Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (12)

Глава 11

Ден втори

20:41 часа, 3,1°С

Хана погледна тетрадката, пребледня и се отпусна на най-близкия стол. Познаваше я много добре. Джош я наричаше „бележникът ми с размисли“ и не се разделяше с нея.

— Той я загуби — прошепна тя и в желанието си да докосне тетрадката поглади найлоновата торбичка, в която беше поставена. Нещо на Джош. Нещо, което похитителят им бе подхвърлил. Подигравка. Жестока пародия на власт.

— Какво искаш да кажеш с това, че я е загубил? — попита Мич. — Кога?

— Точно преди Деня на благодарността. Беше като обезумял. Казах му, че сигурно я е забравил в училище — отговори тя. — Но той твърдеше, че това е невъзможно. Обърнахме къщата наопаки, за да я търсим.

Помнеше го много добре. Пол се бе върнал у дома от тенис и побесня от безпорядъка, който цареше в къщата. Семейството му щеше да дойде за празника и той държеше домът му да е идеално подреден, за да видят роднините му колко добре се справя с живота. Не можеше да си губи времето с някаква глупава тетрадка.

Хана сведе поглед към „глупавата тетрадка“ и искаше да я прегърне, сякаш беше самият Джош. Гореше от желание да попита Пол какво изпитна сега към глупавата тетрадка на Джош, но той още не се бе прибрал. Представи си, че той е отишъл на бдението веднага след издирването — нещо, което тя не можеше да направи. Отец Том щеше да я разбере, но не и Пол, беше уверена в това.

— Беше разстроен дни наред — прошепна тя. — Сякаш бе изгубил дневника си.

Мегън и Мич се спогледаха.

— Сигурно е била у него вчера вечерта.

Хана поклати глава, без да откъсва поглед от тетрадката в скута си.

— Не я видях повече. Сигурна съм, че щеше да ми каже, ако я беше намерил.

Лили надзърна от едната страна на стола и вдигна усмихнатото си личице към майка си, сините й очи бяха широко отворени, а златистите къдрици — разрошени. Тетрадката привлече вниманието й и тя доволно изписка, сочейки с пръст Снупи на корицата.

— Мама! Джош! — заяви тя, смеейки се и протегна ръка към тетрадката.

Мич хвана найлоновата торбичка за единия край. Мегън взе тетрадката от него и измърмори:

— Ще я дам на моя човек. Ще отида в лабораторията утре рано сутринта.

Мич поседя още малко при Хана. Тя беше като вцепенена. Той я остави да седи на стола с Лили в скута. Ченгето беше в кухнята.

Мегън го чакаше до колата. Бе прескочила до училището с Джо Питърс, офицера, който й помагаше да разпитва малките хокеисти. Трябваше да се върнат до центъра на града, където тя бе паркирала лумината.

Нямаше смисъл да претърсват около училището. Тетрадката можеше да бъде подхвърлена от всеки. Училищният персонал беше с Мич — нямаше свидетели. Лесно бе човек просто да мине с колата си покрай експлоръра и да постави тетрадката на предния капак. Похитителят вероятно дори не бе слизал от колата си.

Мич се качи в колата и блъсна вратата.

— Проклет кучи син! — изръмжа той. — Не мога да повярвам, че просто я е подхвърлил на капака. „Ето, умнико, вземи тази улика. По дяволите!“

„Сякаш ми хвърля ръкавица“ — помисли си с отвращение. Това превръщаше престъплението в игра. „Хвани ме, ако можеш.“ Явно си имаха работа с един извратен и арогантен тип. Толкова уверен в себе си, че дори им подхвърляше доказателство.

— Ще пипна този мръсник — изръмжа Мич, завъртайки ключа на таблото.

Мегън смяташе реакцията му за съвсем нормална. На негово място тя сигурно щеше да каже същото. Похитителят го бе накарал да се чувства като глупак.

Тетрадката беше единствената им улика. Хората, които претърсваха областта, не бяха открили нищо. Доброволците също бяха повикани. Отрядите на полицията от Дийр Лейк, момчетата от окръжната полиция и агентите на Мегън от Сейнт Пол продължаваха издирването, като проверяваха празните и изоставени сгради, складове, железопътния парк; патрулираха по улиците и страничните пътища, търсейки и най-малката следа за нещо подозрително; следваха указанията на момчетата от хеликоптерите, които смятаха, че са забелязали нещо, придвижвайки се от място на място като участници в страховит лов.

Хеликоптерите на щатския патрул и Бюрото щяха да продължат търсенето и през нощта, прелитайки над всеки сантиметър от окръга Парк, техните ротори нарушаваха тишината на зимната нощ. Но ако не откриеха нещо, сутринта вече те нямаше да се върнат. Бяха огледали територия от триста квадратни километра, без да забележат нищо, така че нямаха представа в коя посока да продължат търсенето.

В командния пост телефоните звъняха постоянно — повечето обаждания бяха от загрижени граждани, които искаха да се информират за хода на издирването или за да изкажат гнева си от отвличането. Никой не бе видял нещо. Никой не бе видял Джош. Сякаш невидима ръка се бе протегнала от друго измерение и го бе отнесла.

Времето минаваше. Бяха изминали двадесет и шест часа, отчаянието им се засилваше. Двадесет и четири бе магическо число. Ако изчезналият човек не бъдеше открит за двадесет и четири часа, вероятността жертвата да бъде открита намаляваше с всяка изминала минута.

Нощта бе паднала като черна метална завеса. Температурата беше спаднала до 2 градуса. Студено, но януарските нощи щяха да бъдат с минусови температури. Жестоко студено. Смъртоносно студено. В главите на всички се въртеше мисълта, че похитителят на Джош може да го е оставил някъде навън и той да умре, преди да бъде открит.

— Трябва да разгледаме тези страници — каза Мегън, свела поглед към фотокопията на всяка страница от тетрадката на Джош. — Не вярвам, че похитителят би оставил нещо наистина уличаващо в нея, но все пак сме длъжни да проверим.

Мич се обърна към нея. На светлината, идваща от таблото на колата, лицето му бе набраздено от сенки, а погледът му беше суров.

— Какво ще кажеш за основния въпрос? — попита я. — Къде и кога нашият човек е успял да вземе тетрадката? Изчезнала е преди два месеца. Ако е разполагал с толкова време, ние си имаме работа с добре обмислено престъпление.

— И откъде я е взел? От шкафчето на Джош? Тогава сигурно има за съучастник някой човек от училището…

— Всеки може да влезе в училището по всяко време на деня. Коридорите не се охраняват, а на шкафчетата няма ключалки.

— Джош може да е загубил тетрадката на път към дома си — предположи Мегън. — Всеки може да я вземе от улицата. Всеки, който е влизал в къщата на Киркууд, може да я е взел.

Мич нищо не каза, докато караше на заден ход, за да излезе от паркинга. Насочи се на юг към Лейкшор, сетне на изток към Девето Авеню. Мислено направи списък на новите затруднения, създадени от тетрадката.

— Трябва да разберем дали някой от персонала в училището не е отсъствал от срещата тази вечер, да открием дали някой не е бил уволнен през последните шест месеца и да вземем списък на всички, които са идвали в къщата на Хана и Пол от средата на ноември — приятели, съседи, техници…

Представата за екипите от хора, еднообразието, писмената работа беше обезкуражаваща. Ситуацията го дразнеше — похитителят им бе подхвърлил улика и по този начин само затрудняваше работата им.

Мич изрече:

— Имам нужда от храна и легло.

— Мога да ти предложа първото — предпазливо изрече Мегън. — За леглото ще трябва сам да се погрижиш.

Не че искаше да е с него, каза си тя. Нямаше нищо общо с чувството, което се появи при мисълта, че ще остане сама в апартамента си тази вечер. Беше прекарала по-голямата част от живота си сама. Не беше чак толкова страшно.

Образът на Джош се появи в ума й като призрак, като светещите зелени числа на будилника. Самотата беше страшна. Както повечето полицаи, ангажирани в случая, тя работеше денонощно. Ако можеше, щеше да забрави за храната и почивката, но тялото й се нуждаеше от зареждане. Така че трябваше да прекъсне работа за няколко часа и да лежи будна, взирайки се в мрака, размишлявайки за Джош, докато часовникът тиктакаше. Мич щеше да направи същото.

— Можем да разгледаме тези страници на спокойствие — каза тя.

— Имаш ли вече всички удобства? — попита Мич.

— Надявам се, но за всеки случай взех предпазни мерки и поръчах пица по твоя клетъчен телефон, докато ти говореше с Хана.

Той повдигна вежди.

— Да използваш служебен телефон за лична работа? Агент О’Мали, шокиран съм.

— Реших, че нуждата от пица е служебен въпрос. Така ще мисли и момчето за доставки, ако знае какво е добро за него.

— Къде живееш?

— На Айви Стрийт 867. Закарай ме до моята кола и ще ти покажа пътя.

— Сега се връщаме в управлението, трябва да се справим с репортерите — каза Мич. — Нервите ми са твърде изопнати, за да отговоря дори на един тъп въпрос.

— Тогава няма да те питам как обичаш пица — с гъби или с чушки.

— Единственото ми изискване е да не виждам хора от пресата. Ще вечеряме и ще прегледаме тези страници. Ако имаме късмет, репортерите може да се откажат да ни чакат, когато пристигнем в управлението.

Завиха по пътя за центъра на града. Когато стигнаха до Айви Стрийт, Мич спря до тротоара. Триетажната къща на ъгъла бе огромно викторианско творение, разделено на апартаменти. Преддверието бе осветено. На вратата все още висеше коледен венец.

Изкачиха се по скърцащите стъпала до втория етаж и тръгнаха по коридора. От апартаментите се чуваха звуци от телевизията и гласове. Някой бе пържил лук за вечеря. Велосипед бе подпрян в коридора, а на дръжките му имаше послание: „Заредено е да избухне. Крадци, можете да рискувате.“ Сетне завиха към друго стълбище.

— Наела съм целия трети етаж — обясни Мегън, докато търсеше ключовете си в джоба на шубата. — Голям е колкото един апартамент.

— Какво те накара да избереш това място, вместо да наемеш апартамент?

Тя сви рамене.

— Просто обичам старите къщи. Имат атмосфера.

Когато отвори вратата, ги лъхна топлина. Тя светна лампите.

— Май вече всичко е включено.

— Господи, сигурно е четиридесет градуса! — заяви Мич, съблече якето си и го хвърли на облегалката на стола.

— Четиридесет и един — задъхваше се Мегън, гледайки термостата. — Предполагам, че има някакъв номер. Бях го нагласила на двадесет градуса. — Тя хвърли поглед към Мич. — Това би трябвало да ти хареса, нали си от Флорида.

— Климатизирал съм се вече. Имам си снегоходки и ходя да ловя риба в заледената вода.

— Мазохист.

Тя хвърли купчината листа на масата и изчезна по коридора в онова, което Мич предположи, че е спалня. Той стоеше по средата на дневната и се оглеждаше, опитвайки се да открие нещо от Мегън О’Мали.

Кухнята и дневната бяха разделени само от старинна, кръгла дъбова маса и различни старинни столове. Кухненските шкафчета бяха бели и изглеждаха така, сякаш бяха изхвърлени от друга стара къща. Стените бяха боядисани в нежнорозово, но той бе убеден, че това не е работа на Мегън, която нямаше време за подобни неща. Цветът й подхождаше; тя едва ли би се съгласила с това твърдение. Цветът бе твърде женствен. Това бе страна, която тя не показваше пред хората.

Мебелите в дневната бяха стари, но запазени. Навсякъде бяха натрупани кашони. Имаше книги, чинии, одеяла. Явно бе разопаковала само най-необходимото.

— Премести кашоните и седни — провикна се тя.

Излезе от спалнята облечена с широка риза. Черният клин подчертаваше стройните й крака. Две котки се въртяха около нея, като се опитваха да привлекат вниманието й. По-едрата беше черна, но с бяла муцунка и бели лапички. По-малката беше сива и с тигрови шарки.

— Пази се от котките пазители — сухо изрече тя. — Ако те сбъркат с мръвка от любимата им котешка храна, с теб е свършено. Тръгна към кухнята и те я последваха с вирнати опашки.

— Черната се казва Фрайдей — осведоми го тя. — А сивата е Ганън.

Мич се усмихна. Тя беше кръстила котките си на героите от „Драгнет“ Нищо мило или нежно, нямаше Пуфи или Флъфи. Котките носеха имената на ченгета.

— Дъщеря ми много ще ги хареса — каза той. Погледна часовника си и изпита вина, тъй като пак беше пропуснал времето за лягане на Джеси. — Ние имаме куче. Смятам, че ни е достатъчно. Тя иска да си вземе и коте, но дядо й е алергичен.

Или поне такова бе извинението на Джой. Оправда се с Юрген. Мич смяташе, че по-скоро Джой е алергична към сменянето на сандъчето на котката и към космите, които оставаха след нея.

— Имаш късмет, че има кой да се грижи за дъщеря ти — отбеляза Мегън. Хвърли празната консервена кутия в кошчето за боклук и се наведе да извади нещо от хладилната чанта, която използваше за хладилник.

— Да, предполагам — отвърна Мич, поемайки бутилката, която тя му подаде. — Бих предпочел обаче сам да се грижа за нея.

— Наистина ли?

— Да, наистина — отвърна той отбранително. — Защо да не го направя? Тя ми е дъщеря.

Тя сви рамене, но сведе очи.

— Отглеждането на едно дете е бреме, което някои мъже не биха поели.

— Тогава те не би трябвало да стават бащи.

— Да… това е факт.

Мич наблюдаваше внимателно Мегън, докато тя хвърляше капачката в кошчето за боклук. В думите й прозвуча горчивина.

— Каза, че баща ти също е бил полицай.

— Четиридесет и две години в синя униформа. — Тя се облегна на плота. — Получи нашивки на сержант и не се издигна повече. Не искаше. Както би заявил на всеки, който желае да го изслуша, истинската работа на полицая е на улицата.

Не успя да скрие огорчението си. Той забеляза как очите й блеснаха предпазливо. Тя остави бутилката, обърна се към прозореца над мивката, отвори го и се загледа навън. Мич се доближи до плота.

— Имаш ли братя?

— Един.

— Той също ли е ченге?

— Мик? — Тя се изсмя. — Господи, не! Той е брокер в Лос Анжелис.

— Значи ти следваш стъпките на баща си?

„Няма представа колко вярно е това“ — помисли си Мегън, докато се взираше в мрака. Навън бе започнало да вали сняг. Снежинките блестяха като звезди на светлината на уличните лампи. Беше прекарала голяма част от живота си, следвайки баща си като сянка. Какъв тъжен, глупав цикъл на живота!

Можеше да види Мич, който бе застанал наблизо, с разхлабена вратовръзка, горните две копчета на ризата му бяха разкопчани, ръкавите му бяха навити. Раменете му бяха напрегнати. Беше замислен и мрачен, тъмните му очи бяха приковани в нея, изучаваха я.

— Обичам работата си — изрече тя. — Подходяща е за мен. „Подхожда на образа, който показва пред света“ — помисли си Мич. На решителен и отдаден на работата си човек. Подхождаше на образа, който се опитваше да му представи. Бог му беше свидетел, тя му бе донесла достатъчно неприятности като първата жена — агент, която Бюрото бе изпратило в това спокойно кътче на Минесота. Не беше необходимо да се рови повече. Нямаше нужда да се опитва да я разбере.

Въпреки това той се приближи до нея дотолкова, че да усети електрическото поле, което се създаде между тях. Тя предупредително присви очи, но не отстъпи. Не би го сторила. Вероятно беше глупак. Реакцията му към нея бе елементарна, инстинктивна. Тя го предизвикваше. Той искаше да разчупи фасадата й на твърдо ченге. Искаше… и това го изненада. Не бе пожелавал жена след Алисън. Беше изпитвал нужда и я беше потискал. Учуди се, че може да желае точно Мегън.

— Да, работата ти подхожда — измърмори той. — Ти си с твърд характер.

Тя повдигна брадичка.

— Тогава не го забравяй, шефе.

Беше застанал твърде близо. Достатъчно близо, така че да пожелае да вдигне ръка и да докосне белега на брадата му, да докосне устните му. Достатъчно близо, за да надникне в дълбините на кафявите му очи.

Сърцето й заби по-силно.

— Трябва да обсъдим случая — напомни му.

Мич вдигна ръка и сложи пръст на устните й.

— Десет минути — прошепна той, като повдигна брадичката й. — Никакъв случай. — Наведе се и докосна с устните си нейните. — Само това.

Когато я целуна, в него се надигна нещо съвсем първично и плътско. Тя жадно отвърна на целувката му. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и я притиснаха още по-силно. Само за част от секундата между тях нямаше нищо друго, освен желание. Силно. Изгарящо. Тялото му бе горещо и твърдо. Тя се притискаше силно към него, изгаряща от страст.

Мич я повдигна и я постави да седне на плота. Краката й обгърнаха кръста му. Когато той отново впи устни в нейните, тя прокара пръсти през гъстата му коса. Той обхвана лицето й с ръце, докато я целуваше все по-буйно и настоятелно. Шнолата й падна и косата й се разпиля по раменете, кестеняво червена коприна, която той отмести от лицето й.

Въпреки че през отворения прозорец нахлуваше студен въздух, изгаряха от горещина. Ризата на гърба му беше мокра от пот. Капчици пот се стичаха по врата й. Той ги преследваше с устни. Тя отметна глава назад и затвори очи. Усещаше как пръстите му разкопчават ризата й. Сетне тя се свлече от раменете й и устните му бяха върху гърдите й.

Тя ахна, когато той целуна зърното й и го погали с език. Желанието й избухна. Разкъсваше тялото й. Шокът възвърна здравия й разум.

Мич усети мига, в който това се случи. Тя шумно си пое въздух, мускулите на гърба й се напрегнаха. Слава Богу, защото бе готов да я обладае точно тук. Желаеше я твърде силно по причина, която не можеше да определи. Желанието туптеше в цялото му тяло.

Бавно вдигна глава, отвори очи и срещна погледа й. Също толкова бавно смъкна ризата й и скри закръгления й бюст.

— Сигурна ли си, че няма да обмислиш отново предложението за легло? — попита той с тих глас.

— Сигурна съм — прошепна тя.

Помогна й да слезе от плота, но я задържа до себе си. Наведе се и леко я целуна по челото.

Мегън потръпна при мисълта да бъде с него в леглото. Веднага обаче си представи последствията от това. Тази стъпка можеше да я съсипе, да провали кариерата й, която бе изграждала толкова усилено.

— Не че не го желая — призна тя, когато някой почука на входната врата и миризмата на пица се разнесе в апартамента, — но десетте минути изтекоха.

 

 

21:16 часа, 3°С

Пол седеше на коженото кресло зад бюрото си. Счетоводната фирма „Кристиансен и Киркууд“ беше наела апартамент в „Омни Комплекс“, двуетажно тухлено задание, в което имаше още агенция по недвижими имоти, застрахователна фирма и няколко дребни адвокатски кантори. По това време нямаше никого в сградата. Всички си бяха отишли по домовете.

Тази мисъл прободе Пол като с бръснач.

Семейството му беше разбито. Дори преди изчезването на Джош то беше счупено, изкривено. Заради Хана, великата доктор Гарисън! Любимката на града. Моделът на съвременната жена. Защото тя бе егоистка, защото ценеше работата си повече от брака си, техният брак се разпадаше. Заради нея той не желаеше да се прибира у дома. Заради нея той имаше любовница. Заради нея Джош бе изчезнал.

Часове след като се върна от издирването, не можеше да се стопли. Напрежението го караше да стане и да крачи из стаята. Мислеше си за изминалия ден. Стотината доброволци газят из дълбокия сняг, а от устите им излиза пара. Над тях бръмчат хеликоптери. Хрътките и полицейските кучета лаят. Жужаха камерите, придружени от ослепителния блясък на прожекторите. Репортерите го обсаждаха с въпроси:

„Господин Киркууд, ще кажете ли нещо?“

„Господин Киркууд, ще направите ли изявление?“

„Просто искам синът ми да се върне. Ще направя всичко — бих дал всичко синът ми да се върне.“

Изглеждаше му нереално. Сякаш животът бе спрял. Сякаш съществуването му бе огледално отражение на реалността. Караше го да се чувства неудобно, сякаш беше в чужда кожа. Той имаше нужда от ред, жадуваше за ред. Редът бе излетял през прозореца.

— Пол, седни, трябва да си починеш.

Гласът дойде от сенките. Почти бе забравил за нея. Тя го следваше от бдението, като внимаваше да не влезе в сградата веднага след него. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много в нея — умението й да бъде дискретна и да го разбира. Тя работеше като секретарка на половин ден в щатския фермерски офис. Не преследваше кариера, работеше и получаваше заплата. Мъжът й преподаваше в колежа „Харис“. Беше загубил интерес към нея, отдавайки се напълно на работата си в отдела по психология. Работата му беше важна. Беше основна. Като тази на Хана.

Пол седна на тапицирания диван. Тя моментално се приближи и започна да разтрива раменете му.

— Имаше доброволци от целия щат — тихо изрече тя. Винаги говореше тихо, така както той смяташе, че жените би трябвало да говорят. Пол затвори очи и си помисли колко женствена е тя, какъв глупак е съпругът й, щом й е обърнал гръб. — На моята маса имаше жена от Пайн Сити и две от Монтичело. Дошли да помогнат.

— Може ли да не говорим за това? — прекъсна я рязко Пол.

Отново се изправи.

— Може би трябва да си тръгваш. Предпочитам да остана сам.

— Само искам да ти помогна, Пол. — Тя притисна глава към бедрото му и нежно го погали. — Просто се опитвам да ти дам морална подкрепа. — Плъзна ръка нагоре. — Снощи толкова ми се искаше да дойда при теб, да легна при теб и да те прегърна.

Докато той бе лежал гол до Хана… Отново затвори очи и си я представи как тя идва при него, представи си как се люби с нея в собственото си легло, докато Хана ги наблюдава от ъгъла на стаята. Срам и желание се смесиха, силно и горчиво, докато се извърна с лице към нея, а тя разкопча панталоните му.

Той си каза, че се нуждае от утеха, от няколко мига на разтоварване. Затвори очи и се отдаде на удоволствието. Погали копринените коси и задвижи бедрата си в ритъм с нейните. Отдаде се на удоволствието за един кратък миг. Сетне настъпи краят и случилото се се превърна в нещо мръсно.

Той не я изпрати до вратата. Не й каза, че я обича. Остави я да допусне, че мъката отново го е налегнала. Отиде до тесния прозорец зад бюрото и се загледа надолу към паркинга. Чу как вратата на кабинета се затвори, а сетне и тази на коридора. Механично погледна към часовника си, така че да знае, когато изминат десет минути, за да си тръгне.

Тази вечер той не се чувстваше свободен. Знаеше, че вече никога няма да се чувства свободен. Наблюдаваше как Карън Райт влезе в хондата си. Колата се понесе по „Омни Паркуей“ и потъна в мрака.

Той бавно се обърна и се върна на бюрото си, взирайки се в телефонния секретар, който приемаше всички телефонни обаждания на личната му линия. Студена пот изби по тялото му. Картините от изминалия ден се въртяха в главата му, зави му се свят. Стомахът му се сви и пръстът му затрепери, когато натисна бутона за съобщенията. Краката му се подкосиха. Той се отпусна на креслото си и хвана главата си с две ръце, докато слушаше записа.

— Татко, можеш ли да дойдеш да ме вземеш след тренировката? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома!