Карол Дивайн
Звероукротителя (5)

Пета глава

Мастърсън реагира светкавично. Кракът му в каубойски ботуш препречи вратата на асансьора.

— Винаги ли получаваш онова, което поискаш, Манди? — попита с измамно спокойствие.

— Не ме наричай така!

— Защо не? Освен това много ти отива, когато си сърдита като сега.

— Не съм…

— Освен това си ужасно разглезена. Това беше едно от първите неща, които забелязах, когато те видях. Свикнала си да се налагаш. Пред мен обаче номерата ти няма да минат. Ще дойдеш да видиш моето ранчо, дори ако трябва да те занеса на ръце дотам!

— Само ако ме докоснеш, ще се озовеш зад решетките! Отвличането е углавно престъпление, господине, а с твоето досие не ти мърдат петнадесет години!

Той влезе в кабината и натисна бутона за блокиране на асансьора, без да сваля поглед от Аманда. Вратата зад него рязко се затвори.

На слабата светлина на единствената крушка в кабината лицето му, от което бе изчезнала шеговитата маска, бе сякаш олицетворение на упоритостта.

— Най-сетне сме само двамата — проговори накрая. — Наоколо няма нито камери, нито репортери и съдии. Сега е моментът да приключим с този случай.

— Тогава направи услуга и на двама ни и се махай, преди да си загазил здравата!

— Слушай, не дойдох при теб, за да споря…

— Добре, тогава пусни ме да се кача горе. Обещавам, че ще изчакам пет минути, преди да набера номера на полицията. Така ще имаш достатъчно време да изведеш Таша от колата и да изчезнете оттук.

— Няма ли най-после да млъкнеш поне за миг и да ме изслушаш? Не съм дошъл, за да ти предлагам сделка или споразумение, или как там го наричате вие адвокатите… Всичко, което искам, е да ми отделиш два часа от времето си.

— Вече ти казах, че отговорът ми е „не“! Днес съм работила петнадесет часа. Изморена съм, гладна съм и искам да се прибера.

— Тогава какво ще кажеш за утре или в неделя?

— О, забрави. През уикенда съм на семинар.

Той прокара пръсти през косата си.

— Преди, когато ти казах, че не мога да си позволя този процес, не излъгах. Вярно е, изкарвам много пари, но също така имам големи разходи. Отглеждането на животните ми зависи изцяло от моята заплата. Докато трае процесът Лигата временно е прекратила ангажиментите ми. А щом не участвам в мачовете, не получавам пари. Освен това адвокатът ми каза, че е възможно да загубя ранчото. А тези земи са принадлежали още на моя прадядо.

— Как да те накарам да разбереш, че няма да променя решението си? — по дяволите този мъж! Противно на волята й, неговото искрено признание я бе разчувствало. Каква ли сума бе необходима за изхранването на големите котки?

— Напротив, ще го направиш. Въпросът е кога. Какво те кара да бъдеш толкова упорита? Нямаш нужда от пари — семейството ти е богато. Пък и открих, че банковата ти сметка е доста солидна.

— Как си посмял да нарушиш личната ми неприкосновеност?

— Не бъди лицемерна. Сигурен съм, че твоят частен детектив е свършил работата си така добре, както и моят. След завършването на юридическия факултет в Йейл си работила почти пет години в областната прокуратура. Живееш в луксозен апартамент край Чери Крийк. Носят се слухове, че след смъртта на твоя баща си се заела съзнателно и целеустремено да се превърнеш в негов образ и подобие. Амбицията ти е да довършиш онова, което той е започнал — най-напред като прокурор, а след това като политик.

— Това са пълни глупости! — презрително изпръхтя тя. Не биваше да му позволи да разбере колко е близо до истината.

— Изключително си дискретна във връзките си, особено в сексуалните. Моят детектив успя да открие само двама твои бивши любовници. Имаш малко приятели и много врагове. В работата си упорита и никога не се предаваш. Странно е колко общи неща имаме с теб… Аз също не се предавам. Ако се наложи, може да стоим в този асансьор цяла нощ.

— Ти можеш и да останеш, ако искаш, но аз имам да върша много по-важни неща. — Аманда бързо се пресегна и натисна аварийния бутон. За нейна изненада Брам не направи опит да я спре. Вратите на асансьора отново се разтвориха. — Това е последният ти шанс. Излизай!

— Няма защо да се горещиш, Манди. Джентълменът е длъжен да изпълнява желанията на дамата — с тези думи той излезе от кабината. — Ще се видим след малко — добави през рамо.

Вратите се затвориха и заглушиха самотния звук от стъпките му, отекващи по циментовата настилка. Няколко мига тя остана неподвижна, като прехвърляше в ума си неговите последни думи. Накрая натисна бутона за отваряне.

— Хей, колко далеч оттук е ранчото ти?

Той бавно се обърна.

— Около шейсет километра.

— Божичко! Това означава, че ще се прибера след полунощ! — Аманда тръгна към него, като бързо обмисляше положението. — Аз също не желая да се занимавам повече с тази история. Ето последното ми предложение — изведи Наташа от колата ми и ще се съглася да отделя време, за да посетя твоето ранчо.

— Кога?

— Следващият уикенд.

— Твърде късно е.

— Виж, моето време е много ценно…

— Аманда, има и много по-прост вариант. Щом искаш да изведа тигрицата от колата, дай ми думата си, че ще прекратиш делото.

— Това е изнудване!

— Е, и? Аз нямам какво да губя.

Той имаше право. Ако положението му бе наистина толкова безнадеждно, щеше да направи всичко, за да спаси безценното си ранчо. Тя разтри слепоочията си с надежда да измисли някакъв приемлив компромис. Ала нямаше голям избор.

— Дори да дойда с теб, няма да съм особено приятна компания. Станала съм още в пет сутринта.

— Значи можем да тръгваме?

— Не съм казала такова нещо. Казах, дори да дойда…

— По дяволите, момиче! Идваш ли или не?

— Госпожице Таркинтън! — изведнъж Том се зададе откъм изхода на гаража, водещ към улицата.

Тя светкавично дръпна Брам за якето, преди да е успял да си отвори устата. Ако Том видеше Таша в колата, щеше да се наложи да му дава безкрайни обяснения. Междувременно тигрицата, подала глава през прозореца, наблюдаваше сцената с огромен интерес.

— Ах, Том! — възкликна Аманда с престорено бодър глас. — Какво правиш тук?

— Стори ми се, че чух гласове — задъхан отвърна той. — На улицата не видях никого, затова реших да обиколя паркинга — погледът му се спря на Мастърсън. — Хей, момко, та аз ви познавам! Вие сте Звероукротителя!

Брам му протегна ръката си.

— А вие трябва да сте Том. Радвам се да се запознаем.

— Вие двамата не се ли съдите?

— Манди беше тази, която реши, че трябва да води дело срещу мен. Идеята й обаче се оказа ужасно глупава.

Аманда изпита силно желание да го ритне.

— Бихте ли ми дали автограф? Жена ми и аз сме ваши големи почитатели.

— Разбира се.

Том затършува из джобовете си за молив и бележник.

— Всеки петък вечер, докато предават супермачовете, Милдред се залепва за телевизора. Особено й харесва моментът, когато си избирате момиче от публиката. Все повтаря, че някой ден, когато най-сетне откриете най-подходящата за вас жена, ще се укротите и от лош герой ще се превърнете в добър.

— Сигурно е така — Брам смигна на Аманда, която пристъпи напред с надеждата, че той ще държи езика си зад зъбите.

— Господин Мастърсън и аз се срещнахме, за да обсъдим някои подробности по делото. Мислех да ти кажа още на излизане, но ми се изплъзна от ума… когато чухме онзи силен шум. Откри ли какво го е предизвикало?

— Увеселителни ракети. Някой ги беше пръснал около цялата сграда — Том неодобрително поклати глава.

— Навярно са хвърлени от някоя минаваща кола — побърза да каже тя.

— Или от горните етажи на вашата сграда — подхвърли Мастърсън. — Този гараж е на доста открито място.

— Възможно е — Том замислено го изгледа. — Това ме подсети за нещо друго. Не си спомням гази вечер да съм ви виждал да влизате.

— О, аз вися тук още отпреди да започне смяната ви. Забравих да попитам Манди в колко часа свършва работа. Надявах се, че ще си тръгне още в пет.

— Наистина ли ме чакаш от пет часа? — възкликна тя.

— Госпожица Таркинтън никога не си тръгва преди девет — забеляза Том. — А аз винаги я изпращам.

— Истинска работохоличка, а? Манди, ти си пълна с изненади! Между другото, Том, някой може да е подхвърлил онези фишеци нарочно, за да те накара да излезеш от гаража.

Пазачът го изгледа обезпокоен.

— Сигурни ли сте, че никой от двамата не е видял подозрителни типове наоколо?

— Не — побърза да каже Аманда.

— Да — заяви Брам. — Забелязах много едър и висок мъж с черна коса. Ала да се опиташ да хванеш подобен тип е все едно да сграбчиш тигър за опашката.

Аманда не издържа, бързо отстъпи крачка назад и с всичка сила заби острото си токче в крака му.

— Ох!

— О, Брам, толкова съжалявам! Заболя ли те?

Брам заподскача наоколо на един крак.

— Отдавна си мисля, че трябва да причислят женските обувки към особено опасните оръжия!

Тя го хвана за ръката и отправи към Том най-ослепителната си усмивка.

— Господин Мастърсън обеща да ме заведе на вечеря. Затова, ако нямаш нищо против, ще тръгваме.

— Ще ви изпратя до колата — предложи пазачът.

— О, Том, не е необходимо! — Аманда с ужас си спомни за тигрицата, подала глава през прозореца на колата.

— Госпожице Таркинтън, не мога да си тръгна преди вас. Доброто възпитание не го позволява.

Брам я хвана под ръка.

— Манди, така ще имаш двама силни мъже за ескорт. Какво повече би могла да желаеш?

Тя му хвърли убийствен поглед. Изгаряше от желание да го удари. Ала на всяка цена трябваше да скрие присъствието на Таша. Пазачът, който и без това бе започнал да става подозрителен, щеше незабавно да повика полицията, без дори да изслуша обясненията й. Цялата нощ щеше да отиде в писане на показания, а горкото животно навярно щеше да полудее. На всичко отгоре пресата щеше да превърне живота й в истински ад!

— О, Том, ти си толкова мил! — ласкаво промълви Аманда, като хвана пазача под ръка и бързо го поведе към колата. Ако успееше да приспи бдителността му с приказки, може би щеше да има късмет. — Ще трябва да кажа на шефа няколко добри думи за теб. Малко са хората, изпълнителни и способни като теб. Навярно затова си се задържал толкова дълго на тази служба.

— Следващият месец ще станат четиринайсет години — гордо призна пазачът.

— Само като си помисля — четиринайсет години, отдадени за защита на обществения ред и законността в Денвър! — докато говореше, тя застана така, че тялото й да закрива задната част на колата от погледа на Том, който отвори предната врата. Само да можеше да разсее вниманието му още няколко мига!

Внезапно изтрещя цял залп от увеселителните ракети.

— Ето го! — изкрещя Мастърсън и се втурна покрай тях.

Пазачът се затича след него.

— Ще изляза да проверя на улицата!

Аманда преброи до десет, преди да се обърне към Брам, който твърде бързо се бе отказал от гонитбата.

— Каква жалка комедия! Заради теб старият човек едва не получи инфаркт!

— Да, но моята комедия имаше много по-добър ефект от твоето пламенно ухажване! — гласът му се извиси в неописуем фалцет. — „О, Том, колко си мил!“

— Ако не си беше отворил голямата уста…

— А ти така се беше паникьосала, че чак заекваше!

— Просто се опитвах да спася неандерталската ти кожа!

— Значи заради мен баламосваше милия стар Том? Е, значи не всичко е загубено!

— Изобщо не си въобразявай подобни неща! Безпокоях се единствено за Таша. Ако пазачът я беше видял, кой знае какво щеше да се случи!

— Както и да е. Хайде да тръгваме — той я хвана за ръка и я дръпна към колата.

— Почакай! Не си спомням да съм се съгласявала да дойда с теб.

— Така ли? Тогава ще цитирам: „Господин Мастърсън обеща да ме заведе на вечеря“.

— Казах го само, за да успокоя Том. Исках просто да спася положението.

— Какво благородство! Когато стигнахте до колата, ти едва не беше пъхнала език в ухото му!

— А ти какво искаше, да го оставя да види Таша ли? Освен това, той вече има внучета! И изобщо не зная защо подхванахме тази идиотска тема!

— Идиотска ли? Аз пък я намирам много интересна — самодоволната усмивка отново се бе появила на устните му.

— Отвратителен си!

Той я потупа по ръката.

— Знаеш ли, че не са много жените, които предизвикват интелекта ми по начина, по който го правиш ти, Манди?

— Престани да ме наричаш така! Изобщо ли не уважаваш достойнството на другите?

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.

— Ти пръв започна да ме обиждаш! Освен това непрекъснато ме наричаш с името, което те помолих да не използваш. Единствено баща ми имаше право да ме нарича така.

— А ти упорито отказваш да се обръщаш към мен с малкото ми име. Защо, Манди?

— Това не е вярно, Брам — отвърна тя и му се изплези. Сама не знаеше какво я подтикна към тази детинска постъпка. Мастърсън просто я предизвикваше да се показва откъм най-лошата си страна.

— Хм, точно както си мислех. По целия ти език са полепнали косми от ушите на Том!

Аманда сведе глава и прехапа устни, за да не се закикоти.

— Този път вече прекали! — успя да произнесе накрая със задавен глас.

— О, нима госпожица Таркинтън се смее?

Тя усети ръцете му на раменете си. Божичко, той определено флиртуваше с нея! Трябваше да внимава и да не го остави да си въобрази, че влечението им е взаимно.

— Не се смея! — бързо се изплъзна от докосването му и придоби крайно сериозен вид. — Нека се уточним. Ако ме докоснеш още веднъж, ще се погрижа да ти отнемат Таша. Разбра ли ме?

— О, Манди, Манди! Зная, че не даваш пет пари за мен и моите проблеми. Сигурен съм обаче, че те е грижа за Таша. А аз имам още много като нея. От пет години събирам екзотични хищници, които са твърде остарели, за да участват в представления, или са болни. Грижа се за цял куп животни, които никой друг не би пожелал да гледа. Затова именно не мога да си позволя да участвам в твоя съдебен процес.

Аманда пребледня. Последното нещо, което очакваше от този мъж, бе истината. Той имаше навика да изказва мислите си по начин, който винаги я оставяше с чувството, че не е разбрала някаква шега. Никога преди не бе изпадала в подобно положение. Нито пък се бе оставяла чувствата да надделеят над разума й.

— Обещавам дори да приготвя вечеря за теб — продължи Брам. — Е, договорихме ли се?

— Ами ако откажа?

— Тогава ще загубя всичко, което ценя на този свят.

Аманда преглътна. Добре разбираше какво му коства това признание. Знаеше колко е трудно да победиш гордостта си. Самата тя непрекъснато бе подтиквана от своята гордост да се опълчва срещу Мастърсън. Той я плашеше, както физически, така и емоционално. Ала едва сега започваше да проумява защо. Този мъж просто й вдъхваше уважение. В него се криеше много повече, отколкото подсказваше външността му.

— Добре — промълви накрая тя. — Имаш на разположение два часа.