Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (18)

17.

— Това, което още не мога да преглътна — каза Брелан, набучил парче месо на камата си, — е идеята, че човеци взимат страната на орки.

— Както аз го виждам — отвърна Пепърдайн, — не става въпрос за човеци и орки. Става въпрос за доброто и лошото.

— И твоят спътник ли го вижда така? — попита Чилдер и погледна Стендивън. — Не говори много.

— Ъъ… аз… — Стендивън изпъна пръст към Пепърдайн. — Чухте го.

— Той е дълбок мислител — обясни Пепърдайн. — Не е много по приказките.

— Добър ли е в боя, както чух, че си ти?

— Мм… ще се изненадаш от дарбите му, Чилдер.

Виночерпците минаха да напълнят отново чашите и разговорът затихна.

Беше вечер. Брелан и Чилдер бяха поканили Страк и офицерите му да вечерят заедно. Поканата включваше и двамата човеци плюс Джъп и Спуррал, макар Страк да не беше единственият, който смяташе, че близнаците бяха направили този жест с разбираема неохота.

Най-сетне Страк наруши мълчанието.

— Е, и какви са плановете ви?

— Планове ли? — учуди се Брелан.

— Как ще разпалите въстанието си?

Брелан се усмихна. Беше по-скоро цинична усмивка, отколкото весела.

— За въстания трябва широка подкрепа. За разлика от далечните северни земи, орките тук нямат вкус към бунтове. Както казах, ние от съпротивата сме различни. Подготвени сме да се бием с нашествениците. Но не сме нищо повече от трън в петата им. Макар че това, което направихте днес…

— Бихме могли да го правим всеки ден — увери го Койла. — Нашият брой също е малък, ако не си забелязал. Решимостта е по-важна от броя.

— Тренировката и опитът — също — каза Страк.

— Не че с много по-голяма сила няма да е по-добре — добави Даллог.

— Дясната си ръка бих дал за още хиляда воини — съгласи се Брелан. — Но воюването не е в нрава на орките. Поне в тази част на света.

Хаскеер тъпчеше устата си с пилешко. Отри с ръкав мазната си брадичка.

— Да бе, защо орките по тези места са такива бъзльовци?

Страк го изгледа намръщено.

— Прощавайте. Стотникът ми не е свикнал с изискана компания.

Хаскеер сви рамене и си отчупи нов комат.

— Орките обикновено са откровени в мненията си — отвърна Чилдер. — В това отношение май все пак не се отличаваме от северните си събратя и дано да остане така задълго. Но той е прав. Слабостта на расата ни е срам за нас.

— А за нас е озадачаващо — отбеляза Страк. — Това, че орките избягват да се бият… хм, просто не го разбираме.

— Мисля, че сме станали прекалено цивилизовани. Вашите северни пустини, изглежда, не са смекчили толкова нравите, както тук. Животът тук е бил твърде лесен твърде дълго и е потушил естествените ни пориви.

— Но пламъка отвътре все още го има. Вие сте доказателството за това.

— Вие сте доказателството — каза Брелан. — Ние не се различаваме много от населението на Акуриал. Виж, вие все едно че сте от друг свят.

Страк се усмихна сдържано.

— Не бих казал.

— А аз бих. Не съм виждал досега орки като вас. В смисъл, дори звания си имате, като при хората. Как се е стигнало до това?

Страк отново имаше чувството, че трябва много да внимава. Трудно можеше да обясни, че им е било наложено като на членове на орда, оглавявана от безумна магьосница.

— Организирахме се и си създадохме команден ред, за да можем по-добре да се бием с враговете си. Трябва да помислите и вие да го направите.

— Толкова прилича на нещата при хората. А и с тези татуировки, дето ги имате всички, си помислих, че може да са ви вербували насила.

— Правят ли го това тук? — попита Койла.

— Не. Но се опитаха, между другото. Само че решиха, че орките са лош материал за воюване. Били сме толкова невойнствена раса, че нямахме дори традиция в правенето на оръжия. Ние специално трябва да си ги ковем сами или да ги крадем от окупаторите.

— Доста зле изглеждат нещата, да — разсъди Страк.

Чилдер кимна.

— Така е. Но това, което постигна дружината ви за един ден, ни вдъхва надежда. Ако ни помогнете да се организираме и обучим, бихме могли да нанесем сериозни щети на окупаторите, не само да ги хапем.

— Това вече е приказка — рече Хаскеер, надигна виното си и докато гълташе, оля кожения си елек.

— Можем да помогнем — потвърди Страк.

Чилдер погледна джуджетата.

— Джъп, и вашият народ ли е толкова войнствен като тези орки от Севера?

— Държим на своето.

— Като всички останали в дружината — увери я Страк.

— А как ни виждаш срещу хората тук, Джъп? — попита Брелан.

— Предполагам, че по-голямата им численост ще е проблем.

— Не са чак толкова много. Вярно, повече са от съпротивата. Много повече. Но не чак толкова, колкото би си помислил, че да покорят цяла нация.

— Как така?

— Не е ли очевидно? При толкова кротко население не им трябват големи части, за да ни държат в покорство. Точно затова се оказахме толкова изкусителна плячка. Балансът се крепи не на силата на оръжията, а на проклетата магия.

— И след като орките нямат тази дарба, едва ли ще се промени.

— И все пак тъкмо лъжата, че можем да контролираме магията, доведе до това нашествие.

— А как е с джуджетата? — попита Чилдер.

Спуррал — тъкмо си бодваше късче месо — вдигна очи към нея.

— В какъв смисъл?

— Знаем, че някои хора владеят магията. Същото ли е и с джуджетата?

— Може да приличаме малко на тях, но точно тази дарба не притежаваме. Ако я имахме, неприятностите ни отдавна щяха да са свършили.

— Жалко. — Чилдер извърна поглед към Пепърдайн и Стендивън.

— Няма полза да гледаш към нас. — Пепърдайн махна с ръка. — Магиката се практикува от елит, двамата нямаме нищо общо с него.

— Значи не можете да ни помогнете да обърнем магията против тях — въздъхна Чилдер.

— Забравете магията. Едва ли ще стане някога част от оркското въоръжение — отсъди Страк. — Но хладната стомана може да й се противопостави.

— Как? — учуди се Брелан.

— Мъртвият маг не може да хвърли заклинания. Хората са от плът и пускат кръв. Съсредоточете се върху това.

— Лесно е да се каже — въздъхна Чилдер. — Въпросът е как да го направим.

— Както го правите досега, само че по-добре. Били сме се срещу хора и сме се били срещу магия. И двете може да бъдат надвити. Ще споделим уменията си с вас, ще ви покажем как най-добре да се възползвате от това, което имате.

— Имам една идея за това — подхвърли Койла.

— Казвай — подкани я Брелан.

— Забелязах, че имате немалко женски в редиците си. Но доколкото мога да разбера, те са само прислужници. Бие ли се някоя от тях?

Отговори й не Брелан, а сестра му.

— Аха. Напипа болното място, Койла. От жените в съпротивата само аз се сражавам с врага в битките. И то само защото брат ми не би могъл да ми откаже.

— Не е вярно — възрази Брелан, но близначката му го изгледа свирепо и той бързо се поправи: — Е, добре, добре, вярно е. Но по правило не позволяваме на женските да се бият.

— Защо? — попита намръщено Койла.

— Ще го кажа пак: малко сме. Наш дълг е да пазим тези, които раждат деца.

— А питахте ли тях какво мислят? Виж, Брелан. Ти си орк, но начинът, по който живеят орките в Акуриал, е… неестествен. Трябва да разберете, че женските от нашата раса са също толкова свирепи като мъжките. Или могат да бъдат. Те са ценност, която прахосвате.

— Не е според обичаите ни.

— Тогава ги променете. Вие се борите за свободата на всички. Всички би трябвало да се бият.

— Права е — подкрепи я Чилдер.

Брелан помълча малко, сякаш премисляше думите на Койла, после отвърна:

— Не биха могли да се бият редом с мъжете. Липсата на умения ще ги изложи на по-голяма опасност.

— Точно това си мислех — каза Койла. — Защо не ми позволите да съставя един женски отряд? Не да принасят и слугуват на мъжете ви, а да воюват.

Чилдер се усмихна.

— Аз съм за.

— Надявам се да се включиш в отряда. И ти, Спуррал.

— Защо не? — отстъпи Брелан. — Ако помага на каузата…

— Добре. Все трябва да има двайсет-трийсет жени тук, които да попълнят един боен отряд.

— Трябва да поканиш и Уийм — измърмори Хаскеер.

— Какво? — попита Брелан.

— Остави го — отвърна Койла и изгледа ядосано Хаскеер.

— Добре. Започваме още утре сутринта — обеща Чилдер.

След това вечерята замря. Един по един започнаха да напускат трапезата, за да си потърсят място за спане. Страк и Койла излязоха да подишат чист въздух и седнаха до един плет, далече от патрулиращите стражи.

— Изглеждаш притеснен — каза тя.

— Не ми харесва, че лъжа тези орки. За това кои сме, откъде сме дошли и защо сме тук…

— Смяташ ли, че истината щеше да е повече по вкуса им?

— Не, по дяволите. Най-вероятно щяха да ни изгорят на клада.

— Значи постъпи правилно. Също като Спуррал преди малко, когато отрече, че джуджетата имат магически сили. Те не са готови за истината, колкото и да изглеждаше разочарована Чилдер.

— Може би.

— Всичко тук е обърнато с главата надолу. В смисъл, вече знаем защо хората тук не са съсипали всичко като в Марас-Дантия. Разбират, че магията зависи от това земята да остане здрава.

— Ще намерят друг начин да прецакат нещата.

— Това — със сигурност. — Тя го погледна. — Помислих си, че си ми ядосан.

— Защо да съм ти ядосан?

— Заради женския боен отряд. Трябваше първо да те попитам. Но просто за краткото време, откакто сме тук, се подразних от тази дивотия. Знаеш ли, наричат се цивилизовани, но изобщо не изглеждат цивилизовани, щом стане дума и жените да вършат своето.

— Не бъди прекалено сурова към тях. Твърде много са изгубили от корените си, от това какво значи да си орк. И не, нямам нищо против. Всичко, което може да изрита хората в задника, е добре дошло.

— Добре. Мислех си дори за име на отряда. Ние сме Върколаците. Помислих, че женските може да са Лисиците.

Той се усмихна.

— Подходящо звучи.

— Но избягваме главния проблем.

— А той е?

— Дженеста. Няма и следа от нея. А сме тук заради нея, нали?

— Отчасти.

— Казваш, че нямаше да сме тук, ако не беше шансът да си уредим сметките с нея веднъж и завинаги?

— Не. Но ние все още не сме видели почти нищо от Тарес. Дженеста едва ли ще се мотае насам-натам без охрана.

— Повечето от дружината се включиха в тази мисия заради разплатата с Дженеста. Не бива да забравяш това.

— Няма.

— Пепърдайн и Стендивън също й имат зъб. Поне така казват.

— И там има нещо гнило.

— Тук сме нагазили дълбоко, Страк. В много отношения.

Той вдигна пръст към устните си и кимна към къщата.

Към тях идваше Брелан.

— Радвам се, че можем да си поговорим без другите наоколо — каза му Страк. — За онзи юмрук, дето ти ударих…

Брелан потърка брадичката си все едно, че още го болеше.

— Разбрах посланието и не ти се сърдя. Идвам за друго. Имаме новина.

— Каква?

— Изглежда, някакъв емисар ще идва скоро от Пекзан.

— И?

— Казват, че май нямало да е някой дребен бюрократ. Важна особа. Предизвикало е голямо вълнение сред персонала на губернатора и гарнизона.

— Как го научи?

— Не всички орки искат да се бият, но някои с охота ни предават сведения. Стигна до нас от слугите в щаба на Хачър.

— И ако се доберем до него…

— Може би. Или да скроим нещо, което да направи Хачър негоден в техните очи. Тъй или иначе, с ваша помощ бихме могли да нанесем добър удар.

— И нямаш представа кой е този емисар, нито с каква власт разполага?

— Никаква. Само това, че според Хачър идването му не вещае нищо добро.

— Да — каза Койла. — Но за кого?