Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (7)

Шеста глава

Беше почивният ден на Девин, ала той прекара два часа от сутринта в разправии около малък инцидент в гимназията. Димката не беше постигнала целта си. Беше се приземила в момичешката съблекалня, но без да образува очаквания облак дим и, по-важното, без да накара момичетата да хукнат с писъци навън по долно бельо.

Онази, която Девин собственоръчно бе сглобил не чак толкова отдавна, бе постигнала по-задоволителни резултати. Той пропусна обаче да изтъкне този конкретен случай пред двамата провинили се, които бе заловил.

След като всичко беше вече под контрол, а малолетните алхимици трепереха от страх, по баскетболни маратонки, Девин тръгна направо към мотела.

Беше приготвил изненада за Каси — изненада, която се надяваше да предизвика усмивката й и която се надяваше да улесни следващата му крачка.

Е, той имаше несправедливо предимство. Познаваше я твърде добре, беше я следил и наблюдавал години наред. Знаеше всяко нейно изражение, всеки жест. Бяха му известни и слабите, и силните й страни.

Тя също го познаваше, ала не по същия начин и не с такива подробности. Беше водила борба за оцеляване, за да има време да го забележи. Ако беше забелязала, щеше да е наясно, че Девин е влюбен в нея.

По-добре, че Каси не забелязваше. Поне докато той полагаше основите. Така не му се налагаше да бърза, размишляваше Девин, като зави по алеята към мотела. Веднъж изградил основите — стабилни и здрави, той щеше да действа бързо.

Дванайсет години са прекалено дълъг период чакане.

Тъй като една кола беше спряла на паркинга за гости, Девин реши да влезе първо в мотела. Зарадва се, като завари Каси вътре, в компанията на две дами със снежнобели коси.

Беше забравила да си свали престилката. Дамите бяха пристигнали съвсем неочаквано с желание да направят пълна обиколка на къщата и да се запознаят с историята на мотела. Каси мислено се благодари, че бе свършила със съдовете от закуската, макар да я бяха сварили с прахосмукачката в ръка.

Двете жени бяха сестри, вдовици, и нямаха търпение да научат легендата за Барлоу. Каси тъкмо слизаше с тях надолу по стълбището, след обиколката на втория етаж, увлечена в лекцията си, когато Девин се появи на прага.

— … единствения, най-кръвопролитен ден от Гражданската война. Полесражението при Антиетам е един от най-добре поддържаните паркове в страната. Центърът за посетители е на около шест километра оттук и е изключително богат на сведения. Ще видите… О, здравей, Девин.

— Не искам да ви прекъсвам. Уважаеми дами…

— Госпожо Бърман, госпожо Кокс, това е шериф Макейд.

— Шерифе. — Госпожа Кокс намести очилата си и се усмихна с очи през дебелите стъкла. — Колко вълнуващо!

— Антиетам е тихо градче — сподели той. — Много по-тихо, отколкото през септември 1862. — Тъй като това неизменно се харесваше на туристите, Девин се усмихна. — Застанали сте горе-долу точно там, където е бил убил един войник, сражавал се на страната на Конфедерацията.

— Божичко! — Госпожа Кокс плесна с ръце. — Чу ли, Ирма?

— Нямам проблеми със слуха, Мардж. — Госпожа Бърман се втренчи в стъпалата, сякаш търсеше следи от кръв. — Госпожа Долин тъкмо ни разказваше историята. Решихме да дойдем, защото прочетохме в някаква брошура, че мотелът бил обитаван от духове.

— Да, госпожо. Абсолютно вярно е.

— Братът на шериф Макейд е собственик на мотела — поясни Каси. — И той може да ви разкаже доста неща.

— Но най-добре е да ги чуете от госпожа Долин — поправи я Девин. — Тя живее денонощно тук, сред духовете. Кажи им за двамата ефрейтори, Каси.

Въпреки че повтаряше тази история по няколко пъти на седмица, Каси неволно се почувства притеснена в присъствието на Девин. Тя скръсти ръце върху престилката си.

— Две войничета — заговори Каси, — се отдалечили от полковете си по време на битката за Антиетам. И двамата поотделно скитали из гората край днешния мотел. Според някои те се мъчели да се върнат на полесражението, а според други се опитвали да се приберат у дома. Както и да е, ала легендата гласи, че се срещнали и започнали да стрелят. И двамата били млади, уплашени, объркани. Чували тътена на битката откъм полето, зад възвишенията, но за тях това бил двубой на живот и смърт между двама странници и врагове, защото единият носел синя униформа, а другият — кафява.

— Горките момчета — прошепна госпожа Бърман.

— Нанесли си смъртоносни рани и запълзели в различни посоки. Единият — от Юга, стигнал дотук, до тази къща. Казват, че мислел, че се е прибрал у дома, защото искал само едно — в края на живота си да си бъде вкъщи, при семейството. Човек от прислугата го намерил на моравата и го въвел вътре. Тукашната господарка била също от Южните щати. Казвала се Абигейл. Абигейл О’Браян Барлоу. Омъжила се за заможен янки. Човек, когото не обичала, но с когото била обвързана по силата на своя брачен обет.

Девин повдигна вежди. Това беше нова интерпретация, нов детайл към легендата, която знаеше още от детинство.

— Тя видяла момчето, спомен от нейния роден дом и нейната младост. Сърцето я заболяло за него, просто защото бил ранен. Наредила да го качат горе, където да превържат раните му. Говорила му, успокоявала го, държала го за ръката, докато прислужникът го носел нагоре по тези стълби. Тя знаела, че никога няма да се върне в родния си дом, ала искала да бъде сигурна, че момчето ще се върне. Войната й показала жестокостта, безсмислената борба и ужасната болка от загубата, така, както било и в брака й. И се зарекла, че ако успее да направи поне това — да помогне поне на момчето, ще може да понесе и бъдещето.

Госпожа Кокс извади носни кърпички, подаде една на сестра си, а другата поднесе към собствения си нос.

— Но съпругът й застанал на стълбите — продължаваше да разказва Каси. — Тя не го мразела тогава. Не го и обичала, ала била научена да зачита и да се подчинява на човека, за когото се била омъжила, който бил и баща на нейните деца. Той държал пистолет и тя разбрала по очите му какво бил намислил. Извикала му да спре, умолявала го. Ръката на момчето все още била в нейната, погледът му бил устремен към нея, и ако тя имала кураж, би се хвърлила да го прикрие с тялото си. За да спаси не само него, а и всичко, което вече била загубила.

Сега пък Каси погледна надолу по стълбите и въздъхна.

— Ала не й достигнал кураж. Мъжът й стрелял и убил момчето, а тя продължавала да го държи за ръката. Така умрял той, младият войник. Умряла и тя, дълбоко в сърцето си. Никога повече не проговорила на мъжа си, но се научила да мрази. Тъгувала от този ден чак до смъртта си, след две години. Ала често, много често, може да се усети ароматът на рози, които тя обичала да подрежда из къщата, или да се чуят риданията й.

— Каква тъжна случка! — Госпожа Кокс избърса очите си! — Ирма, чувала ли си някога толкова покъртителна история?

Госпожа Бърман измърмори:

— По-добре да беше грабнала пистолета и да застреля мръсника на място.

— Да. — Каси едва-едва се усмихна. — Може би по тази причина все още ридае. — Тя се отърси от мрачната атмосфера на разказа си и поведе дамите надолу по централното стълбище. — Ако желаете да си починете във вестибюла, ще ви донеса чая, който ви обещах.

— Би било чудесно — рече й госпожа Кокс, все още подсмърчаща. — Такава красива постройка! С такива прекрасни мебели!

— Цялата мебелировка е от магазина на госпожа Макейд „Отминали времена“, който се намира на Главната в града. Ако имате време, може да отидете да го разгледате. Тя предлага много красиви вещи, при това с десет процента отстъпка за всички гости на мотела.

— Десет процента — повтори под нос госпожа Бърман и се загледа в изящната закачалка за дрехи.

— Девин, ти искаш ли чай?

Трябваха му усилия, за да помръдне. Той тъкмо бе чудеше дали Конър не бе наследил дарбата си на добър разказвач от майка си.

— Може би по-късно. Донесъл съм нещо за горе, за вашия етаж. В колата е.

— Така ли?

— Уважаеми дами, радвам се, че се запознахме. Приятно прекарване в мотела на Макейд и в града!

— Какъв красавец — рече госпожа Кокс, като леко сложи ръка на сърцето си. — Господи, Ирма, виждала ли си някога по-красив млад мъж?

Но госпожа Бърман беше заета с изучаването на разтегателната маса в салона за гости.

Докато Каси сервира на дамите чая, любопитството й не я остави на мира. Толкова неща имаше за вършене, че мислено се укори, задето ги пренебрегва, докато бързаше нагоре по външното стълбище.

Някъде от средата успя да види как Девин окачва люлка на верандата. Каква чудна картинка, помисли си тя — мъж, застанал под ярките слънчеви лъчи, с навити до лактите ръкави, инструменти в краката, напрегнал мускули, за да повдигне тежката дървена седалка към синджира.

— Тук май й е мястото.

— Да, идеално е. Рейф не спомена, че иска да има люлка.

— Аз искам — уточни Девин. — Не се тревожи, за негова сметка е. — Той окачи и другия край и я бутна да се залюлее за проба. — Работи. — Наведе се да събере инструментите. — Ще я изпробваш ли с мен?

— Аз всъщност трябва…

— Ела да я изпробваме заедно — настоя Девин, като остави кутията с инструментите настрана. — Сложих я, защото ми мина през ум, че е добър начин да те накарам да седнеш до мене в един такъв слънчев следобед. Добър повод да те целуна пак.

— О!

— Каза, че нямаш нищо против.

— Не, нямам. — Ето го отново онова трептене в гърдите й. — Не си ли на работа?

— Почивка съм. Доколкото е възможно. — Той й протегна ръка и вплете пръсти в нейните. — Много си хубава днес.

Каси инстинктивно си изтупа престилката с длан.

— Чистех.

— Наистина си хубава — прошепна Девин, като я притегли към люлката да седне.

— Ще ти донеса нещо разхладително за пиене.

— Знаеш ли, някой ден ще разбереш, че не идвам тук, за да ми сервираш разни разхладителни напитки.

— Конър ми каза, че си се безпокоял за мене. Няма нужда. Надявах се да наминеш, за да мога да ти благодаря за онзи ваш разговор. Вдъхнал си му кураж.

— Нищо не съм направил аз. Заслугата си е негова. Конър ти е добро момче.

— Знам. — Каси си пое дълбоко въздух и се отпусна дотолкова, че да се облегне назад. Ритъмът на люлката я върна в миналото, в далечното миналото, в детството й с неговите безгрижни дни и безкрайни лета. Тя сви устни, след което се разсмя.

— Защо се смееш?

— Ами, седнали сме тук, на верандата, и се люлеем като деца.

— Е, ако ти сега беше на шестнайсет, ето какво щях да направя в следващия момент. — Той вдигна ръце, изтегна се във въздуха, след което небрежно отпусна едната на раменете й. — Какъв финес, а?

Каси пак се разсмя и го погледна изкосо.

— Когато аз бях на шестнайсет, ти беше доста див, за да действаш с финес. Всеки знаеше как водиш момичетата в каменоломната и…

Най-добрият начин да й запуши устата беше с неговата собствена. Девин го направи толкова нежно, че усети бързото потръпване на устните й, на цялото й тяло.

— Този път с по-малко финес — коментира тихо той. — Искаш ли да отидем до каменоломната? — Щом тя заекна, Девин просто се разсмя. — Ще го оставим за по-нататък. Засега ще се примиря и с една целувка от теб. Целуни ме, Каси, така, сякаш си на шестнайсет и нямаш никакви грижи на този свят.

С друга, с която и да било друга, вероятно би го досмешало от сериозното изражение на лицето й. Ала сега бе поразен дълбоко от начина, по който устните й се вдигнаха към него, от нерешителния им допир, от несръчното движение, с което ръцете й се спряха на раменете му.

— Отпусни се — промълви до устните й той. — Забрави за всичко за минута. Можеш ли?

— Не зн… — Тя не забрави. Мислите й сами се изключиха, щом езикът му затанцува леко върху устните й, щом ръцете му плавно започнаха да се плъзгат нагоре-надолу по тялото й. Надолу и нагоре, с повтарящи се, настойчиви милувки, при които дланите му едва-едва докосваха очертанията на гърдите й.

— Обичам вкуса ти. — Девин притисна устни към брадичката й, по слепоочията, отново върху устните й. — Мечтал съм за това.

— Така ли?

— Почти цял живот. Мечтал съм да бъда с теб, така, години наред. Вечно.

Думите му се процеждаха през мъглата от наслада, която я обгръщаше навсякъде, където я беше целунал.

— Но…

— Ти се омъжи. — Той прокара устни надолу по бузата й. — Джо Долин ме изпревари. Напих се в деня на сватбата ти. Напих се до безпаметност. Не знаех какво друго да направя. Мислех да го убия, ала после реших, че ти може би държиш на него. Та така.

— Девин, не те разбирам. — Ако беше спрял да я целува, поне за минута, навярно би разбрала.

Но той изглежда не можеше да спре нито целувките, нито думите.

— Толкова те обичах, че ми се струваше, че ще умра. Ще взема да се катурна и ще умра.

Паниката и неверието й й даваха сили да се съпротивлява.

— Не може да бъде.

Девин беше казал твърде много, ала разкайването щеше да дойде по-късно. Сега щеше да се доизкаже докрай:

— Обичам те повече от дванайсет години, Касандра. Обичах те, когато се омъжи за друг, когато му роди деца. Обичах те, когато не можех по никакъв начин да те измъкна от ада, в който живееше. Обичам те и сега.

Тя стана и по стар навик за самоотбрана се обгърна здраво с ръце.

— Това не е възможно!

— Ти ли ще ми кажеш какво чувствам? — Каси отскочи цяла крачка назад заради гнева в гласа му, при което той стисна зъби и се изправи. — И недей да се свиваш, когато ти повиша тон. Не мога да се правя на какъвто не съм. Но не съм Джо Долин. И никога няма да те ударя.

— Знам. — Каси отпусна ръцете си до тялото. — Знам, Девин. — Дори докато го казваше, тя видя как той се мъчи да потисне първия, най-силен изблик на гняв. — Не искам да ми се ядосваш, Девин, ала не знам какво да кажа.

— Изглежда аз казах повече, отколкото трябва. — Той закрачи напред-назад, пъхнал ръце в джобовете си. — По принцип не избързвам, винаги обмислям нещата. Но този път не стана. Речена дума, хвърлен камък, Кас, и не мога… Не желая да си връщам думите назад. Остава ти да решиш какво ще правиш по-нататък.

— Какво да правя по-нататък? — Смаяна, тя вдигна ръце, после ги отпусна безпомощно. — Искаш да повярвам, че мъж като теб е изпитвал чувства към мене през всичките тези години и нищо не е предприел?

— Какво можех да предприема, за Бога? — отвърна й Девин троснато. — Ти беше омъжена. Ти беше направила своя избор, и то не в моя полза.

— Та аз не съм знаела, че мога да избирам.

— Моя е грешката — рече с горчивина той. — Сега направих още една, защото ти не си готова или не желаеш да станеш готова. Или просто, може би, не ме искаш.

— Аз не… — Каси сложи ръце на бузите си. Честно казано, не беше съвсем наясно коя от изброените алтернативи беше вярна, ако изобщо имаше такава. — Не мога да мисля. Ти си ми приятел. Ти си… Шерифът и аз съм ти благодарна…

— Не смей да ми говориш така! — Девин изкрещя и беше твърде уязвен от болка и ярост, за да забележи как тя пребледня като платно. — Дявол да го вземе, не искам да си ми благодарна. Аз не играя ролята на държавен чиновник пред теб. Аз не заслужавам това.

— Не… Девин, извинявай. Съжалявам.

— По дяволите съжалението! — Той беше неудържим. — По дяволите благодарността! Ако искаш да си благодарна, че затворих мръсника, дето те биеше, благодари се на значката, не на мене. Защото АЗ исках да го пречукам. Ако искаш да ми благодариш, че идвам тук и се правя на добър като някое любвеобилно псе, недей. Защото всъщност винаги съм искал да… — Девин преглътна края на изречението, пронизвайки я с очи. — Не желаеш да го чуеш, нали? Не, ти искаш от мене да говоря тихо, да не проявявам чувства и да стоя мирно.

— Не, не е…

— Нямаш нищо против да те целувам, а после си ми безкрайно благодарна, защото това е най-многото, което можеш да допуснеш.

Нерешителният й протест увисна във въздуха.

— Не е честно.

— Омръзна ми все да е честно. Омръзна ми да те чакам. Омръзна ми да се терзая от любов по теб. По дяволите!

Той мина покрай нея и беше слязъл до средата на стълбището, докато краката й се раздвижат от вцепенението. Каси се втурна подир него.

— Девин. Девин, моля те не си отивай така. Нека да ти…

Той се дръпна от боязливото й докосване по рамото му и се извърна с лице към нея.

— Остави ме на мира, Кас. Нали искаш да се отървеш от мене?

Беше й познат този поглед, въпреки че никога не бе очаквала да го види, съсредоточен в неговите очи и отправен към нейните. Погледът на горчивата мъжка ярост. Каси имаше основателни причини да се страхува от него. Стомахът й се сви до болка, ала тя не отстъпи. Девин никога нямаше да узнае колко й бе струвало това.

— Не си ми го казвал преди — заговори Каси, борейки се с гласа си да бъде равен и бавен. — Не си го показвал с нищо. Току-що ми каза и не ми даваш време да помисля, да реша какво да правя. Не желаеш да чуваш, че съжалявам, че съм ти благодарна, че ме е страх. Но всичко това е вътре в мен и аз не мога да го пренебрегна. Не мога, само и само, за да угодя на другите, да се променям според очакванията им. Ще загубя всичко този път. Ако можех да го сторя заради някого, то бих го направила заради теб. Ала не мога.

— Сега вече ми е ясно. — Девин съзнаваше, че греши — не напълно, но до голяма степен. Това обаче нямаше значение в сравнение с непоносимата, разкъсваща болка в душата му. — Знаеш ли кое още не си проумяла, Кас? Че аз не желая да се променяш, а да бъдеш такава, каквато си. Щом това ти се изясни, знаеш къде да ме намериш.

Каси понечи да каже нещо, после мълчаливо затвори уста, защото той си беше отишъл. Нямаше какво повече да му каже, нямаше как да го спре. Тя се почувства изтерзана, усети болката в гърлото си.

Да, именно болка бе прочела в очите му, помисли си Каси и замижа. Болка, която сама бе причинила, без изобщо да го бе желала.

Девин Макейд я обича. При тази мисъл й прималя от страх и смут. Ала още по-силна бе мисълта, че я бе обичал през цялото време. Девин Макейд — най-милият, най-възхитителният мъж, когото познаваше, я обича, обичал я е години наред, а тя какво му даде в замяна — едничката си благодарност!

Сега вече го бе загубила безвъзвратно, заедно с приятелството му, което ценеше най-много, заедно с компанията му, на която бе свикнала да разчита. Загуби го, защото той търсеше истинска жена, а Каси чувстваше, че душата й е пуста.

Не се разплака. Беше твърде късно за сълзи. Стана, като не забрави да изправи рамене. Върна се в мотела през кухнята. Чакаха я куп домакински задължения, а мисленето винаги й вървеше по-леко, докато вършеше нещо.

Новодошлите гостенки бяха побързали да излязат на лов за антики, тъй че Каси се качи на горния етаж и включи прахосмукачката, която бе зарязала при пристигането на дамите.

Работеше методично, минаваше по коридора, от стая в стая. Булчинският апартамент — спалнята на Абигейл, беше нейното любимо кътче. Но сега тя почти не обърна внимание на прекрасните тапети с изрисувани едва напъпили рози, на изящното балдахинено легло, на снопа слънчеви лъчи, струящи през дантелените пердета.

Напомни си да донесе свежи цветя от градината. Дори когато стаята не беше заета, винаги имаше цветя на масичката до прозореца. Каси ги беше забравила тази сутрин.

Въпреки това миришеше на рози, съвсем осезаемо. Изведнъж я полазиха ледени тръпки. Тя усети присъствието му и се обърна към вратата.

— Девин… — Успокоение, смут, тъга. Изпита ги всичките едновременно, щом направи крачка към вратата.

Ала не беше Девин. Мъжът бе висок, тъмнокос и красив. Не приличаше на Девин, а и дрехите му бяха официални, старомодни. Ръката й застина върху дръжката на прахосмукачката и бръмченето й забуча в ушите на Каси.

„Абигейл, ела с мен. Вземи децата и тръгнете с мен. Напусни го. Ти не го обичаш.“

Не, помисли си Каси, никога не съм го обичала. Ненавиждам го.

„Не виждаш ли какво става с теб? Колко още ще стоиш така, изолирана от живота?“

„Само това мога да сторя. То е по силите ми.“

„Обичам те, Аби. Толкова много те обичам. Мога да те направя щастлива, ако ми позволиш. Ще избягаме оттук, далеч от него. Ще започнем живота си отначало, заедно. Чаках те прекалено дълго.“

Но как? Аз съм обвързана с него. Имам деца. А ти, твоят живот е тук. Не можеш да зарежеш града, своите задължения, хората, които разчитат на теб. Нима ще се примириш да живееш с чужда жена, с чужди деца?

„Всичко бих направил за теб. Бих убил заради теб. Бих умрял заради теб. За Бога, Абигейл, дай ми шанс да те обичам. През всичките тези години стоях настрана, знаех, че си нещастна и че не мога да стигна до теб. Ала сега… Него го няма. Можем да тръгнем и да бъдем на километри оттук, когато той се прибере. Защо трябва и двамата да жертваме щастието си? Не желая да седя в гостната край теб и да се преструвам, че не те обичам, че нямам нужда от тебе. Не мога да продължавам да ти бъда само приятел.“

Ти знаеш, че те ценя, че разчитам на теб.

„Кажи ми, че ме обичаш.“

Не мога, не мога да ти го кажа. Душата ми е пуста. Той я разби.

„Ела с мен. И заживей отново.“

Каквото и да беше това, който и да бе бил там, изчезнаха, за да останат само прагът, прекрасните тапети и силното, тъжно ухание на рози. Каси осъзна, че бе застанала устремена напред, с протегната ръка към нищото.

Прахосмукачката продължаваше да бръмчи, а тя обезсилена седна на пода.

Какво се беше случило, недоумяваше Каси. Нима бе сън? Или халюцинация?

Тя сложи ръка на гърдите си и усети как сърцето й пърха като подплашена птичка в клетка. Внимателно положи глава на коленете си.

Преди беше чувала духовете, беше ги усещала. А сега го видя. Не Барлоу, не бедното, обречено войниче. А мъжа, когото Абигейл бе обичала. Мъжът, който обичал нея.

Кой беше той? Мина й през ум, че може би никога нямаше да узнае. Но лицето му бе властно, макар и изпълнено с тъга, гласът — силен, дори когато умоляваше. Защо Абигейл не беше тръгнала с него? Защо не бе поела протегната й ръка, за да спаси живота си?

Абигейл е била влюбена в него. Каси вдъхна дълбоко въздух. Нямаше съмнение, че го е обичала. Чувствата, преминали като вихър през стаята, бяха толкова силни, че Каси още ги усещаше. Тук бе съществувала любов. Отчаяна, безумна любов.

Затова ли ридаеш, чудеше се Каси. Защото не си тръгнала с него и си го загубила завинаги? Не си протегнала ръка, а после вече е нямало какво да хванеш?

Страх те е било да го обичаш, затова си разбила сърцето му.

Така, както тя днес разби сърцето на Девин.

Каси потръпна и вдигна глава. Защо, запита се тя. От страх и нерешителност. По навик. Патетично, няма що! Девин търсеше привързаност. А Каси не му каза, че държи на него. Не му показа, че държи на него.

Нима щеше да се затвори в себе си като Абигейл или щеше да се възползва от случая?

Нима не се беше държала като страхливка прекалено дълго?

Избърсвайки лицето си с ръка, тя стана. Трябваше да отиде при него. Щеше да отиде при него. Непременно.

 

 

Разбира се, тези неща не бяха толкова прости. Каси имаше деца и не можеше да ги остави сами. Имаше гости в мотела, работа за вършене. А часовете си минаваха и с всяка минута колебанията й натежаваха все повече и повече.

Тя се бореше с тях, като си втълпяваше, че няма значение колко е непохватна. Той я желаеше. Това бе достатъчно.

— Много ти благодаря, Ед. Неудобно ми е, че те ангажирам така.

— Е, какво толкова. — Вече настанена пред телевизора, с купа пуканки в скута си, Ед махна с ръка. — Затворих малко по-рано. Взех си една нощ почивка.

— Децата спят. — Въпреки това Каси беше неспокойна. — Те рядко се будят посред нощ.

— Не се тревожи за своите ангелчета. Нито пък за хората на долния етаж — добави тя, предугаждайки следващата тревога на Каси. — Ако искат нещо, ще звъннат тук и ще ми кажат. А аз ще изгледам тая любовна история, дето ми я дадоха във филмотеката под наем и после ще си легна.

— Да легнеш на леглото. Нали ми обеща? — настоя Каси. — А аз ще спя на канапето, като се върна.

— Аха… — Ед бе готова да се обзаложи, че това нямаше да стане преди разсъмване. — Поздрави Девин от мене.

Каси започна да мачка яката на блузата си с пръсти.

— Отивам само до участъка, за малко.

— Така ли му викат сега?

— Той ми е сърдит, Ед. Толкова ми е ядосан, че може и да ме изхвърли.

Ед спря касетата, която гледаше, извърна се, така както си седеше на канапето, и измери Каси с поглед.

— Скъпа, само го погледни така и със сигурност ще те изхвърли, ала не навън, а на кушетката, дето е отзад, в малката стаичка. — А щом Каси скръсти ръце пред гърди, Ед се разсмя. — О, я престани! Девин няма да те кара насила. Мъж като него никога не насилва нещата. Те сами му падат в ръцете.

— Ти как разбра, че отивам там… За да се опитам да…

— Каси, скъпа, я виж с кого говориш. Аз да не съм вчерашна? Обаждаш ми се, казваш ми, че трябва да пазя къщата през нощта, защото ти трябва да отидеш при Девин — как да не сети човек? Крайно време беше, ако питаш мене.

Каси погледна семплата си памучна блузка и обикновените панталони. Спретнатите обувки с равно ходило. Едва ли можеше да се каже, че бе облечена като „фатална жена“.

— Ед, мене хич не ме бива в тия неща.

Ед вирна брадичка.

— Обзалагам се, че Девин го бива, тъй че не се безпокой.

— Рийгън ме посъветва да го оставя той да диктува темпото. Може би не трябва да ходя при него.

— Сладураната ми тя, понякога и на един истински мъж му трябва малко подсещане. Стига си се чудила и кършила ръце. Върви и не го пускай!

— Трябваше да си оправя косата — засуети се Каси. — Изядох си цялото червило, нали? Дали да не облека рокля?

— Каси! — Ед смъкна очилата си от носа и надзърна над тях. — Изглеждаш нормално. Свежа. Него хич не го интересува с какво си облечена, помни ми думата. Ще го интересува само това, че си там. Хайде, върви.

— Добре… — Каси се поизпъчи и взе чантичката си. — Тръгвам. Ей сега. Но ако имаш нужда от нещо…

— Нямам нужда от нищо. Върви!

— Тръгвам.

Ед изви ярките си, рижи вежди, след като Каси затвори вратата. Горкото дете, помисли си тя. Излезе, сякаш рота стрелци я водеха на разстрел. Ед се подсмихна, намести очилата си обратно на мястото им и пак включи видеото.

Беше заложила на Девин Макейд.