори. И така летеше времето.

Ние пак се обръщахме да видим не се ли задава подире ни потеря, но много по-рядко от преди. Казвахме си: дори да разберат от избягалото заптие кои са нападателите му, и това вече не е опасно — докато то стигне Диарбекир, докато преследвачите ни дойдат дотука, ние ще сме далеч на юг. А в пустинята следите бързо се загубват.

Него ден отминахме две малки кирпичени села, но отдалеч, и струваше ни се, че никой не ни видя. Ел Шахин беше минавал по тоя път и го знаеше.

— Тук хората са зли! — рече той, когато минарето на второто село се скри от погледа ни. — Капка вода не дават на човека. А да не разправям какво ще е, ако разберат, че не сте мюсюлмани… Виж, друго е в крепостта Чебриса. Там и вода има, и храна за животните може да се намери.

Наистина нуждата от вода и храна за животните ставаше от час на час все по-застрашителна. Какво бях предвиждал аз? Два от четирите мяха бяха празни, преди да напоим коня на Ел Шахин — камилите щяха да търпят още ден-два, та и повече. А като дадехме зоб тая вечер, за утрешния ден нямаше да има нито зрънце.

И така надеждата ни беше в градчето Чебриса. На Абу Талибовата карта тази малка пустинна крепост бе отбелязана само с едно колелце, ала като го гледах (картата вече носеше брат ми), аз си представях, че вътре в това колелце има огромен извор, заобиколен от десетки чували със зоб за нашите камили.

„Да бързаме!“ — подканяхме се един друг, но вече гонени не от мисълта за потерята, а защото Чебриса беше нейде пред нас и ние час по-скоро искахме да я зърнем.

Напразно. Не се мина много време, слънцето се прекатури на една страна и се търкулна по пясъчните хълмове вдясно, които през целия следобед неизменно ни съпътствуваха. Пламна пустинята. Златни, огнени сияния затрепкаха по скалите. Сенките станаха ръждиви, несетно долината пред нас потъна в топъл мрак.

Долината да, ала не и насрещното възвишение!

Последните лъчи на залеза осветиха там ниска крепостна стена с две кули напред като два стражника покрай портата. Иззад стената стърчаха няколко минарета, купол на джамия се подаваше, палми кършеха снаги.

— Ето, ето я крепостта! — развикахме се ние с Лиллях. — Стигнахме Чебриса!

Само Ел Шахин не се радваше.

— Какво има? — попита бати.

— Лошо. Щом се скрие слънцето, и ще затворят вратата.

— Тогава удряйте камилите! По-бързо!

Ала ние едва бяхме достигнали възвишението, когато отгоре се чу:

— Правоверни! Правоверни! Казано е: денят е за работа, нощта е за сън! Да пребъде името на аллаха, който е отредил на човека кога да се труди и кога да почива!

— Не затваряйте! Идем от далечен път! — извика безнадеждно с все сила Ел Шахин.

В отговор до нас достигна дрънчене на вериги. Портата силно се тракна и оня същият глас отвътре, извика:

— Казано е: който иде след залеза, не е гост на нашата къща!

Безсмислено беше да се хлопа и да се моли. Така е с всичко в тия южни земи.

Ще отвърнат:

— Казано е…

Или пък:

— По-бавно бе, човек! Светът да не е направен за един ден!

И тъй ние не можахме да влезем в крепостта Чебриса, ала и не продължихме пътя си. Къде ще вървим без вода и без зоб за животните. Та пред нас е пустиня!

Решихме да преспим в палмовата горичка, която открихме надясно, между възвишението на крепостта и дюните. Там имаше само петдесетина дървета, израсли надалеч едно от друго, но почвата между тях беше влажна, обрасла в свежа трева и разцъфнали храсталаци и това дойде добре за нашите изгладнели животни.

— Щом има трева, ще има и вода! — рече Ел Шахин. — Отивам да потърся.

Той взе един от празните мехове и скоро се загуби между палмите.

— Дайте нещо да хапнем и лягайте — обади се брат ми. — Аз ще пазя до полунощ. После ще събудя сириеца.

— Не, Лукане, мене събуди! — възрази бай Нестор. — Ел Шахин е изморен повече от всички ни… Лиллях, ела, дете, ела да ядеш…

Но Лиллях вече спеше върху тревата и той не посмя да я дигне.

Докато я покриваше с наметката си, чух го да казва:

— Нищо, нека спи. Сънят и от хляба повече сили дава.

Хапнах набързо и се наканих да си легна, ала се сетих за кучето си.

— Бате, може ли да дам повечко хляб на Балю? И той е гладен като нас.

Бати Лукан не се обърна, но стори ми се в полумрака, че се усмихна.

— Дай му, братко.

— Бальо! Бальо! — извиках аз тихо.

Той не се обади.

Подсвирнах с уста.

— Отишъл е да гони лалугери. Знае си той работата, Рали, не се безпокой за него!

Не беше до безпокойство. Просто затъжил се бях за кучето си. Много ми се искаше да му дам парче хляб.

Тръгнах да го търся.

Край мене разцъфналите храсти ухаеха. Непознати птици, скрити високо сред дългите листа на палмите, огласяха тишината с чудните си гласове. И така странно, че аз крачех като насън. От време на време между дърветата се показваше бялото лице на напълнялата месечина. Струваше ми се, че и тя е тръгнала през гората като мен, че наднича и ме гледа, както аз гледам нея. И това още повече ме замайваше.

Внезапно недалеч в храсталака нещо прошумя. Стреснах се. Какво ли ще е?

Чух скимтене, лай.

— Бальо, ти ли си?

Той беше. Но само мина край мен и пак се шмугна назад.

— Къде? Къде отиваш? — затичах се аз подире му. — Ела тук, нося ти да ядеш!

Той не се върна. Жълтият му гръб се мярна сред тревата и после в края на оазиса, дето започваха скалите към крепостната стена.

— Какво има тука? Какво си намерил?

Той не се обади. Ала като се заслушах по-продължително, чух шуртене на вода и разбрах, че Балю е намерил извора.

Втурнах се натам, хвърлих се на земята до Балю и жадно натопих уста в студените струи.

Лежах, пиех и си говорех на ум: „Балю го откри, не Ел Шахин. Сега заслужава цял хляб.“ А после, като се надигнах с мокро чак до челото лице, реших веднага да намеря сириеца, та докато другите спят, ние двамата да напълним с прясна вода всичките мехове.

Свирнах на кучето си и щях да тръгна обратно, ако откъм пътя, които водеше към крепостната порта на Чебриса, не се чу шум.

Заобиколих скалите, излязох на открито и се заслушах.

Конски тропот. Потерята ли, стреснах се. Не може да бъде потерята! Заптието не е могло да иде толкова бързо до Диарбекир.

Трополенето ставаше, все по-силно. Не един, не два — десетки коне приближаваха! Ами ако заптието ги е срещнало насред пътя? Те са ни дирили някъде около Мардин и то ги е срещнало!

Разумът ми казваше да бягам, та час по-скоро да предупредя нашите, а вместо това, без да знам защо, аз зашътках на Балю да не лае и още повече приближих крепостната порта.

От надолнището, като да извираха от земята, но пътя към Чебриса наизскачаха конници. Месечината беше зад тях и аз виждах само черните им силуети, но те бяха така настръхнали и заплашителни, та тръпки ме побиха.

— Хей, отваряй! — извика един измежду тях.

Други, без да слязат от конете си, приближиха портата и силно заудряха. С желязо върху желязо.

Човек се показа горе на бойниците, светлина се мярна там и пак се скри.

Сънен глас отвърна:

— Казано е: който иде след залеза…

— Говедо, на мен ще ги разправяш тия! Скоро отваряй портата — аз съм Фейсал бей от Диарбекир!

Не вярвах на ушите си. Фейсал бей!

— Който ще да си, не отварям — отвърна оня отгоре. — Заповед има.

— Я викай скоро началника си!… Чакай! Днес влязоха ли в града ви гяури?

— Не знам.

— Как може да не знаеш? Диване!… Двама въшливи заточеници, една млада робиня — моя робиня е! — и едно момче, като мюсюлманче предрешено. На камили яздят!…

— На камили казваш… Че то след залез слънце имаше такива. Ама ние и тях не ги пуснахме.

— Къде са те?

— Ами, тук ще са нейде, наблизо.

Повече не можах да изтрая. Втурнах се към оазиса, и то така се втурнах, че още на втората крачка се проснах на земята, препънат от коренища.

— Хей, кой е там?

— Има ли някой там?

— Стой, стой!…

Гласове крещяха зад мен, гърмежи екнаха, но аз вече се закрих зад скалите и миг след това потънах в оазиса.

Пръв ме срещна бати.

— Рали! По-скоро! Къде беше? — скара ми се той.

— Потерята!…

— Разбрахме… Бързо на камилата!

Камилата ми беше вече коленичила. Аз се метнах на гърба й, тя се надигна, олюля се и стъпи здраво на дългите си крака.

— Фейсал бей! — говорех аз задъхан и без да се владея. — Там… Фейсал бей…

— Какво? Фейсал бей? — извърна се цял на седлото си и се затресе бай Нестор.

— Той ги води! Нас търсят!

— Де е тоя звяр! Лукане, вие вървете, аз имам сметки да оправям…

— Ти имаш дъщеря! — пресече го сурово брат ми. — Никакво отделяне.

Бай Нестор изпъшка тежко и наведе глава.

— Всички след мен! — чух пак заповедническия глас на брат си.

Той шибна силно камилата и подкара на юг към тъмните пясъчни хълмове.

Препуснахме след него и ние с Лиллях и бай Нестор. Последен яздеше на своя кон Ел Шахин. Той не беше чувал нищо за Фейсал бей, но познаваше други бейове, затова и неговите ръце здраво стискаха пушката.