Майкъл Ондатджи
Английският пациент (6)

V
Катрин

Когато го сънува за пръв път, тя се събуди с вик до мъжа.

В семейната спалня с отворена уста и втренчен в чаршафа поглед. Мъжът й я погали по шията.

— Кошмар. Успокой се.

— Да.

— Да ти налея малко вода?

— Да.

Не можеше да мръдне. Нито да легне отново в същата гореща зона, от която бе излязла.

Сънува себе си и него в същата стая — ръката му на шията й (тя докосна мястото). Беше усетила гнева му още в първите дни на тяхното запознанство. Не, не беше гняв, а липса на интерес или по-скоро раздразнение от присъствието на омъжена жена в групата. На колене като животни, хомотът на ръката му опъваше шията й назад и спираше учестеното й възбудено дишане.

Мъжът й се върна с чаша вода на поставка, но тя не можа да вдигне треперещите си безсилни ръце. Той поднесе непохватно чашата към устните й. Тя с усилие преглътна хлорния вкус. Капките се стекоха по брадичката и паднаха върху корема й. Нямаше време да мисли за преживяното. Сънят я повали в леглото.

Това бе първата й реакция. През следващия ден се появи споменът, но тя бе твърде заета и бързо отхвърли мисълта за него, пропъди я като ехо от случаен сблъсък в бурна нощ и нищо повече.

Година по-късно сънуваше други, по-опасни, макар и мирни сънища. Още в първия сън паметта й извика докосването на ръцете му и тя зачака затишието да се разрази в буря.

Кой подхвърля трохите на изкушението? И защо към този, за когото не сме и помисляли? Един сън, повлякъл след себе си цяла поредица от сънища.

След време той каза, че всичко идва от близостта. Близостта, която пустинята създава. Той обичаше тази дума — близостта на водата, близостта на няколко тела по време на шестчасово пътуване през Пясъчно море. Нейното потно коляно до скоростната кутия на камионетката подскача в ритъма на неравния път. В пустинята имаш време да разглеждаш всичко, което те заобикаля, и да размишляваш над хореографията на нещата.

Тя го мразеше, когато говореше така. Тогава погледът й оставаше любезен, а вътрешно изпитваше желание да го зашлеви. Винаги бе искала да го зашлеви и осъзнаваше сексуалността на това желание. За него всички връзки попадаха в клишета. В калъпа на близостта или раздялата. Точно както всички общества намираха обяснение в историята на Херодот. Смяташе, че има опит с нравите на обществото, което по същество бе загърбил преди няколко години, полагайки усилия оттогава да се добере до изплъзващия се свят на пустинята.

На летището в Кайро натовариха багажа в колите, съпругът й остана да провери резервоара на самолета преди заминаването на тримата мъже следващата сутрин. Мадокс тръгна към едно от посолствата, за да телеграфира. Той се бе запътил към града, за да се напие, както обикновено правеше всяка последна вечер от престоя в Кайро. Първо посещаваше казиното на мадам Баден „Опера“, после потъваше в улиците зад хотел „Паша“. Винаги подреждаше предварително багажа си, за да може на следващия ден само да се качи в камионетката и да се вози, без нищо да обезпокоява тежкия му махмурлук.

Тя тръгна с него. По това време на деня въздухът беше влажен, а уличното движение непроходимо и бавно.

— Толкова е топло. Пие ми се бира. А на теб?

— Не. Имам да уреждам много неща в следващите два часа. Ще трябва да ме извиниш.

— Няма нищо — каза тя. — Не искам да ти преча.

— Ще изпием по една, когато се върна.

— След три седмици, така ли?

— Горе-долу.

— Бих искала и аз да замина.

Той не отвърна. Минаха моста Булак и движението се задръсти още повече. Твърде много каруци и пешеходци. Той тръгна напряко на юг покрай Нил към хотел „Семирамида“ — там бе отседнала тя, точно зад казармите.

— Този път ще намериш Зерзура, нали?

— Този път ще я намеря.

Държеше се по начина, по който се държеше, преди да я срещне. Почти не я поглеждаше, докато караше, дори когато заседнаха на едно място за повече от пет минути.

В хотела беше извънредно любезен. Още по-малко го харесваше такъв. Защо всички лъжат, преструвайки се на учтиви и мили? Приличаха й на кучета с дрехи. Да върви по дяволите и той. Ако не се налагаше да работят заедно с мъжа й, би предпочела никога повече да не го види.

Той извади торбата й от каросерията и понечи да я внесе във фоайето.

— Дай, мога сама.

На блузата й имаше потно петно от облегалката.

Портиерът предложи да вземе торбата, но той го спря.

— Оставете, дамата иска сама.

И отново я вбеси със своята безцеремонност. Портиерът се оттегли. Тя пое тежката торба и като я държеше с две ръце несръчно пред себе си, се обърна и каза:

— Е, довиждане и успех.

— Да. Аз ще се грижа за останалите. Ще бъдат в безопасност.

Тя кимна. Беше в сянка. Той, сякаш без да забелязва, стоеше под ярката слънчева светлина.

Тогава пристъпи към нея, приближи се толкова, че тя за миг помисли, че ще я прегърне. Но той протегна дясната си ръка и я прокара по шията й — кожата й остана влажна от потния му допир.

— Довиждане.

И тръгна към камионетката. Тя почувства мократа си шия, сякаш окървавена от острието на неговия жест.

 

 

Взима възглавничка и я поставя в скута си като щит срещу него. „Ако правиш любов с мен, няма да го премълча. Ако правя любов с теб, няма да го премълча.“

Премества възглавничката към сърцето, сякаш да задуши тази изтръгнала се на свобода частица от себе си.

— Какво мразиш най-много? — пита той.

— Лъжата. А ти?

— Чувството за собственост. Когато ме напуснеш, забрави ме!

Тя замахва с юмрук и нанася силен удар в скулата точно под окото. Облича се и излиза.

 

 

Всеки ден се връщаше вкъщи и разглеждаше синината в огледалото. Беше му интересно да се гледа, не толкова болното място, колкото чертите на лицето си. Дългите вежди, които никога не бе забелязвал преди, белите жилки в пясъчната си коса. От години не се бе разглеждал в огледало. Наистина дълги вежди.

Нищо не може да го отдели от нея.

Когато не е в пустинята с Мадокс или в арабските библиотеки с Берман, той се среща с Катрин в Гропи парк, близо до обилно напояваните сливови градини. Тя е най-щастлива тук. Жена, която не може без влага, която винаги е обичала нисък жив плет и папрат. Самият той има усещане за карнавал сред толкова зеленина.

Излизат от парка и тръгват по заобиколни пътища към стария град в южната част на Кайро с прочутите пазари, в които малко европейци стъпват. Стените в неговата стая са покрити с карти. И въпреки опитите за мебелиране квартирата носи белезите на базов лагер.

Лежат отпуснати в прегръдка, върху телата им пулсира сянката на вентилатора. Тази сутрин в археологическия музей двамата с Берман са изследвали арабски и европейски исторически текстове с надеждата да уловят ехо, съвпадение или видоизменение в имената — през Херодот до „Китаб Ал Кануз“, където Зерзура е кръстена на името на къпещата се в пустинен керван жена. И върху наведените им глави е потрепвала бавно сянката на вентилатор. А сега в тази стая любовниците също се впускат в издирване, във въздуха витае ехо от истории от детството, от болезнени белези, от целувки.

— Не знам какво да правя. Не знам! Как да бъда твоя любовница? Той ще полудее.

 

 

Списък от рани.

Цветовете на натъртено място — от светло жълтеникаво през червеникаво до кафяво. Кръвта в сламените коси след удара с чинията, запратена внезапно към главата му. Следите от вилицата, забита в плешката му — лисичи зъби според доктора.

Отпускаше се в прегръдка само ако преди това е огледал наоколо за предмети, с които можеше да бъде замерен. Появяваше се със синини на публични места или с превързана глава и обясняваше как таксито спряло рязко и главата му се ударила в отворения страничен прозорец. Или пък идваше с намазана с йод ръка, по която личаха следи от каиш. Мадокс бе загрижен за тези ненадейни инциденти. Тя се усмихваше на слабите места в неговите версии. Може би е от възрастта, може би има нужда от очила, бе предположил мъжът й, побутвайки Мадокс с лакът. Може би е някоя жена, подхвърли тя. Вижте, това не е ли от нокти или от зъби?

Не, от скорпион е, отговори. Androctonus australis.

 

 

Пощенска картичка. Хубав почерк изпълва белия правоъгълник.

„През половината от дните не мога без теб. В останалото време ми е все едно дали ще те видя пак. Това не е въпрос на морал, а на издръжливост.“

Без дата и име.

Понякога, когато тя може да прекара нощта с него, двамата се събуждат от молитвите, започнали преди изгрев-слънце от трите минарета на града. Той я изпраща през пазарите за индиго между Южно Кайро и нейния дом. Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град.

Той помита с ръка чашите и чиниите върху маса в ресторанта — тя, някъде другаде в града, вдига поглед, сякаш е доловила причината за този шум. Когато е без нея. Той, който в безкрайните километри, отделящи пустинните градове един от друг, никога не бе усещал самота. Мъжът в пустинята може да задържи нечие отсъствие в шепи. Той знае, че то утолява жаждата повече от водата. В близкия Ел Тадж познава едно растение, чиято сърцевина съдържа питателна течност. Всяка сутрин можеш да отпиваш от нея. Растението цъфти около година, преди да умре, вероятно от изтощение.

Лежи в стаята, обграден от бледите карти. Без Катрин. Страстта му напира да изгори всички правила на поведение, всякакво възпитание.

Другата половина от живота й вече не го интересува. Копнее само за нейната внушителна красота и богата изразителност, за скритата размяна на незначителни мисли помежду им, повърхностното задълбочаване, близостта на тяхното отчуждение, напомняща две съседни страници на затворена книга.

Тя го бе разчленила.

И ако тя го бе довела до това състояние, какво ли й бе причинил той?

 

 

Понякога, когато са в по-голяма компания, тя се затваря в кръга на своята класа, а той се шегува, без да му е забавно. С необичайна пристрастност напада историята на пустинните изследвания. Прави го винаги, когато е нещастен. Само Мадокс разгадава поведението му. А тя дори не го поглежда. Усмихва се на всеки, на предметите в стаята, възхищава се от ваза с цветя, радва се на нищожни, безлични неща. Тя не разбира неговото поведение, приема, че той се държи естествено, и удвоява преградата, за да се защити.

Но той вече не понася тази преграда в нея. Ти също ограждаш себе си, оправдава се тя, защо да не го правя и аз. Казва го, сияеща в красота, на която той не може да устои. Тя, в нейните красиви дрехи, с нейното бледо лице, готово да се засмее на всеки, който й се усмихне, и неуверено подсмихваща се на разпалените му шеги. Той продължава ужасните си изявления за известна на всички експедиция.

Поздравява я във фоайето на бар „Гропи“, но тя се обръща и той полудява. Знае, че единственият начин да приеме нейната загуба е да продължава да бъде с нея и тя с него. Да се излекуват един друг от това, което се случваше, да го изживеят. Но не със стени.

Слънчеви струи обливат стаята в Кайро. Ръката едва се движи по страниците на Херодотовата „История“, цялото напрежение е съсредоточено в тялото и думите излизат с разкривени букви сякаш изпод безгръбначен молив. С мъка написва слънчева светлина. И влюбен.

 

 

Светлината в апартамента влиза откъм реката и пустинята отвъд. Пада върху шията, краката и белега от ваксина на дясната й ръка. Тя седи на леглото в прегръдка с голотата. Той обича този неин белег. Прокарва длан по потната кожа на рамото й. Моето рамо, мисли си, не на мъжа й. Любовниците са подарили един другиму части от телата си. В тази стая, близо до реката.

В броените часове, останали на тяхно разположение, притъмнява. Само полуздрачните тонове на реката и пустинята изпълват стаята. Изненадващият дъжд е единственото, което може да ги тласне към прозореца, и тогава те протягат ръце и тела, поемат влага, докато плътта им се напои. Викове, отправени към мимолетния порой, изпълват улиците.

— Никога повече няма да се обичаме. Никога вече няма да се видим.

— Знам.

Нощта на нейното упорство за раздяла.

Тя седи, затворена в себе си, в доспехите на своята тревожна съвест. Недосегаема. Усеща само близостта на тялото й.

— Никога повече. Каквото и да се случи.

— Да.

— Мисля, че той ще полудее. Разбираш ли?

Не отговаря. Отказва се от мисълта да опитва да я задържи в себе си.

Час по-късно те крачат в горещата нощ. От отворените в далечината прозорци достигат грамофонните песни на кино „Музика за всички“. Трябваше да предварят края на прожекцията, защото в тълпата зрители можеше да има нейни познати.

В ботаническата градина, близо до катедралата „Вси Светии“. Една сълза се стича. Тя се навежда, облизва я и преглъща. Капки кръв от порязаната му ръка, докато е готвил за нея — беше ги облизала и преглътнала. Тогава кръв, сега сълзи. Той чувства тялото си изпразнено и заредено с пушек. Единствено оцеляло е предчувствието за страст и копнеж. Всичко, което би могъл да каже, не може да го каже на тази отворена като рана жена, чиято младост все още е нетленна. Той не може да промени това, което обича най-много в нея — нейната безкомпромисност, съчетаваща все още безболезнено поетичния романтизъм с истинския свят. Защото знае, че без тези качества редът на света престава да съществува.

Нощта на нейното упорство. Двайсет и осми септември. Горещата луна е изсушила дъждовните капки по листата на дърветата. Не е останала дори една. Да се стече връз него като сълза. Раздяла в Гропи парк, в правоъгълника от светлина на улицата. Не беше попитал дали мъжът й я чака вкъщи.

Пред очите му се издига редица от високи, надвесени палми с протегнати ръце. Така косите й се спускаха над него, когато беше негова любовница.

Без целувка. Само прегръдка. Откъсва се от нея и си тръгва. Обръща се назад. Тя продължава да стои на същото място. Той се връща на няколко метра разстояние с вдигнат показалец, за да подсили думите си.

— Само искам да знаеш. Още не ми липсваш.

За нея лицето му е страшно, той опитва да се усмихне. Тя рязко отмята глава и се удря в страничната греда на портата. Той усеща болката, улавя спазъма. Но раздялата е вече в тях, стените на упорството са вдигнати. Внезапната й конвулсия и нейната болка са едновременно случайни и съзнателни. С ръка на слепоочието, тя отговаря:

— Ще ти липсвам.

От този миг нататък, бе му пошушнала тя преди, или ще намерим душите си, или ще ги загубим.

 

 

Как се случи това? Да се влюбя и да се разчленя.

Бях в ръцете й. Бях дръпнал ръкава на ризата до рамото, за да видя белега от ваксина. Обичам го, казах. Този блед ореол на нейната ръка. Виждам как спринцовката чертае драскотина. Пробив — и серумът прониква. После иглата се изплъзва от кожата. Това се е случило отдавна, когато е била на девет години, в салона за физкултура.