Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (4)

IV.
В кафе-сладкарница „Маришенка“

Вилата наистина беше хубава. Виждаше се, че я е построил човек, който не е броил всеки грош, имал е нелош вкус, пък и е възложил реализацията на добър архитект. Както останалите сгради, и „Маришенка“ беше построена на петнадесетина метра навътре от улицата. Широките стълби водеха до вестибюла, чиято двукрила врата канеше в просторен хол.

Едната част на хола беше приспособена за гардероб, а другата — за чакалня на идващите по някакъв въпрос в канцеларията на Дружеството на приятелите на Подлешна. На едната врата беше прикрепена месингова табелка с неговата фирма. Много широка портална врата водеше в голяма стая. Навярно някога тук е бил салонът на богатия индустриалец. От тогавашното великолепие бяха останали само мраморната камина и доста овехтелият килим. Масите бяха с различна големина и форма. Столовете и креслата също бяха събрани оттук-оттам, цялото това разностилие обаче придаваше на кафенето своеобразен чар. Въпреки ранния час повечето от масите бяха вече заети. Едно много хубаво момиче разнасяше сръчно поднос с чаши с кафе, пасти и „домашни“ сладкиши.

Стената между тази и съседната стая беше частично разрушена и двете помещения бяха съединени. В дъното на другата стая имаше бюфет, отрупан с различни лакомства. Отзад — богата колекция вина, коняци и ликьори. Зад бюфета царуваше с пищната си красота на петдесет и няколко годишна жена госпожа Маришенка Ковалска. Майорът забеляза, че за всеки от гостите си тя намираше мила усмивка или добра дума. По-близките имаха честта да целунат пухкавата ръчичка на „госпожа директоршата“.

Неваровни избра масичка до стената, почти в самия ъгъл на залата. Оттам можеше удобно да наблюдава посетителите. За тази тържествена визита в компанията на офицер с висок чин сержант Богдан Михаляк беше облякъл официалния си костюм, украсен със сребристосива вратовръзка върху бяла найлонова риза. Както винаги дрехите на майора бяха поовехтели и посмачкани. Впрочем дори и да искаше, нямаше в какво да се преоблече. Не би му стигнало времето да отиде до Варшава и да се върне. Целият ден на новия началник на участъка бе минал в запознаване с бъдещата му работа.

— Здравейте, господин сержант. Какво ще поръчат господата? — Красивата сервитьорка възнагради новодошлите с лъчезарна усмивка.

— За мене кафе — поръча майорът.

— За мене също.

— И два кекса? — Усмивката на сервитьорката стана още по-съблазняваща.

— Да, ако обичате, госпожице Еля — съгласи се Михаляк.

Момичето не се отдалечи, а отплува, съпроводено от замечтания поглед на сержанта.

— Хубава мадама — каза Неваровни.

— Когато я гледам, виждам креват — подкрепи го сержантът.

— Ами тогава стартирайте! — Майорът се забавляваше, като гледаше възхищението на по-младия си колега.

— Конкуренцията е голяма, а джобът ми — празен. Летвата е твърде висока за мене.

— Че вие да не сте за изхвърляне? Младо, хубаво момче…

— Това момиче умее да си прави сметките. Тук всички знаят, че има връзка с инженер Белковски.

— Оня с медицинските изследвания?

— Да. Седи в другата стая. На масата до прозореца. Със слабата жена. Съпругата му.

Бронислав Неваровни погледна любопитно натам. Едър мъж, около шестдесетте, с доста рядка, посивяла коса. Придружаващата го жена беше негова пълна противоположност. Най-добре й пасваше определението „кожа и кости“.

— Той е по-грозен от вас, Михаляк. И е много по-стар. Да не говорим, че би могъл да бъде не само баща, но и дядо на момичето.

— Парите компенсират тези недостатъци. А пари има достатъчно.

След миг сервитьорката се върна. Постави на масата две кафета и две солидни парчета кекс със златиста коричка.

— Много се радваме — каза, — че господин майорът ни посети. Поздравяваме новия началник и се надяваме, че ще бъдете наш постоянен, драг гост.

Нямаше начин. Майорът стана, представи се и целуна подадената му ръка. Госпожа Ковалска, която наблюдаваше сцената иззад бюфета, също дойде при тях с поднос с чаши червено вино.

— Ще позволите ли, господин майор — госпожа Маришенка цялата беше грейнала в усмивка, — и аз да ви кажа „добре дошли“ в нашата красива Подлешна и да изразя от името на всички наши съграждани радостта, че ще имаме толкова енергичен и толкова опитен началник на участъка. Щастлива съм, че на нас се падна честта първи да ви поздравим по случай идването ви в нашето селище. Нали така, господин Адам?

В „господин Адам“ майорът позна мъжа, който бе произнесъл вчера реч над гроба на Владислав Квасковяк, прощавайки се с него от името на Народния съвет и неговия председател Адам Рембовски.

— Разбира се, разбира се — разнесоха се гласове и в двете стаи.

Наложи се майорът пак да стане, да целуне ръка на съдържателката на кафенето, а после да стисне протегнатите отвсякъде ръце. Около масата се струпаха хора.

— Да пием още веднъж за здравето на господин майора и за неговата успешна работа — предложи Ковалска.

— Да залови колкото се може по-бързо убиеца на горкичкия Квасковяк.

Чашите с вино, които госпожа Маришенка донесе, стигнаха само за онези, които първи дойдоха до масата на офицера. Затова красивата сервитьорка изтича до бюфета, откъдето се върна с по-голям пълен поднос. Неваровни се чукна безброй пъти с непознатите хора. Не можеше да се оплаче. Желанието му да се запознае с възможно най-много жители на Подлешна се изпълни почти светкавично. Естествено, не останаха само на един тост и с по една чаша вино. Всички полагаха усилия да се държат сърдечно и мило с офицера от милицията, декларираха готовността си да му помогнат при разкриването на убиеца. И дума не можеше да става той да си остане само със сержанта на масата. Някой подхвърли идеята да се съединят две маси, към тях присъединиха още и след малко в залата имаше една голяма маса. На почетното място поставиха майора. Импровизираният тост на съдържателната на кафенето се превърна в истински банкет в чест на новия пазител на реда и спокойствието в Подлешна.

От години Неваровни не беше участвувал в толкова многолюдно тържество, а трябваше и да се преструва, че му е приятно и се забавлява. Майорът не се съмняваше, че сред хората, които му се усмихваха толкова благоразположено, има немалко, които биха предпочели милицията да не си пъха носа в техните работи.

Затова пък сержант Михаляк се забавляваше чудесно. Госпожица Еля седна до него и явно му позволяваше „да я сваля“. Младежът й шепнеше нещо, момичето се смееше, показвайки белите си, равнички зъбчета. Офицерът потърси с поглед инженер Белковски. Инженерът, който също се беше приближил и представил на майора, не участвуваше в импровизираното тържество. Беше се върнал на масата си и сега се готвеше да си тръгне с жена си.

— Господин инженер, напускате ли ни? — Съдържателната на „Маришенка“ се опита да задържи съпружеската двойка. — Толкова рано?

— Съжалявам, утре от сутринта имам много работа. — Инженерът се поклони на присъствуващите и напусна залата.

— Защо днес няма настроение? — попита доктор Воркуцки госпожа Ковалска. — Напоследък инженерът нещо взе да става кисел.

— Работата е ясна. — Ковалска погледна многозначително към своята подчинена и хубавеца милиционер.

Воркуцки се разсмя.

— Малко остава да дочакаме в Подлешна още едно престъпление.

— Чак дотам сигурно няма да се стигне.

Майорът се преструваше, че не чува този разговор, ала за себе си отбеляза, че и такъв мотив за убийството не е изключен. Нечия ревност. Малко вероятно беше, но може би Квасковяк е имал връзка с някоя жена и е станал жертва на ревност?

— Виждам, че не се забавлявате кой знае колко — усмихна се на Неваровни седналата срещу него жена. Беше хубава, на около тридесет и пет години, с големи светлосини очи и гладко вчесана назад тъмна коса. Майорът си спомни, че преди това тя седеше на една маса с председателя на Народния съвет Адам Рембовски.

— Защо? Напротив — опитваше се да бъде любезен Неваровни. — Просто съм малко уморен. А и трябва да се връщам във Варшава.

В този миг някой извика на бюфета досегашната съседка на майора, съдържателната Ковалска. Столът остана празен.

— Единствената възможност да седна до героя на днешната вечер — рече синеоката и смени мястото си.

Майорът побесня. Тази жена не му бе харесала от пръв поглед. Не отричаше, че е и хубава, и добре облечена, но в същото време почувствува към нея странна, необяснима антипатия. Може би виновни бяха светлосините, студени и зорки очи? И като капак „това ужасно женище“ се премества до него с явното намерение да започне да флиртува. „Е, сестро — каза си Неваровни, — ще видиш ти един флирт!“

Елегантната съседка премести чинийката с тортата и чашата си с вино, хвърли към майора внимателен поглед и подхвърли:

— Сигурно сте доволен?

— От какво? — Майорът дори не се постара да говори любезно.

— Ох, не от това, че седнах до вас — засмя се тя, — от това съвсем не сте възхитен, личи си по физиономията ви. Обаче с един замах постигнахте целта си. Запознахте се почти с всички, които „значат нещо“ в Подлешна. Интересно, дали и „той“ е сред тях?

— Кой „той“?

— Убиецът!

— Защо не „тя“?

— Началникът е убит с удар по главата. С чук, лом или обратната страна на брадва. Костите на черепа отзад са се пукнали от удара.

— Прекрасно сте информирана.

— Господин майор, трябва да свикнете, че в Подлешна няма тайни. Дори не можете да си представите колко много знаем за вас и колко много се интересуваме от вас — особено красивите дами тук.

— Поласкан съм — отвърна Неваровни, докато си мислеше: „Що за проклета жена?!“

— Но да се върнем към убийството — поде прекъснатата тема непознатата. — Щом раната на Квасковяк показва, че убиецът с мъж, то кой от тях?

Жената плъзна поглед по седналите в кафе-сладкарницата.

— А защо не някоя силна, спортуваща жена? — изгледа я той малко нахално.

— Отпада.

— Толкова ли сте сигурна?

— Просто аз живея твърде далече.

— Не ви разбирам.

— Аз не принадлежа към местната аристокрация. Аз съм само толерирана от нея разведена жена. Имам дъщеря на петнадесет години, Магда. Живея в източната част на Подлешна, най-малко на два километра от улица Резедава. Това ме изключва от списъка на убийците, нали?

Майорът с мъка скри учудването и недоволството си. Цяла Подлешна знаеше неговата теза, че убиецът е мъж. Съседката на офицера не криеше, че объркването на новия началник на милиционерския участък много я забавлява.

— Като поживеете по-дълго в Подлешна — добави тя, — ще разберете много неща. Да, да, господин майор, ние тук знаем всичко.

— Дори и кой е убиецът?

— Сигурно има и такива. Преди всичко тези, които са убили старши сержанта.

— Веднага множествено число?

— Вие знаете, че ако някой обмисля хладнокръвно убийството на милиционер, почти никога не действува сам. Убива бандата, за да премахне неудобните или онези, които знаят прекалено много. Квасковяк не беше особено осведомен, но е бил на път да научи доста.

— А вие?

— Аз предпочитам нищо да не зная. Понякога така е по-удобно и по-безопасно. Надявам се, че мене няма да ме намерят със строшен череп. А що се отнася до вас, господин майор — синеоката се озърна, наведе към офицера тъмнокосата си глава и снижи глас, — бих ви посъветвала да се поинтересувате от нашата „златна младеж“.

— „Златна младеж“ ли?

Още един зорък поглед наоколо.

— Например от дъщеричката на доктор Воркуцки. Или от синчето на инженер Белковски. Или от двамата потомци на нашата очарователна домакиня. И други има. Михаляк ще ви каже за тях повече от мене. Впрочем може и да греша.

— Как да ви разбирам?

— И без това казах прекалено много.

Майорът погледна часовника си. Минаваше десет.

— Съжалявам, но за мене е време — заяви той.

Хубавата съседка се усмихна злобничко.

— Жалко, че вече си тръгвате. Толкова приятно си бъбрехме. Все пак се надявам, че скоро ще се срещнем и ще довършим интересния си разговор.

— Напускате ли ни, господин майор? — Маришенка Ковалска дойде до масата. — Анечка, явно зле забавляваш нашия скъп гост.

— Положих всичките си усилия, но майорът не ме харесва.

— Не се шегувай! — Съдържателката направи отчаяна физиономия. — Наистина ли си тръгвате?

— Чака ме път до Варшава, уважаема госпожо.

— О, това не е проблем. Можете да пренощувате у нас — предложи доктор Воркуцки, — в канцеларията на дружеството ни. Затворената стая отсреща. В нея има диванче и комплект бельо. Случва се някой да дойде в Подлешна и да трябва да пренощува, затова сме подготвени за такава ситуация. А иначе, предполагам, ще се пренесете в Подлешна?

— Мисля, че за в бъдеще ще си устроя кътче за спане в сградата на участъка. Днес дойдох само да поогледам новото си работно място.

— Ако желаете, господин майор — намеси се госпожа Розмарович, — в нашата вила има удобна стая за гости. С отделен вход през терасата, направо от градината. С удоволствие ще я предоставя на разположение на нашия покровител и закрилник.

— Много ви благодаря — отказа офицерът, — но днес непременно трябва да бъда във Варшава, а утре сутринта имам среща във Воеводското управление.

— Надявам се, че скоро пак ще ви видим тук. — Ковалска най-сетне се отказа да задържа майора и му протегна пухкавата си ръчичка.

— Естествено, естествено — галантно й целуна ръка офицерът.

Сержант Михаляк с явно нежелание се надигна от мястото си до хубавата сервитьорка. Виждаше се, че му се иска да остане, но смяташе за редно да си тръгне заедно с началника си.

— Колега, останете, ако искате. Не се притеснявайте заради мене. — На Неваровни му дожаля за младежа.

— Не, не. Ще ви изпратя до гарата, другарю майор — слабо се възпротиви сержантът.

— И сам ще стигна.

— Но…

— Не се бойте за мене. Нали казахте — засмя се майорът, — че Подлешна е най-спокойното място в цялото воеводство, а сега на всяка цена държите да ме изпратите до гарата?

— Тук още не ви познават. Току-виж, лепнал се някой.

— Тогава ще ме опознаят и горчиво ще съжаляват. Винаги нося оръжието си. — Майорът се потупа многозначително по джоба, където имаше само цигари и кибрит.

Доволен от това развитие на нещата, Михаляк седна. Майорът се поклони и тръгна към гардероба. Подир него излязоха съседката му и Ковалска, която смяташе за свое задължение да изпрати госта до изхода. В гардероба се оказа и Адам Рембовски.

— А с мене не пожелахте да се сбогувате — заядливо подхвърли госпожа Анечка. — Затова ще ви накажа, като си тръгна заедно с вас.

— Удоволствието ще бъде мое. — Неваровни изрече тези думи като човек с ужасен зъбобол.

— И аз си тръгвам — заяви Рембовски, — ще повървим заедно.

— Не сте ли в друга посока, господин председател? Към Акациева?

— Днес е първият ви ден в Подлешна, а вече добре знаете кой къде живее — разсмя се Рембовски. — Ще си имаме началник на участъка на място! А що се отнася до посоката, с удоволствие ще се разходя до гарата и обратно до дома. Малко ме боли глава. Сигурно е от червеното вино.

— А аз ще взема влака за една спирка — обяви дамата.

— Ако позволите, ще ви изпратя до вас — предложи рицарски председателят на съвета.

— Та да почнат да клюкарствуват и да ме обявят за ваша приятелка? Благодаря. Моята репутация не може да бъде опетнена повече с нищо, но клюкарите не свързваха досега името ми с вашето, не ми се ще да ви излагат на такава опасност. Чак да се чудиш… била съм спала с всички мъже в Подлешна — без нежния председател… — изсмя се госпожа Анечка. — Сериозно казано, живея досами спирката и мога да се прибера сама. Ако искаме да хванем влака обаче, трябва най-сетне да напуснем това заведение.

— Говорих с доктор Воркуцки — започна Рембовски, щом излязоха на улицата, — че трябва да се направи нещо, за да помогнем на горкичката Квасковякова. Съветът не разполага със средства за подобна цел, но докторът обеща Дружеството на приятелите на Подлешна да задели известна сума за подпомагане на вдовицата и евентуално да събере дискретно още пари от богатите членове. По-трудно ще е да й се намери работа. Не е лесно да се намери работа в Подлешна, особено за жена. Ще поговоря и с госпожа Ковалска. Може би тя ще се съгласи да вземе Квасковякова на работа в кафе-сладкарницата?

— На никого не бих пожелала шефка като Мариша. Тя само на вид е такава сладка и любезна. Иначе е безогледна, за нея парите са всичко. Ненапразно никой не се задържа на работа в кафенето по-дълго от месец…

— Е, не е чак толкова зле, госпожо Анечка — възрази Рембовски. — Нали госпожица Еля работи там повече от две години. И не личи да е недоволна.

— Знам аз какво говоря. Елка се задържа толкова дълго в „Маришенка“, защото има сметка. Добре й се плаща, дето върти очи насам-натам. Всеки от вас й оставя поне две злоти. А пък Мариша Ковалска е достатъчно хитра да не си разваля отношенията с Белковски и да не обръща внимание на поведението на Еля. На коя друга би позволила да седи както днес на масата наравно с гостите? Сигурно сто пъти си прехапва езика, преди да се скара за нещо на Еля. Ама с другите не се церемони. Веднъж ли са ми се оплаквали от началничката си?

— Още не съм говорил с Квасковякова — поясни майорът, — но ние няма да оставим без грижи вдовицата на наш служител. Трите деца ще получат пенсия. Освен това вече й е изплатена помощ и обезщетение от ДЗИ. А що се отнася до назначаването й на работа, ще се постараем да решим и този въпрос възможно най-изгодно за цялото семейство на починалия. Децата ходят ли на училище?

— Освен най-малкия, Метек. Той е само на шест години — отговори Рембовски, — а в Подлешна няма детска градина. Най-близката е в Рушков, впрочем и тя е малка и не задоволява нуждите на самия град. Да се запише там дете от Подлешна, е неосъществима мечта.

— В най-скоро време ще поговоря с госпожа Квасковякова. Ще я попитам какви планове има. Във всеки случай много ви благодаря за проявената загриженост.

Влакът дойде. Госпожа Анка и майорът се качиха в почти празния по това време вагон. Рембовски им махна с ръка и си тръгна към къщи.

— Да ви изпратя все пак?

— Наистина няма нужда. Тук никой с пръст няма да ме пипне. Добре ме познават. Нали съм „тукашна“. Истинският крадец не краде на своята улица. До известна степен това се отнася и за местните хулигани. Затова пък оценявам високо вашата готовност, понеже чувствувам, че компанията ми не ви е приятна, нали?

— Но моля ви! — Тонът на майора изразяваше едва замаскирана елегантна лъжа.

Влакът забави ход, наближаваше спирка Източна Подлешна. Госпожа Анка протегна ръка:

— Извинявайте за всички злобни забележки, с които ви трових днес. Не се сърдете. Аз съм донякъде корабокрушенец в живота. При моето положение не ми е лесно да живея в Подлешна. Ако не се побояваха и не се нуждаеха от мене, дълго не бих издържала. Довиждане.

Тя стисна здраво ръката на майора, без да му позволи да целуне нейната, и пъргаво скочи от вагона. Влакът тръгна.