Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (9)

IX.
Къде е цианкалият?

— Забравих да ви кажа, поручик — каза полковник Немирох, — че извиках за днес Кристина Яшенчакова. Сам ми позвъни и професор Анджей Бадович.

— Показания ли искаше да даде?

— Не. С кисел, глас попита още колко месеца трябва да клечи във Варшава и дали милицията ще му даде командировка и ще покрие разходите за храна и хотел.

— А вие какво му отговорихте, другарю полковник?

— Че явно в столицата му харесва, щом не бърза да ни посети. А ние нямаме намерение да плащаме за чуждите удоволствия. Другите, които държаха на това, отдавна ни посетиха, уредиха си работата и дори заминаха за чужбина. Ако професорът обаче чака официална покана, ще я получи, когато му дойде редът.

— Омекна ли след това?

— Каза, че е готов да се яви дори веднага. Извиках го в десет часа. Яшенчакова ще дойде в дванадесет. Ще ги разпитаме двамата с вас.

— Защо не извикахте и доктора?

— Нека поомекне още. Засега установихме, че той е имал най-сериозни причини да убие Лехнович. Да направиш някого за смях, е най-добрият начин да го направиш свой смъртен враг. А Лехнович е направил доктора за смях по гаден начин. Дори ако казаното от Бовери за Яшенчакова не е вярно, мотивът за отмъщението си остава.

— Оттогава е минало много време. Цялото произшествие се е изтрило от паметта на хората.

— А от сърцето на доктора?

— Не знам — призна искрено Роман Межейевски.

— В нашето разследване оставихме без внимание един въпрос — добави полковникът. — Бързо трябва да се заемете с него, поручик.

— Какъв е той?

— Отровата. Нали цианкалият не се намира на улицата, нито се продава в първата срещната парфюмерия.

— Мислих за това — отговори поручикът, — но работата ми изглежда проста. Двамата Войчеховски са химици. В сутерена на къщата си имат добре обзаведена лаборатория. Наистина един мой познат химик ми обясни, че за големите открития са необходими огромни лаборатории, десетки лаборанти и специална апаратура, но за произвеждане на четвърт грам цианкалий лабораторията на Войчеховски е предостатъчна. Същата възможност е имал и професор Бадович, а вероятно и господин Лепато, нашият полски англичанин.

— От последния вече се отказахме. Остава ни петорка евентуални отровители: Янина и Леонард Потурицки, семейство Яшенчакови и госпожа Бовери.

— Актрисата е май прекалено глупава за това.

— Ако следователят я смята за глупава, това означава, че е умна. А дали тя е отровителката, ще видим. Засега не е нужно да проверяваме дали е имала достъп до отровата. Би могла да я получи от Лехнович.

— От Лехнович ли?

— Защо пък не? И той е бил химик. Производството на цианкалий не е било за него нито тайна, нито проблем.

— Но той не би й дал такава отрова.

— Защо? Можела е да измисли някаква историйка — например, че й трябва отрова за плъхове. Би могла да употреби част от нея по прякото й предназначение, а останалото да прибере за своя годеник. В тая игра трябва да имаме предвид всяка евентуалност.

— Ще проверя.

— Добре. А сега се приготви да протоколираш. Наближава десет, професорът ей сега ще дойде.

Професор Бадович беше зъл само по телефона. В управлението дойде мек като памук. Вече не споменаваше за разходите или че се налага да се върне в Шльонск. Съобщи личните си данни с тих, спокоен глас, който обаче само отчасти прикриваше възбудата му.

— Господин професор, вие вече дадохте показания. За съжаление, както и в другите протоколи, и във вашите изявления открихме известни неточности — започна разпита полковникът. — Сега искаме да ви дадем възможност да доизясните предишните си показания. Сам разбирате, разследването на убийство е сериозна работа. Край на шегите. Тъй че слушам ви, господин професор.

— По най-важните пунктове показанията ми напълно отговарят на истината — заоправдава се Бадович. — Потвърждавам ги изцяло. Играех на друга маса и слушах откъслечно разправията. Когато отидох в съседната стая, Лехнович вече беше мъртъв или издъхваше.

— А останалото?

— Какво останало? Че съм казал добри думи за господин Лехнович ли? Така е прието. За мъртвите или добро, или нищо. Господине, да сте чели поне един некролог, в който вместо „непрежалимият, най-скъп, ценен и самоотвержен работник, благороден човек“, да е било написано „със задоволство съобщаваме за смъртта на ХУ, най-сетне се отървахме от този мързеливец и скандалджия“? Или: „Отдъхнах си с облекчение след смъртта на съпруга си, този пияница — съпругата…“

Само като си представи такъв некролог, поручикът едва не се разсмя на глас. А полковникът разбра, че си има работа с опасен противник. Затова нападна остро:

— Много добре знаете, че при убийство тези условности не са задължителни.

— Когато давах първите си показания — усмихна се професорът, — бях под влиянието на един известен кардиолог, който ни увери, че смъртта на Лехнович е резултат от класически инфаркт. Нямах никакви основания да се съмнявам в мнението на лекаря. Вероятно не мислите, че от самото начало съм знаел истината? Нея е знаел само убиецът. Надявам се, не ме подозирате?

— Заподозрени са всички, които са били в дома на професор Войчеховски. И вие сте имали сериозни причини да отровите Лехнович — блъфира полковникът.

Професорът не загуби самообладание.

— Това, че знаете за нашата афера, ми облекчава положението. Не отричам, доцентът ми направи първокласна свинщина. Но това не е достатъчен повод за убийство. Най-много е повод да пернеш подлеца по мутрата или да го изобличиш пред президиума на ПАН. В края на краищата загубих само петнадесетина хиляди злоти.

— От практиката си сме научили, че хората убиват и за много по-малки суми. А вашата репутация на учен? — продължи Немирох.

— Аз си очистих репутацията. За щастие имах писмени доказателства, че съм бил подведен. Тъкмо Лехнович, това „изгряващо светило на полската химия“, беше онзи, който щеше да излезе от тази афера със сериозно опетнена репутация.

— Жаждата за отмъщение често заглушава разума.

— Не съм от хората, които лесно си губят разсъдъка.

— Ако обичате, разкажете подробно за аферата — предложи полковникът.

— Защо, след като ви е известна?

— Известна ни е, но не от вашите уста. Освен това смятам, че тя трябва да фигурира в протокола.

— Щом желаете — съгласи се Бадович. — Шльонската политехника сътрудничи с много промишлени предприятия. Разработваме различни теми, които ни възлагат. Между другото работим и с Химическия завод в Освиенцим. ВУЗ-ът представя сметка за извършената изследователска работа, а хората, които участвуват в нея, получават допълнително и други възнаграждения и премии. Често получават възнаграждение и пряко от предприятието. Използуват се различни форми на възнаграждение. Но всеки би искал да има допълнителни доходи.

— Естествено — потвърди Межейевски.

— Преди половин година получихме, исках да кажа, моят колектив получи, една поръчка от Химическия завод в Освиенцим. Сериозна и преди всичко интересна работа. Няма да се впускам в подробности относно същността й, понеже тя не е свързана с разследването. Освен това става дума за тясно специализирани проблеми. Решаването на възложената задача би ни отнело цяла година, ако не и повече. Предприятието бързаше, а и ние бяхме заинтересувани да открием крайната формула възможно най-бързо. Знаех, че във Варшава, в Химическия институт на ПАН, се изследва подобен проблем, като над него работи доцент Лехнович със сътрудниците си.

— Също за Освиенцим ли?

— Не. Те го разработваха за Долни Бжег или за друго предприятие, не съм сигурен за кое, не се интересувах. Важното е, че предложих на доцента съвместна работа и размяна на резултатите от експериментите. Някои експерименти щяхме да правим ние в Шльонск, а други — те във Варшава. По този начин и ние, и те избягвахме излишната работа, както и дублирането на едни и същи експерименти. Разбира се, разкрихме на онези от ПАН каква е нашата тема, те също ни представиха насоките на своите изследвания. Различаваше се най-много една четвърт от работата. Другите задачи съвпадаха. Няма нужда да ви обяснявам, господин полковник, какво огромно съкращаване на сроковете означаваше това.

— Най-малко наполовина — потвърди Немирох.

— Може би не точно наполовина, но все пак значително. Ние лоялно предадохме резултатите от изследванията си във Варшава, а те ни изпратиха своите. Резултатът беше страхотен провал! Всичко се обърна с краката нагоре. При пробната серия заводът понесе големи загуби, защото крайният продукт ставаше само за боклука. Дирекцията на завода не само отказа да ни плати за нашия труд, но и ни обвини, че сме си свършили работата некачествено. Когато започнахме да проучваме нещата от самото начало, разбрахме, че Варшава ни е дала неверни данни от своите опити.

— Ама че свинщина! — отбеляза полковникът.

— И още каква! Нещо повече — като знаел, че нашата работа ще има отрицателен резултат, Лехнович предложил на завода той да поеме цялата задача. Обещавал, че ще реши проблема в кратък срок — само за няколко месеца. Дирекцията била затруднена, от горе настоявали бързо да се пусне новата номенклатура. И тя се съгласила. А Лехнович взел нашите данни, добавил своите, истинските, естествено, и така сложи в джоба си кръгличка сума, да не говорим за рекламата, която си направи, използувайки случая. Шльонската политехника бе работила осем месеца и се провали напълно, а „изгряващата звезда на полската химия“ преодоля всички трудности само за шест месеца.

— Вие сигурно сте реагирали, както заслужава?

— Тая свиня се измъкна с лъжата, че машинописката ни била изпратила по погрешка неверни данни. При това се беше изхитрил да не постави никъде подписа си. Придружителното писмо беше подписано от административния директор, който е без техническо образование. Цялата афера беше подработена безпогрешно. В писмото с извиненията не липсваха „изрази на съжаление“ и пояснение, че „виновничката за недоглеждането е строго наказана“. А аз трябваше да се срамя, че не бях успял да реша един наистина трудоемък, но по принцип лесен проблем. И колегите ми се сърдеха, защото Химическият завод от Освиенцим прекъсна сътрудничеството си с нас за известно време.

— При първия разпит сте споменали, че сте имали уговорена среща с Лехнович в понеделник.

— Отдавна исках да говоря с него. Но той винаги се измъкваше като змиорка. Знам, че е проверявал списъците с участниците в различни конгреси и симпозиуми. Щом видел някъде името Бадович, не се появяваше. Когато научавал, че съм във Варшава, предвидливо заминавал за другия край на Полша. У Войчеховски най-после го хванах и го заплаших, че ако не се срещне с мене в понеделник, при първия удобен случай публично ще го прасна по мутрата.

— За какво искахте да говорите с него?

— По въпроса за удовлетворението. Не само лично за мене, но и за цялото наше учебно заведение. Исках официално признание, че сме били заблудени, като са им били изпратени неверни данни. Да ни се извини в специализирания печат и да изпрати до дирекцията на Химическия завод в Освиенцим декларация, че вината за некачествената продукция е на Химическия институт при ПАН, а не на Шльонската политехника.

— Мислите ли, че Лехнович би приел да си посипе главата с пепел?

— Нося писмо от нашия ректор, който го заплашва, че ще постави въпроса пред президиума на ПАН и дори ще заведе дело в съда. Там не би могъл да стовари вината върху машинописката. Заповядайте, това е писмото от политехниката.

Професорът подаде писмото на полковника, той го прочете и му го върна.

— Лехнович вероятно добре е пресметнал всичко — продължи Бадович. — В края на краищата ние му давахме възможност да излезе с чест от аферата. Не го обвинявахме в умишлена недобросъвестност, макар че за никой от нас злонамереността на доцента не подлежи на съмнение. Не настоявахме да върне парите, които беше взел за нашата работа. Малко вероятно е, че дирекцията на Химическия завод в Освиенцим би завела дело срещу него за връщане на загубите от некачествената продукция. Предприятието разполага с известни суми за „понесен риск“ и не би искало да влиза в спор с Полската академия на науките.

— Но по този начин репутацията на Лехнович ще пострада, нали?

— Още повече би пострадала, ако въпросът стигнеше до президиума на ПАН. А така можеше да разчита, че след година-две всички ще забравят станалото или ще се отнесат към него като към дребна грешка на „младия учен“.

— Не е бил толкова млад. Наближавал е петдесетте.

— Доцентът е винаги млад. Трябва да чака, докато старият професор умре или се пенсионира. Дотогава доцентът е все млад учен. В момента, когато поема катедрата, той е вече прекалено стар за нея. Годините, през които може да се работи интензивно в научната сфера, са отминали. И обикновено това са загубени за науката години.

— Вие знаехте ли, че Лехнович ще присъствува на бриджа у професора?

— Не само знаех. Като разбрах, че професор Войчеховски си е оправил отношенията с доцента, сам го помолих да ми направи услуга и да покани Лехнович в дома си. Предупредих го само да не му споменава, че аз съм във Варшава.

— Защо?

— Това беше единственият начин да се добера до Лехнович и да го принудя да говори с мене. Ако знаеше, възнамерявам да отида у Войчеховски, сигурно щеше да откаже да дойде на бридж. Достатъчно дълго бях ловувал по следите на този господин, за да опозная добре стила на поведението му. Това беше най-добрият начин да го притисна до стената.

— Професор Войчеховски знаеше ли за вашите пазарлъци?

— Не. Нарочно не му казах, защото можеше да е против моя проект. Освен това, ако се стигнеше до съдебен спор, нашата политехника смяташе да покани Войчеховски за вещо лице по делото.

— Въпреки че Лехнович е бил негов студент?

— Професор Войчеховски е известен със своята почтеност. Дори Лехнович не би посмял да оспори неговото заключение, макар че и на самия Зигмунт той бе направил немалко мръсни номера. Зигмунт много лесно забравя причинените му злини.

— Можете ли да кажете нещо повече по този въпрос?

— Мога да кажа. То само свидетелствува за благородството и великодушието на професор Войчеховски. Както ви е известно, Лехнович беше негов студент и по-късно асистент. При него защити и кандидатска дисертация. Лехнович дължи всичко, което е постигнал, на Войчеховски. И после, когато той вече си създаде име на научен работник, Войчеховски помагаше както може. Беше на негово разположение както със знанията си, така и с резултатите от още непубликуваните свои работи. Вместо да му благодари, Лехнович обвини професора, че дописвал името си към работите на дипломантите и аспирантите си и че използувал в собствените си изследвания труда на студентите и асистентите.

— Сериозно обвинение.

— Много сериозно.

— Беше ли основателно?

— Професорът следи много съвестно работата на всеки от своите ученици. Много пъти не само поправя грешките, но и предлага нови, свои концепции и ги обсъжда с тях. В тези случаи работата е резултат от общи изследвания и Войчеховски има право да я подпише. Впрочем за младите хора това е както чест, така и пътен лист към бъдещата научна кариера. Името на Войчеховски много се цени в научния свят. Блясъкът от неговата слава пада и върху съавтора. Сигурен съм, че никой нито се е обидил, нито е протестирал. Затова пък никога не се е случвало Зигмунт да подпише работа, която само е проверявал. Това не е в стила му.

— А второто обвинение?

— Също толкова абсурдно. При научните изследвания професорът никога не върши всичко сам. Не мете лабораторията, не ходи в склада за необходимите химикали, не отмерва дози и не стои над ретортата, за да следи кога сместа ще достигне съответната температура. Това е работа на лаборантите и студентите, които по този начин усвояват професията на химика. Ученият трябва да очертае насоката на работата, да контролира и проверява резултатите и да присъствува при най-важните опити, които са с принципно значение за избрания проблем. Ако обаче този учен използува резултатите от нечии по-ранни разработки, длъжен е лоялно да посочи това в публикацията си. Професор Войчеховски винаги спазваше това изискване.

— Как завърши историята?

— Професорът заплаши, че ще напусне, ако институтският съвет не направи проучване. Проучването го очисти от всички обвинения. Лехнович беше изхвърлен от политехниката. Намърда се в Химическия институт на ПАН и там се хабилитира. Войчеховски скъса всякакви отношения с него.

— Но го е поканил на бридж.

— Зигмунт не е злопаметен. И аз самият бях учуден, когато след пристигането си във Варшава чух от професора само похвали по негов адрес. Направо го попитах. Войчеховски ми обясни, че преди около половин година Лехнович се появил в политехниката. Най-напред публично се извинил на Войчеховски — в присъствието на ректора, като обяснил поведението си със собствената си глупост и разстроените си нерви. После повторил извиненията пред сътрудниците на професора. Поискал също съгласието му да му посвети новия си научен труд, който тъкмо щял да публикува. Войчеховски не само му простил, но и бил дълбоко трогнат. Той винаги е имал слабост към Лехнович, който действително беше най-добрият му ученик. Най-способният.

— А Лехнович?

— Говори се, че оттогава насам се изразявал само със суперлативи за своя „учител“. Предупреждавам, че тази история ми е позната чрез трети лица, тъй като по същото време доцентът бягаше от мене като дявол от тамян. Затова пък мога да потвърдя, че в последната събота доцентът отрупваше Зигмунт с похвали и комплименти.

— Апропо, не забелязахте ли в събота някой от гостите да се държи неестествено? Например да е бил прекалено възбуден или прекалено спокоен?

— Не.

— А какво бихте добавили към разказваното за онази вечер?

— Лесно можеше да се разбере, че компанията у професора, ако не за друго, то заради личността на домакина, би предпочела да не се вдига шум около произшествието. Старанията на доктор Яшенчак в тази насока обаче минаха границата. Това не означава, че го смятам за извършител на престъплението.

— Кажете ми искрено, господин професор, нямахте ли от самото начало подозрение, че смъртта не е естествена?

Бадович се поколеба:

— Понеже мразех Лехнович, първо си помислих с известно задоволство, че най-сетне пукна. А когато прочутият кардиолог установи инфаркт, не ми и хрумна да оспорвам диагнозата му.

— Вашата чаша на каква подложка стоеше?

— На лилава. Много добре си спомням, че и госпожа адвокатшата имаше същия цвят.

— Не се ли обърквахте?

— Не. Аз пиех коняк, а тя ликьор „Парфе д’амур“, с цвят на денатуриран спирт и аромат на теменужки. И чашата й беше с друга форма. Тясна, висока. Затова подложките ни можеха да бъдат с еднакъв цвят. Помня също, че съпругата на лекаря, Кристина, си избра жълта подложка. Впрочем и тя пиеше ликьор, но друг — ананасов, кубински.

— А професор Войчеховски и съпругата му?

— Госпожа Войчеховска пиеше само вино. Червено, сухо. Май изобщо не използуваше подложка, защото питието и чашата й се различаваха от останалите. А цвета на подложката на Зигмунт не помня.

— Цианкалият леснодостъпен ли е в химическите лаборатории?

Бадович се усмихна:

— Толкова леснодостъпен, колкото и в ботаническите лаборатории, фармацевтичните предприятия или кожарските работилници. Въпреки широко разпространеното мнение тази отрова има твърде разнообразно приложение. И ние имаме цианкалий. Заключен е в специално шкафче и се води строга отчетност кой, колко и защо взема от него. Можете да проверите, че най-малко от една година не съм използувал в работата си това съединение.

— Ние проверяваме всичко. Наше задължение е.

— Нямам нищо против. Впрочем що се отнася до смъртта на Лехнович, не е нужно да търсите отровата чак в Шльонск. Тя си стои спокойно в химическата лаборатория, която професор Войчеховски е обзавел в сутерена на къщата си.

— Вие видяхте ли този цианкалий?

— Разбира се. Професорът ни показа домашната си лаборатория. По вътрешни стълби се слиза от хола в нея. На една от стените виси шкафче с голям надпис: „Внимание! Отрова!“ В него има цяла колекция от всевъзможни бурканчета и бутилчици. Най-отгоре видях бурканче с ръчно написан етикет „цианкалий“ и в скоби KCN. Бурканчето беше изпразнено наполовина. Остатъкът е достатъчен, за да се изтрови цяло Катовице.

— Шкафчето заключено ли беше?

— Май да, но ключът беше в ключалката. Шкафчето обаче е поставено много високо. Дори такъв висок мъж като Зигмунт не би могъл да го достигне, без да стъпи на стол.

— Сутеренът чак толкова ли е висок?

— Професор Войчеховски е строил това помещение специално за химическа лаборатория и не е бил принуден да брои всеки грош. Обясни ни, че е поставил това шкафче толкова високо, за да не може детето да стигне до него, дори ако се качи на стол.

— По време на приема някой слиза ли в лабораторията?

— Най-малко няколко души, и то по няколко пъти. В лабораторията има криогенен апарат. Нещо като хладилна камера, но със значително по-ниски температури, доста под минус дванадесет градуса. Войчеховски си произвеждат в него кубчетата лед за домакински нужди. По време на бриджа професорът и съпругата му слизаха за лед няколко пъти. Лехнович като че ли също донася лед, доктор Яшенчак също. Под претекст, че отива в тоалетната, всеки би могъл да слезе долу и да се снабди с цианкалий. Нали никой никого не държеше под око.

— Така е.

— По време на вечерята — продължи Бадович — адвокатът Потурицки се разприказва за своите новопридобити пеперуди. Много редки екземпляри според него. Обогатили колекцията му, която е може би една от най-богатите частни колекции в цялата страна. Хоби на адвоката е ентомологията. Ентомологът също използува цианкалий при отравянето на насекомите. Не мисля, че за един лекар е трудно да си достави цианкалий. При следването си лекарите се запознават с основите на химията, а тази отрова лесно може да се произведе дори в домашни условия. Другите калиеви соли са достъпни във всяка аптека. Достатъчно е да си напишеш рецепта. Казвам го единствено за да не подозирате само нас, химиците, господин полковник, в извършване на престъплението. Без да надзърта в лабораторията на Войчеховски, всяко от присъствуващите в дома му лица е могло да се снабди с отрова. Всеки би могъл и да я използува, тъй като всеки можеше да отиде до барчето, докато другите бяха увлечени в играта, и незабелязано да сипе отрова в чашата на Лехнович.

— Но кой го е направил?

— Ваша работа е да откриете убиеца. Желая ви успех, господа, макар че, както вече казах, няма да пролея и сълза за тази смърт. Що се отнася до мене, казах ви всичко, което знаех. Ще се радвам, ако то ви помогне с нещо.

Полковник Немирох благодари на професора за „този път искрените показания“ и го помоли да спази формалността, като подпише протокола. Бадович прочете внимателно машинописния текст, написан от поручик Межейевски, и предложи поправки на няколко места. После сложи подписа си на документа.

— Още дълго ли трябва да остана във Варшава? — попита.

— Както искате, може и само до първия влак за Катовице. При необходимост ние ще ви открием в Шльонск. Ако смятате обаче да заминавате някъде за по-дълго, уведомете ни, ако обичате, и оставете новия си адрес.

— Нямам намерение да заминавам. — Бадович се сбогува и излезе от кабинета.

— Колкото повече хора разпитваме, толкова повече кръгът на заподозрените се разширява. Първоначално изключвахме Бадович, а сега се оказва, че и той е имал повод да се отърве от Лехнович.

— Това, което научаваме от хората, събрали се в събота на бридж у Войчеховски, става все по-интересно — отбеляза Немирох. — Хвърля светлина както върху жертвата, така и върху останалите бриджори, само че все така не дава отговор на двата основни въпроса: кой и защо?

— За мене засега най-подозрителен е доктор Яшенчак.

— Защо? Понеже е искал да замаже работата ли? Възможно е всеки друг на негово място да би постъпил точно така.

— Не това искам да кажа. Яшенчак е имал не един, а два повода да види сметката на Лехнович. Първият е опозоряването му в оня процес за оспорване на бащинство. Вторият — ревността. Може би Яшенчакова все още изпитва симпатия, че и чувства към своя бивш съпруг? Беше на погребението и дори посегна няколко пъти към кърпичката, за да изтрие дискретно сълзите си. Госпожа Кристина беше най-разстроеният човек там.