Тами Хоуг
Кукла на конци (3)

Глава 2

— Виновен е! — отсече Ник.

Той не обърна внимание на стола, който му предложиха, и заснова из тесния кабинет на шерифа.

— Тогава защо нямаме нищо срещу него, Ник?

Шериф Огъст Ф. Ноблие остана седнал на стола си.

Суховат на вид, с остри черти, той се опитваше да създаде атмосфера на спокойствие и благоразумие, въпреки че тези характеристики не прилягаха на Форкейд. Гюс Ноблие беше ръководил община Парту с прекъсвания през петнайсет от четирийсет и трите си години служба — три последователни мандата, една загуба вследствие машинациите на Дуейн Кенър, последвана от четвърта победа. Той обичаше тази работа. Беше добър в нея. Едва през последните шест месеца — откакто нае Форкейд — бе почувствал нужда от таблетки срещу киселини.

— Имахме проклетия пръстен! — каза рязко Ник и приглади назад черната си коса.

— Знаеш, че не бе включен в заповедта за обиск. Би трябвало да си наясно, че щяха да го оспорят.

— Не. Реших, че поне веднъж някой в системата ще прояви малко повече разум. Но това е лудост!

— Не е лудост — настоя Гюс, автоматично превеждайки си френския креолски диалект. — Говорим за правилата, Ник. Те са строго обосновани, макар че понякога се налага да ги изменим, понякога — да ги заобиколим, но не можем просто да се престорим, че не съществуват.

— И какво, по дяволите, трябваше да направим? — попита Форкейд иронично и сви рамене. — Да оставим пръстена в къщата на Ренар, да се върнем и да се опитаме да издействаме друга заповед за обиск ли? Не можехме да използваме довода „беше на явно място“, за да получим заповед. По дяволите, та пръстенът въобще не беше на явно място! И след това какво? Да привикаме някой от семейството на Памела Бишон и да си поиграем на въпроси и отговори? — Той стисна очи и разтри чело. — Мисля за нещо друго, което е изчезнало на Пам. Можете ли да се сетите? Аз бих могъл да ви кажа. Би било против проклетите правила, но…

— За Бога, Ник!

Гюс се изправи, почервенял от яд. Под посребрената му коса личеше, че даже темето му е червено. Той сложи ръце на кръста си и хвърли гневен поглед към Форкейд, който се бе надвесил над бюрото му. С неговите метър и деветдесет бе малко по-висок от детектива, но Форкейд имаше физика като на боксьор — яка кост, мускули и само три процента мазнини.

— И докато се въртяхме в кръг, опитвайки се да следваме правилата — продължи Форкейд, — не смяташ ли, че Ренар щеше да изхвърли пръстена в езерото?

— Можеше да оставиш Стоукс там и да се върнеш. А защо Ренар не бе изхвърлил пръстена вече? Бяхме ходили у тях два пъти…

— Късметът идва на третия път.

— Той май има повече ум.

Това надминаваше всичко, което Ник бе очаквал Гюс Ноблие да каже или да намекне. Първо се почувства глупаво, но сетне си каза, че няма значение. Ала не беше така.

— Мислиш, че аз съм подхвърлил пръстена ли? — попита той със заплашително тих глас.

Гюс въздъхна. Хвърли остър поглед към брадичката на Ник и набързо го отмести.

— Не съм казвал такова нещо.

— Не беше нужно да го казваш. По дяволите, нима ме смяташ за тъпанар? Не мислиш ли, че ако предварително знаех какво ще намеря, щях да съм достатъчно благоразумен да впиша бижуто в проклетата заповед?

Шерифът се намръщи.

— Не аз смятам, че си нечестно ченге. Това е мнение на Кудроу и журналистите са захапали въдицата.

— И трябва ли да ми пука от това?

— Да. Случаят е наплашил всички. Привиждат им се убийци навсякъде и ще се успокоят само ако някой бъде пъхнат на топло.

— Ренар…

Гюс вдигна ръка.

— Спести си го. Всички искаме присъда по това дело. Просто ти подсказвам как би могло да изглежда и как могат да извъртят нещата. Ако Кудроу ни създаде лош имидж, никога няма да хванем натясно онзи боклук. Затова ти казвам да внимаваш какво вършиш.

Ник издиша въздуха, който бе задържал и се отмести от претрупаното бюро, като продължи да снове насам — натам.

— Аз съм детектив, а не шибан дипломат. Трябва да си върша работата.

— Не можеш просто да я вършиш за сметка на Маркъс Ренар. Не и в такъв момент.

— И какво трябва да направя? Да накарам някоя циганска гледачка да ми изнамери още заподозрени? Да обвиня някой друг, за да изглеждам справедлив? Да повярвам на глупавата теория, че убийството е дело на сериен убиец, изпратен уж на онзи свят преди четири години?

— Не можеш да продължиш да нападаш Ренар, Ник. Не и без солидни доказателства или свидетел. Това си е чисто малтретиране и той ще ни съди до дупка.

— Господи, той ли да ни съди?! — произнесе Ник с насмешка. — Един убиец!

— Един гражданин! — изкрещя Гюс, като удари по бюрото между купчините с документи. — Гражданин с права и с адвокат, който бди за спазването им. Забравяш, че си имаш работа с архитект, а не с някакъв малоумник, за Бога!

— Той е убиец.

— Тогава го хвани, но го стори по всички правила. Имам си достатъчно проблеми с хората от общината. Половината мислят, че удушвачът от езерото е възкръснал, а останалите искат линчуване за Ренар, за теб или за мен. Положението е достатъчно напечено, така че не е нужно да доливаш масло в огъня. Не ми противоречи, Ник. Още отсега ти казвам.

— Какво ми казваш? — сопна се Ник. — Да намаля натиска? Или въобще да се откажа от случая?

Той нетърпеливо зачака отговора на Ноблие. Фактът, че отзвукът по случая придобиваше такава важност, малко го плашеше. Беше първото убийство, което разследваше, откакто бе напуснал Ню Орлиънс, и то го бе погълнало, обсебило бе живота му и самия него. Случаят „Бишон“ бе изместил по важност всичко друго както в битието му, така и в съзнанието му. Някои биха нарекли състоянието му маниакално. Той обаче не смяташе, че е пресякъл тази граница, може би само бе зациклил, без да го осъзнава. Нямаше да му е за първи път.

Сви юмруци. Трябваше да приключи случая. Не можеше да се откаже.

— Остани в сянка, за Бога — уморено каза Гюс, докато отново сядаше на стола си. — Отстъпи водещата роля на Стоукс. Не се набивай насила в очите на Ренар.

— Той я е убил, Гюс! Той я е желаел, затова я е преследвал. Тероризирал я е. Отвлякъл я е. Измъчвал я е. И накрая я е убил.

Гюс събра шепи и ги обърна с дланите нагоре.

— Ето, това са нашите доказателства, Ник. Може всички в щата Луизиана да са убедени, че Маркъс Ренар го е направил, но докато не съберем повече от това, с което разполагаме в момента, той ще остане на свобода.

— По дяволите — промърмори Ник. — Може би трябваше да оставя Хънтър Дейвидсън да го застреля.

— Тогава щяха да съдят Хънтър Дейвидсън за убийство.

— Причет ще повдигне ли обвинение?

— Няма избор. — Гюс взе доклада за арест от бюрото си, погледна го и го остави настрана. — Дейвидсън се опита да убие Ренар пред петдесет свидетели. Нека това да ти е за урок, ако си решил да убиваш някого.

— Може ли да си вървя?

Гюс го изгледа подозрително.

— Не си си наумил да убиваш някого, нали, Ник?

— Престани, чака ме работа.

Изражението на Форкейд беше каменно, тъмният му поглед не издаваше нищо. Той си сложи слънчевите очила. Гюс почувства остра нужда да вземе таблетка. После насочи пръст към детектива и го предупреди:

— Внимавай с този избухлив нрав, Форкейд! Вече ти е създал достатъчно проблеми. Напоследък стана модерно ченгетата да опират пешкира. А твоето име е в устата на всички.

 

 

Ани се мотаеше пред отворената врата на заседателната зала, като държеше торбичка с топящи се ледени кубчета на подутината на тила си. Беше сменила окаляната си униформа с джинси и фланелка, която държеше за резерв в шкафчето си. Напрегна се да чуе нещо от спора, който се водеше надолу по коридора в офиса на шерифа, но долови само общия тон — припрян и гневен.

Журналистите бяха предположили още преди представянето на доказателствата, че Форкейд може да загуби работата си заради бъркотията със заповедта за обиск, но от друга страна те обичаха да вдигат шум, макар че изобщо не познаваха тънкостите на полицейската работа. Бяха писали много за общественото недоволство от факта, че полицията не бе извършила нито един арест, но не обърнаха никакво внимание на трудностите, с които се сблъскваха полицаите по случая. Те едва ли не настояваха за публична екзекуция на заподозрения, основавайки се на слухове, след което се обърнаха на сто и осемдесет градуса и обвиниха детектива, водещ разследването, когато той изнесе конкретни данни.

Никой не можеше да докаже, че Форкейд бе подхвърлил пръстена в бюрото на Ренар. Нямаше логика в това той да подхвърли доказателство и да не го впише в заповедта за обиск. Беше напълно възможно самият Ренар да е сложил пръстена в бюрото, без да си представя, че къщата му ще бъде претърсвана трети път. Извършителите на сексуални убийства обикновено си запазваха по нещо за спомен от жертвите. Всичко — от бижута до части от тела. Това беше факт.

Ани бе участвала в семинар на тема сексуални престъпления в полицейската академия в Лафайет три месеца преди убийството на Бишон. Тя записваше колкото й бе възможно повече допълнителни курсове, за да бъде подготвена, когато един ден стане детектив. Това бе нейната мечта — да работи в цивилни дрехи и да разследва мистериозни престъпления, върху каквито сега работеше само в началния етап.

Диапозитивите, които преподавателят им бе показал, бяха ужасяващи. Неописуемо жестоки и брутални сцени. Жертви, измъчвани и обезобразени по начини, каквито никой нормален човек не би си представил и в най-ужасните си кошмари. На нея обаче не й бе нужно да си представя. Тя бе открила тялото на Памела Бишон.

Не беше дежурна в деня, когато обявиха брокерката за недвижими имоти за изчезнала. По време на рутинна обиколка в понеделник сутринта вниманието й бе привлечено от празна къща при езерото Пони. Мястото бе обявено за продан от месеци, въпреки че наемателите се бяха изнесли само преди пет или шест седмици. Ръждивата табела на агенцията за недвижими имоти беше се килнала на една страна на обраслата алея за коли. Статия, която наскоро бе чела в списание „Полиция“, накара Ани да завие по алеята. Ставаше дума за това как много брокерки на имоти всяка година са примамвани на усамотени обекти и след това изнасилвани или убивани.

Скрит в храстите зад рушащата се къща, стоеше паркиран бял мустанг кабриолет с вдигнат гюрук. Тя разпозна колата от изнесеното на оперативката, но направи проверка, за да бъде сигурна. Номерът беше регистриран на името на Памела К. Бишон — не издирвана и неподлежаща на арест от полицията, обявена преди два дни за изчезнала. После намери Пам Бишон — или това, което бе останало от нея, в трапезарията.

Тя все още виждаше зловещата картина, когато затвореше очи — клиновете забити в ръцете, обезобразеното тяло, кръвта, карнавалната маска. Още преживяваше спомена нощем, откъсите се смесваха с кошмар, от който се задушаваше и се будеше, за да си поеме въздух. От време на време, когато най-малко очакваше, още усещаше мириса. Вонята на насилствена смърт — тежка, задушлива, пропита с чувство на страх.

Побиха я тръпки. Стомахът й се сви.

По врата й се стекоха ледени капки от торбичката. Тя трепна и тихо изруга.

— Ей, Брусар! — Помощник-шериф Комптън глътна корема си и се показа на вратата на стаята за почивка. — Разбрах колко студен човек си. Защо тогава се топи ледът? — Ани го погледна подигравателно. — Може би, защото си въздух под налягане, а? — Той й намигна и широка усмивка озари тъмното му лице. — Искаш да кажеш, че е виновен моят разпалващ кръвта чар ли?

— Ти така ли му викаш? — подразни го тя. — Аз пък си мислех, че ти си въздух под налягане.

Зад нея се чу смях.

— Пак улучи, Ани! — възкликна Прежан.

— Отдавна съм се отказала да следя резултата — каза тя и погледна назад към кабинета на шерифа. — Стигнала съм до етапа, на който само боли.

Екипите се сменяха след двайсет минути. Хората от вечерната смяна идваха, за да разменят клюки с тези от дневната преди инструктажа. Случката с Хънтър Дейвидсън беше горещата тема на деня.

— Да бяхте видели Форкейд! — възкликна Савой с преголяма усмивка. — Хвърли се като пантера. Какво нещо!

— Да. Връхлетя върху Дейвидсън за миг. Ето така. — Прежан щракна с пръсти. — А през това време пищяха жени, пистолетът гръмна и настъпи невъобразима бъркотия.

— А ти къде беше, Брусар? — попита Чаз Стоукс, като обърна безизразни очи към Ани.

Тя настръхна, но отвърна на погледа му.

— Най-отдолу — изхили се Стикс Мълън с малката си уста, пълна с пожълтели зъби. — Където е мястото на жените.

— Иска ли ти се да разбереш. — Тя изхвърли капещия лед в кофата. — Това да не си го чел някъде, а, Мълън?

— Смяташ, че той може да чете? — попита Прежан с престорено учудване.

— Е, може би „Пентхаус“ — предположи някой.

— А, не — провлече Комптън и сръга Савой. — Той само гледа снимките и се самозадоволява.

— Майната ти, Комптън! — Мълън скочи и се насочи към автомата за сладкиши, повдигна панталоните на кльощавите си хълбоци и претърси джобовете си за дребни.

— За Бога, не го показвай тук!

— О, Господи — отвратено промърмори Стоукс.

Той притежаваше външност, която определено привличаше жените — висок, строен, с атлетична фигура. Особените му черти говореха за смесено потекло — къса, тъмна къдрава коса и леко мургава кожа. Имаше правилен нос, красиво очертана уста и брадичка.

Лицето му, с изсечена челюст и синьо-зелени очи под гъсти, тъмни вежди, подхождаше за плакат за набиране на войници. Но това бе единственото, с което бе подходящ за тази цел. Поддържаше небрежен и свободен вид, демонстриран най-вече от необичайния му стил на обличане, който днес се изразяваше в огромни торбести сиви панталони и риза на бикове, индиански колиби и кактуси. Той килна сламената си шапка така, че да скрива едното му око.

— Това от Чи Чи Родригес ли го открадна? — попита Ани.

— Стига де, Брусар — промърмори той с премрежен поглед. — Желаеш ме, затова непрестанно ме заглеждаш. Не съм ли прав?

— Ти си негодник и не е трудно човек да го забележи. Къде беше по време на веселбата? И ти си отговорен за случая „Бишон“ толкова, колкото и Форкейд.

Той се облегна на рамката на вратата и погледна навън, в коридора.

— Ник е главният. Аз трябваше да отида до Сейнт Мартинвил. Бяха хванали моя лъже пласьор на метадон.

— И беше нужно твоето лично присъствие?

— Ей, опитвам се да хвана този боклук от месеци.

— След като са го прибрали, за какво е било цялото бързане?

Стоукс се ухили.

— Няма по-подходящ момент от настоящия. Заповедите за арест се издават на часа в тази община. Искам Били Тибиду да бъде включен в доклада ми колкото се може по-скоро.

— И остави Форкейд да се оправя сам, за да можеш да прибереш Били Тибиду? Наистина бих искала да съм ти партньор, Чаз — произнесе подигравателно Ани.

— Ники е голямо момче. Аз не бях му нужен. А ти… — Погледът му застина, въпреки че продължи да се усмихва. — Мисля… вече обсъдихме онзи въпрос, Брусар. Дадох ти възможност. Ларж човек съм. Готов съм да ти дам още един шанс — без униформа, така да се каже.

По-скоро бих се борила с алигатори гола в калта, помисли си тя, макар да не го каза на глас, въпреки че не би го спестила на друг от колегите си. От опит знаеше, че Чаз не приемаше лесно откази.

Неочаквано, той протегна ръка и докосна посиняващото място на лявата й скула.

— Ще походиш със синина, Брусар. — Той махна ръката си, преди тя да се отдръпне. — Отива ти.

— Глупак — промърмори тя и се обърна. Беше единствената в отдела, която смяташе така. Чаз Стоукс беше приятел с всички, освен с нея.

Вратата на кабинета на шерифа се отвори с трясък и Форкейд изхвърча отвътре с бясно изражение и разхлабена вратовръзка. Той извади цигара от джоба на ризата си и отсече, без да забави крачка:

— Свършено е с нас!

— Разбрах — кимна Стоукс.

Ани ги проследи с поглед по коридора. Стоукс се бе занимавал със случая „Бишон“, докато Пам все още бе жива и твърдеше, че Ренар я преследва. Беше пропуснал да се прояви при изчезването й, но сега работеше по случая като партньор на Форкейд. Обществото не ги критикуваше като екип, само името на Форкейд беше във вестниците. Форкейд, който беше дошъл в община Парту с опетнено минало. Форкейд, който бе открил пръстена. Нямаше изобщо да тормозят Стоукс след днешното решение на съда. Беше си подсигурил това, като предвидливо бе изчезнал.

— Били Тибиду — дрън, дрън — тихо промърмори тя.

 

 

Ани остана до късно, за да довърши доклада по случая „Дейвидсън“. Когато излезе от сградата в седемнайсет часа и шест минути, паркингът зад шерифската служба беше празен, с изключение на двама души, които миеха новия събърбън на шерифа. Помощник-шерифите от дневната смяна се бяха изнесли към вкъщи или към любимия бар, или пък бяха отишли да поработят допълнително. Журналистите бяха записали краткото официално изявление на Смит Причет и бяха хукнали да гонят срокове.

Цареше измамно чувство за спокойствие. Всеки странник, който минеше покрай Байю Бро, би се впечатлил от прекрасния следобед. Пролетта бе дошла необичайно рано, изпълвайки въздуха с аромата на маслинови дървета и глициния. Саксиите по балконите на горните етажи в старинния търговски квартал изобилстваха от цветове и зеленина. Бръшлянът пълзеше и обвиваше перилата от ковано желязо и дърво. Витрините на магазините бяха украсени за наближаващия карнавал на Заговезни. Долу на ъгъла, на сгъваем стол седеше старата леля Лукез, плетеше кошнички от борови клонки и пееше псалми за минувачите.

Но в цялата тази идилия се усещаше нещо злокобно. Чувстваше се напрежение. Докато слънцето залязваше над Байю Бро, някъде в сумрака се спотайваше убиец. Този факт загрозяваше това място като петно, пропило на тавана. Убийство. Независимо дали хората мислеха, че Ренар е извършителят, един убиец се разхождаше на свобода сред тях, оставен да прави каквото си иска.

Това не се случваше за първи път, поради което не можеше да се нарече изолиран случай. Смъртта бе хвърляла сянката си над Южна Луизиана и преди това. Споменът все още не беше избледнял. Смъртта на Пам Бишон го бе съживила и бе породила нови страхове и подозрения.

Шест жени от пет различни общини бяха умрели за период от осемнайсет месеца от 1992 до 1993 година — изнасилени, удушени и сексуално обезобразени. Две от жертвите бяха от Бро — Савана Чандлър и Аник Жерар, които Ани бе познавала. Престъпленията бяха шокирали хората от френската част на Луизиана и предопределили изхода от делото.

Убийствата бяха престанали след смъртта на Стивън Данжармон, син на фамилия корабни магнати от предградията на Ню Орлиънс. Разследването бе разкрило дълъг списък от случаи на сексуален садизъм и убийства, любими занимания на Данжармон още от студентските му години. Трофеи от жертвите бяха намерени при обиск на къщата му. По времето, когато умря, Данжармон караше първия си мандат като окръжен прокурор на община Парту.

Историята за кратко бе поставила Байю Бро в центъра на вниманието, но постепенно интересът бе отслабнал, а ужасът — забравен. Делото бе приключено. Злото бе надвито. Животът си бе продължил както преди. И така, до случая „Пам Бишон“.

Смъртта й бе твърде скорошна и твърде сходна с някогашните убийства. Всичките предишни страхове възкръснаха и нараснаха лавинообразно. Хората се чудеха дали изобщо Данжармон бе убиецът и обзелата ги паника изтриваше спомена за доказателствата срещу него. Загинал при пожар, той никога не бе признал публично престъпленията си. Част от хората бяха готови да приемат Ренар като виновен за убийството на Бишон. По-добре зримо, отколкото неуловимо зло. Но дори и след като имаха обект, когото да набедят, усещането за страх си остана — суеверие, полуосъзната идея, че злото е вездесъщо, а мястото — прокълнато.

Самата Ани го чувстваше в изнервеността, която обтягаше нервите й нощем, в инстинкта, който я караше да улавя всеки звук, в усещането за уязвимост. Всички жени в общината го чувстваха, този път може би много по-силно от всеки предишен. Жертвите на удушвача от езерото бяха жени със съмнителна репутация. Пам Бишон обаче бе водила нормален живот, имаше успешен бизнес и бе от добро семейство… Но убиецът си я бе набелязал. Щом можеше да се случи на Пам Бишон, то…

Ани и сега почувства безпокойство. Усети го да я потиска, сякаш въздухът около нея се бе сгъстил. Побиха я тръпки. Някой я наблюдаваше. Когато се обърна обаче, не забеляза никакъв зъл дух, а дребно личице с големи тъжни очи. Те я наблюдаваха иззад волана на джипа й. Беше Джоузи Бишон.

— Здрасти, Джоузи — каза тя и се настани до нея. — Какво става?

Момичето подпря глава на кормилото и повдигна рамене. Беше красива, с права кестенява коса до кръста и кафяви очи, твърде тъжни за възрастта й. С джинсовия костюм и безформената шапка, периферията на която бе подгъната с голям слънчоглед от коприна, можеше да участва в модни снимки за детски облекла.

— Сама ли си тук?

— Не. Дойдох с баба, за да видим дядо. Не ми разрешиха да вляза.

— Съжалявам, Джоуз. Има правила и деца не се пускат в ареста.

— Да. Винаги има правила, когато става дума за деца. Иска ми се веднъж и аз да можех да наложа правило. — Тя се протегна и чукна с пръст пластмасовия алигатор, който висеше на огледалото. Играчката имаше тъмни очила, червена барета и подигравателна усмивка, която трябваше да развеселява, но на Джоузи не и беше до смях. — Правило номер едно: не се отнасяйте с мен като с бебе, защото отдавна не съм такова. Правило номер две: не ме лъжете за мое добро.

— Разбра ли какво е станало пред съда? — внимателно попита Ани.

— Съобщиха го по радиото по време на часа по рисуване. Дядо се е опитал да застреля човека, който е убил мама, и са го арестували. Баба ми каза, че той само се е спънал и е паднал по стъпалата пред съда, но ме излъга.

— Сигурна съм, че не е искала да те обиди, Джоузи. Представи си колко е била изплашена. Не е искала да наплаши и теб.

Джоузи направи физиономия, която ясно изразяваше отношението й по този въпрос. От момента, в който семейството й бе осведомено за смъртта на майка й, й бяха казвали само полуистини, внимателно я бяха отпращали, когато възрастните си говорят. Баща й, баба й, дядо й, лелите и чичовците й се бяха постарали да я обградят със стена от дезинформация, без изобщо да си представят, че така само я нараняват още повече. Но Ани я разбираше.

„Мамо, мамо! Върнахме се! Виж какво ми купи чичо Сос в Дисни Уърлд! Това е Мини Маус!“

Вратата на кухнята се затвори с трясък и тя се закова на място. Човекът, който седеше на кухненската маса, не беше майка й. Отец Гьоц стана от стола с металните крака със сериозно изражение, а Енола Мейет, дебелата съседка, която винаги миришеше на наденици, се отдръпна от мивката, бършейки ръце в кърпата на червени райета.

„Хайде, миличко — каза тя на френски, като протегна пухкавата си, с набръчкана кожа ръка, — да отидем до магазина. Какво ще кажеш да ти купим бонбони?“

Още тогава Ани бе разбрала, че нещо не е наред. При спомена, все още й се свиваше стомахът както онзи ден, когато Енола Мейет я изведе от кухнята. Тя ясно се видя — на девет години, с уплашен поглед, силно стиснала новата си плюшена Мини Маус, докато се мъчеха да я отдалечат от действителността, както отец Гьоц й я представи. Докато Ани била на първата си ваканционна екскурзия с леля Фаншон и чичо Сос, майка й Мари Брусар, била посегнала на живота си.

Тя си спомни тактичните лъжи на добронамерени хора, както и чувството на изолираност, което се засилваше у нея с всяка поредна лъжа. Чувство, което бе таила у себе си много дълго време.

Затова се бе нагърбила със задачата да отговори на въпросите на Джоузи, когато шерифът я бе изпратил в състава на групата, натоварена да съобщи новината на Хънтър Дейвидсън и жена му. Джоузи, може би почувства сродна душа, моментално установи връзка с нея.

— Можеше да ме потърсиш — каза Ани.

Джоузи отново побутна алигатора, като го наблюдаваше как се люлее.

— Не исках да ти досаждам. Не и щом не можех да видя дядо Хънт и да го попитам какво наистина е станало.

— Аз бях там.

— Наистина ли се е опитал да убие онзи човек?

Ани внимателно си подбра думите.

— Да, и щеше да го направи, ако детектив Форкейд не беше видял пистолета навреме.

— Иска ми се да го беше застрелял — заяви Джоузи.

— Хората не могат да взимат закона в собствени ръце, Джоуз.

— Защо? Защото е против правилата ли? Този човек е убил майка ми. Какво ще кажеш за правилата, които той е нарушил? Би трябвало да плати за това, което е направил.

— За това има съдилища.

— Но съдията го пусна! — възрази Джоузи с буца на безпомощност в гърлото. Същата безпомощност, която Ани бе усетила у Хънтър Дейвидсън.

— Само временно — каза Ани, като се надяваше думите й наистина да се сбъднат. — Само докато съберем доказателства срещу него.

Джоузи не можа повече да сдържи сълзите си и заплака.

— Тогава защо ти не ги откриеш? Нали си полицайка и моя приятелка. Трябва да разбираш! Каза, че ще ми помогнеш. Трябва да се постараеш той да бъде наказан! Вместо това, прибирате дядо в затвора! — Тя удари с ръка по кормилото, натискайки клаксона. — Мразя всичко това!

Измъкна се от шофьорската седалка и хукна към управлението. Ани изскочи от джипа и се втурна след нея. Тя обаче спря, когато забеляза Бел Дейвидсън и Томас Уотсън, адвоката на семейство Дейвидсън, да излизат от страничната врата.

Бел Дейвидсън беше всяваща респект жена, истинска желязна лейди. Тя сви устни, когато видя Ани. Освободи се от прегръдката на Джоузи и прекоси паркинга.

— Доста сте нагла, помощник-шериф Брусар — заяви тя. — Пращате съпруга ми в ареста вместо убиеца на дъщеря ми, а след това се подмазвате на внучката ми.

— Съжалявам, че смятате така, госпожо Дейвидсън — каза Ани. — Не можехме да оставим съпруга ви да застреля Маркъс Ренар.

— Нямаше да изпадне в отчаяние, ако не беше некомпетентността на вашите хора. Позволихте на един убиец разхожда из града. Бог ми е свидетел, че САМА ще го застрелям.

— Престани, Бел — прекъсна я адвокатът, като настигна клиентката си. — Нали ти казах, че не трябва да казваш такива неща пред хората!

— За Бога, Томас! Дъщеря ми е убита. На хората би им се сторило странно, ако…

— Правим всичко възможно, госпожо Дейвидсън!

— И какво открихте? Нищо. Вие сте позор за униформата. Впрочем, когато я носите.

Тя пренебрежително изгледа избелялата фланелка на Ани по начин, който би разплакал много деца.

— Аз не работя по случая на дъщеря ви, госпожо. Детективите Форкейд и Стоукс се занимават с него.

Изражението на Бел Дейвидсън стана още по-строго.

— Не се оправдавайте, помощник-шериф. Ние всички имаме задължения в този живот, които излизат извън нашите компетенции. Вие открихте тялото на дъщеря ми. Видяхте какво… — Тя млъкна и погледна към Джоузи. Когато отново се обърна към Ани, тъмните й очи бяха влажни. — Знаете за какво говоря. Как може да загърбите подобно нещо? Как си позволявате да говорите с внучката ми, след като не сте си мръднали пръста?

— Вината не е на Ани, бабо — каза Джоузи, въпреки че погледът, който отправи към Ани, бе пълен с разочарование.

— Не си права, Джоузи. — Бел внимателно прегърна внучката си и я придърпа към себе си. — Ето това е проблемът днес. Никой не поема отговорност за нищо.

— Аз също искам справедливост, госпожо Дейвидсън — продума Ани, — но всичко трябва да стане по правилата.

— Единственото нещо, което имаме тук е несправедливост, помощник-шериф. А това не е по правилата.

Докато се отдалечаваха, Джоузи погледна през рамо. Кафявите й очи бяха големи и тъжни. За миг Ани се почувства като че ли виждаше себе си да се отдалечава в миналото. Споменът я покруси.

„Какво стана, лельо Фаншон? Къде е мама?“

„Твоята майка е в рая, мое малко момиче.“

„Но защо?“

„Било е злополука, мила. Господ не е бдял над нея.“

„Не разбирам.“

„Сигурно, горкичката ми. Някой ден, когато пораснеш, ще разбереш.“

Нея обаче ужасно я бе боляло тогава и обещанията изобщо не бяха помогнали.