Виктория Лий
Нежната магьосница (4)

III

— Тъпа книга!

Сали захвърли бестселъра, който четеше и взе програмата на телевизията. Не й се работеше. Не знаеше какво й се прави.

Откъсна едно пожълтяло листо от фикуса в ъгъла и го повъртя в пръстите си.

— Знам какво ти се иска — заговори му. — Един ден си зелено и здраво и всичко ти е наред. После, изведнъж, променяш цвета си и започваш да се глезиш — нова пръст, повече вода, по-малко вода… Така се объркваш, че не можеш да решиш от какво точно имаш нужда.

Пусна листото в кошчето за боклук.

— По-гледни се в огледалото, Сали. И си повтаряй: „Аз не съм листо… аз не съм листо…“

Нищо не се получаваше. Напрежението в нея нарастваше все повече и тя го съзнаваше.

— Миналата седмица нямах такъв проблем — оплака се сама на себе си.

Загаси осветлението. Стаята потъна в мрак.

— Преди да се появи той бях спокойна.

Отиде до прозореца и постоя докато очите й се настроят към тъмнината. След няколко секунди виждаше ясно силуета на дивата ябълка — куп заплетени клони на фона на нощното небе.

Не си задаваше въпроса, защо мисълта й се връщаше постоянно към бащата на Уили. Живееше като отшелница по собствено желание, но това не означаваше, че не може да разпознае сексуалното привличане, когато то се появи и я зашлеви през лицето. За тези пет дълги и самотни години й се случваше за първи път, но не беше забравила усещането.

И какво от това? Нямаше никакво значение. Тъй или иначе, тя нищо не можеше да направи. Правото на инициатива се полагаше на бащата на Уили. А той мислеше, че е луда.

— Отново ще бъда спокойна. Няма да се върне. Не съществува никаква причина, която да го накара да дойде. Съвсем скоро ще избледнее от съзнанието ми — вдигна ръка и докосна хладния прозорец. — Това е, което искам — да съм сама, да съм спокойна.

Думите й прозвучаха несигурно. Ядоса се на себе си. „Та, той би ми се присмял, ако знаеше как се чувствам… за какво мисля.“ Едва ли се интересуваше от Лудата Сали повече, отколкото който и да било в този град. — И чия беше вината за това?

Тя сама се беше откъснала от света. Тя сама беше пожелала да бъде отшелница. Ето, беше постигнала това, което искаше, така че по-добре да спре да хленчи.

— Свърши някаква физическа работа! Каквото и да е — погледът й се спря над купчинките под дървото. — Сигурно са изпадали ябълките. Ще ги събера! — обхвана я истински ентусиазъм. — А после ще направя сладко.

Отиде до кухнята и взе една кофа. Излезе в градината и тръгна по тревата.

— Ще бера ябълки и ще правя сладко, докато се уморя дотолкова, че да не мога да мисля. А ако утре отново ми е в ума, пак ще правя сладко!

Като оставяше кофата на земята, стъпка няколко ябълки.

— Май, трябва да си взема фенер.

Върна се обратно в къщата и влезе в килера. Откри няколко малки фенерчета, които навремето беше купила, за да ги ползва срещу комари. Взе две и отиде до кухнята за кибрит. Като излизаше се сети, че навън е доста студено и наметна пелерината си. Реши, че няма нужда от обувки, защото обичаше да ходи боса по тревата.

Тъкмо навреме запали фенерчетата, защото малките дяволчета — кръвожадните комари — вече жужаха около раменете й. Сложи и качулката си, за да се предпази по-добре от тях.

Приклекна и започна усърдно да събира ябълките. Искаше да забрави, че някога е виждала мъжа, когото познаваше като „бащата на Уили“.

 

 

След като цял следобед беше премислял за втори, за трети, за четвърти път, Ханк реши, че само ще иде и ще остави бурканчетата. Нямаше да попита за нищо. Не си заслужаваше да се забърква.

„Ще оставя кашончето пред вратата и ще се върна при семейството си.“ При майка си и при Уили. И кучето. Водеше съвсем нормален живот. От време на време разбираше, че му липсва съпруга, но — по дяволите! — и така си бяха щастливи.

Искаше да говори с тази жена.

„Тя е откачена. Защо да се занимавам с нея?“

Беше красива. Усмивката й, гласът й, очите й… Идваше в съня му…

Беше безразлична. Обърна му гръб и му каза да си иде. Трябваше да уважава желанията й. Искаше да й каже, че не е сама.

По пътя се чудеше, къде ли е звънецът на входната врата, защото предния път не го откри.

Озова се пред неочаквана, странна гледка… Доста зловеща. В светлината на два фенера една самотна фигура се покланяше напред-назад, после изведнъж се навеждаше. Натисна спирачките и изключи двигателя. Остана така, затаил дъх, и видя как пелерината се отмести от лъчите на фаровете.

„Ясно как е получила прозвището си“ — помисли си. Фенерите светеха в гърба й, лицето й не се виждаше под качулката. Кой ли би посмял да се приближи до къщата? Тя знаеше, че никой не би дръзнал.

Значи, напълно съзнателно изграждаше образа си на Лудата Сали? Вършеше едно след друго безброй странни неща. Нарочно?

„Не на мене тия!“ — каза си Ханк. Искаше му се да изкрещи: „Стига, Сали! Достатъчно! Спри този смешен маскарад и се върни в реалния живот!“

Или, всъщност, това беше реалността за нея, а жената, която проследи във Феървю беше измислената?

Изключи фаровете и слезе от джипа. Затръшна вратата и спря за момент, да й даде време да го познае, за да не се уплаши. Макар че не заслужаваше подобна учтивост. Та тя правеше всичко по силите си, за да плаши целия град.

Но той искаше да бъде учтив с нея. И мил.

Отметна качулката си назад и оправи косата си. Загледа се в него иззад оградата.

Ханк започваше да нервничи. Пое си дълбоко въздух, за да разсее гнева си. Не се получаваше.

Не му се занимаваше с повече официалности и направо прескочи през оградата. Тръгна ядосано към Сали. Тя дори не се помръдна, когато застана съвсем близо до нея. Не можеше да не сеч възхити на самообладанието й. Само отмести глава, за да го погледне в лицето. Блестящите и очи бяха изпълнени с изненада и нещо друго, което не беше очаквал.

Вълнение.

Видя сочните и устни и му се прииска да ги вкуси. Дали щеше да отвори устата си за неговата?

Дали щеше да поеме езика му и да изскимти от удоволствие?

„Да не би Лудата Сали да ме е омагьосала!“ Не още! Не сега! Първо щеше да разгадае идиотския маскарад, който разиграваше тази откачена жена… ако въобще нещо играеше.

„Разбира се, че това е някаква игра.“

— Добър вечер, господин… а, Ханкок. Как е Уили?

— Уили е много добре, а моето име е Ханк Алтън, не Ханкок — отвърна й през зъби.

Сали би искала да мърда устните си по-отчетливо докато й говори, иначе съвсем не можеше да отгатне думите му.

— Дошъл сте за онази застраховка, за която ми споменахте преди?

Надяваше се да не е за това, защото изведнъж усети нужда да бъде с някого — с него — и не желаеше да прекарат времето заедно в спорове „за“ и „против“ политиката на неговата застрахователна компания.

— Не.

Усмихна му се с благодарност, че така ясно произнесе тази дума.

— Не помня да съм ви се представила, господин Ханкок. Аз съм Сали Майкълс.

„Защо ми се струва, че лицето му почервеня? Май, ще е по-добре, ако отпусне малко възела на вратовръзката си. И защо си е сложил вратовръзка с тази плетена жилетка? Да не би така да се облича всеки ден?

Странен консерватизъм, но пък е внушителен на вид. Хубав мъж.“

Ханк едва сдържаше нервите си.

— Започвам да мисля, че хората в този град имат право да говорят за теб, че си откачена. Или това е някаква игра? — посочи фенерите на земята. — На какво си играеш, Сали?

— Прекрасна вечер, нали?

— Не съм дошъл да си говорим за времето!

„По дяволите! Тази жена не усеща ли кога преминава границата на доброто държание!“

Проследи погледа й, който се плъзна по вратовръзката му и после се спря върху кашмирената му жилетка. Беше я облякъл вместо сакото от костюма си, защото захладня.

Добре поне, че не изказа мнението си за стила му на обличане. Нямаше намерение да обсъжда това с човек, който имаше предпочитания към пелерини с качулка и ненавиждаше обувките. Изведнъж му стана топло в жилетката, като се запита дали няма и друго голо под дрехата й, освен нозете.

— Доста е студено, не мислите ли?

Сали се чудеше дали да го покани вътре, но се отказа. Със старите навици трудно се скъсваше.

Срещна очите му и осъзна, че направо беше бесен. Тъкмо си мислеше да изтича за слуховото си апаратче, когато той каза още нещо, което не можа да разбере.

Импулсивно докосна устните му с ръка и промълви:

— Запомнете тази мисъл. Веднага се връщам. Докато бързаше към спалнята си се усъмни, дали ще го намери в градината, като излезе. Дали ще е достатъчно любопитен да я изчака?

Но какво вършеше? Та това беше в разрез с всичките й представи за живота, който искаше да води!

Не, тя искаше да опознае бащата на Уили. Да му бъде приятелка.

Искаше и той да опознае нея — Сали Майкълс. Само че как да стане без образът на Лудата Сали да провали всичко? Не можеше просто да му каже: „Слушай, аз не съм напълно откачена“ — и да й повярва.

„Дали ще имам поне шанса да опитам?“

Дълго след като Сали затръшна входната врата, Ханк не откъсна поглед от нея.

Тя беше докоснала устните му.

Тя го помоли да чака.

Не беше разбрала нито дума от всичко, което й каза. Разтърси глава в желанието си да проумее непонятното.

Повечето хора в Оуквил твърдяха, че е луда, но той не искаше да повярва на това.

Другите казваха, че е вещица. Ханк определено се съмняваше, макар че я видя да танцува боса около тези фенери.

Била неописуемо грозна — всички говореха така, без да са я виждали, облечена в друго, освен в пелерината й с качулка. Той знаеше по-добре от тях!

„Но не съм ли измислил сам епизода във Феървю?“ — запита се като погледна към фенерите.

Добре. Ще й даде още един шанс. Но след това ще я остави при ябълките й и мистериозните й обреди или каквото там й доставя удоволствие.

Толкова искаше той самият да й достави удоволствие.

Входната врата се отвори. Тя ровеше нещо в косата си до дясното си ухо, като че ли… Ханк не разбираше какво точно върши. Реши да я попита, въпреки че не очакваше разумен отговор.

— Не мога да го наглася — Сали изпревари въпроса му. — Ей сега ще стане. Само секунда.

— Господи, как не съм се сетил по-рано!

Сега всичко си имаше обяснение. У Ханк не остана и капчица гняв.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отметна косата си назад. — Но сигурно сте забелязал, че съм напълно безпомощна без слуховите си апаратчета.

— Имате две?

— И за двете уши. Нищо не чувам без тях.

— Наистина ли? — попита сухо. — Но все пак чувате някои неща:

— Ако силно се съсредоточа — Сали се усмихна, — и ако говорите малко по-високо…

— Разбирам.

— Справям се някак. Не съм напълно глуха, но…

— Така сте родена?

В думите му прозвуча нежност, която съвсем не очакваше, че ще изпита тази вечер, и това го смути. Гневът, който го бе обзел срещу нея, когато си мислеше, че съзнателно изгражда лошата си репутация, и нежността — сега, бяха твърде необясними. Нямаше причина за тези чувства, нямаше извинение.

Но желанието не се нуждаеше от обяснения. Намираше тази жена за много привлекателна… и я желаеше.

— Не, не съм родена глуха…

Тя си пое дълбоко дъх. Не й се говореше повече за това. Не тази вечер — когато за първи път разговаряше с мъж, който не беше нито пощальонът, нито продавачът в бакалията, нито някой, свързан с работата й.

— Има ли някаква специална причина, поради която сте дошъл тук, господин Ханкок?

— Алтън. Името ми е Ханк Алтън.

— О, така ли?

„Колко пъти, мислиш, ти го е повторил?“ — запита се Сали.

— Това означава ли, че нямате нищо общо със застраховките?

Ханк кимна.

— Аз съм адвокат.

„Адвокат. Трябваше да се досетя.“ Ханк Алтън не приличаше на човек, който би бил удовлетворен от себе си, ако преживяваше от продажби на застрахователни полици от врата на врата.

— Казал ли сте ми вече защо сте дошъл, господин Алтън?

Прехапа нервно устните си. Започваше да се досеща, за каква глупачка сигурно я смяташе.

— Донесъл съм бурканчетата.

Ханк изтича до джипа и се върна с кашона, но този път влезе в градината през портата. Сега Сали беше озадачената.

— Засякох се с Морт Кембъл днес следобед. Току-що си бяхте тръгнала.

Изчака реакцията й, след като й обясни, че, всъщност, днес се е запознал с Кембъл.

— Той се опита да ви извика, но вие, май, не го чухте.

Тя го гледаше с недоумение.

— Кембъл ми обясни, че правите сладко за някаква закусвалня в Денвър.

— Какво още ви е казал Морт?

Очите й блестяха от пламъчетата на фенерите. Ханк беше почти хипнотизиран от погледа й. Сега разбираше как тази бистрота на светлосиньото може да се превърне в прозрачна или заплашителна, особено ако си настроен да видиш нещо страшно.

— Какво да ми каже? — попита я с мек глас. — Морт, просто ме помоли да ги взема с… да ви спестя едно ходене до Феървю.

На езика й беше да го попита, а той какво е обяснил на Морт, но не посмя. Това нямаше значение. По-важно беше, че този мъж, този Ханк Алтън, беше разкрил другото й лице. Виждаше го в зениците му.

„Но коя смята за истинската Сали Майкълс? Дали го интересува?“

Взе кашона от ръцете му.

— Благодаря ви, че ми ги донесохте. Предполагам, че изглеждам малко изненадана, но наистина се чудя, как така сте се отбил от пътя си. Та вие дори не ме познавате.

— Проявила сте загриженост към Уили, когато е паднал от дървото — отвърна й с одрезгавял глас.

Сали остави пакета на земята и се опита да му се усмихне. Ханк Алтън просто й връщаше една услуга. Не е дошъл, защото е искал да види нея, а тя и не трябваше да очаква подобно нещо.

— Мисля — опитваше се да не издаде разочарованието си, — че Уили едва ли си ме спомня като загрижена. Изплаших го до смърт и вие го знаете.

— Той вече го преживя. Разбирате ли, тази случка го направи герой.

— Герой? Заради това, че е паднал от някакво дърво?

— Няколко негови приятели са го наблюдавали от гората. Видели са ви, че идвате и се навеждате над него. След всички исторически справки излиза, че той е първото дете, което е видяло Лудата Сали от толкова близко… и е оживяло, за да разкаже за преживяването си.

Нарочно я назова с прякора й, за да види как ще реагира.

Тя се разсмя и завъртя очи.

— Репутацията ми, явно, е много по-лоша, отколкото предполагах. Май, вече трябва да се чувствам като злата вещица от „Хензел и Гретел“.

— Нищо не правите, за да разсеете това впечатление. Дори напротив, бих казал, че се престаравате в усилията си да влошите ситуацията.

Посочи й фенерите.

— Но аз просто събирах ябълки. Какво лошо има в това?

— На светлината на фенери?

— Малки фенерчета. По-добра работа вършат от лампите в коридора. А и привличат поне част от комарите.

Прекалено беше логично, за да е истина.

— А трябва ли да сте облечена в това? — погледна безформената пелерина, която висеше на раменете й.

— Доста е студено. Просто не съм се преобличала от следобеда, а тогава беше почти горещо. Сега само се наметнах с нея.

Разгърна я. Сърцето му се стегна, когато очите му се плъзнаха по дългите й голи крака в непростимо късите панталони, прилепнали към тесния й ханш и блузката, опъната от пищните й гърди. После огромната пелерина се затвори. Втренчи се в лицето й, очаквайки да открие полуусмивка на жена, която съзнава, че е направила похотлив, еротичен знак.

Тя въобще не се усмихваше. Гледаше към фенерите.

— А преди да сте ме запитал — продължи, — качулката ме пази от комарите, които още не са отишли при светлината.

Ханк беше зашеметен, едва чу обяснението й. Наистина ли не забелязваше това, което се надига у него? Сляпа ли беше за мъжката му реакция на голите й бедра и твърде секси облекло? Как не виждаше страстта, която го изгаряше целия! Не помнеше да го е обземало някога толкова силно желание.

Той много се заблуждаваше.

Сали разбра, че не е дошъл, просто, за да й върне една услуга. Той искаше да бъде тук. Той я желаеше. Светлинките на фенерчетата не бяха нищо в сравнение с пламъка, който гореше в очите му. Изведнъж тя се уплаши. „Защо трябва да се сближавам с Ханк Алтън?!“

Не си струваше риска такава болка.

Почти нечовешко беше усилието й да прикрие възбудата си пред него. Но да осъзнае собствените си усещания беше едно. Съвсем друго бе да открие, че това, което чувстваше беше просто парване, в сравнение с пожара, който бушуваше у Ханк.

А тя не искаше да си играе с огъня.

От огъня болеше.

Опитваше се да концентрира мисълта си върху сладкото от диви ябълки или мармалада, или нещо каквото и да е там, но да избяга от вика в очите му. Огледа потъналата в мрак градина.

— Какво си мислехте, че правя тук? — попита загръщайки се в пелерината.

— Някакво жертвоприношение, не знам…

Засмя се и леко се отдръпна назад, като й мина през ум, че Лудата Сали може да послужи за добро прикритие.

— От месеци не съм правила жертвоприношения, а и тази нощ дори не е пълнолуние.

Ханк присви очи. Сали отбягваше погледа му.

— Това ви харесва, нали?

— Кое?

— Лошата слава, Лудата Сали и всичко останало.

— Това съм си просто аз.

Той кимна и се вгледа в лицето й още веднъж.

— Разбирам. Тогава ще е най-добре да ви оставя да се справяте сама.

— С какво?

— С каквото пожелаете. Един последен въпрос, Сали.

— Да?

„На какво се надяваш, глупачке! Той си заминава и вината е твоя. Ти така реши.“

— Понякога не се ли чувстваш самотна?