Барбара Делински
Гореща вълна (9)

Девета глава

Керълайн се обади на Брендън. Направи го толкова естествено, та би помислила, че бе инстинктивно, ако не беше толкова ново. Тя си бе тръгнала от неговия апартамент преди не повече от десет минути, а след не повече от десет минути той бе в нейния апартамент, облечен в красив тъмносин делови костюм и с угрижено изражение.

— Успях да се свържа с майка ми — съобщи му Керълайн с глас, който звучеше по-високо и по-бързо от обикновеното. — Сигурно е побъркала санитарките, защото ми се стори, че изпитаха облекчение, когато се обадих. Тя е песимистично настроена както винаги, така че не мога да получа от нея никаква ясна информация какво става, освен че лекарите са още при него. Заминавам за там.

Гласът на Брендън изразяваше същото съчувствие, което се четеше и в очите му, и Керълайн усещаше в тях същата опора, както и в ръката му, която държеше нейната.

— Кога?

— Тази сутрин. С първия възможен самолет.

— Говори ли с Керън и Карл?

Тя поклати глава.

— Те знаят ли?

Керълайн отново поклати глава, този път с безпомощно изражение:

— Това е последното, което й трябва на Керън след всичко, струпало й се тази седмица. А Карл… Един Бог знае как ще реагира Карл.

— Ще трябва да им се каже.

— Знам — отговори тя с още по-писклив глас, почти на ръба на паниката.

— Искаш ли аз да им се обадя?

— Не бих могла да те помоля за такова нещо…

— Ти не ме молиш — прекъсна я той и я прегърна през врата с топлите си ръце. — Аз ти предлагам. Ако влезеш в банята да си вземеш един душ, докато аз позвъня, нещата ще са много по-лесни, не мислиш ли?

— О, да! — възкликна Керълайн. И бе искрена.

— Няма ли да е по-добре да се обадя на съпруга на Керън и да го оставя той да й съобщи?

Тя помисли и кимна бързо.

— Ще ми бъде лесно да кажа на Карл — продължи Брендън. — А Даян?

— Тя също ще иска да знае.

— Да се обадя ли първо на нея? — попита Брендън. Зад наглед невинния въпрос се криеше неизказано, но проницателно предложение.

Керълайн го долови и бързо кимна:

— Обади се на Даян и я помоли тя да се обади на Карл.

Изненадваше я как двамата с Брендън можеха в такъв момент да правят планове да съберат Карл и Даян. Още повече обаче я изненадваше, че тя правеше планове заедно с Брендън! Без да се бе срещал с никой от роднините й, той сякаш знаеше всичко за тях. Чудеше се дали бе говорила толкова много за тях, дали той бе толкова схватлив, че можеше сам да запълни празнините, или просто бе такъв внимателен и грижлив човек.

Каквато и да бе причината, Керълайн беше благодарна. Отново изпита чувството, че има съюзник. Всъщност сега повече имаше нужда от човек до себе си, на когото да се опре, да облекчи малко от бремето на раменете си. Знаеше, че Брендън не може да поеме целия товар — това бе нейното семейство, нейна отговорност. Но от съзнанието, че той бе тук и й помагаше да уреди най-неотложните неща, тревогите за баща й ставаха малко по-поносими.

Тя обви ръце около него и го прегърна силно в мълчалив израз на благодарност. Брендън прие топло прегръдката, после се отдръпна:

— Номерата на телефоните?

Керълайн ги надраска на един лист до телефона.

— Сега под душа! — изкомандва я той и я целуна леко по челото.

Тя вече си сушеше косата, когато Брендън пъхна глава в банята и съобщи:

— Дан казва да не се безпокоиш. Той ще изчака малко, преди да каже на Керън. Надява се през това време да успееш да стигнеш до Милуоки и да се обадиш отново с някакви новини. Даян казва, че ще има грижата да съобщи на Карл. И, между другото, ти благодари, че си й позвънила.

Чак след като влезе под душа, Керълайн се сети, че като оставя Брендън да върти телефоните, може да създаде допълнителен проблем. Нито Дан, нито Даян знаеха кой е той.

— Някой от тях създаде ли ти някакви неприятности?

Брендън добре разбираше за какво го пита.

— Аз им казах, че съм твой добър приятел и съсед и че ти помагам, за да можеш по-скоро да заминеш. Освен това се обадих и на летището. Имаш полет след един час. Това значи, че имаш още половин час, преди да тръгнеш. Достатъчно ли е?

Тя кимна.

— Достатъчно! — остави сешоара и разреса дългата си до раменете коса първо с четка, след това с пръстите си.

— Добре изглеждаш — забеляза той. Не можеше да се въздържи да я погледа, затова се облегна на рамката на вратата. За всеки случай обаче пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Керълайн се бе увила в дебела пухеста хавлия, завързана точно над гърдите й. Брендън завиждаше на хавлията.

Керълайн вече бе взела грима си и точно щеше да го положи, ала изведнъж го остави на умивалника и се обърна. Хвана с две ръце лицето му, повдигна се на пръсти и го възнагради с една гореща и влажна целувка по устата.

— Благодаря — прошепна тя и плъзна леко пръсти към бузите му. — Нямаш представа… — гласът й трепна и заглъхна. Колкото и да бе странно, гърлото й се бе свило, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Но това бе невъзможно. Керълайн никога не плачеше.

Пое дълбоко въздух, овладя се, пусна го и се обърна да се заеме с грима си.

Брендън бе усетил чувството, което дори само за миг се бе показало на повърхността. Той знаеше на какво му се искаше да го отдаде, ала не смееше. Всъщност, прекалено много неща не смееше да направи и това започваше да го ядосва. С всяка, изминала минута, прекарана с Керълайн, бе все по-сигурен в собствените си чувства. Опитваше се да си напомни, че няма и седмица, откакто се запознаха, но всеки път, когато бе с нея, я желаеше все повече, все по-силно, все по-дълбоко, и не само физически. Ставаше все по-трудно да крие чувствата си.

Ала това бе необходимо, напомни си Брендън, особено сега. Затова преодоля вълнението си и непоносимия копнеж да я грабне в прегръдките си и да й каже, че я обича, да я успокои, че всичко ще бъде наред. Вместо това попита:

— Има ли кой да те замести на работа?

— Толкова по-зле за тях, ако няма.

— На кого да се обадя?

Този път тя поклати глава:

— Аз ще трябва да се обадя. Мога да го направя, докато си опаковам багажа.

Той я наблюдава няколко минути, докато Керълайн накрая закопча малката си тоалетна чантичка. После попита:

— Искаш ли нещо — кафе, яйца…

Тя отново поклати глава:

— Стомахът ми малко не е добре.

— Какво мога да направя? Само кажи, и ще бъде сторено.

Керълайн го погледна с големите си и разтревожени очи и прошепна:

— Просто ме прегърни — обви ръце около врата му, затвори очи и се притисна към него.

В този момент Брендън едва се сдържа да не й предложи да дойде с нея. Но тя не бе поискала това от него, а той не искаше да я притеснява. Може би предпочиташе да замине сама. Щеше да има достатъчно неща, с които трябва да се справи — от маниите на майка си до болестта на баща си, дори и без да й се налага да обяснява присъствието на един нов мъж в своя живот.

Колкото и смешно да звучеше, точно по тези причини Брендън в края на краищата взе самолета за Милуоки в събота сутринта. Керълайн се бе обадила предишната вечер и му бе казала, че макар баща й малко да се е парализирал, ще се оправи. Истинският болен бе всъщност Медлин Купър, и недомлъвките на лекарите не й помагаха много. Керън се обаждаше редовно, а Карл планираше да пристигне. Докато се занимаваше с тях и с майка си, опитваше се да поговори с лекарите и посещаваше баща си, след само осем часа в Милуоки Керълайн звучеше съвсем потисната.

Затова Брендън отиваше да й помогне. Знаеше, че ще може. Можеше да поприказва с Медлин, а дори и да не успееше да я успокои повече, отколкото можеше Керълайн, поне Керълайн нямаше да поема целия удар.

Можеше, освен това да поговори с лекарите. Собственият му опит с лекарската професия, получен, когато преди няколко години оперираха майка му, показваше, че понякога един по-дълбок и по-силен глас се чува по-бързо. Не се съмняваше, че Керълайн по някое време щеше да получи отговори на въпросите си, ала ако той можеше да съкрати това време, толкова по-добре.

Можеше да се позанимае с Карл, докато Керълайн бе заета с майка си. Можеше да предава новините на Керън, когато Керълайн я болеше глава, а тя каза, че снощи я е боляла.

И нещо по-важно — Керълайн щеше да може да се опре на него, когато се почувстваше изтощена докрай.

Малко преди самолетът му да се приземи в Милуоки Брендън осъзна, че всичко, което искаше в този живот, бе да бъде до нея.

Разбира се, не беше ясно дали тя искаше това. Брендън знаеше, че Керълайн му беше благодарна за помощта в петък сутринта. Толкова пъти му го бе казала и показала с усмивки и прегръдки, а той нямаше причини да се съмнява в искреността й. Но дали щеше да му бъде благодарна, че бе прелетял през половината страна заради нея — това вече беше друг въпрос.

Нарочно не й бе казал, че идва, за да не й даде възможността да възрази.

Възможността за такова възражение го разтревожи, докато самолетът кацаше. В таксито по пътя към болницата прехвърляше през главата си довод след довод, с които да обясни присъствието си. Докато стигна до стаята на Алън Купър, вече бе подготвил защитната си реч.

Не бе подготвен обаче за начина, по който му подейства видът на бледата и уморена Керълайн, седнала до леглото на баща си. Всичко в него се сви. Имаше чувството, че някой бе стиснал сърцето му. За щастие тя бе също толкова смаяна, когато вдигна глава и го видя до вратата, и това му даде няколко скъпоценни минути да дойде на себе си. Докато Керълайн стана и дойде при него, Брендън се бе овладял достатъчно, за да започне речта си, макар и с подходящия за мястото сподавен шепот:

— Не искам да казваш нищо за това, че съм пропътувал толкова път. Нямаше нищо, което кой знае колко да ми се прави във Вашингтон, а се надявах, че тук мога да ти бъда от полза. Ще нося кафе, ще купувам списания, ще викам сестрите. Ще те държа за ръката — хвърли един поглед покрай нея в стаята, където една жена, вероятно Медлин Купър, се бе обърнала и го наблюдаваше внимателно. — Ще държа дори ръката на майка ти. Ала ако ти създавам проблеми, или ако всъщност предпочиташ да бъдеш сама, аз ще изчезна. Само кажи. Ако пък искаш да остана, можеш да обясниш, че съм един от твоите колеги или твоят секретар. Дори няма нужда да казваш на майка си, че съм същият мъж, който е вдигнал телефона миналата седмица, когато тя позвъни. Можеш да ми измислиш някакво друго име. Не ме интересува. Просто исках да бъда тук…

Керълайн го спря, като притисна леко треперещите си пръсти към устните му.

— Нямам право да искам да си тук толкова много, колкото искам — прошепна тя, но не успя да каже нищо повече, защото в този момент в коридора влетя Карл. Той носеше на ръце дъщеричката си Ейми, а до него тичаше Даян.

Керълайн ги прегърна и тримата и им представи Брендън като „един много специален човек“, което изглежда ги удовлетвори много повече от факта, че са били в един и същ самолет, без да знаят. Медлин, която веднага излезе при тях, бе толкова доволна, че Карл бе дошъл с жена си и дъщеря си, та не обърна внимание на факта, че „приятелят“ на Керълайн бе дошъл чак от Вашингтон, за да бъде с нея. А когато й дойде наум да пита какво точно бе това приятелство, Брендън вече се бе доказал като такъв източник на сила, че тя не си направи труда да пита, а просто го прие, което изглеждаше съвсем правилно и естествено.

Той бе, по своя ненатрапващ се начин, като още един член на семейството. Медлин се обръщаше към него почти толкова често, колкото и към Керълайн, което ни най-малко не му досаждаше. Брендън бе в много по-добро състояние на духа да понесе тревогите на Медлин, отколкото самата Керълайн, която бе заета да разбере доколко всъщност имаше основания за тревога.

Както се оказа, ударът на Алън Купър не бе толкова тежък, колкото изглеждаше отначало. Той имаше лека парализа на лявата половина, която според лекарите щеше да се повлияе добре от терапия. Когато в неделя вечерта Керълайн и Брендън си взеха довиждане с него, той беше буден, в съзнание и говореше достатъчно ясно, за да го разбират.

Керълайн бе изненадана, че й беше толкова лесно да си тръгне. Мислеше, че ще се чувства длъжна да стои тук много по-дълго и да държи ръката на майка си. Ала всичко бе под контрол. Увери се, че за баща й се грижат по най-добрия възможен начин и че майка й все едно ще нервничи. Освен това Карл бе решил да остане още няколко дни с Даян и с Ейми. Оказа се, че Ейми е единствената, която може да разсее за достатъчно дълго време баба си. Карл и Даян бяха започнали да говорят и да се усмихват един на друг, както не им се беше случвало от дълги месеци, и можеха да използват всяка свободна минута, за да останат насаме двамата.

Но когато самолетът се отлепи от пистата и се насочи на изток, мислите й не бяха заети нито с нейните родители, нито с Ейми, Карл и Даян. Мислите й бяха заети с Брендън. Благодарение на неговото присъствие съботата и неделята вместо очакваното мъчение се оказаха нещо малко по-малко страшно. Тя се чувстваше спокойна, а това определено бе подобрение спрямо начина, по който роднините й обикновено я караха да се чувства.

Брендън разсейваше напрежението. Той бе смекчил остротата на кризата. Беше неин приятел и довереник. Споделяше с нея бремето на отговорността и й помагаше да види нещата такива, каквито бяха. И покрай него никой не можеше да забрави, че Керълайн бе нещо повече от последната надежда на нуждаещите се. През тази седмица имаше моменти, когато Брендън държеше ръката й, прегръщаше я през рамо или придръпваше главата й на гърдите си, и тя се чувстваше ценена като това, което е, съвсем отделно от грижите, които трябваше да полага за другите. А когато много късно в събота през нощта, когато всички други в къщата спяха, той прави гореща, сладка, мълчалива любов с нея, Керълайн се почувства обичана.

Брендън бе чудесен, ала точно това започна да я безпокои по време на полета към дома в неделя. Той така лесно се вмести в нейния живот, че мисълта за живот без него изведнъж започна да я плаши. За малко повече от седмица бе станала зависима от него. Това не бе материална зависимост, тя се чувстваше способна както винаги да се справя с ежедневните, повърхностни проблеми. Но емоционално… Бързо бе започнала да има нужда от него.

Теоретично, разсъждаваше Керълайн, всичко би трябвало да е прекрасно. Бе срещнала мъж, който я интересуваше и вълнуваше, мъж, който бе достатъчно силен да стои на собствените си два крака и да поема и част от нейния товар. Биха могли да се отправят към залеза и да живеят щастливо до края на дните си със съзнанието, че светът е техен.

Ала не беше толкова просто. Първо, само преди девет дни тя бе съобщила — не, настояла — че тяхната връзка трябва да бъде необвързваща и свободна. Ако със собствената си присъда бе забранила всякакви мисли за бъдеще, можеше ли сега да се обърне като фурнаджийска лопата и да очаква, че Брендън ще се съгласи?

Освен това, животът често се усложняваше, когато хората започнеха да мислят за дългосрочна обвързаност. Общочовешките тревоги се превръщаха в лични. Неща, на които дотогава не се е обръщало внимание, изведнъж излизаха на преден план. Очакванията се променяха, започваха спорове. Керълайн знаеше това от работата си. Колко пъти бе консултирала семейства, които не можеха да се начудят защо отношенията им са били толкова безоблачни, преди да се оженят.

Питаше се дали работата не й бе създала неприязън към брака и знаеше, че отговорът е не. Бе виждала много дългогодишни, щастливи бракове включително на собствените си родители, — но познаваше и нарастващата болка, от която страдаха понякога такива отношения. А в отношенията си с Брендън тя не искаше никаква болка.

Запита се дали опитът й с Бен не я правеше нервна, и отговорът отново бе не. Бен беше егоист и умееше да изрича думи, които нямаха нищо общо с откровените, разтърсващи чувства. Бен се различаваше от Брендън както денят от нощта и точно както не можеше да става дума за сравнение между двамата, така не можеха да се сравняват и отношенията й с тях.

Тревогите й идваха от това, че не можеше точно да определи каква иска да бъде връзката й с Брендън. Трябваше ли да е лека и неангажираща, или по-дълбока? Не можеше ли да е едновременно и едното, и другото?

Самолетът се приземи плавно във Вашингтон, а Керълайн все още се мъчеше с тази дилема. Продължаваше да се терзае и през нощта, докато лежеше в леглото с Брендън. Обърнала глава към него на възглавницата, тя го изучаваше в тъмното. Той имаше мъжествен профил — от тъмните кичури, падащи над веждите му, чак до пръстите на краката.

Току-що бяха правили любов. Кожата й пламтеше под потта, която още не бе успяла да изсъхне в горещата нощ. Космите на гърдите му бяха разрошени от страстните движения на нейното тяло срещу неговото. Мускулите му бяха отпуснати, дишането му равномерно. Бе заспал.

Не можеше да му се сърди за това. Докато й помагаше тези дни, беше издръжлив като скала. Бе заслужил почивката си. Освен това, точно сега не й се говореше. Не бе готова да сподели с него мислите си.

Затова още един час се бори мълчаливо с тях, докато изтощението я надви. Ала преди да заспи, успя да стигне до решение. Брендън Кар бе прекалено съвършен, за да бъде вярно това. Трябваше да има някакъв недостатък. Нейната задача бе да открие този недостатък, преди да се бе влюбила в него до уши така, че да няма спасение.

 

 

През следващите няколко седмици Керълайн и Брендън живееха по начин, който бе не толкова установен порядък, колкото редовна среща на умовете им. Сутрин и двамата отиваха на работа, а вечер си носеха работа за вкъщи, като разликата беше къде я вършеха — понякога в неговия апартамент, понякога в нейния. Имаше разлика и кога я вършеха — понякога, преди да отидат вечерта на кино, понякога, след като се върнат от ресторант, понякога между леко хапване, телефонни разговори и домакинска работа. Откриха, че спонтанното малко разнообразие е освежаващо, и макар да се оказа, че във вкусовете им има дребни разлики, изненадващо лесно стигаха до компромис.

Керълайн не дебнеше толкова усърдно за недостатъците на Брендън, колкото би трябвало. Прекалено често се чувстваше толкова добре с него, че просто не й идваше наум да му търси недостатъци, а когато бе уморена след дългия работен ден, нямаше и желание да ги търси.

От време на време обаче, когато я обземеше някакво странно вътрешно безпокойство, тя се замисляше за съвместния им живот и търсеше капан в техните отношения. Бе искала свободата да идва и да си отива, когато пожелае, и я имаше. Брендън никога не я караше да се чувства виновна. Той не говореше неща, които не мислеше, и не даваше обещания, който не изпълняваше. Керълайн можеше да се облегне на него и да намери здрава опора, и никога Брендън не се бе отнасял с нея като със своя майка. Когато търсеше признаци, че той я използва, не намираше.

Приготвянето на вечерята бе чудесен пример. През дните, когато решаваха да ядат у дома, Керълайн се заемаше с това, защото бързо се разбра, че дори тя знае да готви повече от него. Но Брендън й помагаше. Дори Керълайн да протестираше, той предлагаше, настояваше да нареже лука, да начука пържолите или да сложи масата, и нито веднъж не я остави след това да разчисти сама.

Прането бе друг пример. Без да се замисля, Керълайн предложи да взима и неговото пране, когато носи своето на пералня в мазето на къщата. Това нямаше да я затрудни, реши тя. И без това трябваше да пере, и нямаше да натежи, ако към своите дрехи добавеше и неговите тениски, шорти и чорапи. В замяна Брендън настоя той да отиде до химическото чистене, където Керълайн също трябваше да ходи. Следващата седмица, когато тя бе неразположена, гадеше й се и я болеше корем, той свърши и двете неща.

Не, в никакъв случай не я използваше. Наистина, когато бе в неговия апартамент, Керълайн машинално започваше да оправя. Ала пък Брендън също така машинално вдигаше телефона, когато бе в нейния. Вярно бе, че тя прибираше вестниците и пощата му, когато той бе в командировка. Но пък тогава Брендън се обаждаше всяка вечер, където и да беше, а когато се върнеше у дома, бе по-внимателен от всякога, за да навакса онова, което тя бе вършила, докато го беше нямало.

 

 

Точно когато той бе в една такава командировка, след като бяха прекарали заедно почти четири седмици, на вратата на апартамента му се почука. Керълайн, която си бе тръгнала от работа веднага след последните си клиенти, чакаше точно това почукване. Тя произнесе наум една кратка молитва, която бе изпълнена в момента, в който отвори вратата и видя прелестна брюнетка на не повече от шестнадесет години и много, много нервна.

— Ти трябва да си Шели — каза Керълайн тихо, ала с развълнувана усмивка. Хвана момичето за ръката, вмъкна го вътре и бързо затвори вратата. — Аз съм Керълайн. Слава Богу, че дойде. Майка ти се тревожи.

Шели изглеждаше малко смутена от това.

— Тя няма за какво да се тревожи. Аз й оставих бележка, че идвам тук.

— И все пак, от Канзас до Вашингтон е доста далеч. Как пристигна?

— С автобус.

На Керълайн не й се мислеше на какво приличат автобусните спирки в тази страна, но добре поне, че момичето не бе тръгнало на автостоп.

— Брат ти ще си отдъхне, като те види.

Шели се огледа неспокойно наоколо.

— Той тук ли е?

— В командировка е от вчера сутринта, ала като разбра, че си тръгнала, отложи всичките си срещи за утре. Би трябвало да се върне след един-два часа.

Шели кимна. Погледът й отскочи настрани. Изглеждаше притеснена.

— Ти ли си говорила с майка ми? — попита тя.

— Аха.

— Ти тук при Брендън ли живееш?

— Не.

— Но сигурно има нещо между вас, щом си тук.

Керълайн не бе сигурна как ще я приеме Шели, ала с облекчение забеляза, че момичето бе по-скоро любопитно, отколкото враждебно.

— Снощи бях дошла да оставя някои неща и случайно се оказах тук, когато майка ти се обади.

— Обзалагам се, че мама се е изненадала, когато ти си вдигнала телефона вместо Брендън.

— Малко да, струва ми се — Керълайн се усмихна накриво, като си спомни колко се бе впечатлила от разпалеността на възрастната жена. — Но се овладя.

— Тя винаги се овладява. Тя е готина. Трябва да й го призная.

Притеснението изглежда започваше да се разсейва. Керълайн се възползва от това и внимателно предложи:

— Не мислиш ли, че би трябвало да й се обадим и да й кажем, че си пристигнала благополучно?

— Щом разбере, че съм жива и здрава, тя сигурно ще ми е бясна.

— Защото си оставила бележка и си тръгнала, вместо предварително да обсъдиш пътуването с нея? Може би. Обаче ако още сега й се обадиш и й кажеш, че току-що си пристигнала и веднага искаш да й се обадиш, защото знаеш, че се тревожи, обзалагам се, че ще ти се сърди съвсем малко.

Очевидно това се стори разумно на Шели, защото след моментно колебание тя пусна раницата си на пода и се запъти към телефона.

Опитвайки се да я остави сама, Керълайн отиде до големия прозорец и застана с гръб към момичето. Лесно разбираше защо Брендън толкова обичаше своята доведена сестра, която бе толкова по-малка от него. Тя бе прелестна — дребничка и слаба, с три четвърти чорапи и ниски обувки, къса джинсова пола, почти скрита от голяма тениска и отгоре от още по-голяма джинсова риза с навити ръкави и вдигнати ревери. Тренираното око на Керълайн забеляза в нея добродушие и уязвимост, които съвпадаха с това, което майка й беше разказала снощи за нея.

Шели не бе непокорна. Баща й — вторият съпруг на майката на Брендън — бе починал преди три години, и Шели бе много близка с майка си. Тя не пиеше и не употребяваше наркотици. Бе отлична ученичка и едва миналата година, малко късно, се бе включила в една компания. Единственият й недостатък изглежда бе мързелът, поради което не си бе намерила работа за през лятото. Прекарваше времето си с приятелки и с първия си стабилен приятел. Преди два дена бе скъсала с това момче и заради това се бе втурнала да търси Брендън, когото обожаваше.

— Керълайн?

Керълайн се обърна и видя, че Шели й подава слушалката. Бързо я взе.

— Ало?

— Е, на мен ми звучи добре — съобщи Елизабет Плъмър без предисловия.

— И добре изглежда.

— Казва, че иска да остане за няколко дни при Брендън. Знам, че апартаментът му е малък, така че това може да създаде проблеми, ала оставям на него да реши. Ще му предадете ли да ми се обади, щом се прибере?

— Разбира се.

— И няма да я пуснете да мръдне оттам, преди той да се е върнал, нали?

— Тя никъде няма да ходи — отвърна Керълайн и се усмихна дяволито на Шели. — Аз се чувствам самотна. Имам нужда от компания — отдалечи слушалката от устата си, за да попита Шели дали е вечеряла. Момичето поклати отрицателно глава и тя каза в слушалката: — И двете умираме от глад. В хладилника на Брендън има пържоли. Смятам да ги опека на скарата. Ако улучи времето, той може да дойде тъкмо навреме за пиршеството.

— Благодаря, Керълайн — каза майка му искрено. — Може би някой ден ще мога да ви благодаря и лично.

— Много би ми било приятно — отвърна Керълайн с усмивка, сбогува се и затвори.

Брендън наистина улучи момента. Имаше време само да прегърне мечешки Керълайн и Шели, преди да седне на угощение от пържоли, чеснов хляб и салата — всичко купено от Керълайн на връщане от работа.

Няколко дни Шели спа на дивана на Брендън, през което време Керълайн живееше в собствения си апартамент. Въпреки че й липсваха любенето на Брендън и усещането за голямото му тяло през нощта, така беше по-добре. Близките отношения между Керълайн и Брендън бяха достатъчно очевидни за Шели, която копнееше за малко от вниманието на брат си. Като й оставяше това време насаме с брат й, по-трудно щеше да предизвика ревността й.

Керълайн и Шели се сприятелиха. По ирония на съдбата, макар Шели да бе мислила, че Брендън ще е този, пред когото ще излее разбитото си сърце, тя откри, че Керълайн, по-близка до нея по възраст, и при това жена, бе много по-добра за тази роля. Керълайн имаше още две предимства — с единия си крак се бе отделила от семейството и знаеше какво прави.

Докато дойде време да се върне у дома — този път със самолет — тя вече бе решила, че сърцето й не е толкова разбито, колкото отначало й се струваше. Освен това реши, че Керълайн би била идеалната жена за Брендън, и побърза да го каже на майка си, която се обади да го съобщи на самия Брендън, а той отговори, че е съгласен с нея и работи по въпроса.

Наистина работеше. Работеше. Бе си го казвал толкова много пъти, че му се повдигаше от тези думи. За съжаление, да „работи“ най-често означаваше да седи, да не прави нищо, освен да бъде самият себе си и да се надява да влезе под кожата на Керълайн дотолкова, че да предизвика някакъв взрив от чувства. За мъж, свикнал да действа, това чакане бе убийствено. Но нямаше избор.

Обстоятелствата бяха на негова страна. Обстоятелствата около удара на нейния баща ги закараха в Милуоки, където Брендън можа да покаже на Керълайн не само че може да се разбира с роднините й, но и че животът с тях е много по-лесен за нея, когато той е наблизо. Обстоятелствата около разбитото сърце на Шели Плъмър свързаха Керълайн с неговото семейство, като навсякъде се лееха положителни чувства.

Обаче обстоятелствата около раждането на бебето на Керън бяха емоционално най-просветляващи за Керълайн. Бебето се появи — много удобно — един петък, три дни след заминаването на Шели. Дан се обади на Керълайн в службата и тя бе извън себе си от радост. Прекара обедната си почивка в пазаруване за новия племенник, след това вечерта измъкна Брендън да правят още покупки. Той много се радваше, че Керълайн толкова се радва, затова тръгна без възражения.

Следващата сутрин потеглиха с кола към Филаделфия. Керън бе много оживена. Тя бе открила, че раждането е много по-леко от бременността, и двамата с Дан не можеха да се нарадват на сина си. Приеха добре и Брендън, и чувствата бяха взаимни. Това помогна на Керълайн, защото докато Брендън бе зает с Керън и Дан, тя имаше повече време да убеждава по телефона майка си, че бебето е живо и здраво. Когато не се занимаваше с това, гледаше през стъклото на вратата малкото плътно увито вързопче живот, доведено на бял свят от любовта между Керън и Дан.

Тънки виолетови клепачи, трепкащи при всеки младенчески сън. Мъничка уста, свиваща се в сладки форми около нищо. Миниатюрни пръстчета, като крачета на паяк, пълзящи лениво по розовата бузка. Едва надигнато носле с две дупчици в основата.

Той бе прекрасен, помисли Керълайн. И дълбоко я трогна. Спомни си времето, когато преди четири години се роди племенницата й. Тогава бе развълнувана и малко уплашена.

Сега се вълнуваше по друг начин. И в това нямаше нищо чудно. Тя бе жена, с майчински инстинкти, и тези инстинкти се проявяваха. Искаше й се да държи, да храни и да обича едно бебе, също толкова малко и безпомощно като това. Искаше бебе, което да е нейно — нейно и на Брендън.

През остатъка от следобеда мисли за това. Двамата с Брендън заведоха Дан на вечеря. После го оставиха в болницата при жена му и сина му и продължиха на север към мотела, който бяха избрали от указателя на Керълайн.

Брендън също бе замислен. Мислеше почти за същите неща, за които мислеше и Керълайн, и го знаеше. Бе видял лицето й — как можеше да не види лицето й! — когато тя гледаше това дете. Никога досега не бе виждал такова прекрасно изражение, и докато се възхищаваше на красотата зад него, му стана неприятно, че бебето, което Керълайн гледаше с такова обожание, не бе неговото. Тя щеше да бъде прекрасна майка — знаеше го още преди да се срещнат лице в лице, и мнението му не се бе променило. Но, по дяволите, преди да имат деца, първо трябваше да се оженят, а преди да се оженят, трябваше да си признаят, че се обичат, а за да стане това, Керълайн трябваше да осъзнае, че отношенията, които тя си мислеше, че иска, не са достатъчни!

Думи и чувства се надигнаха в него, ала не можеха да излязат навън и се свиха на топка. Докато двамата с Керълайн стигнат до целта си, един очарователен мотел в Куекъртаун, Брендън изпадна в лошо настроение, колкото неприятно, толкова и необичайно за него.

— Отивам да потичам — съобщи й той още щом ги заведоха в стаята им, и се зае да търси в сака шорти.

Керълайн бе усетила настроението му в момента, в който то премина границата между тревога и гняв. Сякаш бе почувствала невидими пръсти да се впиват в рамото й, показвайки й, че нещо се мъти. Но да го знае бе едно, а да действа според това знание — съвсем друго. Имаше смътна представа какво му е в ума, ала не беше сигурна, че е готова да го обсъжда.

— Тъмно е — забеляза тя.

— Аз често бягам през нощта.

— Тук пътищата не са осветени, както вкъщи.

Брендън бе смъкнал джинсите си и, седнал на ръба на леглото, се опитваше да ги изхлузи през гуменките. Джинсите се запънаха, той изръмжа нетърпеливо, изрита гуменките, след тях джинсите и тръгна да събира гуменките.

— Има луна.

Керълайн никога не го бе виждала такъв. Бе го виждала да се връща вкъщи намръщен, ядосан от нещо в службата. Бе го виждала да излиза сутрин и да открива, че гумите на колата му са спукани. Бе го виждала дори когато Шели му съобщи, че е прекарала нощта между Канзас и Вашингтон.

Ала никога не се бе мръщил на нея! Не че сега й се мръщеше. Брендън всъщност изобщо не я поглеждаше. А това бе още по-лошо.

Гледаше го безпомощно как свърши с гуменките, хвърли ризата си и излезе. После загаси лампата и се приближи до прозореца — навреме, за да види как сянката му се откъсва от стената на мотела и поема в ритмичен бяг по пътя.

Стоя там дълго след като той бе изчезнал от погледа й и накрая се отпусна на един шезлонг да чака завръщането му. След малко й дойде наум, че сигурно просто му завижда. Не само той имаше нужда от малко свеж въздух. Затова се преоблече, кимна на няколкото посетители, които седяха във фоайето, и излезе.

Щом се озова отвън, се изправи пред дилемата какво да прави и накъде да тръгне. Тя не беше бегач, а и да беше, нямаше откъде да знае накъде бе поел Брендън, след като се бе отклонил от главния път.

Не искаше да се размине с него. Не искаше и да бъде на чист въздух. Това, за което всъщност бе излязла, бе да бъде с него.