Луиза Мей Олкът
Добри съпруги (19)

Деветнадесета глава
Съвсем сама

Бе толкова лесно да се обещае самопожертвувателност и себеотдаване, когато самата личност бе близко обвързана с друга личност и сърцето и душата се пречистваха от светлия пример. Но когато гласът, който така много й помагаше, замлъкна, когато урокът свърши и обичаното същество вече го нямаше, не остана нищо друго, освен мъка и самота, така че на Джоу й се струваше ужасно трудно да спази даденото обещание. Как би могла да „успокоява мама и татко“, след като в собственото й сърце бе отворена страшна рана, а душата й копнееше безкрайно по изгубената й сестра? Как би могла да „развеселява къщата“, след като цялата й топлина, светлина и красота като че бе изчезнала, когато Бет напусна стария си дом, за да го замени с нов? И как, за Бога, би могла „да намери някаква полезна и приятна работа“, която да замести непрекъснатите грижи за любимата й сестра, които й носеха такава радост и удовлетворение? Опитваше се да се мобилизира, за да продължи да изпълнява задълженията си, като вътрешно се бунтуваше срещу новото си положение, при което и без това малкото радост й бе отнета, а грижите и товарите ставаха все по-тежки и животът започваше да й изглежда все по-труден. Някои хора като че получаваха всичкото слънце, а за други оставаше единствено сянката. Никак не беше честно, тъй като тя се опитваше много по-старателно от Ейми да бъде добра, но не получаваше никаква награда — само разочарования, грижи и тежък труд.

Бедната Джоу! Това бяха наистина трудни дни за нея и постепенно започна да я обхваща пълно отчаяние при мисълта, че ще прекара остатъка от живота си в тази тиха къща, отдадена на скучни грижи за другите, като разчита само на някакви дребни радости, а задълженията й щяха да нарастват непрекъснато.

„Не мога да го направя. Просто не съм създадена за такъв живот и знам, че ще избягам и ще извърша нещо отчаяно, ако някой не дойде и не ми помогне“ — казваше си Джоу, след като първите й опити се провалиха и тя изпадна в потиснато настроение, каквото често спохожда хората, чиито силни желания се сблъскват с неизбежната реалност.

Но някой наистина дойде и й помогна, макар че Джоу в първия момент не можа да разпознае добрите си ангели, защото й се явяваха в познати форми и притежаваха простото очарование, така характерно за бедния човешки род. Често се стряскаше през нощта и имаше чувството, че Бет я вика. Но когато видеше празното легло до себе си, започваше горчиво да плаче и да нарежда: „О, Бет, върни се, моля те, върни се!“, като протягаше напред ръце, и то ненапразно — защото майка й винаги чуваше този неин зов и идваше да я успокои. При това го правеше не само с думи, но и с търпелива нежност, която обикновено вдъхва сила само с едно-единствено докосване или с още незасъхналите сълзи, мълчаливо напомнящи за мъка дори по-голяма от тази на Джоу. Шепотът й бе по-красноречив от всякаква молитва, защото надеждата обикновено върви ръка за ръка с естествената скръб. Свещени моменти! Тогава едно сърце говори с друго в тишината на нощта и превръща страданието в благословеност, която смирява болката и засилва любовта. Усещайки това, Джоу имаше чувството, че вече й е по-леко да носи товара си, задълженията не й изглеждаха така непоносими, а животът й се струваше по-приятен, погледнат през майчината прегръдка.

Когато болката в сърцето й поутихна, неспокойните мисли също като че поотшумяха. Тогава един ден отиде в кабинета на баща си и като се наведе над посивялата глава, обърната със спокойна усмивка към нея, за да я посрещне, каза съвсем смирено:

— Татко, говори ми, както правеше с Бет. Аз имам много по-голяма нужда от това, тъй като съм толкова грешна.

— Скъпа, нищо не би ми доставило по-голяма радост — отвърна той и гласът му потрепери, а ръцете му обвиха раменете й, сякаш самият се нуждаеше от помощ и не се страхуваше да я потърси.

И така, седнала на малкото столче на Бет близо до него, Джоу споделяше тревогите си, ужасното съжаление от загубата на сестра си, безплодните си усилия, които толкова я обезсърчаваха, липсата на вяра, превърнала живота в тъмна сянка, както и онази своя ужасна обърканост, която често наричаме отчаяние. Тя му се довери изцяло — а той й даде помощта, от която се нуждаеше. Така и двамата намериха радост и успокоение. Защото бе дошло времето, когато двамата можеха да си говорят не само като баща и дъщеря, но и като възрастен мъж и млада жена, които бяха в състояние да си помогнат един на друг с взаимна симпатия и взаимна любов и с удоволствие го правеха. Това бяха щастливи, изпълнени с интересни разговори времена, прекарани в стария кабинет, наричан от Джоу „църквата с един-единствен член“, от която тя излизаше, изпълнена с нова решимост, с поправено настроение и дори някак си по-добра и разумна. Така родителите, които бяха научили едното си дете да посрещне смъртта без страх, се опитваха сега да научат другото да приема живота без предразсъдъци и отвращение и да използва красивите му възможности с благодарност и сила.

Джоу получаваше и друга помощ — кротките и непрекъснати задължения и удовлетворението от тях, което тя постепенно се научи да вижда и оценява. Метлите и кърпите за съдове вече не й изглеждаха така отвратителни, както в началото, защото с тях си бе служила Бет и като че нещо от нейната любов към чистотата и реда в дома се въртеше около тези предмети и никога нямаше да изчезне. Когато ги използваше, Джоу често си тананикаше песните, които Бет преди си бе тананикала, и имитираше уверените й движения, после оправяше тук и там, точно както правеше преди сестра й, за да направи всичко по-уютно и красиво. И това бе първата стъпка към превръщането на къщата отново в щастливо място, макар че в този момент тя все още не го усещаше. За първи път го осъзна, когато Хана й каза, стискайки одобрително ръката й:

— Скъпото ми дете, няма да чувстваме така силно липсата на моето агънце, ако така помагаш непрекъснато. Макар че не те хвалим често, всички го виждаме и Господ ще те благослови за това, ще видиш.

Докато седяха и шиеха заедно със сестра си Мег, Джоу забеляза колко много е напреднала тя във всяко едно отношение. Вече говореше така добре, знаеше толкова много за добрите женски инстинкти, мисли и чувства. Разбираше колко щастлива бе със съпруга и децата си и колко много правеха те всички един за друг.

— Бракът е чудесно нещо в края на краищата. Чудя се дали бих могла да се справя поне наполовина толкова добре, колкото ти, ако реша да опитам — каза Джоу, докато правеше хвърчило на Деми в детската стая.

— Точно от това се нуждае всяко момиче, за да се прояви напълно нежната, женствената част от природата му, Джоу. Ти си като кестенова обвивка, твърда отвън, но копринено нежна отвътре и толкова сладка, стига някой да успее да проникне до ядката. Любовта ще ти помогне да покажеш цялото си сърце един ден и тогава твърдата обвивка ще се разчупи и ще изчезне.

— Студът също може да разчупи кестеновата обвивка, мадам, освен това трябва човек доста да се потруди, за да смъкне кестените от дървото. Момчетата обичат да ходят и да берат кестени, а никак не бих искала да бъда откъсната от тях — отвърна Джоу и насочи вниманието си към хвърчилото, което никакъв вятър не би могъл да отнесе в небето, тъй като Дейзи се бе оплела цялата в него.

Ако беше героиня на някаква морализаторска история, тя би трябвало през този период на живота си да се държи като същински ангел, да се отрече от света и с черна шапка на главата да броди по света и да върши само добро. Но както виждате, Джоу не беше героиня; тя бе просто едно борещо се човешко същество, като стотици други, и действаше в съответствие с характера си, като понякога беше тъжна, друг път ядосана, разтревожена или готова за действие, в зависимост от настроението си. Много е благородно да кажем, че ще бъдем добри, но това съвсем не може да стане веднага, нужно е много време и доста усилия, докато човек успее дори само да стъпи на правия път. Джоу бе успяла в това отношение, научаваше се да изпълнява задълженията си и да се чувства нещастна, ако не е направила нещо както трябва, но да върши всичко това с удоволствие — о, това е нещо съвършено различно! Често бе казвала, че й се иска да извърши нещо прекрасно, независимо колко трудно ще бъде то. Сега това нейно желание се изпълняваше — защото какво по-прекрасно нещо би могъл да извърши човек от това да посвети живота си на майка си и на баща си, като се опита да превърне дома им в толкова щастливо място за тях, колкото те го бяха направили за нея през детството й? И ако трябваше да се преодоляват трудности, които щяха да превърнат дейността й в още по-значима, то тогава имаше ли нещо по-трудно за едно амбициозно момиче от това да се прости със собствените си надежди, планове и желания и да живее с радост за другите?

Провидението очакваше от нея да изпълни даденото обещание; ето това бе нейната задача, не онази, която бе очаквала, а нещо по-велико, защото сама не можеше да измени нищо. Можеше ли да го направи? Реши да опита и още след първите си усилия срещна помощта, за която вече намекнах. После получи още по-голямо съдействие и го прие — не като награда, а като облекчение, точно както добрият християнин приема освежаването, което може да си позволи, докато си почива за малко, изкачвайки стръмния хълм, наречен „Трудности“.

— Защо вече не пишеш? Това винаги ти доставяше радост — каза веднъж майка й, след като забеляза, че отново я обземат мрачни настроения.

— Нямам сърце да пиша, а дори и да имах, и без това никой не се интересува от моите работи.

— Ние държим на тях, напиши нещо специално за нас, без да те е грижа за останалия свят. Опитай, скъпа, сигурна съм, че това ще ти помогне, а и нас ще зарадва.

— Не вярвам, че мога — каза Джоу, но все пак отвори бюрото си и започна да преглежда недовършените ръкописи.

Когато след час майка й надникна вътре, видя, че тя бе навлякла черната си престилка и седеше със замислена физиономия до бюрото. Госпожа Марч се усмихна и тихичко се измъкна от стаята, доволна, че е успяла да я убеди. Джоу никога нямаше да разбере как точно се случи, но в тази нейна история имаше нещо, което докосваше сърцата на всички, които я прочетоха. След като близките й вкъщи се смяха и плакаха над нея, баща й, макар и против нейното желание, я изпрати на едно популярно списание и за най-голямо учудване на момичето тя бе не само приета, но се получи и молба за още подобни неща. След публикуването й получи писма от няколко личности, чиято похвала бе наистина чест за нея, вестниците също я препечатаха и всички — и приятели, и непознати — много я харесаха. Това бе огромен успех, макар че всъщност историята бе съвсем кратка, така че Джоу бе дори много повече учудена, отколкото когато повестта й получи едновременно много положителни и също толкова отрицателни оценки.

— Просто не разбирам, какво би могло да има в една толкова кратка история, че да накара хората да я харесват? — питаше се недоумяващо тя.

— В нея има истина, Джоу, в това е тайната, а шеговитият тон я прави толкова жива. Ти май намери най-накрая верния си стил. Написа я без мисъл за пари или слава и вложи сърцето си в нея, дъще моя. Вече преживя не малко горчивини, сега идва времето на приятните неща, постарай се да пишеш точно така и със сигурност ще бъдеш наистина щастлива със своята работа, както и ние с теб.

— Ако има нещо добро или някаква истина в това, което съм написала, то не идва от мен, дължа го на теб, на мама и на Бет — отвърна Джоу, дълбоко трогната от думите на баща си, които й бяха донесли повече радост, отколкото всички похвали, получени досега.

Станала по-богата с любовта и мъката си, Джоу пишеше своите малки истории и ги изпращаше, за да печели с тях приятели, защото те се приемаха с отворени обятия навсякъде.

Когато Ейми и Лари им писаха за годежа си, госпожа Марч се опасяваше, че Джоу може би трудно би се зарадвала на това съобщение. Но страховете й не се оправдаха, защото, макар че в началото Джоу изглеждаше тъжна, после прие спокойно нещата и още преди да прочете за втори път писмото, вече говореше с надежда и въодушевление за „децата“. Писмото бе като някакъв писмен дует, в който всеки се възхищаваше от другия и го преценяваше през влюбените си очи, така че бе истинско удоволствие да го чете човек и трудно би могъл да възрази срещу нещо от написаното.

— Какво мислиш, мамо? — попита Джоу, след като сложиха на масата гъсто изписаните листа и се спогледаха.

— Е, предполагах, че точно така ще стане, след като Ейми ни писа, че е отказала на Фред. Тогава бях сигурна, че има предвид нещо по-добро, а някои отделни думи и намеци в писмата й ме караха да мисля, че победата ще бъде на страната на любовта и на Лари.

— Колко си наблюдателна, мамо, и колко потайна! Не спомена дори дума за това.

— Майките трябва да имат остро око и да бъдат дискретни, след като имат дъщери за женене. Освен това се страхувах да спомена нещо пред теб, за да не избързаш да ги поздравяваш, преди нещата да са стигнали до щастлив завършек.

— Вече не съм толкова лекомислена, каквато бях преди, трябва да ми имаш доверие. Станах много по-сериозна и чувствителна, така че можеш да ми се довериш.

— Така е, скъпа, и с радост бих споделила с теб, но предполагах, че може би ще се почувстваш наранена от факта, че твоят Теди обича друга.

— Е, мамо, нима можеш да си помислиш дори, че ще бъда толкова глупава и такава егоистка? Та нали сама отхвърлих любовта му, която бе толкова искрена и силна?

— Знам, че тогава бе искрена, Джоу, но след това започнах да си мисля, че ако в този момент се върне и ти предложи отново, може би отговорът ти ще бъде друг. Прости ми, скъпа, но ти се чувстваше толкова самотна и в погледа ти имаше една болка и тъга, от която сърцето ми се свиваше; затова и помислих, че твоето момче би могло да изпълни празното пространство, ако опита в този момент.

— Не, мамо, така е много по-добре, радвам се, че Ейми се е научила да го обича. Но в едно нещо ти наистина си права: аз съм самотна и може би ако Теди бе опитал отново, щях да му кажа „Да“, но не защото го обичам повече, а защото държа в много по-голяма степен да бъда обичана сега, отколкото, когато той замина.

— Радвам се, Джоу, защото това показва, че доста си напреднала. Толкова много хора те обичат, така че опитай се засега да се задоволиш с нежните чувства на татко и мама, сестри и братя, приятели и бебета, докато се появи най-важният човек и ти подари онази любов, която наистина заслужаваш.

— Майките са тези, които умеят да обичат най-много на този свят. Все пак бих искала да ти призная, че ми се ще да изпитам и друга любов. Нямах ни най-малка представа, че сърцето може да поеме толкова много чувства — моето май е доста еластично, защото никога не изглежда достатъчно пълно, докато преди се задоволявах единствено със семейството. Просто не мога да разбера какво става.

— А аз разбирам — засмя се госпожа Марч, докато Джоу започна да преобръща листата, за да прочете още веднъж какво казва в писмото Ейми за Лари.

„Наистина е прекрасно човек да бъде обичан по начина, по който Лари ме обича. Той не е сантиментален и не говори много за чувствата си, но аз ги виждам и чувствам във всичко, което казва или прави и се чувствам така щастлива и смирена, че сякаш не съм същото момиче, което бях доскоро. Досега не съм могла да си представя дори колко добър, щедър и нежен е той, едва сега ми позволи да надникна в сърцето му и установих, че то е изпълнено с благородни импулси, надежди и цели, а аз така се гордея, защото вярвам, че сама имам дял в тях. Казва, че има чувството, че «може да осъществи страхотно пътешествие с мен, което да е изпълнено с любов». Моля се наистина да е така и се опитвам да бъда точно такава, каквато вярва, че съм, защото обичам този мой галантен капитан с цялото си сърце, душа и сила и никога няма да го напусна, докато Господ ни държи живи заедно. О, мамо, никога не съм си представяла колко прекрасен може да е този свят, какъв рай може да е той, когато двама души се обичат и живеят един за друг!“

— Не мога да повярвам, че това е нашата пресметлива, резервирана и разумна Ейми! Май любовта наистина прави чудеса. Сигурно са много, много щастливи! — каза Джоу и постави листата от писмото на масата, като ги подреди внимателно, сякаш за да придаде завършен вид на един любовен роман, който държи читателя в напрежение до самия край, след което той изведнъж усеща, че отново е сам в този забързан свят.

След малко Джоу се качи нагоре по стълбите, тъй като валеше и не можеше да излезе на разходка. Обзе я отново мрачно настроение и предишните чувства като че пак се завръщаха, макар и не толкова горчиви, колкото бяха преди. Все пак с болка се питаше защо едната сестра трябваше да има всичко, което си поискаше, а другата — абсолютно нищо. Знаеше, че не е точно така, но естествената й жажда за любов и внимание бе така силна, а щастието на Ейми събуди и у нея болезнен копнеж по някого, когото „да обича с цялото си сърце и душа и на когото да принадлежи, докато Господ им позволи да бъдат заедно“.

Горе на тавана, където Джоу се изкачи най-накрая в търсене на успокоение, имаше четири дървени шкафа, наредени един до друг и надписани с имената на собственика си. В тях се съхраняваха какви ли не реликви от детството и от момичешките им години, които вече бяха свършили и за четирите. Джоу погледна шкафовете и когато стигна до своя, вдигна капака и подпря брадичка в края, като гледаше разсеяно хаотичната колекция, докато внезапно вниманието й не бе привлечено от купчина стари дневници. Измъкна ги, прегледа ги един по един, като си спомни отново за онази приятна зима, която прекара в дома на госпожа Кирке. Първо се усмихна, после се замисли и накрая й стана тъжно, а когато стигна до кратката бележка, написана с почерка на професора, устните й се разтрепериха и книгите паднаха в скута й. Седеше неподвижно и гледаше приятелските думи, които като че придобиваха ново значение и докосваха най-нежната струна на сърцето й.

„Чакай ме, приятелко, може и да закъснея малко, но със сигурност ще дойда.“

— О, само ако можеше да дойде! Той бе винаги толкова мил, търпелив и добър с мен; скъпият ми стар Фриц, изобщо не го оцених, когато бе до мен, но сега толкова ми се иска да го видя, защото като че всички искат да избягат от мен и съм толкова самотна.

И след като сгъна бързо малкото листче, сякаш в него се съдържаше обещание, което предстои да бъде изпълнено, Джоу опря главата си на шкафа и горчиво заплака, а сълзите й като че се състезаваха с дъждовните капки, които удряха по покрива.

Какво беше това — самосъжаление, самота или лошо настроение? А може би се раждаше едно ново чувство, което търпеливо бе чакало своето време, точно както и човекът, който го бе породил? Кой би могъл да каже…