Ерих Мария Ремарк
Спирка на хоризонта (1)

Глава първа

Кай се замисли, че за първи път от година насам си е отново у дома; там, където бе преминала младостта му, сред хората, с които бе израснал. Винаги, когато се връщаше, намираше всичко така, както го бе оставил — графиня Гест, влюбена в лимоновия си сладкиш и в романтичната музика, беловласият господин Крой, сестрите Холгерсен. Само младата Барбара не беше вече предишното дете.

Седяха на терасата пред господарската къща. Вратите към музикалния салон бяха отворени. Есенната импресия правеше музиката по-завладяваща. Паркът и капещите листа допълваха картината. В тази топла атмосфера вечерята бе съвсем приятелска, подбрани фрази, разговори за миналото, които възбуждаха апетита.

Спокойно и заседнало протичаше животът, близо до земята, обсебен от спомените на десетилетията и съхранен в ежедневните задължения — бе по-важно да се мисли за сеитбата и реколтата, отколкото за сърцето.

Всеки живееше като другия без особена разлика. Хората се познаваха прекалено отдавна, за да могат да си дадат нещо особено и затова ги събираха темите от всекидневието им. Никой не се отегчаваше от безкрайното повторение на ежедневните неща в кратките интервали от време, никой не предполагаше колко опустошаващо действа трайното съжителство и вместо напрежение предизвиква бъбрива скука.

Вятърът свиреше във върховете на чинарите и на моменти дори заглушаваше музиката. Зад дърветата блесна закъсняла светкавица.

Кай стана неспокоен. Изведнъж усети как минутите и секундите от живота му се изплъзват безвъзвратно; докато той си седи там съвсем безучастно; — потокът на времето безшумно се отдалечава — загадъчно и застрашително — в неуморим бяг, невъзпрепятстван от нищо, безспир, като неминуемото повяхване на свежия цвят.

Не издържа да остане още, намери повод да си вземе сбогом и се отправи към конюшните. Яхна коня си и препусна в галоп към собствената си къща.

* * *

В топлия сумрак, ухаещ на сено и животинска пот, сгушена между конете, лежеше Фруте — сивият му дог. Щом чу стъпките му, тя скочи. Хвърли се радостно към него и залая.

Лаят й се превърна във весело скимтене. Кай се заслуша. На вратата се появи младата Барбара и извика:

— Искам да пояздя малко с вас, Кай. Вечерта е прекрасна. Над полето се е притаила буря.

Тя се облегна на бокса и го погледна. Лицето й бе в сянката на полумрака, устните и челото и представляваха само бегли очертания, които се сливаха с тъмнината, но все пак излъчваха странно вълнение. Слабата светлина от прозореца се отразяваше в очите й.

Кай забеляза нещо, което сякаш искаше да бликне от нея; нещо, което дори и самата тя не подозираше. Тя го последва и той си помисли, че наистина иска само да поязди с него. Не ставаше дума за нищо повече.

Там, между телата на животните, между гладката кожа на конете и тъмната козина на плътно стоящия до тях дог, сред тропота и дрънченето на вериги, той хвана настойчиво ръката й:

— Барбара, щом се върнах и ви видях, истински се зарадвах, че толкова сте пораснала. Не си отивайте оттук, повярвайте ми, мястото ви е тук, в господарската къща, сред липите и чинарите, кучетата и конете. Или човек не бива да си тръгва, или да не прави опити да се върне, защото никога не може да се намери верният път назад и остава единствено раздвоението. Но вашето място наистина е тук, Барбара, сред тишината да откриете себе си и да вършите обикновените неща в живота.

Ръцете й потрепнаха в неговите. Тя не отвърна. Между тях се настани мълчание, което прерасна в поетично очакване.

Той наруши тишината, преди да стане многозначителна:

— Хайде да оседлаем кобилата ви, Барбара.

* * *

Те яздеха един до друг. Зад парка се простираха поля и ниви, а сред тях — селото; после започваше брезова горичка, хвойна и камънак. На хоризонта се задаваше буря. Светкавица, подобна на тънка артерия, разцепи въздуха. Конете повдигнаха глави. Притаеният до този момент вятър в гората изведнъж сграбчи вечерта.

— Отново ли си тръгвате, Кай?

— Не знам, може би. — Той бързо се наведе и отново се изправи. — Може би, Барбара.

Яздеха забързани. Пътят водеше към един хълм. Оттам погледът обхващаше необятния простор. Те обуздаха конете. Хълмът бе обвит в сянка, пълзяща между храсталаци и камъни. Над тях, в полумрака, тревата наподобяваше разбунтувано море.

Светкавиците се усилиха. При всяко проблясване бледата светлина на селото го превръщаше във видение, изплувало от нощта. Поредната светкавица ярко очертаваше низ от покриви и ниската светла кула. Светваше и изчезваше отново, като че потъваше вдън земя. Мигновената гледка в далечината приличаше на Фата Моргана, на недействителен блян. Това чувство се усилваше и от тътена на гръмотевиците между светлината и мрака.

Железопътна линия прекосяваше местността. Релсите я прорязваха, като на места ставаха сребристи или потъмняваха, докато се съберат в една фосфоресцираща точка някъде в далечината.

Бягат към безкрая, помисли си Кай. Под него ритмично се движеше гърбът на коня; надлъж и шир се простираха релси. Нощта бе раздирана от светкавиците и вятъра. Кай извика към Барбара:

— Нека намалим малко, по това време преминава влак.

Тътенът сякаш се просмукваше в земята и отекваше подобно на ехо от отвъдното. Метален звук го заглуши, усили се още повече, низ от сигнални лампи пробягаха в равнината като малки езерца; стрелката на сигналния стълб се вееше безшумно, бледа светлина заля релсите и покрай мълчаливите наблюдатели профуча експресът с дългите си, ярко осветени вагони; един бегъл поглед към прозорците — хора, силует, облегнат на стъклото; на жена или мъж… отмина. Над полето за последен път трепнаха единствено пъстрите светлини в края на влака, а тътнещите релси се успокоиха.

Кай стоеше на седлото със свити юмруци. Светъл самотник профуча като комета през местността, пристигащ от непознатото и изчезващ отново там, а вътре — хора, събрани преди няколко часа, които скоро ще се разделят; тежък товар от съдби, изстреляни през мрака от осветените купета; тайнственият вихър, останал след тях по края на равнината, фантастично примамлив, облаци и сенки, сякаш от земята и нощта звучаха гласове — объркани и объркващи, едно море, един прибой, които люлееха и крещяха неистово.

Над полето отекна гръмотевица. Кай се изправи, усмихна се на Барбара и хвана здраво юздите.

— Права сте, Барбара, наистина ще си отида. Искам да пътувам. Тръгвам веднага. Бъдете щастлива. Благодаря за прекрасния миг.

Той отпусна юздите, но преди да препусне в галоп, нещо в лицето на момичето го възпря, сякаш имаха да си кажат някаква тайна, важно и определено, но все не се получаваше, като че не можеше да се изкаже, изплъзваше се от думите и изчезна във вихъра на околния свят. Забързан, той се опита да разгадае мълчанието и се провикна:

— Ще се върна.

Не беше само това, но времето напираше като живо, като че с всяка изминала минута пропускаше цял живот. Конят се обърна и започна да рие с копита, усетил възбудата на ездача си.

Тогава Барбара повдигна глава и направи едно движение — Кай най-сетне проумя. Обърна коня си, нужно му беше нещо повече; приближи се до нея. Знаеше, че ей сега тя тихо ще подслони глава на гърдите му, но дълбоко в себе си отчетливо чу едно притаено „не“, не биваше да допусне тази млада кръв да обърка живота си. Той не се остави да бъде воден от чувствата, за миг успя да овладее бушуващата в гърдите му вълна, обърна коня, махна с ръка и хукна в галоп по склона към дома, без дори да обърне поглед назад. През тревата пред него, като сива лисица тичаше догът. Кай влезе в двора, заведе коня до конюшнята и започна да го подсушава сам. Скоро обаче се отказа, подаде четката на ратая и се качи в стаята си.

А там, властни и огромни, стояха куфарите му с метален обков, очукани по краищата, надраскани отстрани, но пък облепени с пъстри лепенки и етикети от хотели; всяка лепенка бе една спирка, едно бягство, като чайка при изгрев слънце, един спомен.

На долния ръб, полуразлепен, се вееше специфичният етикет на Мена Хауз — палми, пустиня, пирамиди, мътния Нил, военна музика пред салона на Шефърд, игрището за голф на Гранд хотел Хелуан, залезите на Ашуан, хотел катаракт, пътуването с бавния Дахаби в небето с цвят на нефрит, и там етикетът от Гал фейс — плажът на Коломбо, където пръските от прибоя стигат почти до прозорците, а в кънтящата от вентилатори мавърска зала, зад колоните се бяха притаили двайсетина индианчета, целите в бяло, готови да донесат на самотния посетител сода или зелена пура, гранд хотел Гардоне с кичовската картина на Лаго ди Гарда — пътуването с мотор през пяна и слънце, Мо и следобедите в Сан Вигилио; — кафявият етикет от Андите зъбчатата железница над бездните на Кордилерите, на една гара — индианче с тънки крачета, предизвикващи съжаление, малка главица, подаваща се от огромното пончо и потресаващ поглед на столетник; надписите на митницата на Буенос на Рио, нощите облени от тропическата луна, пронизани от пасата, една американка и негърът от оркестъра на корабчето; — хотел Медан, хотел Палас, Гранд хотел Ориент, хотел Бютенцорг — върху платото на Ява, бронзови момичета и през цялата нощ звучат гонгове от хилядите гамеланги — всеки етикет бе част от миналото, която сега оживяваше като повик към живота; тези тежки куфари от дърво, месинг и кожа, дебели, ръбести и груби, през нощта забравени сякаш в някакъв селски двор; стояха като локатори на света, антени на съществуването, а от пъстрите им избелели етикети зовеше мелодията на непознатото.

Кай взе един пътнически куфар, отвори закопчалките му, а отвътре мудно се прозяха празните отделения. Изведнъж те започнаха трескаво да се запълват с бельо, костюми и други дреболии. Само след миг и куфарът бе готов, и свален в гаража, Кай се върна и се преоблече за пътуването. Сам знаеше, че онова, което върши е глупост, че е по-добре спокойно да си подреди нещата и да тръгне с час или ден по-късно, но не пожела да подмени завладялото го опияняващо изкушение с разум и размисъл, а му се отдаде безропотно; то се задълбочи и Кай остави своите движения, мисли и думи в плен на вихъра.

Още докато хапваше няколко залъка, даде нареждания на управителя, подписа няколко документа и отново отиде в гаража… Облече един непромокаем костюм и свирна на кучето, което с един скок се намери до него. После запали колата и бавно потегли, мина през двора, виенето на мотора премина в бръмчене, клаксонът изсвири продължително и диво над полето, светлините на фаровете прорязваха пътя и се насочиха на юг.

Първия ден след обяд Кай се натъкна на една циганка. Сбръчканата старица, която бе изостанала от трупата, за да проси по селата, почти се навря под гумите на колата. Изплашена до смърт, тя прокле колелата и ги заплаши с костеливите си юмруци, като съзря Фруте, свита на кълбо на задната седалка, се стресна още повече и понечи да прокълне и нея. Кай я извика, тя се отдръпна назад. Той я покани да се качи в колата и да пътува с него, докъдето иска. Циганката заговори на кучето, кимна и се качи.

Кай остави старицата при останалите и тъкмо понечи да продължи, когато пред него изневиделица се изпъчи един здравеняк, с вид на хитър мургав селянин. С много жестикулации той го помоли да остане около час, щели да разпъват лагер тук. Нямало как, ако не приемел, щял да обиди старата.

Кай се съгласи. Впряговете отбиха по един горски път и стигнаха до полянка, закътана сред гората. Тук каруците се събраха, хората накладоха огън и окачиха голям меден казан над него. Старицата клекна над огъня и започна да бърка с голям черпак, като в същото време пускаше вътре късчета месо и подправки.

Супата имаше странен вкус, с много подправки и сякаш бе размесена с алкохол. На въпроса на Кай, тя отговори:

— Не, само подправки.

После хвана лявата му ръка и поиска да му гледа. Започна чевръсто да бърбори. Нещо заучено, след което се вгледа по-внимателно и замълча. Кай не продума, само извади цигари да почерпи. Момичетата се втурнаха към него, тънките им пръсти се заровиха в кутията; — на една от ръцете блестеше ахат. Тя беше с изящни стави и дълги пръсти.

Кай потърси лицето й. Момичето удържа погледа му, но бавно се изчерви, кожата изглеждаше още по-мургава и по-мека от нахлулата кръв под маслинения тен.

Той промълви нещо, тя поклати глава — не го разбра. Те се гледаха, разделени от незнанието на езика, по някакъв необясним начин, който не можеше да намери израз в думите.

Кай усети, че старицата ги забеляза и искаше да каже нещо, но той я изпревари, като с простички думи ги заразпитва за съдбата си. Тя започна съвсем професионално, после се завайка, изведнъж прекъсна мисълта си, погледна настрани с присвити очи и се усмихна; потърси в казана парче месо за Фруте. Кай стана.

В Мюнхен взе разрешително за колата си и виза. В Кохел вече валеше дъжд. Във Валхзе по прозорците на колата се стичаше кашеста маса, а след два километра започна снегът. Малко преди да стигне Цирлберг, шосето под снега беше заледено. Колелата се въртяха без никакво сцепление. Кай нямаше вериги.

Свали коланите на куфарите и ги постави на гумите. Но след няколкостотин метра и те бяха разкъсани. Завърза ги, напъха вътре жица и борови клонки, и опита отново. При последния стръмен наклон колата се свлече стремглаво надолу и едва успя да я спре. Кай трябваше да се върне и да купи вериги. Дори да съзнаваше, че, противно на всяка логика, това е единственият начин да продължи, когато обърна колата, се почувства разстроен. С удоволствие би рискувал да щурмува ската още веднъж.

С веригите колата взе баира на един дъх. Небето се проясни; стелеше се над хълмовете — съвсем синьо. До този момент Кай нямаше ясна цел, но сега изведнъж реши да отиде на Ривиерата. На следващата сутрин остави Алпите зад себе си и подгони прашните италиански шосета. Понякога отдясно, понякога отляво, или пък под него оставаха релсите на електрическия влак. Големите серпантини на шосето слизаха надолу към Понтедесимо. Късно след обяд пристигна в Генуа и веднага продължи за Монте Карло.

В хотела си взе вряла японска баня с евкалиптово масло и си направи масаж с мента. Доста поосвежен, Кай извади смокинга си и го облече.

В казиното си поръча зелена карта за тесен кръг посетители и само хвърли бегъл поглед в големите зали. Английски търговци средна ръка се тълпяха сред руски заселници и възстарички американки, докато заемат места, а после плахо залагаха на дребно. Покрай тях — светско общество — също втора ръка, смесено с проститутки и стари англичанки, от които няма отърване по цял свят.

Колко добре си живеят англичаните, помисли си Кай. Изнесли са всичките си стари моми или в Ривиерата, или в Египет.

В частните салони току-що приключваше серия бакара. Не беше особено интересно.

Кай напусна казиното и тръгна да се шляе по Авеню де Монте Карло. Зад пощата светеха двата входни фара на пристанището. Покрити яхти и платноходки плаваха в редица. Автомобили пъплеха по улицата нагоре. Отдясно светеха прозорците на спортинг-клуба.

Кай влезе и се представи. Веднага срещна познати.

Атмосферата бе напрегната: някакъв руснак току-що бе загубил четвърт милион франка на бакара. На една рулетка за шести път излизаше черно. Тъкмо започваше ново залагане и всички трескаво сочеха полетата.

Кай остана прав, направи своята миза. Пред него стоеше груб балканджия с хлътнали слепоочия. На всеки пръст имаше по пръстен. Изработката издаваше различни стилове, но всички камъни бяха смарагди. До себе си държеше дървена лакирана касичка, японска изработка — половината червена, а другата — черна. В нея се ширеше малко паяче. Преди всяко залагане той я разтърсваше, и в зависимост от положението на паяка в кутийката — в червената или черната половинка — залагаше съответно на червено или черно.

— Какъв е вашият талисман? — обърна се към Кай автомобилният фабрикант Бърт.

— За какво ми е талисман? — отвърна Кай на въпроса с въпрос.

— Тогава не бива да сядате — сериозно го посъветва Бърт. — Тук никой не започва сезона за купата без талисман. Вижте например онази рижа американка. Хлопатарът, който стиска в лявата си ръка тежи поне килограм. Забележете, че нито за миг не го изпуска. Това е нейният талисман.

— Какво щастие, че не си е наумила, че ако зазвъни, ще й върви повече — каза Кай.

— Не се шегувайте! А онзи мъж отсреща е бразилец, има плантации с кафе. Виждате ли малката костенурка до него? Донесъл си я е отвъд океана. Явно не й понася тукашната храна, защото всеки ден й поръчва от Ница специална салата. Преди да заложи, почуква всеки жетон в черупката й. Току-що по този начин спечели двеста хиляди франка. Беше минала серията с шест пъти черно, когато преди седмото залагане костенурката беше бутната от един съсед и падна на земята. Бразилецът веднага прекрати играта и си тръгна. От този момент започна да печели червено. Преди час костенурката пристигна отново; навярно е била пречистена. Но заповядайте от тази страна на рулетката. Вдясно седи принц Фиола. Успя да наложи на тази маса да се правят големи залози след дванадесет часа.

Кай си намери място и започна да играе. Не му беше особено интересно. Фиола започна да вдига залозите, така че скоро нямаше залог под хиляда франка.

Пристигна бразилецът, постави костенурката и първо заложи на някои числа. После предпочете черното. Вече се играеше по-бързо. Гласът на крупието се оживи, той сведе до минимум шаблонните си реплики и интервалите между игрите се скъсиха. Без да си дава сметка, Кай се загледа в едрата брошка на една американка, изкована от индианско злато. Стойността и би надминала единствено липсата и на вкус. Зад себе си Кай имаше четиринайсет часа път. В ушите му отекваше равният шум на мотора — монотонен, пеещ и приспивен.

Едва след време разбра, че е загубил всичките си залози. Извади няколко банкноти и ги побутна към полетата. Приказното усещане за двойственост не го напускаше и го караше да се чувства странно. Седеше пред рулетката като в безтегловност — пред него хора, чийто живот сега бе съсредоточен в пестеливите движения на ръцете. Само мигновено потрепване на клепача, повдигане на веждата, отместване на ръката от същинското поле на действие — масата — за да докосне слепоочието, челото, косата, или бляскавото пламъче в очите.

Над всичко това, над него самия се чуваше меко, монотонно жужене, от което орнаментите на стените изтъняваха и ставаха прозрачни. Покрай Кай като че ли прелитаха в една учудваща смесица контури на хълмове, гора, слънчеви висини, полета, залези на склона, улици и шосета, които вятърът навремето бе оставил днес по пътя зад него. Същевременно той осъзнаваше и всеки детайл от играта и продължаваше да залага.

Имаше нещо божествено в раздвоението му в две сфери — тук и някъде другаде. Примирен, усети болка в момент, в който осъзна човешкото безсилие, че в даден момент можеш да си само тук, и че, в реалния живот не можеш да си едновременно на няколко фронта.

Пред него се трупаха талони и банкноти. Принц Фиола го наблюдаваше и залагаше на същите полета като него куп банкноти. После всички останали започнаха да залагат като него. С безпогрешния си инстинкт на постоянни клиенти, те предвкусваха цяла серия. Само бразилецът седеше отчаян до своята костенурка и удряше все по-силно жетоните от галалит по черупката на животното.

Кай се обърна иронично към Бърт:

— Явно ми имат голямо доверие.

Бърт гледаше втренчено вече движещата се цел:

— Моля, не гледайте, преди топчето да е спряло.

Кай се засмя.

— Стига, Бърт — и се обърна.

В същият момент топчето скочи върху седмицата и се закова там.

Кай спечели.

Бърт сияеше:

— А сега трябва да спрете.

И веднага след това изрази всички нюанси на почудата, защото Кай побутна една доста тлъста сума отново върху седмицата.

Всички го гледаха смаяни, че прави подобна грешка, защото след като една серия е свършила, никои не залага отново там, а избира ново число.

Кай се огледа дяволито и си помисли: същите са като кръга около графиня Гест. Винаги действат правилно. Какъв ужас!

Той загуби. Интересът му към играта изчезна. Стана да изпуши една цигара и отиде при кучето си, което бе изоставил в колата.

Принц Фиола го последва и се представи. Решиха да отидат на терасата на казиното, където свиреше креолски оркестър.

Навън нощта бе като черно стъкло. Зад Хотел дьо Пари морският вятър превръщаше черното стъкло в черно копринено знаме — меко и южно.

Колата му бе паркирана пред сградата на пощата — мръсотия под калниците, измърляни полуоски, прашна и смачкана от пътуването през планината и селските пътища. Отличаваше се от бляскавите лимузини, подредени в редица на паркинга — с блестяща боя и лъснат никел. Единствената ниска спортна кола — мръсна и чудесна.

Фиола посочи натам.

— Това е моята кола — каза Кай.

— Днес ли пристигате? — попита Фиола. Кай кимна:

— Преди три часа.

Почти бяха отминали, когато видяха нещо да помръдва на задната седалка. Подаде се една глава и се чу пронизителен тъжен вой. Кай се замисли: Фруте.

С един скок догът излетя от колата и дотича до тях.

— Трябва да се отбием в кафе дьо Пари, кучето не е вечеряло.

От студените котлети, които бяха останали, той подбра най-хубавите и зорко проследи Фруте да ги изяде. Чак след като я видя да се облизва, й посочи колата. Тя се отправи послушно натам, но миг преди да се покатери на седалката, се опита да хитрува. Сви се, като че ли е чула изсвирване и притича с големи скокове обратно. В последния момент сякаш я зачовърка съвестта, застана плахо на разстояние от Кай, наклонила подозрително глава встрани. Кай й се закани с пръст. Тя залая първо в знак на протест, поинати се още малко, но после отчаяно се обърна и си тръгна.

На терасата се танцуваше под открито небе. За тази цел бяха направили място между масите. Оркестърът почти не се виждаше от парапета, като че ли музикалният павилион свиреше сам. Небето бе обсипано със звезди.

Чуваше се шумът на морето. Една моторница остави във водата ивици от пяна. Далеч назад, отделена от останалите, стоеше платноходка, обгърната от светлина, идваща някъде отдолу. Върху тъмната необятна шир сякаш светеше нереална магнезиева скала, необезпокоявана от никого в черния отрязък на нощта.

Креолите умееха да импровизират, така че напълно прикриваха рутината си. Мелодиите на тяхното танго бяха толкова меланхолични, че всеки можеше да танцува.

Фиола си забърка мартини. Спря се за малко и се обърна към Кай:

— Вижте само, как държи главата си тази жена! Каква линия, тръгваща от слепоочията, покрай бузите и до брадичката. Изпуснахте, вече се обърна.

След малко музиката отново я завъртя. Беше обвита в брокат и не можеше точно да се определи дали е с рокля или само с умело тропосан плат. Ханшът й беше висок и тесен, на коляното проблясваше отражение. Главата й бе леко отметната назад. Раменете й — разголени, и то с огромен размах, чак до крайчеца на пръстите. Нищо не беше ясно очертано и в това се криеше магията.

Пестеливо подадената светлина не допускаше разочарованието на ясните контури. Тази, обгърната в полумрака, носеща се във вихъра на танца жена, точно в този момент бе приказна.

— Колко е щастлив човек, когато е обзет от асоциации и има богата фантазия — каза Кай. — В подобни мигове може да се случи дори и нещо романтично. И чуждият се чувства по-добре от мъжа, който танцува с това създание от брокат, който точно знае какво яде тя през свободното си време, какво вино предпочита, за какво обича да си бъбри. За него тя е жена, сигурно и обичана, докато за нас е… — той погледна към чашката на Фиола. — Виждам, че сте си изпили мартинито и мога да се изразя още по-прецизно… за нас тя е символ на прекрасното настроение. Дали това е върхът, към който човек се стреми.

Фиола се замисли:

— Може би мимолетните срещи притежават особена грация. Защо мислите, че всяка крачка към сближаване разочарова?

— Не разочарова, а само показва по-малко. Установява, изяснява, създава отношения, съвсем грубо казано, разрушава магията.

— Това е теория.

— Сигурно — призна Кай. — Навярно е глупаво да се живее така. Нелепо е да се живее според принципи, пък били те и погрешни. Теорията е лекарство — вземаш го, когато имаш нужда и по възможност в софистично претеглена дозировка.

— Така е удобно.

— Всяко удобство има едно предимство — че е удобно. И още едно — винаги е под ръка. Но защо човек не използва теориите в собственото си битие?

— За тази гледна точка има само едно определение: неморално — каза Фиола, като при това направи гримаса.

— Е, не липсва и логика, а това е добре. Логиката е скрита само във върха на пръстите на прогреса. После цели поколения се гордеят с нея. От друга страна парализира чувствата, ако под него не се разбират елементарните емоции, а гъвкавото активно участие на духа, подобно на гръбнака на котка — подвижен, пружиниращ и винаги готов за скок. Логиката създава великолепна стандартна ситуация на превъзходство, всяка догадка става излишна, макар че и вън от логичното би могло да има добри решения. По този начин значимото остава изолирано, далеч от професори и банкери.

Фиола допълни шеговито:

— И от прилежни работливци.

Кай извади цигарите:

— Да не си разваляме настроението с проповеди. Смятам, че достатъчно го развалихме.

— Много лошо. Трябва да се направи нещо.

Сега креолите свиреха на банджо и саксофон. Между силуетите на присъстващите отново се появи профилът на танцуващата жена.

— Прав сте — каза Фиола. — Нещо трябва да се направи, нещо различно, особено при вида на тази танцуваща жена. — Той се усмихна на Кай с блестящите си зъби. — Да се опитаме да взривим една рулетка.

— Хайде.

И тръгнаха.

— Мисля, че сме твърдо решени — весело сподели Фиола.

— Така е. И имаме основание.

— Искам да кажа, че и моралът е на наша страна. Така че ще залагаме още по-внимателно.

* * *

Точно пред входа Фиола хвърли жетон през рамо.

— Жертвоприношение за Меркурий.

— По-скоро за Венера — Кай посочи една проститутка за по сто франка, която с почуда вдигна неочаквано падналата в краката й печалба и им изпрати въздушна целувка. — Това със сигурност означава късмет.

Хвърлиха бегъл поглед към рулетките. Кай заложи пръв. Фиола си водеше записки. Залозите бяха високи, играта беше във вихъра си; край на суетенето и разговорите, нервите бяха опнати до краен предел, флуиди се стелеха във въздуха…

Банката направи няколко големи удара на нулата. Балканджията разби кутията с паяка и се предаде. Мястото му зае закръглена белгийка. Като квачка, която мъти, тя се насади върху специалната възглавница, с която накара да облекат стола и заразмахва пълните си ръце с мудни движения над масата.

Кай опипа рулетката. Спечели три пъти на червено и опита с цялата печалба върху нечетно, спечели отново, осигури си първата дузина, утрои сумата, после и на каре, и накрая постави цялата сума върху седмицата. Това бяха всичките пари, които имаше в себе си.

Напрежението от играта го накара да се съсредоточи дотолкова, че за него не съществуваше нищо друго, освен зеленият плот на масата, която сякаш бе обладана от неестествени сили. Числата се сливаха като във водовъртеж, и изведнъж като че светкавица открои едно единствено число — ярко и огромно. Пое топчето, то се залюля, потрепна и се закова на седем. Кай спечели.

Вече поуспокоен, му хрумна, че се повтаря ситуацията от преди час. Като че ли колелото на времето се бе завъртяло обратно и му предоставяше още един шанс. Тогава мигът го грабна и отнесе, и той повтори действията си от преди — заложи отново на седем.

Фиола, който бе загубил всичко, направи заклинателен жест. Дори и крупието се подвоуми. Въпреки всичко Кай сложи залога. Загуби и заложи отново. Три пъти крупието прибра най-високия залог в банката. След още няколко удара пред Кай нямаше вече нищо. Банката възстанови загубата си.

Кай понечи да стане, но като се опираше на масата, усети под ръката си нови жетони. Някой му ги бе поставил незабелязано. Едва сега обърна внимание, че една жена отдавна седеше и играеше до него — сепна се; тя бе му пробутала жетоните, но той не я познаваше. Жената се обърна към него и му каза тихо, но твърдо:

— Трябва да заложите на следващата игра.

Няколко секунди Кай се колеба. Играта престана да бъде поредица от залагания, които можеш да прекъснеш, щом ти скимне; бе се превърнала в самостоятелна сила, обсебила цялата маса, със собствени задължителни правила. Беше подчинила ситуацията и нищо друго нямаше значение. Цялата зала се бе сляла в едно цяло от очакване и предчувствия, трескаво тръпнещо и напрегнато до краен предел.

Наистина всички, които седяха тук и се чувстваха споени в единен фронт, разбираха Кай и не биха му попречили да вземе чужди жетони и да продължи играта, защото истинският играч използва вълнуващата магия, която предхожда и съпровожда всяка серия, и знае добре, че пропуснатото залагане би унищожило вълшебството и никога не може да се навакса.

Въодушевената групичка играчи усещаше, че трябва да се вземе съдбоносно решение, че трудна серия очаква Кай и всеки бе готов да заложи. Никой не бе забелязал, че той няма пари за залагане, иначе познатите биха му заели. Самият той би могъл да се обърне към тях за помощ, но играта бе толкова бърза, че нямаше никакво време и щеше да пропусне поне едно залагане. Това би довело до лош резултат, ново начало и абсурден опит за преиграване.

Единствено тази игра, следващата, изискваше от Кай да заложи.

Крупието вече придърпваше залозите и хвърли поглед към него. Кай видя, че Фиола усети случващото се, бързо надписа една визитка и я подаде. Почувства до себе си и около себе си сродни души, той в последния момент постави жетона от непознатата на червено и залогът му веднага се удвои.

Върна залога с кратко кимване за благодарност и постави на нечетно, червено, и две числа. Уцели числата. Една тройна серия отнесе много от жетоните на белгийката. Тя нервно се изсмя и си тръгна. На нейно място се появи костенурката с куп банкноти, плътно изписан бележник-талисман и система — нищо лошо не би могло да ги сполети.

Кай притисна отново банката. Жената до него прозря намеренията му и се включи. Фиола също купи жетони срещу визитката си и започна отново, но банката изплащаше само ако има покритие, тъй като бразилецът загуби много.

В залата имаше още една рулетка. Фиола се изправи и заложи едновременно и там. Кай го последва. Малко след това костенурката изчезна. Вместо нея дойде Бърт и заигра с останалите срещу банката.

Вестта за безумния дуел се разпространи бързо. Останалите зали опустяха. Подредени в няколко реда зад масата, някои стояха още с вестниците от читалнята в ръце. Едно крупие дори сбърка при пресмятанията — нещо нечувано.

Треската беше заразна. Все повече хора залагаха и участваха в битката. Въпреки голямото напрежение се играеше разумно. Местата с удвоени и утроени залози бяха ангажирани.

Банката отслабваше бавно, но сигурно. Тя наистина спечели някои едри залози, но като цяло бе принудена да се предаде и да посегне към резервите. Най-сетне Фиола и Кай стигнаха докрай. Събраха се с високи залози на малко полета, които веднага се запълниха и от другите играчи. Успяха.

Банката трябваше да изплати толкова, че наличностите не достигнаха. Крупието трябваше да помоли за отсрочка.

Развеселени, хората се спуснаха към втората рулетка.

Настроението бе дотолкова братски ентусиазирано, че повлия дори и на топчето. Още на следващото залагане се достигна максимума. Задълженията бяха толкова големи, че и тук се наложи прекъсване на играта, за да се набавят пари.

Като морски прибой мълвата плъзна навред. Спортинг-клубът имаше своята сензация, поне за три дни: цяла зала на банката гръмна.

* * *

Кай напусна клуба в чудесно настроение, чувстваше се така, като че бе довел много тежка задача докрай. Цялата шумотевица вътре не го засягаше изобщо. Усещаше лекота в крайниците си, граничеща с дързост; за него не бе толкова важно, че е спечелил пари, дори и не знаеше дали е прибрал всичко. И все пак разбираше, че този ден, който погледнат от разстояние, изглеждаше като стръмна спирала, за него бе добър. Окриляше го усещането, че има хиляди съмишленици.

Тръгна право към колата, която стоеше там, като близък приятел, стъпила ниско върху колелата си, със забележително изваяната й линия на спортния модел.

На капака на радиатора имаше напластена изсъхнала кал. Кай отчупи няколко парчета и ги стри машинално между пръстите си. После взе носна кърпичка, и лъсна един малък участък, където никелът бе потъмнял.

Будното му съзнание го изненада, той хвърли кърпата и запали двигателя. Искаше му се да отиде до Ла Турби, нагоре по Гранд Корниш, за да завърши деня с този изглед.

Фруте пъхна глава под ръката му и му пречеше да кара. Бавно, с няколко маневри, той обърна колата. Авеню де Монте Карло бе безлюдно. Само един силует се появи откъм булевард дьо ла Контамин. Малка шапчица, а под нея — леко гримирано лице и уморени устни.

Кай си помисли, че в нея разпознава проститутката, която вдигна жетона на Фиола. Тя се приближи, спря нерешително и се усмихна. Една такава слаба и малка на фона на пустата улица и извисилия се над нея планински масив. Миниатюрно късче живот под уличните лампи и тишината, с тъжна професионална усмивка, несигурна като животно, което не знае каква изненада ще му донесе следващият миг.

Усмивката й развълнува Кай; в нея се четеше повече от мъка — трагедия, за която не подозираше дори самата тя. Не беше Лична трагедия — беше само едно същество, потънало в амалгама от продажни чувства — по-скоро останалите търсеха зад нея нещо човешко, не в нея, а скрито дълбоко под обвивката й.

Кай отвори вратата:

— Смятам да се поразходя. Искате ли да ме придружите?

Тя не се учуди. Професията и я бе научила да приема всякакви странности. Кимна и без да продума се качи. Много скоро щеше да разбере какво следва.

Те заобиколиха градинката пред казиното, завиха по Авеню де Спелугес, Мирабо остана в дясно от тях, започнаха първите склонове. Моторът засмукваше въздух през карбуратора и набираше скорост. Отляво израсна стръмната, почти отвесна скала, отдясно местността ставаше полегата, понякога се надвесваше над парапета от ниски камъни, после изчезваше отново и се виждаше само небето.

Кай включи фаровете и насочи тесния търсещ лъч на прожектора встрани. Сто метра напред пътят бе обвит в мъртвешка призрачна мантия, мощните палми се приближаваха големи и черни, а миг след това изчезваха.

Като ловджийско куче прожекторът опипваше пътя, сякаш светещ показалец или игла пробождаше непознатото — вила с бяла ограда и гротескно разклонено дърво, останки от скала, градински пътеки, които изглеждаха невероятно високи в изрязания от светлината кръг, сякаш висяха във въздуха и водеха към звездите. Нощната панорама налагаше собствен облик на всичко. Бреговата ивица грандиозно се извиваше от Бордигера до нос д’Антиб. А ниско долу оставаха скалите на Монте Карло и Монако, издадени по време на прилива като биволски гърбове, върху които се забавляват множество бръмбари; шумът на морето като тихо и спокойно дихание, блестящата в далечината пяна. Вятърът имаше слаб привкус на сол.

По насрещните склонове на няколко пъти проблеснаха светлини, които се приближиха и разшириха: фаровете на друга кола. Дълго преди да се срещнат се виждаше как минават покрай градинките и пътеките. Често завиваха и се плъзгаха по долния път към морето. Изведнъж се задържаха на хълма и след кратко лутане нагоре-надолу се вляха като блеснали очи в пътя към скалите, отразиха се и една голяма лимузина профуча край тях.

Вътрешната лампа осветяваше възрастна жена — съвсем сама. На раменете си носеше смъкната кожена наметка, а те самите бяха като на младо момиче. Кай, обърна на хълма Ла Турби. По време на цялото пътуване момичето до него не помръдна. Той също не знаеше за какво можеха да си говорят. Когато пред тях отново се появи казиното, той попита:

— Къде да ви закарам?

Чертите на лицето й станаха по-правилни, брадичката и челото се опънаха. Тя всъщност е симпатична, помисли си Кай и зачака отговор.

Момичето го погледна и каза спокойно:

— Където пожелаете, — но само след миг вникна във въпроса му и объркана, побърза да добави: — на булевард дьо ла Контамин.

Лицето и отново помръкна, тя се сви на края на седалката и ръката и беше вече на ръчката. Като че ли искаше да не губи повече време.

До този момент мислите на Кай прелитаха покрай нея. Воден от превъзбуденото си настроение, той искаше да достави радост на някого и я взе със себе си. Всъщност не усети, че по време на пътуването проститутката, макар и за кратко, се бе превърнала в жена.

Когато минаха покрай спортинг-клуба, пред очите му изникна сцената с жетона на Фиола. Той взе чантичката, която се намираше между тях, натъпка я с банкноти, подаде и я и каза:

— Днес вие ми донесохте късмет, надявам се и утре да е така.

Тя се поколеба за миг, преди да поеме чантичката и на него му се стори, че би могла да си тръгне и без нея. Но после я пое с уморено движение — за нея това бе значителна сума — все пак победи навика да не отказва пари. Тръгна си без да му благодари.

Прекалено късно Кай проумя, че не само е допуснал грешка, а се е държал много грубо. Изпита желание да каже на момичето нещо ведро, че би искал да я види и утре, че днес е пристигнал и е съсипан от умора. Всичко това само би отложило нещата, а и тя надали би го разбрала.

Изчака я да слезе по Авеню де Монте Карло — един малък силует на празния фон на улицата.

Откъм спортинг-клуба се чуха стъпките на цяла компания, която си тръгваше. Една дама прекоси улицата. У личният фенер слабо освети лицето й. Това беше жената, която му предложи жетона. Беше сама и се качи в лимузината, без да поглежда встрани.

Изведнъж той се почувства страшно уморен.