Нора Робъртс
Красива и мъртва (9)

9

Нейтън се събуди от прелестното чуруликане на птичките. Докато душата му странстваше из долната земя, скрита някъде в най-дълбоките пластове на подсъзнанието, той чу в просъница весело птиче цвъртене, долитащо като че ли от най-близкия клон на клена, засенчващ прозореца на спалнята му. Смътно си спомняше, че този клен се извисяваше тук още през онова отдавна отминало лято. Тогава го събуждаше един дребен присмехулник, кацнал на клоните на дървото, а навън грееше яркото южно слънце. Спомни си също, че бе нарекъл птичката Бъд.

Горещите, спокойни летни дни бяха изпълнени с незабравими преживявания — препускане с велосипед по пътеките, танците привечер, разходките с топящия се сладолед в ръка.

Утринните серенади на Бъд развеселяваха Нейтън още с първите слънчеви лъчи и той се събуждаше с усмивка. Първо поздравяваше птичката от леглото през отворения прозорец и чак след това се надигаше за закуската. Но към края на август Бъд изчезна завинаги и Нейтън едва не се разплака от мъка. Тогава майка му го бе утешила с думите, че птичката може да е заминала на юг, за да намери по-топло гнездо за зимата.

Младият мъж си помисли колко бе странно, че Бъд знаеше мелодията на „Огнен пръстен“. В просъницата му се стори, че птичката е подскочила на перваза под прозореца, но като персонаж от рисуван филм, като онези от комиксите на Уолт Дисни, с лъскави черни крилца, а около нея се пулеше и кълчеше Джони Кеш.

Събуди се напълно и се загледа през прозореца със смътната надежда да зърне картина от приказен анимационен филм.

— Господи… — Потърка уморено лицето си. — Господин Делъни, вече никога не бива да посягаш посред нощ към консервите с чили.

Внезапно проумя, че чуруликането продължаваше, но сред клоните не се виждаше птичката.

Изсумтя сърдито, измъкна се от леглото и се запъти към вратата. Погледна към будилника и се намръщи. Кой, по дяволите, бе решил да го буди преди седем сутринта?

Мелодията се чуваше откъм покритата веранда пред входа. Нейтън си припомни, че това бе популярната песен „Розата от Сан Антонио“. Отвън бе паркиран блестящ червен пикап, а собственикът му се бе качил на сгъваема метална стълба и оглеждаше водосточната тръба, свирейки с уста веселата мелодия. Под тънката синя тениска се очертаваха изпъкналите мускули на гърба му и Нейтън забрави за намерението си да му вдигне скандал.

Може би трябва да го наричам Свирукащия хлапак, каза си той. Те всички изглеждат еднакви на тази възраст. Не успя да зърне лицето му, но видя бейзболната шапка, избелелите дънки и изкаляните ботуши. Типичното облекло на младите каубои.

— Какво правиш тук, дяволите да те вземат?

Свирукащия хлапак завъртя глава и под козирката на противната му шапка цъфна широка усмивка.

— Добро утро. Тук нещо тече. Трябва да го открия, преди да е станало късно. Иначе климатикът ще спре да работи.

— Да не би да си по климатичните инсталации?

— Ами… ами аз поправям всичко… каквото ми падне. — Слезе от стълбата и обърса изцапаната си ръка, преди да я протегне към Нейтън. — Гиф Вердън. Ремонти всякакви.

Нейтън изгледа замислено откритите му кафяви очи, леко издадените му предни зъби, рошавата му руса коса, изсветляла от слънцето, и се предаде.

— А можеш ли да приготвяш кафе? Говоря за свястно кафе, а не за претоплена кафява вода?

— Ако ми посочиш къде криеш кафето, защо да не ти го приготвя…

— Но тук са ми оставили само един кафеник.

— Аха. Обичаш еспресо. Да, по-хубаво от него няма. Имаш вид на човек, който си заслужава чаша свястно кафе, господин Делъни. — Гиф се ухили и приятелски го тупна по гърба. — Сега, след като оправих тръбата, ще се заема с кафето.

— Винаги ли започваш работа толкова рано? — попита го Нейтън, докато вървеше след него към вратата.

— Свикнал съм да ставам рано. Така ми остава повече време за развлечения след края на работния ден.

— Младежът, без да губи време, се насочи към печката, взе кафеника, отиде до мивката и го напълни с вода. — Да ти се намира някоя цедка?

— Не.

— Е, тогава ще приспособим нещо. — Измъкна отнякъде хартиени салфетки, грижливо ги сгъна и ги напъха в една пластмасова фуния. — Нали си архитект, а?

— Да.

— Все ми се струва, че и от мен би могло да стане архитект.

— Какво? — учуди се Нейтън, но Гиф вече бе отишъл в съседната стая, за да погледне печката.

— Архитект — провикна се младежът през вратата. — Много често си представям как би изглеждала някоя сграда, най-вече жилищна, с прозорците, с покрива, тухлените стени, калканите. Чак до вътрешното обзавеждане. — Изля кафето през импровизираната цедка. — Дори си представям как се разхождам из вече построената къща. А понякога се заемам с размествания. Например това стълбище не трябва да е там, по-добре ще стои някъде другаде.

— Разбирам много добре какво искаш да ми кажеш.

— Е, не мога да твърдя, че съм следвал в университета или че съм посещавал някакви курсове, но пък имам практически опит.

Докато го слушаше, Нейтън изпи не една, а две чаши кафе.

— Да не би да си работил по строежите?

— Ами, да, макар че не бих го казал точно така. Всъщност не съм се занимавал с истинско строителство. Само съм поправял това-онова, разбираш ли? — Потупа колана с инструментите на кръста си. — Никъде не ходя без този чук. Все се налага да го използвам, така че не оставам често без работа. Но може би някой ден ще скицирам тази къща, която не ми излиза от главата, и ще я издигна за чудо и приказ.

Нейтън се облегна на плота и се опита да мисли само за кафето, докато Гиф наливаше още от горещата вода през пластмасовата фуния.

— А има ли нещо построено по твой проект в „Сенкчюъри“?

— Сигурно ще се намери нещо. Кой знае… Работил съм навремето за една строителна фирма, която ремонтира кухнята на Брайън. Госпожа Пендълтън си бе втълпила, че не е зле да се пристрои малка лятна баня. Да служи като солариум. Нещо, в което може да напъха ваната с инсталацията за хидромасажи, дори да се превърне в зала за фитнес. По време на летните ваканции туристите си падат по такива глезотии. Така че й скицирах едно проектче за обзавеждането на солариума.

— Помещението е с южно изложение — промърмори Нейтън. — Светлината ще бъде подходяща за целта, пък и може да се осигури пряка връзка с градината.

— Да, точно така и аз си го представях. — Гиф се усмихна още по-широко. — Излиза, че не съм сгрешил в преценката, щом и ти си на същото мнение.

— Бих искал да погледна скиците ти.

— Нима? — Лицето му светна от изненада и възторг. — Това е чудесно! Ще ти ги покажа веднага щом ги довърша. Все едно че си ми платил стотачка за това кафе. Иска се време, за да се изкапе през филтъра — добави Гиф, забелязал погледа на Нейтън, отправен към бавно напълващия се кафеник. — Винаги трябва време, за да се изпипа една работа.

Докато се бавеше под душа, след като бе изпил втората чаша горещо кафе, и докато горещата вода се стичаше по врата му, си повтори, че Гиф имаше право. За някои работи си струва да поизчакаш. Едва сега умът му се избистри. Кофеинът го бе ободрил. А след като се преоблече и изпи третото си кафе за тази сутрин, Нейтън се почувства готов да поеме пеша по пътеката до „Сенкчюъри“, за да се заеме с богатата закуска.

Излезе на площадката пред външната врата на своята вила. От Гиф и от червения му пикап нямаше и следа. Нейтън бавно слезе по стъпалата. Сигурно е хукнал нанякъде да оправя поредната повреда. Младежът се беше зарадвал като дете, когато на излизане го помоли да му напише подробна инструкция как се вари кафе с импровизираната цедка. Винаги се дразнеше, когато някоя инструкция не бе достатъчно ясна.

Хвана се, че си подсвирква „Вървя си по пътя“. Поклати глава, никога не бе харесвал кънтри музиката.

Навлезе в зеления сумрак на гората и тръгна по брега на реката под извитата арка на тропическите дървета. Чувстваше се като в църква и спря да си подсвирква.

Нещо цветно привлече погледа му и той се спря, за да погледа една яркожълта пеперуда. Отляво острите листа на палмите, преплетени с диви лози, се издигаха като редица от копия в синьото небе.

Продължи по пътеката край брега. Тогава я видя, приклекнала до един дънер. Сакото й се бе смъкнало до лактите, а косата й бе вързана на опашка. Не можеше да си обясни защо я намира толкова привлекателна. Защо я намира толкова… интересна.

Той застина безмълвно, наблюдавайки я как прави снимки.

Разбираше защо бе дошла тук. Вероятно е била привлечена от играта на светлините по повърхността на водата, отраженията на дърветата, леката мъгла, която вече се вдигаше от земята. Едно малко усамотено райско кътче.

Когато видя как една кошута се появи отляво, Нейтън безшумно коленичи до Джо. Тя трепна, когато я хвана за рамото.

— Шшт. Погледни наляво — прошепна в ухото й.

Джо вдигна фотоапарата, нагласи го на фокус и зачака, притаила дъх.

Улови кошутата точно в мига, в който грациозното животно бе вдигнало глава, душейки въздуха. После щракна още един кадър, когато един елен пресече реката точно срещу тях. Ръцете й изтръпнаха, но тя не се помръдна. Очакването й бе възнаградено — кошутата с бавни стъпки тръгна към реката през високата трева, следвана от малкото си.

Светлините танцуваха по повърхността на тъмната вода, докато животните жадно пиеха от нея.

После щеше съвсем леко да преекспонира кадъра, за да позамъгли малко фона. Това щеше да придаде на снимките известна тайнственост и призрачна атмосфера.

Остана мълчалива, докато трите животни се отдалечаваха нагоре по реката.

— Благодаря. Можех да ги изпусна.

— Едва ли.

Младата жена извърна глава. Не бе осъзнала, че той е толкова близо до нея. Едва сега забеляза, че топлата му длан още лежи на рамото й.

— Много безшумно се движиш, Нейтън. Въобще не те чух.

— Беше погълната от снимането. Направи ли хубави снимки, преди да дойдат животните?

— При проявяването ще се разбере.

— Аз също правех снимки. Старо хоби.

— Съвсем естествено. Това е в кръвта ти.

— Не, не съм бил страстен фотограф. Интересувах се само като любител. Сега имам професионално оборудване, но уменията ми си останаха любителски — продължи той и се усмихна. — Не мога да се сравнявам с теб.

— Откъде знаеш, че съм толкова добра, след като не си виждал нито една моя снимка?

— Добър въпрос. Сигурен съм, че си отличен професионалист. Достатъчно бе да те гледам как работиш. Притежаваш търпение, усет, умееш мълчаливо да чакаш. А това са много ценни качества.

— Може би. Струва ми се, че доста се задържах тук. — Тя се надигна, но той я хвана за лакътя. — Не искам да преча на разходката ти.

— Джо Елън, ти непрекъснато ме отблъскваш. Ще получа комплекс за малоценност. — „Днес изглежда по-спокойна и отпочинала“, помисли си той. Страните й бяха леко зачервени, но това можеше да бъде причинено от раздразнение. Нейтън се усмихна и повдигна фотоапарата, който висеше на шията й. — И аз имах такъв модел.

— Така ли? — Едва се удържа да не издърпа фотоапарата от ръцете му. — Както вече казах, би било учудващо, ако не се интересуваш от фотография. Баща ти не беше ли разочарован, че не наследи професията му?

— Не. — Младият мъж продължи да разглежда Никона, припомняйки си търпеливите обяснения на баща си. — Моите родители никога не са се месили в избора ми на професия. Както и да е, Кайл стана професионален фотограф.

— О, не знаех. — Кайл също бе мъртъв, внезапно си припомни тя и неволно докосна ръката на Нейтън. — Виж, това наистина е много деликатна тема и по-добре да не говорим за нея.

— Не може да се избегне — сви рамене той. — Кайл живееше в Европа — Милано, Париж, Лондон. Направил е много снимки за модните списания.

— Това също е изкуство.

— Сигурно. Но ти предпочиташ да правиш снимки край реките.

— Покрай другите неща…

— Бих искал да ги видя.

— Защо?

— Току-що говорихме, че фотографията ме интересува. Ще остана доста дълго тук. Иска ми се да видя работите ти. Както ти сама каза, това е… свързано с баща ми.

Бе налучкал правилния подход.

— Донесох някои мои снимки със себе си. Ако искаш, някой път можеш да им хвърлиш по едно око.

— Добре. Какво ще кажеш за сега? Тъкмо отивах към „Сенкчюъри“.

— Съгласна съм, но не разполагам с много време. Трябва да изпълнявам задълженията си в хотела. — Тя се наведе, за да прибере фотоапарата в чантата, но той го взе.

— Аз ще го нося.

Джо тръгна до него и извади цигарите от джоба на сакото си.

— Не се опитваш да привлечеш вниманието ми, нали?

— Не. Обаче не съм се отказал от играта. Аз умея да чакам.

— Все едно да чакаш хладилникът да те стопли. — Джо издуха дима от цигарата, присви очи и замислено го изгледа. — Защо те е напуснала жена ти?

— Какво те кара да мислиш, че тя ме е напуснала?

— Добре… тогава защо ти я напусна?

— Взаимно се напуснахме. Бракът умира, когато липсва взаимен интерес. Да не би да се опитваш да разбереш какъв съпруг съм бил, преди да решиш каква тактика да възприемеш?

— Не. — Раздразнението му я накара да свие устни. — Хайде да не говорим повече за това. По-добре ми разкажи как прекара първата си седмица на острова.

Той спря, обърна се и я погледна в очите.

— През онова лято не падна ли в реката точно тук?

Джо повдигна вежди.

— Не, ти ме бутна във водата малко по-надолу по течението. И не се опитвай да го правиш отново.

— Знаеш, че една от причините, поради които съм тук, е да възстановя спомените си от онова лято. — Пристъпи към нея, но тя бързо отстъпи назад. — Сигурна ли си, че не е това място?

— Да, сигурна съм. — Отстъпи още една крачка. Сложи ръка на гърдите му, но забеляза, че той постепенно я е избутал към брега на реката. — Точно както съм сигурна, че няма отново да ти позволя да ме бутнеш.

— Не бъди толкова сигурна. — Краката й се подхлъзнаха в мократа трева. Той я хвана за кръста и я притегли към себе си. — А сега какво ще кажеш?

Джо стисна здраво ръцете му.

— Достатъчно.

— Щом казваш, засега ще спра, но не се отказвам. Очакването е половината от удоволствието.

— Какво? — Усети как кръвта й се смразява. „Аз обожавам… очакването.“ — Какво каза?

— Казах, че ще те послушам. — Притегли я по-близо към себе си, но тя размаха ръце, опитвайки се да се отскубне от прегръдката му. — По-полека, защото ако продължаваш и двамата можем да се озовем във водата.

Нейтън я издърпа по-назад. Лицето й бе бледо като платно и цялата трепереше.

— Успокой се — промърмори. — Не исках да те уплаша.

— Знам. — Страхът й премина и тя се почувства като глупачка. Ала сърцето й все още биеше учестено и тя остана в ръцете му. Твърде отдавна мъж не я бе държал в прегръдките си. — Вече ми мина. Държах се глупаво. Преди няколко вечери срещнах един мъж от къмпинга. Той каза нещо подобно. Изплаши ме до смърт.

— Съжалявам.

— Не е твоя вината — въздъхна тя. — Напоследък нервите ми са доста опънати.

— Онзи непознат нарани ли те?

— Не, не, дори не ме е докосвал. Просто се изплаших.

Джо облегна глава на рамото му и притвори очи. Толкова лесно бе да остане така. Да се остави в ръцете на някого. Да се почувства защитена. Ала тя никога не бе избирала лесния начин. Нито по-разумния.

— Няма да спя с теб, Нейтън.

Той не отговори веднага. Наслаждаваше се на уханието на косите й, на топлината на тялото й.

— Е, сега не ми остава нищо друго, освен да се хвърля в реката. Ти току-що разби най-голямата мечта в живота ми.

Искаше да я развесели и наистина успя.

— Просто се опитвам да бъда честна с теб.

— Защо не ме излъжеш поне малко, за да успокоиш нараненото ми самолюбие. Всъщност защо не започнем с нещо по-просто и постепенно да преминем към по-сложното?

Джо видя как погледът му се плъзна по устните й, задържа се там, а сетне отново се върна към очите й. Вдигна ръка и постави пръсти на устните му.

— Недей.

Той въздъхна, вдигна ръката й и леко я целуна.

— Джо, сигурен съм, че знаеш как да доставяш удоволствие на един мъж.

— Няма да бъда едно от твоите удоволствия.

— Но ти вече си. — Задържа ръката й в своята и двамата продължиха по пътя към „Сенкчюъри“. — Само не ме питай защо.

Явно той не очакваше отговор от нея, затова Джо закрачи мълчаливо до него. Трябваше да размисли за тази… ситуация, реши тя. Не отричаше влечението си към него. Присвиването в стомаха й бе познато и усещането почти я успокои.

Може и да си бе изгубила ума, но тялото й функционираше съвсем нормално.

Много рядко й се бе случвало да хареса така някого от пръв поглед. Очевидно и той изпитваше същото, а това беше още един повод за сериозен размисъл.

Поне това бе нещо, което можеше да контролира, нещо, което можеше да разбере, да анализира и да предвиди последиците. Обаче подозираше, че може би ще има неприятности, ако увлечението станеше прекалено силно.

— Не разполагам с много време — каза му тя и се запъти към страничната врата.

— Знам. Трябва да оправяш леглата. Няма да те задържам дълго. Мисля да се позавъртя около Брайън и да изпрося нещо за хапване.

— Ако не си прекалено зает, можете да излезете заедно — да отидете на плажа или за риба. Той прекарва твърде много време в хотела.

— Той обича работата си.

— Знам. — Младата жена зави по дългия коридор, облепен с фототапет с планински пейзаж. — Това не означава, че трябва да обслужва „Сенкчюъри“ по двадесет и четири часа на ден. — Натисна една дръжка и в стената се отвори скрита врата.

— Странно определение — рече Нейтън и я последва по стълбите, — да обслужва „Сенкчюъри“.

— Точно това прави той. Предполагам, че и ние останалите вършим същото, когато сме на острова.

Когато изкачи стълбите, Джо зави наляво. Мина покрай първата отворена врата и надникна в стаята на Лекси. Голямото легло с балдахин бе празно. Естествено, не бе оправено. Дрехите й бяха разхвърляни из цялата стая — по обюсоновия килим, по полирания под, по креслата в стил кралица Ана. В стаята се носеше сладникавата миризма на лосион, парфюм и пудра.

— Е, май не всички от нас — промърмори и продължи напред.

Извади ключ от джоба си и отвори една тясна врата.

Нейтън я последва. Влезе и учудено повдигна вежди. Стаята представляваше напълно оборудвана фотолаборатория.

Върху пода от чамово дърво бе постлано износено килимче, а двата прозореца бяха затъмнени с плътни, завеси. Сивите метални лавици бяха отрупани с шишенца с химикали и пластмасови туби. До едната стена бяха подредени кутии с фотохартия, филми и снимки. В средата имаше голяма дървена маса и висока табуретка.

— Не знаех, че имаш фотолаборатория в къщата.

— Навремето тук е било баня. — Джо включи бялото осветление и взе снимките, които предната вечер бе оставила да се сушат. — Преследвах братовчедката Кейт, докато тя най-после се съгласи да превърна това помещение в тъмна стая. Три години спестявах, за да си купя оборудването.

Джо погали увеличителя, припомняйки си как бе събирала цент по цент, за да го купи.

— Кейт ми го купи за шестнадесетия ми рожден ден. Брайън ми направи тези лавици и масата, а Лекси ми купи фотохартията и проявителя. Изненадаха ме, преди да успея да похарча спестяванията си. Това бе най-прекрасният рожден ден в живота ми.

— Семейството е за това — да помага — кимна Нейтън, отбелязвайки, че тя не спомена баща си.

— Да, понякога ми помагат. — Наклони глава в отговор на неговия неизречен въпрос. — Той ми предостави тази стая. Никак не беше лесно да го убедя да събори стената. — Обърна се и взе една кутия от лавицата над апарата за гланциране. — Тук има някои снимки, които ще включа във фотоалбума си. Те може би са най-добрите.

— Ще издаваш албум? Това е чудесно.

— Още не се знае. Предстои ми доста работа. — Тя отстъпи назад, а той посегна към кутията.

Още от първата снимка разбра, че тя не бе просто добра. Баща му беше добър. Ако тя се смяташе за ученичка на Дейвид Делъни, можеше спокойно да се каже, че бе задминала учителя си.

Черно-бялата фотография бе наситена с драматичност, линиите бяха изчистени, сякаш изрязани със скалпел. На снимката се виждаше мост над буйна река — белеещият се безлюден мост контрастираше с неспокойната тъмна вода, а слънцето току-що изгряваше на хоризонта.

На другата снимка се виждаше самотно дърво, разперило широките си оголени клони над току-що изорано притихнало поле. Струваше му се, че може да преброи браздите. Прехвърляше снимките една след друга, смаян от умението й да улавя мига.

Последната бе нощна снимка — тухлена сграда с тъмни прозорци, освен трите на най-горния етаж, залети от ослепителна светлина. Можеше да види влажните петна по тухлите и леката мъгла над тъмните локви по улицата. Сякаш усещаше хладния нощен въздух.

— Те са прекрасни. Знаеш го. Или си свръхчувствителна, или си твърде скромна, за да не разбираш колко си талантлива.

— Не бих казала, че страдам от прекалена скромност — усмихна се тя. — Да, може би съм свръхчувствителна, но един човек на изкуството трябва да е такъв.

— Може би не си толкова свръхчувствителна. — Нейтън остави последната снимка и се взря в лицето й. — Но си самотна. Защо си толкова самотна?

— Не разбирам за какво говориш. Моята работа…

— … е брилянтна — довърши той вместо нея. — И спираща дъха. Ала всяка от тези снимки оставя усещането, че сякаш някой си е заминал от живота ти и ти си останала сама.

Джо се смути, взе снимките и ги прибра в кутията.

— Не се интересувам от портретната фотография.

— Джо… — Пръстите му докоснаха бузата й. В очите й проблесна искра, сякаш този обикновен жест я бе изплашил. — Ти не снимаш хора, не допускаш никого до себе си, отдала си се изцяло на професията си. Това, което правиш, е зашеметяващо и прекрасно, но работата ли е целият ти живот?

— Да, професията изпълва целия ми живот. — Постави кутията на лавицата. — А сега, както вече ти казах, ме чака доста работа.

— Не искам да те задържам повече — каза Нейтън, но се обърна и започна да разглежда снимките, окачени да се сушат. Когато се засмя, Джо настръхна.

— Доста добро постижение за някой, който твърди, че не се интересува от портретната фотография.

Младата жена се намръщи и се приближи, за да види за какво намеква Нейтън. Бяха снимките от къмпинга.

— Това едва ли може да се нарече постижение. Просто е…

— Страхотно — довърши той. — От снимката струи веселие и непринуденост — лекарката, прегърнала ръка през рамо сестра ти. А коя е тази жена с широката усмивка?

— Джини Пендълтън — промърмори тя, като едва се сдържаше да не се засмее. Усмивката на Джини наистина бе тъкмо такава, щедра и пълна с обещание. — Една приятелка.

— Личи си, че всички на снимката са приятелки. Фотографът също принадлежи към тази компания, макар да го няма на снимката.

Джо неловко се размърда.

— Бяхме пийнали.

— Това е добре за теб. Може би подобни снимки не са за албума ти, но иначе са много забавни. Понякога не е зле да има и малко забавление в работата.

— Просто ти харесва да гледаш красиви жени.

— А защо не? — Хвана брадичката й и леко я повдигна. Джо се отдръпна. — Би било интересно да видя твой автопортрет следващия път, когато си малко пийнала.

Очите му я гледаха топло и приятелски, бяха толкова привлекателни и близки. Отново усети присвиване в стомаха, този път още по-силно.

— Върви си, Нейтън.

— Добре. — Преди да успее да реагира, той се наведе и докосна с устни нейните. После още веднъж, малко по-настойчиво. Бяха по-топли, отколкото бе очаквал, и по-възбуждащи, особено в съчетание с тези широко отворени красиви очи. — Ти цялата трепериш — прошепна.

— Не, не треперя.

Погали брадичката й с палец, преди да отдръпне ръцете си.

— Е, поне един от нас трепери.

Тя бе уплашена, че отново ще му позволи да я целуне.

— Изглежда не бързаш да си тръгваш.

— Не бързам. — Притисна устни към челото й. — Поне не по този начин, по който си мислиш.

Когато той си тръгна, Джо се приближи до прозореца, припряно дръпна завесата и го отвори. Трябваше й глътка свеж въздух, за да охлади кръвта й, да избистри ума й. Пое дълбоко дъх и тогава видя една самотна фигура, изправена върху дюната, с развяваща се от вятъра коса и издута риза.

И тя бе сама, също като баща си, който бе изградил невидима стена между себе си и останалите хора, преграда, през която не допускаше никого. Яростно затръшна прозореца и дръпна тъмната завеса.

По дяволите, тя не беше баща си. Не беше майка си. Тя беше Джо. Може би затова понякога се чувстваше така, сякаш бе никой.