Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Random Winds, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Белва Плейн. Ветрове без посоки
ИК „Хермес“, Пловдив, 1994
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954–459–173–7
История
- — Добавяне
Двадесет и пета глава
Пристигащите и заминаващите създаваха шумна неразбория във фоайето на „Конот“. Фърн, която очакваше Саймън, можеше да определи по облеклото и акцента откъде идват различните пътници — американци, западногерманци, англичани от провинцията, дошли за няколко дни в града. Той не бе искал тя да се качи горе с него и да се срещне с купувача, който без съмнение щеше да е поласкан да се запознае с художничката. Мъжът бил костелив орех, й бе казал Саймън, и щял да вземе по-висока цена, ако тя не присъства на пазарлъка.
Парите щяха да й дойдат добре, помисли си тя и несъзнателно въздъхна. Алекс често й бе казвал, че наследството им не е достатъчно, за да живеят от него и, разбира се, бе напълно прав.
И все пак мъчно й беше да се раздели с картината — един спокоен, облачен морски пейзаж, който бе рисувала в Шотландия, когато бе на гости на Изабел и съпруга й. Беше един от редките, запомнящи се дни, в които всичко сякаш е в хармония, и наслаждавайки се на новобрачното щастие на дъщеря си, Фърн си бе помислила, че животът може би ще бъде милостив към Изабел, че за разлика от майка си, тя ще изживее дните си без сътресения.
Те бяха много близки в онзи ден и споменът за него бе запечатан на платното в мъглявото, набраздено е облаци небе, в необятната самота на сивкавия плаж и в нежността между тримата, които ги свързваше приятелство.
Картините, помисли си, и то не само собствените ти, са като бездомни деца, местени от приют в приют. Да ги продадеш бе все едно да се откажеш от тях. Човек изпитва такава нежност към тях, особено когато е на път да докосне чудото, пред картина на Търнър или друг шедьовър, в стремежа си да разгадае линиите на четката, да долови как са положени цветовете, за да остане жива светлината! Боли те, когато цялата тази любов — защото това в картините наистина е любов — попада в ръцете на хора, които не я разбират или дори не я харесват, но знаят, че ще се говори за нея, защото е скъпа. Или, което е още по-лошо, знаят, че с годините стойността й се покачва и биха могли да се отърват от нея, да я изтъргуват!
Разгърна вестника на статията, която толкова бе въодушевила Саймън, че й се бе обадил преди закуска, за да й я прочете на глас.
„Не бива да пропускате — прочете тя отново — ретроспективната изложба на М. Ф. Лам в галерията на Саймън Дюран. Веднъж разгледал ранните й творби е изнесени на преден план човешки фигури, всички сякаш в траурни одежди сред сиво-черно обкръжение, повлияни, както се говори, от депресията, последвала след трагичната загуба на съпруга й във войната, посетителят може да се наслади на лиричната омая, която напомня за ранния Матис. Както пейзажите, така и интериорите съдържат балансирана композиция и представят висша хармония. Дори и празните пространства са изпълнени със смисъл за този художник. Трябва да се отбележи, че за разлика от Матис, нежните багри създават омагьосващ, женствен ефект, който за щастие никога не е сантиментален.
Особено очарователна е картината «Момиче с флейта», приглушените червени тонове претворяват една крехкост…“
И така нататък.
Да, всичко това бе чудесно, прекрасно. И никога не би се получило, ако не бе срещнала Саймън на съвсем непринудена вечеря в провинцията преди няколко лета. Той й бе дал енергичен тласък, бе я подкрепил, когато тя си бе мислила, че не би могла да стане нещо повече от жена, която рисува за удоволствие в неделните дни. А тя ясно разбираше, че с подкрепата си той я бе накарал да израсне. Признанието тонизира. Тя наистина работеше по-добре. И за първи път от години усещаше живителната сила на новите възможности.
Вратата на асансьора се отвори и от него излезе млада двойка. Скъпите им кожени чанти вече ги очакваха на главния вход. Сигурно това бяха купувачите. От Боливия, бе казал Саймън, на меден месец в Англия, с огромни приходи от мини. Да, говореха на испански. Момичето бе изключително младо и срамежливо. Той бе красив и „костелив орех“. Предварително уговорен брак може би? Това все още се практикува сред влиятелните заможни семейства в Южна Америка.
Ето къде отива шотландският ми следобед, помисли си Фърн. Не съм убедена, че ще ми донесе много радост!
Асансьорът се отвори отново и Саймън се появи. По усмивката му разбра, че преговорите бяха протекли успешно. Навярно е било истинско изпитание, защото е общоизвестно, че най-богатите са най-неотстъпчиви в сделките.
— Извинявай, че те накарах да чакаш толкова дълго — каза той.
— Няма нищо. Наблюдавах тълпата. Значи мина добре?
— Прекрасно! Споразумяхме се на нашата цена. Добре че не се качи горе с мен. Той дори помоли младата си жена да излезе от стаята. Очевидно темата за парите не е подходяща за женски уши. Ще обядваме ли заедно?
— Но колата ми е в града и исках да се върна с нея днес следобед.
— Не може ли поне да хапнем салата или сандвич някъде набързо?
Тя се трогваше винаги когато радостното му оживление угасваше в разочарование. Неговата щедрост пораждаше щедрост.
— Добре — отвърна тя, — набързо по салата.
— Все не успявам да те видя.
— Не е вярно. Вечеряхме заедно миналата неделя.
— Да, обаче днес е петък, нали?
Фърн го хвана под ръка и излязоха на улицата.
— Господи, това лято в града има милиони чужденци, не мислиш ли? — възкликна тя весело. Опитваше се да отклони мислите му от личните теми. Усети леко бодване от чувство за вина, както те присвива отвътре, когато пренебрегнеш дете или си рязък с някой, който не го заслужава.
Седнаха на маса до прозореца, Фърн се зае да бърка олио и оцет за салатата си. Саймън гледаше навън към улицата, лицето му бе застинало, клепачите отпуснати толкова ниско над очите, че сигурно виждаше само краката на минувачите.
Обикновено той имаше много за казване. Говореше по-добре от всички, които Фърн познаваше, с изтънченост и почти без никакъв скептицизъм — рядко срещано съчетание. Не е леко да си оптимист, когато не си наивен глупак.
А умееше и да слуша. Но понякога я поглеждаше внимателно, сякаш проникваше вътре в душата й, сякаш нищо не би могла да скрие от него, и мислите й припряно се смръзваха.
Крадешком хвърли притеснен поглед през масата. В пясъчната му коса се бяха появили няколко сиви кичура, които не бе забелязала досега. Той щеше да остане младолик дълго време, защото бе от типа слаби елегантни мъже, които и на осемдесет имат гъста бяла коса, носят костюми от туид и все още умеят да танцуват.
Поседяха известно време в мълчание, докато Саймън най-сетне намери какво да каже.
— Добре ли са всички у вас?
— Да, слава богу — Фърн се впусна в тази тема: — Еми ми се обади вчера. Все така е влюбена в Париж. Не вярвам, че ще се върне в Англия.
— Знае ли човек?
— Прав си.
— Може пък да се омъжи за някой сериозен английски бизнесмен и ще я видиш отново тук.
— Възможно е.
Мълчание. Защо ли разговорът вървеше така тромаво днес?
— Странно е колко са различни дъщерите ми една от друга. А на външен вид си приличат — отбеляза тя и мигновено се почувства неудобно заради баналната си забележка. Като че ли Саймън го интересуват характерите на дъщерите й, които бе виждал не повече от пет-шест пъти! И все пак продължи: — Еми знае четири езика и се чувства идеално в деловия свят на Европа. Не бих могла да си я представя удовлетворена от живот като този на Изабел — да ражда бебе след бебе.
— О, не знаех, че Изабел е…
— Не, още не е, но съм сигурна, че скоро и това ще стане. И двамата искат да имат много деца.
— Както изглежда — каза Саймън, — ще си самотна в Лам Хаус.
— Ами-и… за „самотна“ не знам. Къщата е на Нед естествено, въпреки че имам право да живея в нея, докато пожелая. Може би някой ден Нед ще се ожени и ще се прибере. Тогава, разбира се, ще се изнеса. И все пак не съм сигурна — мислите й бяха поели в сериозна посока, защото темата доста я тревожеше. — Засега не виждам никакви признаци, че Нед ще се укроти. Очаквам го скоро да се върне от Египет. Справя се добре с всичко, с което се захване, но в момента в главата му е влязла някаква муха за работа в Америка. Толкова млади хора се стремят натам, където е истинското „действие“. Цитирам.
— Там, където са парите — каза Саймън. — Смея да отбележа, че не бива да ги виниш.
— Не бих казала, че това е определящо при Нед. Той е творческа натура, с въображение. Мисля, че просто му е нужна промяна, нещо ново. Много го бива в рекламата.
— Разбира се. Ню Йорк е центърът.
— Така че най-вероятно отново ще отлети. Той ми липсва — допълни тя просто.
— От това, което ми казваш, излиза, че децата са неблагодарници. Влагаш всичко от себе си в тях, а те, те забравят.
— Те трябва да живеят собствения си живот, Саймън.
— Предполагам, че е така. Но никога не съм съжалявал, че нямам деца. При Маргарет бе по-различно. В края на краищата жените навярно чувстват по-силна нужда от това. Последните й думи, преди да умре, бяха, че съжалява, задето не ми е родила дъщеря или син, които да ми напомнят за нея.
— Но ти така или иначе си я спомняш — нежно промълви Фърн.
— Да ти призная ли нещо? Вече минаха десет години и не си я спомням добре. Да, представата за това колко добра и любяща бе, колко хубав бе съвместният ни път е жива в мен. Но не си я спомням истински. Не мога да видя лицето й вече. Не знам дали ме разбираш…
Фърн не отговори. Лицето на Алекс? Изникваше пред очите й само в бързото движение на устните на Еми или когато Изабел отмяташе глава назад и се смееше с глас. Никога не видя Алекс в чертите на Нед. Сякаш не бяха баща и син. Нед бе толкова различен със замечтания си поглед, със странната си полуусмивка, която й напомняше, неизвестно защо, за Мартин.
Изведнъж осъзна, че ръката, с която държеше вилицата, е застинала на половината път към устата. Отпусна я на масата.
— Натъжих те — мило забеляза Саймън. — Не съм искал, Мери. Съжалявам.
— Току-що ме нарече Мери — каза тя, — никой не ми вика така.
— Веднъж ми спомена, че ти харесва. Запомних го. Опитвам се да запомня всичко, което харесваш.
— Толкова си добър. Просто добър. Няма друга дума.
— Така ли? — той повдигна рамене. Извади цигара от пакета, поомачка я между пръстите си, запали я внимателно, присви устни и издуха дима към тавана. После грубо я изгаси, мачкайки угарката в пепелника, и посегна през масата към ръката й. Неговата трепереше. — Омъжи се за мен. Толкова често съм искал да те помоля и ти го знаеш, нали, Мери? Досега да съм го казал поне десет пъти.
— Знам — и отмествайки очи от неговия настойчив, дълбок поглед, който я уплаши, тя си помисли: „Не съм готова за това.“
— Някакъв жест, израз в очите ти, нюанс в гласа ти, който да ме окуражи, би бил достатъчен, за да ти го кажа отдавна. Е, казвам го сега. Омъжи се за мен.
Лошо, много лошо, сълзите всеки момент щяха да бликнат от очите й.
— Знам, че винаги ще съм на второ място.
— Не би трябвало да се задоволяваш с второто място.
— Но ако въпреки това бъда доволен, Мери? Не съм ли аз този, който има думата? Не се получава по предписание, нали? Имам предвид любовта. Не би могла да я измериш — чаша от това, лъжица от онова. Любовта е различна всеки път.
— Не знам — прошепна тя несъзнателно.
— Въпреки че осъзнавам колко си обичала Алекс, този път ще бъде различно.
Тя не отговори.
— Освен това Алекс е мъртъв.
Сервитьорката дойде да вдигне чиниите. Саймън пусна ръката й и Фърн я положи в скута си. Не искаше да я държат, не искаше да я обвързват.
— Все още не съм готова — отвърна тя с поглед, прикован върху ръцете си.
— Вече не си младо момиче. А и нямаме много време.
— Вярно е.
— Кога ще бъдеш готова?
— Не знам — повтори тя.
— Ще бъда добър към теб. Вече съм добър за работата ти, поне така ми каза.
— Да. Да, така е. Ще бъдеш — тя вдигна очи. Той бе толкова сериозен, чудесен и сериозен. — О, бих искала да можех… — извика и този път сама посегна през масата, за да хване ръцете му в своите. — О, Саймън, колкото и да ме убеждаваш, че няма значение, че не те интересува, ти заслужаваш много повече! — сълзите й преляха и се затъркаляха по бузите.
— Недей да плачеш тук — каза той нежно. — Да си тръгваме. Ще те изпратя до колата.
Гюрукът бе махнат и поривите на вятъра, шумовете и докосванията му успокояваха нещастния й дух. Предложението на Саймън й бе причинило толкова болка! Скъпият верен приятел! Загрижен, нежен, взискателен мъж, какъвто всяка жена би желала! Какво не беше наред?
Когато го целуна за сбогом в късния следобед на излизане от галерията, страните му бяха груби, защото брадата му растеше бързо. Той бе чист, толкова чист. Познаваше го много добре. Знаеше какво предпочита да яде, какво обича да чете, как си подбира приятели. Какво не бе наред?
Онази болка. Онзи, другият. Все още бе пред очите й, сякаш бе вчера, в онази далечна утрин, в огледалото за обратно виждане, наблюдаваше го как върви по улицата в американската си униформа, как напуска живота й за сетен път, как се отдалечава. Оттогава не бе ходила на тази улица, бе се постарала да я избягва. Апартаментът, в който бяха живели заедно, бе продаден под претекст — което си бе истина, — че излиза твърде скъпо да го поддържа.
Мислите й се стрелкаха по допирни точки. За поддържането на Лам Хаус дори се наложи да я отворят за посещения два пъти седмично. Американски туристи прииждаха на тълпи, за да видят как живее или по-скоро как е живяло едно английско семейство в провинцията. Но тя бе длъжна да съхрани мястото за децата на Алекс. На момичетата не им трябваше, но може би на Нед щеше да му е необходимо някой ден. Той бе разбрал чувствата, които баща му изпитваше към къщата. Също като моите, помисли си Фърн. Домът ми говори. Мартин го бе усетил. „Ти обичаш всяко дърво“ — бе й казал някога. Той я бе разбрал. Пак Мартин. Винаги всичко опираше до Мартин. Всичко бе част от един кръг — къщата на Алекс, Мартин, синът на Алекс. Нейният син. Къде ли му е краят?
Кръговете нямат край, мислеше си тя. А животът е линия с начало и край — някак си, някога… Много съм уморена.
Пред къщичката, където събираха таксата за пътя, възрастен мъж пое парите й с механична усмивка на лицето си. Кой знае защо, той й напомни животно в зоопарк, затворено, без да е извършило някакво престъпление. Като си помислиш само: да прекараш живота си в малка клетка, събирайки монети! Нищо живо — било то животно или човек — не бива да бъде лишавано от свобода. Мразеше зоологическите градини и бе член на комитета по закриването им. Алекс непрекъснато й се бе присмивал с добро чувство, Мартин също, за това, че се е присъединила към толкова много движения — срещу унищожаването на китове и тюлени, за опазването на горите, срещу разпространяването на наркотици, за изграждането на приюти и в подкрепа на малтретираните съпруги. Добре де, щом като живееш в този свят, ти все пак му дължиш нещо, нали?
Изпитваше болезнено състрадание към всяко живо същество, интензивно чувство, което избликва в теб от време на време, толкова силно, че не е възможно да го задържаш в себе си непрекъснато, дори не и за дълго. А дали някога ще успея да изчистя своя собствен път? — помисли си тя.
Малката кола излезе от магистралата и намали в извивката на пътя. Всъщност това бе алея. Достатъчно ясно си спомняше Америка и пътищата там, ето защо наричаше този участък алея. Колата се изкачи към Лам Хаус и влезе в гаража.
В огнения следобед къщата се бе подслонила в сянката на извисяващите се буки. Тя отваряше прегръдките си за нея. След като пристъпи прага, щеше да ги затвори отново, обгръщайки я, и да остави света отвън, зад стените си.
Поспря за миг, за да чуе безспирното жужене на хилядите живинки, които се суетяха в тревата. Една пеперуда, бледо кристално сива, кацна на ръката й, крехките й нагънати крилца потрепнаха, преди да отлети към светлината. Падна лист — малък, мъничък лист, объл и жълт, описа тъмна спирала в тихия въздух.
О, прекрасен, цъфтящ свят! От раждане към живот, от живот към смърт, лист и птица в мен, аз в листа и птицата — безкраен кръговрат от светлина и мрак. Но дали някога ще успея да изчистя своя път? — помисли си тя отново.
Елвира, прислужничката, едно от малкото момичета от селото, която не бе предпочела да работи във фабриката, я беше видяла през прозореца и сега изтича навън.
— В преддверието има една госпожица. Попита за вас. Чака ви. Мисля, че е американка.
Сега, през лятото преди последната им година в Колумбийския колеж за лекари и хирурзи — или както им викаха неофициално Л. и Х., пет девойки пътуваха из Европа. Следваха маршрута, отъпкан от поколения студенти още от времето на Гранд Тур през осемнадесети век: в Италия — музеи, катедрали, древни руини и нагоре през Алпите, на запад и на север в страната на замъци и палати, потънала в разкошна зеленина, и най-сетне през Ламанша към Лондон. Всички заедно разгледаха забележителностите пеша — от Тауър и дворците до къщата на Самуел Джонсън[1].
А самата Клер се бе впуснала в частна обиколка. Джеси неохотно й бе дала адреса на къщата, в която бяха живели при раждането на Клер — една строга бяла постройка с много скъпи апартаменти, част от някогашните жилища на аристократите в града. Улицата бе тиха и спокойна под сенките на липите. Тъй като нямаше с какво да привлече любителите на екзотичното и туристите, тя все още изглеждаше чуждоземна като град на хълм в Тоскана.
Клер бе обзета от въодушевление и носталгия. Постоя там известно време и след това, следвайки картата на града, отиде до Кенсингтън Гардънс, за да види статуята на Питър Пан. До този миг не бе осъзнала каква крещяща нужда е имала да види тези неща, защото под студеното изражение на тази млада жена — студено, понеже бе овладяла изискванията на доброто възпитание — се криеше сантименталната й същност. Почти викторианска сантименталност, помисли си тя с насмешка.
Планирано бе групата да прекара една седмица в Шотландия, преди да се приберат у дома. Сутринта в деня на заминаването им от Лондон Клер взе решение. И понеже идеята й бе хрумнала още в Ню Йорк и бе купила предварително разписание на влаковете, отиде на гарата и отпътува за провинцията.
Малките селца, излезли сякаш от произведение на Томас Харди[2], бяха еднотипни: редици от сбити странни къщички от двете страни на широка улица, която преминава в междуселски път. По този път по-нататък има отклонения и всяка алея води до прекрасно просторно имение, разположено зад някоя ливада, на която човек не би трябвало да се изненадва, ако види стада кротко пасящи овце. Тъй че не й бе трудно да открие мястото.
Стоеше в квадратно преддверие с висок таван на една много стара къща. Въведена бе от млада прислужничка и оставена сама сред галерия от тъмни портрети, врати към множество стаи, аромати на цветя, приглушени от тръпчивата миризма на препарати за почистване на медни съдове.
Сега, когато в действителност бе тук, Клер усети първите си колебания и притеснения. Как бе посмяла да дойде? Това бе нахално нахлуване в минало, което не й принадлежеше, нарушаване на личната свобода. Имаха пълно основание да я отпратят…
Някой попита:
— Искали сте да ме видите?
На прага беше застанала стройна тъмнокоса жена. В главата на Клер мигновено като на кино се оформи представа — изтънчена дама. Тя бе облечена с нежна обикновена рокля, която истинските дами носят при посещенията си в града през горещите лета. Би могла да бъде както млада жена, остаряла преждевременно, така и младолика жена на възраст.
— Вие не знаете коя съм — започна Клер, като потреперваше, но…
— Но мога да отгатна. Вие сте дъщерята на Джеси. Приличате на нея.
— Навярно ужасно ви уплаших?
— Да, стреснахте ме. Защо сте дошли?
— Без причина. Освен може би от любопитство. Моето собствено. Никой друг не знае, че съм тук.
— Е, предполагам, че любопитството само по себе си е основателна причина.
Очите, мислеше си Клер, тези странни, светещи, смайващи очи, едновременно замечтани и проницателни, те… те, те грабват! И каза меко:
— Семейната вражда! Каква потайност през всичките тези години! Не сте ли се замисляли колко странно и тъжно е това?
Фантастичните очи обходиха Клер от глава до пети.
— О, да! Да!
Очите се извърнаха за миг, после пак я погледнаха.
— Неудобно е да стоим по този начин. Щом като така и така сте тук, бихте могли да пиете чай с мен, какво ще кажете?
Клер я последва в кухнята. Малката прислужница бе изчезнала, Фърн сипа вода от медния чайник в порцелановия. До масичката, на която имаше ваза с виолетки, дремеше огромна бяла котка. Тя премести котката и цветята.
— Седнете — каза.
Загорелите дълги ръце бяха стиснати нервно в скута й. Отпусна ги и ги опря на масата, сякаш мислено си бе заповядала да се съвземе.
— Когато бях на твоите години, носех косите си по същия начин.
— Виждала съм те на снимки. Но те не те представят вярно. Ти си красива.
— Благодаря.
— Как да те наричам? Леля Мили и майка ми ти викат Фърн, ала веднъж, преди години, когато го попитах за тази къща, баща ми те спомена като Мери.
— Не предполагах, че сте ме споменавали — това бе изречено с печално присмехулно извиване на устни.
— Е, не се случва често… Но все още не си ми казала как да те наричам.
— Както искаш. Няма значение.
— Добре, тогава Мери. Леля Мери. Подхожда ти. Името е обикновено, но когато го свързвам с теб, не е така.
— Можеш да пропуснеш „леля“.
— Добре, Мери. Въпреки че няма кой знае какво значение как ще те наричам през този единствен следобед, защото най-вероятно никога повече няма да се видим, нали?
Мери наля още чай. Котката продължаваше да дреме, а старият часовник на стената отброяваше минутите. Ако в стаята влезеше външен човек, би си помислил, че тези две жени изпълняват всекидневен ритуал.
— Понякога ми се иска отново да видя Джеси — наруши неочаквано тишината Мери. Неспирно бъркаше чая. — Писах й. Опитах се да обясня. Но тя не ми отговори.
— Какво би могла да каже? — защити я Клер. — В края на краищата не би могла да очакваш, че ще ти напише: „Всичко с наред, минало забравено, разбирам те.“
— Не би могла да го направи, нали?
— Права си.
И тези прости думи, изречени с минорен тон, трогнаха Клер с необратимостта, която таяха в себе си.
— Чух — каза Мери, — леля Мили ми писа, че Джеси е станала известна.
— Така е. Това, което тя направи, е удивително.
— Радвам се. Ако й съобщиш, че си ме видяла, кажи й, че се радвам за нея.
— Ще го направя. Искаш ли да попиташ за някой друг? Изобщо искаш ли да ме попиташ още нещо?
— Не — отвърна Мери.
Клер наруши последвалото мълчание.
— Майка ми вече не храни лоши чувства към теб. Това е минало. Мислех, че би желала да го чуеш.
— Наистина ли?
— Да. Не би искала да те види отново, но… просто вече не таи обида и гняв.
— А ти?
— Аз? Надявам се, че мога да проявявам разбиране към хората. Би било жалко, ако не е така, нали? Все пак съм лекар или ще стана догодина по това време.
— Да, знам.
— От леля Мили, предполагам?
— Разбира се. Градският глашатай. Така я наричахме като деца. Как е тя между другото?
— Все повече не я бива, особено откакто почина чичо Дру. Отдавна превали осемдесет.
Пак мълчание. Какво да каже по-нататък? Кога да си тръгне? И с лека гримаса Клер изстиска още лимон в чая си, за да се ангажира с нещо.
— Елвира те е взела за американска туристка, объркала дните за посещение.
— Американска туристка? Къщата е отворена за туристи?
— Да, това е единственият начин да се поддържа такъв дом.
— Очарователно място — каза Клер.
— Ти не си я разгледала. Ако си привършила с чая, ще те разведа из къщата.
Слязоха по трите стъпала надолу към помещението, което някога бе бална зала, и Мери обясни:
— Не сме го използвали от години, толкова е огромно.
— Но аз си го спомням! — възкликна Клер.
— Ти, ти си идвала тук няколко пъти. Спомняш ли си Еми и Изабел? А Нед?
— Съвсем мъгляво.
— Ела, ще ти покажа техни снимки. Това е Изабел със сватбената си рокля.
Клер отбеляза, че момичетата приличат на Валкирия[3].
— Да, нали? Нед е доста различен. Искаш ли да видиш имението отвън? Там, до портала, са колибките за кучетата на посетителите. Англичаните винаги водят кучетата със себе си, когато са на екскурзия. А там, зад овошките, е оборът. Сега държим само четири крави, на мен, разбира се, не ми трябва толкова много мляко, но хората искат да видят мястото, както е било в най-добрите му години.
Настъпило бе онова време от късния следобед, когато в страните на север слънцето се накланя под един особен ъгъл. Тогава то позлатява тревата, а дърветата в далечината са окъпани в сребърна светлина. По пътеката пред Клер силуетът на Мери бе тъмен на фона на тази симфония от блясък.
Ефирна, помисли си Клер изведнъж, спомняйки си думата, която майка й някога бе използвала, за да обрисува Мери Фърн. Тя бе част от това място. Нито строгите дрехи, нито въздържаните маниери можеха да скрият тайнственото различие от другите хора, което бе дълбоко спотаено в нея. И тя си спомни помътнелите от времето, отдавна забравени снимки на жената, седнала на градинска пейка, лицето й потънало в сянка под сламената периферия…
— А тук работя — каза Мери.
Тя отвори вратата на малка пристройка на гърба на старата къща. В далечния край на единствената стая стъклена стена улавяше северната светлина на небето. По другите три страни бяха закачени картини. Дори и от пръв поглед личеше, че са значими произведения. Клер бе смаяна.
— Не всички са твои, нали?
— Всички са мои.
На триножник стоеше маслен портрет на старец пред каменна стена. Човекът бе силен и сурово сив като камъка. Целостта не бе нарушена от нито една излишна линия или мазка. Клер се загледа в нея.
— Самотен — каза тя.
— Да, това е Джаспър. Той е почти на деветдесет и идва да дои кравите ни.
— Краят на древния начин на живот. Това е посланието, нали?
— Разбира се. Не бива да обвиняваш младите за желанието им да отидат в градовете. И все пак старите хора на село излъчват такава бодрост… Не знам. Но, изглежда, има още много зад всичко това и аз не го знам.
Клер бавно обходи стаята — покрай русата главица на момиче, вероятно Еми или Изабел, покрай клонките почервенели дъбови листа в медно гърне, улица в краен квартал, почти абстрактна, с оживени тълпи под въжета с простряно пране, жена в траур, скрила лице в дланите си.
— Господи — промълви тя, — и ти си нарисувала всичко това? Никой никога не ми е споменавал.
— Те не знаят. А дори и да знаят, защо е необходимо да ти казват?
— Но ти не си… не си надарен любител! Името ти сигурно е известно.
— Така поне твърдят — спокойно отвърна Мери.
В настъпилото затишие Клер усети как нещо в нея се стопи. Тази жена бе преживяла страсти, за които тя, Клер, не знаеше почти нищо. Бе страдала и се бе съхранила, за да създаде всичко това. Както и Джеси, по свой собствен начин. И Клер си помисли: Жените оцеляват.
И тогава се роди яркото съзнание за кръвна връзка. Бяха толкова малко на брой в разделеното й семейство и тя винаги бе страдала от липсата на роднини. Пред очите й изникна споменът за къщата в Кипър, мислена картина на всички мрачни стаи с високи тавани. Определила бе, въпреки че никой не й го бе казвал, че онази горе, на върха на стълбите, е принадлежала на Мери. През прозореца й се виждаше ливадата и масата, на която в задушните следобеди се е поднасяла лимонада…
— За какво мислиш? — попита Мери.
— Усещам тъга тук — и Клер докосна гръдта си.
— Да — Мери протегна ръце към нея. — О, да! Бихме могли да се обичаме двете, ти и аз.
Ако Мери знаеше, че Нед ще си дойде от Египет, никога нямаше да покани Клер да пренощува в къщата. Ала според очакванията Нед трябваше да се върне не по-рано от края на месеца.
Малко след закуска един атлетичен млад мъж в строг костюм се появи с бодра стъпка откъм алеята за коли, хванал по един огромен, охлузен от пътувания куфар във всяка ръка. Пет едри песа се хвърлиха с любов върху него, за да го приветстват с връщането. Щом глъчката утихна, Мери ги запозна.
— Значи ти си братовчедката от Америка? Спомням си те — каза той.
— Не е възможно. Тогава бях само на три.
— А аз на осем. Ревеше заради кучетата ми. Накараха ме да ги изведа навън. Бях направо бесен.
— Не те виня. Сигурно си ме мразил.
— Така е.
Горната половина на лицето му бе сериозна. Носеше очила в рогови рамки, също като Клер. На долната половина имаше добре очертани живи устни, бели зъби и квадратна челюст, смекчена от трапчинка на брадичката. Момче, прибрало се у дома да дири подслон и храна. („Шест седмици по хотели! Умирам от глад!“) Но и мъж, завърнал се от боен поход.
Тази смесица от професионална увереност и младежка припряност бе удивително привлекателна. Идеално отражение на самата Клер. Проумя го мигновено. Може би тук се криеше едно от значенията на „любов от пръв поглед“, но без съмнение имаше и още…
След час бяха научили всичко съществено един за друг.
— Никога не съм мечтала за друго, освен да стана лекар. За това живея — бе му казала Клер и още: че обича животните, музиката, пътешествията и изкуството, въпреки че знае твърде малко за музиката и изкуството, че е нощна птица, небрежна и разсеяна, и мрази да готви.
Той й каза, че обича кучетата, музиката, за която знае много, готвенето, историята и старите къщи. Деловият свят, с конкуренцията и експанзията си, го омагьосвал. Презирал социалните различия и „класите“. Мислел, че би се почувствал добре в Америка, защото там нямало предразсъдъци.
— Вече съм видял половината свят. Сега искам да видя Щатите.
— Толкова е смешно, когато чуеш хората да казват „Щатите“.
— Защо? Вие какво казвате?
— Америка. Съединените американски щати.
— Допада ми акцентът ти.
— Наистина ли? На повечето англичани — не. Аз харесвам твоя, защото е толкова чист, а би звучал смешно в моите уста.
— Ти си освободена и естествена. Винаги съм знаел, че американците са такива. Но не съм имал познати от Америка.
— Майка ти е американка.
— Не съвсем. От толкова години е тук, че вече дори говори като англичанка.
Клер се замисли за момент и накрая каза:
— Не биваше да идвам тук.
— Защо?
— Куп причини. Въздухът гъмжи от неща, които не бива да споменаваме. Най-вече баща ми. Знаеш какво имам предвид, нали?
— Знам.
— Най-уместно би било да си тръгна веднага.
— Искаш ли да си тръгваш?
— Не.
— И аз не искам…
В селото купиха изрисувана дървена чиния за Джеси, отидоха с велосипеди до местната кръчма да обядват, изкачиха се на камбанарията, разгледаха стъклописите, а в двора на църквата се опитаха да разчетат почти изличените от времето имена на паметните плочи. И разговаряха.
— Баща ми не знае, че съм намерила онези снимки — каза Клер на Нед. — Не знае дори, че съм наясно защо са се развели с майка ми. Би трябвало да мисля, че е нещо, свързано с пари… или просто неразбирателство от общ характер. Предполагам — добави тя замислено, — че Мери е очаквала той да остане при нея след войната.
— Не знам. Спомням си, че се надявах за нейно добро да го направи.
— Ами Хейзъл! Не би могъл да остане.
— Някои биха го направили на негово място въпреки това.
— Не и баща ми. Той е непоколебим.
— Моят баща също бе такъв по свой начин. Шокирана ли си от това, което ти казах за него, Клер?
— Шокирана — не. Кажи ми на теб как ти се отрази?
— Какво имаш предвид?
— Това, че може би усещаш необходимост да доказваш пред себе си, че не си като него?
— Бих искал да съм като него във всяко друго отношение. Той беше изключително умен и бе най-добрият човек, когото познавам.
— Е, що се отнася до другото… Това не е престъпление, Нед.
— Повечето хора не биха се съгласили с теб.
— Аз съм учен. Ние гледаме на нещата, без да съдим, без уговорки. Мисля, че баща ми ме е възпитал така.
— Много се гордееш с него, нали?
— Той е страхотен лекар. При него изпращат пациенти от цялата страна! Чувствам се особено, защото изобщо не бива да говоря за него тук! Или просто си въобразявам?
— Не си въобразяваш. В къщата има стая, в която е забранено да се влиза. И тя е в главата на майка ми.
— Татко също има такава стая, ако използвам думите ти.
На Клер й се струваше, че никога през живота си не е общувала толкова лесно с някого.
От онези няколко кратки седмици останаха само несвързани спомени — като кадри от филм, прожектиран на бърз ход. По същия начин, завръщайки се от някое пътешествие, забравяме лекцията в античния музей, но си спомняме неугледния ресторант, в който момиче е пяло „Plaisir d’Amour“[4] с дрезгав глас, сещаме се за някакво семейство, застанало на перона на гарата отрупано с багаж и с немощно жълтеникаво куче край кошницата с домати.
Обиколиха Южна Англия с малката кола на Нед. Клер щеше да си спомня мокрите понита в проливния дъжд по пътя към Дартмур, спуканата гума на шосето към Стоунхендж, вечерята пред камина в стая с таван, висок не повече от два метра. Щеше да си спомня — по-късно щяха да се смеят на това — шум от стъпки пред вратата на спалнята си в една странноприемница и надеждата, че стъпките са на Нед. А впоследствие се оказа, че те наистина са били негови.
— Ръката ми бе на дръжката — бе й признал той, — но изведнъж загубих кураж.
От много време Клер се безпокоеше за себе си. Доста от приятелките й вече бяха омъжени, някои живееха с мъже, други просто „спяха наляво-надясно“, последното я отвращаваше. Бяха й правили много предложения както за брак, така и за съвместен живот. Мъжете бяха интересни, интелигентни и възпитани. И все пак никой от тях не бе вникнал в същността й, а тя имаше нужда именно от това. Клер съзнаваше, че е романтичка против волята си.
Тъй че, когато денят настъпи, тя бе готова.
На хълма над Девън. Ден, изпълнен с жужене на пчели, аромат на пирен и купести облаци в небето. Изскочилите от земята плоски гранитни скали образуваха широки топли ложета, върху които навярно бяха лежали влюбени от незапомнени времена.
Клер проговори сред поривите на вятъра и жуженето на насекомите:
— Ще запомня това място завинаги. Понякога правя така, обещавам си да запомня нещо — място или миг, и наистина го запечатвам в съзнанието си.
Нед не отговори. Той си играеше със стрък трева, като го увиваше между пръстите си. После вдигна поглед. В очите му имаше някакво излъчване, жажда и същевременно благоговеене, които тя никога преди не бе виждала. Как би могла да знае какво е това? И все пак го разгада.
— Правила ли си го някога? — попита той нежно. Правила ли си го някога, Клер?
— Не.
Нед едва забележимо се отдръпна, но тя протегна ръце й го придърпа към себе си.
— Не биваше да ти казвам. Искам го, Нед. Много го искам.
— И никога преди не си?…
— Никога не съм пожелавала някого.
— Никога не си обичала?
— Никога.
Той погали косите й. Взе лицето й в дланите си и целуна клепачите й, целуна устните й… Всичко бе в зенита си — сезонът, денят и годините на тяхната младост. Това бе началото.
— Ти ще се омъжиш за мен, Клер — каза й той, когато се върнаха в Лондон.
— Това констатация ли е или въпрос?
— Констатация, разбира се.
Кръвта закипя във вените й. Почувства се лека, въодушевена, властваща.
— Защо си сигурен, че ще кажа да?
— Защото и ти бе сигурна, че ще те попитам — засмя се той.
В него имаше толкова много смях! Доставяха му удоволствие дребни наглед неща: игра на анаграми, разходка в дъжда, забавен разговор с бръснаря. Бе изключително наблюдателен. Веднъж, след като слязоха от автобуса, отбеляза нещо за двойката на седалката срещу тях.
— Тя го мрази, не видя ли?
— Ти пък! От къде на къде?
— През цялото време, докато той разгръщаше вестника, тя го пронизваше с ледения си взор.
— Наистина ли? Защо мислиш, че го прави?
— О, не съм ясновидец! И все пак той бе толкова земен — с червендалестото си лице, обича да си попийва, докато тя е смазана, отпусната и спаружена. Невъзможна комбинация! — заяви убедено.
— Нед, ти си невероятен!
— Не, просто обичам да наблюдавам. Виж, ето там, онази къща е порутената фасада и олющената боя — зад нея се спотайва някоя история. Развод, семеен скандал или банкрут.
— Как, за бога, стигна до този извод?
— Много просто. Това е заможен квартал и единствено тази къща е занемарена. Сигурно има някаква причина.
— Нед, трябва да пишеш! Да напишеш истински роман, биография, нещо от този род. Описваш нещата толкова живо, ти имаш талант!
— Лесно е да се каже, но някой ден може би.
Животът с Нед ще бъде слънчев, изпълнен с тръпките на неочакваното. Каквото и да се случи, той би могъл да се справи с него, да види във всяко зло доброто. По това й напомняше за Джеси и тя му го каза.
— Уверена съм, че майка ще ти хареса! — Никога не се сети да се запита дали Джеси щеше да го хареса.
— Спомням си баща ти — каза й той. — Виждал съм го веднъж или два пъти. Бе много отдавна и бях съвсем млад, но си спомням, че го харесвах.
— Той е прекрасен човек — отвърна сериозно Клер.
— А ти си момичето на татко, нали?
— Май да — и повтори: — Той е прекрасен човек.
Изобщо не се запита какво ще каже баща й за всичко това. Разделиха се в Лондон. Нед обеща да пристигне в Ню Йорк през есента. Бяха станали толкова близки, че раздялата сякаш ги разкъса. На Клер й хрумна, ала не го изрече на глас, че баща й и майка му сигурно са изпитвали същото. За миг си помисли колко нелепо и тъжно е това, но после моментално, както подобава на нормалния егоизъм на младостта, го забрави.
В тропиците има растения, които достигат човешки ръст само за една нощ. Те се стремят към слънцето. По същия начин могат да се стремят един към друг мъж и жена. Не е задължително осенените от тази жар да са необикновени хора, необикновена е само силата на тяхната жажда.