Георги Русафов
Децата от горската къщичка

В малката къщичка, що се белее хей горе — почти долепена до Сините гори, — живееха някога мъж и жена. Те си имаха две дечица. Момиченце и момченце. Момиченцето беше с цяла година по-голямо от момченцето, затуй братчето му викаше: „Мила какичко!“ А момченцето бе мъничко, беличко, с къдрава руса косица, затова сестричката, когато го милваше, му думаше: „Сладкото агънце на кака!“

Край къщичката имаше широк двор с овощни дървета, които през пролетта се обсипваха с цвят, а през лятото и есента свеждаха клони от медени плодове. Наблизо до двора ромолеше бистро поточе, в което пляскаха с опашки пъргави пъстърви. Под дърветата и край реката от ранно утро до късна вечер звънтяха веселите гласчета на братчето и сестричето. По клоните жужукаха трудолюбиви пчели, надпяваха се сладкогласни пойни птици. И всичко в малката бяла къща щеше да бъде хубаво като в приказка, ако не идваше време за закуска, обед и вечеря. Защото — видите ли! — момиченцето и момченцето щом зърнеха ядене, веднага набръчкваха нослета.

Поднесе ли майката закуска, какичката — видяла, не видяла какво носи — бързаше да каже:

— Не ща! Не ща да ям!

Поднесе ли обед, какичката викваше пак същото:

— Не ща! Не ща да ям!

И агънцето на какичката се обаждаше тозчас след нея като ехо:

— И аз не ща! И аз не ща!

Ето само за това се караха в бялата къщичка край Сините гори…

Веднъж майката и бащата се наканиха да идат по работа в града. На тръгване майката повика при себе си момиченцето и му поръча:

— Пази братчето си и наглеждай къщата! Бъди ми отмяна, докато се върнем, а като си дойда от града, ще ти донеса нова рокля, с червени цветчета по нея…

— Добре, мамичко, ще пазя братчето и ще наглеждам къщата… Докато се не върнете, няма да си подам носа навън от двора! — отвърна момичето.

— И да си изядете закуската, дето съм ви сложила на масата!

Момиченцето отвори уста да изпее старата си песничка — „Не ща! Не ща да ям!“ — но обещанието на майката го спря и то изрече на един дъх:

— Ще излапаме всичко до трохичка, мамичко! Но искам да ми донесеш и герданче от сини мъниста!…

— А на мене сабя, за да убия Змея! — извиси глас и какиното агънце.

— Добре, всичко ще ви донеса, само бъдете послушни!

И родителите отидоха спокойни в града.

Но щом останаха самички, какичката забрави обещанието си, хвана братчето за ръчичка и без дори да погледнат към закуската, двамата излезнаха на двора. Там момиченцето постла една дрешка, остави момченцето да се търкаля самичко на тревата, а то изтича в съседския двор — да играе с други деца. Точно тогава при изоставеното момченце долетя с колесницата си Змей Горянин. Той грабна детето и изчезна с него дълбоко В Сините гори…

Сестричката чу грохота на змейската колесница и дотича веднага под дървото, дето беше оставила братчето си. Но късно — Змей Горянин беше вече далече с къдрокосото агънце на какичка. И какичката викна да плаче.

Ала кому са помогнали сълзите? Никому! Не помогнаха те и на сестричката да върне братчето си. Затуй тя хукна по следите на Змея.

Тича, тича — стигна до една огромна скала, която се издигаше като зид насред пътя. Когато момиченцето се вгледа в нея, видя, че това не беше скала като другите скали, а грамада от бисквити и сладкиши, дето мама обичаше да им прави за закуска.

Ами сега накъде!…

— Скаличке, скаличке! — викна просълзеното момиче. — Пусни ме да мина, за да освободя братчето си от пещерата на Змей Горянин!

— Ще те пуснем — обади се една от бисквитите, — но първо изяж три от моите сестри!… Дълъг е пътят до пещерата на Змей Горянин — гладен човек не може да стигне дотам, а ти дори не си закусила. Закуската ти стои цяла-целеничка непипната на масата!

Щом чу, че й говорят за ядене, сестричката набърчи носле и хукна да заобиколи скалата. Но чудната скала се размърда и препречи пак пътя й. Така няколко пъти — накъдето й да се обръщаше момичето, тя заставаше все пред него! Тогава какичката разбра, че няма да освободи отвлеченото си братче, ако не изпълни волята на скалата, затова бързо-бързо излапа три бисквити и три сладкиша… Когато глътна последната хапка, чудната скала тозчас се раздели на две и момиченцето изтича по направената пътечка като по килим до другия край на скалата.

Припна отново напред като заек…

Тича, тича — стигна до едно езеро. Но и то не беше езеро като другите езера, а чудно, млечно езеро — додето стигаха очите на сестричката, навред се плискаха разпенени млечни вълни.

— Езерце, езерце! — примоли се веднага момиченцето. — Помогни ми да мина по-скоро на другия бряг, за да освободя братчето си от пещерата на Змей Горянин…

— Нашият шоколаден кит ще ти помогне да минеш на отвъдния бряг, ала първо се напий хубаво от нашето мляко! — обади се една вълна. — Дълъг и труден е пътят, момиченце, до пещерата на Змей Горянин, гладен човек не може да стигне дотам!

Какичката се огледа наоколо, за да види дали не би могла по друг начин да премине езерото. Но като разбра, че напразно ще си блъска главата как да достигне до другия бряг без помощта на кита, взе и се напи хубавичко от сладкото млекце на чудното езеро. Същия миг тя усети, че цялото й тяло се напълни с голяма сила. Сега не само до пещерата на Змей Горянин, а и до другия край на земята би тичала и пак не би се изморила — такава сила усети в себе си!

Когато се изправи, момиченцето видя, че до брега вече я чакаше обещаният шоколаден кит. Тогава то пъргаво скочи на гърба му. И докато да преброи до десет, голямата китова опашка плесна до отвъдния бряг.

Какичката рипна на земята, махна с ръка за сбогом на кита и отново хукна по следите на змейската колесница.

Полетя напред като тънконога сърна.

Тича, тича — изведнъж пак се спря. Насреща й се изпречи едно непроходимо тресавище. И какво тресавище, майчице! Додето стигаше погледът на какичката, всичко беше изпълнено с някаква чудна каша. Птиче да си, пак с мъка би достигнало отсрещния бряг, камо ли слабичко момиченце като какичката на къдрокосото момченце!…

— Тресавище, тресавище! — извика момиченцето. — Помогни ми да премина на другия бряг, за да освободя братчето си от пещерата на Змей Горянин…

— Моят великан Кифла ще те прехвърли веднага на другия бряг, ала първо излапай яденето от канчето, което е до краката ти! — обади се един глас от дълбочините на тресавището. — Дълъг и стръмен е пътят до пещерата на Змей Горянин, момиченце, гладен човек не може да стигне дотам!

Сега какичката веднага грабна канчето и бързо-бързо излапа вкусното ядене, което димеше в него. И когато се облиза след последната хапка, тозчас пред нея се изпречи един чуден великан. Имаше си очи, нос, уста, ръце, крака, но беше висок, глава да ти се замае, като го погледнеш, и — о, чудо! — направен от изпечено тесто.

Какичката веднага се досети, че това е великанът Кифла, за който преди малко й помена гласът от дълбочините на тресавището. И тръгна смело към него. Щом се приближи до чудния великан, той веднага я прегърна, нагази в тресавището и започна да крачи по него, като че ли вървеше по суха пътека. Една крачка — един километър! След пет крачки стигнаха до другия бряг. Там какичката скочи от ръцете му, благодари и полетя отново напред.

Припна по пътечката към пещерата на Змей Горянин като бързокрила ластовичка.

Тича, тича — стигна до една голяма планина. Острите й върхове подпираха облаците, а точно срещу девойчето — като грамадна уста, готова да го погълне — зееше пещерата на Змей Горянин.

Сестричката се изплаши. Спря се. Не посмя да иде напред. Но и назад да се върне, не искаше… Та как ще я посрещне майка й довечера у дома без милото агънце на какичка! Не, за нея няма връщане в къщи без братчето й! Тогава?

В тоя миг над главата на момичето се разнесе топъл глас:

— Не се страхувай, девойче, продължавай напред! Сега Змей Горянин не е в пещерата си. Той отиде на лов, а вътре е само неговата майка — тя пази братчето ти. Влез, влез — бабата е сляпа и глуха от старост, няма да те чуе!

Момиченцето погледна нагоре и видя, че му говореше едно птиче-сладкодумче. Същото птиче-сладкодумче, което тя преди три дни беше спасила от лапите на техния котарак Мърмър, дето цял ден дебне под дърветата в двора им крилатите певци…

Милото, дошло сега да му се отплати!

Какичката кимна с глава на птичето и припна смело към пещерата. Надзърна вътре. И тозчас видя агънцето на какичка!… Момченцето седеше по средата на пещерата върху мека овча кожа и си играеше с една златна ябълка. Само да посегнеш с ръка и ще го достигнеш!… Но братчето не беше свободно. Какичката видя, че едното му краче беше вързано със златна верижка, краят на която се губеше в ръцете на една стара, страшна баба — майката на Змей Горянин.

Как да го освободи?

Помогна й пак птичето-сладкодумче.

То кацна върху раменете на момиченцето и изчурулика:

— Ти чакай тук! Аз ще влезна вътре и ще клъвна бабата по ръката. Щом тя изпусне златната верижка, ти грабни братчето си и двамата хукнете веднага към дома… За другото не мислете, само тичайте с всички сили!…

Каквото каза птичето, това и направи.

Когато бабата писна, клъвната от птичето, и изпусна златната верижка, сестричката грабна отвлеченото агънце на какичка, изведе го бързо навън и двете дечица тозчас хукнаха с всички сили към бялата къщичка…

Какво, вие сигурно си мислите, че приказката вече свърши — децата са стигнали криво-ляво до дома и… готово! Не, не — не е така лесно да се измъкнеш от ръцете на Змей Горянин! Чуйте!

Щом децата се закриха зад завоя и същия миг откъм пещерата загърмя, затрещя — беше се върнал страшният Змей Горянин.

Като разбра, че пленникът му е избягал, той изрева грозно, сякаш го бяха проболи с отровно копие. Сетне нахвърли дивеча пред входа на пещерата, метна се отново на колесницата си и препусна по следите на бегълците. Те летяха като бързокрили птици по пътя за дома, но и огнената колесница на Змея не отстъпваше по бързина на пъргавите им крачета. И когато малките бегълци преваляха някой хълм, колелата на змейската колесница вече святкаха по върха на хълма. Така Змей Горянин беше все по петите на децата… А щом двете душички стигнаха с подкосени крака до тресавището, змейските коне вече дъхтеха по вратлетата им.

Миг — и те щяха да бъдат вече в ръцете на разярения Змей!

Но същия миг, когато краката на малките бегълци допряха брега на чудното тресавище, пред тях израсна великанът Кифла. Той пресегна, грабна двете задъхани душички в грамадните си ръце, току-речи изпод носа на зарадвания Змей Горянин, метна ги на гърба си и след три огромни крачки ги пренесе на другия бряг. Там братчето и сестричката си хапнаха от чудната сладка гозба на невидимите готвачи, простиха се с великана Кифла и пак хукнаха с нови сили напред — към дома.

Ах, към дома… как леко се лети към дома!

В това време Змей Горянин трябваше да преодолява страшни препятствия.

Веднага след като децата стъпиха на отсрещния бряг, тресавището закипя, запламтя, от дълбочините му се надигнаха непрогледни пари, сякаш по дъното в невидими тигани прегаряше ядене. Парите закриха всичко пред очите на упорития преследвач. Колесницата му започна да затъва, конете загазиха до уши в кипналата каша. Огнените езици, които излизаха от дълбочините на тресавището, лижеха ръцете на Змея. Но той не отстъпваше. Продължаваше да шиба безмилостно конете и те стъпка по стъпка преваляха напред, докато най-после — целите обгорени и капнали от умора — достигнаха твърдата земя на отсрещния бряг. Без да им дава нито минута почивка, Змей Горянин веднага ги подгони отново след децата.

И когато децата бяха вече по средата на пътя между тресавището и млечното езеро, до ушите им пак достигна трясъкът от препускащата към тях змейска колесница. А малко преди да достигнат брега на езерото, конете пак започнаха да парят с горещия си дъх тънките вратлета на малките бегълци.

Но там вече ги чакаше шоколаденият кит.

Щом го зърна, сестричката грабна отмалялото си братче и скочи с него върху гърба му точно когато Змея беше вече протегнал за втори път грамадните си ръце, за да ги хване. Така и сега ръцете му останаха да висят празни във въздуха…

Като усети, че децата са на гърба му, китът полетя като стрела към отсрещния бряг. И преди какичката да изброи до пет, той свали малките пътници на брега. Там те изпиха по една кана мляко от езерото, сбогуваха се с кита и млечните вълни, па хукнаха към дома така, сякаш едва сега започваха да тичат — толкова бодри се чувствуваха след закуската.

Да видим какво правеше в това време Змея.

Като видя, че колесницата му ще потъне в разярените вълни на млечното езеро, той я изостави на брега заедно с грохналите коне и се хвърли сам в езерото. С един ударна грамадните си ръце Змея отскачаше десет метра напред, но разбунените вълни веднага го отхвърляха девет метра назад. Така той — съсипан от умора — достигна другия бряг на езерото едва тогава, когато двете деца бяха вече преполовили пътя между млечното езеро и чудната подвижна скала.

Но могат ли слабите детски крачка да се мерят с великанските крака на Змея-хала! С една крачка на огромните си чатали Змей Горянин вземаше сто крачки, направени от малките бегълци. И когато пред премрежените им от умора погледи най-после се откри скалата, двете преследвани: дечица вече чуваха как тътне земята под тежките стъпки; на неуморимия преследвач. А когато бяха вече съвсем близо до скалата, над главите им изписка тревожно птичето-сладкодумче:

— Бягайте, Змея е само на косъм от вас!…

Децата се сепнаха, напрегнаха сетни сили и най-после достигнаха скалата, която веднага се разтвори, за да им стори път. И те се скриха в прохода точно тогава, когато Змей Горянин протегна за трети път напразно хищните си ръце — да ги хване…

Припадаше вече здрач, когато какичката и агънцето на какичка се върнаха у дома. Там ги посрещна разтревожената майка със скъпи подаръци: — на милата какичка красива рокля с червени цветчета по нея и едно герданче от сини мъниста; а на какиното агънце — дървена сабя, за да се брани от Змей Горянин, ако рече още веднъж да дойде при него.

Но това едва ли ще стане някога, защото чуйте какво се случи със злия Змей!

Когато видя, че децата за трети път се изплъзнаха от ръцете му, той изрева от ярост така силно, че изпочупи с гласа си клоните на близките дървета. После се нахвърли върху скалата и започна да я блъска с ръце и крака. Но след всеки удар тя ставаше по-голяма и по-непоклатима. Най-сетне, като разбра, че нищо няма да може да направи, злият Змей взе, че се пукна от злоба и мъка. Така загина последният змей в света. Това стана точно тогава, когато какичката прегръщаше братчето си в леглото и му шепнеше радостно:

— Милото агънце на какичка, какичка вече никога няма да те оставя самичко!…