Таряй Весос
Лодката вечер (5)

Нито зима, нито пролет

Въздуха изпълваха мокри снежинки, но това не разваляше вечерта. Тя си оставаше хубава, всичко бе както трябва.

Къщите, скупчени тук, надали образуваха град. Бяха строени една подир друга, постепенно, без някакво общо планиране и затова имаше толкова изненадващи проходи и кьошета.

Над тях сега властваше снежно време. В тесните ъгли се срещаха мекият снеговалеж и силната светлина на уличните лампи. Сякаш белотата ставаше още по-бяла.

По този начин тя като че непрекъснато струеше между къщите. По снега под лампите не личаха следи. Хората си седяха по домовете.

 

 

Не всички обаче. Радостта от хубавата вечер беше извън къщите. Нисичко момиче беше застанало в сянка до една стена. Или в полусянка, защото смесицата от сняг и електрическа светлина тъй надделяваше, че сенките губеха плътност.

Момичето явно беше стояло така от доста време, следите му бяха засипани, та изглеждаше тъй, сякаш то се бе спуснало тук направо от вечерното небе.

Девойката не помръдваше. Можеше да се допусне, че е застанала там, за да бъде засипана от снега точно на това усамотено място — но всъщност бе дошла по съвсем други причини, стоеше до стената и сияеше.

Засипана от снега — не, няма как да ме затрупа, мислеше си тя, бълбукаща от радост. Черният мъж от метал, изправен върху пиедестала си наблизо, може да бъде покрит целият със сняг и сигурно така ще стане. Докато аз ще ставам все по-топла и по-топла.

Снегът не се трупа по мен, мислеше момичето, но и така да беше, пак щеше да ми е добре.

През това време мокрите снежинки се стелеха по раменете и по момчешката й шапка, килната дръзко на тила. А и навсякъде другаде, където имаше местенце, върху което да се напластяват. Тук-там по нея вече се бяха образували малки преспи.

Разбира се, че снегът се трупа по мен, мислеше си тя, когато забеляза това. И нека си продължава. Важното е да не помръдвам, защото нали го искам. Не да бъда затрупана от снега, но да стана различна, това искам. Тази вечер всичко е различно.

Той ще ме види тъкмо такава, различна, когато дойде на срещата.

Стоеше също тъй неподвижна, както черният мъж от метал. Той изглеждаше окаян и забравен от всички. А момичето преливаше от радост.

Така ще стоя, докато дойде. Мислеше си: Той не е от метал, той е живо момче. Ти ли си това, щеше да й каже, или просто купчина сняг? Така щеше да попита.

По-топло и по-топло.

Какво значение има тогава снегът.

 

 

За пръв път щяха да се срещнат така, след като се бяха договорили предварително. Чувството беше прекрасно. И много по-силно от мрака и снега.

Тя мислеше:

Какво ли ще узная?

Какъв е той? Не знам почти нищо за него. Видяла съм го само два-три пъти.

У нея сякаш звънтеше и тя си рече:

Но все пак знам. Видях каквото ми бе нужно.

Остави снегът да се стеле по нея колкото си иска, погълната бе от предусещането на близката среща.

Какво ли възнамерява да стори.

Всъщност тя си мислеше само за едно-единствено нещо. Какво ще направи той?

Ще каже „добър вечер“ и ще хване ръката ми.

Разбира се, а после?

Толкова много има да се предполага.

Може би след известно време ще ме докосне с ръцете си. Така правят те, знам го. Един вече го бе сторил с мен, но за това не искам и да си спомням, защото не беше както трябва.

Тази вечер ще се получи истински.

Какво е истински тази вечер, а?

Това беше опасен път, по който се втурна да разсъждава. Забрави целия план със снега, който щеше да я нагизди и преобрази. Мислите й внезапно станаха буйни като снеговалежа и нищо не можеше да ги спре. Тя ги прекъсна едва когато беше украсила всичко, което знаеше, а то се оказа повече, отколкото бе допускала.

Огледа се и прошепна: добре е, че извън теб никой не е в състояние да разбере какво мислиш.

И сложи край на това.

Снегът не преставаше да се сипе, изграждайки върху й кули и камбанарии. Понасяше го добре. Беше дребничка, лека и на седемнайсет години.

 

 

А и той самият не е по-възрастен, мислеше си. Няма да мине много време и аз ще разбера нещо, каквото и да е то. Моментът скоро ще настъпи. Исках да дойда тук първа, да постоя и дълго да чакам.

Ето го и него.

През снежната виелица различи някого, идващ към нея. Мярна й се само като нещо черно.

Да, а аз вися тук, отрупана със сняг.

Към нея бързо се приближаваше мъж или младеж. Но тя потръпна: не беше този, когото очакваше. Беше друг, живееше в съседство. Слабо го познаваше. Онзи, когото очакваше, изобщо не беше оттук. Какво значи това? Ами просто че по една случайност минава оттук. Не възнамерявам да помръдна и мускулче.

Той обаче застана пред нея. Погледна я, както стоеше в разкошната бяла премяна, с очи, проблясващи изпод в снега.

— Но… — започна, без да завърши. Бърза изненада. Стоеше и я гледаше. Тя не беше виновна, загледа го също, влагайки в това цялата магия, на която бе способна, получи се от само себе си, преди да се засрами. Очите й искряха дълбоко в топящия се сняг. Точно толкова, че сянката да не е сянка.

Той се приближи плътно до нея. Внезапно изплашена, тя отрони:

— Какво има?

Той протегна ръка, сякаш за да докосне снега, който я бе затрупал, но я свали. Движението му изглеждаше съвсем несъзнателно.

Тя пак промълви:

— Какво има?

Никакъв отговор. Той я гледаше, мълчалив и потресен. Обиколи я, без да сваля очи от нея. Тя не помръдна, но отново прошепна, когато се озова току до нея:

— Какво има?

Сега той сякаш се сети. Погледна лицето й. Но така и не отговаряше на нейния въпрос. Тя беше престанала да искри с очи насреща му, макар да бе изкусително да се възползва от онова, което имаше в излишък.

Той заговори припряно и задъхано:

— Да, беше нещо, което… Само недей да се боиш.

Сякаш я прониза ледена стрела. По някакъв тайнствен път тя проумя какво означаваше това, още неизреченото от него.

— Няма да дойде ли?

Той продължаваше да я гледа.

Втория път му зададе въпроса си по-остро, за по-трудно нещо, което впрочем вече знаеше:

— Заминал ли е?

Младежът едва кимна. И той беше на възраст колкото нея. Очите му сега бяха омагьосани. Само кимна.

Тя не помръдна, за да отърси снега от себе си. Просто стоеше. Поради начина, по който я гледаше. Но сякаш усещаше как снегът се свлича от нея. Тътне като лавина, мислеше. И духа вледеняващо. Не, от нея не ще падне и снежинка.

— И те накара да дойдеш тук, за да ми го кажеш?

Той не желаеше да говори за това. Нали беше казал достатъчно, кимвайки. Дръж се изправена, чу тя глас да се обажда вътре в нея.

Вестоносецът рече нещо съвсем друго:

— Не помръдвай. Нямаш представа как изглеждаш.

Не издума каквото трябваше. Беше натоварен с вест, прекалено тежка за него.

А как изглеждаше, тя знаеше и в най-потайните си кътчета. За това впрочем той можеше да си мисли каквото ще. Не беше господарка на всичко у себе си. В същия миг по лицето й потекоха сълзи. Бързо и внезапно. Сетне времето сякаш се стопли, та те секнаха. Младежът не спускаше поглед от нея.

— Това е добре — каза, когато сълзите й престанаха също тъй бързо, както бяха рукнали.

Тя не разбираше. Само попита:

— А каза ли защо?

Не получи отговор. Вместо това той заяви нещо, което я накара да потръпне:

— Ще те разопаковам.

Тя отново дочу собствените си мисли. Без да чака разрешението й, той се зае го върши. Беше нахлузил изтъркани ръкавици, които свали и с голи ръце захвана да повдига снежната корона, която бе увенчала върха на вълнената й шапка.

— Край на това великолепие — рече. — Снегът спря.

Да, снеговалежът беше престанал. Чак сега тя го забеляза. Възцарила се бе мека тишина. Той отърси снега от шапката й и пак я сложи на главата й. Тя отново си стана дребничкото момиче, каквото беше. Той разчисти купчината сняг и по раменете й. Смущаваше я начинът, по който го правеше.

— Ще те разопаковам — повтори. — Малко по малко. Педя по педя.

Не бързаше.

Извади я от пряспата, която се беше натрупала на гърдите й. Тя долови, че пръстите му станаха несигурни. И сигурно са ужасно студени, помисли си.

Какво смята да направи?

Затаи дъх, но той просто продължаваше. Лека-полека тя отново се превръщаше в обикновено момиче.

— Е, това беше — каза той, когато най-сетне привърши. Но не си тръгваше.

Какво смята да стори сега?

Тя пак затаи дъх. Забеляза, че той полага усилие да издума нещо и че през цялата вечер бе изглеждал тъй странно. Каза й неочаквано:

— Ти плака.

На това нямаше какво да се отговори. Тя не можеше да го отрече.

— Казах, че ти плака.

— Може и да е имало защо.

Той:

— Ами не знам. Нямам представа.

Тя се сопна:

— Та ти не можеш да знаеш всичко!

— И не съжалявам за това — отвърна й и продължи оттам, където го беше прекъснала. — Но сега е съвсем друго — добави.

— Защо стоиш така? — попита го.

— Нямам ли право да те гледам? Струва ми се, че досега не съм те видял както трябва.

— Странно е все пак — каза след малко. Гласът му прозвуча някак безпомощно.

Тя отговори:

— Да, така е май.

После той подхвана:

— Пръстите ми премръзнаха, докато те освобождавах от преспите по тебе.

У нея дрънна някаква струнка.

— Наистина ли?

Повече нямаше какво да се прибави. И за двамата тази тема беше приключена. Тогава той се обади:

— Може би трябва да ги постопля.

— Не, не! — възрази тя мигновено.

— Добре де.

Тя каза само:

— Така е добре.

Той не сваляше очи от нея. Всичко сякаш се бе обърнало с главата надолу. А и въздухът бе станал толкова мек.

— Снегът съвсем се стопи — рече тя смутено.

— Да — съгласи се той и подмина темата.

Щеше ли да си тръгне сега? Не се бе държала особено добре с него. И той сигурно щеше да си тръгне.

Тя изрече на пресекулки:

— Ще си вървиш ли?

Той измърмори нещо и отново се възцари мъчителна тишина. Нямаше да си тръгне. Тя пак заекна:

— А ако пръстите ти са толкова премръзнали…

Лицето му просветна и той попита:

— И какво тогава?

— Ами нищо.

— Ако наистина са толкова измръзнали… — поде отново тя след малко.

— Не са чак толкова. Било е и по-лошо.

— Да, да, разбира се.

Всичко пак беше наопаки. Но се оправи.

— Искаш ли да видиш? — попита я.

Гласът му прозвуча невероятно меко. Тя позволи на ръката му да се доближи. Той я пъхна в нея, студена като лед. Но от това тя пламна цялата. Никой не можеше да измръзне сега.

Той рече тихо:

— Толкова е хубаво да си държа ръката така.

— Да — съгласи се тя едва чуто.