Барбара Делински
Брегове на желанието (5)

Пета глава

Докато нареждаха провизиите, Даниел и Роури почти не проговориха. Всеки беше вглъбен в собствените си мисли и въпреки че бяха близо един до друг, сякаш ги деляха километри. Момичето забеляза, че той наистина й позволи да свърши своя дял от вдигането, пренасянето и подреждането и почувства, че е отбелязала малка победа. Едва когато разтовариха и последния пакет и Даниел подхвана темата, тя разбра, че заключението й е било прибързано.

— Роури, мислех си нещо — започна той, като седна на спуснатата платформа на джипа и й посочи да направи същото. — Всички тук смятат, че сме гаджета. Когато пристигнах, казах на Кристофър само, че моето момиче е дошло и е предложило да ми помогне — това той натърти с изкривени от яд устни, — като докара провизиите, докато аз чакам Кларксън.

Роури го погледна предпазливо.

— И той не те попита как си позволил на „твоето момиче“ да шофира по тези пътища само? — Това беше завръщане към разговора, който бяха водили в хотела в Уайтхорс.

Въпросът й беше посрещнат от тих смях.

— Той смята, че ние, журналистите, сме малко безразсъдни, когато преследваме една история, където и да ни отведе тя. Мисля, че те взе за типична безделница от висшите слоеве.

Невинният поглед, който й хвърли, леко напомняше за първоначалната му реакция към нейното присъствие на тази лично негова територия, но не каза нищо. Неочаквано той се усмихна широко.

— Като си помисля, ти си толкова неподходяща за тази работа, колкото и Тони, така че може и да мине. И никой няма да заподозре истината, като се има предвид разликата във фамилиите и всичко останало. — Той замълча и след това предложи: — Защо не ги оставим да вярват каквото си искат? Това поне ще бъде за теб една допълнителна защита…

Гласът му заглъхна, понеже бе готов за импулсивен отговор. Но предложението му беше посрещнато не от детински възмутения отказ, който очакваше, а от мълчание, докато Роури сериозно обмисляше идеята.

Тя трябваше да се съгласи с него. Всъщност не участваше ли вече сама в измамата, след като знаеше много добре какво заключение си беше направил Ерик първия ден в хотела? И то й беше послужило добре, като го държеше на значително по-голямо разстояние. Тя беше имала нужда от всяка възможна помощ, особено като се има предвид пълната й липса на воля, що се отнася до магнетизма на този мъж. Не го беше излъгала за нищо, просто си подбираше думите много внимателно. А и не виждаше причина да променя нещата… все още. Когато и ако някога му дойдеше времето, щеше да разкрие цялата истина. Роури се усмихна дяволито и нежно прегърна брат си.

— Значи сме съучастници в измама, а? Мисля, че звучи добре, любовнико! — И като се изправи, тя го целуна бързо по челото. — Сега къде трябва да занеса останалите неща?

Мъжете от екипа слязоха от планината късно следобед. С тях четиримата тя не се бе запознала и Кристофър побърза да ги представи с ентусиазъм, който учуди Роури, докато не осъзна, че това беше повече заради Ерик, отколкото заради самата нея. Тя избегна погледа му, когато с ръце на раменете на двама им Кристофър ги изведе напред.

— Господа — започна той, като им направи знак с ръка да оставят нещата си, — позволете ми да ви представя нашите гости. — Той замълча, докато новодошлите оставиха багажа си, и тогава продължи: — Първо дамите — и намигна на Ерик. — Това е Роури Матюз, приятелка на Дан, която е тук, за да ни помогне за няколко дни. Роури, запознай се с останалата част от екипа ми. Питър Льодюк — посочи той към червенокосия точно до тях. — Питър е от Жюно. Миналото лято той работи в Алпите, сега имаме щастието да бъде сред нас.

— Питър — подаде му ръка тя, като за пръв път в живота си беше благодарна за това, че умееше да запази спокойствие, когато всички погледи бяха насочени към нея както в този момент.

— Добре дошла, Роури — поздрави я той с приятелска усмивка.

Кристофър я отведе до следващия мъж, който беше блед и доста мършав и изглеждаше напълно различно от останалите.

— Това е Тони Тасинари, нашият фотограф. Отвлякохме го от тъмната му стаичка в университета в Монреал. Понякога си мисля, че би бил по-доволен да снима ледено кубче, отколкото едно огромно парче лед! — Той каза последното с присвити очи, но приятелската ръка на рамото на Тони и широката усмивка, която последва, разкриха неговата привързаност.

— Приятно ми е, Тони — разтърси ръката му тя нетърпеливо. — Даниел ми е говорил за теб. Радвам се най-после да се запознаем.

— Аз също — усмихна се фотографът и лека руменина се появи по бузите му.

Даниел беше споменал, че Тони не е от атлетичните мъже, но е използвал възможността да дойде тук, за да направи нещо по-различно от обикновената си работа в студиото. Странно, помисли си тя, че той е избрал това като начин да се измъкне!

Сега Кристофър я поведе към двама мъже, еднакво внушителни по ръст и телосложение, както и със забележителна прилика в чертите, макар че единият беше рус, а другият тъмнокос. Като улови погледа й, той се усмихна:

— Нашите близнаци, Брайън и Шийн Макгреъм. Те са истинските изследователи между нас, тъй като са пресекли двата полюса и са живели за малко в Антарктида.

— Близнаци? — възкликна тя. — Единият светъл, а другият тъмен? — Съмнението беше изписано на лицето й.

— Аз съм Шийн. — Русокосият пристъпи напред с непринудена усмивка. — Никога недей да ме бъркаш с Брайън — предупреди той, като хвърли нежен поглед назад към брат си. — Той е навъсеният.

— Само когато брат ми е нехаен в работата си — отвърна другият, като протегна ръка. — Ние сме разнояйчни близнаци — обясни делово, — което означава, че си приличаме не повече от обикновени братя. Благодарен съм на Бога, че ме е създал по-различен от него; бихме били безполезни на света.

Роури усети, че той почти мисли това, което каза, и се запита за какво става дума.

Ръката й внезапно беше пусната, тъй като Кристофър се върна при Ерик, който бе изостанал по време на представянето. Един по един Кристофър му представи хората. След това групата се разпръсна, за да се подготвят за вечеря.

— Хайде, Роури — обади се Кристофър. — Двамата с теб ще бъдем главните готвачи тази вечер.

Като я хвана за ръката, той я отведе към купчината от консервени кутии до подвижния хладилник, тенджерите, тиганите и грубите съдове и най-сетне до огъня.

 

 

Кристофър Уин беше нейният ангел хранител. Под неговата опека тя се научи как да използва оборудването в лагера, за да приготви една сравнително вкусна и несъмнено питателна вечеря. Той си затвори очите за грешките й, за което Роури му беше безкрайно благодарна. Тя с удоволствие установи, че се учи бързо, и на няколко пъти се сети за Моника. Скъпата Моника, която с търпение я бе научила на основните умения. Също както в кухнята на Моника, тя следеше внимателно всяко движение на Кристофър, като се надяваше, че когато се наложи да се справя сама в тези примитивни условия, ще се представи на висота.

Роури толкова се бе задълбочила, че беше забравила за всичко останало. Тя вдигна глава само веднъж и видя, че един кехлибарен поглед от другата страна на лагера смущаващо следи нейната дейност. Тя измери Ерик предизвикателно с очи, макар да се питаше дали го прави защото иска, или защото има нужда да я гледа. Кристофър се изкашля многозначително, за да й припомни за настоящата й задача, и след като се изчерви подобаващо, тя се зае незабавно с нея. Не знаеше дали Кристофър беше усетил нещо необичайно в тази размяна на погледи, но се молеше да не е.

Даниел, който бе отишъл да подреди някои бележки в палатката си, докато тя беше заета, отново зае мястото си до нея по време на вечерята. По-голямата част на разговора се въртеше около множеството опити, които екипът беше предприел. Тя забеляза, че Ерик активно участва в дискусията и явно разбира всички технически неща, които объркваха Роури. Тъй като нямаше желание да се показва като глупачка, тя остана в сянка, позиция, която си имаше своите предимства. Това й позволи да избегне всякаква възможност да загуби както своето прикритие, така и хладнокръвието си. Нещо повече, така тя можеше спокойно да наблюдава групата, чиито взаимоотношения намери за много по-интересни, отколкото обсъжданите научни данни.

Екипът се състоеше съответно от Кристофър, Питър, Шийн и Брайън, като Тони и Даниел изпълняваха ролята на наблюдатели и хроникьори на събитията. Кристофър беше на петдесет, с множество степени и дълги години на преподаване зад гърба си. Той беше най-възрастният и беше прекарал месеци в планиране и подготовка за опитите. Роури се учудваше от начина, по който се справяше с другите, като леко ги напътстваше, както беше направил и с нея, но в същото време оставяше събеседниците си с чувството за личен принос и сила. Той всъщност беше шефът.

Питър Льодюк беше дясната ръка на Кристофър и втори по важност. Малко по-млад, той излъчваше един вид посвещение. Имаше червена коса, лунички и загоряла от слънцето кожа. Той слушаше Кристофър, следеше другите коментари, след това предлагаше свои собствени, винаги смислени и точно в целта.

Близнаците? Роури отново възкликна наум, те бяха съвсем различно нещо. Тя не разбираше как изобщо успяваха да свършат всичко, което трябва. Те, изглежда, бяха в постоянно противоречие, като светлокосият Шийн беше от безгрижната страна, а тъмният Брайън — неговият разгневен съветник. Като ги гледаше как спорят, си помисли, че двамата вероятно добре забавляват останалите.

Роури погледна внезапно към брат си и се запита какво ли би било, ако разликата във възрастта им не беше толкова голяма. Докато гледаше нежно червеникавата му коса, малко по-тъмна и права от нейната, беше завладяна от изблик на обич и протегна ръка, за да го стисне за крака.

След това бързо се изправи, стресната от нечий поглед. Инстинктивно се обърна към Ерик и дъхът й секна от изненада, когато очите й срещнаха неговите, сурови и пронизващи. Той беше погълнат от дискусията, поне тя бе помислила така, докато не бе почувствала познатото привличане.

„За какво ли си мисли в момента?“ запита се Роури. Изглежда, й бе страшно ядосан. Ако не я беше отхвърлил предната вечер, би приписала неговия поглед на ревността. Но за това със сигурност и дума не можеше да става… той нямаше никакви желания към нея…

Сега ръката на Даниел беше около раменете й и само Роури знаеше, че това е израз на братска привързаност.

— Роури, току-що ми хрумна нещо. Понеже, както изглежда, си решила да останеш тук — започна тихо той, — можеш наистина да ми помогнеш, ако искаш, като подредиш и напечаташ някои от бележките ми. Този разговор ми напомня колко техничарско е всичко. Ако наистина искаш да си полезна…

— Разбира се, Даниел, с удоволствие — съгласи се с готовност тя, доволна, че той най-сетне ще й позволи да направи нещо полезно. След това снижи гласа си до шепот: — Но аз не съм много добра машинописка.

Даниел се засмя и извъртя очи нагоре.

— Случайно си спомням, че прекара две лета в курсове, свързани точно с това умение…

Роури сви рамене:

— Какво да направя. Непоправима съм. Напълно съм пристрастена към двупръстия метод!

— Е, няма значение, трябва да се справиш по-добре от мен. И без това портативната машина не предлага много възможности. Все пак ще имаш какво да правиш през деня, докато всички са горе по склона.

— Искаш да кажеш, че не мога да дойда? Даниел… — започна да протестира тя, но личният им разговор беше прекъснат от студения глас на Ерик.

— Извинявай, Роури. Ако не искам прекалено много, би ли почистила тази бъркотия? Бих искал Крис да ме поразведе малко, тъй като все още имаме на разположение няколко часа, преди да се мръкне.

Очите му, по-тъмни и мрачни, отколкото някога ги бе виждала, й изпратиха едновременно предизвикателство и предупреждение. Сега, след като се бе оказало, че неговите пари и власт стоят зад тази експедиция, тя не би могла да му откаже, особено след като я бе попитал пред всички.

Тя беше повече от доволна да поеме своя дял; точно това бе искала през цялото време. Единствено начинът, по който той постави въпроса, я накара да настръхне. Не беше сигурна какво се крие зад неговия гняв, но и тя можеше да бъде посвоему гневна и коварна. Ако трябваше да се справи с чиниите, поне щеше да се позабавлява. Като огледа мъжете наоколо, Роури веднага се сети за отговора.

— Взе ми думата от устата, Ерик — отвърна му смело. — Точно това имах намерение да направя. — Тя се изправи и го погледна закачливо, като наклони гъстите си къдрици. — Няма нищо по-лошо от разхвърляна къща, нали? — добави насмешливо, като намекна за един предишен разговор, известен единствено на тях двамата. После се обърна, като престорено загрижено скръсти ръце. — Сега ще имам нужда от един помощник… Шийн, какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли да занесем всичко до… — тя погледна смутено Кристофър за помощ; да, можеше да се справи в една нормална кухня, да измие идеално всички чаши й чинии, тенджери и тигани, но обстановката тук беше далеч от нормалната — … реката?

При насърчителното кимване на Кристофър тя почувства победата си и започна сръчно да събира и подрежда мръсните съдове, после тръгна след Шийн към реката.

Преценката й не се беше оказала погрешна; беше избрала подходящия помощник. Шийн беше един добряк, безгрижна душа, която съвсем не се интересуваше от това, че тя не знаеше какво да прави. Той се впусна в приятелски разговор, като автоматично започна да търка чиниите край водата. Роури изигра картите си както трябва, престори се на вглъбена в разговора, докато гледаше действията на Шийн, и с право предположи, че всички мъже имаха задължението да се редуват на това място; след това последва примера му, докато всичко беше измито.

Независимо че винаги бе смятала домакинската работа за ужасно скучна, тази вечер Роури нямаше нищо против нея. Тя вършеше нещо полезно, а нейният помощник беше особено приказлив и я забавляваше с анекдоти за един или друг член от групата, които тя намери за забавни, особено като се вземеха предвид предишните й представи за мъжете.

— Този Тони е невероятен — замисли се той, като силно поклати глава.

— В какъв смисъл? — попита го.

Те бяха свършили работата си и бяха седнали на една суха скала край водата, до чистите чинии и тигани, наредени в спретната купчина. Денят в този северен край беше толкова дълъг, че още не бе започнало да се смрачава. Русата коса на Шийн все още грееше на слънцето в ярък контраст с тена му. Той беше добре сложен и як, прекрасно изглеждащ млад мъж, вероятно в края на двадесетте.

В отговор на въпроса й Шийн поклати глава.

— Не мога да разбера защо прие тази работа. Та той се страхува от високото!

Кафявите му очи проблеснаха насмешливо, което накара и двамата да се засмеят непринудено.

Роури бързо се овладя. Всъщност нямаше нищо за смях.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна тя. — Това е ужасно. Как се справя?

Шийн се засмя отново, въпреки че нямаше нищо злобно в отговора му.

— Ами практикува йога дишане… дълбоки, дълбоки глътки въздух. Чудно е, че може да държи апарата достатъчно дълго, за да направи някакви снимки! — Той замълча, като очевидно съжаляваше за последната си забележка. — Но знам, че е отличен студиен фотограф. И много добър в портретите. Виждала ли си негови работи?

Разбира се, като приятелка на Даниел тя би трябвало да е виждала. Но като негова сестра работата беше различна.

— Ааа… не — отвърна внимателно Роури. — Не обичам да се меся прекалено в работата на Даниел. Знаеш ли, близостта поражда безразличие… — Тя се усмихна неловко, а Шийн я погледна учудено.

— Тогава какво правиш тук, горе?

Тя се опита бързо да се измъкне:

— Не съм го виждала цяло лято! Това съвсем не е прекалена близост, Шийн. — Отговорът й беше уместен, но въпреки това тя се подсигури. — А и от време на време правя изключение. — Мислите й се върнаха към онова, което Шийн бе казал за фотографа. — Горкият Тони. Наистина ли е толкова зле?

Събеседникът й кимна.

— Твоят Даниел му е помагал много пъти. — После, като видя обърканото й изражение, продължи: — Даниел не се страхува от нищо. Всеки ден е начело на изкачването. Много е добър към Тони, като го измъква от неудобни ситуации. Той дори направи някои от снимките от най-опасните места, до които Тони не посмя да отиде.

Загрижеността сега определено надделя у Роури и тя отвори широко очи.

— Шийн, много ли е опасно там, горе?

Той сви рамене. Как ли би могъл да прецени опасността, след като я срещаше толкова често?

— О, не е толкова опасно. Има само невидими пукнатини в леда и изтънели участъци. Ако не внимаваш, можеш да паднеш.

Въпреки че Шийн вероятно бе поукрасил думите си, Роури потръпна при тяхното значение. В своя егоизъм тя никога не беше помисляла за опасностите, за изпитанията, които Даниел срещаше при работата си. Но те съществуваха и тя можеше да ги види на място. Тръпка на вълнение и страх премина през нея, когато допусна тази възможност.

 

 

Когато се върнаха в лагера, Кристофър, Ерик и Питър бяха все още в планината, Брайън и Тони бяха заети е игра на шах, а Даниел пишеше енергично в тетрадката си.

— Всичко се случва толкова бързо — обясни той, когато Роури приближи, — ако не го опиша веднага, то просто изчезва.

— Нещо, което мога да направя?

— Само минута. След това ще ти покажа.

Роури седна на една скала наблизо и се възползва от затишието, за да разгледа лагера. Пейзажът бе красив и неравен, дърво до дърво в пъстър разкош. Въздухът беше чист и свеж, напоен с мириса на гора, огън и сладкия аромат на дивата роза. Над всичко това се издигаше планината, скалиста, могъща и величествена, белязана от времето, но въпреки това вечно устояваща. Над главата й ято големи потапници се бе отправило в неизвестна посока. В далечината тя долови воя на вълк, шума на реката, както и неизменното пропукване на радиото, тяхната основна връзка с цивилизацията.

— Ето, Роури.

Даниел прекъсна мислите й, и тя бързо стана и се присъедини към него, като се облегна на рамото му, докато той й обясняваше какво трябва да направи. Имаше технически описания, обществени и лични записки, редакционни бележки, които трябваше да се сортират. Имаше и отделни статии и есета за напечатване. Тя реши да започне незабавно.

— Да не ти е студено? — попита той, когато тя седна на земята в палатката, чийто западен край беше повдигнат, за да могат да влизат последните топли лъчи на слънцето.

Малко по-рано тя беше облякла якето си, тъй като усети, че въздухът започва да захладнява. В момента обаче се чувстваше добре.

— Колко студено може да стане тук, горе, Даниел? — попита тя плахо.

— Тази вечер едва ли ще падне под 3–4 градуса. Имаш ли нещо предвид?

— Не, сър — отвърна бързо тя, — просто се чудех.

Без повече да проговори, Роури започна да почуква бавно по клавишите на машината, със свити под нея крака, а пръстите на ръцете й се стоплиха от ударите. Скоро започна да се стъмнява и трябваше да прекрати заниманието си. Като отмести пишещата машина настрана, тя стана и се присъедини към Даниел пред палатката. Той също събираше нещата си.

— Какво ще правим сега, Дан? — попита тя, като видя, че другите се бяха прибрали в палатките си и бяха оставили огъня да догаря. От него сега бяха останали само оранжево-червени въглени; които напълно отговаряха на цвета на залязващото слънце.

— Тези са за теб. Сега ще си лягаме — каза Даниел, като посочи купчина одеяла. — Защо не влезеш вътре? — усмихна се той и прошепна: — да чакаш „приятеля“ си?

Роури го ритна закачливо в крака.

— Не мога да си лягам толкова рано! Изобщо не съм изморена. В крайна сметка, тази сутрин станах едва в десет…

Тя незабавно разбра грешката си и погледна Даниел, чиито черти мигом се изостриха. Когато той проговори, гласът му приличаше по-скоро на ръмжене.

— Тук ставаме рано и си лягаме рано. Прави каквото искаш. Аз съм уморен и бих искал да поспя. Моля те, не притеснявай останалите. Те са толкова уморени, колкото и аз.

Тонът му беше строго контролиран, тя знаеше, че той с голямо усилие се въздържа да не каже много неща, които при други обстоятелства би казал.

Роури реши да не го предизвиква повече.

— Може би просто ще постоя още малко навън — предположи тя. Дори тлеещият огън представляваше по-голям интерес за нея, отколкото купчината одеяла.

Даниел рязко я хвана за ръката.

— Роури, чакаш ли някого?

Намекът беше очевиден и това я вбеси.

— Разбира се, че не, Даниел. Що за глупав въпрос! — Зелените й очи просветнаха към него заедно с думите й.

— Така ли?

Изражението му беше тъжно.

— И още нещо — помисли си тя на глас, като наистина искаше да остане сама за малко. — Мисля, че ще се разходя надолу към реката.

За нейна изненада Даниел не се противопостави.

— Ето, вземи якето ми. Иначе ще ти е студено.

Той се протегна в палатката и извади анорака си, като го наметна на раменете й. Така тя изглеждаше още по-мъничка и уязвима, отколкото беше.

— Сигурна ли си, че си добре? Искаш ли да дойда с теб? — попита той, странно развълнуван от нейната крехкост.

Роури му се усмихна с признателност.

— Не, благодаря, Дан. Наистина бих искала да остана сама за малко. От вчера постоянно съм с компания, бих могла да си взема почивка. — След това добави, като стисна ръката му: — Няма да се бавя. Приятни сънища!

Тя се обърна и тръгна към реката.

Докато вървеше внимателно по тясната пътека, осъзна, че Даниел сега трябва да беше точно толкова объркан, колкото и самата тя. Сама… Роури Матюз да иска да бъде сама? Онази Роури Матюз в Сиатъл никога не искаше да е сама. Колкото повече хора около нея, толкова по-добре! Но тук, в пустошта на Юкон, не беше така. Тя внезапно беше почувствала, че просто иска да остане сама. Не за да мисли, въпреки че със сигурност имаше за какво. Не за да планува следващия си ход в някоя невидимо предначертана игра. А просто… просто… да бъде.

Това я завладя веднага след като седна на една скала край водата. Тишината, спокойствието, усещането — за пръв път, откакто се помнеше, — че е заслужила правото просто да стои и да се наслаждава. Дори и някои мрачни мисли да се бяха въртели в съзнанието и, те изчезнаха при вида на шумящата вода, която проблясваше в сребристо синьо, докато лунни петна си играеха по повърхността и между трепетликите.

Роури си спомни водите на Юкон в Уайтхорс, както и първоначалното си впечатление от тази земя. Предположенията й се бяха оказали верни, помисли си тя. През последния ден от нея беше изисквано повече от всякога. И тя беше дала нещо от себе си, може би недостатъчно, но все пак нещо. Едно чувство на задоволство я предпазваше в този момент от студения нощен въздух… както и огромното яке на Даниел. Да, тя с право беше избрала да дойде тук, и независимо дали му беше харесало или не, Даниел бе приел решението и.

Погледът й се носеше по криволичещия бряг на реката. Внезапно нещо привлече вниманието й и тя затаи ужасена дъх при вида на няколко призрачно осветени скелета, които се поклащаха от вятъра. Сърцето й биеше силно, а тя стоеше неподвижна, без да е в състояние да откъсне поглед от неземната картина, докато една малка сова, която тихо избуха в сребристите клони, не развали магията и Роури разпозна в източника на своя ужас група брези, чиято кора отразяваше лунната светлина по най-зловещ начин. Като сложи ръка на гърдите си, тя бавно се успокои, малко объркана от своя страх.

— Нещо не е наред ли?

Гласът беше тих и прозвуча внезапно точно до ухото й сред нощната гора. Роури скочи и се завъртя, а от устните й се изтръгна неволен вик, незабавно заглушен от позната ръка. Трябваше само да усети близостта му, за да разпознае натрапника.

Ръката се отмести от устата й точно когато тя задъхано прошепна „Ерик…“, преди краката й да се подкосят. Тя подпря глава с пръсти, а силната ръка се промъкна под широкото яке и започна да масажира напрегнатите мускули на врата и горната част на гърба й.

— За бога, Роури, защо си толкова напрегната?

Ако беше възнамерявал да се пошегува с изненадващото си появяване, то сега в тона на Ерик нямаше никаква насмешка, а само сериозна загриженост, която момичето забеляза с удоволствие.

— Уплаши ме! — възкликна тя, а гласът й беше няколко пъти по-висок от обикновено.

Тя го погледна в очите, осветени от луната, както беше коленичил до нея, а след това също толкова бързо погледна ядосано встрани.

— Ти беше изплашена още преди да проговоря.

— Какво те кара да мислиш така?

Роури се мъчеше да успокои дишането си, което не беше лесна работа в присъствието на този мъж.

— Наблюдавам те, откакто си тук…

— Какво? — Страхът бързо премина в гняв и тя каза рязко: — Какво право имаш да нарушаваш уединението ми?

— А, не, малката — укори я той, като се изправи и по този начин подчерта умалителното. — Ти беше тази, която наруши моето уединение, тъй като аз бях тук много преди ти да пристигнеш.

— Но… аз не те видях!

— Разбира се, че не.

— Мислех, че си още горе в планината с Кристофър и Питър.

Тя наистина не беше искала да го вижда, понеже нямаше желание да се бори с неговата особена изкусителност.

Ерик се изкашля нетърпеливо, като се огледа.

— Както може би си забелязала, денят свърши. А ти е известно, че не бяхме планували да прекараме нощта в планината — каза подигравателно той.

— Много лошо… — промърмори тя под нос, като се изправи и се премести на по-безопасно разстояние от него.

— Ами ти, Роури? — Все още се долавяше насмешливата нотка, когато той се подготви да нанесе удара. — Защо не си в лагера, сгушена до Даниел, за да го топлиш, както топлеше мен не много отдавна?

Добре беше, че се бе отдалечила от него, защото в противен случай щеше да го зашлеви. Тя не можеше да разбере защо я измъчва така.

— Ти си отвратителен!

— Не отвратителен. — Дълбокият му глас беше тих и самодоволен, нещо, което я вбеси още повече. — Просто ревнив. Не спирам да се питам защо цялото забавление трябва да е за Даниел и все още не съм намерил отговор.

Но Роури се беше спряла на една-единствена дума и почти не чу останалото.

— Ревнив? За какво говориш? Ревнив! — В яда си тя се приближи към него с ръце на кръста. — Случайно си спомням, че имаше своя шанс, приятелче, но го проигра!

Нямаше намерение да казва подобно нещо, думите просто се изплъзнаха от устата й.

По лицето му се изписа усмивка и равните му бели зъби отразиха сияйната лунна светлина.

— Избирам това, което искам, малката — започна той, а Роури се почувства внезапно неудобно. — Миналата нощ избрах да ти дам един урок, доколкото аз си спомням. — Той наблегна на думите, които прозвучаха като ехо на нейните. — И успях. — Мъжът замълча, като я гледаше как се смалява пред него. — Тази вечер е съвсем различно…

Слабостта отново се върна в коленете й, въпреки че тя си наложи да стои изправена. Пулсът й се ускори, тялото й запулсира и Роури внезапно започна да трепери от страх. Той не би… или щеше? Присъствието му беше особено осезателно, застанал висок и слаб пред нея. Лунните лъчи блестяха в тъмната му коса, предизвикваха искрене в брадата му и светлина в очите му, които придаваха зловещ оттенък на мрачния му силует. Тя не искаше той да се доближава до нея, да я докосва. Не искаше да бъде подведена също като предишния път само за да бъде изоставена поради някаква прищявка. Не и тук… не и сега! Щеше ли да може да устои на предателството на собственото си тяло, в случай че той се приближи?

Това, което беше изписано на лицето му, я тревожеше все повече и повече — желание, страст, нужда, нямаше значение какво. Тя бавно заотстъпва назад, като се страхуваше да се обърне, страхуваше се да свали очи от него дори за миг. Той вече й бе показал, че може да я контролира и телом, й духом, стига да пожелае. Моля те, не, Ерик, замоли се тя наум, а после постепенно на глас.

— Н-не… стой настрана…

В отговор на молбата й той пристъпи към нея. Тя продължи да отстъпва с протегнати напред ръце, сякаш това щеше да й помогне да го държи на разстояние.

— Моля те, остави ме на мира, Ерик… умолявам те — прошепна тя, като се огледа за пътеката. Но изчисленията й се бяха оказали напълно погрешни, тъй като се озова с гръб към едно голямо дърво. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да се отскубне и да избяга…

Тъкмо беше започнала да се обръща, когато се оказа грубо притисната към ствола на дървото — силният му крак плътно прилепна към нейния.

— Пусни ме! — извика тя и блъсна масивния гръден кош пред себе си. В следващия момент той я хвана за ръцете и я притисна към дървото.

Гласът му беше тих и дрезгав.

— Защо се дърпаш, Роури, след като също като мен знаеш как ще свърши всичко това?

— Не… не… моля те, недей!

Влажните й зелени очи го умоляваха в тъмнината, но той не обърна никакво внимание.

— Ти ме желаеш, Роури — промълви мъжът, като проследи с ръка извивката на брадичката й. — Сега можеше да си там, с него, но въпреки това дойде тук сама. — Пръстите му очертаха нежната извивка на устните й. — Ти ме желаеш. Можеш ли да го отречеш?

— Да — простена тя с жалката следа от здрав разум, който й бе останал. Неговият магнетизъм си беше свършил работата, а близостта му я теглеше в забранена посока. — Отричам го.

Тя го гледаше умоляващо.

— Отричаш ли?

Ерик се наведе по-близо, като говореше срещу устните й, без да ги докосва, а само да я измъчва с нежния полъх на дъха си. Тя с мъка се сдържа да не разтвори устни в очакване на неговата целувка. Дишането й беше накъсано и учестено, а краката й трепереха.

— Наистина ли? — попита той нежно, но настойчиво.

Тъй като волята и съпротивата й бяха започнали малко по малко да се изпаряват, Роури успя само да кимне леко, но това движение остана почти незабележимо на фона на треперещото й тяло. Тя започна да се задъхва неудържимо; след това затвори очи и извърна лице встрани в сладка болка, като почувства ръката му под якето й да се плъзва от бедрото през кръста и корема й към заоблените й гърди. Болката й започна да расте все повече и повече с всяко докосване и заплашваше да експлодира в искрящ от страст вулкан. Сълзи бликнаха от очите й, сълзи на объркване и смущение, сълзи, изтръгнати от битката между ума и тялото й. Ерик се бе оказал прав, тя наистина дълбоко в себе си знаеше как ще свърши тази битка. Тялото й винаги щеше да я предава, както и в момента.

— Ще го отречеш ли? — попита той още веднъж с дрезгав глас в ухото й.

Сълзите започнаха да се леят по бузите й, когато той повдигна брадичката и обърна лицето й към себе си.

Мъжът чакаше, все така близо, все така опияняващ, изправен срещу крехкото й тяло, докато нуждата от него взе надмощие и тя се поддаде на неустоимата му мъжественост.

— Не — изхлипа Роури тихо, като разтърси глава. — Бог ми е свидетел, че искам, но… — сълзите се лееха неудържимо — … не мога.

Той не чака повече и устните му завладяха нейните в една целувка, породена най-вече от глад. Тя я прие и й отвърна, а нейният собствен неутолим глад се пробуди под магията му. Сега вече и двете му ръце бяха под якето й, докосващи и галещи, създаващи едно сладко мъчение с чувственото си послание. Тя обви врата му с ръце и се притисна към него, а устните и езикът й страстно отвръщаха на неговите. В този момент Роури осъзнаваше единствено мощта на неговото тяло, така здраво и мъжествено и несъмнено възбудено, срещу своето.

— Роури, къде си?

Това беше гласът на Даниел, който я викаше, все още далечен, но бързо приближаващ към тях през гората. Тялото на Ерик настръхна и двамата застанаха неподвижно, всякакво движение замря, освен лудото биене на сърцата им.

— Роури… тук ли си?

Той приближаваше.

— По дяволите! — изруга Ерик, като се отдръпна от нея и единствено ръцете му останаха на раменете й, докато и двамата се мъчеха да успокоят тежкото си дишане, което заплашваше да ги издаде.

— Роури!

Брат й беше почти до реката. Ерик я пусна, нежно я побутна настрани от себе си и тръгна в противоположна посока.

— Тук съм, Даниел — извика тя, като се отдалечи възможно най-много от Ерик и достигна до ръба на водата точно преди брат й да се появи на осветеното от луната равно място.

— Роури… слава богу. Разтревожих се! Нямаше те толкова… — Точно тогава той видя мъжа, облегнат небрежно на едно дърво, и се спря на място. — Роури — попита той, без да сваля очи от Ерик, — добре ли си?

— Разбира се, Даниел! Аз… просто се изплаших — обясни тя, като мозъкът й заработи трескаво. Когато се овладя, тръгна напред и обви ръка около кръста му. — За късмет Ерик се появи и ми върна здравия разум…

— Точно така — сопнато се обади и той.

Голям късмет беше, че брат й не можа да види лицето й, когато бе казала тези последни думи. Очевидно не я биваше да мисли бързо в подобни ситуации. Само ако Даниел знаеше истината… само ако тя знаеше истината…

Даниел бавно насочи изпитателен поглед към сестра си.

— Какво точно те изплаши?

— Хайде — предложи тя внимателно, — ще ти разкажа по пътя за лагера.

Когато двамата тръгнаха, Роури разказа на брат си със съответната доза драматизъм за брезите, призрачните им клони и самотната сова.