Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (5)

Глава трета

Месу-хесуи: ужасени същества

Навлязох навътре в двореца по изрисуван коридор. Прозорците и от двете страни гледаха към градини, но тук не бяха поддържани добре и миризмата на бурените се смесваше с тази на цветята. По беседки и ниши пазеха наемниците на Нахтмин. От двора под мен чух някакъв слуга да реди проклятието срещу крокодили — понякога тези речни зверове следваха напоителните канали и стигаха до двореца, където се криеха сред тревите и храстите. Смразяващата, зловеща молитва долетя нагоре:

Спри се, крокодил, син на Сет!

Не плувай с опашка.

Не помръдвай и крака.

Нека кладенецът вода е за теб кладенец от огън.

Спри се, крокодил, син на Сет!

Пресякох обляния в светлина двор; стражите отстъпиха встрани, обкованите с мед врати се отвориха. Влязох в женските покои, в чийто център се намираха спалните на Анхсенамон с колони на червени и жълти лотоси, лъснати плочки на пода и стени, украсени с ярки картини. Лакеи, слуги и чиновници бяха полегнали наоколо: началникът на маникюристите на Нейно височество, надзирателят на благовонните масла и парфюми, държачът на царските сандали, пазителят на бижутата, отговорникът за дрехите — все евнуси с увиснали шкембета и гърди като бременни жени. Те сплетничеха и се движеха официозно сред облак от парфюми, като се преструваха на заети. Котка преследваше черно-бяла маймуна, която се покатери по една колона, пищейки ядосано. Сляп музикант с мъртви очи подръпваше струните на лира. Танцьорки и акробатки в оскъдно облекло с множество броеници, тела, покрити с ароматна пот, и коса, събрана във високи плитки, се опитваха да разчистят пространство, за да се упражняват, като същевременно флиртуваха със здравите офицери наемници.

Минах през още врати; трегерите и колоните им бяха гравирани с дантелени надписи. Влязох в малка стая, която служеше като параклис; там група облечени в кожи от пантера жреци с бръснати глави палеха мангали с тамян пред статуя на Тутмос. Някога това беше сърцето на Великия дворец на Аменхотеп Великолепни, дядото на Анхсенамон, който обичал да събира грънци и кобалтовосини вази и с удоволствие покривал стените със символите на безбройните египетски божества: гъската на Амон, бика на Птах, козела на Озирис, овена на Кнум. Въздухът беше сладникав от напоената с парфюм мас и аромата на безчет кошници с цветя, както и от дима на тамяна от малките кадилници, тлеещи по ъглите. Един иконом ме спря пред Изрисуваната зала. Почука, после отстъпи да вляза. Потръпнах от силния парфюм, а босите ми стъпала почувстваха праха от лапис лазули по пода. Наоколо бяха разхвърляни ковчежета и сандъци с отворени капаци. Лампи и свещи светеха и се отразяваха в струпаните на куп роби. Питомна гъска изкряка, седнала на една маса маймуна ядеше слива, а сокът се стичаше по пода. От двете страни на завесата имаше два бюста на Ехнатон от черно дърво, чиито очи от яспис се взираха невиждащо в тъмнината — напомняне за присъствието му, което предизвика разместване на сенките в душата ми. На светлината на маслените лампи на пода гравираното лице излъчваше своеобразен зловещ живот, сякаш бе все още обладано от силата на този мистериозен фараон.

Икономът се поклони по посока на бюстовете, после дръпна завесите. Анхсенамон седеше на висок стол, заобиколен с маслени лампи. С изключение на препаската и прозрачния воал около раменете, беше напълно гола. В момента нейната приятелка и неразделна спътница Амедета, която изпълняваше и ролята на главна придворна дама, намазваше лицето й. На външен вид бяха почти еднакви. Амедета беше малко по-голяма, но пък имаше същото чувствено лице, очи на кошута и красива уста. Облечена беше в прозирна роба и се носеше около Анхсенамон с буркан мазило във формата на две пилета, овързани за жертвоприношение. Движеше се безшумно, тялото й се полюляваше под робата, тежките плитки на напарфюмираната й перука почти скриваха лицето, а на врата й висеше сребърна огърлица. Двете с Анхсенамон си шушукаха нещо. Когато се приближих, започнаха да рецитират любовна поема на висок глас — два красиви ритмични гласа изричаха думите заедно:

Аз съм твоята любима сестра,

за теб съм като моравата, в която отглеждам цветя.

Тук ароматни треви растат,

прекрасни водни канали ни разхлаждат,

прекрасно място за разходка за ръка.

Гласовете ни, пълни с вълнение,

сърцата ни, пълни от удоволствието

да вървим заедно.

Живях, защото бях близо до теб,

да те видя отново е за мен по-хубаво

от храната и виното.

Свършиха поемата, Амедета продължи с мазането, а Анхсенамон погледна през прозореца, сякаш се ослушваше в нощта. Чух подрънкване на верига и погледнах към ъгъла; беше обученият й леопард, размърдал се в съня си. Изкашлях се и пристъпих напред. Анхсенамон се обърна. Наложи се да си напомня, че е просто едно момиче между четиринайсет и петнайсет години, защото на светлината на лампата приличаше на красива, чувствена жена с притворени тежки клепачи и открехнати устни.

— Виж ти! Маху, Песоглавеца от Юга! Какво правиш тук толкова късно през нощта?

Амедета се бе обърнала с гръб към мен. Сигурен бях, че тайничко ми се надсмива.

— И как е Негово височество?

— Спи.

— Тогава защо си тук, Песоглавецо от Юга?

— Предпочитам тази титла, Ваше височество, пред Раираната хиена.

Анхсенамон се засмя и зашепна на Амедета. Придворната дама се обърна и ми се усмихна съблазнително през рамо.

— Е, Маху, кажи защо наистина си тук?

— Шабтите на Ехнатон.

— Какви шабти?

— Не се прави на невинна пред мен. Знаеш какво стана.

— Знам, че Рахмос е бил убит, а убиецът му е обесен на Стената на смъртта.

— Рахмос носеше моето наметало.

— Е?

— Жертвата е трябвало да съм аз.

— Нали не го мислиш наистина?

Анхсенамон слезе от стола и се приближи до мен. Придърпа подобния на паяжина шал, с което само подчерта пълните си гърди с боядисани в злато зърна.

— Искаш ли да потанцувам за теб, чичо Маху? — протегна ръка тя, щракна с пръсти и започна да се движи ритмично, упойващо, с малки стъпки и полюшващ се ханш.

— Не искам да танцуваш за мен, Ваше височество, а да отговориш на въпросите ми.

Тя спря със сплетени ръце.

— Маху, толкова си глупав.

— Но пък съм жив. Можеше и да съм мъртъв. Искам да знам откъде един градинар ще има скъпоценен рубин. Как един градинар напада мъж, облечен в раирано наметало? Знаеше как съм облечен тази сутрин.

— О, Маху, и други знаят, че го носиш!

— Колко други дават на градинари красиви рубини?

— О, не — Анхсенамон се отпусна върху стол с висока облегалка. — Аз знам, че носиш раирана роба. Значи според теб съм съблазнила градинаря, дала съм му рубина от собствените си съкровища и съм му казала да те убие. Той обаче сгрешил и убил Рахмос. После се опитал да избяга, но вратата, която избрал, се оказала здраво залостена и стражите го убили. Той е бил придворен градинар, значи някой тук трябва да го е наел.

— Ваше височество знае много.

— Знам, защото си прав. Аз уредих всичко. Градинарят — изпухтя тя, — ами, той ми беше приятел и преди ми е правил подобни услуги.

Заигра се с лентата на един сфинкс, излят от злато и гравиран с лазурносиньо и тюркоазено, а после, сякаш отегчена от него, взе от близката маса ветрило от ебонит с позлатени върхове и го размаха яростно, за да разхлади лицето си.

— Не съм дете, Маху. Бях женена за баща си. Родих дете, което умря. Заобиколена съм от врагове и подобно на теб хапя, преди да ме ухапят. Защо не ме попиташ направо и ще ти отговоря?

Стана и се скри зад завесите зад мен, чух я да издърпва резето на вратата. Върна се, вече не беше съблазнителна и упойваща, а сериозна, крачеше напред-назад и въртеше пръстена на ръката си.

— Чух за новините от Делтата и за появилия се самозванец.

— Сигурна ли си, че е самозванец?

— Сигурна съм. Е — сви рамене, — така мисля. Но остави това настрана — обърна се и ме погледна право в очите. — Организирах убийството на Рахмос, защото съм убедена, че онези лицемери Мерире, Туту и останалите благочестиви са много по-опасни от теб и дори от дядо ми. Ако не ги убием ние, без съмнение ще убият теб.

— Имаш ли доказателство за това?

— Градинарят — вдигна ръка тя. — Казах му точно какво да направи, коя врата ще бъде отворена, но той ставаше все по-арогантен. Аз сложих клина под вратата. Той плати за нахалството си.

— Но нали каза, че и преди си го използвала?

— Собек трябва да ти е казал, че в Източна Тива може да се купят много подобни рубини.

— Сигурен съм, че е така.

Анхсенамон седна на един стол.

— Маху, жадна съм. Защо не налееш по един бокал карианско вино и не седнеш до мен — посочи едно столче за крака тя. — Ние сме съюзници, не врагове. Баща ми ти имаше доверие, точно затова те направи настойник на сина си.

Напълних бокалите, върнах се, седнах на столчето и вдигнах поглед към нея. „Ти си дъщеря на Нефертити, ако не на външен вид, то със сигурност по душа“, помислих си. Сякаш разчела мислите ми, Анхсенамон ощипа върха на носа ми — любимият жест на майка й.

— Знаех, че ще дойдеш, Маху. В Тива си само от няколко месеца. Не можех да те потърся сама, трябваше да изчакам ти да го направиш. Така че ще ти кажа истината — усмихна се тя. — Или поне част от нея. Аз съм с теб и принца, не с дядо ми. Той има свои амбиции, така да се каже — изкиска се на изненадания ми поглед. — Докато Тутанкамон е жив, Ай, Хоремхеб и останалите хиени са под контрол. Но ако моят полубрат умре, при кого ще отиде двойната корона?

— Ти можеш да управляваш като царица — отвърнах. — Няма да ти е за първи път.

— Но кой ще ме подкрепи, Маху? Дядо ми? Хоремхеб?

— Хатшепсут е управлявала сама.

— История! А и тя се омъжила за полубрат си, така че винаги е имало мъжки наследник. Между мен и бездната, Маху, няма нищо.

— Значи Ай мечтае да стане фараон? — засмях се аз. — Не е немислимо.

— Да, също и други, Маху! Хоремхеб твърди, че е незаконороден наследник, носещ кръвта на Аменхотеп Великолепни. И защо да се задоволи с това? Ами генерал Рамзес? Или дори Хюйи и Майа?

— Не — поклатих глава аз.

— Или дори Мерире? Точно затова всички са обединени срещу този узурпатор. Тук, на юг, има достатъчно претенденти за короната, нямаме нужда от такива и на север.

— Мерире? — подиграх се аз.

— Той гледа на себе си като на първожреца на Атон, духовния наследник на баща ми, само че е корумпиран и лицемерен. — Тя се приведе по-близо, устните й бяха само на няколко сантиметра от бузата ми. — Знаеше ли, че нашият първожрец ме кани на своите вечери и гуляи? На няколко чаши призна, че би се радвал да види двете ни с Амедета на едно легло. Мръсник, Маху, с безкрайна амбиция и недостатъчно талант за нея. Тези неприятности в Делтата… подозирам, че Мерире има пръст, независимо какво казва! Когато си пийне, става глуповат и дърдори като пиленце. Но трезв Мерире е не по-малко опасна заплаха от останалите. Маху, ами ако — отдръпна се рязко тя, — ако Мерире и атонистите използват този узурпатор, за да разчистят шахматната дъска от всички вас, Хоремхеб, Рамзес и останалите Чеда от Кап? Колко дълго мислиш ще оцелее младият Тутанкамон? Или пък аз? — устните й се разтеглиха в пресилена усмивка. — Макар че Мерире има амбиции в тази насока: да се ожени за мен, когато се обяви за фараон на Египет.

— Не — поклатих глава невярващо. — Имам шпиони в Източна и Западна Тива. Собек и Джарка пресяват клюките като зърно от плява.

— Нима мислиш, че Мерире ще каже на някого? — изсмя се Анхсенамон. — Знаеш ли къде се намират съкровищата на баща ми?

Стана и тръгна из стаята и с гръб към мен свали шала и облече риза без ръкави. После уви отново шала и се върна да отпие малко вино.

— Откъде знаеш всичко това, Ваше височество?

— Защото Мерире мисли, че съм на негова страна.

— А защо ще си мисли такова нещо?

— Защото му казах, че шабтите на Ехнатон са секта убийци, контролирани от теб.

— Какво? — подскочих толкова силно, че чашата падна и се разля.

Леопардът скочи на крака, но Анхсенамон се обърна и го успокои. Величествената котка се протегна, без да отделя кехлибарените си очи от мен, после се свлече отново на пода.

— Чуй ме, слушай — настоя тя. — Шабтите на Ехнатон не съществуват. Градинарят беше съблазнен от Амедета, която му плаща да избива дребни чиновници, поддръжници на кръга на Мерире, атонисти, които на пръв поглед са се отказали от Великата визия.

— Един човек!

— И защо не? — засмя се тя. — Ти си началник на полицията, Маху. Убийства и грабежи в Тива стават всеки ден, а нощем градът е по-опасен от развъдник за крокодили. Реших да ударя Мерире; градинарят беше моето оръжие. Същевременно приспах подозренията му. Той вярва, че се противопоставям на дядо си и чедата от Кап.

— И какво възнамерява да прави?

— Накрая да завземе всичката власт.

— Но защо не се изправиш срещу него? Кажи всичко това на дядо си. Ай и останалите ще го разкъсат на парчета.

— На базата на какви доказателства, Маху? Приглушени разговори? И как ще убедя Божия баща Ай, да не говорим за останалите, че не съм била част от заговора на Мерире?

— Тогава защо уби Рахмос? Мерире ще реши, че вината е моя.

— Маху, в неговите очи ти и останалите вече сте виновни. Рахмос беше опасен.

— Той беше стар войник, страдащ от треска.

— Беше опасен за мен, Маху. Ай го беше избрал.

Анхсенамон замлъкна и затвори очи.

— Как да ти обясня, Рахмос имаше известни резерви спрямо амбициите на Мерире.

— Разбира се — прошепнах, — и ако Ай успееше да го привлече на своя страна, той можеше да му разкаже в какво е била замесена принцеса Анхсенамон.

— Да не би да казах само Божия баща Ай? — засмя се тя и отвори очи. — Или аз? Не — поклати глава. — Рахмос беше ухажван и от някогашните си приятели Хоремхеб и Рамзес. Те също не са стояли без работа.

Оставих чашата вино и скрих лице в длани. В казаното от Анхсенамон имаше логика. Царският кръг се разпадаше; единствената брънка беше Тутанкамон. Ако той умреше, щяха да се оформят три фракции: генералите, водени от Хоремхеб и Рамзес; великите благородници и чиновници, Ай, Хюйи, Майа и вероятно аз самият; и накрая атонистите, водени от Мерире. Вероятно всички щяха да се опитат да привлекат другите на своя страна. Съюзите щяха да бъдат несигурни, хората да сменят лагери. Нищо не беше ясно. Хоремхеб и Рамзес разполагаха с полковете на Мемфис, но Ай имаше войските на Нахтмин и наемниците около Тива. Какво щяха да изберат Хюйи и Майа? Да не споменаваме Пентжу и Собек? Последният контролираше бандите на Тива и би бил полезен при всеки опит за преврат.

— Значи шабтите са просто плод на твоето въображение?

— Да. Описах ги като фанатици, дълбоко предани на паметта на баща ми, действащи сами или контролирани от някоя от фракциите в Царския кръг. Обещах на Мерире да разбера дали още някой е замесен — примигна тя красиво. — Освен теб, разбира се.

— И какво друго му предложи?

— Да предадеш принца на неговите грижи. — Анхсенамон ме потупа по бузата. — Не ставай глупав, Маху, единственото, което съм предложила, е самата себе си. Мерире едва не се задуши от вълнение.

— И сега шабтите ще изчезнат?

— Естествено. Достатъчно хаос причиних. Градинарят изпълни предназначението си. Мерире вярва, че отношенията ни с Божия баща Ай са охладнели и аз търся нови съюзници.

— Споменавал ли е нещо за узурпатора в Делтата?

Поклати глава:

— Само намеци. Веднъж, когато беше доста подпийнал, Мерире се размечта какво би станало, ако баща ми се завърне, но това е всичко. Така, Маху, сега вероятно ще попиташ защо ти казвам всичко това. Чух за решението на Царския кръг. Ти и Мерире ще бъдете изпратени на север да преговаряте.

— Кой ти каза това?

— Маху, не забравяй, че ти обещах само част от истината. Споделих малката си тайна, за да те предпазя. Предупреждавам те. Сега, когато знаеш част от онова, което знам, ще се пазиш от Мерире. Бъди нащрек; прави каквото трябва.

— Разбира се — прошепнах, — ако нещо се случи с мен, Тутанкамон ще стане още по-уязвим, а колкото по-уязвим става…

Анхсенамон притисна пръсти в челото ми.

— Двамата с теб, Маху, сме силно свързани с моя полубрат. Ти си единственият, на когото баща ми се доверяваше, дори когато мозъкът му беше объркан, а разумът му се изпари. Той повери Тутанкамон на теб, а по този начин ти повери и мен. От всички хиени ти си най-верен. Нямаш амбиции — отдръпна глава и се засмя. — Или поне така си мисля.

— Откъде си толкова сигурна, че узурпаторът е лъжец?

— Бих могла да кажа, че просто знам — замлъкна и потрепери леко от влезлия през прозореца вятър. — Мразя тъмнината, Маху. Баща ми седеше на тъмно; взираше се в мен и сестра ми Меритатон. Често ни предизвикваше: може ли да ни има доверие? Ние отговаряхме, че сме негови дъщери и съпруги, но той клатеше глава. Понякога ни обиждаше или просто седеше, прегърнал чаша вино, и мърмореше под носа си. Меритатон беше слаба, често ужасена и дълбоко отвратена от това, че е съпруга на собствения си баща — вдигна чашата ми и я върна в ръката ми. — Накрая бях прокудена от присъствието на баща ми, остана само Меритатон, после майка ми се върна. След като Ехнатон изчезна и Нефертити се обяви за регент, Меритатон призна… не знам дали е казвала истината… — Анхсенамон се взираше в мен, без да мига, — че Ехнатон не е изчезнал! Бил е убит от майка ни, а тялото му е скрито в Ахетатон.

Зацъка с език и леопардът стана и дойде да седне в краката й. Анхсенамон го почеса нежно зад ушите и котката замърка гърлено.

— Изненадан ли си, Маху?

— Не от това, че Ехнатон е бил убит, а че това е дело на Нефертити.

— Любовта им се бе превърнала в омраза.

Направих физиономия.

— Малко ми е трудно да го повярвам. Откъде Меритатон е знаела всичко това?

— Защото Нефертити й е казала.

— Но е нямала доказателство?

— Никакво.

— А каза ли къде е погребано тялото?

— Нефертити твърдяла, че онези наемници — същите, които ти унищожи, когато я свали от власт, са подготвили тялото и са го скрили в пещера в подножието на източните скали.

Загледах се в мъркащата от удоволствие котка с тънки процепи вместо очи. По време на пребиваването си в Атон Ехнатон бе наредил да се изкопаят гробници във варовиковите скали над града. Един гроб се готвеше и за него, но така и не беше завършен. Сега в тези пещери се намираха множество саркофази и обикновени ковчези на умрелите в двора на Ехнатон — някои от естествена смърт, други погребани набързо по време на голямата чума.

— Често питах Меритатон — продължи Анхсенамон — дали майка ни лъже. Меритатон лесно се плашеше. Чудя се дали майка ни тайно я е заплашвала с подобна съдба, ако откаже да й сътрудничи.

— Но Нефертити не е споделяла с теб?

Трепнах от помръдването на завесите на вятъра.

— Нито веднъж.

Анхсенамон потри ръце, наведе се бавно и зашепна на леопарда, като галеше муцуната му. Котката се прозя, протегна се и се върна в ъгъла си. Анхсенамон се изправи с чашата в ръка и отиде при прозореца.

— Е, Маху, на една страна ли сме в това? — хвърли ми бърз поглед през рамо тя. — Глупаво е от твоя страна да ходиш на север с Мерире, макар че знам каква е причината. Трябва да се погрижиш. Помисли внимателно, преди да повериш живота си на онази коварна змия и каквото там крои.

Обърна ми гръб в знак, че срещата е приключила. Станах, поклоних се и излязох.

Амедета чакаше в преддверието, седнала на един диван, с подпряна на стената глава. Запитах се колко знае и до каква степен може да й се има доверие. Погледна ме изпод спуснати клепачи и вдигна ръка в престорен поздрав. Отвърнах на поздрава и се върнах в покоите си. Джарка вече беше отишъл в Дома на обожанието. Собек се беше върнал в двора, където един от наемниците сега пееше тиха, жална песен. Оттеглих се в спалнята си.

Известно време седях на стола и премислях случилото се през деня. Така беше в двореца Малгата по онова време. Времето течеше гладко, събитията минаваха, дните се сливаха седмица след седмица, месец след месец като река, течаща между два бряга, докато се случи нещо, което нарушава спокойствието и кожата ти настръхва; докато осъзнаеш, че събитията придобиват по-опасен оттенък. Така беше тогава. Царският кръг, който след смъртта на Нефертити остана обединен с цел самосъхранение, сега се разпадаше. Анхсенамон бе проговорила и аз трябваше да реша дали го прави по собствена воля, или по молба на дядо си. Истинската причина да сподели с мен не беше доверието й — в двореца Малгата доверието беше рядкост като водата в Червените земи — а по-скоро защото бях пазител и настойник на принца. С израстването на Тутанкамон значението ми щеше да расте. Щях да стана неговите очи и уши; в крайна сметка връзките, създадени през детството, често са най-силните.

Подремнах малко с известно съжаление, че съм дал дума да се присъединя към мисията на Мерире на север. Влезе слуга, който ме попита дали искам да ям нещо. Не исках. Чух го да цъка с език и да мърмори, че перачката е оставила кошница с пране неразопакована. Бях прекалено уморен и не обърнах внимание на забележката му, докато внезапно си спомних как по-рано през деня, преди срещата на Царския кръг, бях видял две жени да разтоварват чисти чаршафи от кошницата си.

— Остави я — завъртях се рязко аз, но той вече се беше заел с бельото. Погледна ме изумено.

— Господарю, то е…

Отстъпи назад и изрева от болка, изпусна бельото на пода и стисна ръката си. Скочих, сграбчих рога, който висеше на една колона, и го надух. Мъжът се запрепъва назад и се свлече на земята с писъци. Придвижих се внимателно и в този момент видях как платът се размести и от него се изнизаха една, две, три змии — дълги, тънки и черни с жълта лента върху главите. Разпознах един от най-опасните видове: скална пепелянка. Едно ухапване беше фатално.

Отвън отекнаха забързани стъпки и капитанът на моите наемници се появи на вратата. Гледаше невярващо с изваден меч. Слугата лежеше на пода, тялото му се гърчеше в конвулсии, краката подскачаха. Ужасяващите давещи звуци смразяваха кръвта ми.

— Отдръпни се! — предупредих.

Капитанът видя змиите, които изпълзяха изпод чаршафите. Не представляваха истинска заплаха; веднага се приплъзнаха към топлината на горящите мангали. Нищо не можеше да се направи за слугата. По устните му беше избила бяла пяна, последен гърч, после замря.

— Копие! — извиках.

Капитанът плъзна копието по пода. Вдигнах го, промъкнах се покрай мебелите и се отблъснах навън. Капитанът ме последва, свали наметалото си и го натъпка под вратата, за да запечата змиите вътре.

— Господарю, добре ли сте?

— За човек, който би трябвало да е мъртъв — забърсах потта по челото си аз, — може да се каже, че съм доста добре.

— Случайност?

Взрях се в кървясалите му очи.

— Една змия, капитане, може би! Три или четири в купчина пране… не ставай смешен! — седнах на стола в преддверието и посочих вратата. — Оставете нещата така за известно време, поне един час. Когато отворите вратата, ще намерите змиите близо до мангалите или маслените лампи. Свикнали са на слънце и търсят топлина. Стаята трябва да се претърси от горе до долу. Искам и да разберете кой е донесъл кошницата с пране.

Седях и изчаках треперенето да спре. Пристигна Собек. Разказах му случилото се и го помолих да провери Дома на обожанието. Върна се.

— Всичко е наред — издърпа един стол и седна пред мен. — Доста злокобен ден за теб, а?

Капитанът на охраната се върна и обяви, че две жени са внесли прането в стаята ми.

— Не го ли претърсихте?

— Претърсихме го — протестира той. — Но змиите вероятно са били на дъното. Когато вдигнеш капака на кошница с пране, господарю, обикновено не си мислиш за змии.

Изревах да не се прави на саркастичен и наредих да арестува двете жени и да ги доведе. Собек ми наля вино. След малко две жени, които разпознах като прислуга в царските покои, бяха довлечени с набръчкани от сън лица, ужасени от обвиненията, отправени срещу тях. Очевидно охраната не беше много мила, от устната на едната жена течеше кръв. Допряха чела о пода пред мен и огласиха стаята с плача и виковете си. Стъпих на главите им.

— Погледнете ме — наредих им и отместих крака.

Двете жени вдигнаха облените си в сълзи лица.

— Капитанът ви е казал, нали?

Последваха още писъци от по-възрастната, но по-младата, очевидно дъщеря й, ме погледна озлобено.

— Ще умрем заради нещо, което не сме направили.

Наредих на майка й да замълчи и се обърнах отново към нея.

— Защо, какво направихте?

— Бяхме в пералнята — започна забързано тя. — Ядяхме хляб и пиехме бира, обичайното ни меню. Тъкмо бяхме свършили с работата си. Пристигна вестоносец. Помислихме, че е един от уредниците. Каза, че трябва да занесем прането в стаята ви, и то веднага. Кошницата беше пред вратата.

— Но вие бяхте донесли чисто бельо по-рано днес!

— Каза, че е било разлято вино и трябва веднага да занесем кошницата. Така и направихме, охраната ви го претърси и го оставихме в стаята. Учудихме се, защото на леглото нямаше никакви петна, беше както го бяхме оставили по-рано. Господарю, ние сме просто слуги. Правим каквото ни се каже.

Огледах двете жени внимателно и разбрах, че са невинни. Пресуших обкования със злато бокал и го връчих на жената.

— В бъдеще приемайте заповеди само от хора, които познавате. Сега си вървете!

Наредих на капитана да разчисти стаята и седнах за малко при Собек.

— Преди да попиташ — протегна крака той, — ще кажа, че може да е всеки. Това е истинската опасност тук, Маху. Не е като в битка, където знаеш кой е приятел и кой — враг.

Онази нощ спах при принца и се събудих рано, за да се приготвя за полагането на тържествения обет в Залата на духовете. Обръснах се и се измих старателно. Облякох най-хубавата си роба от бял, плисиран лен, препасан с колан в синьо и златно, а на врата си сложих златна яка. Отидох да поздравя принца, после тръгнах по дълги, ечащи коридори до централния двор с внушителните статуи на Анубис и Хор. Останалите от Царския кръг се бяха скупчили в основата на стълбището заедно със свитите си. Отидох сам, решен да покажа, че случилото се през нощта не ме е изплашило. Новината, разбира се, вече се бе разпространила. Всички до един дойдоха да изразят възмущението си; да покажат желание извършителят на такова нападение да бъде намерен и екзекутиран. Благодарих мрачно.

Първожрецът Анен слезе по стълбите, следван от помощниците си с бръснати глави, облечени в най-чистите си роби и почти скрити зад облаците тамянов дим. Подредихме се в официална процесия и се качихме по стъпалата към Залата на духовете през огромните обковани в бронз врати, покрай ярко украсените колони с всеки съществуващ цвят в надписи и рисунки на отдавна мъртви фараони. Тук божественият хор беше готов и пееше химн в чест на боговете на Египет. Положихме свещения обет: да служим на нашия принц вярно и да спечелим щедростта на боговете за добруването на Томери, Царството на Двете земи.

Обратно в залата за съвещания обаче настроението се промени. Анен ни осветли за сериозността на положението, като вместо встъпителната молитва изля неконтролируемо количество вопли.

Диви зверове от пустинята пият от реките на Египет.

Земята е в траур и плач,

неща се случват като никога преди!

Мъже хващат оръжие да се бият,

защото на земята цари хаос.

Едни с други се избиват,

омраза цари сред хората в градовете.

Боговете обръщат гръб на хората.

Страната е потресена и нещастна.

Замлъкна и огледа бавно Царския кръг. Аз не отделях поглед от Ай, чието лице изразяваше безкрайна загриженост и тревога. Замислих се дали тази погребална песен не е негова идея или пък на Хоремхеб и Рамзес, които при всяка дума кимаха в съгласие. Анен продължи:

За смъртта почивка няма.

Мъжете обедняват, жените не раждат.

Хората от пустинята заемат мястото на египтяните.

Чиновниците ни биват избивани.

Храната на Египет е безвкусна.

Децата на великите са изхвърляни на улицата.

Домът на царете няма доходи.

Крачим към разруха.

Великите са гладни и в беда.

Бедните в земите ни станаха богати,

а собствениците нямат нищо.

Онзи, който някога нямаше чифт волове, сега има стада.

Онзи, който някога нямаше къшей хляб, сега има хамбар.

Житниците му са пълни със стоката на другиго.

Дори плешивец, дето никога не е използвал помади,

сега има буркани с благовонни масла.

Анен замлъкна отново. При други обстоятелства щях да се сгърча от смях, но грубата служба на Анен напомняше на членовете на Царския кръг, че сме изправени пред революция, от която първите ще станат последни, а последните — първи.

Онзи, който пренасяше новини за други,

сега има свои вестоносци.

Жени, които почиваха в леглата на съпрузите си,

сега спят на пода.

Робини са господарки и украсяват шиите си

със злато и малахит,

докато благородни дами гладуват и продават телата си.

Месари се тъпчат с месо, което някога приготвяха

за господарките.

Онзи, който нявга бе прекалено беден да спи с жена,

сега държи благородни дами за наложници.

Смехът изчезна.

Страдание броди по земята, смесено с ридания.

Анен коленичи. Писарите в средата на кръга бяха записали всяка дума, но веднага щом Анен приключи, Ай им даде знак да спрат да пишат. Забелязах, че всеки от тези писари е високопоставен член на свитата на Ай.

— Положението е лошо — изрече бавно Майа в опит да ни разсмее, — но не чак толкова.

— Така ли! — извика Мерире. — Вчера вечерта генерал Рахмос беше убит и, доколкото разбирам — обърна изписаните си черни очи към мен, — подобен опит за покушение е бил извършен срещу господаря Маху, началник на полицията, настойник на нашия принц.

— Вярно е. Изправени сме пред безредици и революция — каза тихо Ай, — но тези опасности ще преминат.

— А ще дойде ли Маху с нас в Делтата? — махна с ръка Мерире. — Лорд Маху, твоето присъствие е жизненоважно, за да решим как това… как да се изразя… как тази криза да бъде разрешена.

— Ще ви придружа.

— А, да — заигра се с робата си Мерире. — Но дали аз трябва да отида?

Думите му увиснаха във въздуха. Хюйи зацъка раздразнено с език.

— Шабтите на Ехнатон — продължи Мерире — нападнаха всички, които някога служеха в Ахетатон. Сега се целят по-високо: генерал Рахмос, лорд Маху.

— Какво искаш? — долетя резкият глас на Хоремхеб. — Лорд Мерире, знаеш, че твоето присъствие е необходимо в Делтата. Всички се съгласихме с това вчера. Този узурпатор не би си и помислил да нападне първожрец, особено жрец на Атон. Нито пък биха посмели да вдигнат ръка срещу — Хоремхеб се заигра с пръстена си — официалния настойник на нашия принц. Вашите личности са неприкосновени, в безопасност сте. Ако някой от нас, останалите, тръгне на такава мисия, ще се отнесат към него като към предател.

— Още повече — намеси се Рамзес — че двамата с генерал Хоремхеб сме необходими тук, за да съберем необходимата войска, която да се справи с узурпатора. Домът на среброто изисква присъствието на лорд Майа, а, от друга страна, е важно лорд Хюйи да поддържа работата в Дома на вестоносците, за да се опита да разбере дали този узурпатор има подкрепата на други васални принцове.

— Разбира се — прекъсна го Мерире с крива усмивка, — лорд Ай също може да ни придружи.

Ай просто седеше с отпуснати върху бедрата ръце и гледаше напред.

— Мерире — отвърна Хоремхеб, — такава забележка граничи с наглост. Ще отидеш ли?

— При две условия — отсече Мерире.

— Ако заминеш, трябва да стане до една седмица. Достатъчно време загубихме с този въпрос. Съжалявам за нападенията. Смъртта на генерал Рахмос причини много мъка и болка. Веднага щом заминете, ще спазим официалния ден на траур. Що се отнася до нападението срещу лорд Маху, ще бъде разпоредено цялостно разследване. Така че, лорд Мерире, какви са твоите условия?

— Първо, принц Тутанкамон трябва да бъде изведен от Тива. Случилото се вчера доказва, че на този град не може да се има доверие. Тук има много, които мразят Атон и са врагове на онези, които служат на Единствения.

— И къде трябва да бъде заведен? — попитах аз.

— Обратно в Ахетатон. Там ще е в безопасност.

— Но градът умира — отсече Рамзес. — Къщите са порутени, дворците — изоставени.

— Въпреки това е по-безопасно — настоя Мерире. — Не сте ли съгласен, лорд Маху? Може да направи опит от източната пустиня, но теренът е труден и контролиран от часовои по върховете. Единственият друг подстъп е откъм реката, а той може лесно да се защитава.

Избухна всеобща препирня. Погледнах Ай за насока, но той отвърна с ясен поглед. Такъв беше Божия баща! Ай беше решен да се противопостави на този узурпатор в Делтата; всичко останало трябваше да изчака. Помръдна глава и ме погледна косо, докато пръстите му си играеха с нагръдника в синьо и златно. Този поглед беше достатъчен. Ай беше готов да съдейства на Мерире и вероятно би ме посъветвал да сторя същото. Първожрецът беше направил хитър ход. Тива наистина беше опасна. Каквото и да казваше Анхсенамон, само боговете знаеха кои наистина са шабтите на Ехнатон. Отбраната на Ахетатон беше лесна и там Тутанкамон щеше да е в безопасност.

— Господарката Анхсенамон ще го придружи ли? — попитах.

— Господарю — разпери ръце Мерире, — кой ще придружи принца, решаваш само ти, официалният настойник. Аз просто казвам, че градът на Атон е по-безопасен.

— И пълен с твои поддръжници — извика Рамзес.

Хюйи и Майа кимнаха в съгласие.

— Мои поддръжници? — отвърна Мерире. — Онези, които подкрепят мен, подкрепят и вас, както, не се съмнявам, онези, които подкрепят теб, подкрепят и мен. За принца ще се грижи свитата на Маху. Какво намекваш, лорд Рамзес? Че някоя фракция ще отвлече принца и ще го короняса? Та фараонът може да бъде коронясан само в Мемфис, където са твоите войски, или в Тива. Емблемите за коронацията ще останат тук.

— Но градът на Атон ще е пълен с твои поддръжници — настоя Рамзес, — онези, които следват култа на Атон.

— Както Тива е пълна с наши врагове — додаде Туту.

— Стигнахме до второто ни искане — продължи Мерире необезпокояван. — Лорд Туту и другите последователи на Атон ще се изнесат от Тива. Убийството на генерал Рахмос ясно показа каква е опасността от оставането тук. Желая да им бъде дадена закрилата на великата крепост Бухен.