Дороти Колет
Русата чаровница (4)

IV

Когато на следващата сутрин звънецът изтръгна Сю от съня й, тя с мъка отвори очи и погледна будилника. Беше почти единадесет часа. Докато отиваше боса и по нощница към вратата, спомените й за изминалата вечер се върнаха отново. Взе ключа и погледна през шпионката. Пред вратата стоеше някакво момче, а на улицата беше спряла колата за доставки на цветя „Халвърсън“.

Тя отвори, пое цветята и ги постави на малката масичка в антрето.

— Почакай един момент — каза тя на момчето, влезе бързо в дневната и извади портмонето си от чантата. Там все още бяха петстотинте долара! Щеше да накара Джоана да отиде лично при Стив и да му предаде парите заедно със сметката.

Най-после намери дребни, но момчето и колата бяха вече изчезнали Сю сви рамене, затвори вратата и отиде до масичката, върху която лежаха цветята. Големият букет от маргаритки беше опакован в прозрачна хартия, а в средата му имаше картичка. Сю я извади и прочете:

„Ако цветята не ти предадат колко много копнея по теб, ще ти го кажа лично, когато се върна в сряда…

Стив“

Значи Стив не й беше сърдит и тя навярно не бе изгубила поръчката си! Е, добре! Щом той си даваше вид, че нищо не се бе случило, защо и тя да не направи същото?

Сю отново прочете лаконичния текст. Уж копнееше по нея, а за любов нямаше нито ред. Желание за секс — да, но никакви по-дълбоки чувства. Явно Стив не виждаше в нея жена, можеща да мисли и чувства, а само една играчка, която искаше да използва, докато му се харесва. Сю поклати глава. Какво всъщност очакваше тя? Нали още от самото начало Стив не криеше намеренията си. По-скоро трябваше да се сърди на себе си, че твърде лесно се хвана на въдицата му.

В изблик на внезапен гняв Сю смачка картичката. Тя трябва да го отрезви! Той не биваше да си мисли, че от благодарност ще падне в обятията му, само защото си беше спомнил, че много обича маргаритки. Стив знаеше как да съблазнява жените и тя трябваше постоянно да бъде нащрек, че неговата цел беше да я има в леглото си. Само така може би щеше да успее да устои на чара му.

Сю стана, отиде в кухнята и си направи кафе. Докато мислите й бяха още заети със Стив, изведнъж тя дочу шум от дневната и малко по-късно Джоана застана на вратата с букета маргаритки в ръка.

— Какво правиш тук? — попита изненадано Сю. — Днес е неделя.

— Отбих се само за минута. Децата чакат отвън в колата. Отиваме на обяд у родителите ми.

Тя постави букета върху масата, взе една чаша, наля си кафе и седна.

— Вчера видях, че месинговата саксия, която е в списъка ти за новата поръчка, е надраскана. Хрумна ми, че в склада имаме още една и затова исках набързо да погледна.

Сю я слушаше разсеяно. В синята си рокля със снежнобяла яка, с тъмните си коси, в които се забелязваха първите сребърни нишки, с бледорозовото червило върху бузите си с цвят на слонова кост Джоана беше така елегантна, че до нея Сю изглеждаше като несресано дете.

— Хосе и Мария тъкмо се върнаха от църквата — продължи тя, втренчена все още в цветята. — Великолепен букет, Сю. Струва ми се, че си завъртяла нечия глава.

Погледна в очакване Сю, но тъй като тя упорито мълчеше и не задоволи любопитството й, Джоана стана.

— Е, сега да извадя месинговата саксия, в случай че след обяд решиш да я занесеш.

Поръчката! Изведнъж Сю се оживи. Имаше на разположение само три дни. Ако побързаше, можеше да бъде готова, преди Стив да се върне, и тогава нямаше да е нужно да се срещат повече. Тя мина в дневната и видя Джоана да идва от склада със саксията. Сю я взе от нея.

— Кажи на Хосе, моля те, че в дванадесет часа ще трябва да дойде с мен в Империал Тауър.

Джоана кимна:

— Добре.

Когато Сю се върна в спалнята, главоболието й беше изчезнало. Имаше един час да се изкъпе и се облече и й оставаха два и половина дни, за да изпълни поръчката.

Сю и Хосе работиха без прекъсване до късно след обяд. Най-накрая поставиха едно внушително каучуково дърво в голяма керамична саксия при басейна.

— Тук ще расте добре — каза Хосе, — има достатъчно светлина и влага.

Когато вечерта Сю се върна уморена вкъщи, реши да остави маргаритките на кухненската маса, за да може на закуска да им се порадва.

Късно след обяд в понеделник Сю срещна Арт Маккарти в канцеларията на Стив, след като беше завършила работата си в апартамента.

— Вие внесохте свежест в този дом — каза усмихнат Арт, — но трябва ли наистина, да се преуморявате толкова много?

— Имам съвсем натоварен график — отговори Сю. — Радвам се, че ви харесва това, което съм направила досега, мистър Маккарти.

Тя му се усмихна. Този мъж някак й харесваше. Беше висок и с широки рамене, винаги облечен елегантно и приветлив, но въпреки това изглеждаше не толкова внушителен, колкото шефа си.

— Моля ви, наричайте ме просто Арт. Тук всички ме наричат така.

— О’кей, Арт — Сю бръкна в чантата си. — Бихте ли дали това на Стив?

— Разбира се.

По пътя към дома Сю си мислеше с тъга за апартамента в Империал Тауър. Ако преди беше великолепен, след като го украси с цветя, той беше станал приказен и тя някак си съжаляваше, че не ще се върне в него никога повече.

С помощта на Хосе въпреки някои проблеми във вторник Сю завърши работата си и в канцелариите.

— Вие вече почти принадлежите към нас, мис Бъканън — каза мистър Гюнтер и този път усмивката му не изглеждаше фалшива.

— И аз се чувствам така — отвърна Сю. Тя искаше да бъде само учтива, но когато изговори думите, знаеше, че бе казала истината. Беше се сприятелила бързо с всички служители, прекарваше обедните си почивки с тях и се радваше, когато те хвалеха работата й.

В един часа Хосе отиде да обядва.

— Какво ще кажеш да хапнем заедно, Сю? Съвсем наблизо има един много приятен малък локал — Лиза хвана Сю под ръка и я поведе към вратата. Сю се поколеба.

— Не, по-добре не. Имам да работя още около час тук, след това трябва да се върна в магазина, за да взема растенията за вестибюла. Ще хапна нещо вкъщи.

— О’кей, тогава може би утре — Лиза взе чантата си и тръгна.

Сю направи още един последен списък, преди да отиде да помогне на Хосе да засади растенията в саксии. За вестибюла щеше да се нуждае от повече зеленина, отколкото бе предполагала преди това. Когато пристигна в оранжерията, Хосе беше зает да поправя стария вентилатор. С помощта на Сю той направи това, но вече беше се стъмнило, когато най-после бяха готови и с прехвърлянето на растенията в саксиите.

— Ще ги занесем утре рано сутринта — каза Сю и изтри потта от челото си.

— Ще трябва да ходим два пъти — отговори Хосе. Сю кимна и отиде да си приготви нещо за ядене. Стив беше казал сряда. Ако утре започнеха навреме, тя все още имаше шанс да свърши преди неговото завръщане.

На следващата сутрин Сю, Хосе и Роби тръгнаха рано и работиха без прекъсване. Следобед, когато почти бяха готови, Стив влезе във вестибюла на Империал Тауър. Роби тъкмо беше отишъл до колата, за да донесе последните растения, Хосе закрепваше една висяща саксия на южната стена, а Сю се беше навела да измете разпиляната пръст от цветята.

Стив застана зад нея.

— Апартаментът изглежда великолепно — каза той с топла усмивка. — Предполагам, че е готов?

Сю се изправи изненадана, рязко се обърна и кимна. Защо изведнъж големият вестибюл й се стори така пълен с живот и защо вдишваше аромата от одеколона на Стив, като че ли беше най-прекрасното ухание на света?

— Пристигнах късно вчера — чу го да казва тя, — опитах се сутринта да ти телефонирам, но те нямаше в магазина.

— Тук имам още малко работа — отговори Сю колкото се може по-дистанцирано. Не, тя изобщо няма да му споменава за букета маргаритки.

— Арт ми каза, че си работила като луда.

— Значи си получил плика, който му бях дала за теб?

Усмивката му изчезна.

— Да, получих го, Сюзи.

Сю пое дълбоко въздух.

— Приблизително след половин час ще свършим.

— С всичко? — Стив изглеждаше изненадан и не особено въодушевен.

— Кажи-речи — отговори Сю. — Ще трябва само да сменим една от саксиите — тя посочи към стената. — Има пукнатина и поръчахме нова. Ще я сменим и скоро ще сме напълно готови.

— Няма да ти преча — каза той. — Кажи ми само какво си предвидила в програмата си за тази вечер?

Сю го погледна нерешително. Защо се колебаеше да му каже, че трябва да си потърси друга екскурзоводка? Нали беше решила твърдо да го направи! Изглежда шестото чувство на Стив го беше предупредило, че може да получи отказ.

— Ще ти позвъня, Сю.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Не мислех, че някога ще ме наречеш така. Стив се засмя.

— Исках да ти доставя удоволствие.

Съпротивата на Сю като че ли се стопи. Може би вечерта нямаше да бъде чак толкова лоша, колкото се опасяваше. Възможно бе и Стив да си е научил урока как да се държи с нея. Освен това скоро щеше да напусне отново града, а и да се прекара една вечер с него във всеки случай беше интересно. Не зависеше ли само от нея докъде можеше да стигнат? Сю въздъхна.

— Добре — каза тя. — Ще отидем в „Сиркъс-Сиркъс“. Това е увеселителен парк и е различен от всичко друго в града. Няма нужда от предварителни резервации, от никакви изисквания за облеклото. Ще бъда готова в осем, а сега трябва да продължа работата си. Тя тръгна към Хосе, но Стив я хвана за китката. Сю усети как се изчервява.

— В джинси е добре, нали? — попита Стив.

Сю кимна.

— Благодаря, Сюзи.

Докато Хосе и Роби по време на пътуването към къщи разговаряха за Империал Тауър, Сю се мъчеше да оправдае съгласието си да продължи да показва на Стив Лас Вегас. Наистина той вече бе опитал да я прелъсти, но беше срещнал съпротивата й. Щом все още искаше да излиза с нея, означаваше, че е съгласен с правилата й за игра. Беше разбрал, че тя не е от жените, които можеше да замъкне в леглото си със своя чар. Тогава защо пък не?

Когато пристигнаха, Сю установи разочаровано, че маргаритките почти бяха увехнали. Постави ги в по-хладната спалня, като се надяваше, че така ще може да удължи още малко живота им. Тя се изкъпа, нагласи будилника и легна да подремне малко. Последната й мисъл, преди да заспи беше, че ще е чудесно да прекара вечерта с един привлекателен мъж.

 

 

„Ние сме хубава двойка“ — мислеше Сю, докато се разхождаше до Стив по галерията, обкръжаваща вътрешността на сградата и наподобяваща голям павилион. Само по джинси и тениска, той не губеше нищо от своята привлекателност. Тя беше напъхала джинсите си в ботушките, а тениската й, въпреки че беше широка, подчертаваше фигурата й. Възхитеният поглед на Стив, когато дойде да я вземе, говореше много.

Като минаваха покрай едно стрелбище, той я хвана за ръката.

— Ела да постреляме — каза й. — В колежа бях много добър.

Сю се усмихна.

— Ще те погледам.

Стив плати, взе оръжието и започна да стреля. Не пропусна нито един път целта.

— Видя ли?! — извика сияещ.

Собственикът на стрелбището не изглеждаше особено въодушевен от майсторството на Стив.

— Можете да си изберете каквото пожелаете — каза той с половин уста.

Стив погледна въпросително Сю, но тя сви рамене.

— Тогава избирам мечето — реши той, взе го и го сложи в ръцете й. — За тебе е.

— Откъде умееш да стреляш толкова добре? Ходиш ли на лов? — попита тя.

— Стрелям само на годишния панаир. Все още не съм се целил в живо същество и се надявам, че няма да ми се наложи да го правя.

— Радвам се — отговори Сю. „Впрочем — добави тя мислено, — не ми пука какво прави или не прави Стив“. Просто не понасяше хора, които се радваха, когато убиват беззащитни животни.

Докато се промъкваха през тълпата, те почти не разговаряха. Шумът около тях, смехът и крясъците на децата им пречеха. Изядоха една голяма кесия царевични пръчици, а Сю не му позволи да й купи тениска със снимката й на нея.

— Когато се погледна в огледалото — каза тя, смеейки се, — бих искала да се виждам в един екземпляр.

— Наистина ли? — Стив се усмихна. — На мен пък не ми е достатъчно да гледам само една Сюзи.

Не му отговори нищо.

Двамата опитаха късмета си на конните надбягвания и бързо загубиха в залагането. Докато похапваха сладолед, те се разхождаха наоколо, спираха се на някои щандове и се забавляваха със смеещите се радостни деца, които лудееха из увеселителния парк.

— Мисля, че от ученическите си години не съм виждал толкова много деца накуп — каза Стив, когато няколко момчета едва не ги прегазиха.

Към мечето на Сю бе прибавено жълто плюшено куче, което тя спечели на лотария, а след това и още едно мече — премията на Стив от играта на кегли. Спряха се пред един павилион, където графолог предлагаше услугите си.

— Нека да чуем какво ще каже за теб, Сюзи.

Тя се засмя и го дръпна настрани.

— Познавам се добре.

— Но аз не те познавам. Какво ли би станало, ако този човек можеше да ми каже…

— Разказах ти достатъчно за себе си — прекъсна го тя.

— Тогава позволи ми да ти купя една от тези играчки — каза той и застана пред сергия, където стотици очарователни плюшени животни чакаха да бъдат купени.

Сю поклати глава.

— Не знам вече къде ще поставям всичко, което спечелихме — протестираше Сю, смеейки се.

— Можеш да зарадваш някого с тях.

— Да, Мария би могла да вземе няколко за своите внуци.

Оглушителен звук на барабани привлече вниманието им.

— Представлението започва — каза Сю и поведе Стив след себе си. — Ела, има още свободни места.

Той й помогна да се настани удобно, за да вижда добре.

— Остани тук, Сюзи. Аз ще отида малко по-назад, иначе ще преча на децата.

Тя се обърна към него.

— Може би все пак…

— И оттук се вижда нелошо — викна той над главите на децата, които бързо се бяха наместили между тях.

Оркестърът започна със силен туш, прожекторите хвърляха светлина във всички посоки. Започна изпълнение на трапец.

След малко Сю отново се обърна назад и забеляза, че Стив наблюдаваше с голямо внимание акробатите горе във въздуха. Тя се усмихна. Приличаше на хлапак. Непокорен кичур коса висеше на челото му. С най-голямо удоволствие би го пригладила. В този момент едно момиченце я дръпна за тениската и с глава й подсказала не гледа зад себе си, а напред, където беше интересното. Сю го погали и съсредоточи вниманието си в играта на трапеца. В края на завладяващата артистична програма зрителите се разпръснаха и след малко Стив стоеше до Сю с всичките награди в ръце. Влязоха в още няколко магазина по дългата алея, преди да потърсят свободна маса в някой от многото ресторанти. Стив се облегна изтощен на стола си.

— Това сигурно е най-големият панаир на света, който може да се види.

— Но едно посещение вероятно ти е достатъчно? — подразни го тя.

Той се забави, преди да отговори усмихнат:

— Ако идваш с мен, Сюзи, бих прекарвал тук всеки ден.

— Беше забавно наистина, но ми е достатъчно.

Когато отново се качиха в колата, часът бе един. Този път Стив я закара направо вкъщи и не се опита да хитрува.

Щом стигнаха пред вратата на къщата, той постави в ръцете й всички трофеи от вечерта.

— Държах ли се добре, Сюзи?

Беше първият му намек за съботната вечер. Сю го погледна подозрително, но на лицето му не можеше да се забележи и следа от ирония.

— Държа се много мило, Стив — промълви тихо тя — и се получи една чудесна вечер.

— Би ли искала тогава за награда да си вземеш свободен ден утре? В никакъв случай не бих напуснал града, без да съм видял прочутия язовир „Боулдър“.

„Тази екскурзия наистина, ще ангажира целия ми ден“ — прецени Сю. Сега, когато поръчката за Империал Тауър беше завършена, вероятно за утре нямаше нищо важно, което Джоана не би могла и сама да свърши.

— Мисля, че е възможно — отвърна тя, като се надяваше, че съгласието й не прозвуча прекалено въодушевено.

— Имам само седмица — каза Стив, след като уговориха подробностите, — но желая да видя всичко. Надявам се, че би могла да се отскубнеш от магазина си за известно време, Сюзи?

Мисълта за цяла седмица ваканция беше примамлива. А защо пък не? От години само бе работила и след като сега Стив се бе убедил, че тя и не помисляше за някаква авантюра, времето, прекарано с него, обещаваше наистина да е много приятно.

— Ще се опитам — отговори уклончиво Сю.

Стив се сбогува с една бегла целувка по челото й и Сю влезе вкъщи. Постави плюшените играчки на шкафа до повехналите маргаритки и влезе в банята.

„Все пак трябва да съм доволна, че той се съгласи с моите правила на игра“ — си каза тя мислено, без да успее да пропъди едно странно чувство на разочарование.

Беше съвсем очевидно, че Стив наистина започна да вижда в нея само жената, която му показваше града, и се беше отказал от желанието си да получи нещо повече. Защо тогава не беше напълно доволна и щастлива? Сю легна, но макар и да беше уморена, не можеше да заспи. През онази събота в апартамента му беше казала на Стив, че е по-добре да няма в живота си никакъв мъж, отколкото да живее с човек, който не я обича. Тогава той не й бе повярвал, предполагайки, че тя има нужда да компенсира пропуските си в секса и би станала лесна плячка. Е, струваше й се, че му показа каква е. И все пак Сю си призна, че неговата първа преценка не беше чак толкова погрешна. Не че би могла да бъде лесна плячка, не, със сигурност не. Но за нуждата от наваксване все пак наистина беше прав. Защо иначе щеше да лежи будна в леглото и да се пита защо Стив не предприе повече никакъв опит да я съблазни? Боже мой, как можеше да бъде толкова убедена, че лесно ще спечели в тази игра? Ами ако отсега нататък никога повече не го видеше, какво трябваше да направи, за да продължи да живее и по-нататък така, както преди срещата си със Стив? Толкова се бе борила да постигне свободата и независимостта си и изведнъж всичко бе поставено на карта.

Сю се въртеше в леглото насам-натам, опитвайки се да прогони въпросите, които я измъчваха. Беше повярвала, че чувствата, че онзи почти непоносим копнеж да лежи в прегръдките на силен мъж бяха завинаги приключени за нея, но се бе заблуждавала много… Най-после тя си наложи да затвори очи и да лежи спокойно. Пред себе си имаше цяла седмица ваканция с един привлекателен мил мъж, който не искаше нищо друго, освен да му показва забележителностите на родния си край. Един мъж, който не я преследваше с настойчиви желания и не я насилваше за решения, които тя не искаше да вземе. Какво повече й трябваше?