Ран Босилек
Голобрадко

Имало едно време един умей и хитър момък. Викали го Голобрадко. Умен бил Голобрадко, ала сиромах. Когато умрял баща му, само едно конопено повесмо му оставил. Пък и момъкът нищо не припечелил.

— Докога ще ходиш сиромах, Голобрадко? — питали го често другарите му. — Колко ти струва хитрината, когато нямаш здрава дреха да се облечеш.

— Сега само хитрина и ум събирам — отговорил Голобрадко. — После ще видите колко струва тая хитрина.

Една сутрин Голобрадко взел повесмото, що било оставено от баща му, и отишъл на дяволското блато. Там никой не смеел да отиде. Който отидел, не се връщал.

Голобрадко седнал край блатото. Почнал да плете въже от повесмото.

Изведнъж изскочило от блатото малко дяволче. Приближило се до Голобрадко. Запитало го:

— Ей, чичо, какво правиш тука край нашето блато?

Голобрадко се постреснал. Но тозчас се съвзел и рекъл:

— Плета въже и пресмятам как ще нарамя това блато!

Уплашило се дяволчето. Избягало при баща си. Рекло му:

— Тате, отиде ни блатото! Един голобрад човек иска да го задигне. С въже да го нарами!

— Не бой се, синко! Иди кажи на голобрадия човек да се надтичвате. Който надпревари, негово ще бъде блатото. Тебе никой човек не може те надтича!

Дяволчето отърчало при Голобрадко.

— Ей, чичо!

— Какво?

— Тате каза да се надтичваме. Който надтича, той ще вземе блатото.

Усмихнал се Голобрадко, па отвърнал:

— Какво ще се надтичвам с тебе! Такова мъничко, черничко! Ей там в гъстака играе тримесечното ми братче. С него се надтичвай.

Голобрадко показал на дяволчето едно зайче. То мърдало ушички, готово да скокне.

Дяволчето тръгнало към зайчето. Хукнало зайчето колкото му сили държат.

Зайчето тича, дяволчето тича, зайчето тича, дяволчето тича… Най-после зайчето избягало.

Дяволчето се върнало запъхтяно при татка си. Рекло му:

— Остави се, тате! Отиде ни блатото! Човекът ме прати да се надтичвам с неговото тримесечно братче. Аз него не можах да надбягам! Ами ако бях тичал с голобрадия! Душичка не щеше да остане в мене!

— Не се плаши, сине. Иди го накарай да се поборите. Който надвие, той ще вземе блатото.

Дяволчето отърчало при Голобрадко. Рекло му:

— Тате каза да се поборим. Който надвие, той ще вземе блатото.

Голобрадко отговорил:

— Аз с вчерашни дечурлига не се боря. Иди в гората! Там имам сестра тригодишна. Побори се с нея!

Дяволчето отишло в гората. Там лежела рунтава мецана. Дяволчето дотърчало до нея. Побутнало я.

— Мммм! — изръмжала мечката.

— Ставай да се борим, рунтавелке! — подръпнало я дяволчето.

— Аммм! — изръмжала по-силно мечката, па хванала с лапи дяволчето. Пухнала го о земята.

Дяволчето се върнало ни живо, ни умряло при баща си.

— Тате… ох, тате!

— Какво?

— Страшно, тате-е!

— Кое е страшно?

— Сестричето му… На човека сестричето… Тригодишно, пък щеше да ме забие в земята! Още се въртят звезди пред очите ми. Пък ти ме пращаш с човека да се боря! Ох, тате! Отиде ни блатото.

— Съвземи се, сине! — рекъл старият дявол. — Бива ли така да се плашиш! На ти тая златна топка, па иди да се надхвърляте с човека. Който хвърли по-високо топката, той ще вземе блатото.

Дяволчето отърчало пак при Голобрадка. Той все си плетял въжето. Не поглеждал.

— Чичо!

— Е?

— Тате каза да се надхвърляме с тази топка. Който я хвърли по-високо, той ще вземе блатото.

— Добре. Хвърляй!

Дяволчето хвърлило топката три пъти по-високо, отколкото човек може да я хвърли.

Голобрадко взел топката. Почнал да я върти в ръцете си.

— Хвърляй де! — рекло дяволчето.

— Чакай да се размахнат облаците. Инак отиде ти топката! Ще се изгуби зад облаците.

— Толкова ли високо искаш да я хвърлиш? Не си давам аз златната топка.

Дяволчето си взело топката. Върнало се при баща си.

— Тате — рекло, — с този човек не можем излезе наглава! Чак до небето щеше да хвърли топката! Но аз не си я дадох!

Старият дявол помислил, помислил, па рекъл:

— Иди занеси на тоя Голобрадко две торби злато, че да се махне оттука! Но гледай да му научиш къщата. Ще отидем после у тях. Хем златото ще си вземем, хем ще му направим някоя пакост!

Дяволчето занесло златото на Голобрадко и му рекло:

— Тате ти прати това злато, да не ни вземаш блатото. Ако искаш, аз ще ти нося торбите чак до у вас. Искам да науча къде ти е къщата, че да ти идваме с татка на гости.

— Добре — отговорил Голобрадко.

Вървели, вървели — наближили Голобрадковата къща. Голобрадко спрял дяволчето. Почнал с педя да го измерва.

— Какво ме измерваш? — попитало дяволчето.

— Меря да видя дали ще ми стигне твоята кожа. Къщата ми е покрита все с дяволски кожи. Остава само едно ъгълче недопокрито. И твоята кожа като одера, тъкмо ще го покрия.

Дяволчето се уплашило. Оставило златото и дим да го няма.

Голобрадко нарамил торбите. Отишел си жив и здрав.

Скоро се разчуло навсякъде за дяволското злато. Надошли Голобрадковите другари. Гледали и се чудели. Толкова богатство не били виждали.

Позасмял се Голобрадко. Рекъл им:

— Какво се чудите, братя! Това е все мое злато! Видите ли сега колко струват моят ум и моята хитрина!