Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гидиън Фел (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Till Death Do Us Part, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
tsveta_p (2011 г.)

Издание:

Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: София Василева

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86

Издателски №2534. Формат 70×100/32

Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01

Условно издателски коли 10,69

Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 1,60 лв.

 

John Dickson Carr. Till Death Do Us Part

A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers

Copyright, 1944, by John Dickson Carr

© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986

с/o Jusautor, Sofia Ч–820

История

  1. — Добавяне

I

Като премисляше всичко по-късно, на Дик Маркам му се струваше, че е трябвало да види поличби или прокобни знамения и в лятната буря, и в шатрата на гадателя, и в стрелбището и в още половин дузина неща на базара.

Но всъщност истината беше, че той дори не забелязваше времето. Беше много, много щастлив.

Двамата с Лесли влязоха през отворената порта с каменни колони отстрани, над които се издигаха хералдически гербове с грифон и ясеново дърво, и пред тях се простря паркът на Аш Хол. Ниско окосените ливади бяха изпъстрени с павилиончета и раирани сенници. Зад тях се виждаха дъбовата гора и дългата ниска тухлена ограда на имението.

Четири или пет години по-късно тази картина щеше да се връща в съзнанието на Дик Маркам с болезнена носталгия. Тучната зелена слънчева Англия, Англия на белите фланелени костюми и сънливите следобеди, Англия, която — дано така да е рекъл Бог — никога няма да заменим за някакъв уж по-добър свят. Такава беше тя — потънала в изобилие една-две години преди да започне Хитлеровата война, но не можеше да се каже съвсем същото за имението на Джордж Конвърс, последния барон Аш. А Дик Маркам, висок млад мъж с добре развито въображение, изобщо не поглеждаше наоколо.

— Знаеш ли, ужасно закъсняваме — каза задъхана Лесли с веселия глас на момиче, за което това не е кой знае колко важно.

Бяха ходили много бързо. Сега и двамата спряха. Един порив на вятъра, студен за топлия следобед, профуча с неочаквана ярост през ливадите. Подхвана ефектната, живописна шапка с широка прозрачна периферия на Лесли и тя се принуди бързо да вдигне ръце и да я притисне към главата си. Небето беше станало тъмно като при здрачаване и сиви облаци бавно се движеха по него.

— Слушай, колко е часът? — попита Дик.

— Във всички случаи минава три.

Той погледна напред, където сянката на бурята придаваше на всичко страшни и нереални очертания, сякаш слънчевата светлина преминаваше през опушено стъкло. По моравите нямаше жив човек. Сенниците и павилионите, оживели под неспокойния полъх на вятъра, изглеждаха запустели.

— Но къде са изчезнали всички?

— Сигурно са отишли да гледат крикет, Дик. Трябва да побързаме. Лейди Аш и госпожа Прайс ужасно ще се ядосат.

— Нима това има някакво значение?

— Не — усмихна се Лесли — разбира се, че няма.

Той я погледна — засмяна и задъхана, уловила с ръце периферията на шапката си. Видя, че в погледа и се чете напрежение въпреки усмивката. Всичките й чувства и мисли сякаш се бяха събрали в тези кафяви очи, които му повтаряха казаното от нея предишната вечер.

Видя непреднамереното изящество на вдигнатите й ръце, бялата рокля, прилепнала към тялото й от силата на вятъра. Тя беше толкова красива, толкова, дяволски смущаващо, объркващо красива, че дори всяко потрепване на устните й, всяко движение на погледа й бяха запечатани в паметта му, сякаш я беше виждал на хиляди различни снимки.

Никога не беше хрумвало на Дик Маркам, който поне привидно педантично спазваше благоприличие, че насред входа на спокойния парк около имението на лорд Аш, по време на едно сковано градинско увеселение и под дебнещия поглед на лейди Аш, той ще прегърне Лесли Грант и ще я целуне, без кой знае колко да се тревожи дали някой не ги наблюдава.

Но той го направи, а вятърът все още духаше през парка и небето ставаше още по-мрачно. Разговорът им (нека никой не му се надсмива) беше малко хаотичен.

— Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам. А ти обичаш ли ме?

От предната вечер тези думи се бяха повтаряли отново и отново, но те не го забелязваха. Нещо повече, всеки път стигаха до ново откритие, осъзнаването на което ги омайваше още повече. Все пак Дик Маркам си припомни къде се намира, освободи най-после Лесли от прегръдката си и прокле целия свят.

— Май ще трябва да отидем на проклетия мач по крикет, нали?

Лесли се поколеба. Приливът на силни чувства в очите й отмина и тя погледна към небето.

— Всеки момент ще завали. Съмнявам се дали изобщо ще има мач по крикет. И освен това…

— Какво?

— Щеше ми се да отида при гадателя — каза Лесли.

Дик не би могъл да обясни защо отметна назад глава и се заля в смях. Може би причина за това беше наивността в думите й, може би пълната й сериозност, а може би смехът просто напираше да си намери отдушник.

— Госпожа Прайс казва, че бил ужасно добър — увери го бързо момичето. — Затова съм толкова любопитна. Казва, че познавал абсолютно всичко.

— Но нима ти не знаеш всичко за себе си?

— И все пак, защо да не отидем при гадателя?

От изток долетя далечен гръм. Дик хвана Лесли здраво за ръката и я поведе с бързи крачки по посипаната с камъчета пътека към пръснатите по моравата павилиончета. Никой не беше се опитал да ги подреди или поне да подчини местоположението им на някаква система. Всеки участник в базара се беше разположил според собствения си артистичен вкус — като се започне от будката, където се хвърляха кокосови орехи по цел, и се стигне до така нареченото „езерце“, където желаещите се опитваха да уловят плаващи бутилки с въдица. Но никой не можеше да сбърка шатрата на гадателя.

Тя беше отделена от другите и се намираше откъм страната на Аш Хол. По форма приличаше на разраснала се телефонна будка, заострена към върха и по-широка към основата. Мръсният й брезент беше боядисан на бели и червени райета. Над входа висеше табела с грижливо изрисуван надпис: ВЕЛИКИЯТ СУОМИ. ГАДАЕ НА ДЛАН И НА КРИСТАЛНО КЪЛБО, ВСИЧКО ВИЖДА, ВСИЧКО ЗНАЕ, а освен това имаше и рисунка на човешка длан, от която излизаха стрелки към обяснителните надписи.

Вече така беше притъмняло, че Дик забеляза запалена лампа в шатрата, която сигурно беше като пещ още от ранния следобед. Един по-силен порив на вятъра профуча край павилиончетата, блъсна се в брезента на сенниците, разтърси ги и ги изопна нагоре като надути балони. Рисунката на човешка ръка се раздвижи и изписа комични движения, сякаш ги канеше да влязат вътре или пък ги пъдеше. Някой им извика:

— Хей!

Майор Хорас Прайс, застанал зад щанда на миниатюрното си стрелбище, бе свил ръцете си на фуния и бе дал воля на гласа си, като че ли беше на военен парад. Повечето от околните павилиончета бяха изоставени, тъй като собствениците им бяха отишли да гледат крикет. Майор Прайс обаче доблестно беше останал. След като се увери, че са го забелязали, той се промуши изпод щанда и забърза към тях.

— Чудя се… дали вече е научил — попита Лесли.

— Предполагам, че всички вече са чули — каза Дик, който изпитваше едновременно силно смущения и напираща гордост. — Това неприятно ли ти е?

— Да ми е неприятно? — извика Лесли. — На мен да ми е неприятно?

— Скъпи ми приятелю! — възкликна майорът, като в същото време крепеше карирания каскет на главата си и внимаваше да не се подхлъзне на тревата. — Мое скъпо момиче! Цял следобед ви търся! И жена ми, и тя ви търси! Вярно ли е?

Дик се помъчи да се държи както обикновено, макар това да не му се удаде особено добре.

— Кое да е вярно, майоре?

— Ами това за сватбата — прочувствено отвърна майор Прайс. — Ще се жените ли наистина? — попита той, вдигнал пръст към тях.

— Да, така е.

— Скъпи ми приятелю! — каза майорът.

Приглушеният му тържествен тон подхождаше повече за погребение, отколкото за венчавка. При значителни събития майор Прайс изпадаше в сантиментални настроения, които понякога поставяха околните в неудобно положение. Той протегна ръка и последователно поздрави и двамата.

— Много се радвам — заяви той с искрена симпатия, която стопли сърцето на Дик Маркам. — Та вие сте точно един за друг! Да, лика-прилика! И аз, и жена ми мислим така! Кога ще бъде сватбата?

— Не сме решили още — каза Дик. — Съжалявам, че закъсняхме за градинското увеселение. Но виждате ли, ние бяхме…

— Заети! — извика майорът — Заети! Знам! Повече не ми обяснявай за това!

Макар да нямаше пълното право да бъде наричан майор, тъй като не беше кадрови военен и всъщност бе получил този чин по време на войната, обръщението толкова подхождаше на Хорас Прайс, че никой не го наричаше по друг начин.

Всъщност той беше адвокат, и при това доста способен. Цялото село Сикс Ашис, пък и половината околност идваше да се жалва в кантората му на Главната улица. С цялото си присъствие — добре сложен, с късо подстригани русоляви мустачки, луничаво бузесто лице и светлосини очи, както и с изчерпателни, но понякога изчерпващи търпението на слушателите му познания по всички военни и спортни въпроси — той си бе спечелил правото дори местните съдии да се обръщат към него с „Майор Прайс“.

Лъчезарно усмихнат, сега той стоеше пред тях, поклащаше се напред-назад на токовете си и потриваше ръце.

— Трябва да го полеем — обяви той. — Всички ще искат да ви поздравят. И жена ми, и лейди Аш, и госпожа Мидълсуърт — всички! Междувременно…

— Междувременно не е ли по-добре да отидем на завет — предложи Лесли.

Майор Прайс премигна насреща й.

Захвърлена книжна кесия, надута от силния вятър, прелетя над главите им. Дъбовете около Аш Хол се превиваха, а брезентът на сенниците плющеше като ураган от развети знамена.

— Бурята ще започне всеки момент — каза Дик. — Надявам се, че палатките са здраво привързани към колчетата. В противен случай утре ще трябва да ги търсим в съседното графство.

— Всичко ще бъде наред — увери го майорът. — А и бурята вече на нищо не може да попречи. Програмата за днес почти приключи.

— Как вървеше търговията при вас?

— Отлично — каза майорът. В светлосините му очи проблясна възторг. — Някои се оказаха страшно добри стрелци. Синтия Дру например…

Майор Прайс млъкна внезапно. Беше пламнал веднага, сякаш беше направил дипломатическа грешка. Дик се надяваше, че повече няма да му подхвърлят за Синтия Дру — това го дразнеше и отегчаваше.

— Лесли няма търпение да отиде при известния гадател — каза той високо. — Е, ако не си е тръгнал. Така че, ако ни извиниш, ние ще побързаме.

— О, не! Не! — каза решително майорът.

— Какво не?

Майор Прайс протегна ръка и здраво хвана Лесли за китката.

— Идете при гадателя, разбира се. Той си е още там. Но първо — усмихна се майорът — ще почетете моя павилион.

— Пушките ли? — извика Лесли.

— Страхотно е! — каза майорът.

— Не! Моля ви! Не искам!

Дик се обърна. Напрежението в гласа на Лесли го изненада. Но майор Прайс с огромната си смазваща доброжелателност не обърна никакво внимание.

Първата капка дъжд падна върху челото на Дик тъкмо когато майорът ги поведе към миниатюрното стрелбище. То представляваше тесен навес с дъсчени стени и брезентов покрив. В дъното имаше черна стоманена плоча. Пред черната стена бяха наредени половин дузина малки картонени мишени, прикрепени за макари, за да могат да се изтеглят обратно след изстрела за проверка на резултата.

Майор Прайс се наведе, за да мине под плота на стрелбището и включи осветлението. Над всяка мишена светна по една електрическа крушка, захранвана от свързани по сложен начин батерии. Голям брой различни малокалибрени пушки — предимно двадесет и втори калибър, — които майорът беше събирал по къщите на Сикс Ашис, лежаха върху плота.

— Най-напред вие, млада госпожице — каза той и посочи строго към добре напълнената с пари купа на масата. — Шест изстрела за два шилинга и половина. Знам, че цената е безбожна, но всичко се прави с благотворителна цел. Хайде!

— Честна дума — каза Лесли. — Не искам!

— Глупости — отсече майорът, подбра една малка пушка и нежно я погали. — Ето това е един чудесен модел — Уинчестър 61 без ударник. Идеално средство да очистите съпруга си, след като се ожените. — Майорът се разсмя. — Хайде, опитай!

Дик, който беше пуснал парите в купата и се бе обърнал да подкани годеницата си, се сепна.

В очите на Лесли Грант той видя изражение, което не можеше да си обясни напълно, но в него имаше и молба, и страх. Тя беше свалила широкополата си шапка: пуснатата й по раменете гъста кестенява коса се къдреше навън и беше леко разрошена от вятъра. Никога не беше изглеждала по-хубава, отколкото в този напрегнат за нея момент. Приличаше на осемнадесетгодишно момиче, въпреки че по нейните собствени думи беше на двадесет и осем.

— Знам, че е глупаво — каза тя тихо. Тънките й пръсти мачкаха периферията на шапката. — Но много се страхувам от оръжия. От всичко, свързано със смъртта или с мисълта за смъртта.

Майор Прайс повдигна русолявите си вежди.

— По дяволите, момиче! — каза той. — Кой те кара да убиваш някого? Само вземи пушката, и гръмни по някоя от тези мишени. Хайде, давай!

— Вижте, ако пък не иска…

Очевидно от неудобство Лесли захапа долната си устна и пое пушката от майор Прайс. Първо се опита да я държи по-далече от себе си, но видя, че не става. Огледа се колебливо, прилепи бузата си до приклада и стреля, без да се цели.

Звукът от изстрела, по-скоро слабо изпукване, отколкото гърмеж, се изгуби в трясъка на гръмотевица. Върху мишената нямаше и следа от куршума. Но всичко това се оказа прекалено много за Лесли. Все пак тя не захвърли пушката върху плота. С огромна изненада Дик осъзна, че тя цялата се е разтреперала и сълзите напират в очите й.

— Съжалявам — каза тя — не мога.

— От всички недосетливи говеда на този свят — ядосано промърмори Дик Маркам — аз сигурно съм най-голямото. Не знаех…

Той докосна раменете й. Усещането за близостта й беше толкова силно и смущаващо, че би я прегърнал отново, ако го нямаше майор Прайс. Лесли се опита да се засмее и почти успя.

— Всичко е наред — чистосърдечно го увери тя. — Знам, че не бива да бъда толкова глупава. Но такава съм… — Тя вдигна рамене, защото не можа да намери подходяща дума. После си взе шапката от плота. — А сега можем ли да отидем при гадателя?

— Разбира се. И аз ще дойда с теб.

— Няма да ни пусне и двамата заедно — каза Лесли. — Приемат винаги само по един човек. Ти остани тук и стреляй вместо мен. Нали няма да си тръгнеш?

— Да си тръгна сам е последното нещо, което мога да направя — каза сериозно Дик.

Погледнаха се за миг, преди тя да тръгне. До каква степен беше влюбен Дик Маркам можеше да се предени по факта, че макар тя да отиваше в една шатра само на десетина метра от него, това му се струваше като дълга раздяла. Беше притеснил Лесли на стрелбището и сега се ругаеше така многостранно, че дори майор Прайс, който виновно мълчеше, се посмути.

Майорът леко се закашля.

— Жени! — възкликна мрачно той и с разбиране поклати глава.

— Да, но, по дяволите, и аз трябваше да се усетя.

— Жени! — повтори майорът. Подаде пушката на Дик, който я пое, без да съзнава какво прави. После продължи със завист, в гласа: — Късметлия си ти, приятелю!

— Господи, нима не го знам!

— Това момиче е една вълшебница — каза майорът. — Дойде тук преди шест месеца и завъртя главите на половината лица от мъжки пол наоколо. И пари си има. И… — тук той се поколеба. — Впрочем…

— Какво има, майоре?

— Виждал ли си днес Синтия Дру?

Дик го изгледа наежено. За да избегне погледа му, майорът се направи, че задълбочено изучава пушките на плота.

— Слушайте — каза Дик, — никога не е имало нещо между мен и Синтия. Бих искал да го разберете най-накрая.

— Зная, зная, приятелю — отговори майорът бързо, като се стараеше отговорът му да прозвучи естествено. — Напълно ти вярвам. Въпреки това в известен смисъл жените…

— Кои жени?

— Ами жена ми, лейди Аш, госпожа Мидълсуърт, госпожа Ърншо.

Дик отново усети старанието на събеседника си думите му да изглеждат непреднамерени. Майор Прайс се бе облегнал на лакът върху плота на стрелбището и лампичките на мишените очертаваха силуета на масивната му фигура. Вятърът отново зави сред павилионите, вдигна прах и изду брезента на сенниците, но те не забелязаха нищо.

— Само преди минута вие ни уверявахте, че те искали да ни поздравят — каза Дик. — При това ни дадохте да разберем, че едва ли не цял следобед са обхождали околността, само и само за да ни намерят и да ни затрупат с поздравления.

— Точно така, скъпи приятелю. Това е напълно вярно.

— Ами тогава?

— Но на тях им се струва… Имай предвид, аз просто искам да те предупредя… те смятат, че в известен смисъл бедната Синтия…

— Бедната Синтия ли?

— Да, в известен смисъл…

Дик побутна майор Прайс, за да го накара да се отмести, вдигна пушката и стреля. Звукът от изстрела дойде като отговор на въпросите на майора, а в същото време Дик разсеяно си отбеляза, че попадението е малко встрани от центъра на средната мишена. И той, и майорът говореха с онзи въздържан съзаклятнически тон, който е присъщ на мъжете, когато обсъждат важни семейни проблеми.

Но той усети как го повлича силата на всичко казано-речено, което обгръщаше дребните житейски събития в Сикс Ашис като мрежа.

— Вече две години цялото село се опитва да ни събере със Синтия и никой не се интересува дали това ни харесва, или не — каза той с горчивина.

— Разбирам те, скъпи приятелю, много добре те разбирам!

Дик стреля отново.

— Нищо не е имало, повярвайте ми! Никога не съм обръщал специално внимание на Синтия. И Синтия много добре го знае. За разлика от околните, тя поне не би могла да го разтълкува неправилно.

— Скъпи приятелю — погледна го хитричко майорът, — колкото и малко внимание да обърнеш на едно момиче, то вече се пита какво се крие зад това. Не че не те разбирам, но…

Дик отново стреля.

— А пък да се оженя за нея само за да доставя удоволствие на познатите си — това няма да го бъде. Аз обичам Лесли. Обичам я от момента, в който дойде тук. Това е. Само не мога да разбера тя какво е открила в мене…

Майор Прайс се подсмихна.

— Хайде, хайде — той иронично огледа Дик от главата до петите и накрая махна с ръка, за да покаже, че няма защо да се говори по този въпрос, — в края на краищата ти си нашата местна знаменитост.

Дик изсумтя.

— Или по-точно — поправи се майорът — ти си една от нашите две местни знаменитости. Казаха ли ти вече кой е гадателят?

— Не. Кой е той? Сигурно е външен човек, защото иначе щяха да го познаят и щяха да разберат, че е номер. Но по всеобщото мнение бил невероятно добър. Та кой е гадателят?

На плота на стрелбището имаше отворена кутия патрони. Майор Прайс взе разсеяно една шепа от тях и ги остави да изпадат обратно в кутията през разтворените му пръсти. За миг се поколеба, сякаш се беше сетил за нещо забавно.

— Напомни ми да ти разкажа какъв страшно хубав номер скроих на Ърншо днес следобед — каза той. — Ърншо…

— Стига, майоре, не го усуквайте. Кой е гадателят?

Майор Прайс предпазливо се огледа наоколо.

— Ще ти кажа, но не го разгласявай засега, защото той иска да го запази в тайна. Той е един от най-големите специалисти в областта на криминалистиката.