Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реставрацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempting Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване, корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Изкушенията на съдбата

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–218–0

История

  1. — Добавяне

22

Адриан почти повлече Мара след себе си надолу по коридора, който водеше към стълбището. Подгизналата й с вода рокля оставяше мокра ивица по дебелия килим. Въпреки че знаеше какво я очаква, в случай че той откриеше истината и беше се заела с изпълнението на плана си с пълното съзнание за риска, който поема, Мара все още не можеше да повярва, че Адриан щеше да го направи.

Щеше да я предаде на властите и да я види обесена заради онова, което беше извършила.

Мара се укори за своята глупост. Как можа изобщо да й мине през ума, че като му разкрие откровено всичко, той щеше да постъпи по различен начин? Даже вероятността да има дете не означаваше нищо за него. Той беше англичанин, човек без угризения, а освен това беше измамен от една крехка жена. Гордостта му сигурно беше сериозно наранена.

Мара нямаше никакво намерение да му се моли да я освободи. Щеше да се държи пред него като истинска господарка на Кулхейвън и щеше да приеме последиците от делата си, без да прояви и следа от страх.

Когато тръгнаха надолу по стълбите, по всяка вероятност към мазето, където той щеше да я затвори до идването на войниците, те срещнаха Сайма в самото подножие на стълбището. Тя се отдръпна, за да им направи път да минат. Беше разбрала — още в мига, в който видя господарката си с измита от боята коса и печално изражение, — че планът им е бил разкрит. Знаеше точно какво трябва да направи.

Адриан не каза нищо, просто отмина прислужницата и продължи към кабинета си. До този момент почти всички от прислугата се бяха събрали в големия салон, за да разберат за какво е било викането. Единственото, което видяха, беше как господарят им заведе в кабинета си онова, което, изглежда, беше неговата жена, и без да пророни думичка, затвори вратата след себе си.

Адриан пусна Мара в средата на стаята и продължи към писалището.

— Седнете.

Тя остана права, упорито кръстосала ръце пред гърдите си, и зачака той да заговори. Над главата му виждаше портрета на майка си. Той й даваше силата, от която се нуждаеше в този миг.

— Знаете ли какво ще направя, мис Диспенсър?

Мара вирна брадичка, за да не покаже страха, от който потръпваше вътрешно.

— Дори много добре.

— Така ли? И какво е то?

— Ще изпратите някого да извика отряд войници. Докато дойдат, ще ме държите затворена в мазето, а после ще ме предадете в техни ръце. След това ще ме откарат, окована с вериги, до Дъблин, където ще ме хвърлят в затвора да чакам деня, в който ще бъда обесена.

Адриан не откъсваше очи от нея. Устата му се изкриви в лека усмивка. Нима беше толкова безсърдечен, че да се хили, когато знае, че смята да я изпрати на смърт.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но сгрешихте. Предположението ви е съвсем невярно.

Мара примигна изненадано.

— Моля?

— Нямам намерение да ви видя окована във вериги, нито обесена. А претендирате, че ме познавате добре, мис Диспенсър. Нима наистина вярвате, че съм такъв човек?

— Надявах се да не сте.

Адриан седна зад писалището си и се облегна назад.

— А сега бихте ли седнали, ако обичате? Давам ви честната си дума на благородник, че нямам никакво намерение да ви затварям в каквото и да било мазе. Има някои неща, които искам да ви кажа, а това може да отнеме време, затова, докато слушате, по-добре се настанете удобно, дотолкова, доколкото може да ви е удобно в тези мокри дрехи.

Мара се отпусна върху меките възглавници на стола пред него.

— Благодаря. Мис Диспенсър, спомняте ли си деня, когато казахте, че сте видели лорд Блакуд да язди моя жребец?

Защо ли подхващаше такъв разговор сега?

— Да.

— Е, бяхте права тогава. Ролф беше яздил Хюджин през този ден, но само за да послужи като мое прикритие.

Мара изобщо не разбираше за какво говори той.

— Прикритие?

— Да. Предполагам, че са ви казали, че съм отишъл в града, за да купувам кон, така ли е?

— Да.

Адриан кимна.

— В последно време бях забелязал, че някакъв войник от армията на Кромуел тайно ме следи и вероятно докладва за всички мои действия. Ролф наистина изведе Хюджин през онзи ден и се върна с него по-късно. Но междувременно аз бях този, който бе яздил Хюджин, а не той.

Мара се замисли за миг.

— Да не би да казвате, че вие сте човекът, който отиваше в онази селска къща на среща с Оуън?

Сега беше ред на Адриан да се смути.

— Откъде знаете за срещата там?

— И аз бях ходила да се видя с него. Измъкнах се, когато ви чухме да идвате нагоре по хълма. Познах Хюджин, а когато по-късно видях лорд Блакуд да излиза от конюшнята, предположих, че той е бил човекът, който се е срещал с Оуън.

— Откъде знаете името на този ирландски тори?

— Трябва да го зная. Той е мой брат.

Адриан се приведе напред.

— Значи вие сте тази, която му дава цялата информация? Не можех за нищо на света да разбера как се беше докопал до разположението на постовете по източното крайбрежие. Дори проверих, да не би да е откраднал картата ми, но тя си стоеше на мястото, където я бях скрил.

— В стената зад книгите за времето в областта.

Адриан я погледна изненадан.

— Картата беше скрита и заключена.

— Ключалката се отвори много лесно.

Адриан скръсти ръце и се усмихна широко.

— Значи съм се оженил за лъжкиня, самозванка, а сега излиза, че е и касоразбивачка. Да не би тези предмети да се преподават на младите ирландски девойки от техните гувернантки?

Мара се намръщи.

— Не издадох на Оуън всичките места, където са разположени войски. Нарочно пропуснах тези в Уексфорд. А и не съм му давала информацията доброволно. Веднага щом пристигнах в Кулхейвън, Оуън се свърза с мен. Каза ми, че ако не му нося информацията, която иска и която била жизненоважна за каузата му, ще ви разкрие коя съм в действителност. Нямах друг избор. Той ми обеща, че когато му предам онова, което иска, ще се махне. Но всеки път, щом изпълнех поръчката му, той искаше нещо друго.

— Какво още сте му дали?

— Пожела и списъка на висшите съветници на Кромуел, който държите в чекмеджето на писалището си. А после, последния път, ме накара да напиша фалшива амнистия за някакъв затворник от Дъблин и да я подпиша и подпечатам от ваше име.

Усмивката на Адриан помръкна.

— За кого беше амнистията?

— Не познавам човека. Казва се Джон Макдъган.

— Можеше да се досетя. — Адриан разтърка очи, сякаш беше безкрайно уморен, и въздъхна шумно. — И дадохте ли на брат си тази амнистия?

— Не. Не още. Трябваше да се срещнем довечера в онази къща, за да му я дам. Тъкмо след като й сложих печата, открих този списък в камината, в който се споменава кои лица трябва да бъдат лишени от именията си. — Изведнъж тя се сети за инструкциите след името на семейство Конъли. — О, Адриан, знам, че това едва ли ви интересува, но познавам много добре едно от семействата, споменати в този списък.

Ако не ги предупредя, ще бъдат нападнати и избити също като моето семейство.

— Съжалявам, мис Диспенсър, но не мога да позволя да бъдат предупредени.

Мара се приближи до писалището и се облегна на длани върху него.

— Но вие казахте, че не оправдавате стореното на моето семейство от Кръглоглавите. Казахте, че ако сте имали възможност, щели сте да го предотвратите. Сега ви се предоставя шансът да попречите това да се случи отново на друго семейство. Как можете просто да си стоите и да позволявате да бъдат избити?

— По този въпрос нямам избор. Аз съм единственият, който знае за списъка. Ако семейство Конъли бъдат предупредени за нападението, Протекторатът ще разбере, че по един или друг начин това съм направил аз. Не мога да поема този риск.

— Но те ще бъдат избити!

Очите на Мара се напълниха със сълзи. Тя го гледаше въпросително, неспособна да разбере неговия отказ. Адриан се колебаеше. Опитваше се да вземе някакво решение, преди да започне да й обяснява. Ако й кажеше истината — действителната причина, поради която беше пожелал да се ожени за Арабела, — всичко, което беше направил през последните седем години, можеше да се стовари отгоре му и да го погуби. Но като я гледаше такава, с черни ручейчета от боя по лицето, той се питаше дали би могъл да й се довери. Беше му напълно непозната. Можеше да откупи свободата си с онова, което смяташе да й каже.

Но въпреки че я беше изобличил и тя смяташе, че ще я предаде на Кръглоглавите, беше му разкрила всичко.

Сега беше настъпил моментът и той да й отвърне със същото.

— Седнете на мястото си, мис Диспенсър. Има нещо, което трябва да ви кажа.

Първата мисъл на Мара беше да се възпротиви, но нещо в гласа му й подсказа, че ще е по-добре да постъпи, както й беше наредил. Тя мълчаливо се върна на стола си.

— Казах ви, че когато бях разквартируван в Дъблин, никога не съм участвал в същинските военни сражения. Но онова, което не ви казах, е, че преди да бъда изпратен в Дъблин, бях пехотинец в Лондон. Участвах в една — единствена битка, преди да дойда в Ирландия. Беше битката при Уустър.

Мара го погледна.

— Уустър? Това не е ли битката, при която престолонаследникът Чарлз II избяга във Франция?

— Да. Претърсвахме една местност с гъста гора близо до имението Боскобъл. Моят отряд реши, че ще е по-добре за всички ни да се разделим и да действаме поотделно. Разделяй и владей, нали така казват. Нямахме особено голям късмет и в мрака на нощта намирахме само таралежи и бухали. Аз не се стараех особено. Бях уморен. От предишния ден бяхме непрекъснато на крак, затова седнах да си почина под гъстите клони на един голям дъб. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че някой друг също си почива наблизо. Всъщност точно над мен, сред клоните на дървото.

Прозрението се изписа по лицето на Мара.

— Чарлз II. Седели сте точно под Кралския дъб.

— Да. Той гледаше право в мен. Изплаши ме повече, отколкото аз него.

Мара му се усмихна.

— Помогнали сте му да избяга, нали? Спасили сте живота на престолонаследника.

— Не смятам, че в учебниците по история ще бъде отбелязано, но наистина е така. Трябваше да го направя. Разбирате ли, присъединих се към парламентаристите скоро след като Кромуел беше успял да обезглави краля, Чарлз I. Не се присъединих към тях, за да служа на каузата им, а за да я провалям.

— Не разбирам.

— Не можех да понасям човек, който до такава степен беше завладян от жаждата за власт, че оправдаваше цареубийството, като цитираше Библията по време на самото обезглавяване. Чувствах, че Кромуел трябва да бъде спрян.

— Тогава сте шпионин.

Адриан само я погледна.

— Ще трябва да го отричам, ако ме обвинят в това. Бях твърде млад, когато започна Гражданската война, за да проумея причините за нея. Чичо ми Джеймс, който ми беше в по-голяма степен баща, отколкото чичо, бил недоволен от намеренията на Чарлз I да изгради абсолютна монархия, която управлява, без да е балансирана от парламент. Той използвал голяма част от богатството си, за да помогне на Кромуел да дойде на власт, но въобще не предполагал, че ще се стигне до цареубийство. Когато му дали Кулхейвън в знак на благодарност за финансовата му подкрепа, той без малко да се откаже от него. Намразил новия ред в Англия, намразил и себе си, задето е помогнал за неговото въдворяване. Понеже смятал, че семейството ви е мъртво, решил да дойде тук и да се измъкне от по-нататъшна обвързаност с парламентаристите. Ако той не беше взел Кулхейвън, мис Диспенсър, някой друг щеше да го направи.

Мара мълчеше и гледаше шарката на дебелия килим, размишлявайки над всичко, което Адриан току-що й бе казал. Той беше шпионин. Не можеше да повярва. През цялото време, откакто се бе върнала в Кулхейвън, тя бе водила двойствен живот и отчаяно се бе старала да запази тайната си от него. А през цялото време и той беше правил същото. Тя го погледна.

— Благодаря ви, че бяхте откровен с мен. Тази война е донесла злини на толкова много хора. И точно затова не мога да стоя безучастна и да оставя още едно семейство да умре.

— Съжалявам, но както казах преди, не мога да ви позволя да предупредите семейство Конъли. Твърде близко сме до връщането на Чарлз II на трона. Не мога да поема този риск.

Мара понечи да се изправи.

— Отивам, Адриан, със или без ваше позволение.

— Е, тогава не ми остава друг избор. — Той стана и като се приближи, стисна здраво ръката й.

— Какво правите?

— Изглежда, че в края на краищата съм принуден да ви затворя в мазето, за да не можете да предупредите семейство Конъли.

Мара се опита да дръпне ръката си и да се освободи, но Адриан я стисна още по-здраво.

— Не, Адриан. Не можете да ме заключите. Моля ви, пуснете ме. — Започна да го удря с юмруци по гърдите. — Аз ще поема отговорността за предупреждаването им. Можете да ме предадете на войниците, след като се върна. Не ме интересува. Не мога да стоя и да гледам как умира още едно семейство.

Адриан я хвана за китките и я разтърси.

— Не. Няма никакъв смисъл да се борите с мен. Не можете да ме победите.

— Пуснете господарката ми!

Адриан нямаше шанс. Обърна се точно когато Сайма се разпищя като луда и връхлетя в стаята, вдигнала над главата си тежък свещник. Тя го запрати по него, както индианец хвърля томахавка, и го уцели точно в главата. Той пусна Мара и се свлече на пода.

Отначало, когато отвори очи, Адриан си помисли, че е ослепял от силния удар на прислужницата. Не виждаше нищо, освен черен мрак около себе си. Главата му пулсираше и дори най-лекото движение му причиняваше пронизваща болка в мозъка. Успя да се поизправи с известни усилия и да седне. Започна пипнешком да търси в тъмнината нещо, за което да се хване, за да се избави от усещането, че е обграден от пустота. Постепенно осъзна, че се намира на легло, а тежките балдахинени завеси бяха така плътно спуснати около него, че никакъв лъч светлина не можеше да проникне през тях.

Той ги отметна на една страна. Лъхна го студен въздух и тогава почувства хлад на места, където никога преди не му беше ставало студено. Разбра, че няма панталони.

Значи го беше цапардосала със свещника по главата, а после го бе съблякла гол. Всъщност не беше съвсем гол, защото, явно водена от известно чувство за срам, му беше облякла една от онези дълги нощни ризи, които носеше само през зимата. Тя беше от батиста и стигаше до коленете му и като стана от леглото, Адриан се почуди за миг защо се беше потрудила да му я облече. После осъзна, че това беше само един от ходовете й, които целяха да му попречат да отиде твърде далеч, в случай че дойде в съзнание и види, че лежи в бог знае чие легло.

И в чие ли легло се намирам, запита се той, макар да се досещаше съвсем интуитивно, че беше в стаята на Арабела.

Но това не беше стаята на Арабела, нали?

Не, това беше спалнята на съпругата му, на неговата истинска съпруга Мара Диспенсър.

В стаята нямаше никаква светлина, нито пък огън в камината, а завесите на прозорците бяха плътно спуснати и лунната светлина също не можеше да проникне вътре. Адриан се отправи към вратата, но веднага след това изкрещя някакво проклятие, защото се спъна в нещо и се просна на пода. Изправи се и този път успя да стигне до вратата без повече поражения за тялото и гордостта си.

Опита бравата, но още преди да усети съпротивлението й, знаеше, че беше заключена. Едва ли би си направила труда да го влачи по стълбите и да го настанява на леглото, си, ако смяташе да остави вратата отключена.

Изобщо не беше глупава, трябваше да й го признае. За миг се зачуди как тя и тази войнствена нейна прислужница бяха успели да го занесат чак до втория етаж. Но после разбра, че жена, която беше постигнала толкова много, като се дегизираше всеки ден и не му позволяваше да узнае истинската й самоличност, едва ли би срещнала трудности да го пренесе по някакви стълбица и да го заключи.

Въпросът беше как щеше да се измъкне от малката й затворническа килия, за да й извие красивото вратле?

Преди всичко се нуждаеше от малко светлина, за да може поне да вижда какво върши. Не беше гостувал много пъти в стаята й, само една нощ, доколкото си спомняше, затова не беше съвсем сигурен кое къде се намира. Струваше му се, че имаше някакво писалище в близост до камината. Като се подпираше с една ръка на стената за сигурност, той започна да обхожда стаята. Целта му беше да намери свещ или каквото и да било, което да му върне зрението.

Успя да попадне на писалището и на свещта, оставена отгоре му. Стиснал свещта в едната си ръка, той се придвижи пипнешком покрай стената и като стигна до камината, коленичи. В нея бяха останали няколко почти угаснали въглена от огъня, горял там по-рано вечерта. Допря фитила до тях и запали свещта.

Сега, когато вече можеше да вижда, Адриан започна да търси начин да излезе от импровизирания си затвор. Тази палавница беше успяла да изпипа работата си докрай. Беше махнала всички предмети, които биха могли да послужат за отваряне на ключалката. Не беше забравила нито една игла или фиба. Като разбра колко старателно беше прегледала стаята за опасни предмети, той прецени колко дълго време трябва да е бил в безсъзнание.

Адриан започна да крачи напред — назад. Нямаше представа за времето, но знаеше, че тя сигурно беше отишла да предупреди семейство Конъли, въпреки усилията му да я убеди да не го прави. Вероятно беше тръгнала преди часове, макар тази нощ да нямаше звезди и навън да беше тъмно като в рог. Нима тази малка глупачка не разбираше, че може да бъде убита? Но ако беше така и ако все пак успееше някак да предупреди Конъли и да се върне, без да бъде забелязана от войниците, които лагеруваха в близката гора, той щеше да бъде повече от щастлив да я убие лично, когато се появи. Ако изобщо се върнеше.

Сега, когато планът й беше разкрит и той знаеше коя е в действителност, какво би направила тя? Би могла да изчезне безследно, за да избегне бесилото и да го остави заключен в тази стая за вечни времена. Тази мисъл го безпокоеше повече, отколкото си признаваше вътрешно. Не му се искаше тя да изчезне и никога повече да не се върне. Държеше да извие вратлето й лично. Не смееше да си признае, но я желаеше обратно, защото мисълта да прекара остатъка от живота си без нея го караше да чувства странна вътрешна пустота.

Адриан чу някакъв шум в коридора отвън и се запъти към вратата. Стъпки, при това се приближаваха. Почака, докато станат още по-близки и тогава заблъска по вратата.

— Кой е там? Тук е лорд Сейнт Обин. Чувате ли ме?

Стъпките секнаха точно пред вратата.

— Да, милорд?

Беше неговият прекрасен и верен иконом Питър Шипли. Адриан се усмихна, доволен от късмета си.

— Шипли, отвори вратата. Изглежда, съм се заключил, без да искам, в стаята на Нейно благородие. Не мога да намеря ключ, за да изляза.

— Да, знам това, милорд.

Адриан присви очи зад вратата.

— Какво имаш предвид с това, че знаеш? Просто отвори вратата, човече.

— Опасявам се, че не мога да го направя, милорд.

— Защо да не можеш, по дяволите?

— Ами Нейно благородие ни даде строги нареждания, милорд.

Адриан усети, че започва да кипи вътрешно.

— О, така ли? А кой е отговорен за този дом, мистър Шипли? Кой отговаряше за него много преди Нейно благородие да дойде в Кулхейвън? Кой ти плаща заплатата, мистър Шипли?

Икономът се окашля.

— Знам, че не мислите това, което казвате, милорд. Нейно благородие ни предупреди, че сигурно ще прибегнете до такива приказки, за да ни накарате да ви освободим, но повярвайте ми, милорд, това е за ваше добро.

Адриан гледаше недоумяващо във вратата.

— За мое добро? Как, по дяволите, може затварянето ми в някаква стая да бъде за мое добро?

— Докато болестта не премине заразния стадий, по-добре да останете изолиран. Не искате да пламне епидемия, нали? Наистина се извинявам, милорд, но не бих могъл да ви освободя дори и да исках. Нейно благородие подозираше, че можете да придумате някоя от по-уязвимите прислужници да ви отвори вратата, затова взе всички ключове със себе си. Защо не си полегнете и не си починете? Няма да трае чак толкова дълго. Нейно благородие скоро ще се върне с лекаря и тогава той ще каже със сигурност дали е дребна шарка или не.

Адриан беше така зашеметен от онова, което чу, че не разбра кога Питър Шипли си беше отишъл. Дребна шарка? О, тя наистина беше умница.